Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

9. Учредяване на българската Екзархия - Среща на Натанаил в Цариград с източните патриарси и спор за "смѣсените" (μηκτὰς) епархии в Македония - Патриарсите се приготовят да произнесат схизма, но Н. Игнатиев успява да разубеди йерусалимския патриарх Кирил по съвет на Натанаил - "Аз бидох ръкоположен в чин архиерей на Охридско-Преспанский престол" (24.09.1872) - Речи на Натанаил ("Чудната отъ незапаметны векове Македония! — тая заветна стара България ... драгоценна ... заради всекого славянина"), на Мелетий Зографски ("Днесь наистинъ вече са удовлетворява прахътъ на Юстиниана Великаго..."), на П. Славейков ("Защо пакъ бихъ и биятъ тъй шумно и весело клепалата въ народный нашь Сионъ?")

 

Съ настѫпванието на 1870 година, настѫпи и рѣшението на давножелаемий ни църковенъ въпросъ съ Цариградската патриаршия. Азъ отъ 1864 г. до тая дата, не можохъ да се разправя съ длъжницитѣ си, които държаха монастирскитѣ мушии подъ наемъ, но най-сѣтнѣ си казахъ: азъ за пари нѣма да умра въ Молдава, — събрахъ всичкитѣ синети и записки отъ длъжницитѣ ми, на около 14 хиляди австрийски дукати и ги хвърлихъ въ огъня. Слѣдъ това зарязахъ: и мушия, и продукти, и животни, и покѫщнина, и на 15 май, 1870 година, имайки руски паспортъ, заминахъ за Бессарабия, въ извѣстний Кипряновский монастиръ. И тукъ не ядохъ даромъ хлѣбъ, а помагахъ на инженеритѣ по мушиитѣ, по калъ и дъждъ, до послѣднитѣ числа на мѣсецъ октомврий. На първитѣ числа на ноемврий тръгнахъ за Одесса, да видя и насърдча

 

 

50

 

воспитавающитѣ се въ Одесскитѣ училища българчета, а на 25 сѫщаго бѣхъ вечь въ Цариградъ, посѣтихъ нашата свята Екзархия и прѣнощувахъ у прѣдсѣдателствующиятъ тогава митрополита Илариона Кюстендилский. На другийтъ день посѣтихъ и преосв. Илариона Търновский, а на третийтъ поканетъ бидохъ и приетъ отъ цѣлий Екзархический смѣсенъ совѣтъ.

 

Моето присѫтствие въ тоя съвѣтъ не безполезно биде. Разногласията, които бѣха произлѣзли между Прѣосвещеннаго Търновского Илариона и собратията му архиереи, за които онъ съ скръбно сърце ми разсказа, азъ могохъ да изравна и да примирѫ духовнитѣ прѣдводители на това голѣмо народно дѣло, послѣ което, съ сърдечно удоволствие, на третийтъ день, се отправихъ за Свята гора, въ своята Зографска обитель, гдѣто братството ме чакаше съ нетърпение.

 

За съжаление и въ Св. Гора намѣрихъ несогласие и разногласие между пó-старитѣ собратия, отъ което страдаха монастирскитѣ дѣла и интереси. Обаче, и тука, съ добро слово, успѣхъ да ги примиря и да вдѫхна у тѣхъ братско съгласие и единомислие за доброто на святата обитель.

 

Съ настѫпването на 1871 година, когато ставаше българското въ Цариградъ собрание отъ народни прѣдставители за устройство на българска Екзархия и избирание на Екзархъ, получихъ едно писмо отъ Чомакова, въ което ми казваше, че въ събранието нѣкои прѣдлагали, щото азъ да бѫдѫ избранъ за Български Екзархъ. Въ отговоръ на това писахъ Чомакову, че това мѣсто не е за мене, че нито го желая, нито ще го желая, защото отъ дѣтинство храня отвращение въобще къмъ турцитѣ и къмъ язикътъ имъ.

 

Съ това и се свърши прѣписката. Азъ останѫхъ въ обительта си до 3-ий юний 1872. Екзархический съвѣтъ, въ Цариградъ, обаче, ме бѣше записалъ въ каталогътъ на кандидатитѣ за архиерейски чинъ. Когато азъ бѣхъ, по едно врѣме въ Солунъ, делегиранъ отъ монастиря по работитѣ на монастирскитѣ метохи, русскитѣ избиратели бѣха пратили писмо, съ общинский печатъ, на монастирский свещенний съборъ, въ което просѣха браството Зографско да ми разрѣши да бѫдь нихенъ Архиерей; на това братството отговорило, че ако е Богу угодно, то съ радосъ е готово да изпълни народната воля. Друго подобно приглашение самъ азъ получихъ отъ Сливенский прѣдставитель въ Народното Собрание Добре Чинтуловъ, а трето тоже получихъ лично отъ Охридската община. Азъ отговорихъ на общината, че за това нѣщо тя трѣбва да се обърне не къмъ мене, а къмъ съборътъ на братството, което да изволи да ме напѫти за това призвание съ свое благословение, като на монастирско послушание, за въ полза на народа. Така и стана. Отъ самото Екзархическо началство послѣдваха три приглашения къмъ монастирскийтъ съборъ, до гдѣто бѣхъ въ Солунъ; вслѣдствие на това, братството ме повика писменно и азъ се върнахъ, прѣзъ мѣсецъ юлия. Тука съборътъ на братството ме призва и ми съобщи общинскитѣ и Екзархийскитѣ писма, като, съ общо братско согласие, ми се обяви, да се не отклонявамъ отъ призванието.

 

И така, съ благоволение отъ всичкото братство, въ мѣсецъ юлий, 18 день 1872, година, торжественно изпроводенъ бидохъ съ молебствие и църковно пѣние, на послушание като всегдашни братъ монастирски, и въ бѫдѫще всегдашний съборний старецъ.

 

На 20 число на сѫщийтъ мѣсецъ юлий, пристигнахъ въ Цариградъ и се прѣдставихъ въ санъ архимандрита, на Екзархическото Началство, като нарѣчений вечь за Охридский архиерейски прѣстолъ. Слѣдъ малко врѣме се явиха отъ Врачанската Енархия двама първенци Никола Занкинъ отъ Враца и Маринъ . . . . . . отъ Плѣвенъ и ми прѣдложиха да се откажа отъ Охридската Епархия въ полза на Врачанската — нѣщо, на което ме убѣждаваше и Д-ръ Стоянъ Чомаковъ, ала азъ като замѣтихъ, че всѣки отъ кандидатитѣ, призвани за архиереи, отбѣгува отъ македонскитѣ епархии, не пожалихъ себе си и

 

 

51

 

рѣшихъ да жертвувамъ своето бѫдѫще за народътъ си, като останахъ непоколебимъ въ обричането си за Охридски Архиерей.

 

Не ще бѫде излишно, ако изложа едно произшествие, досѣжно общото дѣло на Екзархията.

 

На 15 августъ, сѫщата 1872 год., по заповѣдь на Екзархийското Началство, служихъ въ Фенеръ, въ нашата, българска църквица. Слѣдъ свършванието на божественната служба, Христо Тъпчилещовъ покани ме на обѣдъ и азъ отидохъ. Слѣдъ обѣдъ яви се послушникътъ на Епископъ Нила Спаноса, който бѣше отъ Святогорский Есфигменский монастиръ и съ когото се знаехме още когато бѣхме Игумени въ Молдава. Тойзи послупникъ ме покани, отъ страна на Нила, да отида въ Іерусалимскiй Метохъ, гдѣто бѣха се собрали, освѣнъ Цариградскийтъ Антимъ Кутилианосъ, всички други патриарси и Кипърский архиепископъ. На послушника казахъ, че безъ позволение на старицитѣ, не мога да ида никѫдѣ. Слѣдъ малко самъ Нилъ дойде при мене: като си размѣнихме поздравленията, заговорихме за едно примирение да не става схизма, както и да зема благословение отъ Екзархийскитѣ старци, за да дойда на утрѣшнийтъ день въ Иерусалимскийтъ метохъ, гдѣто щѣли да бѫдатъ и пó-горѣказанитѣ църковни началници.

 

Слѣдъ тоя разговоръ, завърнахъ се въ Екзархията, разказахъ това на Негово Блаженство Екзарха и на другитѣ старци, които дадоха ми своето благоволение и азъ, на другиятъ день, въ четвертокъ, отидохъ въ Иерусалимскийтъ метохъ; тукъ бѣше Нилъ и другитѣ духовни прѣдставители. Иерусалимский Кирилъ лежеше боленъ на креватъ. Послѣ подобающитѣ ми привѣтствия къмъ нихъ, поканетъ, седнахъ. Прѣосвещенний Нилъ, отъ страна на старцитѣ, подзе разговорътъ, досѣжно фермана, именно, по десетийтъ членъ. Να τροποποιηῆ τὸ ϕερμάνι διά τάς έπαρχὶας τῆς Μακεδονίας, защото тия Епархии сѫ μηκτὰς, смѣсени. Му казахъ: колкото се относи до фермана, не е возможно да се прѣмѣнява или измѣнява; а колкото се относи до Македонскитѣ епархии, то има отъ нихъ, които нѣматъ въ себе си ни една гръчка фамилия. Азъ съмь македонецъ отъ скопско. Въ Скопската епархия, туземна, собственно гръчка фамилия, не сѫществува. Така е и въ Дебрската, въ Охридската, Воденската, въ Битолската епархии: така е еменъ въ всичкитѣ македонски епархии; погръчени и гречащи се власи, нѣйдѣ по мало, нѣгдѣ повише има, всѣкѫдѣ, като спекулантенъ търговский народъ, ала въ цѣла Македония болшинството е българско. По причина на дълговрѣменната подчиненность на Цариградското патриаршество и на изпращаемитѣ отъ него тамъ все гърци владици, това множество останало е въ невѣжество и забравило е, че оно имало е свои, независими архиепископи, своеродни духовни пастири и учители, даже и своята народность е забравило. Това множество като отъ толкова врѣме не е слушало, нито въ църква, нито въ своитѣ училища, четмо на своя матеренъ язикъ, подъ дългото влияние на гръчкото духовенство, ако го попитате: какво е, ви отговаря, че е гръчко. Ето защо азъ бихъ совѣтовалъ святитѣ старци да се съгласятъ да се направи истилямъ въ македонскитѣ епархии, отъ които може би ще останатъ въ екзархийский прѣдѣлъ не повече отъ 5 епархий; по тоя начинъ и църковното единство между патриаршията и екзархията нѣма да се поврѣди. Като изрѣкохъ това, ми се отвѣти: τοῦτο δεν ῆμπορεῖ να γείνη. [1]

 

Епископъ Нилъ най-послѣ ми каза: "Ние, калугери, не можеме да се споразумѣеме; но кажете на екзархическитѣ старци да изпроводятъ нѣкои отъ мирскитѣ совѣтници.

 

Като се врънахъ отъ тамъ, всичко това разказахъ на нашитѣ старци; они опрѣдѣлиха тогава и на другийтъ день изпроводиха Гавриила Кръстовича

 

 

1. Това не е възможно да стане.

 

 

52

 

и х. Иванча Пенчовича, на които се каза на нищо вънъ отъ фирмана да се не согласяватъ, защото ще е врѣдъ на народното дѣло. Така и они постѫпиха.

 

Отъ тогава се прѣсече вечь всѣка надѣжда на примирие. Патриарситѣ окончателно почнаха да се приготовляватъ за да произнесѫтъ схизмата (отцѣплението) на българский народъ.

 

Негово Блаженство Екзарха найде за нуждно да се съобщи за това нѣщо и Рускому Послу Генералу Н. П. Игнатиеву, като ме прати за тая цѣль на Буюкъ-Дере.

 

Азъ сварихъ Генерала Игнатиева, тъкмо въ момента, когато писуваше писмо на императора по нашитѣ, български работи. Разкахъ му за станалото съ гръчкитѣ патриарси. Посланникътъ, като изслуша това, начна:

 

— "Что сдѣлать, чтобъ имѣтъ на нашей сторонѣ хоть одного отъ патріарховъ, который бы неподписалъ схизму?"

 

Слѣдъ дълги разговори и прѣдположения, рѣшихъ се да му укажа на иерусалимскаго патриарха Кирилла, че онъ нѣма да подпише, както се слуша, схизмата, като намира неумѣстно рѣшението да се произнесе она.

 

На това посланникътъ се обръна къмъ мене и ми рѣче: "Вы въ самомъ дѣлѣ говорите это? Ви увѣрены въ томъ?"

 

— Да, Ваше Прѣвосходителство, я увѣренъ въ томъ, какъ дважди-два-четири, только прѣдьупредитъ его, что онъ пожизненно будетъ обезпеченъ содержаніемъ мѣсечно, покрайнѣй мѣрѣ по тысячу рублей на каждый мѣсецъ.

 

— "Ну, попробуемъ."

 

И наистина, генералъ Игнатиевъ като употрѣби това срѣдство, цѣльта се постигна: Негово Блаженство Иерусалимский Патриархъ Кириллъ, явно и рѣшително се отрѣче да подпише схизмата, вслѣдствие на което биде признатъ за схизматикъ отъ другитѣ патриарси, наредъ съ българското духовенство и българския народъ и изгонетъ биде отъ иерусалимский метохъ, та отиде ф да живѣе на частна квартира, като се църкуваше въ русската, въ посолството, църква, безъ да служи Божественна литургия.

 

Въ Цариградската гръчка патриаршия патриарситѣ рѣшили вече бѣха да се произнесе схизмата въ патриаршеската църква; това нѣщо опрѣдѣлили да стане прѣзъ мѣсецъ септемврий, а именно на 24 сѫщий, въ Недѣля.

 

Въ сѫбота, на 23 сѫщий, прѣди вечерня, испроводенъ бидохъ отъ Негово Блаженство Екзарха да видя що се прави въ иерусалимский метохъ. Като приближихъ до метоха, видѣхъ патриарситѣ че отиватъ въ патриаршеската църква на вечерня, прѣдшествувани отъ Антиохийскаго Іеротея, вслѣдствие на което се върнахъ.

 

И така, въ недѣля, 24 септемврий 1872 година, схизмата се произнесе въ патриаршеската църква. Въ сѫщия тоя день и въ сѫщото врѣме, въ българската черква въ Балацъ, ставаше истинско народно тьрѫество. Н. Блаженство, въ съслужение съ всичкитѣ архиереи, извьрши Богуслужение и азъ бидохъ рѫкоположенъ въ чинъ архиерей на Охридско-Прѣспанский прѣстолъ, посрѣдъ безчислено множество македонци и българи, които се бѣха стѣкли изъ всичкитѣ краища на Цариграда. Тъй величественно и блѣстяще народно тържество едва ли нѣкогашъ е ставало въ турската столица.

 

По тоя ликующъ случай, азъ произнесохъ слѣднята рѣчь:

  

Блаженнѣйший владико и высокопреосвященнѣйшіи

архипастыри!

 

Предстоещи предъ Васъ, които сте обыколены отъ собраніе на родното ни православно испълненіе на истиннытѣ сынове Новаго Израиля, представляватъ ми ся онія пророцы и учители на Антіохійска въ Апостолско време Церковь, на които Духъ Святый рече: "отдѣлете

 

 

53

 

Ми Варнаву и Савла на дѣло, на неже прызвахъ ихъ". Нѣма никакво сумненіе, що и сега той истый Святый Духъ обитава, живѣе и животвори, двига и дѣйствува въ наша православна церковь, — церковь, която е утвьрдена на основаніе Пророковъ и Апостоловъ, сущу краеуголну Самому Іисусу Христу; — Церковь, която ны омыла съ баня водна свѣтаго Крещенія во имя святыя Троицы в която ны отхранила сосъ млеко на ученіето Христово. Вѣрувамъ и исповѣдувамъ, що чрезъ таинственно внушеніе и дѣйствіе на тойже святый духъ ся изволи и Вамъ, който споредъ неложното свидѣтелство слова Бижія, сте негово обиталище, щото едногласно да сьмь отъ вась избранъ, одобренъ и опредѣленъ на дѣло церкви Бога жива въ тая страна и въ това мѣсто на милото ни отечество, които сѫ освящены съ стѫпкитѣ на оногова, когото Антіохйскитѣ Пророцы и учители бѣхѫ отдѣлили на дѣло, на което Духъ святый го е викалъ. И мнѣ на моята немощь, не ми остава нищо друго, освѣнъ да преклонѭ колѣна на сердеіната и умственната ми воля предъ васъ и предъ невидимо присутствующаго тука Великаго Бога и Спаса нашего и всеосвещающаго Духа святаго, и смиренно и въ умиленіе сердца да произнесѫ: буди воля Божія! буди по глаголу вашему!

 

Но коя е тази страна и кое е това мѣсто отъ любезното ни отечество, къмъ които отсега требува веке да е устремленъ слабыйтъ ми взоръ и слабытѣ ми силы? Тая страна е чудната отъ незапаметны вѣкове Македонія! — тая завѣтна стара Българія, която е драгоценна не токмо заради насъ Българе, но и заради всекого славянина; отъ която свѣтъ на ученіето и вѣрата Христова возсія, озари, просвѣти и съгрѣя всичкитѣ славянски сьрдца, — всичкитѣ славянски души. Кое е това мѣсто, което ми ся вручава отъ Васъ, Блаженнѣйшій Владико! въ особното ми сохраненіе, попеченіе и внимателность. каквото едно най драгоцѣнно сокровище? Това е оный чудный нѣкогашь и славный Охридъ и негова Богуспасаема Епархія! Това е то мѣсто, отъ гдѣто изникна оный знаменитыи предъкъ нашь — Іустиніанъ Великій, на когото цариградската царска корона блѣщеше, и коѭто украшаваше онъ съ своитѣ великы и мудры дѣла! Това мѣсто, отъ гдѣто Первосвященноначалницы на Българската Церковь въ продълженіе на дванадесеть векове отъ престола славы и величія цьрковнаго осеняваха Българскій народъ съ небесно благословеніе! Но за тая и послѣ тая дванадесеть-вѣкова негова слава и величіе что представляваше оно до сега, какъ не едно мрачно, обезславено, уничижено и жалостно состояніе, въ което немилостивата судбина го врына чрезъ желѣзната рука на пронырливото, лукавото, ехидническото и враждебното едновѣрно намъ грьчко духовенство и народъ? Е това мѣсто, отъ гдѣто нѣкогашь царскійтъ вѣнецъ на славныйтъ ни Симеона блистаеше съ свѣтлы и Богопросвѣщенны Григоріевцы, монаси Дукси и Храбровцы, Константиновцы и Іоановцы Екзарси Българскы, произшедши изъ повыше отъ три тысящи достойны ученицы на достойныйтъ си учитель святаго Климента Охридскаго!  . . . . . .

 

Блаженнѣйшій Владико! Угодно быде Тебѣ и святому собору да бѫдж избранъ за наставникъ и пастирь и да ми ся вручи въ мое попеченіе словестното стадо отъ това мѣсто, гдѣто овый святый и чудный учитель и пастырь е былъ нога хромымъ и око слѣпимъ. Призваніе высоко! Служеніе велико! Силы мои немощны! Но като ся надѣѭ на святытѣ молитвы ваши, които сѫ силны да укрѣпѭтъ немощьщѫ ми; като сьрдечно вѣрвамъ, что чрезъ возложеніе на святытелскытѣ ви рѫцѣ на мене недостойнаго благодать Всесвятаго Духа, "немощная врачующи и оскудѣвающая восполняющи" ще обнови силытѣ ми, ще исцѣли недугованіята ми и ще просвѣти омраченнѫтѫ ми душѭ, за да разумѣѭ що е благо, богоугодно и полезно, имѣющее обѣтованіе нынѣшняго и грядущаго вѣка; като вседушевно уповавамъ, що чрезъ вашитѣ архипастырскы моленія и благословенія, умудряющый младенцы Господь ще ми ниспосле Духъ премудрости и разума, умудряющаго и вразумляющаго ме, за да могѫ да водимъ ввѣреното ми чрезъ васъ отъ пастыреначалника словестното стадо по спасителныйтъ пѫть къ негово царство — къ царство славы небесныя, да са удостоя непостыдно да предстанѫ съ ввѣреннытѣ ми души человѣческы на страшното Му судище и да кажѫ: Се азъ, Господи, и дѣти, яже ми даде: то всецѣло и съ сыновна преданность на всесвятото изволеніе Духа Святаго, съ сыновно съчувствіе и почитаніе пріимамъ избираніето, назначеніето и удобреніето Вашего Блаженства какъ отъ рѫцѣ самаго Бога и первопастыря Господа и Бога и Спаса нашего, и пакъ и пакъ казвамъ: буди воля божія! буди по глаголу вашему! Се готовъ сьмь да идѫ на опредѣленната ми отъ васъ словесна паства за да плачѫ съ плачущытѣ и да ся радувамъ о Господѣ съ радующыяся.

 

 

54

 

Но, Блаженейшій Владико! Высокопреосвященнѣйшіи Архыпастыри и благочестиво събраніе! Кое време и въ кое мѣсто е по прилично и по благопріятно, какъ не настоящій часъ и въ овый благодатный храмъ, да съединиме всичкы нашитѣ сердца, нашитѣ души, и, предъ лице неба и земли, да принесеме нашѫтѫ искреннѫ благодарность и къмъ милостивыйтъ ни и благотворителныйтъ ни Царь-Татко за неговы щедры милости, които изли онъ и излива ежеминутно на насъ, неговы чада и вѣрноподданници? Кое врѣме и кое мѣсто е по достойно, какъ не настоящитѣ минуты и предъ лице невидимо присутствующаго царя царей и господа господей длъжны сме да преклониме колена на сьрдцата си и всичкы единѣми усты и единѣмъ серцемъ съ чувство на сыновната ни искренность и преданность къмъ Дьржавныйтъ ни престолъ, да излѣеме сердечнытѣ молитвы и моленія къ Господу на времената и лѣтата — къ Господу благости и щедростъ, и съ радостотворны слезы въ таинстенната глубина сердца да извыкнеме: долгоденственно и многолѣтственно да живѣе милостивыйтъ ни Царь-Татко Султанъ Абдулъ Азисъ! Благоденственно да царствува и да държаствува надъ насъ неговы вѣрноподданни чада! Могущественно да простира своѭта държавнѫ и благотворителнѫ сѣнкѫ надъ насъ, за да можеме и мы бдагодарнытѣ му и вѣрноноданнытѣ му синове въ тишина и въ бемолвно житіе подъ кровомъ крилъ его да поживѣеме въ всекое благочестіе и чистота!

 

О! Услиши ны, Боже, царю царей и господи господей, въ часъ сей, и возвесели силою твоею дьржавныйтъ ни и любезныйтъ ни Царь-Татко и негово правдолюбиво Правителство, за да и радость наша исполнена будѣтъ!

 

 

Н. Пр. Архимандритъ Мелетій Зографскій ме привѣтствува съ слѣднята рѣчь:

 

Новопоставленный Архипастырю!

 

Силното чувство на радостьта, което днесь е овладѣло всичкытѣ Българскы сьрдца и всичкытѣ правдолюбивы хора, подбужда и мене, като Българина и постриженца на Зогравската въ Св. Гора българска обытель, да ви кажѫ двѣ думы въ тъзи тържественнѫ минутѫ.

 

Днесь наистинѫ вече са удовлетворява прахътъ на Юстиніана Великаго, който лежи въ тъзи тука славна Османска Столица. Този великъ мѫжь, рожба на градъ Охридъ, имаше велико благочестиво желаніе и го испълни, когато украси свойя народъ съ самостоятелна Цьрквѫ, за сѣдалище на коѭто опредѣли родственныя си градъ, и коѭто потвьрдихѫ вселенскы и помѣстни събори а времето ѭ освети, и цариградската патріархія до преди 105 години ѭ припознаваше и почиташе, до като най послѣ водима отъ корыстолюбива цѣль противъ строгото запрѣщеніе на св. каноны, лукаво ѭ усвои. Но ето за велико нейно посрамленіе и наказаніе, прѣдъ нейнытѣ очи и подъ носа и́ угасеныйтъ отъ неѭ свѣтилникъ — Прѣстолътъ на Св. Климента, ученикъ на святытѣ наши всеславянскы учители и просвѣтители Кирилла и Меѳодія, пакъ ся запалва въ Вашето лице и ще свѣти во вѣкы въ лицата на Вашитѣ прѣемници. А отъ дѣ ся зе тая искра за да ся запали този свѣтилникъ? — Отъ оная обытель, коѭто като че нарочно за това създадохѫ трима братья отъ рода на сѫщыя Юстиніана Великый а Българскытѣ царье съ надваряніе обезпечавахѫ съ богаты дарове. Реченната Зогравска обытель, Святителю, отъ като духово Ви отхрани, днесь като благовоннѫ жертвѫ вы дава на народа си въ замѣнѫ на онова съкровище, което тя пази въ себе си — праха на послѣднія Охридскый Патріархъ Арсенія, когото противницитѣ тамъ бѣха заточили безъ да знаятъ что правятъ съ това. Чудны сьвпаденія, дивны дѣлата на Божія Промысль! Да! това е точенъ признакъ, че Божіи Промисль ся грыжи за нашата правда, името на коѭто носи онзи блаженнопочившый и удовлетворенный днесь Византійскыя Императоръ — Българинътъ управда, прѣименованъ съ тождезначущата латинска дума Юстиніанусъ. Тъй Ваше Высокопрѣосвѣщенство носите името на онзи истинный Израилтянинъ Наѳанаилъ, въ когото, споредь Сьрдцевѣдца, нѣма лесть, слѣдователно които обыча и пази правдѫтѫ и който исповѣда Спасителя міра: Ты еси Сынъ Божій, Ты еси царь Израилевъ!

 

Тыя съвпаденія не показватъ ли, че главата на Цьрквата, Господь нашь Іисусъ Христосъ са грыжи за правдата на Българскыя народъ? Не е ли това доказателство. че задружно и сьрчно трѣба той да вьрви но който е тръгналъ пѫть на правдата и истината, въодушевяванъ, просвѣщаемъ и рѫководимь отъ Православната Вѣра, въ която са спасоха нашитѣ бащи, и врьхъ основаніе на която са учреди и сега ся възстановлява самостоятелната наша Цьрква?

 

 

55

 

Прочее, отъ себе и отъ страна на Зогравското братство привѣтствувамъ Васъ новорѫкоположенный святителю Наѳанаиле, въ лицето на когото всичко това ся сбѫдва и който днесь ще украшавате Климентовия прѣстоль сосъ неговытѣ добродѣтели и ревностъ къмъ просвященіето! Привѣтствувамъ Ваше Блаженство, който бѣхте честитъ чрезъ живущата въ Васъ благодать Св. Духа да запалите угаснѫлыя онзи свѣтилникъ! Поздравлявамъ народа си съ това тържество!

 

Но кой е причината на тая наша радость и на днитѣ на кого Бълтарскыйтъ народъ ся наслаждава сосъ церковнытѣ си правдины? — Просвѣщенныйтъ прѣдобрыйть ни Господарь Султанъ Абдулъ Азисъ. Да живѣе убо Султанъ Абдулъ Азись! Да живѣе дѣятелныйтъ и вѣрный на Господаря ни великый Везирь и всичкытѣ други министри и велможи!

 

 

Ето и словото сказано отъ П. Р. Славейкова, при рѫкоположеніето ми за пьрвый Българскый Архіерей за Охридъ:

 

Защо пакъ бихѫ и біѭтъ тъй шумно и весело клепалата въ народный нашь Сіонъ? Па що тѣ свыкватъ распръснѫтытѣ въ многолюднѫтѫ столицѫ Българскы сынове? Зашо съ засмѣны и радостны лица сѫ са стекли и стичатъ ся отъ всякѫдѣ днесь въ твоитѣ обятія вѣрнытѣ твои чада, о новый наніь Іерусалиме? Защо сѫ тѣзи кыткы, и вѣнцы цвѣтущы — свѣтлата емблема на общѫ радость, които украсяватъ днесь смиренный този храмъ. който до прѣди малко еще не ся украсяваше освѣнь се чернъ саванъ — тѫжна емблема на общенароднѫ жалость? Ето ламбады горящи, звънци звънящы, тиміамъ и смирна димящи ся. На какво тържество свыкано и собрано тържествува днесь Българското въ седмохълмныйтъ градъ населеніе? Не твоето ли възрожденіе празднува и слави то, страно многострадална и люлка на нашето народно бытіе? Ей и радва ся и весели ся и тържествува днесь весь той ликъ на разпытѣ отъ разны страны на нашето отечество присѫтствующи за важното събытіе, което става въ днитѣ му и което вижда сбѫдвано прѣдъ очитѣ си на този часъ. Не е ли, че ты оживявашь на-ново и ся повращашь въ народный животъ отъ който си быда силомъ оттръгнѫта? Твоитѣ чада, О, Майко Македоніе, отъ чуждѫ злобѫ отчуждаваны до сега отъ другытѣ си братія, срутватъ вьздигнѫтото за отдѣленіето имъ срѣдостѣніе; подавѫтъ рѫкѫ и ся съединяватъ съ чадата на единоутробнытѣ твои сестры — съединяватъ ся за вынѫгы, съединяватъ ся за общъ подвигъ и на общѫ сполукѫ.

 

Цѣльта е постигнѫта! Желаніето е испълнено! Кое Бьлгарско сьрдце може да не затупа отъ радость? Кой Бьлгарскый сынъ може да не тържествува и да не ликува за великото това приобрѣтеніе? О, наша си вече ти за напрѣдъ, и вѣчно наша, — общенародна, всебългарска, бѫди древня Святыне народна, светый, славный, и пьрвопрѣстолный граде, който си прьвъ понесълъ свещенната хоругва на черковната наша независимость. Охридъ! на твоитѣ хрыдове е былъ въдрузень непоколебимыйтъ стълпъ на духовнѫтѫ нашѫ свободѫ! Въ невлаемытѣ струи на сребристото при тебе езеро, въ рѫцѣтѣ на мудри и искусны кормчіи е опытанъ най напрѣдъ корабътъ на управленіето на народнѫ Българскѫ черковѫ! На твоитѣ поля сѫ засѣяны най напрѣдъ златытѣ сѣмена на възникнѫлото и зрѣющето нынѣ народно наше Единство, жьртва на което приносишь ты днесь своитѣ святы привилегыи, скѫпоцѣннѫтѫ коронѫ на твоѭтѫ пьрвопрѣстолность.

 

Голѣма е твоята жьртва коѭто приносишь на жьртвенника на общенароднѫтѫ полза, голѣма е услугата, коѭто правишь ты съ това на българскый народъ, и познавамы ѭ ный, и признателны смы ти. Признателни смы както за тѫзи жьртвѫ и услугѫ що правишь при сегашното наше възражданіе тъй и за онѣзи въ древность при самото ражданіе на нашата Българска народность. (Не са смущавайте и не шавайте ся завистливы иномудрствующи отъ това исповѣдваніе на истинѫтѫ).

 

Ный знаемъ и нѣма да забравимъ, че пьрвыйтъ виноградъ Христовъ между Българскытѣ и между всичкытѣ Славенскы селенія е былъ насаденъ въ плодородната почва около твоитѣ хрыдове, О, Охридъ свещенный! и пьрвонасажденната въ него лоза, лоза и благоплоднѣйша, Климентъ всеблаженный, лоза която е дала най добрытѣ отводы и отраслы за разсадъ въ новытѣ садове на Христовѫтѫ черковѫ между Българскыйтъ народъ, твойтъ светитель и покровитель, твое прозябеніе е, О, Охридъ! Хубавъ, добрѣ раскопанъ, добропрозябающъ и вѣчнозеленѣющъ ся, благолиствененъ и благогрязренъ е былъ пьрвонасаденыйтъ този въ народа ни

 

 

56

 

Христовъ виноградъ, и славимъ и уважаемъ е былъ за добрыйтъ и питателнѣйшій за иароднѫтѫ ни отхрана плодъ който е давалъ въ разстояніе на деветь стотинъ годины! Но . . . вепрь дивый, пачеже вепри дивыи въсташа, въстанѫхѫ, разорихѫ и потъпкахѫж доброплодныйтъ този виноградъ, похараха светото наслѣдіе и народно наше достояніе и засѣяхѫ го съ трьніе и вълчци съ джигры и гложіе, които изранихѫ и оглозгахѫ народнѫтѫ совѣсть на онѣзи, които въ нѣманіе на другѫ хранѫ поискахѫ да ся питаѭтъ отъ тѣхнытѣ непитателны и сврьткавы плодове, отъ които обуяхѫ и до таквози прѣзрѣніе къмъ своѭтѫ народность пристигнѫхѫ, щото не както Іудеитѣ на Вавилонскытѣ рѣкы да сѣдятъ да плачѫтъ, и да не слушятъ велѣніята на онѣзи които гы карахѫ да пѣѭтъ народны пѣсни на чуждѫ земѭ, но съ дълбокѫ жалость да чувствуватъ и съ раскъсано сьрдце да ся пытатъ "Како воспоимъ пѣснь Господню на земди чуждія", но като добри послушници покорни на велѣніята на своитѣ мѫчители, повѣсивше органытѣ си на вьрбитѣ край родното си езеро, на роднѫтѫ си земѭ вечь чужды пѣсни запѣхѫ и въ своитѣ храмове чуждо четво четяхѫ.

 

И запустѣ добреплодный-тъ виноградъ, угаснѫ славата народна на твоитѣ хрыдове о, Охридъ, както угасва слабъ вѣтрецъ разбиванъ о высотытѣ на хълмове, помрачѣ хвалата на народнытѣ твои свѣтила, великолѣпныйтъ храмъ на великыйтъ поборникъ на родното ни слово урони своето велелѣпіе предъ всичкый Българскый свѣтъ, името ти прѣстанѫ да ся чуе между синоветѣ на тристволното наше отечество, и за поруганіе твойтъ надменнъ противникъ, отъ Охридь което значеше высота, правостояніе на Прѣспѫ тя прѣкрьсти, което значи паденіе, и униженіе. Но не уразумѣ неразумный яко и о себѣ пророчествова, че ще падне и самъ той въ прѣспѫтѫ, както поиска да свали тебе, граде неодолимый, който и въ прѣспѫ сваленъ, по прѣклончивостьтѫ на поколебанытѣ си пьрвостоящи, спази непрѣклонностьтѫ на хрыдоветѣ си о непоколебимытѣ чувства на твоитѣ долѣстоящи . . . О! Не плака ты когато ти наложихѫ чужды пѣсни да пѣешь, но плакахѫ за тебь всичкы онѣзи които не омьрсихѫ языкъ въ чужды напѣвы, плакахѫ за твоето паденіе всичкы Българи, които можахѫ да помнятъ твоето величіе, слава-тѫ на твоето име, твоитѣ въ народа ни заслугы; не чувствуваше ты своето униженіе и срамъ, не ся обаждаше за дълго на зовътъ на твоитѣ братія, и не даваше вниманіе на раздирающѫтѫ сьрдцето имъ за тебе жалость и милѣніе. . . . .

 

Пълна и прѣпълнена бѣ чашата на твоитѣ горести и униженіе, но испълни са и врѣмето на твоитѣ болѣсти и страданія и ты ся събуди отъ мрьтвешкый сънь на своето паденіе, повыка на братіята си, и тѣ ти ся обадихѫ, потьрси и намѣри ги, поиска помощьтѫ имъ и ето извличатъ тя отъ прѣспата и поставятъ тя пакъ на высотитѣ на твоитѣ хрыдове, О, Охридъ! Ти който бѣше прѣнебрѣгнѫтыйтъ отъ зидаритѣ камькъ на народното ни зданіе, намѣстяшь ся на мѣстото си пакъ въ главѫ на ѫгъла.

 

Наистинѫ, братія! чудна е судбата на тѫзи пьрвопрѣстолна Охридска Епархія. Тья е въ коѭто най напрѣдъ нашето народно слово е добыло плътъ и пріяло животъ, тья е въ коѭто ся е най напрѣдъ родила и утвьрдила черковната наша независимость, тья е и въ коѭто ся е най дълго сохранила тази независимость, тая епархія е която до скоро ся сматреше като съвьршенно изгубена за Българскый народъ, и даже ся порицаваше че несподѣля ни чувствата ни движеніята на другытѣ епархіи въ борбѫтѫ ни съ гьрцытѣ и еще повече считаше ся отъ нетьрпѣливытѣ измежду насъ недостойна за трудоветѣ и жертвытѣ, които ся изисквахѫ за нейното присъединеніе и отричахѫ ползытѣ които можеше да ни принесе. Тази тъй недостойно прѣзирана епархія е играла най важната роля въ нашѫтѫ черковнь Исторіѭ, не само въ минѫлытѣ врѣмена, но и сега въ днитѣ ни. Ный знаемъ, ако и да не е мѣсто тукъ да расправямы за това, но не можемъ да го не кажемъ, че освѣнъ минѫлытѣ заслугы, тья е, (може бы и въ свое невѣдѣніе), но тья е която е дала и пьрвото почукваніе за новѫтѫ нашѫ прѣпирнѭ съ гьрцытѣ за черковната наша независимость, отъ неѭ пакъ ся излупи народно-черковныйтъ нашъ въпросъ и прѣзъ всичкото врѣме на жестокѫтѫ борбѫ що имахмы и имамы съ нашитѣ вѣковы противницы, нейнытѣ правдины сѫ были най главната и най силната опора на нашитѣ домогванія.

 

И пакъ не по-малко чудно е и това, за което не можемъ да кажемъ че става безъ Божіе прѣдосмотреніе и прѣдопрѣдѣленіе, дѣто да ся докара тъй, щото да ся рѫкополага отъ народа ни пакъ священноначалникъ за тѫзи Епархіѭ въ деньтъ когато, реченнытѣ дивы вепри развирѣпѣвши на ново, при избѣгваніе на жьртвѫтѫ имъ, събраны вкупъ претятъ и заплашватъ

 

 

57

 

Христовътъ между насъ виноградъ, светото наслѣдіе и народно достояніе съ ново разореніе. Но не убой ся, малое стадо, осуетитъ бо Господь Богъ вся помышленія ихъ злая и вся навѣты ихъ, и беззаконія ихъ обратитъ на главу ихъ.

 

Но да оставимъ расправытѣ за лошитѣ и бесправеднытѣ навѣты на вѣчнытѣ врагове, на онѣзь на които е дѣло да ны просвѣтятъ въ това и като стигнахмы да споменемъ за по Божіе усмотреніе бываемото днесь рѫкоположеніе на Архіерей за тѫзи Епархіѭ, нека ся обьрнемъ да кажемъ двѣ думы и къмъ него за неговото назначеніе, което ный не за малко и не за малозначуще нѣщо сматрямы.

 

Истинѫ, и цѣла истина е това дето е казано че на който и да е народъ, ако иска той да стане и да си остане народъ, прѣди всичко потрѣбни му сѫ да е отвѫдилъ и да отвѫди великы людіе. Защото на тѣхнытѣ великы дѣла и славны подвигы има да ся огледва и тѣхъ има да подражава всичкото потомство на тозь народъ, великытѣ прѣимущества на тѣзи великы людіе прѣдизвыкватъ удивленіе, на което рожба е желаніето да ся отличаватъ и другы въ служеніе на този народъ, името на който сѫ прославили съ своитѣ дѣла и подвизы отличенытѣ великы мѫжіе; тѣхныйтъ великъ духъ засиля колкото по дълго толкозь и по твьрдо най благороднытѣ тежненія въ душѫть на тозь народъ, свѣтлытѣ стези на великытѣ имена показватъ пѫтя къмъ славѫтѫ и величіето на народа. Отсѫдно може да ся каже че нѣма великъ народъ, или просто и право че нѣма и неможе да сѫществува народъ на свѣта ако не е родилъ великы людіе, и както нестава море безъ великѫ водѫ, тъй сѫщо нестава и народъ безъ великы людіе. И колкото повече великы людіе е родилъ и отвъдилъ единъ народъ, ако и малъкъ толкозь повече и той быва великъ и твьрдъ въ народното си сѫществованіе.

 

Нашій народъ, братіе, какъвто и да е, неможемъ да кажемъ че не е ималъ своитѣ великы людіе, ако и да е затъпкана тѣхната паметь отъ онѣзи които сѫ искали да затъпчатъ нашето като народъ сѫществованіе, но както свѣтлытѣ звѣзди на небето въ засѣдваніето имъ отъ облацытѣ не угасватъ, тъй и имената на великытѣ мѫжіе въ единъ народъ не угасватъ отъ умышленното потулваніе на тѣхнытѣ имена отъ непріятелитѣ на тозь народъ. Между малкото извѣстны еще у насъ велики мѫжіе отъ нашѫтѫ народность, не сумнѣнно едно отъ пьрвытѣ мѣста дьрѫи великыйтъ наистинѫ по заслугытѣ си къмъ народа, пьрвыйтъ народный нашь светитель, и патронъ на Охридъ и на Охридската Архіепископія, великыйтъ въистинѫ Іерархъ, Климентъ Архіепископъ Охридскый, дѣлата на когото сѫ тъй добрѣ извѣстны, вамъ нынѣ рѫкоположенный, светиетлю. Вы ся назначавате за митрополитъ и Архіепископъ въ еднѫ таквѫзи Епархіѭ, на коѭто пьрвыйтъ нашь народенъ светитель е послужилъ за утвьрденіе на Българската народность повече отъ всичкѫтѫ народнѫ военнѫ силѫ на бывшѫтѫ ни народнѫ дьржавѫ, на Епархія която основавана на трудоветѣ на реченныйтъ великъ светитель оставила е въ народнѫтѫ ни Исторія по голѣмъ и по хубавъ споменъ отъ колкото дѣлата на най славнытѣ излѣзли отъ нашій народъ завоеватели.

 

И лестно и славно да бѫде нѣкой наслѣдникъ на еднѫ таквѫзь знаменитѫ личность, да бѫде свещенноначалнцкъ на еднѫ Епархіѭ, която е прославена съ славнытѣ дѣла, съ трудоветѣ и подвигытѣ на най пьрвый и най славный отъ Българскытѣ светители; но всякога най славното е и най трудното. Честьта е велика, но велика и участьта да бѫдите наслѣдникъ на таквазь една знаменитость и да имате за образецъ на будущытѣ ваши дѣянія дѣлата и подвизытѣ на великыйтъ този светитель и патронъ на тѫзи Епархіѭ и можешь ли, Ваше Прѣосвещенство, а и трѣба ли да забравите на часъ поне това само, което исторіята ясно свидѣтелствува: че великыйтъ този твой прѣдшественникъ, пьрвыйтъ народенъ светителъ на тѫзи Епархіѭ, въ онова врѣме прѣди хылядѫ годины е ималъ 3,000 ученика, които самъ училъ на книжевнѫ наукѫ и гы въспитувалъ въ благочестіе? За да са покажете отъ тѫзи странѫ само колкогодѣ равноподобенъ нему на сегашното врѣме, въ сегашнытѣ обстоятелства, при сегашното населеніе и улесненія вы трѣба да докарате въ неѭ числото на учащитѣ ся книжно ученіе най малко поне на 30,000 ученика, на които ако не самы лично да прѣдавате книжно ученіе и да гы назидавате въ благочестіе, а то поне съ вашето стараніе да става то и чрѣзъ другы рѫцѣ. Ще направите ли вы таквозь едно нѣщо? Ето минутата за тържественно обѣщаніе въ това, дайте туй обѣщаніе въ сьрдцето си на този часъ прѣдъ Оногозь който испытва сьрдца и утробы. Давате ли таквозь обѣщаніе? Добро, у добръ часъ! Осѣщате ли ся неспособенъ да извьршите и това малкото и лесното? — Сложете жезлътъ прославеныйтъ

 

 

58

 

съ таквызъ пастырски подвигы, не стѫпвайте на прѣстолътъ осветеныйтъ и освѣтленыйтъ съ таквызъ пастырскы трудове, доста е що сѫ го мрачили и порочили свѣтогасцы инородцы . . . доста е.

 

Но не; спѣши, спѣши, помазанниче Божій и избранниче народный, спѣши та завземи прѣстолътъ на който си повыканъ; вземи жезлътъ които ти ся вручава, онѣзи които сѫ тя избрали и призвали на този высокъ санъ увѣрены сѫ, а и ный ведно съ тѣхъ обычамы да вѣрвамы и вѣрвамы, че Ваше Прѣосвещенство ще имате на сьрдце и ще бѫдите въ положеніе да осѫществите светыйтъ задатъкъ, който ви налагатъ светѣйшитѣ ви длъжности, отъ които въодушевены ще ся трудите отъ колкото ви е възможно повече да удовлите чаяніята на вашето стадо. Испълннены съ надежда че Вы ще испълните неговытѣ нужды и въ всяко друго отношеніе, а най вече въ това на просвѣщеніето, което е най нуждното, ный ви отъ все сьрдце честитимъ: Вамъ убо тежкѫтѫ коронѫ съ прѣтежкытѣ ѝ длъжности въ пасеніето на стадото Ви, а на стадото ви Васъ и исправляющійтъ вашь пастырскый желзъ, съ който упасаваны по тучнытѣ паши на благочестіето, да станѫтъ тѣ достойны наслѣдницы на небесното царствіе, на истинныйтъ пастырь Христа Спаса, емуже подобаетъ всяка слава, честь и поклоненіе, нынѣ и присно и во вѣкы вѣковъ, аминь [1].

 

 

1. На другия день слѣдъ рѫкополаганието на дѣда Натанаила в. "Право" обнародвалъ слѣдното антрефиле: "Вчера, Недѣля, когато Н. Вс-тво Гр. Патриархъ, заедно съ Антіохійскыя Патрикъ и Кипрскыя Архиепископъ служеше тържественно въ Патріаршескыя храмъ въ знакъ на мнимѫтѫ имъ надъ Българытѣ побѣдѫ, и когато по всичкытѣ грьцкы цьрквы са четеше оросътъ (опредѣлението), съ който Българскыйтъ народъ са провъзгласява схизматическый, живущытѣ и пребывающи въ Цариградъ Българе, отъ сѣко съсловіе и отъ сичкытѣ крайща на пространнѫтѫ столица, на купове на купове са стичахѫ въ малкѫтѫ на Фенерь Българскѫ цьрквицѫ, която еще отъ прѣжнія день бѣше като на единъ великъ праздникъ великолѣпно украсена отъ трудолюбивыйтъ Багчеванскый Еснафъ, който състои изключително отъ Българы изъ Македоніѭ. Цьрквата, цьрковныйтъ дворъ и широкытѣ къмъ Фенерь и Балатъ улици бѣхѫ пълны до толкосъ, щото бѣше невъзможно человѣкъ да пробіе пѫть иди да си промѣни мѣстото, когато Н. Блаженство, придруженъ отъ владыцитѣ които съставляватъ Св. Българскый Синодъ, пристигнѫ по море отъ Ортакьой. Н. Блаженство, като имаше съслужители Т. Пр-ства Пловдивскаго, Самоковскаго и Пелагонійскаго, еще и Архимандрититѣ Т. Пр. Г. Дамаскына и Г. Нила, извьрши Божественната служба, въ която рѫкоположи Н. Всепреподобіе отца Натанаила Зографскаго за Митрополитъ Охридскый.

 

При това свещеннодѣйствіе са рѫкоположи за свещеннодіаконъ и нѣкогашный редакторъ на періодическото списаніе "Читалище", а въ послѣдне врѣме главный писарь на Екзархіѭтѫ, г-нъ Лазарь Іовчевъ, който при рѫкоположеніето си са наименова Іосифъ. Като похвалявамы самоотверѫеніето на г-на Іовчева, което въ този случай показа за да послужи по отъ близо на народа си, който именно отъ такова образовано духовенство се нуждае въ днешнытѣ на възражданіето си обстоятелства, ный му отъ сьрдце желаемъ и по высокѫ степень въ туй за него ново поприще и добры успѣхы въ това му свято прѣдпріятіе.

 

. . . . . . Слѣдъ отпуска на цьрквѫтѫ Н. Преосвещенство новорѫкоположенный свето-Охридскый раздаде нафоръ на многочисленныйтъ народъ, който съ благоговѣніе цѣлуваше Св. му дѣсницѫ, а при излѣзваніето му отъ цьрквѫ, выкатъ да живѣе, продължително и громко се отзоваваше надалечь. Слѣдъ една малка почивка въ Метохътъ, дѣто се изрѣкохѫ разны привѣтствователны слова, Н. Блаженство, както и всичкытѣ другы народны Архіереи възлѣзохѫ въ каляскытѣ си и прѣзъ Фенерь и Бейоглу си отидохѫ на Орта-Кьой. Тъй са свьрши и този народенъ въ Цариградъ Праздникъ и такъвъ бѣ отговорътъ отъ Цариградскытѣ Българи на Гръцкѫтѫ схызма." (Вж. в. "Право", бр. 29-ий, отъ 25-ий Септемр. 1872 г.)

 

Бѣл. А. Станковъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]