Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

7. Света Гора. Произвеждане в архимандрит - В Добровецкий манастир. Георги Раковски - Драган Цанков против православното учение. Церковний или иерархический въпрос  - Изложение в деветь пункта до патриаршията за удовлетворение на българското искание -  Разцепване на колонийското българско население на двѣ половини от Парижкий Трактат (1855). Влашкият княз Куза. Предложение от Министър Обудеску: "Se fie curatu Român" (да станешъ чистъ ръмънъ) в замяна на Болградско епископство

 

Прѣзъ мѣсецъ май пристигна въ Свята-гора първий руский параходъ на руското параходство, въ Срѣдиземното море, послѣ кримската воина, съ военни и придворни чиновници, между които бѣха флигелъ адютантъ императора Александра Аделбергъ, адютанта великаго княза Константина Николаевича и други, отъ които попечительтъ на одескийтъ учебенъ окрѫгъ, старий професоръ въ лицея, по име Николай Мурзаковичъ дойде въ Зографский монастиръ и ми донесе писмо отъ Ст. Д. Тошковичъ, като отъ страна на Аделберга и адютанта Константина Николаевича ме пригласи да отида при нихъ, на руский свято-пантелеймонски монастирь. Като стигнахъ на парахода, слѣдъ обикновенний руски приемъ, ми прѣдложиха да отида въ Иерусалимъ и да распореждамъ по въздиганието тамъ на руски монастирь и училище за проживающитѣ и приходящитѣ на поклонение православни руски и въобще православни и отъ други славянски народности. Видѣйки че съ това ще се отдалеча отъ българский народъ, просихъ ги ако е възможно, да ми се даде каква да е служба между българското население, при нѣкой консулъ, само съ една дневна прѣхрана и облѣкло, което бихъ прѣдпочелъ, нежели да отида толкова далечъ. Като ми обѣщаха, че ще прѣдставятъ моето желание на своя кабинеть, руситѣ се отправиха къмъ Франция, за да порѫчватъ строение на параходи, а азъ си останахъ въ обительта си, безъ да явя това на монастирското братство. Тъй като въ продължение на нѣколко мѣсеца не получихъ извѣстие на моето прѣдложение, и тъй като братството найде за нуждно пакъ да ида въ Молдава, въ Добровецкий монастиръ, сега вече за постояненъ тамошенъ игуменъ и управитель на имѣнията, то обительта покани находящаго ся на покой владика Вениамина Варненскаго, родомъ българинъ, и на 25 августъ ме произведе заочно въ архимандритъ, безъ всѣкое извѣстие отъ страна на патриарха. Затова нѣщо на 27 августъ отъ патриарха Кирила получихъ патриаршеско писмо и дипломъ, въ които ме именуваше архимандритъ на вселенский патриаршеский прѣстолъ, безъ да ме знае или лично да ме е видѣлъ съ прѣдпочтение прѣдъ другитѣ архимандрити, безъ съмнѣние само да мълча по църковния въпросъ ....

 

Съ тази духовна степень се опростихъ съ монастирското братство и тръгнахъ. Щомъ пристигнахъ въ Цариградъ, се явихъ лично на негово свиятейшество патриарха Кирила и на въпросътъ неговъ, като му казахъ: ὁ Μαϑὴτὴς σου παναγιὼτατε, ученикътъ ви, Ваше Високо прѣосвѣщенство, нѣмаше друго освѣнъ: καλῶς ἤλϑατε ὁρίστε καϑήσατε, ϕέρε τσιμποῦκι καὶ καϕε послѣ обикновенното почествуване и рѫкоцѣлуване ми се врѫчиха монастирскитѣ писма утвърдени отъ него и се върнахъ въ квартирата си, въ святогорский метохъ.

 

Въ това врѣме пристигна и Драганъ Цанковъ, отъ Виена, съ типография. Но сиромашкийтъ Д. Цанковъ нѣмаше да заплати на парахода за прѣвоза на типографията, та трѣбаше да го улесня и му дадохъ 12 полуимпериала, които ми изплати съ печатане прѣведеното отъ мене "Житие на св. Димитрий Бесарабский," на когото цѣлокупнитѣ мощи почиватъ въ Букурещъ, въ митрополитската църква, както казахъ и по-горѣ. Въ това врѣме въ Цариградъ бѣше и Найденъ Геровъ. За да се печати въ типографията

 

 

42

 

едно периодическо списание, потрѣбно бѣше да се направи едно разпрѣдѣление на материалитѣ по отдѣли. За тая цѣль се събрахме: Цанковъ, Геровъ и азъ и направихме това подразделение у покойнийтъ Гавриилъ Моравеновъ. Веднага слѣдъ това начнаха да се издаватъ Българскитѣ книжници, подъ редакцията Димитрия Мутева. Като уредихме тая работа, азъ заминахъ за Молдава.

 

Пристигнахъ въ Галацъ и съ достопамятнийтъ Архимандритъ Максимъ, подъ мое прѣдседателство, наредихме, прошнуровахме Кондика, за записувание членове-спомагателни между галацкитѣ българи за поддържание училището при църквата св. Димитрия, отворено още въ 1849 година, отъ Драгана Цанкова. За мень не бѣха сѫщо чужди и браилското българско училище, а особенно болградската гимназия, за сѫществуванието и успѣха на които сьмъ употрѣбявалъ всички възможни жертви, срѣдства и ходатайства прѣзъ ромѫнското правителство. Въ срѣщитѣ, които имахъ съ по-събуденитѣ българи, мень ми направи впечатление факта, че тѣ бѣха огрижени, замислени, нѣкакъ си омърлушени и сломени. Азъ се заинтересовахъ да узная причината на това. Нѣкои отъ тѣхъ ми изтъкнаха слѣднитѣ обстоятелства: "имаше по прѣди, казваха тѣ, единъ руски консулъ страшенъ българо-ненавистникъ, арменецъ; сега се научаваме, че пакъ го пращатъ въ Галацъ за такъвъ". И дѣйствително, като отидохъ въ консулството да си завѣря рускийтъ паспортъ, видѣхъ, че се готвѣха да му прѣдадатъ консулскитѣ дѣла; а досегашний консулъ, искреннийтъ приятель на Евлогия Геогргиевъ — Ал. Романенко, се мѣстеше въ Исмаилъ.

 

Като си подписахъ паспортътъ, тръгнахъ за назначението си въ Добровецкий монастиръ.

 

Нека тука се обърна къмъ 1857 година, когато бѣхъ въ Цариградъ, на квартира срѣщу руското посолство и отбѣлѣжа единъ фактъ, който ми направи тогава силно впечатление. Понеже бѣха велики пости, азъ обѣдвахъ самъ на салончето, прѣзъ което минаваха и другитѣ квартиранти отъ и за стаитѣ си. При мень доближиха единъ господинъ съ съпругата си и, като се поклониха, пожелаха ми приятенъ апетитъ, слѣдъ което г-жата продължи: — "А що, батюшка, у васъ постное? — "Да, судариня, постное, а у васъ на святой Русси развѣ нѣтъ поста", отговорихъ азъ. "Мы не греческаго вѣроисповѣданіе; мой мужъ армянецъ — протестанскаго вѣроисповѣданіе". — "Куда отправляетесь?" — запитахъ азъ. — "Мой мужь назначенъ консуломъ въ Бейрутѣ, а теперь здѣсь крутятъ насъ, то въ Бейрутѣ говорятъ, то въ Варнѣ, и ми не знаемъ что дѣлать".

 

Ничего, судариня, или то, или другое, все таки не останетесь безъ мѣста. Азъ отбѣлѣзахъ тоя разговоръ въ памятната си книжка, като записахъ и датата и си заминахъ за Свята-гора.

 

Като се върнахъ въ Молдова, въ добровецкий монастиръ, написахъ едно дълго писмо въ Азиятский Департаментъ въ което подробно прѣдадохъ горния разговоръ, като при това прибавихъ още и слѣдующето:

 

,,Воздыгающіе подъ гнетомъ турецкаго владичества православные жители востока ожидаютъ отъ Россіи православнихъ и одиновѣрнихъ защитниковъ вѣры и православнія, а Россія посилаетъ противниковъ православію: папищашъ, протестантовъ и подобныхъ имъ. По этому то и въ Влахіи и въ Молдавіи и вездѣ на востокѣ русскіе не имѣютъ никакихъ успѣховъ, ни въ политически, ни въ религиозномъ отношенія. Освобождаютъ русскіе Молдовлахію, Сербію, Грецію, и вмѣсто признательности, видеть къ себѣ ненависть, укоры и не добрые отзыви. Отъ чего, отъ того, что народи видятъ у себя душею не рускихъ, а противниковъ своихъ.

 

И теперъ посылаетъ въ Бейрутѣ консула Арменца протестантина, что бы довершитъ не доконченное въ Сиріи, и въ другихъ тамъ мѣстахъ. Нѣть,

 

 

43

 

не то трѣбуется, а пошли русскаго душею и вѣрою." Въ писмото си азъ означихъ по именно въ кои градове на балканский полустровъ между българското население да се испратятъ консули — Русси. Не се мина много и моето желание биде изпълнено: изъ турско всичкитѣ иновѣрни консули бидоха повикани назадъ и на всѣкадѣ се испратиха консули Русси православни; само Гирсъ, зетътъ на Горчакова, биде прѣмѣстенъ отъ Букурещъ въ Александрия: това му бѣше, и нему, послѣдно консулство.

 

Като дойдохъ въ Добровецкий монастиръ, въ първата половина на мѣсецъ септемврий, отидохъ въ Молдавската столица Яшъ, гдѣто бѣше каймакамъ Николаки Вугуриди Канаки комуто дадохъ пълномощията си отъ Зогравский монастиръ, потвърдени и отъ Патриарха.

 

На Вугуриди му стана много драго като видѣ и отъ български монастиръ игуменъ Българинъ; онъ, ако и фенерски воспитанникъ, по происхождение бѣше Българинъ и нѣколко пѫти произнесе:

 

ὁτι ἑἶδον ὁμογενήν μου καὶ πεπεδευμένον ἡγούμενον μεταξί γρεκῶν ἡγουμένων.

 

Като утвърди моята игуменія, азъ начнахъ да управлявамъ монастиря, и монастирскитѣ имоти, като не пропущахъ да се занимавамъ съ църковнийтъ ни въпросъ, както и съ училищата въ Болградъ, Галацъ и Браила.

 

Въ 1857 година, на декемврий 23-й, Савва (Георги) Раковский, съ Павелъ Громадовъ, родомъ отъ търновското село Арбанаси, дойдоха въ монастирътъ Добровецъ да зематъ и моето мнѣние за като какъ би могло да се издава единъ вѣстникъ въ Белгия, по француски и български, съ който да се освѣтляватъ европейскитѣ народи по нашето църковно и политеческо състояние. Понеже това не можеше да се осѫществи друго-яче, освѣнъ съ събирание суми, то найде се нуждно да се събере това количество чрѣзъ подписка. Това и стана. Раковский и Громадовъ взеха единъ тефтеръ, прошнурихме го съ моя печатъ и подписъ скрѣпихме го и азъ пръвъ подписахъ сто австрийски минца, които дадохъ веднага, послѣ това подписката се поднесе на каймакамина Вугуриди и други. Раковский между това обшета въ Молдава нѣколко монастири и събра доста български стари рѫкописни документи и тръгна къмъ Галацъ и Болградъ съ намѣрение, ако се може, въ тия мѣста да издава вѣстникътъ, за което азъ му направихъ печатъ, съ левъ български.

 

По това врѣме азъ трѣбваше да проведа нѣколко Зографски калугери въ Бесарабия на служба въ Киприановский монастиръ, за гдѣто и заминахъ, заедно съ тѣхъ и гдѣто останахъ до половината на февруарий 1858 година. Тукъ найдохъ за потрѣбно да отида пакъ въ Одесса, да се видя на ново съ Българитѣ и да си поприказваме по нашитѣ работи.

 

На 20 мартъ дойдохъ отъ Одесса въ Кишеневъ. Тамъ ми се яви ненадѣйно Раковски, безъ паспортъ, пропустенъ отъ Болградъ прѣзъ границата Кубей. Причината на неговото дохождане въ Кишневъ бѣше тая, че турското правителство прѣдписало на Вугуриди непрѣменно да го залови и прѣпрати въ Цариградъ. Като изслушахъ и се увѣрихъ въ това, отидохъ въ дома на губернатора, наедно съ Раковски, и като му разказахъ всичко подробно, помолихъ го да го снабди съ руски паспортъ, та да може да мине въ Одесса. Раковскому се даде потрѣбнийтъ паспортъ и той замина за Одесса, а азъ, отъ Киприановский монастиръ, се върнахъ въ подвѣдомственнийтъ ми Добровецкий монастиръ въ Молдава.

 

Въ тия врѣмена получихъ отъ Илариона Макариополскаго изъ Цариграда, писмо, въ което ми съобщаваше, че се искали отъ патриарха человѣци за български архиреи за българскитѣ епархии, та ме пригласяваше и азъ да стана такъвъ. На писмото азъ му отговорихъ, че азъ ще се старая до колкото ми е възможно, щото на всичкитѣ български еперхии да се назначатъ Българи архиреи, но че е немислимо за менъ да подклоня главата си подъ

 

 

44

 

рѫката на гръцкий патриархъ. Това писмо може и досега да се пази у прѣосвещенний Григория Русщукский.

 

Българский църковенъ въпросъ отъ день на день фана повише и повише да се разисква. Слѣдъ като Д. Цанковъ начна да издава Цариградскитѣ Книжици, папскитѣ иезуити привлекоха го на своя страна. Онъ остави Фенеръ и се примѣсти въ Санъ-Бенидето, гдѣто начна да издава вѣстникъ България, и най първо нападна на иерусалимскийтъ святий огънь (нуръ) и други нѣкои религиозни установления, вслѣдствие на което азъ му писахъ да се не занимава съ подобни нападки. Моитѣ съвѣти обаче не се послушаха, и Д. Цанковъ все си слѣдваше да пише въ вѣстника противъ православното учение, като отиде чакъ да доказва, че царь Борисъ приелъ християнската вѣра отъ папата. Азъ му отговорихъ чрѣзъ Цариградский Вѣстникъ, като го изобличихъ въ лѫжливитѣ доказателства, които навеждаше.

 

Прѣди да отиде въ Римъ при папата, заедно съ Іосифа Соколский, Д. Цанковъ ми писа така: "Отче, защо не отсѫдишъ църковнийтъ въпросъ; ти си който първо извади този въпросъ на свѣтъ, а сега мълчишъ" и пр. Това писмо държахъ до началото на турско-руската война и когато тръгнахъ отъ Охридъ, повиканъ въ Цариградъ, изгорихъ го. На това писмо му отговорихъ, чрѣзъ Цариградский Вѣстникъ, до колкото помня, така: "Истина, азъ съмь, който извадихъ този въпросъ на свѣтъ; но азъ не мога да стана нито пачавура папска, нито подлизица патриаршеска; мое мнѣние, нито е било, нито е, да се отдѣляме отъ патриарха догматически, а иерархически — управително да си имаме свой църковенъ началникъ и църковенъ управитель. А вие земахте да отдѣлявате догматически народа ни отъ православното въсточно вѣроисповѣдание"

 

Въ това сѫщото врѣме бѣше дошелъ въ Яшъ и цариградскийтъ папски намѣстникъ Боре, за да види, да ли ще му прѣдложа моитѣ услуги, но както дойде, така си и отиде.

 

Помня, че като бѣха се развълнували Българитѣ въ Цариградъ по въпроса за приеманието на унията, то нѣкои български първенци като се научили за дохожданието на горѣказаниятъ Боре, нарочно бѣха изпратили въ Яшъ до мене человѣкъ, отъ покойнаго Димитрия Гешова, по име Стояновичь, извѣстнийтъ послѣ български въ Цариградъ банкеръ, да ми каже да не би да прѣгърна и азъ унията, защото ще стана причина да повѣда по себе си, може би, всичкитѣ Българи. Тогава тамамъ бѣхъ приготвилъ за Цариградский Вѣстникъ една статия противъ Цанкова, която статия прочетохъ на пратеника и го убѣдихъ да увѣри българскитѣ първенци и всички Българи, че азъ никой пѫть нѣма да се увлѣка въ папищашкитѣ езуитски лѫжи.

 

Ние трѣбва да се боримъ съ патриаршеството за църковно народно управление, а не за вѣроисповѣдно догматическо отдѣление, казахъ азъ. Борбата по църковнийтъ ни въпросъ носеше въ вѣстницитѣ името: вѣроисповѣдний въпросъ, и Раковски въ своята "Бѫдѫщность" право го титолуваше "Kestia relidjiaca " (Вѣроисповѣдний въпросъ). Азъ чрѣзъ в. Браилска Пчела доказахъ, че този въпросъ не е вѣроисповѣденъ, а че е иерархически, и отъ тогава, воистина, той почна да се титолува: Церковний или иерархический.

 

Отъ страна на патриаршията се прѣдлагаха нѣкои точки за удовлетворение на българското искание, които точки малко измѣняваха напрѣжното положение. Това ми даде поводъ да изложа деветь пункта, които удовлетворяваха и патриаршията, и които испроводихъ на Христо Тъпчилещовъ; тѣзи точки цариградскитѣ първенци бѣха разгледали и бѣха обърнали въ осемъ, безъ да се измѣни нѣщо въ точкитѣ, изработени отъ мене. [1]

 

 

1. Въ вѣстникъ "Ибраилска Пчела" има моя статия, въ която доказваше сс справедливото искание на Българетѣ. — Дѣдо Натанамъ е пишелъ повечето свои политико-обществени статии подъ псевдонима Богданъ. — Бѣл. А. Станковъ.

 

 

45

 

Оргиналитѣ отъ всичкитѣ мои писііа по църковний въпросъ, изгорѣха въ Охридската митрополия въ 1882 година, въ началото на м. януарий.

 

Въ 1862 година, въ началото на Априлия, отидохъ по дѣла Монастирски въ Свята Гора и въ послѣднята половина на сѫщиятъ мѣсецъ се върнахъ прѣзъ Цариградъ. Единъ день найде ме покойний Савва Филаретовъ, бивший тогава драгоманъ въ Русското Посолство, и покани ме да отидеме въ Славенското Казино на Пера, гдѣто отворихме дума за църковнийтъ въпросъ. Той се обърна и ми каза: "Министрътъ (тогава бѣше посланникъ Князь Лобановъ), ме прати да ви намѣря и да ви кажа, че патриархътъ е пратилъ Дерконскийтъ владика да донесе срѣщу васъ оплакване, че като сте прошли прѣзъ Цариградъ, за Свята Гора, сте бунтували Българитѣ и сега, като сте дошли отъ Св. Гора, Българитѣ пакъ начнали да се бунтуватъ противъ Патриаршията, вслѣдствие па което Патриархътъ искалъ обяснение; затова, продължи Филаретовъ, Министрътъ ме прати да ви кажа и да ви попитамъ какъвъ отвѣтъ да му се даде. На това казахъ Филаретову: "Господинъ Министра нека отговори на Патриарха така: Нека онъ Патриархътъ, събере Духовний Съборъ, въ който да участвуватъ пратеници и отъ Русска страна, и отъ Българска, и нека ме сѫдатъ; ако съмь писалъ нѣщо или съмь говорилъ и говоря противъ Апостолскитѣ, Съборнитѣ и Отцовскитѣ Канони и постановления, то азъ самъ ще се утопя въ морето, а ако е право и канонически това, що съмь писалъ и що съмь говорилъ и говоря на Българитѣ по Църковнийтъ имъ въпросъ, то Негово Святейшество нека изпълни исканието на Българитѣ, та така да се въдвори въ Христовата Църква миръ и согласие".

 

Съ това се и раздѣлихме съ покойний Филаретовъ и подиръ 3 дни продължихъ пѫтьтъ си за Молдава. Въ първата половина на Май мѣсецъ пристигнахме въ Галацъ. Тука, съ Покойнаго Архимандрита Максима, влѣзнахме въ разговори какъ да се поддържа училището и какъ да се промисли за построението на една църквица, при сѫщото училище. За осѫществление на това нѣщо, потребно бѣше да се подбутатъ по-виднитѣ тукашни българе, като Аврамовичи [1], Антаки, Евлогий Георгиевъ и други. Азъ останахъ въ Галацъ нѣколко дни съ цѣль да могѫ да убѣдя тия и тѣмъ подобни господа да взематъ това народно дѣло въ рѫцѣтѣ си, а Архимандритъ Максимъ, съ потвърдени книги, отиде по Бессарабскитѣ български колонии за доброволни помощи. Като се нареди тая работа, тръгнахъ си за Монастирьтъ. Като пристигнахъ въ Монастирътъ явно се убѣдихъ, че Правителството иска да усвои именуемитѣ Гречески Монастири, съ всичкитѣ движими и недвижими имущества. Първо, оно нареди комисия да опише какви документи и каква архива има всѣки монастирь. Азъ прѣдвиждахъ това още отъ по-напрѣдъ, та съставихъ едно копие по прѣдаванието старитѣ и нови документи, отъ Киприяновски монастирь съ цѣлата архива и го пратихъ въ главнийтъ Зографский Монастиръ, за да го прѣпишатъ и утвърдатъ съ Игуменский подписъ и съ монастирский печатъ, слѣдъ което да ми го изпроводатъ. Това писмо азъ съхранявахъ, безъ да го знае нѣкой. Когато се яви комисията и въ подвѣдомственнийтъ ми монастиръ, вручихъ ѝ копие отъ оригиналътъ и съ това нѣщо спасихъ както древнитѣ, тъй и новитѣ документи, съ всичката архива, а отпослѣ бидоха пратени въ Киприяновский монастирь, въ Бессарабия.

 

Не се мина много и правителството нарѣди да се произведе публиченъ търгъ (мезатъ) за давание монастирскитѣ мушии подъ аренда, въ присѫтствието на монастирскитѣ игумени.

 

Слѣдъ свършание на този актъ, ме повика друго народно дѣло въ Болградъ.

 

 

1. Пантелъ Аврамовичь ми бѣше съученикъ въ Самоковъ въ 1835—36 година.

 

 

46

 

Понеже въ 1855 година Парижкий Трактатъ разцѣпи колонийското българско население на двѣ половини, то Болградъ остана въ Влашко владѣние: вслѣдствие на това Влашкото правителство претендираше да отнеме даденитѣ отъ русскитѣ Императори привилегии на българскитѣ колонии. Отъ това нѣщо българитѣ въ другитѣ влашки колонии се возмутиха, толкова повече че народътъ бѣше свикналъ съ русското управление и съ едноплеменнитѣ управители (чиновници) та на всѣкѫдѣ открито заявяваше че е готовъ да се прѣсели въ Русскитѣ прѣдѣли. Като се получи отъ Правителството актътъ, съ който се утвърѫдаваха на колониитѣ всичкитѣ привилегионни права, съ които тѣ се ползуваха до Русското владѣние, отидохъ въ Болградъ, гдѣто съ знанието на новитѣ управители, на 15 Августъ, сѫщата година, торжественно соборно служихъ Божественна литургия. Слѣдъ литургията земахъ актътъ, потвърдяющий колонийскитѣ привилегии, качихъ се на амвона, прочетохъ го общенародно и уговорихъ народътъ да не разорява своитѣ жилища, но да се устроява въ Конституционната страна за по-добра Българска бѫдѫщность, като, въ заключение, отправихме благодарственъ молебенъ. Народътъ се умири и си се разотиде.

 

При всичко това, азъ тайно узнахъ, че министерството на просвѣщението има намѣрение, щото приходитѣ училищни да прибира оно и да нарежда оно непосрѣдственно училищата.

 

Църковнийтъ и училищенъ комитетъ ми прѣдложиха да приема Епископский санъ на колониитѣ, съ цѣль да се устроятъ тѣ въ църковно и училищно отношение и съ условие да не отивамъ вечь въ Турско, даже и ако ме повикатъ, когато се даде иерархическото право на Българетѣ. Азъ жертвувахъ своето честолюбие за ползата на населението, като дадохъ обѣщанието, което искаше оно отъ мене. Работата по църковно-училищнитѣ дѣла се повѣри на Александъръ Узуновъ, Болградски гражданинъ. Прошения по това нѣщо се изпроводиха до Княза Куза и до Църковното Министерство.

 

Отъ Болградъ се върнахъ въ подвѣдомственнийтъ ми Добровецки Монастиръ, отъ гдѣто найдохъ за потрѣбно, слѣдъ даванието мушиитѣ на мезатъ, да се отправя въ Букурещъ. Тука бѣха събрани всичкитѣ Игумени отъ Гръчкитѣ Монастири. Като пристигнахъ въ Букурешъ, явихъ се на княза Куза, за да му благодаря, отъ страна на колониститѣ, и да го помоля да заповѣда на Министра на Просвѣщението да остави училищното дѣло да се рѫководи споредъ наредбитѣ, показани въ актътъ отъ 1858 година, потвърдени и отъ Молдавското тогава Правителство. На това Князьтъ остана съгласенъ и дори ми каза: "Иди въ Болградъ и що ще се найде добро за народътъ, пиши ми". Тогазъ той се косна и до моето Болградско епископство. Но тъй като по-прѣди бѣхъ се явилъ въ Министерството на Министра Обудеску, послѣдний ми каза, че се приема кандидатурата ми, съ прѣдпочтение на всичкото мѣстно духовенство, съ едно условие: да дамъ заявление, че се отказвамъ отъ Зографский Монастиръ и отъ своята народность: "Se fie curatu Român" (да станешъ чистъ рѫмѫнъ). На това азъ откровенно казахъ на Обудеска: "Тамъ ме нѣма мене."

 

И сега, на Княза Куза, казахъ слѣдующитѣ думи по въпроса за епископството: "Ваше Височество! Вие знаете, че азъ съмь душевно прѣданъ на Васъ и на Румѫния, но въ всѣкий случай земамъ дерзостьта да Ви попитамъ: ще имате ли такава вѣра въ мене, каквато имате къмъ единъ чистъ румѫнинъ?" Онъ ми каза: "Май сумнително."

 

Като е сумнително, завьршихъ азъ, то нека азъ си остана на вѣки българинъ, святогорски-зографски калугеръ и искренъ доброжелатель на Румѫния въ Вашето лице, слѣдъ което се раздѣлихъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]