Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

4. Арестуване в Акерман заради раздаване на книги. "Аккерманските българи и моето торжественно проваждане прѣзъ Аккерманъ" - Завършване на Киевската Семинария. Ръкополагане в дякон и в йеромонах (1848) - Кореспонденция с Бесарабските колонисти - Какво направи "гръчкий архимандритъ" Ковачевич в Русия - Курсово съчинение с заглавие: "О томъ, что Болгарскій Архиепископъ въ древнія времена не зависѣлъ ни отъ Римскаго, ни отъ Константинопольскаго Патриарховъ."

 

Като изпроводихме Ковачевича за Петерсбургъ, вознамѣрихъ да отида, прѣзъ Аккерманъ, въ Бессарабия, въ Киприяновский Монастиръ. При тръгнуванието ми, взехъ една часть отъ печатанитѣ ми въ Москва отъ мене книги, за да раздамъ на Аккерманскитѣ и Кишеневскитѣ българи. Щомъ дойдохъ въ Аккерманъ, слѣзохъ на квартира у свещеника Твердіевича, мойтъ познатъ приятель и едномисленикъ още отъ ученичеството ми въ Кишеневската Семинария, зехъ отъ книгитѣ си и ги отнесохъ въ Лавката на българина Бимбулова Григория, който бѣше тогава и "Городскій Голова" (кметъ), за да ги раздава той споредъ усмотрѣнието си, на Българи. Въ тая Лавка се срѣщнахъ съ единъ воененъ чиновникъ "особенихъ порученіи" (още се продължаваше Унгарското возстание) именуемъ Зайковъ.

 

Съ този чиновникъ доволно говорихме за учебни прѣдмети, за книгитѣ ми, за Българский народъ въ Турско и Българчетата, кои се воспитуватъ въ Киевъ. Послѣ това дружелюбно се раздѣлихме; азъ си отидохъ въ кѫщата на свещеника — Твердиевича, за да се приготвя да тръгна вечерьта по хладъ къмъ Кишеневъ, понеже денемъ бѣше горѣщо, а бѣхме въ втората половина на мѣсецъ Юлий. На пѫть къмъ Кишеневъ, въ Аккерманский Уѣздъ, въ Суно Село, ме чакаше, у брата си, свещеника, мой другаръ по Академия Григорий Галинъ, за да идеме наедно въ Кишеневъ, а отъ тамо пакъ наедно — въ Киевъ. Прѣзъ нощьта, въ 12 часа по европейски, пристигнахъ въ селото и слѣзохъ въ кѫщата на свещеника — Галиновъ братъ. Не помина нито половина часъ, ето ти Аккерманский Протоиерей Александръ Кочубинский и Полицмейсторътъ Бѣляевъ, съ единъ полицейски чиновникъ и стражаръ, влѣзоха въ стаята, гдѣто бѣхме, и веднага ме арестуваха. Показахъ имъ академический билетъ, но тѣ го не признаватъ за истиненъ; не подѣйствуваха нито увѣренията на другаря ми, нито моитѣ, макарь че до като бѣхъ въ Кишеневската Семинария, протоиереятъ Священикъ бѣше въ Съборната църкна и лично отъ неговава рѫка сьмь зималъ Святото причастие. Съ едно слово: не знаю Васъ, признаха ме за бунтовникъ, Государственъ прѣстѫпникъ и распространитель на бунтовнически книги. Туриха ме на една бричка по между имъ и врънаха ме съ всичкитѣ ми писма и книги, които имахъ съ себе си, въ Аккерманската полиция, гдѣто ме распасаха, обискуваха ме и туриха ме подъ аресть, гдѣто цѣла една седмица прѣкарахъ съ единъ влашки циганинъ.

 

Обаче нажаленитѣ тукашни първенци Българе не се отказаха, нито се убояха да увѣряватъ полицмейстора въ правотата ми, като ми донасяха приличното ядение, па, да си кажа право, и Аккерманско винце, отъ което и другарьтъ ми циганинъ остана благодаренъ и не би ималъ нищо противъ, ако цѣла година останеше съ мене въ затвора. Най-послѣ, полицията ми зададе обикновеннитѣ въпроси за име, прѣзиме, мѣсторождение, мѣстопрѣбивание и

 

  

24

 

прочіе, на които азъ отговорихъ писменно на листътъ така: "Не почитая нужнимъ отвѣчатъ почтенной Аккерманской полиціи, прошу отправить меня въ Кишеневъ къ Епархіалному Началству и я тамъ отвѣчать буду".

 

Но моитѣ слова не се взеха въ внимание. Полицията се отнесе до Одесский Генералъ-Губернаторъ Теодорова, отъ когото, като се получи прѣдписание, подъ конвой, отъ Аккерманский кварталний приставъ и единъ солдатинъ, на една проста бричка, ме довезоха въ Одесса, въ Недѣленъ день; прѣведоха ме край Семинарията, прѣдъ очитѣ на бившитѣ ми съученици, и ме прѣдставиха лично въ домътъ на Генералъ-Губернатора Теодорова. Послѣдния ме посрѣщна съ словата:

 

"Что ты шатаешся и раздаешъ книги?"

 

Безъ да ми мигне (трепне) окото, азъ му отговорихъ: "Нѣтъ, я не шатаюсь, а иду своею дорогою: если раздаю книги, то эти книги, во первыхъ, духовнаго содержанія, печатаны въ Москвѣ съ позволенія духовний цензоры; во вторыхъ, я раздаю свою собственность, а не чужую".

 

Онъ притури: "Теперъ не время", на което му возразихъ: "Я не знаю, что не время въ Россіи".

 

Слѣдъ тия обяснения, Генералъ-Губернаторътъ ме остави да чакамъ резултатътъ. Отиде въ кабинетътъ си и подиръ малко излѣзе и даде една записка на кварталний приставъ и му заповѣда: "Ступайте въ полицію и передайте его тамъ".

 

И айде! Раба Божия, като млада невѣста, откараха въ Одесската полиция, съ всичкитѣ книги, книжія и други вѣщи въ десеть часа вечерьта, като государственъ прѣстѫпникъ. Дежурнийтъ полицейски чиновникъ Захаровъ, като прочете губернаторската записка, слѣдъ любезнитѣ ни и приятелски привѣтствия, принужденъ биде да ми каже: "Служба, не дружба". Веднага слѣдъ това влѣзоха четири солдати на караулъ. За почивка нощя ми опрѣдѣлиха една стая гдѣто писцитѣ пишеха. Като си лѣгахъ, четиритѣ солдати заставаха кръстообразно надъ мене, единъ у глава, други у ноги, третий и четвъртий по странитѣ, съ обърнати щикове у мене, а азъ прѣспокойно си спавахъ. Деня ме държеха на третий етажъ въ стаята, гдѣто бѣше архивата на уголовнитѣ дѣла и гдѣто се занимаваха законовѣдцитѣ. Тамо ми прѣдстояваха на караулъ двама солдати. Когато ме изваждаха на изслѣдувание отъ полицмейстора или по своя нужда, тѣ ме съпровождаха както два девери съпровождатъ млада невѣста, единъ отъ прѣди ми, другийтъ позаде ми.

 

До гдѣто бѣхъ въ ареста, Драганъ Цанковъ, Николай Поповъ и Михаилъ Аврамовъ, Свищовци, които още не бѣха дошли въ Киевъ, обикаляха, въ Полицейский дворъ, да ме навѣстятъ, обаче не имъ позволяваха; азъ ги гледахъ отъ горния етажъ, но тѣ не можеха да ме съгледатъ. Въ четвъртъкъ чакъ когато ми донесоха изъ трактира да обѣдувамъ, частний приставъ ми каза: "Здравствуй, батюшка!"

 

— Милости просимъ, закуситъ, му отвърнахъ.

 

— "Нѣтъ, нѣтъ, времени нѣтъ, дрожка ожидаетъ; собирайтесь, по-скорѣе, поѣдемте къ владыкѣ".

 

И така, безъ да бѣхь вкусилъ още отъ принесеното (право да си кажа, това бѣше пръжена кокошка) ястие, оставихъ го на солдатитѣ да го изѣдатъ, за споменъ, че сѫ караулили академически студентъ, а ний тръгнахме. Мислѣхъ си че ще се ходи на друго испитание, но пакъ се утѣшавахъ съ мисъльта, че се бѣхъ срѣщалъ съ Високопрѣосвѣщеннаго Иннокентия, съ когото нѣколко часа говорихме по църковнитѣ ни работи въ Турция и за дѣйствията на Цариградската Патриаршия.

 

И така, приставътъ хопъ-тропъ, съ дрожката, въ Архиерейский дворъ, "подъ крильцо". Приставътъ влѣзе съ пакетъ отъ губернатора въ приемнийтъ

 

 

25

 

салонъ при владиката, а азъ подслушвахъ на вратата да чуя що крои приставътъ, и що шие владиката. Послѣдний, като прие пакетътъ, чухъ словата:

 

— "Ступай, скажи Губернатору, что я ему отвѣчу".

 

Приставътъ искаше още нѣщо да говори, но владиката безъ да го изслуша, изкрѣщя:

 

— "Я тебѣ сказалъ, пошелъ!" При това "пошелъ" душицата ми дойде на мѣсто, дръпнахъ се назадъ и си казахъ: моя взяла.

 

Приставътъ си отиде, а мене повикаха при владиката. Щомъ влѣзнахъ, Н. Преосвященство ме посрѣщна по обикновенному.

 

— "Откуда вы, батюшка?" . . .

 

— Тотъ же Натанаилъ Ваше Високопрѣосвѣщенство.

 

— "Ахъ, бѣдний, какъ ти похудалъ! Кушали лы вы что ни будь?"

 

— "Какъ только принесли мнѣ изъ трактира обѣдъ, частный приставъ пріѣхалъ и забралъ меня, а обѣдъ я оставилъ караулившимъ меня солдатамъ за память. — Онъ — владиката извика:

 

— "Отецъ Дионисій! (архимандритъ при архіереискій домъ) возмите этого арестанта, дайте ему кушаніе, которое я кушалъ, и винца, котораго я пію и приготовте екипажъ, я повезу его въ Фонталски монастиръ, чтобъ онъ тамъ купался въ морѣ, пока кончится переписка о немъ съ Губернаторомъ".

 

И така отидохме въ Фонталский монастиръ, гдѣто бидохъ прѣпорѫченъ настоятелю за потрѣбний отдихъ и храна. Въ монастирьтъ останахъ повече отъ една седмица, до гдѣто ми се съобщи отъ владиката, че съмь свободенъ. Слѣдъ това дойдохъ въ Одесса, явихъ се при Н. Прѣосвященство и си прибрахъ книжята и другитѣ вещи. Указанийтъ ми благосклоненъ и отечески приемъ отъ знаменитиятъ руски Иерархъ забѣлѣжвамъ тукъ за вѣченъ споменъ и подиръ смъртьта ми. При послѣднята ни срѣща ний говорихме за сѫдбата на нашитѣ Българи въ Турско, за гръцката патриаршия и пр. Владиката задържа книгата Турский Алкоранъ, на русски, която носѣхъ съ себе си и се занимавахъ да правя сравнение за да покажа противоречащето въ главызнитѣ и́ и искахъ да я прѣведа на Български. Владиката спрѣ алкоранътъ, като съ усмихнато лице ми проговори: "Эта книга останется у меня; для васъ еще рано занимается ею". Другитѣ книги и вѣщи, както казахъ, си прибрахъ, взехъ благословията му и отидохъ у Степана Димитриевича Тошковича, въ квартирата ми.

 

У дѣдо Тошковича отпочинахъ нѣколко дни, до дѣто се снабдихъ съ потрѣбнитѣ писма отъ владиката и си извадихъ пощова подорожна, и тръгнахъ, пакъ на пощовы за Кишеневъ прѣзъ Аккерманъ, прѣвозихъ се на каикъ прѣзъ лимана на набрѣжната гостилница, гдѣто ме чакаха кметътъ, съ по-виднитѣ Аккермански Българе, и нихни сочувственници Русси и Власи.

 

Утрината приведоха ми пощова кола, за да си тръгна. Но кметътъ господинъ Бимбуловъ, Аккермански Българинъ и словомъ и дѣломъ пожела да въодушеви Аккерманскитѣ Българи съ моето торжественно проваждане прѣзъ Аккерманъ. Като бѣше се събрало доволно множество въ набрѣжната гостилница на срѣща съ добрѣ дошелъ, кметътъ бѣше се разпоредилъ, щото, като да потеглиме къмъ градътъ, отъ гостилницата, да се огласи това чрѣзъ биение църковниятъ най-голѣмъ звонъ (камбанъ); да се отворятъ църковнитѣ врати и священникътъ, въ църковни одѣжди и съ святий кръстъ въ рѫката си, да ни чака у църковнитѣ надворни врати. Съ таква процесия, прѣзъ градский мегданлъкъ и посредъ множеството народъ, пристигнахме до църквата, гдѣто ни посрѣтна свещеникътъ, цѣлунахъ Св. Кръстъ при пѣнието отъ свещеникътъ и отъ клирътъ на "Достойно естъ" . . . влѣзнахме въ църквата, гдѣто се поклонихъ и цѣливахъ святитѣ икони, а свещеникътъ каза кратката ектения за моето благополучно прибитие, здравие и спасение. Отъ черква

 

 

26

 

излѣзохме и потѣглихме покрай полицията, гдѣто видѣхме и полицмейсторътъ Бѣляевъ, който ме бѣше арестовалъ. По желанието на г. кмета и сопровождающитѣ ме, влѣзнахъ при полицмейстора и го поздравихъ по руски: здравствуйте г. полициейсторъ, като го помолихъ да каже на протоиерея пакъ да ме арестуватъ . . . Чухъ извиненията му и си излѣзнахъ.

 

Потегнахме пакъ пѣшкомъ, съ истата процесия, до края на града, гдѣто ни чакаше единъ родолюбецъ Българинъ градинаръ, съ приготвено вечерно угощение, въ своята прикѫщна градина. Тамъ се разпростихъ съ добритѣ и народолюбивитѣ българи и съ другитѣ ми приятели и въ 11 часа по европейски прѣзъ нощьта отпѫтувахъ и въ 7 часа сутриньта пристигнахъ въ Кишеневъ. Въ 8 часа се явихъ Прѣосвѣщенному Иринарху, Кишеневскому Архиепископу.

 

Негово Прѣосвященство ме благослови и ме разпита за случившето се съ мене, като ми прѣдложи да подамъ заявление противъ протоиерея Аккерманскаго, за да го накаже; семинарскитѣ въ Кишеневъ професори за моето арестувание сѫщо бѣха подали прошение противъ протоиереятъ.

 

На това прѣдложение на архиерея азъ, съ всичката къмъ него благодарность, за такъво архипастирско къмъ мене милостиво внимание, му отговорихъ: "Владико святый! Азъ съмъ монахъ, нѣмамъ фамилия, азъ единъ самъ съмъ оскърбенъ и като монахъ, дълженъ съмъ да прѣнеса това безчестие, а като христианинъ да простя оскърбителя. "Поэтому-то молю Ваше Високо-прѣосвещенство освободить меня отъ подачи обясненія противъ Александра Кочубинскаго, я на Бога оставляю его". На това владиката произнесе: "Ну, отецъ Наѳанаилъ, вы точно исполнили евангелскую заповѣдь, но я какъ Архипастирь накажу его въ примѣръ другимъ". Слѣдъ това си взехъ благословението му и отправихъ се въ Киприяновскии монастиръ, гдѣто прѣкарахъ послѣднитѣ дни отъ ваканцията.

 

Въ началото на мѣсецъ септемврий тръгнахъ за Киевъ. Въ академията се явихъ на академический инспекторъ и подинспекторъ, отъ които бѣхъ смъмренъ съ думитѣ "исправись", безъ да зная защо и за какво. Изпослѣ узнахъ, че причината на тоя виговоръ била за гдѣто азъ сьмь помагалъ на недоволнитѣ отъ ястията българчета отъ семинарията. Началството намѣрило че съ това сьмь ги подстрѣкавалъ къмъ педоволство и оплаквания противъ него. Между ученицитѣ имаше и такива, които бѣха дошли отъ Букурещъ по посрѣдството на Мустаковци, като пансионери, подъ надзора на Архимандрита Хрисанта Самоковца, настоятеля на Екатеринский Синайски монастирь въ Киевъ и Ивана Крапчева, отъ Прилѣпъ, които сѫщо бѣха недоволни отъ храната и постоянно ми се оплакуваха. Влѣдствие на това азъ изложихъ това въ едно писмо на Мустаковци, а они бѣха изпратили писмото ми на архимандрита Хрисанта, който се оплака на митрополита, че бунтувамъ дѣцата и попечителитѣ имъ. Митрополитътъ ме повика, изложи ми архимандритовото оплаквание и ми каза: "не мѣшайся, я совѣтую тебѣ, будеть время, когда тѣбѣ мѣшаться". Азъ послушахъ отеческия совѣтъ на покойний митрополитъ Филарета и не приемахъ българчетата да дохождатъ при мене.

 

Въ мѣсецъ януарий 1849 година друго нѣщо по-сериозно се случи. Българчетата отъ семинарскитѣ училища отишли въ Лавра, при митрополита, и малкитѣ отъ тѣхъ почнали да плачатъ и да се жалуватъ на училищното началство. На другиятъ день, въ Недѣля, ме повика митрополитътъ и ме запита:

 

— "Что ваши земляки разволковались?".

 

— "Не знаю; Ваше Високопросвещенство изволили сказать мнѣ: не мѣшатьея, и я не мѣшалось". Тогава митрополитътъ, съ усмихнато лице, продължи:

 

— "Я разрѣшаю тебѣ мѣшаться, пойди умиритъ своихъ съотечественниковъ".

 

 

27

 

По тази митрополитска заповѣдь, право отъ Лавра отидохъ въ Семинарията, при семинарскийтъ инспекторъ архимандрита Нектария да узная за поведението на нашитѣ ученици, но той, въ отвѣтъ, малко сърдито, ми каза: "можете вы узнатъ отъ нихъ самихъ", и повечъ нищо.

 

Отъ тукъ азъ, като пихъ чаятъ си, дойдохъ въ академията гдѣто свикахъ момчетата, умирихъ ги и ги посовѣтовахъ другъ пѫть да не правятъ подобно нѣщо.

 

Слѣдъ това ме сполѣте и друга бѣда. Семинарский инспекторъ, отецъ Нектарий, слѣдъ мене дошель въ академията при ректорътъ, гдѣто бѣше и самий инспекторъ, заедно съ нѣкои отъ професоритѣ, съ жалба срѣщу моето вмѣшателство въ всѣко нѣщо, що се относи до българскитѣ ученици.

 

Вечерьта, подиръ дежурнитѣ, въ 10 часа, повика ме академический инспекторъ и се обърна къмъ мене съ слѣдния вопросъ:

 

— "Отецъ Наѳанаилъ! Что ти за человѣкъ? Полити-и-и-къ, политикъ! диплом-а-а-тъ, дипломатъ! Скажите, по жалуйста, что ти за человѣкъ?"

 

— "И я человѣкъ, какъ все люди, му отвърнахъ".

 

— "Нетъ, нетъ, скажи, пожалуйста, что ти за человѣкъ?" Полиитикъ, полиитикъ, дипломаать, дипломаатъ!".

 

На третьото сѫщо запитвание, отговорихъ му: "Я Македонскій болгаринъ, славянинъ, Атонско-Зографскій монахъ, студентъ Киевскій духовной академій, больше ничего не знаю".

 

Мойтъ инспекторъ блаженнопочивший архимандритъ Ѳеофанъ (Богъ да го прости!) ми запѣ друга пѣсень; той ми каза: "мы напишемъ въ Петербургъ, въ духовно-учебное управление, что бы позволено намъ было изслѣдовать васъ, что вы за человѣкъ".

 

— "Напишите", завършихъ азъ.

 

Отъ тамъ си дойдохъ въ стаята и се турихъ въ размишление като какво може да ми направятъ, и да ли не е по-добрѣ азъ самъ да прѣдупрѣдя и да пиша директору Алекандру Карасевскій (Богъ да прости!) съ когото бѣхъ въ писменни сношения за всичко което са случи, безъ да скрия, или да притуря нѣщо.

 

На утрѣшнийтъ день, Понедѣлникъ имаше поща за Петербургъ и азъ отправихъ писмо за добрийтъ Карасевскій, отъ когото слѣдъ 10 дни получихъ отвѣтъ съ: "будьте спокойны!". Съ тоя отвѣтъ азъ се умирихъ и се прѣдадохъ на обикновенитѣ си занятия и разширихъ дѣятелностьта си по нашитѣ народни работи.

 

Така, корреспонденцията ми отъ Киевъ взе по-обширенъ обемъ. Азъ водяхъ такъва не само съ народолюбивитѣ българи отъ турско, а и съ ония, които живѣяха въ прѣдѣлитѣ руски, както и съ рускитѣ правителственни мѣста. Отъ началото на 1849 година до 1851 година, всичкитѣ спорни въпроси на патриаршията съ българский народъ и епархиалнитѣ архиереи, които се печатаха въ "Цариградски вѣстникъ", азъ прѣвождахъ на руски и ги изпращахъ въ Петеребургъ, на бивший тогава императорски канцлеръ, Графъ Блудовъ, за императорската канцелария.

 

По това имено врѣме азъ подържахъ и корреспонденцията си съ Бесарабскитѣ колонисти, особено съ Димитрия Панайотова, за което спомѣнахъ и по-горѣ. Тука отбѣлѣжвамъ само, че колонисткийтъ управитель Бутковъ бѣше недоволенъ отъ училищната патриотическа дѣятелность на Д. Панайотова, и почна да го прѣслѣдва.

 

Въ сѫщата 1848 година, на 20 ноември, като се върнахъ изъ Одеса, слѣдъ ваканционото врѣме, бидохъ рѫкоположенъ въ диаконъ, а на 24 сѫщийтъ мѣсецъ, въ иеромонахъ, отъ високопрѣосвещенаго митрополита Киевскаго и Галицкаго Филарета.

 

 

28

 

Азъ всѣка лѣтна ваканция трѣбваше да отивамъ отъ академията въ Одеса, задълженъ отъ родолюбиваго дѣда Степана Димитриевича Тошковича, за да разсѫждаваме за народното ни добро.

 

Нека тука припомня какво стана съ Новаковича, който отиде въ Петербургъ съ специална миссия.

 

Азъ се срѣщнахъ на ново съ него прѣзъ 1850 година.

 

Въ 1850 година като бѣхъ прѣзъ ваканцията въ Кишеневъ, въ Зографский Киприяновский монастиръ, бързахъ, прѣзъ Одеса, да се върна въ Киевъ. Въ Одеса узнахъ, че Ковачевичь оставилъ вече Петерсбургъ и пристигналъ е въ Киевъ. Азъ незабавно тръгнахъ на пощови кола за да го найда, или въ Киевъ, или пъкъ на пѫть да го срѣщна. И наистина, на една станция, близо до градъ Василковъ, азъ замръкнахъ; при това и пощовитѣ коне бидѣйки въ разѣздъ, останахъ тамъ да нощувамъ и да чакамъ да се върнатъ конетѣ. Тука като бѣхъ си полегналъ на една дъсчена лавочка, за да задрема малко, чухъ, че дойде вънка единъ файтонъ, едно момче влезна вътрѣ по темнина и запита по сръбски: "кудъ е писарь да коне приготви".

 

— До гдѣто запалятъ свѣщьта, попитахъ момчето: "а кой е дошао, момче, и отъ кудъ? Момчето ми отговори: "гръчкий архимандритъ изъ Петрограда".

 

— Да не е архимандритъ Ковачевичь?".

 

"Есть, Богъ ме".

 

Казахъ му: "изиди и кажи му, да е овдѣ Натанаилъ". Азъ излѣзнахъ слѣдъ момчето.

 

Като слѣзна Ковачевичь отъ файтонътъ и като братолюбезно се поздравихме, влѣзохме въ пощовата стая да чакаме конетѣ, между това — да позакусиме и да се пораспитаме по прѣдприетата работа. Онъ имаше съ себе си разни съѣстни и питейни пѫтни припаси, и азъ тоже, та сѣднахме да си закусваме и да си се разговориме: какъ е стигналъ въ Петербургъ, какъ е билъ приетъ въ царскитѣ палати отъ Императора и Императорицата, гдѣ е живѣлъ тамъ, какъ е изобщо прѣкаралъ и пр. до гдѣто дойдохме най-сѣтнѣ, до прѣдметътъ. Азъ го попитахъ да ли е извършилъ нѣщо по това което проектирахме. Той ми отговори: "Све оно, кое смо имали да просимо, то е учинено". Казахъ му: Молимъ, отецъ Архимандритъ, ми е желателно да зная, именно що е свършенно отъ нашитѣ прѣдположения?

 

Па, брате, я вамъ кажу, да све оно, кое смо съ вама полагале и збориле, е лепо учинено".

 

И така, Ковачевичь мой като ме нахрани съ думитѣ: "все учинето", го попитахъ: Сега какво е вашето намѣрение? Мое намѣрение, каза ми, е да идемъ въ Одессу кодъ прѣосвещеннаго Инокентия, а отъ онде у Букурещъ да се видю съ Господара Милоша Обреновича, а изъ Букурещъ — у Цариградъ. На това азъ добавихъ "Моето мнѣние е, въ Одесса като се повидите съ прѣосвещеннаго Инокентия, отъ тамо да си отидете право въ монастиря, отъ гдѣто сте тръгнали за въ Россія, и да покажете на братството ви що сте свършили въ Россия, а послѣ да слѣзнете въ Цариградъ.

 

Като видѣхъ лъжливитѣ заобикалки на Ковачевича, сѣднахъ и набърѫѣ написахъ кратко на дѣда С. Д. Тошковича, че се срѣтнахъ съ Ковачевича и че отъ всички съ него разговори видохъ, че нищо не е извършилъ и че както и да ги увѣрява, да го невѣрватъ. Писмото прѣдадохъ на отправляющий се съ правителственнитѣ щафети въ Одесса, за да може дѣдо Тошковичь да го приеме прѣди да се види съ Ковачевича.

 

Ковачевичь въ Одесса се видѣлъ съ прѣосвященнаго Инокентия, който му подарилъ едно пълно архиерейско църковно облачение и се отправилъ въ Букурещъ, къмъ княза Милоша, а отъ тамъ въ Цариградъ,

 

Видѣхме, че Ковачевичь се врати изъ Петерсбургъ безъ да извърши нѣщо отъ прѣдполагаемитѣ нѣща за Рилский монастиръ. Онъ се въсползува

 

 

29

 

само съ начинающий ся тогава иерархически нашъ съ Цариградската Патриаршия вопросъ. Въ Петерсбургъ обѣщано му биде да му содѣйствува Императорското правителство да стане, при Българската въ Цариградъ църква, владика. Императорский статсекретарь Графъ Блудовъ, чрѣзъ Императорското Цариградско посолство, дори посъвѣтова Цариградскитѣ Българе да поискатъ Ковачевича за такъвъ, а отъ друга страна, съ нѣколко подарки отъ страна на посолството, убѣди се патриаршията да соизволи, и Ковачевичъ се рѫкоположи за архиерей, (ако се не лѫжа) съ титулъ: Лаодикийский, въ 1851 или 1852 година. Но въ 1854 година, въ врѣме на Севастополската война, избѣгна изъ Цариградъ и прѣзъ Триестъ отиде въ Россія, гдѣто му се опрѣдѣли за мѣстожителство града Киевъ. Слѣдъ сключването на мира и повръщането Милошево въ Сърбия на Княжеский Тронъ, Ковачевичъ си отиде въ Сърбия, гдѣто слѣдъ нѣколко години, както казваха, умрѣлъ въ монастирътъ "Святаго Манасія".

 

Слѣдъ Ковачевича, въ началото на 1857 година, при Българската въ Цариградъ църква бѣше владика Прѣосвещенний Григорий, отъ Котелъ, роднина на Стефана Вугуриди. Прѣосвещенний Григорий при посрѣдството на Вугуриди, се рѫкоположи за тази сѫщата църква, но наскоро, подъ видъ да събира милостиня за църквата, замина за Влашко и остана въ градъ Бузеу гдѣто и умрѣ, около 1860—1861 година.

 

Слѣдъ него, въ 1857 година, за владика при Българската църква се рѫкоположи прѣосвещенний Иларионъ Михаиловский отъ Елена, съ титулъ Макариополский, бивший послѣ Търновский.

 

Въ 1851 година, слѣдъ свършване академический учебенъ курсъ, подадохъ курсово съчинение, съ заглавие: О томъ, что Болгарскій Архиепископъ въ древнія времена не зависѣлъ ни отъ Римскаго, ни отъ Константинопольскаго Патриарховъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]