Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

6. Връщане в Зографската обител слѣд 15-годишно отсътствие (1853). Избиране за наместник-управител - Кримската война. Отказват П. Громодов, другарин на Г. Раковски, от планирано българско въстание. Гръцки въстанници в Света Гора - Назначаване за екзарх на Добровецкий манастир в Молдова. Път през Солун, Виена (княз Горчаков), Лвов. "Останахъ въ Молдова да турямъ въ редъ монастирскитѣ дѣла" (до 1857 г.) - "Уставъть на тайнийтъ революционенъ комитетъ противъ турското владичество" - Прѣдложение Натанаил да вземе настоятелството при Терапонтиевската църква, която да служи като главен пункт за съобщение между Россия и през-Дунавска България - Цариград. "Защо за българете бѣше непристъпенъ входътъ въ руското посолство?" Драгоманинът Аргиропуло и консулът Бизани и уволнението им след доклад на Натанаил до русите

 

Нѣколко писма отъ Зографската обитель ме чакаха сѫщо тукъ. Въ тѣхъ братството ме приглашаваше да отида непрѣменно въ монастиря, по монастирски работи. Обаче, азъ бѣхъ рѣшенъ твьрдо да не напущамъ благодѣтеля си, чието положение бѣше безнадѣждно и отчаяно. Обаче, слѣдъ нѣколко дни дѣдо Манасий ме привика и начна да ми говори: "азъ, чадо, да оздравея, не е възможно; азъ ще умра; по ти, понеже обительта те вика, иди, и Божията благодать ще бѫде всегда съ тебе."

 

Съ слъзи на очитѣ си, трѣбваше да прѣклоня моята воля прѣдъ старцевата и тая на обителевото братство. И така, послѣ тридневното ми прѣбивание при одрътъ на изнемоглиятъ ми благодѣтель, се приготвихъ отново за пѫть.

 

Скръбната мисъль, че ще се раздѣля съ тоя благороденъ и отечестволюбивъ старецъ, измѫчваше душата ми. Онъ отъ отроческата ми още възрасть ме взе подъ неговата закрила, милѣеше винѫги за моето добро, жертвуваше всичко за моето възпитание, бащински се грижеше за моето усъвьршенствуване. Азъ потѫнахъ въ сълзи и синовно заридахъ, когато, при окончателната ни раздѣла съ него, той ме помоли да го подкрѣпя, за да се въздигне и почна своитѣ послѣдни къмъ мене наставления:

 

"Натанаиле, каза той съ немощенъ гласъ. Азъ, чадо, съмь те погружавалъ въ святата купель, при святото кръщение; отъ какъ те извадихъ изъ нея още, отъ тогазъ съмь те залюбилъ. Любовьта моя къмъ тебе никога не огасна; всѣкога азъ сьмь те любилъ повише отъ себе си; тъй ще те любя и до послѣдния си часъ; но и ти не забравяй тая любовь! Не забравяй че съмь те воспитувалъ още отъ малко дѣтенце и до сега, съ единственото горѣщо желание да бѫдешъ полезенъ, както на своята обитель, така и на своя народъ! Богъ, Божата Матерь, Св. Великомученика Георгия, да ти бѫдатъ покровители и защитници прѣзъ цѣлийтъ ти животъ и Ангелъ Хранителя да тя съпѫтствува, да управя твоя пѫть и да те наставя на всѣкое добро! Тръгвай съ Богомъ! И знай, че прѣдсмертната ми воля е ти да изпълнишъ моето завѣщание."

 

При това отеческо благословение, полѣто съ нашитѣ сълзи, опростихъ се съ своя благодѣтель и воспитатель и на 15 февруарий тръгнахъ за Одесса.

 

Отъ Одесса съ събраната въ Петербургъ библиотека и покупени въ Одесса църковна утварь и други нѣща, пристигнахъ въ Цариградъ, въ това сѫщото врѣме, когато извънрѣдниятъ руски посланикъ Князь Меншиковъ, бѣше готовъ вече да обяви война на Турция.

 

Тука бѣха пристигнали вече и Петковичь и Цанковъ, както се бѣхме съгласили въ Виена.

 

Но, както казахъ, войната бѣ вече на избухване; вслѣдствие на това, нашето намѣрение за отваряне на печатница и издаване на вѣстникъ се осуети и всѣки трѣбваше да отиде на прѣдназначението си: Петковичь замина за Россия, въ Кишеневъ, въ военната дипломатическа канцелария, Цанковъ отиде въ Виена, а азъ въ Свята гора. За да мога да си прибера всичкитѣ вѣщи и отнеса въ Свята Гора, азъ попросихъ посолството да ме улесни. Князь Меншиковъ разрѣши, съ приказъ, на консула Езерова, да се разпореди за единъ воененъ кораблъ, който да ме закара въ Свята гора съ всичкитѣ ми вѣщи.

 

И така, на 11 априлий 1853 година, слѣдъ 15 годишно отсѫтствие, прибрахъ се въ своята Зогравска обитель и приехъ послушание да прѣподавамъ на младитѣ братя първоначалнитѣ науки: славянски и български граматики, църковна история, катихизисъ и др. подобни. Но не дълго врѣме останахъ на това послушание. Старий и немощний Игуменъ Иларионъ убѣди братството да ме избератъ намѣстникъ-управитель, който, слѣдъ смьртьта му, да заеме неговото мѣсто. Жребийтъ падна върху мене. Ако и да се отказвахъ, по причина на младостьта и неопитностьта си отъ управлението монастирско,

 

 

37

 

но най-послѣ трѣбваше да покоря своята воля на тая на братството. На 29 августъ, сѫщата 1853 година, приехъ писменно утвърдено, съ подписитѣ отъ всичкото братство, игуменското намѣстничество и прѣемничество. Обаче и тука, макаръ и далеко отъ вънкашни общества, не можахъ пакъ да се укрия отъ едномислителитѣ си. На 21 априлия, 1853 година, Павелъ Громодовъ, другаринътъ на Георгий (Савва) Раковский, дойде въ Зографския монастирь, като на поклонение, но съ цѣль да вземе и моето мнѣние за прѣдначертаното освобождаване на народа отъ турский яремъ. Нагласяваше се щото восточна България и македонскитѣ българе да възстанатъ противъ турското правителство и да взематъ дѣятелно участие при прѣминуванието на руското воинство прѣзъ Дунава, още повече, че и X. Петъръ, съ гръчкитѣ востанници, щѣше да излѣзе отъ къмъ Тессалия. [1] Слѣдъ дълго тайно помежду ни размишление найдохъ за потрѣбно да убѣдя Громодова да се върне въ Цариградъ. За да се не усѣти за какво е дошелъ, дадохме му да продаде въ Солунъ конетѣ, които нѣкои поклонници отъ Влашко бѣха подарили, и съ тия пари да си отиде. Онъ, на 20 юлия, пакъ дойде въ монастирътъ все съ сѫщата миссия, но се найде потрѣбно, пакъ тайно отъ братството, да размѣнимъ мисли само въ присѫтствието на игумена и прѣстарѣлаго, опитнаго, столѣтнаго старца Викентия. Като взехме подъ внимание забавностьта на русситѣ въ Влашко и бързото европейско приготовление за помощь на Турция, то рѣшихме, че всѣкое начинание за въстание отъ страна, въобще на българский народъ, ще бѫде пагубно и съсипателно. Въ това исто врѣме получихъ азъ тайно, съ нарочний человѣкъ, писмо отъ Цариградскийтъ ми кореспондентъ, че турското правителство тьрси Громодова по цѣлийтъ Цариградъ. По тая причина като му дадохме потрѣбнитѣ совѣти и наставления, снабдихме го съ пѫтни разноски и го убѣдихме да побърза и часъ по-скоро прѣзъ Цариградъ да отиде право въ Влашко, гдѣто да съставятъ български чети, които наедно съ русситѣ да идатъ и да дѣйствуватъ.

 

И така, Громодовъ изпратенъ биде съ тия съвѣти и наставления, които, както е вече извѣстно, се туриха въ дѣйствие. Азъ останахъ въ монастиря. Въ послѣдната половина на мѣсецъ априлий, 1854 година, гръчкитѣ востанници, подъ прѣдводителството на Кара Тоша, навлезнаха въ Свята Гора и свойтъ лагеръ поставиха близо до монастирьтъ ни, гдѣто е гробницата монастирска и на мѣстото нарицаемо "Иваница." Слѣдъ нѣколко дневна опочивка, събраха се и отидоха вънъ отъ прѣдѣлътъ святогорский, на мѣстото називаемо "Кумица" близо до село Иерисофъ, гдѣто бѣше дошелъ и Солунский комендантъ паша, съ петь хиляди регуларна войска. Въ тая мѣстность стана сражение и востанницитѣ се разпръснаха слѣдъ което се събраха въ Корея, а турцитѣ, като ги гонеха, цѣлукупно навлезоха въ Свята Гора, рѣшени да разрушатъ всичкитѣ монастири. Като стигнаха монастиря Хилендаръ, получиха заповѣдь да не праватъ никакви пакости на монастиритѣ.

 

Слѣдъ нѣколко врѣме, отъ Атинското Правителство, по колективно рѣшение на Европейскитѣ държави, изпроводиха се кораби и събраха всичкитѣ востанници, съ нихнийтъ глава Чамовъ, а турската войска се врати назадъ въ Солунъ, като взе отъ обществото святогорско писменно задължение за мирность. Прѣзъ всичкото това врѣме азъ бѣхъ отъ страна на Зогравский Монастирь извънреденъ прѣдставитель въ това общество.

 

 

1. На 23 априлия, 1853 година, канети бѣха Хилендарци на храмовий праздникъ, споредъ обичая, на който дойдоха Проигуменъ Никифоръ, съ иеромонаситѣ и дяконитѣ; а въ началото на ноември азъ опрѣдѣленъ бидохъ да отида, съ проигумена Кирила, на Тасосъ, да купя бахчия съ маслинови дървета, и останахме до 24 ноемврий въ Корея, поради бурно врѣме. Отъ монастирътъ ми писаха, че Хилендарци на 21 ноемврий, на своя храмовий праздникъ не са канили Зографското братство. За покупка на маслинитѣ въ Тасосъ се бавихме до началото на мартъ мѣсецъ. Поради неустойката на хилендарци, прѣкъсна се всеконечно съобщението между зографский и хилендарский монастирь.

 

 

38

 

Понеже боятъ между Россия и Турция се начна непримиримо вече, а обительта имаше нужда да изпрати въ Молдова, въ Добровецкий Монастиръ извънреденъ свой строитель — називаемъ екзархъ, по дѣлата на недвижимитѣ и движимитѣ монастирски имущества, то азъ бѣхъ избранъ за такъвъ, като човѣкъ, който познава тия мѣста, особенно въ такива смътни врѣмена. Азъ трѣбваше хубаво да обмисля прѣзъ кѫдѣ и какъ да стигна до мънастиря, защото, поради войната, никакво пѫтешествие прѣзъ Цариградъ не се пропущаше, а и Цариградското патриаршество не разрѣшаваше.

 

На 20 юлия, 1854 година, братството монастирско ми молитствувà пѫтьтъ за въ Солунъ, гдѣто трѣбваше да си извада паспортъ за Виена (Бечь), прѣзъ Триесть. Въ Солунъ се бавихъ нѣколко дни, до гдѣто се снабдя съ паспортъ.

 

Отъ Солунъ на параходъ земахме обратний пѫть, къмъ Калипола, а отъ тамъ се опѫтихме за Триесть, гдѣто само два дни прѣседохъ; тукъ се опознахъ съ единъ отъ извѣстнитѣ търговци, съ фамилно име Обреновичъ; срѣщнахъ се такожде и съ други русофили. Цѣльта ми бѣше да узная какъ мисли Славянскийтъ народъ въ Австрия по русско-турската война и по общото положение, въ което се намираше европейската политика. Отъ всичкитѣ получихъ еднакъвъ отвѣтъ, а именно, че ако правителството Австрийско открито обяви война противъ Россия, то всичкото славянско население ще востане противъ правителството си. При това, още ме увѣриха, че има вечь готови до 100,000 души единомисленници за подобно дѣйствие — нѣщо, което и азъ още въ параходътъ позабѣлѣжихъ въ разговоритѣ, които водихме съ нѣкои херцеговинци, които се връщаха отъ Цариградъ.

 

На 11-ий августъ пристигнахъ въ Виена. На другиятъ день побързахъ и отидохъ въ полицията — да зема Австрийски, вмѣсто турскитѣ, паспорти. Още съ пристигането ми, отидохъ да се видя съ Руский Свещеникъ при посолската църква Отца Протоиерея Михаилъ Райча, съ когото бѣхъ познатъ още отъ 1852 година. Свещеникътъ като ме видѣ, срѣтна ме съ слѣдоющитѣ думи: "Мы искали Васъ по небѣ, а Вы на землѣ", слѣдъ което начна да ме разпитува отъ кѫдѣ ида, за кѫдѣ отивамъ и за какво. Азъ му расказахъ всичко, а онъ обърна се къмъ мене и ми каза: "Я скажу князю (Горчакову), что Вы здѣсь, пожалуйте вы завтра. Я вамъ перескажу, что князь скажетъ о васъ".

 

На утрѣшнийтъ день пакъ отидохъ; свещеникътъ ми съобщи, че князътъ изволилъ да ми прѣдложи да отида въ Черна Гора, съ дипломатически порѫчения и миссия отъ страна на руский кабинетъ. Като членъ на Святогорското Зографско братство и пратенъ отъ него на послушание, азъ не можехъ да оставя своеволно наложената ми работа и отговорихь, че трѣбва да се обърнатъ до Зографската обитель и отъ тамъ да ми се позволи да извьрша това. При тоя мой отговоръ, прѣдложи ми се, отъ страна на княза, да ида въ Молдова и, колкото е възможно, да поуредя монастирскитѣ тамъ имущества и дѣла, и прѣзъ Пететерсбургъ, да се повърна за Черна-Гора, въ чинъ Архимандритъ или Архиерей. Въ послѣднитѣ числа на мѣсецъ августъ, като ми се даде отъ посолството русски безсроченъ паспортъ: да влизамъ въ русски прѣдѣли и да излизамъ, и рекомандателни писма до главното военно дипломатическо правление, а именно до Г. Ковачевскаго, азъ тръгнахъ за Молдова, прѣзъ Галиция. Въ Лембергъ (Львовъ), обаче, подозрителнитѣ Австрийци, като ме виждаха че сьмь Иеромонахъ въ цивилно облекло, ме поканиха въ полицията, на испитание: за какво и защо отивамъ въ Молдова съ русский паспортъ. Азъ имъ отговорихъ както разбирахъ и тѣ ме освободиха, като ме оставиха въ хотела, подъ наблюдение на келнера. Сутриньта тръгнахъ и на 14 септемврий пристигнахъ въ Яшъ — Молдавската столица. Но понеже русскитѣ войски още на 10 септемврий бѣха пришли рѣка Прутъ, за въ Бессарабия, понеже и главната военна квартира бѣше се установила въ Кишеневъ и отъ друга страна, като видохъ, че монастирскитѣ дѣла бѣха въ голѣмо разстрой-

 

 

39

 

ство и се искаше много и дълго врѣме за урѣжданието имъ, то рекомандателнитѣ писма, при свое отношение, прѣпратихъ въ Кишеневъ, въ главната военна квартира, а самъ останахъ въ Молдова, да турямъ въ редъ монастирскитѣ дѣла. Въ това послушание, азъ станахъ до 1857 година, януарий 10-ий.

 

Нека тука вспомнимъ и за уставъть на тайнийтъ революционенъ комитетъ противъ турското владичество. Отъ учащитѣ се въ Киевскитѣ духовни и граждански училища Българчета, мнозина между по-возрастнитѣ зеха участие въ Кримската русска война. Слѣдъ свършванието на войната и послѣ заключението мира, тѣзи доброволци бѣха се събрали вь Одееса и написали единъ уставъ на тайниятъ революционенъ комитетъ: единъ отъ тѣзи младежи, именно Димитрий Христовичь Тонджоровъ, отъ Самоковъ, който загина въ Баташкото востание, бѣше се явилъ съ този уставъ въ Браила и Галацъ, при родолюбивитѣ тамъ българи, а они го бѣха изпроводили къмъ мене въ монастирьтъ ми, находящъ се въ Яшката околия, съ единствена мисия да прѣгледамъ уставътъ и ако е за удобрѣние, да го удобря. Азъ направихъ това и като снабдихъ носительтъ му — Д. Тонджоровъ, съ зимни дрѣхи и съ нужднитѣ пѫтни разноски, отпратихъ го.

 

Въ 1856 година, подиръ сключването на Парижский договоръ, въ мѣсецитѣ септемврий и октомврий, Одесскитѣ Българе бѣха намислили да устроятъ, при содѣйствието на Княза Василъчикова и Викторъ Рачинскаго, едно формално благотворително Българско настоятелство. За такова нѣщо азъ бѣхъ написалъ, каквото се каза по-горѣ, единъ проектъ още въ 1852 година, въ Добровецкий въ Молдава монастирь, подиръ врьщането ми отъ пѫтувавието по Словенскитѣ, въ Австрия, земли. Отъ този проектъ бѣхъ проводилъ единъ прѣписъ въ Браила, родолюбцу покойному Милановичу, а другъ въ Одесса — на родолюбеца, покойний Ст. Д. Тошковичъ, както вече спомѣнахъ. За съставяние уставътъ на това настоятелство много и различно се обмислювало, както ме увѣряваха пó-послѣ лично, а именно като какъ да се събира паричната сума, какъ да се съхранява и умножава и какъ и за какво лихвитѣ да се употрѣбляватъ. При тия размишления и разсѫждения, покойний Тошковичь си вспомнилъ за казаний проектъ и го прѣдставилъ князю Васильчикову, който, като го поразгледалъ, казалъ: "вотъ основаніе, на которомъ мы будемъ строить нашу постройку". Князьтъ запиталъ за составителя на проекта, кой е и гдѣ се намира. Когато Тошковичь му казалъ че проекта е писанъ отъ единъ монахъ, кончивший учение въ Киевската Духовна Академия, който сега е въ Молдава, Васильчиковъ произнесълъ: "Ну мы на этомъ основаніи будемъ составлять уставъ, а этого монаха пригласимъ сюда, чтобъ онъ разсмотрѣлъ этотъ уставъ, и эсли одобритъ онъ его, то поднесу его на утверѫденіе Государю Императору. И желательно было бы исполненіе этого устава, что бы онъ билъ во главѣ".

 

И така, собранието е възложило на Ст. Д. Тошковича да ми пише въ Молдава, за да ида въ Одесса, а Генералъ-Губернатора, Князъ Строгановъ, да прѣдпише на Сколенска Застава безпрѣпятственно да ме пропустне въ прѣдѣлитѣ русски — въ Одесса, ако и да имахъ азъ горѣказанийтъ паспортъ. Това приглашение азъ получихъ въ мѣсецъ ноемврий 1856 година. Случи се, че въ това врѣме ме повика и святата Зографска обитель да идѫ въ Свята гора и понеже трѣбваше да прѣдамъ монастирскитѣ смѣтки и управлението на други, пришедши отъ обителъта, братя, то се позабавихъ въ Молдава до мѣсецъ февруарий, новата 1857 година, така щото се явихъ въ Одесса чакъ въ послѣднитѣ числа на февруарий.

 

Князъ Васильчиковъ бѣше се отправилъ въ Москва, гдѣто и трѣбваше да получи уставътъ, когото азъ щѣхъ да прѣгледамъ. Щомъ дойдохъ въ Одесса, азъ се прѣдставихъ Високопрѣосвещенному Инокентию. Незабавно прѣгледахъ уставътъ и като поизмѣнихъ въ него нѣкоя и друга статия, биде изпратенъ въ Москва князю Васильчикову, за да го прѣдстави Императору на утвърѫдение.

 

 

40

 

Между това нѣкои отъ первенцитѣ и владиката ми прѣдложиха прилаганието на този уставъ подъ мое разпореждание; азъ, обаче, отъ това съвършенно се отказахъ, за да не спечеля недоволството на нѣкои личности, които явно се интересуваха отъ тоя въпросъ.

 

Въ това сѫщото врѣме владиката Инокентий ми прѣдложи да взема настоятелството при Терапонтиевската църква, намѣрваща се въ прешедшата тогава въ Молдава часть отъ Бессарабия, което да служи като главенъ пунктъ за съобщение между Россия и прѣзъ-Дунавска България. Азъ, обаче, като прозрѣвахъ, че добритѣ, по тази замисъль, планове, не могатъ за дълго врѣме да се осѫществятъ, а отъ друга страна, като догаждахъ, че това ми се прѣдлага по настояванието на ония, които се интересуваха, за да сѫ всегдашни управители и разпоредители на упоменатото благотворително настоятелство, то прѣдпочетохъ да се откажа и отъ първото и отъ второто прѣдложение, подъ прѣдлогъ, че непрѣменно трѣбва да отида въ своята Святогорска обитель да прѣдамъ смѣткитѣ си по именията, приходитѣ и расходитѣ на бившиятъ, подъ мое вѣдомство, монастиръ въ Молдава.

 

Слѣдъ това извинение, азъ получихъ соизволение отъ прѣосвещеннаго Иннокентия да тръгна за Свята гора. При послѣдното ми видѣние съ него, онъ ми поручи да му опиша въ какво положение се нахожда Цариградското посолство спрямо българитѣ и спроти возникшийтъ български іерархически въпросъ, като при това този архипастиръ притури:

 

"Скажи болгарамъ пусть просятъ не архіепископа, а патриарха". Като приститнахъ въ Цариградъ, се установихъ на квартира близу до русското посолство, гдѣто всѣкога квартируваха прѣходящитѣ русски чиновници. Тогава посланникъ бѣше князъ, сега покойникъ, Лобановъ, първий драгоманинъ Аргиропуло, гръкъ, а консулъ — Бизани, италиянецъ, папищашъ. Въ това истото врѣме бѣше дошелъ отъ Пловдивъ въ Цариградъ и Найденъ Геровъ, съ когото имахъ случай да се вида,

 

Като поживѣхъ тукъ повече отъ 15 дни, узнахъ, че заради българетѣ бѣше непристѫпенъ входътъ въ руското посолство, по причина че бѣха оттласквани отъ страна на главнийтъ драгоманинъ-гръкъ, и понеже консулството трѣбваше да приподпише рускийтъ ми паспортъ, азъ лично изпитахъ поведението на тоя човѣкъ; консулътъ Бизани сѫщо злобно се отнасяше спрямо Божигробскитѣ поклонници-руси и въобще съ всичкитѣ православни. Това всичко азъ написахъ и съобщихъ прѣосвещенному Инокентию. Отъ това писмо, както ме увѣряваха послѣ нѣкои си, прѣосвѣщенний Инокентий отправилъ въ прѣписъ при свое отношение, Государю Императору, а оригиналътъ врѫчилъ на Николая Христофоровича Палаузова; Н. Палаузовъ самъ лично ми каза това въ 1858 г., въ Одесса. Подиръ това писмо, не помня колко врѣме се мина, и бидоха уволнени, както Аргиропуло, така и Бизани.

 

Нека прибавя и това, че до като бѣхъ въ Одесса, прѣосвещенний Инокентий пожела да види моето курсово сочинение за българский архиепископъ въ древни врѣмена, отъ което азъ имахъ у себе прѣписъ и му го дадохъ. Негово прѣосвещенство по тоя поводъ ми направи двѣ бѣлѣжки: 1) въ прѣдисловието се казуваше: "въ подчиненіи Цариградскому Патриарху, а онъ притури: "нѣтъ, не въ подчиненіи, а въ порабощеніи, и 2) при окончанието на това сочинение не бѣше означено именно до коя година охридското автокефално архиепископство е сѫществувало. Бѣлѣжката на Негово прѣосвещенство бѣше слѣднята: "желателно знать въ какомъ году кончилися независимость охридскаго архиепископа." Послѣднята забѣлѣжка негова азъ изпълнихъ. При българската на Фенеръ църква, слѣдъ Стефана Ковачевича, бѣше владика именуемий Григорий, който послѣ почина въ влашко, въ градъ Бузеу, и който бѣше сродникъ на Вугуриди. Азъ ходихъ у този владика и като разгледувахъ книгитѣ му гръцки, попаднахъ на историята на цариградскитѣ епископи

 

 

41

 

(патриарси), въ 2 тома. Прѣвръщахъ листятѣ на вторийтъ томъ и попаднахъ на 1767 година когато е билъ патриархъ Самуилъ, както и че онъ, въ тази година, пропитъ съ фанариотска злоба, уничтожилъ е Охридската архиепископска независимость и е подчинилъ архиепископията цариградскому патриарху.

 

Въ горѣказаното писмо съобщихъ и това В. прѣосвещенному Иннокентию, истинному доброжелателю на православната църква и на българския народъ.

 

Това като свършихъ въ Цариградъ, отправихъ се за своята зографска обитель.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]