Революционната дейность въ Демирхисаръ (битолско)

по спомени на Алексо Стефановъ (Демирхисарски войвода)

 

IV.

Учителитѣ използуватъ куриерската служба за свои частни работи. Моето наказание. Задграничното представителство недоволно оть постѫпката ми спрямо учителитѣ. Опитъ да бѫда обезорѫженъ. Среща съ Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ. Спрѣчкване. Предъ легалния окрѫженъ комитетъ въ Битоля за анкета. Моето оправдаване. Загадъчни писма на окрѫжния нелегаленъ комитетъ. Свикване окрѫженъ конгресъ презъ 1907 год. Смъртьта на Пандо Кляшевъ и Иванъ Алябака.

 

Следъ смъртьта на Пандо Калчевъ, секретарь ми стана Ташко Арсовъ отъ Охридъ. Почти всички учители въ моя райнъ бѣха отъ Охридъ. Той бѣ имъ казалъ, какъ да използуватъ организационната куриерска служба за свои частни работи. „Вие ще пишете бързи писма до четата, а азъ ще ги препращамъ”. Азъ бѣхъ неграмотенъ, та тъй не можехъ да чета писмата. Съ тѣзи бързи писма учителкитѣ си уреждаха вечеринки и срещи почти всѣка недѣля. Азъ се усъмнихъ въ тая работа и накарахъ Лазо отъ с. Вирово посрѣдствомъ Стойко Богдановъ, който бѣше грамотенъ, да отварятъ и да прочитатъ писмата, като за това ме държатъ въ течение. Идватъ единъ день двамата и ми съобщаватъ за съдържанието на писмата, които презъ това време бѣха минали презъ тѣхнитѣ рѫце. Всички съдържаха покани за вечеринка или пъкъ за нѣкоя среща и пр. Тия писма сѫ били „важни” и селски куриери трѣбваше да ги носятъ съ коне отъ едно село въ друго, като зарѣзваха въ повечето случаи своитѣ частни работи. Единъ учитель въ едно писмо между другото писваше на моя секретарь, че „на бай Ганьо скоро ще му се види смѣтката и че ти скоро ще станешъ войвода”. Бай Ганьо, това бѣхъ азъ. Взехъ писмото и отидохъ право въ селото при учителя и му го дадохъ, да ми го прочете. Той взима писмото, чете го, но прескача онова мѣсто, гдето се заканваше. Поканихъ го да ми прочете писмото изцѣло. Прочете го. Следъ това взехъ едно дърво и го наложихъ хубавичко. Дадохъ окрѫжно, всички учителки да си ходятъ по роднитѣ мѣста. Всички изпълниха моето нареждане. Наскоро следъ това въ слѣпешкия манастиръ „Св. Йонъ” идва охридскиятъ владика Методи и порѫчва на игумена

 

 

43

 

да ме намѣри, гдето и да съмъ. Игуменътъ се казваше Данаилъ Свѣтиевъ, племенникъ на архимандритъ Евлогий, когото гърцитѣ, следъ балканската война, хвърлиха въ морето. Азъ тогава се намирахъ близу до манастира и игуменътъ можа лесно да ме намѣри и ми каза: „Св. Владика дойде въ манастира и иска непремѣнно съ тебе да се види още тази вечерь.” Падна нощь, отидохме въ манастира и влѣзохме въ стаята, гдето бѣше владиката. На турцитѣ, гавази и сувари, бѣха отредили за спане друга стая. Влѣзохъ при владиката и му цѣлунахъ рѫка, а той ме цѣлуна по челото и ме запита за случилото се съ учителкитѣ. Казахъ му, че той трѣбва да ги посъветва да даватъ просвѣта на народа, а не да правятъ всѣка недѣля вечеринки и събрания. Владиката отговори: „Било що било до сега, за да не страдатъ интереситѣ на просвѣтата, трѣбва да имъ разрешишъ да се върнатъ отново по мѣстата си, а ти много добре си направилъ, защото тѣ още сѫ деца, млади сѫ”. Азъ се съгласихъ и госпожицитѣ се върнаха по селата си.

 

За това нѣщо бѣха разбрали и задграничнитѣ представители въ София. За Централ. комитетъ азъ нищо не знаехъ. Въ задграничното представителство тогава влизаха: Христо Матовъ, Димитъръ Стефановъ и Иванъ Гарвановъ. Тѣ отъ своя страна изпратиха една чета, начело съ Иванъ Алябака, която трѣбваше да ме обезорѫжи. По пѫтя за моя районъ четата на Ивана Алябака бѣше минала презъ много препятствия — Алябака бѣше гоненъ като сарафистъ. Като дойдоха при мене, азъ имъ дадохъ добъръ приемъ. Четата на Алябака броеше 30 души. Дойдоха голи, одърпани; по пѫтя бѣха дали много сражения. Въ с. Павлешинци, Кратовско, бѣха паднали въ едно сражение съ турцитѣ 10 души, а пъкъ при с. Крапа, Порѣчието, въ бой съ сърбитѣ бѣха паднали 5 души. Нашиятъ народъ бѣ здравъ, пъкъ и мѣстото помага. Дадохъ имъ суха храна и опинци. Иванъ Алябака и неговитѣ другари, като видѣха нашия добъръ приемъ, откриха ни се, като казаха, че срещу такива добри хора ние нѣма да дигнемъ орѫжие. Оставиха пушкитѣ и биноклитѣ и сами се върнаха обратно въ България. Неговата чета бѣше комплектувана само отъ български войници, имаше само около 3—4 македончета. Иванъ Алябака бѣше храбъръ и сериозенъ войвода.

 

 

44

 

Следъ Ивана Алябака дойдоха Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ, пакъ за сѫщата цель, съ една чета отъ 13 души. Дойдоха въ моя районъ съ крушовската чета на Петъръ Юруковъ. Моятъ районъ започваше отъ с. Радово, моето родно село. Петъръ Юруковъ не знаеше нищо за цельта на тѣхното идване. Отидохъ да ги посрещна. Казахъ имъ: „Добъръ вечерь”, отговориха ми само четницитѣ съ „далъ Богь добро”. Тръгнахме за с. Доленци. Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ разговаряха по между си като отъ време на време размѣняваха по нѣкоя француска дума, за да ме сплашатъ. Отбихме се въ доленчкия синуръ да денуваме. Георги и Павелъ тукъ се обърнаха къмъ менъ и ми казаха: „ Алексо, знаешъ ли за какво сме дошли?” Отговорихъ, че не зная нищо. „Тука е достатъчно добре организирано, продължиха тѣ, та тоя районъ ще може да се води и отъ по-слабъ човѣкъ, напримѣръ, ето на твоятъ секретарь Ташко Арсовъ ще може да води тоя районъ, а ти ще трѣбва да заминешъ за войвода въ Гяватколъ”. Съ това нѣщо тѣ искаха да кажатъ, хайде Алексо вземи си стапо. Азъ имъ отговорихъ, че тамъ не желая да отида и че моятъ районъ е тоя тукъ, битолски Демирхисаръ. Станахъ и отидохъ при моитѣ четници, които бѣха наблизо. Порѫчахъ за вечеря и за събрание въ с. Доленци. Тѣ слушаха моитѣ разпореждания и мълчеха. Моята чета бѣше на едната страна, а тѣхната на другата, въ една гора. Повикаха ме повторно при себе си и казаха: „ Алексо, не бива така, толкова много говорихме, а ти си правишъ само оглушки”. Това стана презъ 1907 година. Отъ с. Доленци се отправихме за топлишкия манастиръ. Обѣдъ ни донесоха отъ с. Слоещица. Бѣхме въ манастирската гора и се нахранихме доста добре. Порѫчахъ за събрание и за вечеря въ с. Слоещица. Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ мълчеха и схващаха, че азъ не имъ обръщамъ внимание. Станахъ и отидохъ въ гората по малка нужда. Въ мое отсѫтствие Георги и Павелъ обезорѫжаватъ моя четникъ Тома попъ Петровъ. Връщамъ се и приближавайки забелязвамъ, че Тома сваля своя патрондажъ. Като видѣхъ това, азъ му извикахъ: „Абе, защо сваляшъ пантрондаша си?” Отивамъ и сѣдамъ между Георги п. Христовъ и Павелъ Христовъ. Още не седналъ добре Георги п. Христовъ се

 

 

45

 

впустна, хвана ме за дѣсната рѫка и извика: „Другари, ставайте да го вържемъ!” Като чухъ, скочихъ, откопчахъ се отъ неговитѣ рѫце, напълнихъ пушката и извикахъ: „Не мърдайте, защото всички ще ви избия!” Моитѣ четници туриха на пушкитѣ ножоветѣ и веднага ги заобиколиха. Павелъ Христовъ се обърна къмъ мене и каза: „Моля ти се, Алексо, стреляй първо на менъ!”, а тѣхнитѣ четници извикаха: „Немой да не ни вземешъ душата!” Азъ имъ отговорихъ, че не съмъ гладенъ за тѣхната кръвь, а на моитѣ другари казахъ да стоятъ на страна съ готови пушки. Отидохме въ с. Слоещица и направихме събрание. Следъ това азъ се обърнахъ къмъ Георги п. Христовъ и къмъ Павелъ Христовъ и имъ казахъ, да си взематъ пушкитѣ и безъ да се спиратъ въ моя районъ, а той достигаше до манастира Св. Петъръ, с. Смилево, да си вървятъ. И така тѣ станаха и си отидоха. Съ тѣхъ отиде и моятъ секретарь Ташко Арсовъ. Не мина много време отъ тая случка и окрѫжниятъ легаленъ комитетъ ме повика въ гр. Битоля. Опѫтихъ се заедно съ четата си въ с. Лопатица, Битолско, като оставихъ за старши на четата четника Ангеле Секуловъ отъ с. Базерникъ, Демирхисарско. Преоблѣкохъ се въ с. Лопатица въ селски дрехи, като на главата си поставихъ и една турска чалма, възседнахъ едно магаре и се опѫтихъ за Битоля. Въорѫженъ бѣхъ само съ единъ нагантъ, който носѣхъ въ пояса си. Като дойдохъ въ Битоля, слѣзохъ на Овчки пазаръ, въ хана на Милошъ. Съ него се познавахъ отъ детинство още и дълги години не бѣхме се виждали. Като влѣзнахъ въ хана, седнахъ на една маса до тезгяха и си порѫчахъ ядене. Ханджията Милошъ дойде при менъ. Азъ го запитахъ, дали не ме познава. Въ тоя моментъ въ кръчмата влѣзна единъ полицай. Разпитваше за нѣкакви лица, дали сѫ кондисали въ тоя ханъ. Азъ продължихъ да си обѣдвамъ. Полицаятъ следъ като разпита, напустна хана. Тогава се обърнахъ повторно къмъ ханджията и го запитахъ, дали си спомня за менъ, като му казахъ че съмъ отъ неговото село. „А бре ти ли си, Алексо, аманъ, ставай да те отведа въ една стая!” Станахъ и той ме отведе въ една стаичка вѫтре въ хана. Порѫчахъ да ми доведе Ицо Касапчето, който живѣеше на Байро. Азъ се познавахъ съ него отъ въстанието, той бѣше тогава добъръ

 

 

46

 

четникъ. Милошъ го доведе. Казахъ на Ицо да купи едно сито, което азъ взехъ въ рѫце за прикритие и, Ицо напредъ, азъ подиръ него, се опѫтихме за кѫщата му. Той отъ своя страна щѣше да съобщи на легалния окрѫженъ комитетъ за моето пристигане. Вечерьта съвсемъ случайно въ сѫщата квартира дойде и Георги п. Христовъ. Вечеряхме заедно. На другия день дойде окрѫжниятъ легаленъ комитетъ и започна да ни разпитва за случилото се. Азъ дадохъ своитѣ обяснения, сѫщото стори и Георги п. Христовъ и менъ, вмѣсто да ме премѣстятъ въ другъ районъ, увеличиха ми последния съ още 15 села отъ Гяватколъ. (Това е една область отъ села, така наприм. има Дримколъ, Ребетинколъ и пр.). Като привърши анкетата легалниятъ комитетъ ме покани да остана въ Битоля на почивка. „Толкова години ходишъ поредъ, остани да починешъ и да поспишъ малко на спокойствие!” Предлагаха ми да остана въ Генимаале. Бѣхъ чулъ, че въ тая махала били унищожени много нелегални хора, дошли на почивка. Азъ привидно се съгласихъ, обаче като си свършихъ работата, сбогувахъ се, яхнахъ магарето си и се опѫтихъ за с. Лопатица, като казахъ, че четата е тамъ сама и че ме чака да се завърна. Пристигнахъ тукъ и разправихъ на другитѣ за всичко. Въ моя районъ после останахъ още дълги години. Георги п. Христовъ отиде въ Леринско. Съ неговото пристигане всички лерински войводи започнаха да се каратъ помежду си: Пандилъ Шишковъ, Кръсто Лерински, Дзоле и Наце Лерински, всички се изпокараха. Георги п. Христовъ остана въ Леринско и вече не стѫпи въ моя районъ. Въ тѣзи караници загина Наце Лерински; уби го, ако не ме лъже паметьта, Илия Которкинъ по заповѣдь на Георги п. Христовъ. После костурски войвода стана Пандо Кляшевъ, единъ милъ и добъръ човѣкъ — „една душа, що во веко я нѣма.”

 

Въ битолския окрѫженъ нелегаленъ комитетъ влизаха: Георги п. Христовъ, Павелъ Христовъ и Пандо Кляшевъ. Единъ день получавамъ азъ отъ окрѫжния нелегаленъ комитетъ писмо, въ което се казваше: „Алексо, да се пазишъ отъ крушовския войвода Блаже Кръстевъ Биринчето, той се готви да те убива!”— А едновременно съ това писватъ на Блаже Биринчето, като му каз-

 

 

47

 

ватъ да се пази, че Алексо ще го убие. Чаулевъ бѣше получилъ сѫщо такова писмо, съ което му съобщаваха да се пази отъ менъ, „защото животътъ му висѣлъ на косъмъ.” Всички писма бѣха подпечатани съ печата на окрѫжния нелегаленъ комитетъ. Съ тѣзи войводи азъ не бѣхъ се виждалъ година време. Презъ тази година дойде Иванъ Алябака. Бѣше зимно време. Въ Битоля го ненавиждаха много като сарафистъ, но въпрѣки това го поканиха да замине веднага за тамъ. Къмъ Ивана Алябака азъ не питаехъ никаква умраза, азъ не можехъ да се нарадвамъ на добри чети. Отъ партизанство не разбирахъ. Отива Иванъ Алябака въ Битоля, сдобряватъ се, отрупватъ го съ хвалби и назначаватъ неговата чета за ревизионна въ Битолско, за което нѣщо му даватъ и документъ. Ревизионната чета имаше за задача следното: въ чети, въ които имаше караници между двамина четници, едина взимаха, като на негово мѣсто оставяха единъ отъ четницитѣ на ревизионната чета. И така задачата на ревизионната чета бѣ да изглажда възникналитѣ въ нѣкоя чета недоразумения. Следъ като издали на Ивана Алябака въ Битоля документъ, поканили го да остане и нѣкой другъ день въ града на почивка. Презъ това време неговата чета бѣше при менъ. Следъ день два получавамъ отъ Битоля отъ окрѫжния комитетъ писмо, въ което се казваше, че щомъ като дойде Иванъ Алябака „да му тегля веднага касацията, защото цѣло Битолско щѣло да изгори”. Нищо не разбирахъ, какъ така, отъ какво ще гори Битолско... Не разбирахъ нищо. Идва Алябака при насъ, ние тогава бѣхме въ с. Слоещица. Зимата бѣше тежка, та повече стоехме по селата, защото ако ни погнатъ турцитѣ по следитѣ върху снѣга ще ни откриятъ много лесно. Здрависахме се съ Алябака и го разпитахъ за новини отъ Битоля. Той тамъ ходи съ своя четникъ Петко отъ Разлога. Алябака веднага ми отговори, че е успѣлъ да изглади недоразуменията въ Битоля и ми съобщи въ шеговитъ тонъ, че неговата чета е станала ревизионна и, че „ти ще ми бѫдешъ подчиненъ.” Като чухъ това, веднага искарахъ писмото, което бѣхъ получилъ отъ Битоля и му казахъ: „На, гледай приятелю, сѫщата дата носи и получената пакъ отъ тамъ за тебъ смъртна присѫда.” И вѣрно, туку що бѣ

 

 

48

 

дошло нареждането отъ Битоля да го застрелямъ. Разправихъ му, че има и други работи; ето на, Блаже Биринчето щѣлъ мене да убива, Чаулева пъкъ азъ щѣлъ съмъ да убивамъ. Алябака като чу това, остана смаянъ. Веднага съ бързи куриери повикахме крушовския войвода Блаже Кръстевъ Биринчето, охридския войвода Петре Чаулевъ. Тѣ дойдоха съ четитѣ си. Събрахме се въ с. Голѣмо Илино, всичко на брой около 70 души. Показахъ азъ писмото, което бѣхъ получилъ отъ окрѫжния нелегаленъ комитетъ. Сѫщото сториха и Биринчето и Чаулевъ, които сѫщо бѣха получили писма отъ Битоля отъ комитета и всички зачудено се питахме, какво значатъ тѣзи писма, какво се преследва съ тѣхъ? Веднага писахме общо писмо до окрѫжния комитетъ, съ което го канѣхме на среща, като подчертавахме, че ако тѣ не се отзоватъ на поканата, ще бѫдатъ бламирани. На нашата покана отъ окрѫжния нелегаленъ комитетъ се отзова Пандо Кляшевъ, а пъкъ отъ легалния такъвъ дойде Тома Кърчовъ. Ние ги запитахме: какви сѫ тия работи, що значи тая смъртна присѫда за Ивана Алябака? Пандо Кляшевъ не знаеше нищо за тѣзи писма и като чу нашитѣ въпроси остана като гръмнатъ и казва: „Другари, понеже азъ не мога да се защитя, въпрѣки, че не вѣрвамъ тѣзи писма да сѫ писани отъ моитѣ другари, вие не трѣбва да ми вѣрвате, и сторете съ менъ това, което искате; азъ съмъ тукъ на ваше разположение!” Ние запитахме, защо не се отзоваха другитѣ членове на нашата покана. Кляшевъ отговори, че той е билъ натоваренъ отъ окрѫжния нелегаленъ комитетъ да го представлява на тая среща. Следъ размѣна на мисли ние заключихме, щото занапредъ да не се случватъ такива работи, защото никой не ще бѫде въ състояние да влоши нашитѣ отношения до тамъ, щото да почнемъ да се унищожаваме сами. Взе се протоколно решение за свикването на окрѫженъ конгресъ презъ лѣтото. Подписахме го всички. Иванъ Алябака замина за България, за да вземе чета и да дойде напролѣть. На конгресъ се събрахме въ с. Бѣлица, Мирчевъ-кутелъ. Преди конгреса дойде Христо Цвѣтковъ; Иванъ Алябака дойде отъ България въ Битолско; дойде и Петъръ Ацевъ съ прилепската чета. Събрахме се около 250 души. Тогава на „Ножотъ” се

 

 

49

 

започна сражението. Тамъ бѣше и Тане Николовъ. Потерата се предвождаше отъ Енверъ бей, Ниази бей и Мустафа бей, сегашниятъ диктаторъ на Турция. Тогава той бѣше мюлязимъ. На Ножотъ отъ наша страна паднаха 50 души. Следъ това Иванъ Алябака се отправи за Мориховско, а пъкъ Тане Николовъ за Порѣчието. За конгреса отъ Битоля дойдоха Пандо Кляшевъ и Христо Цвѣтковъ. Следъ конгреса Пандо Кляшевъ отиде да изпроводи до Костурско Христо Цвѣтковъ, обаче на пѫть за тамъ загина заедно съ костурската чета отъ 20—30 души. Спаси се само Христо Цвѣтковъ.

 

На конгреса се събрахме около 60 души: легални рѫководителни тѣла, нелегаленъ и легаленъ окрѫженъ комитетъ. Конгресътъ продължи единъ месецъ. Изядохме 130 брави и овце. Гюрчинъ отъ с. Слатино, Охридско, отиваше чакъ въ околия Кожачикъ, Албания, и крадѣше овце отъ албанскитѣ харамии; тѣ крадѣха отъ нашитѣ села жива стока, а пъкъ Гюрчинъ крадѣше отъ тѣхъ, като майсторски влизаше въ двороветѣ имъ и имъ задигаше жива стока. Конгресътъ стана презъ лѣтото на 1907 г. На конгреса се взеха следнитѣ по-важни решения: четницитѣ да не носятъ накити и кьостеци; какъ да става залавянето и унищожението на провиненитѣ турци; по какъвъ начинъ да става разхвърлянето на налозитѣ; унищожение на сръбското движение, начинътъ, по който трѣбваше то да стане (общъ набѣгъ на всички чети). Последното бѣше и най-важното решение на конгреса.

 

Следъ като конгресътъ приключи своята работа, Иванъ Алябака заедно съ своя четникъ Петко ме придружи до моя районъ. По пѫтя приказвахме за различни нѣща. Раздѣлихме се съ него въ с. Велмевци. Алябака убиха наскоро следъ нашата раздѣла; неговото убийство стана тайно, наредено било чрезъ учителя отъ с. Бѣлица, Спасе. Следъ раздѣлата ни, Иванъ Алябака отиде въ Кичевско да събира милиция за проектирания набѣгъ въ Порѣчието. Азъ събрахъ милиция около 150 души и отидохъ при Блаже Биринчето, крушовски войвода, който сѫщо бѣше събралъ около 150 души. За убийството на Алябака не бѣхме още узнали. Стигнахме въ с. Латово, Порѣчието, и тукъ почакахме известие отъ Алябака, за да нападнемъ задружно Порѣчието. Бѣхме близо до р.

 

 

50

 

Трѣска. Въ това време, когато чакахме идването на Алябака, забелязахме, че отъ долу идва войска и че тя се старае да ни пресѣче пѫтя. Малко по-късно единъ куриеръ отъ гр. Крушево ни донесе вестьта за смъртьта на Иванъ Алябака. Съ неговата смърть пропадна и планътъ за нападение на Порѣчието, защото турцитѣ бѣха всичко узнали. Заедно съ Алябака загина четникътъ Петко и куриерътъ Милошъ Бишлакъ отъ с. Бѣлица. Засада му бѣха поставили въ планината. При първия залпъ Иванъ Алябака пада тежко нараненъ, въпрѣки това обаче той успѣва да убие юзбашията. Предательтъ Спасъ Поповъ и неговата жена бидоха наказани отъ четницитѣ на Иванъ Алябака. Иванъ Алябака заедно съ неговитѣ двама другари сѫ погребани предъ олтаря на бѣличката църква. Бѣличкиятъ учитель Спасъ Поповъ по едно време се мѣрна на нашия окрѫженъ конгресъ, обаче пакъ скоро го снѣма. Убийството на Иванъ Алябака бѣ решено отъ нашия окрѫженъ комитетъ, азъ обаче нищо не знаехъ, криеха и отъ менъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]