Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

3. "Планове заради народнийтъ ни напредъкъ." Захари Княжески в Петербург - 'Българският Княз' Александър Боюв Екзархов от Стара-Загора. Протестанство - Първите народни песни на Добри Чинтулов в Одеса - Следване в Киевската Духовна Академия. "Моите писма за наука се четеха въ Македония ... Бессарабските колонисти за пръвъ пъть въ Болградското училище чуха за Аспаруха, Крума, Бориса и Симеона"  - Архимандрит Стефана Ковачевич от Рилския манастир в Русия при Ст. Тошкович с молба за помощи за манастира - Сърбинът Ковачевич от Войводина. Потеклото на епископ Доситей Новакович и на сегашнитѣ Новаковичи отъ прилепското село Новаково.

 

Прѣди прѣмѣщението ми въ Одесса, въ 1844 година, благодетелнийтъ ми старецъ Манасия врѫчи ми една сума отъ 4000 рубли, на мое разпореждание, съ слѣдующитѣ слова: "Ти давамъ тия пари, но да ги употрѣбишъ каквото за твои нужди, така и за народно добро". Тия пари азъ оставихъ на хранение въ "Одесски банкъ". Когато окончателно се прѣмѣстихъ въ Одесската Семинария, заедно съ Захарія Княжеский начнахме да кроиме различни планове заради народнийтъ ни напрѣдъкъ. Най-послѣ дойдохме къмъ това, да се обърнемъ къмъ Русското Правителство, но за да се успѣе въ прѣдположението ни трѣбваше нароченъ за това человѣкъ лично да се прѣдстави и да проси. Послѣ дълги размишления и взаимни съвѣщания съ Захария Княжеский, рѣшихме, щото онъ, подиръ свършванието на Семинарското учение, да отиде, на моя смѣтка, въ Петерсбургъ и да прѣдстави и проси, гдѣто слѣдва: 1) да се отпуща ежегодишно отъ Правителството едно количество пари за едно главно училище за Българското население въ Турско, — помощь каквато се даваше за островъ Халки и за Александрия; [1] 2) Да се отпустнатъ книги за училищчата библиотека при главното училище; 8) Да се отпустнатъ църковни богуслужебни книги и другитѣ свещенни утвари, както и священническото облѣкло и другитѣ богуслужебни потрѣбности, и 4) Да опише гдѣто трѣбва поведението на гръчкитѣ фенерски, съ Българското население, владици, и нуждата отъ Български народни архиереи.

 

Въ 1846 лѣто, юлия 20 день, Захарий Княжески свърши Семинарското учение и се упѫти къмъ Петерсбургъ, на разноски отъ даденото ми парично Манасиево благодѣяние. Слѣдъ пристигнуванието му тамъ, той беззабавно

 

 

1. За духовното училище въ островъ Халки и въ Александрия се отпущаха пособия ежегодишно по 10 хиляди рубли.

 

 

18

 

подалъ своитѣ просби, гдѣто слѣдоваше, за горѣуказанатѣ четири точки и благотворителното Русско Правителство ги взе подъ свое внимание, като още въ началото на 1847 година тритѣ точки тури въ дѣйствие. Съ Височайше Императорско повеление се разрѣши: да се отпущатъ за училище, всѣка година, по десеть хиляди рубли; за училищната библиотека Императорското икономическо общество да отпусти изъ библиотеката си по единъ екземпляръ отъ всичкитѣ сочинения и издания, каквито има оно въ библиотеката си; за църковни богуслужебни книги и за свещенически облачения и другата богослужебна утварь, освѣнъ пожертвованията отъ страна на светийтъ Синодъ, да стане доброволний сборъ отъ Епархиалнитѣ православни църкви и отъ частни жертвователи.

 

И така, отъ началото на мѣсецъ мартъ 1847 год., начнаха да дохождатъ по пощата на мое име, денковетѣ, както съ книгитѣ за училището, така и съ богослужебнитѣ книги и вѣщи. Азъ училищнитѣ книги намѣстявахъ въ магазина на Степана Димитриевича Тошковичъ, а църковнитѣ книги и вѣщи — въ магазина на Николая Палаузова. Отъ тукъ училищнитѣ книги Захарий Княжеский, въ 1857 година, прѣнесе въ Стара-Загора, въ своето мѣсторождение, гдѣто се състави богатата училищна библиотека; църковнитѣ книги и утвари, слѣдъ Кримската война, се прѣнесоха въ Цариградъ, въ Руското посолство, отъ гдѣто се раздаваха на Българскитѣ църкви, по прѣпорѫка на Епископа Илариона Макариополский и на Архимандрита Партений Зогравский.

 

Що се относи до 4-та точка, — за Български народни владици, тя не се осѫществи, защото Цариградската патриаршия настоятелно и всѣчески проповѣдваше и увѣряваше Руското правителство и св. Синодъ, че отъ Българитѣ нѣма достойни за владици лица. Все таки, поиска ни се чрѣзъ З. Княжеский отъ Императорската канцелария и отъ св. Синодъ, да укажеме именно на достойнитѣ за владици Български духовни лица. За това нѣщо Княжеский изъ Петерсбургъ ме извѣсти и ми именоваше лицата, които онъ знае, като искаше да му укажа и азъ колко и кои именно лица зная. И така, наброихме и составихме единъ каталогъ за около 33 лица съ благочестиво монашеско добро поведение и съ научно и практично образование, потрѣбно за тогавашно врѣме; този списъкъ се прѣдаде на Императорскийтъ канцелерь Графа Блудова и въ св. Синодъ Оберъ Прокурору Графу Протасову.

 

Колкото за десетьтѣ хиляди рубли, които щѣха да се отпускатъ ката година, русското правителство бѣше избрало за довѣрено лице, на което да се прѣдаватъ, Александръ Боювъ Екзарховъ, отъ Стара-Загора. [1]

 

Интересно е да укажа какъ именно Александъръ Боювъ Екзархъ е спечелилъ довѣрието на русското правителство и каква бѣше неговата дѣятелность. Той бѣше въ Парижъ още прѣди 1840 година, като воспитаникъ на знаменитийтъ за църковнийтъ ни въпросъ Али Паша. Въ продължение на своето тамъ воспитание, Александъръ, мало по мало, отъ близу бѣше се опозналъ съ рускитѣ поляци — емигранти и бѣше вече въ обществото имъ причисленъ и неотдѣленъ тѣхенъ членъ. Но не зная "какими судьбами" прѣдъ това общество Александъръ излѣзе съ претенции и се припозна отъ Француското Правителство (тогава бѣше Министеръ Валевскій, полякъ) за Български Князъ, пропѫденъ отъ турското правителство, което овладѣло неговитѣ подданници.

 

Послѣ това Александъръ, съ титлата "Князь Български", отиде въ Лондонъ, гдѣто Правителството го припозна за такъвъ; онъ лично въ Одесса ми каза за това, като ме прикануваше да проповѣдувамъ сѫщото и между нашитѣ Българи и да ги убѣждавамъ въ това. Въ Лондонъ Александъръ се

 

 

1. Александровъ Баща Бою билъ е въ Стара-Загора Владиковъ епитропъ подъ име владичкий Екзархъ.

 

 

19

 

обѣщалъ да введе между подданницитѣ си Българи Евангелическото вѣроисповѣдание и да изпроси отъ правителството за осемъ Българчета да се воспитуватъ за това нѣщо на островъ Малта, въ Протестанското училище.

 

Ето тия сѫ Александровитѣ ученяци, които спомогнаха да се развие у насъ начнатий отъ Екзарха протестантизмъ и отъ които воспитанници има и до сега още нѣкои живи. [1]

 

И така Александъръ бѣше вечь не Боюлу Ехзархъ, а Беолу Князь Българский. Като се върна отъ Лондонъ, въ пролѣтьта на 1847 година се яви онъ въ Петербургъ, съ пашепортъ носящъ неговата титла, приподписанъ и отъ руското въ Парижъ посолство.

 

Макарь че прѣди да пристигне Александръ въ Петербургъ азъ прѣдупрѣдихъ Княжескаго да се пази и да му не издава нищо отъ извършеното, но испѫденийтъ отъ турското правителство Князь Българский зная́ и тука какъ да се прѣпорѫчи на Руското Правателство и да омае Княжескаго за да му изкаже всичко, що е извършилъ онъ, а още сполучи нему именно да се повѣрятъ 10,000-тѣ хиляди рубли, като се оставятъ въ негово разпореждание за устройството на главното училище.

 

Въ втората половина на мѣсецъ Юлий, сѫщата 1847 година, Александъръ Беолу — Князь Българский пристигна въ Одесса, въ гостилница (хотель) Крамирева и въ магазинътъ на Николая Палаузова азъ поканетъ, видохъ се съ него; онъ ми вручи прѣпоручително писмо отъ Захария Княжевскаго. Отъ Захариевото писмо узнахъ, както за извършеното вече въ Петербургъ, така и за дѣятелностьта на нашиятъ князь.

 

Менѣ, обаче, се искаше да узная самъ лично настроението на Екзарха въ отношение намѣренията му спроти народа ни. На слѣдующий день отъ получването Захариевото писмо, отидохъ въ гостилницата, гдѣто бѣше се онъ установилъ; попитахъ дворника, който ми каза: "вы, батюшка желаете видѣтъ Болгарскаго Княза? Вотъ онъ тутъ". Азъ почукахъ на вратата и, съ позволение отъ вѫтрѣ, влѣзнахъ въ стаята му. Подиръ взаимнитѣ ни привѣтствия и поздравления, влѣзохме въ близки разговори по народнитѣ ни работи. Тука онъ съ ентусиазъмъ и краснорѣчие описа своитѣ подвизи въ Парижъ, какъ е билъ приеманъ въ Лондонъ отъ Английското Правителство, какъ му се понравило английското църковно устройство, наредби и вѣроизповѣдното Народно молебство, което не било както у насъ, съ много четение и много обрѣдности. При другитѣ много хвалби, описа ми сѫщо какъ е изпросилъ щото осемъ млади българчета да се учатъ въ протестанскитѣ училища на островъ Малта, за да бѫддтъ бѫдѫщи реформатори на Българското вѣроизповѣдание и църковното богуслужение и обряднодѣйствия; онъ искаше и моето содѣйствие, като отъ духовно лице и т. нататъкъ.

 

Тука остава ми да се обръна и да кажа: мили мои сънародници Българе! Ето Ви причината за протестанството въ Българското население, на което Александъръ Боювъ Екзархъ, самозванний Български Князь, тури начало въ родния си градъ Стара-Загора, отъ дѣто пъкъ се разпространи и между насъ Българитѣ.

 

Слѣдъ нѣколко дневното му прѣбивавание въ Одесса, подъ надзоръ на тайната Николаевска полиция, изпроводихме нашиятъ князь на параходъ за Цариградъ, облѣнъ въ сълзи, въздишки и произношения: "ако сега не ме обѣсатъ турцитѣ, ще живѣя много".

 

По тая причина онъ остави у менъ чамаданъ пъленъ съ запрѣтени книги и подложни писма, отъ които личеше като да сѫ писани изъ Турско отъ владици, живущи въ ограбеното отъ турцитѣ Екзархово Княжество, и които се отнасяли до него, като до свой изпъденъ князь, за своитѣ мѫки и

 

 

1. Указваме тука на Старо-Загорскитѣ женско и мѫжко училища отъ 1847/1848 и послѣ....

 

 

20

 

тегдила, що търпятъ отъ своитѣ поработители. Подиръ нѣколко дни чемаданътъ, съ всичкитѣ книги и писма, азъ му ги изпроводихъ, като ги прѣдадохъ въ Цариградъ на Призрѣнеца Димитрия Тютюнджия.

 

Отъ какъ се прѣмѣстихъ въ Одесса отъ Кишеневъ, азъ имахъ вече близко отношение съ Българчетата, които по прѣди и по-послѣ бѣха дошли за учение. Азъ и по званието си и по материалнитѣ си срѣдства влияехъ на нихъ и морално и материално; съ това ми се удаваше да имъ напомнувамъ често за нихното назначение и що чака отъ нихъ отечеството ни. У едни възбуждавахъ фантазии, у други поселявахъ надѣжда за избавлението на народа ни отъ гръцкитѣ владици и отъ Турското робство, вслѣдствие на което и се появиха първитѣ народни пѣсни на Добре Чинтуловъ отъ Сливенъ, тогавашний въ Одесската Духовна Семинария, бѣдний ученикъ бурсакъ, [1] които пѣсни и до сега служатъ за образецъ за свободолюбивийтъ български духъ и возбуждатъ българскитѣ синове противъ неговия поработитель. Тѣзи пѣсни породиха Караджовци, Хаджи Димитриеци, Левски, Ботевци, отъ Ботя Петковъ, тогавашний бурсакъ, ученикъ Семинарски и друти подобни нимъ.

 

Въ 1846 лѣто, въ мѣсецъ Септемврий, случи се да дойде въ Одесса, по монастирски дѣла, Архимандритъ Зографский Анатолий отъ Свята-Гора, който стана причина за моето възпитание въ Россия.

 

Този знаменитъ Зографски старецъ, като полномощникъ на Зографскитѣ имущества въ Бесарабия и въ Молдава, настоятелно искаше отъ мене да оставя пóнататъшното училищно образование и да склоня да ми потвърди на мое име своето пълномощие надъ казанитѣ монастирски имущества. На всичко това азъ му прѣдставяхъ — ту своята още возрастна незрѣлость за такво нѣщо, ту желанието ми да свърша научното си образование въ Духовната академия, заради по-голѣма полза на обительта ни. Но като настоятелно искаше онъ това отъ мене, то азъ, най-послѣ, слѣдъ тридневно размишление, съвършенно отказахъ прѣдлагаемитѣ ми негови блѣскави обѣщания. Сѫщий Анатолий ми направи и друго прѣдложение. Понеже монастирътъ ималъ, по настоящемъ, нужда отъ човѣци, като мене, то да ида съ него въ Свята-Гора, гдѣто да прѣподавамъ славянски язикъ, въ общото на Корея училище, и да усвоя свято-горскитѣ обичаи и управителни порѣдки. Въ избѣжение на по-дълго негово убѣждение, согласихъ се да ида съ него въ Свята-Гора, гдѣто въ продължение на двѣ години да прѣподавамъ въ училището Славенский язикъ, да изуча основно гръцкий язикъ, както и добрѣ поредкитѣ и обичаитѣ святогорски да усвоя, но подъ условие да ми даде онъ отъ тука още задължително писмо, че послѣ двѣ години монастирътъ ще ме изпрати въ Россия, въ Духовната академия.

 

Това мое искание съвършенно обезкуражи моятъ старецъ, Архимандрита Анатолий и онъ си отиде като произнесе: "Отъ сега вечь да ми не писувашъ, защото твоитѣ писма ще ме уморатъ".

 

 

1. Добре Чинтуловъ имаше поетически даръ. Онъ, съ Илия Грудовъ отъ Габрово, живѣеха въ Семинарский Корпусъ, както и всички казенокошни бурсаци. Подиръ прѣмѣщението ми изъ Кишеневъ, и азъ, попаднахъ по между имъ. Добре Чинтуловъ обичаше да пие чай въ близунаходящий се трактиръ Маеровъ, но пустата бѣдность не позволяваше му да мечтае при звукътъ на музикалнийтъ органъ. За да му угася жаждата за чай, азъ и на двамата прѣдоставихъ моя чаенъ приборъ, съ чай и захарь, та тѣ да приготовляватъ самовара, а и тримата да пиемъ. Така продължавахме нѣколко врѣме, когато единъ день моя Чинтуловъ ми казва: а бе, Отче! Вашиі чай е хубавъ, но не ми е сладъкъ като у Маера, при оная пуста музика! отъ тогава начнахъ да му давамъ по 15 копѣйки сребрни за порция чай, но съ условие да ми донася отъ трактира всѣкога по една пѣсень. Чинтуловъ тогава най-напрѣдъ съчини пѣсеньта: "Стани, стани юнакъ балкански, отъ дълбокъ сънь се пробуди", и пр. По праздницитѣ пъкъ давахъ на Драгана Цанкова, особенно въ лѣтно врѣме, да купува потрѣбното и да ходи на Молдованка у Тодора Сливнилията да приготвува ядене; тамъ се събирахме на угощение и давахме на пѣснитѣ тонъ за бѫдѫщето имъ употрѣбление.

 

 

21

 

Това настоявание на Архимандрита Анатолия ми даде потикъ да се отнеса, съ прошение отъ 1847 год., мѣсецъ Мартъ, до Святѣйшия синодъ, за да се приема въ Киевската Духовна Академия, слѣдъ свършванието ми, въ семинарията на VI-й философски класъ. Св. Синодъ взе подъ внимание прошението ми, но прѣдостави на произволение Високопрѣосвященнаго Филарета, Киевскаго Митрополита. Като получихъ изъ Петербургъ такво извѣстие, побързахъ, и на 10 число мѣсецъ августъ, сѫщата година, пристигнахъ въ Киевъ, гдѣто подадохъ потрѣбното прошение Митрополиту и ми се позволи, на 15 августъ, да се допустна на приемний екзаменъ, а въ мѣсецъ октомврий, сѫщата 1847 година, конечно бидохъ причисленъ отъ Св. Синодъ въ дѣйствителнитѣ академически студенти. Моето прѣмѣстване въ Киевъ привлѣче подирѣ повечето момчета Българчета, които се учеха въ Одесса въ 1844 год., а отъ моитѣ другари отъ 1840 до 1842 год., нѣкои отидоха въ Българско и станаха учители, а други останаха да свършатъ Семинарското и Гимназическо учение.

 

Въ мѣсецъ Октомврий се появи въ Киевъ болестьта холера, отъ която и азъ пострадахъ малко, но като се поправихъ отъ нея, то ме врьгна въ тифусъ, така щото отъ 25 мартъ 1848 година до 1-ий Юния с. г., се нахождахъ все въ Академическата болница. Въ това истото врѣме и всичкитѣ българчета, мали и голѣми, отъ Семинарскитѣ духовни училшца, бидоха повалени отъ болестьта тифусъ и всичкитѣ бѣха отведени въ общата, за духовнитѣ училища, болница. Тежко ми бѣше да ги виждамъ, неподвижни, да охкатъ, безъ майка и баща, на чужбина. Потрѣбно бѣше да ги нагледвамъ; макарь и самъ да бѣхъ още въ болница, трѣбваше да ги утѣшавамъ и ободрявамъ. И като бѣха они съвършенно изнемощени и обезсилени отъ болестьта, то за да ги подкрѣпя, купувахъ ябълки, изпеквахъ ги и смѣсвахъ ги съ захаръ, като кашица, подигнувахъ болнитѣ на постелката и съ лъжичка чайна подхранвахъ всѣкого отъ нихъ. Полека-лека всички се съживиха и, слава Богу, не умрѣ ни единъ отъ нихъ. Това нѣщо добрѣ знае и г. Т. Бурмовъ, тогавашно 12—13 годишно момче. Българчетата въ Одесса, като напустнахъ азъ, единъ по единъ се прибраха въ Киевъ, за да бѫдатъ на едно мѣсто съ ония, които бѣха дошли, отъ България и отъ Влашко, за воспитание въ Киевъ. Съ прѣмѣстването си тукъ азъ не измѣнихъ отношенията си къмъ българскитѣ ученици, които бѣха въ Гимназията, и въ Семинарскитѣ училища, числомъ около 30 и повече, на возрасть отъ 12—20—25 години. Отъ нихъ, които бѣха въ гимназически училища, живѣха на родителско и роднинско содьржание, а тѣзи отъ духовнитѣ училища, живѣяха "на казенный боршъ и каша". При такава храна на тѣзи бѣдни разсадници на нашето пробуждане, трѣбваше нѣкакъ да се помогне — нѣщо което съвѣстьта ми диктуваше и което азъ често правѣхъ. Еднажъ, като и моята каса бѣше оскудѣла, а они, наситени вечь на боршъ и каша, искаха да поразмѣнятъ яденето и на самѣ, мислѣхъ какъ да имъ помогна. Блаженнопочившата Княгиня Орловая, всѣкога зимуваше въ Лавра. Прѣкръствамъ се и отивамъ, надъ вечерь, въ единъ зименъ праздниченъ день, въ Лавра, гдѣто се прѣдставихъ на Княгинята. Она ме угощавà съ чай и, между прочимъ, срамъ, не срамъ, ѝ казувамъ за какво сьмь дошелъ. Тя съ готовность, при пожеланата ней "добра нощъ", отъ моя страна, ми вложи въ рѫката сто рублювою; азъ отъ тамъ, на санки маршъ, та въ Академията, гдѣто свикахъ моитѣ бурсаки и имъ подѣлихъ сто рублювата. Господь да ми не пише това за похвала!

 

При занимание съ учебнитѣ класни уроци, азъ не оставяхъ и писменитѣ сношения, по народнитѣ ни прѣдприятия, съ едномисленницитѣ ми и съ нѣкои знаменити личности. Така напримѣръ, 1846 година, изъ Одесса, писахъ въ Виена на Милоша Обреновича, бившиятъ Сръбски Князъ за да воспита нѣколко българчета на свое иждивение. Моитѣ писма за наука се четеха въ Македония, въ градищата: Прилѣпъ, Велесъ, Скопие, и други. Бессарабскитѣ

 

 

22

 

колонисти за пръвъ пѫть въ Болградското училище, въ Юлия 1848 година, чуха отъ училищнитѣ дѣца на публичний екзаменъ за Аспаруха, Крума, Бориса и Симеона; тѣ бѣха приготовлявани отъ учителя, свещенника Димитрия Панайотовъ, съ когото азъ бѣхъ въ споразумѣние, за подобна книжовна народна дѣятелность още когато се учеше онъ въ Кишеневската Семинария, а особенно пъкъ отъ какъ свърши онъ Семинарското си образование въ 1845 година, нашата кореспонденция не се прѣкъсваше.

 

Въ 1847 и 1848 години върлуваше холерата въ Киевъ. Академическото началство, въ 1848 година, прѣди опрѣдѣленото ваканционно врѣме, распустна студентитѣ. Азъ отидохъ въ Одесса, на послѣднитѣ числа на мѣсецъ Юния, и се установихъ на обикновенната ми квартира, у дѣда Степана Димитриева Тошковича. У дѣда Тошковича найдохъ и Архимандрита отъ Рилский Монастиръ, Стефана Ковачевича, който отъ страна на Монастирското братство отиваше въ Петерсбургъ: 1) да проси за събирание волни парични помощи, 2) Църковни. свещен. облачение и утварь църковна и 3) да се разрѣши да има Рилский Монастиръ метохъ (подворие) въ Киевъ. Мислеше се сѫщо да се отвори и поддържа въ Рилский Монастиръ едно училище и една типография.

 

За да можеше да се прѣдстави Ковачевичь кѫдѣто трѣбва, азъ му написахъ и потрѣбнитѣ прошения.

 

Дѣдо Тошковичь съ восхищение гледаше на такова народополезно прѣдприятие, но при всичко това, на самѣ, ме запита, като какъ ми се чини, дали Архимандритътъ ще може да изпълни всичко каквото казва. Азъ просто на просто му отговорихъ: "Въ мозъкътъ ми се казва, че и Архимандритовитѣ хвалби и постѫпки ще останатъ такива, каквито и ония на Александра Екзарха Беолу."

 

Ковачевичь се отправи за Петерсбургъ, като се согласихме, щото каквото и да извърши по означенитѣ по горѣ точки, да ми съобщава, като знаеме само ние двамата, до гдѣто окончателно се свърши работата, за да не би, като се разгласи, нѣкои амбициозни и честолюбиви личности да попрѣчатъ въ прѣдприятието.

 

Не е излишно тукъ да кажеме за Ковачевича това което знаеме.

 

Ковачевичь е чистъ сърбинъ, отъ Войводино (Австрия) или Банатъ, калугеринъ въ единъ отъ Фрушкитѣ монастири, гдѣто, въ 1852 година, мѣсецъ Юлий, когато посѣщавахъ тѣзи монастири, намѣрихъ старца му Варнава. Отъ тамъ Ковачевичь, въ врѣме на Милошевото Княжение, се промъкналъ въ Сьрбия, въ Неготинъ дѣто станалъ Протосингелъ, при Епископа Доситея Новаковича [1] и партизанинъ на Княза Милоша. Доситей по-прѣди бѣше Свято-Горски Зографский таксидиотинъ и духовникъ въ Пиротъ, а родомъ бѣше отъ Прилѣпско, село Новаково. Това вѣрно знамъ, защото азъ въ 1836 година, като бѣхъ въ Прилѣпъ, при Духовника Манасия Зографски, Доситей пратилъ бѣше писма на брата си, съ които го приглашаваше къмъ себе си вседомовно да отиде. Тия писма, по сърбски язикъ и почеркъ писани, нѣмаше кой да ги чете и разбере, та ги донасяха при моя духовникъ да имъ ги прочета азъ. Като четяхъ писмата на брата му, написахъ му и отвѣтъ, че онъ скоро ще тръгне.

 

 

1. Ето още нѣкои подробности за Доситея. Като се откъснали Неготинъ и Зайчаръ, съ селата и прѣминали въ срьбско владѣние, подъ Милоша, слѣдъ 1830 година, Доситей оставилъ Пиротъ, отишалъ е въ Неготинъ и тамъ, въ срьбско, останалъ. Милошъ, като приелъ тѣзи мѣста въ свое владѣние, отишалъ да ги обиходи и да се покаже като нихний вече Господарь. Когато пристигналъ вече въ Неготинъ, духовникъ Доситей отишълъ и го поздравилъ "съ добрѣ дошелъ", като едноврѣменно приготвилъ гостба и угостилъ Милоша. За това угощение Милошъ обѣщалъ Доситею епископски санъ. Не се минало много врѣме и той изпълнилъ обѣщанието си — Това лично сьмь слушалъ, въ 1837 лѣто, въ Зографский монастирь. отъ монаха Силвестра, който тогава е билъ въ Пиротъ, на Доситея синодия, сиречь спѫтникъ или помощникъ за събиране милостиня и канене гости святогорски поклонници.

 

 

23

 

Не помина много врѣме, Доситеевъ братъ со все жена и дѣца, отиде при него, въ Неготивъ. Сега става видно потеклото на сегашнитѣ Новаковичи.

 

Въ врѣме на Ковачевото протосингелство при епископа Доситея, сегашний Сръбски митрополитъ Михаилъ [1] е билъ на Ковачевича Дияче — воспитанникъ, българче отъ една българска бѣдна фамилия. Слѣдъ изпъжданието на князь Милоша изъ Сърбия въ Виена, Ковачевичь се върналъ въ Воеводино, но какъ отъ тукъ е отишелъ въ Рилский Монастиръ и се е обѣщалъ за всѣгдашни братъ Монастирски не помня, макарь неговий отецъ Варнава и да ми расправяше подробно това.

 

 

1. Както бащата, така и майката на Михаила сѫ чисти българи. Въ дѣтинството си той се е именувалъ Милой. Къмъ него може да се приспособи Влашката поговорка: "Тата руссъ, мама русса, а Иванъ (синътъ имъ) молдованъ. Така и Негово Високо Прѣосвященство: "Садъ, Богъ ме, за иста е чистъ србинь и врлъ гонитель бугаризма", както и господинъ Новаковичь.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]