Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

8. С Г. Раковски в Букурещ. "Сърбия, Ромъния и Гръция ще ни подѣлятъ между себе си след едно общо востание" - Натанаил като "Скопянецъ - Старо Сърбиянецъ" пред консул Живанович, като "македонитисъ Еллинъ вулгарофоносъ" пред консул Зографосъ, и с "Да живѣе Румѫно-България!" пред църковнийтъ министъръ Ал. Кантакузинъ - "слушай, Раковски! Нашитѣ хъшове да си мируватъ ... Да се заемеме всички за църковнийтъ ни въпросъ." - Усвояване на т.нар. гречески монастири от влашкото правителство - Министър Коголничеану "Вие, паринте (отче), сте москалъ..." - Съставяне на Българско книжовно дружество с "младата партия". Упреци от страна на Христо Георгиев

 

Въ Букурещъ азъ се бавихъ около 15 дни, прѣзъ което врѣме се срѣщнахъ съ покойний Раковски, съ когото да се споразумѣеме по общитѣ народни прѣдприятия. Азъ за това бѣхъ още по прѣди писалъ Прѣосвещенному Михаилу Митрополиту Сръбскому,

 

 

47

 

отъ когото получихъ слѣдния отвѣтъ: "Ви пре, а ми за вами." [1] Като разсдѫждавахме съ Раковски по нашитѣ планове, онъ ми каза: Въ висшитѣ правителственни крѫгове се шепти за насъ. Българитѣ, да направиме общо востание, съ помощьта на Сърбия, Ромѫния и Гръция и послѣ они да ни подѣлятъ между себе си. Сега какъ да узнаеме да ли това е истина. Азъ се нагърбихъ да изпитамъ това.

 

Отидохъ най-първо при Сръбскийтъ Агентинъ Живановича и му се прѣдставихъ като Скопянецъ, мнимъ Старо Сърбиянецъ. Между другитѣ разтвори, питахъ го какъ ли би могло Българи и Македонци да се избаватъ отъ Турското робство.

 

Господствому ми отговори: "Нека Бугари стану, па ми оћемо помоћ да се избавию, па ща имъ е други князь, ми имамо своего княза; па ми смо браћя, би ћемо подъ нашимъ князамъ." Азъ се прѣсторихъ че на това по видимому бѣхъ съгласенъ; размѣнихме още нѣколко думи и му казахъ "сбогомъ".

 

Отъ тамъ отидохъ при атинскийтъ консулъ, именуемий Зографосъ, съ когото отрѣди се познавахъ. Прѣдставихъ му се като македонитисъ Еллинъ вулгарофоносъ. Почнахме разговоръ изначало по монастирскитѣ дѣла и свьршихме съ темата: като какъ да се освободатъ христианитѣ отъ Македония и България отъ турското робство.

 

И негова милость ми запѣ пѣсеньта на Живановича: "нека съвокупно българи и македонци возстанатъ, каза той; нашето правителство ще имъ помогне и понеже Македония е Елинска земя (ἑλληνικὸν χῶμα) то може да се присъедини къмъ елинската държава (προς ἑλληνικὸν κράτος). Азъ, разбира се, повидимому, исказахъ благодарность отъ моя страна консулу за неговитѣ доброжелателства за Македония и се раздѣлихъ съ него.

 

Оставаше ми като какъ сега да узная какъ мисли по това нѣщо и ромѫнското правителство.

 

Понеже при първото ми виждане съ княза Куза, онъ ми порѫча когато се завърна отъ Яшъ, пакъ да му се явя, то на третийтъ день отидохъ въ палатътъ му въ монастиря Котрочани, да зема отъ него "сбогомъ". Тамъ бѣше само църковнийтъ министъръ, Александъръ Кантакузинъ. Дадоха ми входъ и слѣдъ като отдадохъ на княза подобающиятъ почетъ, онъ извади и ми подаде едно писмо до едно лице, съ порѫчение да му го прѣдамъ лично, между четири очи, т. е. да знаеме само ние двамата съ лицето, а заедно съ това ми пожела "калаториа буна" (добро путешествие), съ прибавка, че ще дойде и онъ въ Яшъ и ще се видиме отново. При този случай азъ пакъ напомнихъ князю за положението на колониститѣ българи и като му поблагодарихъ за пожеланата "калаториа буна", застанахъ и му казахъ слѣдующето:

 

"Ваше Височество! не съмъ нѣкой краснорѣчивъ риторъ, за да мога да изкажя искренното ми сърдечно чувство, което имамъ къмъ васъ и къмъ доброто на Румѫния, въ лицето на Ваше Височество; но като Божи служитель, моля Бога да ме удостои въ едната рѫка съ кръстъ, а въ другата — съ мечь, да те срѣщна на балканскитѣ гори и планини и съ радостенъ гласъ тамъ да извикамъ: ураа! Да живѣе Румѫно-България!".

 

Отвѣтътъ на князь Куза бѣше слѣдующий:

 

"Такъвъ калугеръ на мене ми трѣбва. Паринте, (отче!) Моята врата всѣкоги ти сѫ отворени; отъ мене всѣкоги ще си приетъ".

 

И така, азъ вече открихъ, че всѣки тѣгли чергата си къмъ себе и всѣки иска да работи на счетъ на българското нещастие.

 

 

1. Това писмо изгорихъ, когато въ 1877 година, 10 Августъ, тръгвахъ отъ Охридъ за Цариградъ.

 

 

48

 

Слѣдъ това се върнахъ при Раковски, комуто разказахъ подробно за случившето се и добавихъ: "слушай, Раковски! Нашитѣ хъшове да си мируватъ до настѫпване на благоприятенъ случай; да се не прѣдаватъ: нито на сръбска, нито на гръчка, нито на влашка страна, макарь да ни обѣщаватъ всевъзможни помощи; но да се заемеме всички за църковнийтъ ни въпросъ, — той ще ни избави и ще ни даде и духовна и политическа свобода". Това като свьршихъ, върнахъ се отъ Букурещъ за Молдава, като заминахъ прѣзъ мушиитѣ на Костинъ Катарджия, та дадохъ писмото Кузуво, споредъ неговото желание, на Костиновата дщерка; като ме угостиха, тръгнахъ на пощови и се върнахъ въ Молдова, въ монастирьтъ си. Тукъ видѣхъ че влашкото правителство, подъ разни прѣдлози, начна вечъ да усвоява монастиритѣ, егумитѣ на тъй нарѣченитѣ гречески монастири колкото и да се противиха до гдѣто, най-сѣтнѣ народното събрание, отъ 1863 година, съвършено утвърди зиманието на тия монастири, съ всичкитѣ имъ имущества; въ числото имъ влизаше и подвѣдомственийтъ ми Добровецкий монастиръ. Най-послѣ, въ първитѣ числа на януарий 1864 година, азъ бидохъ отчисленъ. Но понеже имахъ дѣла съ наемателитѣ на мушиитѣ и разни други зимания-давания, трѣбѣше да остана, като частенъ человѣкъ, отъ първо, въ градъ Яшъ, а послѣ — за да не стоя празенъ, зехъ подъ наемъ, отъ правителството, купената отъ мене, а взета отъ него, малка една мушия, гдѣто се и прѣселихъ и се занимавахъ съ земледѣлческа работа, а наедно съ това и помагахъ съ совѣти, или съ ходатайство прѣдъ правителственитѣ лица за Болградското, Галацското и Браилското училища. По църковнийтъ въпросъ пишахъ статии въ Цариградски вѣстникъ и особено въ Браилска Пчела.

 

Въ 1869 година, мартъ мѣсецъ, получихъ писма отъ букурешскитѣ български първенци: Христа Георгиевъ, владиката Панаретъ и други, въ които ми пишеха, че иматъ нужда отъ моитѣ совѣти и ме приглашаваха да отида въ Букурещъ. По разни непрѣдвидими обстоятелства по земледѣлието, немогохъ да удовлетворя желанието имъ.

 

Но друго едно обстоятелство ме застави да зарѣжа всичката домашна и земледѣлческа работа. Потрѣбенъ е билъ директоръ за Болградската гимназия. Покойний Панайотъ Грековъ, на 25 априлия, сѫщата година, яви се въ селото ми и носящъ писмата за тая цѣль и отъ Болградскиятъ училищенъ комитетъ ме помоли да приема тази директорска длъжность — нѣщо, което било отъ необходима нужда за учебното дѣло, като наедно съ Грекова ще отида въ Букурещъ за потвърѫдението ми отъ надлежното министерство. При това прѣдложение азъ прѣзрѣхъ, не само видимитѣ свои лични интереси отъ земледѣлието, но и на свои разноски, на 27 сѫщийтъ мѣсецъ, се отправихме, съ Грекова, въ Букурещъ и незабавно се явихме въ компетентното министерство и врѫчихме писмата на Болградскийтъ училищенъ комитетъ. Слѣдъ това, цѣли три мѣсеца чакахме отговоръ, но такъвъ не получихме. Тогазъ азъ лично се явихъ на министра Коголничеану, съ когото още по-отрано бѣхъ познатъ, като неговъ солибералъ, и той приятелски ми каза: "Вие, паринте (отче), сте москалъ (московецъ), та заради това княжеското правителство не може да ви повѣри училищното дѣло въ ромѫнско владѣние".

 

Съ това се свърши моето директорство.

 

Но въ това сѫщо врѣме изникна друго за народа ни полезно прѣдприятие. Свършивший тогава научното образование въ Прага, Василий Стояновъ, се яви въ Букурещъ, съ единъ уставъ, за съставяне и подържане едно Българско книжовно дружество, което да издава едно периодическо списание. Слѣдъ нѣколко събирания при владиката Панарета, въ помѣщенията, гдѣто е и параклисътъ, и слѣдъ дълги прѣговори съ "старата партия" на Букурешкитѣ първенци българи, това прѣдприятие не се осѫществи, понеже старата партия искаше паричната часть да се врѫчува на Христа Георгиевъ, който и да

 

 

49

 

распорѣжда, а "младата партия" напротивъ искаше паритѣ да се прѣдаватъ на Николая Мироновича Тошкова въ Одеса, който да ги влага въ Одесскій банкъ.

 

И така, младата партия се осамота.

 

Василий Стояновъ видѣ че иначе не може да се успѣе, та дохожда въ хотелъ "Симеонъ", при мене, нѣколко пѫти, да ме моли да зема участие по нарежданието на тая работа и подъ мое прѣдседателство да стане събрание отъ младата партия. Азъ, при всичко че бѣхъ като членъ и совѣтникъ на старата партия, слѣдъ осамотенитѣ размишления, рѣшихъ, даже подъ рискъ да бѫдѫ укоренъ отъ съмишленницитѣ си, да взема участие въ реализирането на това хубаво дѣло за народътъ и книжнината ни, и като оставихъ всичко на страна, наедно съ Стоянова отидохъ въ читалището на младата партия, гдѣто бѣха се събрали учащитѣ се въ медицинското и други училища, заедно съ нѣкои млади търговци. Тукъ чухъ рѣчитѣ, държани отъ нѣколко млади, прѣсни и пълни съ енергия, сили. В. Стояновъ, отъ своя страна, прочете уставътъ за проектираното книжовно дружество, отъ който се виждаше неговата благородна цѣль и, съ сълзи на лицето, произнесохъ: "да бѫде благословено и увѣковѣчено! Аминъ!" като, заедно съ това, съ треперуща отъ радость рѫка, се подписахъ въ приготвенийтъ за това тефтеръ.

 

На другийтъ день, прѣди обѣдъ, отидохъ въ кантората на Христо Георгиевъ. Казахъ му добро утро, а той си подигна главата отъ писалището и ми каза ядовито: ние Ви канихме да сте между насъ и да имаме вашитѣ совѣти, а вие сте се съединили съ ония луди глави и вагабонти. На това азъ отговорихъ Георгиеву, че тамъ не забѣлѣжихъ нито единъ съ луда глава, нито вагабонти, нито съмъ билъ, нито ще бѫдѫ съ вагабонти, а че напротивъ, гдѣто видя прѣдприятие добро и полезно за отечеството ни, тамъ винаги ще съмъ азъ. Послѣ приятелски му казахъ сбогомъ и си излѣзнахъ. Слѣдъ полагането, по тоя начинъ, основитѣ на Книжовното Дружество, азъ тръгнахъ за Гюргево, за да се видя съ Захария Княжеский, който бѣше въ Русчукъ, при Рускийтъ консулъ, и съ Доктора Георги Мирковичъ, отъ Сливенъ, който бѣше оклѣветенъ прѣдъ турското правителство отъ Врачанский владика Доротея и заминуваше въ Цариградъ, гдѣто наскоро тамъ биде затворенъ и отпратенъ на заточение въ Диарбекиръ.

 

Слѣдъ завръщанието ми отъ Гюргево въ Букурещъ, гдѣто ме чакаше Василий Стояновъ, трѣбваше, наедно съ него, да ида въ Браила. Тукъ се срѣщнахме съ всичкитѣ пó-събудени българи, а между тѣхъ, и съ родолюбивия Стефанъ Беронъ. Слѣдъ нѣколко кратни събрания съ тия почтени родолюбци, се състави окончателно книжовно дружество и почна да функционира. Тукъ се бавихъ доста врѣме не само по дружественнитѣ работи, а и — за да събирамъ и ободрявамъ младежитѣ въ духътъ на освобождението ни отъ турското иго. И така, отъ половината на априлия до 10-й августъ 1869 година, азъ зарязахъ всичкитѣ си лични интереси за народното благо и когато се върнахъ въ мушията си, найдохъ всичко разорено и опустошено и неможахъ въ нищо да се възползувамъ отъ земледѣлието.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]