Революционната дейность въ Демирхисаръ (битолско)

по спомени на Алексо Стефановъ (Демирхисарски войвода)

 

V.

Хуриетътъ. Тържественото ми посрѣщане въ Битоля. Нови турски убийства. Възобновяване на нелегалната ми дейность. Обсадата на с. Жванъ отъ турцитѣ. Среща съ Абдулъ ефенди. Среща съ битолския валия. Убийството на турския правителственъ училищенъ инспекторъ Йованъ Йовановичъ. Несполучливиятъ ми опитъ за преминаване въ България. Обсаждането ни въ с. Бирино, Крушовско.

 

Когато стана хуриетътъ всички чети слѣзоха въ Битоля. Азъ съ моята чета влѣзохъ въ града 10 дена по-късно следъ дълги увещания, защото не вѣрвахъ въ хуриета. Въ с. Смилево имаше малко войска, а пъкъ въ с. Гопешъ имаше гарнизонъ. Презъ една нощь слѣзохме въ с. Гопешъ. При посрѣщането бѣше излѣзълъ бимбашията и мюдюрътъ съ 200 души войска. Бѣше тъмно та селенитѣ излѣзоха съ фенери. Селото Гопешъ броеше 500 кѫщи. Докато всички други чети влизаха заедно съ милицията въ градоветѣ, азъ бѣхъ само съ моята чета, милиция не водѣхъ никаква. Моята

 

 

51

 

чета броеше 30 души. Разпредѣлиха ни по кѫщитѣ. Азъ заедно съ турски заптиета отидохъ при мюдюра. Мюдюрътъ, като ме видѣ, се обърна къмъ менъ съ думитѣ: „А бре, Алексо капитанъ, доведи нѣкои отъ твоитѣ комити да ги видя!” Наредихъ да дойдатъ момчетата. Влизатъ тѣ въ стаята при мюдюра, всички облѣчени въ войнишки дрехи. Нѣкой отъ офицеритѣ дори се провикна че идвало аскеръ. Моитѣ момчета бѣха въ различно войнишко облѣкло, така напримѣръ Цвѣтанъ отъ с. Мало-илино носѣше форма на чаушъ, а бюлюкъ кеминъ бѣше секретарьтъ на моята чета Миле Станоевъ, отъ гр. Крушово. Турцитѣ гледатъ моитѣ четници и не могатъ да намѣрятъ нищо, което да ги различава отъ войската. „Алексо капитанъ, колко години шеташъ по тая каза?” ме запитаха бимбашията и мюдюрътъ. „Седемь години” отговорихъ азъ, а тѣ всѣки день ме гонятъ съ потери години наредъ. „Седемь години! Абе какъ ще те хванемъ, съ тая аскерска форма. Ехе, ехе, и ние сме били държава!!”. Вечеряхме и се отправихме за отреденитѣ за насъ квартири. На другия день се отправихме за с. Цапари. Тукъ заварихме преспанската чета на чело съ Йонче Чакулевъ, отъ Охридъ. И той бѣше закъснѣлъ. Къмъ пладне отъ Битоля пристигна Миланъ Матовъ. Той бѣше обкиченъ съ дълга българска трикольорна лента. Въ Битоля вѣрваха, че азъ нѣма да слѣза въ града и че по такъвъ начинъ ще имъ разваля хубавия хуриетъ. Битолци като се научили, че съмъ въ с. Цапари, веднага изпратили М. Матовъ при мене, за да се научи за моитѣ намѣрения.

 

Както вече казахъ, презъ време на хуриета всички чети слѣзоха въ градоветѣ заедно съ селска милиция. Азъ слѣзохъ само съ моята чета. Народътъ започна да прави тържества, веселия, като на тѣхъ се явяваше съ пушкитѣ си. Абдулъ ефенди, той бѣше началникъ на жандармерията въ Прибилци, ме покани и ние да се съберемъ на чумбушъ, бѣхме нѣщо като колеги, понеже действувахме въ единъ районъ. Азъ му отговорихъ, че нѣма си смисълъ да се съберемъ общо на чумбушъ, защото насъ съвсемъ не ни бива за такива работи, — овчари, прости хора. Абдулъ ефенди ми съобщи, че такива чумбуши сѫ вече станали въ Битоля, Прилепъ, пъкъ и въ

 

 

52

 

Крушово, въ мѣстностьта Гуменя (тукъ селенитѣ бѣха изкарали пушки съ огледала и пр.). Азъ повторно му отговорихъ, че насъ за такива работи съвсемъ не ни бива. Още това липсваше. Абдулъ ефенди за чумбуша ми бѣше опредѣлилъ с. Велмевци. После презъ обезорѫжителната акция (1910 г.), когато турцитѣ започнаха да събиратъ орѫжието, въ моя районъ не можаха да откриятъ нито една пушка, понеже не можаха да видятъ пушка въ рѫцетѣ на селенитѣ. А въ моя районъ имаше 1200 пушки. Когато узна за моитѣ намѣрения, т. е. че се канѣхъ да слизамъ въ града, М. Матовъ се зарадва много. На другия день потеглихме за града, азъ съ моята чета отъ 30 души вървѣхъ напредъ, а подиръ менъ вървѣше четата на Йонче Чукалевъ заедно съ милиция на брой 300 души. На Билбилъ-каменъ, надъ града, ни посрещнаха три файтона, единиятъ отъ валията, другиятъ отъ нашия комитетъ, а въ третия файтонъ бѣше седналъ самиятъ Маликъ бей. Първитѣ два файтона бѣха праздни. Тамъ бѣше дошелъ сѫщо и Ниази бей съ десетина души офицери, всички на коне. Тамъ бѣха и леринскитѣ чети на Дзоле и на Кръсте Льондевъ, начело съ едно знаме. Тѣзи чети бѣха слѣзли въ Битоля по-рано. Като спрѣхме, поздравихме се съ Ниязи бей. Започнаха да ме канятъ, да се кача на единъ отъ файтонитѣ. Всѣки ме канѣше въ своя. Нашитѣ сѫщо настояваха да се кача въ файтона, изпратенъ отъ битолското рѫководно тѣло. Като видѣ тѣзи настоявания, Маликъ бей се обърна къмъ мене съ думитѣ: „Алексо капитанъ, азъ разгеле съмъ дошелъ съ тоя файтонъ, ела при менъ, а другитѣ нека си останатъ праздни”. Качихъ се въ файтона при Маликъ бей и потеглихме за града, двата файтона следваха праздни подире ни. При Девехани се бѣше построилъ цѣлиятъ гарнизонъ. Тукъ бѣха и дветѣ военни музики. Отъ дветѣ страни на пѫтя бѣше излѣзълъ цѣлиятъ народъ, ханъми, турци и дечурлига. Улицитѣ бѣха буквално претъпкани съ народъ. Маликъ бей ме посъветва да не говоря, а само да козирувамъ. Дойдохме предъ сарая. Тукъ предъ вратата на сарая ни очакваше самиятъ валия съ 5—6 души турци. Слѣзнахъ отъ файтона и се рѫкувахъ съ него. Това малко поразсърди околнитѣ турци, защото всички войводи преди мене бѣха му цѣлунали при

 

 

53

 

поздрава рѫка. Валията бѣше благъ, добъръ човѣкъ. Следъ това се опѫтихме за беледието. Тукъ ни почерпиха съ конякъ и съ сладкиши. Отъ тукъ се опѫтихме къмъ българската гимназия. Разпредѣлиха ни по квартири. На другия день Ниязи бей даде въ моя честь обѣдъ, на който присѫтствуваха мнозина отъ войводитѣ. Тукъ бѣше докарана нарочно за обѣда и военната музика. Обѣдътъ се състоя при Сугаревци. На обѣда Ниязи бей бѣше седналъ до мене. Преди да започнемъ да се хранимъ, Ниязи бей се обърна къмъ насъ съ едно „буирунусъ”. Прекръстихъ се и започнахъ да обѣдвамъ, това сторихъ само азъ. На обѣда присѫтствуваше и Миланъ Матовъ. Като започнахме да се хранимъ, той се обърна къмъ менъ и ми каза, че съмъ развалилъ кефа на турцитѣ, като съмъ се прекръстилъ. Азъ му отговорихъ, що за хуриетъ е, щомъ като турцитѣ отъ такава дребна работа си развалятъ кефа. Следъ обѣдъ азъ, Ниязи бей и нѣколцина турци, негови другари, отидохме до близката фотография, да се фотографираме. Фотографътъ ни каза, че портретитѣ щѣли да бѫдатъ готови подиръ 6—7 дена. Презъ това време положението се влоши. Младотурцитѣ на нѣкакво свое събрание бѣха решили, да започнатъ да избиватъ нѣкои отъ войводитѣ. За това имахъ сведения отъ единъ турчинъ — кафеджия. Като се научихъ за това, азъ разбира се взехъ мѣрки. На 6-ия день отидохъ да си прибера фотографията и на стълбитѣ, които водѣха къмъ ателието, срещнахъ самия Ниязи бей, който слизаше по стълбитѣ надоле. Минахме рамо до рамо, обаче той не ме поздрави. Толкова голѣмо бѣ нашето „приятелство”. Следъ нѣколко дни турцитѣ започнаха да убиватъ. Въ едно отъ битолскитѣ села убиха войводата Димко Драговчето; турцитѣ подкупиха Павле отъ с. Раково и той го застреля. После въ моя районъ турцитѣ убиха единъ овчарь отъ с. Загориче. Сѫщо така пакъ въ моя районъ убиха Мице Радески отъ с. Мренога, убиха го при р. Шевница, при пѣсъцитѣ. Той бѣше рѫководитель въ с. Мренога и бѣ добъръ човѣкъ. Следъ това азъ заедно съ 7 души четници станахъ пакъ нелегаленъ. Отидохме при пѣсъцитѣ на р. Шевница, срещнахме единъ ходжа отъ Кичево и го убихме заради Мице. Турцитѣ, като дойдоха, завариха го живъ; ходжата имъ бѣ казалъ, че го е

 

 

54

 

убилъ единъ турчинъ, който яздѣлъ на сивъ конь. Вдигнаха го и преди да стигнатъ въ с. Кукуречани, ходжата издъхналъ. Събрахъ четници, отидохъ въ село Жванъ и ги скрихъ въ кулата на моя кумъ. Въ сѫщото село по това време стана и моята сватба.

 

Дойдоха турци отъ Кичево и Прилепъ и съ два горски топа обсадиха с. Жванъ. Дойде кавалерия, войска и жандармерията отъ Прибилци. Азъ се бѣхъ научилъ предварително за плана на турцитѣ, та бѣхъ взелъ мѣрки, не останахъ вечерьта да спя въ кѫщи, а отидохъ съ нѣколцина другари въ друга кѫща, като четницитѣ си изпратихъ по селата, за да се преоблѣкатъ, тъй като не бѣха излѣзли официално нелегални. Сутриньта идва домакинътъ на кѫщата и ми съобщава, че селото е обсадено отъ войска и че турцитѣ сѫ питали за моята кѫща. Единътъ отъ четницитѣ успѣ да се скрие въ селото, той бѣше тукашенъ, а азъ съ Богоя, отъ с. Голѣмоцръско, излѣзнахме вънъ отъ кѫщата, за да се биемъ. Като ни забелязаха, турцитѣ започнаха да викатъ: „Силяхатъ теслимъ олъ!” — хвърлете пушкитѣ, предайте се! Азъ имъ отговорихъ: „До сега не съмъ сторилъ това и сега нѣма да го бѫде!” Първи ние открихме огънь. Убихме двама отъ войницитѣ и турцитѣ ни отвориха пѫть. Избѣгахме въ гората, която почваше отъ самото село. Тя бѣше гола, защото едва бѣше пукнала пролѣтьта. Започнаха да ни обстрелватъ отъ всички страни. Впустнаха се да ни гонятъ презъ гората. Богоя започна да бѣга нагоре по планината. Азъ му извикахъ, че ако се върне назадъ ще бѫде по-добре, иначе цѣлъ день ще ни гонятъ. Той не ме чу и продължи да бѣга презъ планината Ставраково. Турцитѣ продължиха да гонятъ все въ тая посока, азъ почнахъ да се връщамъ назадъ и дойдохъ близо до селото. Турцитѣ останаха съ убеждението, че съмъ избѣгалъ. Мюлязиминътъ Дбдулъ ефенди се опѫти въ селото, за да даде своитѣ разпореждания за моето откриване, Азъ се сгушихъ въ единъ храсталакъ, между две пѫтеки, и слушахъ ясно разговоритѣ на турцитѣ. Дойдоха трима мюлязими и казаха на трѫбача (борозана) да свири, да повика секретаря, който е билъ горе нѣкѫде въ гората. Азъ лежехъ на плещи и всичко чувахъ, едно малко изправяне или мръдване можеше да бѫде забелязано отъ турцитѣ.

 

 

55

 

Мюлязиминътъ и всички останали ги виждахъ до колѣне. Дойде секретарьтъ. Запитаха го, какво сѫ направили. Той отговори, че сѫ ме ранили. На Богоя бѣше падналъ единъ опинъкъ. А за менъ секретарьтъ твърдѣше, че съмъ билъ раненъ. После имъ разправи, че двамата сме избѣгали презъ планината Ставраково. Прибилечкиятъ мюлязиминъ, като разбра за моето бѣгство, каза, че той знаелъ, кѫде ще бѣгаме. „Ще ходимъ дома му и ще питаме женитѣ за него, женитѣ ще ни отговорятъ, че нищо не знаятъ и че отъ единъ месецъ не сѫ го виждали. И на другия день ще го потърсимъ въ Базерникъ при Ангеле Секуловъ, а той пъкъ знае, кѫде се намиратъ всички негови четници. Сега ще се приберемъ въ Прибилци, а утре отъ тамъ ще се опѫтимъ и ще обсадимъ селото и ще ги заваримъ всички тамъ”. Азъ чухъ тоя разговоръ и разбрахъ намѣрението на турцитѣ. Исвири трѫбата и войската се събра въ с. Жванъ. Бѣше падналъ мракъ и вмѣсто да се опѫтятъ за с. Прибилци, поеха нагоре и се скриха въ една гора. Азъ слѣзохъ въ селото. Селенитѣ бѣха още събрани и не бѣха се разотишли. Размѣнихъ нѣколко думи съ селенитѣ, взехъ хлѣбъ и се опѫтихъ въ гората, за да пренощувамъ. Призори отива войската въ с. Базерникъ, обсажда Ангеле Секуловъ, старши на моята чета. Ангеле грабва въ дветѣ си рѫце по една пушка и въпрѣки че е билъ обстрелванъ отъ всички страни, успѣва да си пробие пѫть, спасява себе си и дветѣ пушки. Ядосани отъ голѣмия си неуспѣхъ, офицеритѣ започватъ да биятъ съ гърбачитѣ си войската. Вечерьта азъ пакъ дойдохъ въ с. Жванъ и испратихъ куриеръ въ с. Слоещица, за да се науча за станалото въ с. Базерникъ. Куриерътъ намира Ангеле, спасилъ се съ дветѣ пушки. Ангеле дойде при менъ и ние решихме да съберемъ нѣколко другари отъ селата и да образуваме чета. Събрахме се всичко седемь души.

 

Единъ день идва при жена ми въ с. Жванъ мюлязиминътъ Абдулъ ефенди. Той бѣ образованъ човѣкъ. Дошелъ съ двама суварии и попиталъ за менъ, като казалъ, че желаелъ да ми предаде известие отъ вали паша. Моята жена веднага изпраща до менъ единъ куриеръ, като ми известяваше за цельта на идването на Абдулъ ефенди и сѫщевременно ме запитваше, какво да стори.

 

 

55

 

Междувпрочемъ тя бѣше отговорила на Абдулъ ефенди, че не знае, где съмъ. Дойде селенинътъ-куриеръ и ми съобщи за идването на Абдулъ ефенди; „Дома е и те чака да се видите.” Като се научихъ за това, азъ чрезъ поляка отъ с. Слоещица известихъ на Абдулъ ефенди, че съмъ въ Слоещица, и че, ако има вѣра, може да дойде самъ безъ суварии. Става Абдулъ ефенди, идва не само безъ суварии, ами оставя си даже и сабята. Моитѣ четници бѣха всички спретнати и то въ хубава войнишка форма. Още отъ далече забелязахме, че полякътъ води единъ човѣкъ на конь. Абдулъ ефенди бѣ изпратилъ сувариитѣ въ Прибилци. Когато пристигна ефендията при насъ, бѣше обѣдъ време. За обѣдъ бѣхме сготвили едно агне; обѣдвахме заедно. Абдулъ ефенди ми говори: „Алексо капитанъ, имашъ здраво живо отъ валията, да ходишъ при него! Тие работи, що станаха до сега, янлъшъ сѫ.” Азъ му отвърнахъ, че при валията нѣма да ида, султанътъ има войска, нека ни гони, а ние пъкъ си знаемъ нашитѣ работи. „Още като убихте Мицо и овчаря, разбра се какъвъ ще бѫде хуриетътъ. Намъ никой не може да ни гарантира живота. Да убивате насъ имате право, но защо убивате пазарджии?” Като чу моя отговоръ Абдулъ ефенди се сбогува и си отиде. Следъ като си отиде, азъ отъ моя страна писахъ писмо до валията, въ което изброявахъ убититѣ напоследъкъ следъ хуриета лица. Пишехъ му за убийството на войводата Димко отъ с. Драгошъ, за това на Мице отъ с. Мренога и за убийството на овчаря Данаилъ отъ с. Загориче. Писмото свършваше съ следнитѣ редове: „Кога отъ мъска рожба, тогава отъ турчинъ свобода. Какви сѫ тѣзи ваши закони: турчинъ, който не убие гяуринъ, нѣма да влѣзе въ рая!” Писмото до валията изпратихъ по Лазара отъ с Вирово, като предварително му казахъ, да го издебне насаме, предъ вратата, и самъ да му го врѫчи. Лазаръ изпълни благополучно своята мисия, врѫчи писмото лично и се прибра въ село. Следъ два дена получавамъ отъ валията писмо, написано саморѫчно отъ него и снабдено съ едно мюрче османие. Тогава въ с. Мренога учителствуваше Йонче; той бѣ следвалъ въ Цариградъ и знаеше много добре турски езикъ. Писмото,

 

 

57

 

пропустнахъ да кажа, което изпратихъ до валията бѣ написано на български. На валията бѣше го превелъ Антонъ Димитровъ отъ Битоля. Въ писмото си валията ме канѣше, да се ява при него, като гарантираше моята безопасность съ вѣрата си. „Влакно отъ главата ти нѣма да падне.” Като получихъ писмото, азъ веднага отидохъ  въ Кукуречани, Битолско, и съобщихъ на конституционния клубъ за моето желание, да посетя валията. Отъ Битоля пристигна Миланъ Матовъ съ файтонъ и ме покани да заминемъ заедно въ Битоля. Азъ отказахъ, като добавихъ, че ще отида вечерьта въ Генимахле. Отъ село Кукуречани се опѫтихъ за Битоля, гдето пристигнахъ рано сутриньта и уведомихъ конституционния клубъ за моето пристигане. Въ Генимахле преспахъ при моя братовчедъ Стефанъ. На другия день, бѣше срѣда, дойде д-ръ Ангелаки Робевъ заедно съ терджуманина на руския консулъ. Азъ имъ казахъ, да вървимъ при валията. Тѣ ми отговориха, че за това сѫ дошли. Станахме и се опѫтихме за сарая при валията. Азъ бѣхъ облѣченъ хубаво, носѣхъ фесъ меджидие, а въ пояса си имахъ единъ нагантъ, чийто шнуръ се забелязваше. Предъ вратата на валията стоеше единъ чаушъ. Казахме, да съобщи за нашето пристигане, да съобщи, че Алексо капитанъ е дошелъ и че иска да се яви предъ валията. Чаушътъ се върна и ни съобщи, че валията отдавна ни чака. Като влѣзнахме при валията, заварихме го да се разхожда изъ стаята. Той се обърна къмъ менъ и ме покани да седна, а самъ седна на креслото си и започна да разговаря. Валията знаеше добре български, разговорътъ обаче се водѣше по турски. Докторътъ и терджуманинътъ се тресѣха като перушина. Валията на тѣхъ не предложи да седнатъ и кафе зарѫча пакъ само за менъ. Посегна той къмъ една папка съ писма, разгъна я, извади едно писмо, преведено отъ Антонъ Димитрова на турски, и като се обърна къмъ менъ започна: „А бре, Алексо капитанъ, за всичко можешъ да имашъ право, хуриетътъ си е хуриетъ, той ще стане, но докато се измѣнятъ царскитѣ закони, нуждно е малко търпение; до конституционнитѣ закони трѣбва малко да се потърпи. Азъ силно вѣрвамъ, че следъ време всичко ще се подобри. Ама това, бре Алексо капитанъ, какъ може да бѫде, —

 

 

58

 

турчинъ ако не убие гяуринъ не може да влѣзне въ рая. Това не е истина.” Изслушахъ валията и му отвърнахъ така: „Азъ, вали паша, не съмъ ходилъ въ училище, ама слушамъ, че когато въ мехтепа предаватъ Законъ-божи на турцитѣ, християнитѣ ги изпѫждатъ на вънка, за да не слушатъ. Защо е това така?” Валията, като чу моя отговоръ, се засмѣ и каза: „Алексо капитанъ, никогашъ да не вѣрвашъ на това, това не е истина.” Когато разговаряхъ съ валията, дойдоха и му врѫчиха едно писмо, въ което го молѣха „да задържи Алексо капитанъ още за два часа време.” Валията се възмути и имъ съобщи, че Алексо капитанъ е дошелъ на негово довѣрие. Когато валията отговори въ тоя смисълъ, азъ се успокоихъ. Той се обърна къмъ мене и ме посъветва, занапредъ да си остана дома и да не се занимавамъ съ комитлъкъ: „Хайде, ходи си съ здраве и пакъ да дойдешъ” — бѣха последнитѣ думи на валията. Отвърнахъ му съ едно „пеки” и заедно съ доктора и терджуманина напустнахме кабинета на валията. Предъ самия сарай бѣше се събралъ башибозукъ, който заканително ме проследи съ очи. Не липсваха, разбира се, псувни и заканителни възгласи.

 

Прибрахъ се въ четата си; хуриетътъ за менъ се бѣше свършилъ и пакъ ние започнахме да наказваме лоши турци и шпиони. Всичко тръгна по старому. Трайко Крало изби мнозина гъркомани, които бѣха унищожили неговото семейство. После той дойде при менъ, заедно съ Георги Мучитано, касапинъ отъ Крушево. Последниятъ въ сѫщия градъ бѣ убилъ единъ гръкъ и наново стана нелегаленъ. Той бѣ добъръ войвода, по народность бѣ влахъ. Събрахме се съ тѣхъ и се опѫтихме въ с. Слѣпче, Демирхисарско. Тукъ наказахме двама братя шпиони, Йонче и Симонъ Мулови. После заедно съ Трайко Крало обиколихме Мориховско. Съ насъ бѣха: Касапчето, Ангеле Секуловъ отъ с. Базерникъ и Веле п. Василевъ отъ с. Лисолай. А това село е надъ Кукуречени (то е полско село). Веле бѣ убилъ двама шпиони и стана нелегаленъ. Следъ това се върнахме въ Демирхисарско, въ с. Облаково. Въ с. Лопатица въ качеството си вече на училищенъ инспекторъ, заедно съ двама суварии бѣ дошелъ Павелъ Христовъ безъ да подозира, че по това време въ

 

 

59

 

сѫщото село бѣхме и ние. Като станахме повторно нелегални, гонѣха ни не само турцитѣ, но и нашитѣ конституционни клубове, които дори бѣха опредѣлили награда отъ 100 лири за този, който би могълъ да ни убие или пъкъ предаде. Като падна нощь, съобщихме на домакина, при когото бѣше кондисалъ Павелъ Христовъ, следъ като се прибератъ сувариитѣ за спане, да съобщи на Христова, да дойде при насъ. Павелъ Христовъ, като се научилъ за това, много се изплашилъ, защото се боялъ за своя животъ. Съобщава на турцитѣ, че ще ходи при свой приятель на кафе и идва при насъ. Още щомъ го видѣхме, ние започнахме да го питаме изумени: що значатъ тѣзи потери, които изпращате по насъ, какви сѫ тия награди за нашитѣ глави? Павелъ смутено отговори: „Браво на васъ. Ние сме загубени, нашитѣ заповѣди никой не ги слуша, а преследването по васъ е само привидно, вършимъ го отъ нѣмай кѫде. Но сега ново нещастие ни дойде въ Битоля. Йово Йовановичъ — черногорецъ биде назначенъ за правителственъ училищенъ инспекторъ и стана турски шпионинъ”. Като чухме това, ние казахме на Павелъ Христова, че ще убиемъ Йово Йовановича. Като чу това наше решение, той се зарадва много.

 

 

На менъ и на Касапчето, Йованъ Йовановичъ бѣше добре познатъ; Трайко слабо или пъкъ никакъ не познаваше Йована. Павелъ си отпѫтува. Азъ съ Георги Касапчето заминахме за Битоля. Теглихме жребие, кой отъ двамата да накаже Йовановича. Падна се на Касапчето, той бѣше по-младъ отъ менъ. Въ Битоля Касапчето отиде при Йонче Чамовъ и при Василъ Пувката. Отъ тукъ писаха до Йовановича писмо, което гласѣше така: Брате Йоване, да дойдешъ, за да поговоримъ съ тебе. Азъ съмъ тукъ, Георги Касапчето, изпратиха ме Алексо Стефановъ и Трайко Крало и ми дадоха 400 лири да ти ги предамъ, а ти отъ своя страна да молишъ валията да ги помилва. Азъ те моля сѫщо да се застѫпишъ за моето помилване, защото азъ нѣмамъ нито петь пари.” Толкова будала човѣкъ, като Йована Йовановича, въ свѣта нѣмаше, пъкъ бѣше съ претенции за черногорски краль. Получава писмото, прочита го и безъ да съобщи никому, отправя се къмъ посочения адресъ. Още при ръкостискането Георги Ка-

 

 

60

 

сапчето не пустналъ вече неговата рѫка и започналъ да го коли. Обаче и двамата силни и здрави мѫже започватъ да се борятъ. Ще победи тоя, който ще повали своя противникъ. Въ стаята сѫ само двамата. Борбата продължава при яростно напрежение и отъ дветѣ страни. Касапчето държи въ рѫката си револверъ, обаче не може да стреля. Револверъ има и Йовановичъ. Въ тоя критиченъ моментъ въ стаята влиза Василъ Пувката. Касапчето, като забелязва своя приятель, извика: „Дръжъ бре, загинахме отъ тоя песъ...” Пувката е сѫщо касапинъ. Скача той задъ Йовановича и го наранява тежко съ своя ножъ въ гърба и следъ това стреля пакъ тамъ. Разсичатъ трупа на Йовановича на половина, защото той бѣше голѣмъ човѣкъ, и го закопватъ вънъ отъ града. Подиръ нѣколко дена турцитѣ намѣриха трупа и хуриетъть вече тогава окончателно се развали. Арестуваха Павелъ Христовъ и Георги п. Христовъ. Води се следствие по убийството на Йована Йовановича и турцитѣ обесиха битолския касапинъ Йонче Чамовъ и поляка на аптекаря Кръсто Франговъ, Павле, отъ село Игри. Както Йонче Чамовъ, така сѫщо и полякътъ Павле бѣха съвсемъ невинно осѫдени и после обесени.

 

Турцитѣ изкараха новъ законъ и събраха семействата на качацитѣ (съ това име започнаха да ни назоваватъ вече турцитѣ). Всички мои роднини, сестри, братя и внуци, всичко на брой 37 души, ги доведоха въ Битоля и отъ тукъ въ гр. Аласоня. Моята жена тогава бѣше въ положение съ моя синъ Блаже и за 6 недѣли бѣха я искарали вънъ отъ затвора. После тя успѣ да избѣга, а цѣлия мой родъ турцитѣ откараха на заточение въ Аласоня.

 

Азъ се опитахъ да се прехвърля съ четата въ България. Тръгнахме презъ Мориховско, Прилепско и спрѣхме въ велешкото село Орѣховецъ за 5—6 дена. Тукъ заварихме единъ четникъ отъ четата на Иванъ Наумовъ-Алябака на име Пано Арнаудовъ, хуриетчия. Като го срещнахме, зарадвахме се много, защото въ негово лице виждахме другарь, който ще ни води оттатъкъ Вардара. Заклахме едно агне, изпекохме го въ една фурна и се наобѣдвахме хубавичко. Като свършихме обѣда, азъ се обърнахъ къмъ Пано Арнаудовъ и му казахъ: „Хайде,

 

 

61

 

върви сега въ Велесъ та да ни отворишъ каналъ, за да можемъ да се доберемъ по-лесно до България”. Пано става, отива въ Велесъ и обажда на турцитѣ, че сме въ селото. Идва после съ войска и ни обсажда. Идва синътъ на селския кметъ Карабуневъ и ми съобщава: „Алексо, дръжте се или бѣгайте, защото Пано идва съ войска”. Бѣше привечерь. Взимаме пушкитѣ си и понеже селото още не бѣше обсадено върнахме се назадъ въ селото Крайници, Велешко и отъ тамъ пакъ въ Битолско. Турското облѣкло, съ което бѣхме облѣчени, ни помагаше много та пѫтувахме и денски. Минахме презъ село Бѣловодица, Прилепско. Петъръ Ацевъ бѣше тукъ съ нѣколцина турци спахии. Когато Петъръ Ацевъ съ останалитѣ турци отишли на нивитѣ, селенитѣ имъ съобщили за нашето минаване: „Алексо мина отъ тукъ и ние му дадохме хлѣбъ и сирене”. Петъръ Ацевъ, като се научилъ за това, казалъ на селенитѣ: „Защо сте дали хлѣбъ на тоя немирникъ въ тоя златенъ хуриетъ. Още веднажъ ако му дадете хлѣбъ, вашето село ще стане прахъ и пепель; азъ не мога да крия вашитѣ кирливи дрехи”. Минахме презъ селата Крайници, Кърнино, Попадия, Никодинъ, Ракле, Топлица, Трояци и Бѣловодица. Въ последното село не се обадихме, а минахме надъ него. Заклахме едно агне и поставихме за часовой Богоя, задъ единъ камъкъ. Идватъ една група отъ около 10 души селени бѣличани и, безъ да забележатъ нашия часовой, водятъ разговоръ: „Що катара сѫ ония, да не сѫ сѫщитѣ, що минаха рано сутриньта?” Като свършили разговора, Богоя излиза предъ тѣхъ съ думитѣ: „Вървете тамъ при тѣхъ, за да не ви вземе васъ катарата!” Като чули това селенитѣ започнали да викатъ: „Вие ли сте братя?”. Дойдоха и ме поздравиха: „Добре ми дойде Алексо!” А пъкъ Богоя ни разправи цѣлия послушанъ разговоръ. „Братя”, продължиха селенитѣ „много харно правите вие, защото цѣлиятъ народъ безъ васъ ще се потурчи. Вчера Петъръ Ацевъ ни говорѣше много лоши думи; дали истина говорѣше или не, но сега трѣбва да криеме и отъ него”. Опекохме агнето, напълнихме раницитѣ си съ хлѣбъ и потеглихме за с. Пехчени. Тукъ пренощувахме и на другия день тръгнахме денски по шосето. Къмъ пладне стигнахме въ с. Каленъ, Мориховско. Предъ самото село,

 

 

62

 

на едно гумно, седнали двама турци. Ние седнахме на единъ зидъ високъ 2—3 педи. Пушкитѣ си взехме на рѫце. При турцитѣ бѣше и коджабашията на селото. Азъ повикахъ коджабашията гласно. Къмъ насъ тръгнаха, като си оставиха пушкитѣ на рогозката, и турцитѣ, обаче азъ съ рѫка имъ дадохъ знакъ да си седятъ. Кметътъ дойде и ми каза: „Какво ще правимъ сега, Алексо, дали нѣма да се досѣтятъ ония псета?” Азъ успокоихъ кмета, като му казахъ, че турцитѣ нѣма да се досѣтятъ. Питахъ го, за кѫде пѫтуватъ тѣзи суварии. Кметътъ ми отговори, че сѫ носили поща на Йонъ Гюро, който е билъ съ потера по Браянъ и Цици, и двамата гръцки войводи нелегални. „Сега що да имъ кажа?” попита кметътъ. — Ще имъ кажешъ, че сме качаци. И така турцитѣ не ни усѣтиха, взехме хлѣбъ съ позволение на сувариитѣ и заминахме за Демирхисаръ — моя районъ. Отидохме въ с. Слоещица, понеже това село бѣше като централно мѣсто въ моя районъ. Тукъ заварихме една потера отъ 40 души. Рекохъ си, вече нѣма смисълъ да се живѣе щомъ, като не успѣхме да минемъ Вардара, да ходя при турцитѣ, да ги закача, та да се свърши съ мене. Преоблѣкохъ се въ селски дрехи, турнахъ на главата си една сламена шапка и съ откопчана риза влѣзохъ въ кръчмата на Иванъ Димовъ. На другаритѣ бѣхъ казалъ, че ще влѣза въ кръчмата, ще се задра съ турцитѣ, ще изтепамъ колкото мога, а тѣ пъкъ да избиятъ онѣзи, които излѣзатъ вънъ отъ кръчмата. Влѣзохъ въ кръчмата и казахъ: „Помози Богъ”. Кръчмарьтъ, като ме видѣ, веднага отговори: „Далъ ми ти Богъ добро, Спасене”. Той веднага се обърна къмъ мене съ това измислено име. Въ единъ отъ ѫглитѣ имаше селени, които, като ме видѣха, примрѣха отъ страхъ. А самиятъ кръчмарь петь пари не даваше, съвсемъ го не бѣше страхъ. Опѫтихъ се къмъ тезгяха, порѫчахъ си една ракия, помолихъ за кибритъ и поискахъ да ми каже, какво му дължа. А презъ това време започнахъ да се кая, понеже никой отъ турцитѣ не ме закачи. Турцитѣ си седѣха, чаушинътъ бе се подпрѣлъ на тезгяха и казваше на кръчмаря, че щѣлъ вече да си ходи. На менъ ми стана неприятно, помислихъ си за селенитѣ. Обърнахъ се къмъ кръчмаря и започнахъ да се сбогувамъ: „Хайде, седи сисъ здраве, ду-

 

 

63

 

май си, всичко ще ти се плати”. Излѣзнахъ навънъ и тукъ предъ самата кръчма чаушинътъ ме хвана за рѫкава и ме запита, кѫдешенъ съмъ: „Ти не си тукашенъ”. Азъ му отговорихъ, че съмъ тукашенъ. Въ това време единъ турчинъ, кязиминъ отъ турското село Прибилци, ме позна. Той бѣше колджия. Обърна се къмъ чаушина и му каза, че съмъ билъ овчарь. Позналъ ме бѣше по гласа. Той знаеше, че въ селото се намира моята чета и че ако ме закачи ще падне бой. Моитѣ четници бѣха вече на брой 40 души. Чаушинътъ повѣрва на колджията и ме пустна. Азъ се прибрахъ при другаритѣ отъ четата. Като се събрахме съ другаритѣ, азъ се обърнахъ къмъ тѣхъ и имъ казахъ, че изходъ нѣма, всѣки ще трѣбва да хване, кѫде очи му гледатъ. Отиде си Ангеле Секуловъ. Него турцитѣ успѣха да го хванатъ въ Базерникъ и го осѫдиха на 5 години. Съ менъ останаха Веле п. Василевъ отъ с. Лисолай и Трайко Крало. Тримата тръгнахме за Крушовско, за с. Бирино. Обаче тамъ ни предадоха.

 

Следъ хуриета народътъ се деморализира. Въ битолския окрѫгъ бѣше само нашата чета; ходѣхме навсѣкѫде: Ресенско, Кичевско и Охридско. Както казахъ, въ с. Бирино ни обсадиха. При насъ въ тоя моментъ бѣше и Никола Настевъ отъ гр. Крушево, той бѣше мехтеплия, ученикъ, сега секретарь на околийското управление въ Св. Врачъ. Носѣше турски ученически дрехи. Всички бѣхме се заели съ почистването на пушкитѣ си. Азъ бѣхъ разглобилъ моята напълно; Веле пъкъ бѣше легналъ да спи. Никола бѣше седналъ на страна, той носѣше единъ нагантъ. Дочухъ шумъ и казахъ на Веле да стане и да види, що кръцка, дали е нѣкое животно или пъкъ има нѣщо. Веле взе дългата си и открита манлихера и се отправи къмъ мѣстото, отъ гдето идѣше шумътъ... Турцитѣ сѫ били наблизо, грабватъ му пушката, но му запушватъ устата и го хващатъ живъ. Мина доста време отъ като Веле бѣше отишелъ да провѣри, какво има и азъ се обърнахъ къмъ Трайко Крало и му казахъ, да иди да види, що става. Трайко още съ ставането си забелязва двама души отъ войската и се провикна: Ставай, Алексо, аскеръ, да ги вържемъ! Азъ скочихъ веднага, но какво да видя, войска много, до 200 души, може ли да я вържемъ. Предадени бѣхме отъ Ристе отъ с. Во-

 

 

64

 

гени, бившъ четникъ, сега хуриетчия. Самиятъ той водѣше войската. Азъ веднага напълнихъ пушката си. Никола избѣга заедно съ наганта си. Ние двамата съ Трайко се държахме около два часа. Трайко се бѣ разярилъ като мечка и постоянно викаше „удри бре!”... Прибѣгваше и стреляше отъ всички страни. Вика и стреля. Отстѫпихме и отидохме въ с. Разтойца. Въ това село азъ имахъ сестра, женена; тукъ вечеряхме двамата. За Веле не бѣхме узнали още нищо. Допускахме, че е избѣгалъ. Отъ тукъ заминахме въ моето село Радово. Тукъ денувахме. Радовци ни съобщиха, че четника, който билъ съ насъ, турцитѣ го докарали въ селото живъ и сѫ питали, дали го познаватъ. 15 души отъ нашето село били откарани въ турското село Прибилци. До като бѣхме въ Радово, Блаже Биринчето и Георги Мучитано не бѣха излѣзли още официално и се криеха въ гр. Крушево. Тѣ искали да дойдатъ при насъ, обаче ги присрещнали потеритѣ, които бѣха изпратени по насъ. Въ завързалото се сражение паднали 4 души суварии и тѣ двамата се върнали обратно. Ние продължихме да посещаваме нашитѣ села. Отидохме въ с. Доленци.

 

Въ с. Бирино не успѣхме да накажемъ никого. Трайко Крало изпроводи двамата четници, Георги и Стояна, до родното имъ село. Тѣ искаха да си останатъ въ село. Азъ останахъ самъ. Настѫпи тежка зима. Паднаха голѣми снѣгове. Отидохъ въ с. Мало-илино и въ механата на Трайко престояхъ до полунощь. Следъ това взехъ съ себе си четника Цвѣтанъ Дальо, той бѣше способенъ момъкъ и всѣкогашъ можеше да бѫде четникъ, безъ да могатъ турцитѣ да го откриятъ и хванатъ. Двамата отидохме въ гората на Мало-илино. Тукъ построихме една колиба и я покрихме съ слама рѫжаница. Това направихме безъ да бѫдемъ забелязани отъ нѣкого. Съ себе си бѣхъ взелъ до 800 манлихерови патрона, 10 бомби, имахъ и две манлихерови пушки. Бомбитѣ бѣха съ фитилъ, палѣха се съ кибритъ и нанасяха голѣмо поражение. Тѣ бѣха напълнени съ бертолетова соль. Фитилитѣ горѣха бавно. Трѣбваше първенъ да се разнищатъ малко, за да излѣзе барутъ. Хлѣбъ ми носѣше Дальо. Пазѣхме се усърдно отъ дири. Имахме си котелъ и тави, въ които си готвѣхме фасулъ и свинско месо. Въ тая

 

 

65

 

колиба престояхъ два месеца. Паднаха голѣми снѣгове, стана ми мѫчно, видѣхъ, че така нѣма да може да се живѣе, слѣзохъ въ с. Слоещица и предадохъ орѫжието на Дальо; той бѣше отъ това село. Задържахъ само пушката си. Селенитѣ въ с. Слоещица ми се оплакаха, че сѫ били постоянно тормозени отъ потери, които сѫ ме търсѣли. Тѣ ми казаха: „Послушай ни, ще ти намѣримъ единъ човѣкъ отъ Крушево, единъ приятель, та да те откара въ България”. Толе Джайко ми даде за пѫть 10 наполеона. Даде ми 10 наполеона и Йонъ Димо. Народътъ се бѣше отчаялъ и тормозътъ поради менъ се бѣше особено засилилъ; особено отъ конституционнитѣ клубове. Това бѣ въ началото на 1910 г. Пъкъ, както казахъ, само нашата чета бѣше, другаде нигде не бѣха излѣзли наново.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]