Революционната дейность въ Демирхисаръ (битолско)

по спомени на Алексо Стефановъ (Демирхисарски войвода)

 

VI.

Заминаването ми за България. На велешката гара. Турцитѣ откриватъ фалшивия ми паспортъ. Бѣгството ми. Въ с. Патетино. Преследването ми отъ страна на хуриетчиитѣ. Приготвенитѣ гробове за менъ и за моя другарь. Какъ прехвърлихъ границата.

 

Заминахъ за Крушево при касапина Вангю Максутъ. Той бѣ намѣрилъ отъ с. Пустарѣка, Крушовско, единъ селенинъ, който приличалъ на менъ. Селенинътъ се е казвалъ Михайле Кръстевъ и на неговото име ми изкара паспортъ. Селенина азъ не бѣхъ го виждалъ. Вангю ми предаде паспорта и съ единъ кираджия тръгнахъ отъ Крушево за Прилепъ. Кираджията сѫщо не ме познаваше, а знаеше само моето фамилно име. Въ Прилепъ стигнахме къмъ пладне. Отъ тука потеглихме за Велесъ, като преспахме въ ханищата при Изворъ. На другия день започнахме да се спускаме къмъ Велесъ. Въ една нива, близо до шосето, орѣше единъ селенинъ. Познахъ го, казваше се Темелко, отъс. Степанци, бѣше рѫководитель въ Азотъ. Като минахме покрай него и той ме позна, извика ме на име, остави плуга и дойде при мене. Цѣлунахме се. Като чу моето име, кираджията се досѣти, какъвъ пѫтникъ води, смути се много и се провикна: „Абре, кѫде те карамъ азъ тебе! Ще ми изтепатъ децата, ще ме запустишъ;

 

 

66

 

Ами карамъ ли те азъ тебе за една лира! Море за десеть лири не те карамъ!”

 

Темелко ме предупреди да не се отбивамъ въ дѣсно отъ Вардара, защото тамъ горе е билъ Йованъ Бабунски, ханджия, та щѣлъ да ме познае нѣкой отъ сърбоманитѣ, дяволътъ си нѣмалъ работа, и щѣли да ме унищожатъ. Азъ си взехъ добра бележка отъ думитѣ на Темелка, отбихме се въ другъ ханъ и всичко мина благополучно. Кираджията ми каза да ходя 100 крачки предъ него или толкова задъ него. Въ Велесъ стигнахме денски и се спрѣхме въ хана на Георги Дескало. Влѣзнахъ въ кръчмата и седнахъ, гдето топлѣха ракия. Съ себе си носѣхъ въ пояса си само единъ нагантъ и едно лебелче. Паспортътъ бѣше у менъ и щѣхъ да се кача на желѣзницата за Скопье. Порѫчахъ си една ракия. Въ механата бѣха насѣдали на нѣкои маси и турци. Около една маса бѣха насѣдали нѣколцина велешки търговци и разговаряха помежду си. Помѫчихъ се да дочуя нѣщо отъ тѣхния разговоръ. Съ мѫка успѣхъ да разбера, че разговорътъ се водѣше около това, че сѫ започнали да провѣряватъ паспортитѣ по три пѫти, много мѫки ще теглятъ. Поискахъ да ми се даде стая, за да си отпочина. Отправихъ се за стаята си; но спи ли се, почива ли се въ това положение? Въ Велесъ бѣхме пристигнали много рано преди тръгването на влака. Азъ бѣхъ облѣченъ въ градски дрехи. Пратихъ едно отъ момчетата отъ хана да ми развали единъ наполеонъ. Като се върна, запитахъ го, кога идва тренътъ отъ Градско. Момчето ми каза часа. Взехъ чадъра си, разплатихъ се и се отправихъ за гарата. Въ салона на гарата, въ дѣсния ѫгълъ, стоеше полицаятъ Мустафа ефенди и провѣряваше паспортитѣ. Извадихъ моя паспортъ и му го поднесохъ. Въ тоя моментъ поднасяха паспорти и мнозина отъ пѫтницитѣ. Пропустнахъ да кажа, че Вангю Маскутъ, като ми предаваше паспорта въ Крушево, съобщи ми само името, съ което азъ занапредъ се кръщавахъ, Михайле Кръстевъ, и нищо повече. Имената на моитѣ родители, братя, сестри и броя имъ не бѣ ми казалъ. Мустафа ефенди взе моя паспортъ, вгледа се въ фотографията, поразлисти го, погледна ме вторачено и ми каза съ отсѣченъ гласъ, че тоя паспортъ не билъ мой! Каза това и продължи да провѣрява другитѣ паспорти.

 

 

67

 

Като свърши съ провѣрката на паспортитѣ, обърна се къмъ менъ и ме попита за името на майка ми, на баща ми и пр. Пъкъ азъ името дори на собствената си майка не знаехъ, защото тя се бѣ поминала, когато азъ съмъ билъ на единъ месецъ. Но сега какво да правя ? Да бѣгамъ, срамота е, да се тепамъ, какъвъ смисълъ, ще утепамъ само него. Казахъ имена, каквито ми дойдоха на умъ. Полицаятъ ме хвана за рѫката. Салонътъ на гарата бѣше пъленъ съ народъ. Имаше и доста велешки търговци. Последнитѣ, като чуха шума, който вдигаше по менъ Мустафа ефенди, се обърнаха къмъ него, за да се осведомятъ за случилото се. Ефендията започна да имъ обяснява, че фотографията на паспорта не била моя, защото никакъ не приличала, пъкъ и името на майка си и на баща си не зная. Въ тоя моментъ, когато той се бѣше обърналъ къмъ тѣхъ и разправяше, азъ го блъснахъ съ всичката си сила и избѣгахъ навънъ. Започнахъ да бѣгамъ по линията. Гледамъ, насреща се задава една група турски офицери. Тѣзи, които ме гонѣха, не бѣха излѣзли още отъ оградата на линията. Офицеритѣ, като ме видѣха че бѣгамъ, попитаха ме, какво има. Азъ имъ отговорихъ, че паспорта съмъ си забравилъ та тичамъ да не пропустна влака. Като чуха офицеритѣ причината на моето бѣгане, дадоха ми още по-голѣма сила да тичамъ. Азъ бѣхъ се отдалечихъ вече на доста голѣмо растояние отъ преследвачитѣ и въ града се изгубихъ отъ погледитѣ имъ. На моста вардѣха двама полицаи, обаче азъ бѣхъ въ градски дрехи и съ бързи крачки минахъ по моста, безъ да възбудя ни най-малко съмнение. Минахъ на другата страна на града и влѣзохъ въ първата срещната християнска кѫща. Стопанинътъ се казваше Спиро. Въ кѫщата заварихъ само една жена, после дойде и домакинътъ. Спиро се обърна и ме запита: „Кѫде така, бре брате?” Азъ му разправихъ всичко. Като разбра, що за човѣкъ съмъ, започна да хленчи и да охка: „Аманъ, рече, кѫщата ми я изгорѣ, по тебе ли е тая сила съ ножове, що е тръгнала по ханищата, ще изколи цѣлия народъ?” Започнахъ да го успокоявамъ, да си седи спокойно, да не бере грижа, но гледамъ човѣкътъ съвсемъ не се успокоява. Запитахъ го, дали познава Крумъ Зографовъ. Отговори ми, че го познава и че е неговъ съседъ. Станахъ и отидохъ въ кѫ-

 

 

68

 

щата на Крумъ Зографовъ. Той бѣше четникъ на Ивана Алябака. Като отидохъ дома му, заварихъ само неговия баща да дѣля дърва въ двора. Като ме видѣ, той ме запита, кѫдешенъ съмъ. Казахъ му, че съмъ отъ Битолско. „Сигурно се познавашъ съ Крума” и каза на околнитѣ, да ми донесатъ една ракия. Следъ малко дойде и Крумъ отъ чаршията и като ме видѣ ме запита, защо не съмъ го предизвестилъ за моето пристигане. „Можеха да те хванатъ и за резилъ щѣхме да станемъ. Остани тукъ, турцитѣ не допускатъ, че си миналъ отсамъ Вардара и нѣма да се досѣтятъ никогашъ. Тукъ въ Велесъ има още единъ бѣглецъ, казва се Михайле Арсовъ, отъ Крушево, вижте се съ него и решете за вашето пѫтуване!” Азъ се запознахъ съ Михайле и пожелахъ, да го доведатъ при менъ. Той бѣ убилъ единъ сръбски свещеникъ отъ с. Зашле, затова и се криеше. И той бѣше съ намѣрение да бѣга въ България. Ставихме се съ Михайле, а пъкъ Крумъ отиде да пазари кираджия съ три коня. Пазарихъ го до с. Неманци, Щипско, за три наполеона. Сбогувахме се съ Крума и денски напустнахме градъ Велесъ. Въ с. Неманци останахме да денуваме при единъ попъ. Представихме се за търговци на свине отъ гр. Кратово. Започнахме да се хранимъ и не казахме, че сме комити, защото ни преследваха и нашитѣ организационни хора. Така бѣше нареждането отъ горе. Търговци отъ Кратово, пъкъ тоя градъ очитѣ ми не го бѣха виждали. Привечерь продължихме за с. Патетино. Тукъ заварихме сватба. Отъ това село взимаха мома за с. Барбарево. Вѣнчаваше се синътъ на попъ Ефремъ. Попътъ бѣше рѫководитель, но сега бѣ хуриетчия. Веднага съ пристигането си въ селото, азъ се обадихъ на попа. Като се здрависахме, попътъ Ефремъ се обърна къмъ мене съ думитѣ: „Алексо, кѫде така, сега е хуриетъ?” За сватбата бѣха дошли мнозина хуриетчии съ пушки. Хуриетътъ по тия мѣста още не бѣше компрометиранъ. За да продължимъ пѫтя, нуженъ ни бѣ куриеръ. Вмѣсто да ни услужи съ куриеръ, попътъ дава заповѣдь да се изкопаятъ къмъ мѣстностьта Цървени-брѣгове два гроба. На сватбата веселие голѣмо, пѣсни, игри и пр., а ние чакаме куриери, за да продължимъ пѫтя. Тукъ бѣха получили съобщение отъ Битоля, да не ни даватъ каналъ. Ние двамата бѣхме

 

 

69

 

седнали на рогозката задъ софрата. Седимъ и ги гледаме, какъ ядатъ, а на насъ не поднасятъ нищо за хранене, нито пъкъ ни черпятъ съ вино или ракия. Падна мракъ и всички започнаха да се прибиратъ за спане. Попътъ отиде да спи въ горнитѣ стаи. Мина доста време и моятъ другарь Михо заспа дълбоко. Куриеръ не идваше (казваха ни, че сѫ изпратили за куриеръ до близкото с. Стублитѣ). Започнаха да се нижатъ часоветѣ. Азъ се покачихъ по стълбитѣ въ горния етажъ, за да потърся попа и да го запитамъ, какво става. Отворихъ погрѣшно стаята на младоженцитѣ. Тѣ още не бѣха си легнали, лампата свѣтѣше. Запитахъ ги за стаята на попа. Упѫтиха ме. Намѣрихъ попа и му се оплакахъ, че ето вече толкова време става отъ като чакаме за куриеръ, а селото, отъ гдето последниятъ трѣбваше да дойде, е само на единъ часъ растояние. Попътъ се обърна къмъ менъ съ думитѣ: „Сѫкъ, сѫкъ, бай Алексо”. Върнахъ се пакъ доле при моя другарь. Най-после ни съобщиха да се готвимъ за пѫть, защото куриерътъ билъ дошелъ вече. А тѣ въ това време бѣха вече изкопали двата гроба. Събуждамъ Михо и му шепвамъ на ухото, че работата е малко съмнителна и да бѫде предпазливъ. Той, както бѣше сънливъ, не разбра смисъла на моитѣ думи, а започна да пита: „Що велишъ, що велишъ?” Околнитѣ чуха това. Излѣзохме вънъ. Предъ насъ вървѣше Павле отъ с. Стублитѣ, селски войвода, сега хуриетчия. Вънъ грѣеше хубава месечина, бѣше като день, студено бѣше, пъкъ и снѣгътъ не бѣше малъкъ — всичко бѣ замръзнало. По Павле вървѣхъ азъ, а Михо ни следваше. Изведнъжъ Павле се обърна и извика на другаритѣ: „Ха, сега вържете ги!” Обръщамъ се назадъ и гледамъ, че по насъ нѣма никой, Павлевитѣ другари бѣха останали да размотаватъ едно вѫже въ трема. Извадихъ пистолета си и започнахъ да стрелямъ по селенитѣ, които размотаваха вѫжето. Убихъ двама души. Стреляхъ и по Павле, обаче не успѣхъ да го ударя. Изстреляхъ четири патрона и се впустнахъ да бѣгамъ. Моятъ другарь Михо започна да бѣга съ тѣхъ, викайки: „Що стори бре, що направи бре!” Азъ продължавахъ да бѣгамъ все надолу. Започнаха да ме гонятъ и да стрелятъ съ пушкитѣ подиръ менъ, обаче не можаха да ме ударятъ. За да бѣгамъ по-леко, хвър-

 

 

70

 

лихъ горното си палто, обаче неусѣтно съмъ съблѣкълъ и сакото си, въ което бѣхъ скѫталъ 13 наполеона; хвърлихъ го безъ да забележа това и побѣгнахъ въ единъ долъ. Наоколо водѣха само кози пѫтеки. Месечината грѣеше като день. Влѣзохъ въ единъ подмолъ и провѣрихъ, колко патрона имамъ въ наганта. Въ него бѣха останали три, а пъкъ въ лебелчето имахъ петь патрона. Това бѣше всичко, което имахъ. Почакахъ тамъ да поваля още нѣколцина, защото надежда за бѣгане нѣмаше, не знаехъ пѫтищата. Забелязахъ, че се задава попъ Ефремъ, обаче веднага чухъ предупредителни гласове, отправени къмъ него: „Попе, не ходи по дола, защото тамъ е това куче, ранено е и ще те изеде!” Като чу това, попътъ се върна обратно. Престанаха да ме търсятъ вече; залисаха се съ убититѣ. Постояхъ още малко, събухъ обущата си, защото съ тѣхъ не можехъ да излѣза отъ подмола, плъзгаше се, и по чорапи излѣзохъ отъ тамъ и взехъ посока надъ селото. Водачи ми бѣха 7-тѣ звезди, които знаехъ, че захождатъ на изтокъ и по тѣхъ се опѫтихъ за България. Куриери мои станаха тѣзи звезди. Като минахъ надъ селото чухъ плачове. Оплакваха убититѣ. Пѫтувахъ доста време и близо до града Кратово намѣрихъ една кошара. Градътъ не се виждаше, но бѣ наблизо. Предъ вратата на колибата имаше купчина тръне, отмѣстихъ ги и влѣзохъ въ колибата. Тукъ намѣрихъ купъ слама. Почнахъ да чувствувамъ болки въ краката. Чорапитѣ ми се бѣха изкѫсали и леденитѣ парчета бѣха разранили краката ми. Къмъ пладне дойде единъ старецъ за слама. Още отъ далечъ чухъ, какъ той псуваше за разхвърленитѣ тръне предъ вратата на колибата. Старецътъ отвори вратата, азъ скочихъ и го уловихъ за рѫката. Той се обърна и ме запита: „Кой си бре брате, що си изпадналъ така?” Потърсихъ хлѣбъ, обаче той нѣмаше. Но каза, че ще ми донесе чакъ на другия день, защото селото, отъ което той идвалъ, било доста далече. Запитахъ го, кой пѫть води за България. Селенинътъ вдигна рамене и каза, че не знае. Падна мракъ. Сбогувахме се съ селенина, помоли ме, когато напустна кошарата да подпра вратата пакъ съ трънитѣ и си отиде. Въ краката започна да ми става студено. Извадихъ пояса си, разрѣзахъ го на две, увихъ краката си и

 

 

71

 

излѣзохъ отъ кошарата. Тръгнахъ безъ посока. Взелъ съмъ пѫтека, която води право къмъ казармитѣ. Гледамъ отъ далечъ казарми. На рамото си носѣхъ единъ колъ. Обърнахъ се и видѣхъ, че задъ мене по пѫтя се задава единъ човѣкъ, възседналъ на магаре. Той билъ кратовецъ. Дръпнахъ се отъ пѫтя и го зачакахъ. „Добъръ вечерь” „Далъ Богъ добро, кѫде отивашъ бре брате?” Разправихъ му, че съмъ отъ Битолско и че искамъ да отида въ България. Той ми отговори, че съмъ сбъркалъ пѫтя. Казахъ му, че съмъ бѣглецъ. „Ако бѣхъ самъ, безъ добичето, можехъ да ти услужа, но ще те опѫтя така, като че ли те водя. Ще тръгнешъ право по тоя ридъ нагоре, ако срещнешъ пѫтеки, които водятъ въ дѣсно нѣма да ги взимашъ; ще намѣришъ една плѣвна съ кладенецъ по шосето, що води отъ Кратово за Кочани, ще забележишъ после една кула, тя ще остане въ дѣсно, а ти ще вземешъ въ лѣво. Нощьта е голѣма; докато не стигнешъ въ село Близинци, не ще можешъ да се ориентирашъ за България. Това село е предъ кулата.” Благодарихъ на кратовеца и тръгнахъ. Навлѣзохъ въ единъ пѫть и ме залая едно куче, наближихъ едно село отъ три кѫщи. Почукахъ на една врата и влѣзохъ вѫтре. „Добъръ вечерь”, „Далъ Богъ добро”. Разказахъ мѫкитѣ си. Дадоха ми да се нахраня. Предложиха ми едни скѫсани опинци (царвули), закърпихъ ги и ги обухъ. Презъ нощьта ме изпроводиха до село Луково при единъ тѣхенъ приятель, който се случи лошъ човѣкъ. Той, като ме видѣ, се обърна къмъ селенина, който ме водѣше, съ думитѣ: „Сега е хуриетъ, що те е взела катарата, да ми водишъ такива хора.” Той отказа да ме води, като обеща да ми посочи пѫтя до с. Койково. Презъ това село азъ бѣхъ минавалъ и отъ тукъ можехъ да се ориентирамъ — започнахъ да разпознавамъ мѣстата. Стигнахъ въ с. Койково и се отбихъ въ кѫщата на Христе, бившъ куриеръ на чети, мой познатъ. Като ме видѣ, той ме позна и каза, че ще ми услужи, обаче преди това ще трѣбвало да отиде въ Кратово да запита рѫковод. тѣло, дотогава нѣмало да ме пустне. Азъ му казахъ да иде въ Кратово. Христе ми отговори: „Алексо, ти не трѣбва да стоишъ въ кѫщи, защото ще дойдатъ деврии”. Даде ми единъ четнишки шинелъ и порѫча на двама селени

 

 

72

 

да ме вардятъ съ пушки до неговото завръщане. Излѣзохме надъ селото, а той се опѫти за града. Селенитѣ стояха при менъ до кѫде пладне, следъ това казаха, че си имали работа, помолиха ме да постоя самъ и си отидоха. Азъ станахъ, взехъ шинела, кола на рамо и се впустнахъ по единъ долъ, прехвърлихъ синора и влѣзохъ въ Кочанско. Въ планината намѣрихъ двама братя кюмюрджии, а единъ трети братъ пасѣше кози. Като ме забелязаха, извикаха: „Ето ти единъ загубенъ човѣкъ”! Седнахъ при тѣхъ, дадоха ми хлѣбъ и ги помолихъ презъ Султанъ-тепе да ме прехвърлятъ къмъ Кюстендилъ. Подарихъ имъ наганта. Тѣ го пробваха съ единъ куршумъ и казваха, че струвалъ една бѣла меджедия (а костуваше 4 лири). Тръгнахме за Султанъ-тепе. Падна гѫста мъгла. Моятъ водачъ Стефанъ, единъ отъ братята, загуби пѫтя и започнахме да обикаляме все на едно мѣсто. Това забелязахъ по една бука, около която се въртѣхме. Куриерътъ ми избѣга. Цѣла нощь ходихъ. Стана свѣтло и забелязахъ една полянка, по която още личеха следи оть чадъри. Тукъ преди известно време сѫ били на лагеръ турски войници. Спустнахъ се по единъ долъ. Пресѣкохъ една рѣка и забелязахъ на срещния брѣгъ предъ нѣколко кѫщи да се движатъ двама души селени, а до тѣхъ и нѣколко жени. Границата отъ това мѣсто е отстояла само на петдесеть крачки. Това азъ не знаехъ. Хората, които забелязахъ, сѫ били отъ близкото село, което азъ не познавахъ. До мръкване бѣше далече. Влѣзохъ въ селото, почукахъ на една кѫща и помолихъ, да ме прехвърлятъ презъ границата. Казахъ имъ, че съмъ отъ Битолско. Единъ отъ тѣхъ, синътъ, каза, че не може да ме пренесе на границата, а неговиятъ баща искаше да ме предадатъ на кулата (наблизо имаше войници, турски постъ). Азъ стояхъ предъ вратата и опѫтатъ ли се за кулата, съ петтѣ куршума, които имахъ въ лебела, всички щѣхъ да ги направя на парчета. Пропустнахъ да кажа, че бѣхъ взелъ отъ кюмюрджиитѣ въ замѣна на наганта, една сѣкира. Тукъ азъ предлагахъ за услугата имъ шинела и сѣкирата. Тѣ ми отговориха, че съмъ я открадналъ отъ колибитѣ и че още утре щѣли да имъ я взематъ обратно. Една отъ снахитѣ, като чу, че мѫжетѣ започнаха вече да се съветватъ за моето предаване, стана

 

 

73

 

и рече: „Що е тоя срамъ, бре хора, ето кѫде е границата, човѣкътъ е бѣгалъ отъ Битолско и никой не го е предалъ, та ние ще го предадемъ ли!” Младиятъ взе сѣкирата, поразгледа я, после взе и шинела, окачи го на зида и двамата мълчишкомъ се опѫтихме за къмъ границата. Вървѣхме съ предпазване, понеже се опасявахме отъ патраули. Стигнахме до едно мѣсто и селенинътъ ми каза: „Отъ тука право въ Бугарско”. Азъ не пресѣкохъ пѫтеката, а взехъ друга една пѫтека и отъ Българско влѣзълъ съмъ пакъ въ Турско. Съ убеждението бѣхъ обаче, че съмъ въ България и се опѫтихъ свободно къмъ една колиба. Предъ нея заварихъ овчари, да си варятъ качамакъ. Дадоха ми да ямъ. Бѣше рано сутриньта. Запитаха ме, кѫдешенъ съмъ. Отговорихъ имъ. И азъ отъ своя страна ги попитахъ, кѫдешни сѫ. Казаха ми, че сѫ отъ Гюешево, обаче тукъ, въ Турско, идвали да пасатъ овцетѣ си. Като чухъ тѣхния отговоръ, останахъ смаянъ и ги помолихъ да ме прехвърлятъ въ България. Тѣ ми казаха, че сега щѣли да ме изпратятъ съ децата, когато щѣли да извеждатъ овцетѣ на рида. И така стигнахъ въ Гюешево. Нали е Българско, ако и голо, но пакъ бѣше топло. Безъ дрехи, безъ опинци поехъ за гр. Кюстендилъ. По пѫтя ме срещнаха трима души ловджии; бѣхъ босъ и безъ капа. Като ме видѣха извикаха на шега: „Хей ти, кѫде отивашъ, убиецъ и разбойникъ!” Азъ имъ казахъ, да си гледатъ работата и да не ме закачатъ. Тѣ отговориха, че се шегуватъ и ми дадоха една бележка до единъ ханджия, при когото бѣха оставили едно шапка, та азъ да я взема и да не влизамъ гологлавъ въ гр. Кюстендилъ. Тукъ бѣше пунктовъ Ангелъ Узуновъ. Той ми купи обуща и дрехи и азъ пристигнахъ въ София. До тогава съ Тодоръ Алексанцровъ не бѣхъ се виждалъ никѫде. Той бѣше дошелъ отъ Щипъ въ България. Бѣше нѣщо като представитель. Хуриетътъ бѣше се напълно компрометиралъ. Отидохъ при Тодора и му разправихъ всичко, за случката съ попъ Ефрема, за паритѣ и за револвера. Казахъ му, че имамъ семейство въ затвора и че съмъ останалъ безъ пари. Тодоръ ме изслуша и ми даде 13 наполеона. Тодоръ бѣше приятель съ попъ Ефрема. По-късно по сѫщия пѫть избѣга единъ анархистъ, на име Йорданъ Ивановъ, и попъ Ефремъ по Тодорово

 

 

74

 

нареждане изпрати по него моитѣ пари, дрехитѣ и наганта, който бѣше взелъ отъ кюмюрджиитѣ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]