Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

2. Покалугеряване в Зографския манастир. Последна среща с баща си - Учение в Киприяновския манастир и Кишеневската Семинария. Преводи - "Помирисах могъщата сила на свободата" - Одеса и Васил Априлов. Бесарабските български колонии - Зачисление в Одеската Семинария. Добри Чинтулов

 

За да не може татко ми да ме застигне на пѫть и да ме врати, азъ написахъ двѣ писма съ два вида съдържание: Едно, че съмъ отишелъ пакъ въ Самоковъ да продължавамъ учението си, а другото, — че съмъ тръгналъ за Свята Гора, съ намѣрение да ида съ старца Манасія въ Россия и тамъ да се уча. Тѣзи писма оставихъ въ Велесъ на единъ мой вѣренъ приятель, съ порѫчение когато ще дойде татко ми да праша (пита) за мене, да му даде първото писмо; а когато ще дойде вториятъ пѫть, то да му даде второто. Ний тръгнахме съ учителя си изъ Велесъ, дойдохме на означеното мѣсто, гдѣто духовника Манасия бѣ излѣзналъ да ни чака и заедно съ него, въ началото на мѣсецъ юний, 1837 година, пристигнахме въ Свята-Гора, въ Зографский монастиръ. Духовникъ Манасія бѣше отреденъ вече да отиде въ Бесарабия, въ Киприяновския монастиръ, на послушание, съ опрѣдѣлениятъ за тамъ игуменъ Иларионъ.

 

Манасий рѣшенъ бѣше да ме остави некалугеренъ до като промисли онъ тамъ за моето образование. Нека пакъ припомня защо той не щѣше да ме подстриже въ монашество. Защото, първо, бѣхъ още не възрастенъ — седемьнадесеть годишно момче, а второ, защото бѣше далъ, както казахъ по-горѣ, на татко ми клѣтва, да ме възпитва за полза на дома и на народа, а не за калугерство. Тъй като идеята ми за монашество остана въ душевниятъ ми съставъ неизмѣнима и не изгладима, то най-послѣ се осмѣлихъ и рѣшително му казахъ: "Тази клѣтва нека остане на мене, и ако не щешъ ти да ми бѫдешъ старецъ и духовни отецъ и въ калугерството, азъ ще съмъ принуденъ да отида при другъ старецъ да приема монашество." Онъ като изслуша моята рѣшителна и непрѣклонна воля, и понеже още отъ малко дѣте знаеше моятъ

 

 

11

 

нравъ и повѣдение, то склони да ми е не само воспитатель, но и въ монашеството восприемний духовни отецъ.

 

На сѫщиять мѣсецъ юний, 27 денъ, бидохъ подстриженъ въ монашество и именуванъ Натанаилъ.

 

Подиръ подстрижението ми въ монашество, старецътъ Манассия трѣбваше да тръгне на 1 юлий, съ игумина Илариона, на послушание въ горѣказаниятъ Киприяновский монастиръ. Прѣди да тръгне обаче, онъ имà грижата да ме вручи на рѫководство въ монашеский животъ и на попечение за мое добро монашеско поведение на единъ опитенъ и добродѣтеленъ пустинножитель Зографски по име Василий, и азъ безотвѣтно подчинихъ моята воля на Василиевата.

 

На 1 юлий, слѣдъ като ме благослови, мойтъ благодѣтель тръгна за опрѣдѣленото му мѣстоназначение наедно съ игумена Илариона, а азъ останахъ въ Зогравский монастиръ подъ Василиево рѫководство. Пустинникъ Василий съ своята монашеска опитность и благоразумие, въ продължение на 7 мѣсеци можà да истрѣби у мене както мирскитѣ капризи, така и привичката къмъ разни вкусни и приправени ястия и напитки, ако и мало отъ нихъ да употрѣбявахъ; той ме направи да възлюба безропотно повиновение и да се храня съ сухъ хлебъ намокренъ въ солена вода, както и да пия такава бистра студена — нѣща, за които приживѣ съмъ му благодарилъ, а сега, слѣдъ смъртьта му, ще му благодаря като принасямъ прѣдъ Бога грѣшнитѣ си молитви за негово упокоение въ Царство Небесно.

 

Татко ми, щомъ видѣлъ, че азъ не се вратихъ, споредъ обѣщанието ми, на бърѫѣ отишелъ е въ Велесъ да узнае на кѫдѣ съмъ заминалъ. Като дошелъ при извѣстниятъ ми приятель, послѣдниятъ далъ му писмото, въ което се казуваше, че съмъ отпѫтувалъ пакъ въ Самоковъ да продължавамъ учението си. За да се увѣри, онъ се отправилъ къмъ Самоковъ, но въ градъ Дупница се увѣрилъ, че не съмь за тамъ заминалъ; тогава повърналъ се пакъ въ Велесъ и приятельть ми му далъ и второто писмо. Щомъ е видѣлъ отъ писмото, че съмь отишелъ въ Свята-гора, незабавно се вратилъ дома, въ селото си, и като казалъ това на майка ми и чичовцитѣ ми, безъ да прѣнощува дори въ кѫщи, отишелъ въ Скопие и умолилъ е Амзи-паша да му даде прѣпорѫчително писмо до Солунский паша, за да му даде онъ помощъ да ме земе волею-неволею гдѣто и да съмь въ Свята-Гора. Съ това намѣрение, на 5 августъ, сѫщата година, при заходъ слънце, онъ се яви прѣдъ портата на Зографский монастиръ, приетъ на Архандорикъ, гдѣто игуменъ Иоасафъ го встрѣтилъ. Незабавно за пристигането на баща ми ми съобщи портарьтъ. Като ме видѣ онъ въ монашеско облѣкло и съ име Натанаилъ, умилно ме погледна, и когато зехъ азъ рѫката му, за да я цѣливамъ, той съ непритворно благоговение каза: "Не съмь достоенъ веке ти да ми цѣливашъ моя рѫка: Я трѣбе да цѣливамъ твоя рѫка." — Игуменътъ заповѣда да турятъ трапеза и що Богъ далъ да поядатъ наедно съ татко ми. Слѣдъ закусването азъ взехъ татка си въ моята келийка, но като слънцето начна вече да се скрива и звонътъ огласи всенощното бдение, то и азъ, съ нажалениятъ ми татко, слѣзнахме въ църква. Татко ми, като отстоя въ църквата всенощното бдение и сутринната Божественна литругия и като прие святото причастие, съ родителско въздишане, безъ да изрѣче нѣщо осѫдително, начна да се готви за на обратенъ пѫть. И така, слѣдъ ручокъ, онъ тръгна да си отива, а азъ го изпроводихъ до Хилендарский монастиръ. Овдѣ, при послѣдното ни видѣние и прощаване, онъ съ родителски жаловитъ гласъ, каза ми: Не ми е жалъ защо си станалъ калугеръ, но те жалимъ, защото си още младъ. Дойди да живѣешъ въ селскиятъ ни монастиръ "Святи-Архангелъ", баремъ да те гледаме; ако ли не, то баремъ на единъ мѣсецъ дойди да те види майка ти". На всичко това като му отказахъ, онъ се обърна къмъ мене и ми рѣче: "Блазѣ на тия човѣци, що живѣятъ въ ова свято мѣсто. Овдѣ живѣятъ добри и святи човѣци, но има и лоши; ти си младъ, гледай

 

 

12

 

да живѣешъ споредъ добритѣ и святиитѣ; защото послѣ смъртьта ми на онай свѣтъ ако бидемъ я на добро, а тебе да те гледамъ на лошо, то вѣчно ке те жалимъ и ке те плачѫ. При това ти кажувамъ, що ако се случи да умре майка ти прѣди мене, то и я ке дойда овдѣ да живѣя съ тебе. Ако ли я умру прѣди нея, то моитѣ коски да ми донесешъ и да ги туришъ въ гробницата, гдѣто почиватъ монастирскитѣ братя. Твои коски и мои коски да бидатъ въ едно мѣсто."

 

Слѣдъ тия думи, полѣти съ родителски и синовни сълзи, ний се опростихме и татко ми отпѫтува обратно. Неговото завѣщание, — да му се занесатъ коститѣ въ Зографската гробница, се изпълни въ 1857 година, когато дойдохъ отъ Молдава, изъ Добровецкий монастиръ. Тогава писахъ на братията ми за това нѣщо, и братъ ми Павелъ донесе коститѣ таткови, които азъ положихъ, слѣдъ молебствие "за упокой", въ моностирската Зографска гробница, на вѣчно поминование. О! Да би Господь Богъ ме сподобилъ да почиватъ тамо и моитѣ грѣшни останки!

 

Щомъ изпратихъ татка си и се опростихъ съ него, върнахъ се пакъ въ монастиря. Но за дълго врѣме не останахъ въ него. Нѣкои благословни причини ме заставиха да напустна врѣменно монастирското живѣене.

 

Въ 1838 година, на 2-й день на мѣсецъ февруарий, когато всички братя бѣха на Божественна литургия, азъ излѣзнахъ изъ монастиря и тайномъ отидохъ въ пустинното Василиево жилище, а на другиятъ день пристигнахъ на мѣстото нарицаемо "Капсалъ", при Басилиевий ученикъ Схимонаха Іосифа (Богъ да прости!). Тамо се научихъ да правя дървени просворни печати.

 

Въ мѣсецъ априлий, сѫщата 1838 година, пакъ дойдохъ при Василия, въ пустинното му жилище. Тука, като изпълнявахъ църковнитѣ и монашески катадневни правила, правехъ просворници, а сѫщо вършяхъ и друга физическа работа. Но при всичко това, азъ не пропущахъ и четението на писанията отъ разни святи и църковни учители, а особенно писанията на пустинножителитѣ и подвижницитѣ. Всѣкоги имахъ прѣдъ себе си книгитѣ: "Добротолюбие", "Исаака Сирина", "Яврема Сирина", "Антония Великаго" и други подобни на тѣхъ, изъ които избирахъ и прѣписвахъ цѣли главизни и ги заучвахъ на паметь, заради свое наставление и приложение въ практика на духовний си монашеский животъ. Така проживѣхъ седемъ мѣсеци, когато приснопамятний за зографската обитель, Архимандритъ Анатолий, пристигна изъ Петербургъ, гдѣто онъ, по дѣла на Киприяновски въ Бессарабия монастирь, се нахождаше въ продъжение на 20 години. Анхимандритъ Анатолий и неговий другаръ по дѣлата Киприяновски, монахъ Викентий сѫ първи които заедно съ покойний В. Априловъ замислиха да има зографский монастиръ братія, а България — юноши, образовани въ руски духовни училища.

 

Слѣдъ свръшвание, въ Петербургъ, дѣлата за Киприяновский монастиръ, въ 1837 година, Архимандритъ Анатолий, прѣди да остави още столицата, подалъ прошение, гдѣто се слѣдвало, да би Височайше повелено било да се въспитуватъ три млади монаси зогравски въ Кишеневскитѣ духовни училища,

 

Прозбата Анатолиева, съ Височайше повеление, утвърдена биде и онъ, въ 1838 година въ първитѣ числа на августа, като дойде изъ Петербургъ въ Свята гора, въ монастирьтъ си, ме извика изъ пустинното ми жилище и ми указа пѫтьтъ, по който (и споредъ моето желание) длъженъ бѣхъ да шествувамъ и да покоря волята си на това назначение. За това нѣщо азъ имахъ и Василиевата воля и наставления за усъвършенствувание въ по-високо научно образование. Като поживѣхъ при Анатолий до гдѣто наредимъ прѣнесенитѣ съ него изъ Петербургъ различни книги и ги запишемъ въ тефтера и ги туриме въ църковната библиотека, ми дойде намисъль да му прѣдложа да ме земе въ Атина, съ него, и тамъ да се учѫ. Но онъ ми отрѣче това, като ми каза: "ти не си за гръчко, но за руско, та да се научишъ на черний хлѣбъ".

 

 

13

 

Въ мѣсецъ октомврий, сѫщата година 1838, Анатолий отиде въ Атина, на служба при руската посолска църква, а азъ, съ други двама другари съученици, на 3 ноемврий, напѫтени бидохме, съ благословение на братството, за воспитание въ Кишиневскитѣ духовни училища. Ний тръгнахме съ архимандрита Акакия, който съ своята синодия (братя дадени нему въ послушание) отиваше въ Молдава като игуменъ въ подчинений на Зографската обитель Добровецкий монастиръ.

 

Въ Цариградъ пристигнахме на гемия около 15 ноемврия и тамо доволно врѣме се забавихме до гдѣто ни се дадатъ паспорти отъ Руското Посолство, така щото прѣзъ Сливенъ и Сливенский балканъ едважъ стигнахме въ Русщукъ два дни прѣди Рождество Христово — 22-ий день на мѣсецъ Декемврий.

 

Въ Русщукъ отпразднувахме рождественнитѣ празднични дни. Настѫпи мѣсецъ Януарий 1839 година. Ние, прѣди праздникътъ Богоявленне, пройдохме въ Гюргево, дѣто държахме 20 дни карантина и послѣ други нѣколко дни чакахме отъ Букурещъ позволение да прѣминеме прѣзъ Влашко въ Молдова. Чакъ въ послѣднитѣ числа на Януарий стигнахме въ Букурещъ, на ханъ Габровенилоръ (притежание на братия Мустакови, отъ Габрово.)

 

Като се установихме въ този смърдливъ тогава ханъ Габровенилоръ, ние, млади калугерчета, слѣзнахме въ локантата (трапезарията) му да вечеряме; дойдоха на вечеря сѫщо и други двѣ лица, единътъ българинъ, а другиятъ — влахъ. Помежду си ние се разговаряхме по български. Влахътъ запита българина: "Ce limba aia este?" (Какъвъ е този язикъ?) Българинътъ му отговори: "Iasa limba aia Ciganeasca". (Остави този цигански язикъ). — Ето какъ сме се носили между гръцитѣ и между другитѣ народности.

 

Като получихме позволение отъ Букурешкото правителство, ний продължихме пѫтьтъ си и на 10 февруарий стигнахме въ Добровецкий монастиръ, при мѫчно, въ зимно врѣме, пѫтуване. И тукъ, до първитѣ числа на мѣсецъ май, чакахме разрѣшение да ни приематъ въ карантина въ Скуленьі, на рѣка Прутъ, и да влѣзнеме въ рускитѣ прѣдѣли и едвамъ на 29 май се добрахме до Киприяновский монастиръ.

 

На 1 септемврий сѫщата 1839 година бидохме приети въ именуемитѣ тогава "уѣздни Духовни училища", въ трети класъ, и начнахме да слѣдуваме редовно систематичното научно образование.

 

Азъ не се ограничавахъ само съ изучването на училищнитѣ уроци, като и тука продължавахъ любимото ми четение на различни руски духовни и свѣтски сочинения. Съ благодѣянието, което получавахъ отъ своятъ благодѣтель и духовенъ отецъ Манассія, азъ си съставихъ собствена библиотека и прѣвождахъ на български що намѣрвахъ полезно и потрѣбно за народа ни и за духовенството ни. Съ тая мисълъ азъ, въ 1840—1841 година, въпрѣки болѣзненното ми състояние, прѣведохъ отъ славянски книжкитѣ: "Зерцало Християнско" и "Святителско поучение", съ кратки катихизисъ и съ приложение нужднитѣ за свещенници наставления и правила църковни", които книжки и напечатахъ въ 1847 година, въ Москва, за полза на нашето сиромашко и потъпкано българско духовенство.

 

По това врѣме азъ помирисахъ могѫщата сила на свободата и идеята за нея и за моя народъ се вгнѣзди веке въ моята плъть и кръвъ. Въ началото на 1840 година бѣше образувано въ Браила едно възстание отъ свободолюбиви българи противъ турцитѣ. Възстанницитѣ сѫ били за това нѣщо подготвени, както изпослѣ ми казваха очевидци, отъ браилски търговци българи, отъ които пó-главнитѣ сѫ: Милановичи, Поповичи, Чобиновци и други нимъ подобни, родомъ Сливенци. За прѣходъ на турскитѣ брѣгове прѣзъ Дунава, сѫ били приготвени каици, но възстанницитѣ като навлѣзли въ каицитѣ и понавлѣзли мало въ Дунава, съгледали, че каицитѣ се пълнятъ съ вода и потѫватъ, та се отдръпнали; като се върнали, забѣлѣзали че каицитѣ сѫ продупчени на

 

 

14

 

дѫната. Като излизали на сушата, влашката полиция начнала да гърми съ оружие противъ нихъ. Всичко това станало съ споразумѣние на турското правителство. Въ това възстание участвувалъ и Раковски. Отъ възстаницитѣ едни сѫ се избавили отъ потопяване, а други сѫ загинали въ Дунава. Отъ тѣхъ 13 человѣка сѫ били пропустнати малко скришомъ на пролѣтьта сѫщата 1840 година, прѣзъ Сколенский корентинъ отъ единъ карантиненъ чиновникъ, именуемъ Геновичь. Щомъ узнало това правителството не оставило повече тоя чиновникъ на пограничнитѣ застави, но го прѣмѣстило, като му дало служба въ С.-Петербургъ.

 

Тия 13 човѣци дойдоха въ Кишеневъ, никому непознати. Единъ день они се явиха въ архиерейский дворъ, прѣдъ нашето жилище. Като ги запитахме, тѣ ни расказаха всичко обстоятелно, както и че се намиратъ въ бѣдствено положение за насѫщний хлѣбъ. Тогава азъ рѣшихъ да имъ отдѣлямъ отъ паричната помощь, която ми се изпращаше отъ стареца Манасия, и да имъ давамъ, колкото мога, за храна, макарь само за хлѣбъ и соль, до като се запознаятъ съ жителитѣ и си намѣрятъ работа. Така ги издържахъ около три мѣсеца.

 

Ние щомъ се зачислихме, между ученицитѣ въ 1839 година, 20 августъ, въ третий класъ на уѣзднитѣ Духовни училища у семинарията и като начнахме да дружимъ съ ученицитѣ, то научихме се, че Василий Априловъ и другитѣ дѣятели по народниятъ ни напрѣдъкъ, отъ Одескитѣ българи, бѣха испросили, отъ дѣто слѣдва, за нѣколко българчета отъ турско, да се възпитаватъ на правителственно съдържание въ Одесската Духовна Семинария, които момчета отъ началото на 1840 година почнали бѣха да дохождатъ въ Одесса. Това нѣщо, и името на Василия Априловъ, ме подбуди да умоля старца ми Манасия, щото, подъ прѣдлогъ на слабото ми тѣлесно здравие, да ми изпроси позволение отъ училищното началство, и да ме заведе въ Одесса, за да се покажа на тамошни лѣкари, а въ сѫщность моята цѣль бѣше да мога да се видя и опозная както съ Априлова така и съ другитѣ тамъ българе, а още и съ пришедшитѣ отъ турско, за учение, младежи.

 

Желанието ми се изпълни. На 10 юлий мѣсецъ, сѫщата 1840 година, наедно съ стареца Манасия, пристигнахме въ Одесса, видѣхме се съ Априлова и съ другитѣ му сътрудници, по-главни одесски българе и азъ се опознахъ и влѣзнахъ вече въ дружба съ пришедшитѣ за образование въ духовната семинария и въ гимназията юноши и возрастни. Особенно азъ влѣзнахъ въ близко сношение съ 45 годишний мѫжъ, ученйкътъ Захарий Петровичъ Княжеский, съ когото, слѣдъ това, имахъ постоянна прѣписка. Ние и двамата се съгласихме, щото непрѣменно, съ какво и да бѫде срѣдство, да опознаеме нашитѣ колонисти българе съ тогавашната българска бѣдна и незавидна книжнина и чрѣзъ това — да пробудиме въ нихъ заспалото чувство за народность.

 

И така, Княжеский начна да ми праща изъ Одесса по нѣколко десетици екземпляри, отъ Фотиновото Периодическо въ Смирна издание, отъ другитѣ негови издания на българско нарѣчие, отъ Неофитовото Евангелие, отъ Вѣчний календарь Сичановъ и други. Азъ ги изплащахъ отъ даваемото ми Манассіево парично благодѣяние и ги раздавахъ даромъ на Бесарабскитѣ българе въ Кишеневъ и отъ колониитѣ приходящи. Раздавахъ така сѫщо безплатно и прѣведенитѣ отъ мене книжки: "Зерцало Христианско" и " Святителско поучение".

 

Въ 1844 година, на рождественскитѣ и богоявленскитѣ Христови праздници, въ свободното отъ учение врѣме, отидохъ по бесарабскитѣ български колонии (села), за да се видя и опозная по-отблизо съ населението. Като се върнахъ отъ тамъ въ Кишеневъ, безъ да гледамъ на зимно, снѣжно и мразно врѣме, на притемнувание, отправихъ се самичекъ на една конна бричка за Киприяновския монастиръ, да се видя съ благодѣтеля ми. Въ зимно нощно

 

 

15

 

врѣме пристигнахъ въ монастиръ Киприяновски. Найдохъ своего старца благодѣтеля болезнено на постеля. Като го видѣхъ въ такова плачевно състояние съ сърдечни, синовни сълзи, най-послѣ убѣдихъ го и го земахъ и отнесохъ го въ Кишеневъ, на лѣчение и гледание, до гдѣто оздравѣе. Неотлъчно при него стояхъ отъ януарий до юния мѣсецъ.

 

Отъ 1840 година до 1845 година, когато вече окончателно се прѣмѣстихъ въ Одесса, всѣка година ваканционното лѣтно врѣме, а по нѣкога и пасхалната ваканция прѣкарвахъ въ Одесса, между своитѣ еднородни сътрудници и возпитанници, въ разсѫждение и совѣтвание по разни народни нужди, а именно, като какъ ние, които сме дошли да се възпитаваме и да се образоваме, ще можеме да принесемъ на отечеството си нѣкаква полза за неговия напрѣдъкъ. Въ постояннитѣ разговори и совѣщания по тоя прѣдметъ, всѣки отъ насъ излагаше мнѣнието си, споредъ своето схващане. На всѣко изказано прѣдложение се обсѫждаше прилагането и слѣдствието, а слѣдъ това чакъ се приимаше оно, или се отхвърляше. Азъ и Захария Княжеский, като такива, които още отъ юношески години бѣхме между низши и висши духовници, бѣхме на мнѣнние да имаме наши народни владици. Това наше мнѣние като се обсѫди, всичкитѣ дойдоха до заключението, че желаемийтъ успѣхъ и напрѣдъкъ за нашия народъ не може да се постигне, ако не ще имаме свои, народни, съ наши мисли и направление, владици; заради това всѣки отъ насъ си вмѣни въ дългъ, да внушава на всѣки българинъ, а особенно на младото поколение, нуждата отъ народни владици, като съ исторически факти, писменно и устно, ги увѣрява, че българский народъ е ималъ свои, български владици и патриарси, безъ да се замѣсва политическата история на българския животъ, за прѣдпаза отъ клеветитѣ на патриаршескитѣ гръци-владици прѣдъ турското правителство и за избѣгване подозрението на самото султанско правителство. При това още се удобри отъ всички, щото ако се поиска и лични жертви отъ нѣкого, сиречь, да стане владика, то да се не отказва, та да може, по тоя начинъ, едиеъ по единъ, да се умножатъ такивато поне до 12—13 архиереи въ чисто българскитѣ епархии, слѣдъ което да се съединятъ въ едва обсѫдена рѣшителность и да отхвърлятъ отъ себе си патриаршеското име, като възобновятъ Българската Църковна Иерархия, съвсѣмъ отдѣлна и независима отъ Цариградската патриаршия. Всичко до тукъ изложено се обсѫди здраво и публично въ едно общо засѣдание, държано прѣзъ лѣтото на 1843 година, прѣзъ ваканционното врѣме, въ Одесса. Въ това събрание взеха участие повече отъ 40 млади, живи и горѣщи патриоти, и всички единодушно го възприеха. Отъ тогава вече всѣки отъ насъ си знаеше задачата, която бѣше дълженъ да развива между народа, било словесно, било писменно.

 

Слѣдъ връщанието ми изъ Одесса въ Кишеневъ, на слѣдующата 1844 година, въ мѣсецъ августъ, подъ прѣдлогъ на болезненото ми състояние въ Кишеневъ, подадохъ въ Святейший синодъ прошение, заради моето прѣмѣщение въ Одесската семинария на свое содержание, понеже въ Кишеневъ се учехме на содержание на Зографский Свято-Горски монастиръ. Въ септемврий взехъ семинариски билетъ "по болезни" и отидохъ въ Одесса, подъ прѣдлогъ да промѣня климатътъ, но въ сѫщность съ намѣрение да остана въ тамошната семинария, та да мога по-отблизу да дѣйствувамъ съ своитѣ сотрудници български ученици за достижение идеяла за български владици и церковната ни независима Иерархия.

 

И така, за конечното ми прѣмѣщение, бѣхъ подалъ, както казахъ, прошение въ Св. Синодъ, но безъ да знаятъ нито Кишеневското, нито Одесското семинарско началство, нито пъкъ се явихъ азъ на Одесскиятъ владика архиепископа Григория, понеже азъ това оставяхъ за подиръ получението синодалното разрѣшение, а си живѣяхъ въ градътъ, на частна квартира, съ нѣколко отъ българскитѣ семинарски ученици. Случайно единъ день, въ мѣсецъ

 

 

16

 

ноемврий, се срѣтохъ въ пощовата контора, съ секретаря отъ консисторията, съ когото и въ по-минали години, въ битностьта ми въ Одесса, често се бѣхме виждали и ми бѣ правилъ забѣлѣжки за неявката ми въ консисторията, и азъ като ученикъ, а не като монастирски калугеръ, съмь му се отговорвалъ. Сега, тука, на неговий въпросъ: "Съ какого времени вы отецъ Натанаилъ здѣсь въ городѣ?", отговорихъ му: "Болѣе четырехъ мѣсяцевъ."

 

— "Поэтомуто Владика Васъ ищетъ, приходите ко мнѣ".

 

— "Если буду имѣть время, днесь пріиду, а если нѣтъ, то завтра по утру пріиду".

 

На другиятъ день, като си пиехъ чая, ето ти го катедралний протоиерей, съ файтонъ, който ми прѣдложи да отидеме при секретарьтъ, на квартирата му, гдѣто ме остави; секретарьтъ ми предложи, наедно съ него, да идеме при владиката. Отидохме. Онъ ме прѣдстави на владиката и си излѣзна. Азъ, като се поклонихъ, владиката се обърна къмъ мене и сърдито ми каза:

 

— "Я тебя разстригу".

 

На това азъ съ усмихнато лице дързнахъ да му кажа:

 

— "Ваше Високо Прѣосвещенство, разстричъ меня не можете, я не русскій монахъ, а если я въ чемъ такъ много провинился, то можете выслать меня за границу, но и то съ знанія Императорскаго Правительства, по тому что по Высочайшему повеленію я присланъ учить ся".

 

На тоя отговоръ мой, владиката заповѣда веднага да отведатъ мене, раба Божия, въ Консисторскитѣ писалища, и тамо да си опочина до утрѣшнийтъ день, сиречь, простичко казано: ме туриха подъ арестъ, отъ който при посрѣдството на В. Априловъ и другитѣ Българи на утрото ми дадоха свобода да си отида на квартирата. Обаче прѣписката по това дѣло между консисторията и Кишеневското Семинарско Правление се завърза вече и се продължи до прѣзъ послѣднитѣ числа на мѣсецъ априлий, 1845 година, когато ми се яви повикванието ми назадъ въ Кишеневската Семинария, отъ страна на Кишеневското Семинарско Началство. Слѣдъ отпразднуванието на Святата Пасха въ Одесса, се върнахъ въ Кишеневъ, безъ да дамъ и поводъ за сомнение, че съмъ далъ въ Синода прошение за прѣмѣщението ми, а слѣдувахъ да посѣщавамъ классътъ си. Но не поминаха нито 10 дни, когато получихъ писмо отъ Петербургъ, за че прошението ми е удовлетворено отъ св. Синодъ, като се прѣдписваше Кишиневскому Архиерею да ме уволни, а Одесскому — да ме приеме и зачисли въ Одесската Семинария. Обаче и тогава никому нищо не обадихъ по тая работа.

 

Тъкмо на 9 май, когато, прѣдъ класната стая, чакахме класниятъ си учитель, повикнатъ бидохъ отъ Семинарскийтъ Инспекторъ, който ме срѣщна съ слѣдующитѣ слова: "вы отецъ Натанаилъ уже не нашъ; ваше неизвѣстное намъ прошеніе удовлетворено Святѣйшимъ Синодомъ; вы переведены въ Одесскую Семинарію; вы свободни уже отправиться туда — когда вамъ угодно".

 

Слѣдъ тѣзи инспекторови слова, врѫчиха ми се и училищнитѣ свидѣтелства за успѣхитѣ и поведението ми и азъ на 13 тойже майя тръгнахъ за Одесса и на 15 сѫщий пристигнахъ тамъ, а на 17 се прѣдставихъ на Епархиалний Архиерей, Архиепископа Григория, който се притвори, че не ме познава и ме запита:

 

— "Откуда вы, батюшка?"

 

— "Бывшій недавно у Ваше Високо Прѣосвещенство, изъ Кишиневской Семинаріи, Монахъ Наѳанаилъ Атоно-Зографскый", отговорихъ му азъ.

 

— Ай, да! "О васъ есть у меня бумага Святѣйшаго Синода, принять васъ въ здѣшнюю Семинарію".

 

Отговорихъ му: — "Теперь я Вашъ и смиреннейше прошу Ваше Высоко-Прѣосвѣщенство не откажите мнѣ въ Вашей Отеческой и Архиепастир-

 

 

17

 

ской милости благословить меня, что бы жить мнѣ въ Семинарскомъ корпусѣ съ другичи болгарскими восптинниками".

 

— "Хорошо! Идите къ отцу ректору, и скажите ему отъ меня, что бы васъ приняли жить въ Семинарскомъ корпусѣ и записали въ числѣ учениковъ".

 

Отъ Владиката отидохъ право въ Семинарията при ректора, на когото казахъ горнитѣ думи отъ страна на архиепископъ Григорія и ректорътъ, за изпълнението имъ, ме прати къмъ Семинарскийтъ инспекторъ, който да ме запише въ числото на казеннокошнитѣ ученици и да ми укаже помѣщението.

 

И така бидохъ записанъ въ числото на казеннокошнитѣ ученици като ми се даде стая за живѣние съ въспитающитѣ се тамъ Българе Илия Грудовъ отъ Габрово и Добре Чинтуловъ отъ Сливенъ. Отъ 20 май, 1845 година, начнахъ редовно да слѣдувамъ V классъ въ Одесската Семинария, а слѣдующата 1845/6 учебна година, прѣминахъ въ VI классъ.

 

Като се прѣмѣстихъ въ Одесса, описахъ поведението и обноскитѣ на Скопский владика, Гръка-Караманлията Неофита, който дойде въ Скопіе въ 1832 лѣто, слѣдъ владиката Гедеона, когато и азъ бѣхъ диаче въ селскийтъ монастиръ. Азъ съ очитѣ си гледахъ когато онъ казваше на сиромаситѣ: "Сирмаси, бирмаси, бенъ билмемъ, пара истеримъ", като се мѫчеше по всѣкакъвъ начинъ да изкубне повече пари отъ паството; очевидецъ бѣхъ сѫщо какъ онъ изтѣзаваше калугеритѣ, когато дохаждаше въ монастирьтъ. Описанието си азъ изложихъ въ вопроси и отвѣты между монаха и мирянина. Изтъквахъ какъ мирянина, дошелъ въ св. Гора на поклонение, се оплакваше отъ владиката, а монахътъ го утешаваше и го увѣряваше съ слова, че Богъ най-сѣтнѣ ще воздвигне пастири споредъ народцото желание. Това описание азъ четѣхъ на всѣки свой другарь и на всѣки Българинъ, живущи въ Руссия, или прѣходящи отъ турско въ Одесса, по свои дѣла. Въ 1852 година, въ врѣме на моето пѫтешествие, това описание оставихъ Драгану Цанкову, въ Виена, за да го напечати, но що го направи онъ не ми е извѣстно.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]