Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

11. Руско-турската война (1877). "Оставихъ всичко, що имахъ въ митрополията". Цариград - Сан-Стефано. Н. Игнатиев. Реч на Натанаил пред Великия княз Н. Николаевич - Проблемът между заточения пръв Екзарх Антимъ и сегашния Екзарх Іосифа - Събиране на помощи за екзархията от княз Дондуков. Благославяне на икони за руските полкове - Берлинският конгрес и проблемът къде да е седалището на Екзархията. "Екзархътъ въ Цариградъ отъ тамъ да се грижи за македонските и одринските Българи."

 

Щомъ се провозгласи войната, азъ получихъ отъ Святата Екзархия, по правителственна заповѣдь, телеграфъ, безъ друго и незабавно да стана и да тръгна за въ Цариградъ. Това повикване ме турна въ голѣмо затруднение, какъ да постѫпя, щото да не дамъ съмнѣние на народа, — а на турцитѣ и гръцитѣ — да интригуватъ — че азъ оставямъ за всегда Епархията.

 

За това нѣщо друго срѣдство не измислихъ, освѣнъ да увѣрявамъ, и християнското и турското население, че виканъ съмь въ Цариградъ врѣменно, като за увѣрение на това оставихъ всичко, архиереийски свещенни одежди и нѣща както и библиотеката, корреспонденцията по церковното иерархическо дѣло, заедно съ всичката покѫщнина. Азъ взехъ съ себе само най-потрѣбното денонощно облѣкло и нѣколко книги за четене. Азъ се страхувахъ да не би по нѣкъкъвъ начинъ да стана причина щото турцитѣ да напакостятъ на Охридскитѣ жители и въобще на християнското население, толкова повече че турцитѣ ме смѣтаха за московецъ, а Битолскийтъ валия Али-Саибъ-паша явно говореше на турцитѣ: "О Деспотъ хакикатъ московъ папазъ", защото когато отивахъ при него, не се навеждувахъ прѣдъ него да коленича и да зимамъ полата му (дрѣхата му) да я цѣлувамъ, както направи, въ присѫтствието ми, другъ единъ отъ нашитѣ български владици.

 

И така, като оставихъ всичко, що имахъ въ митрополията, слѣдъ напѫтственното молебствие къмъ Бога и святаго Климента, на 10 августъ 1877 год., тръгнахъ за Цариградъ. Като пристигнахъ въ Цариградъ, поставихъ се подъ надзоръ на Екзархическото Началство.

 

Въ Цариградъ азъ често посѣщавахъ кантората на Христа Тъпчилещова, въ Балъ-Капанъ, когато единъ день, като отидохъ тамо, синътъ на покойний Христа, Стоянчо, ми каза че единъ отъ правителственнитѣ шпиони (чешити) дошелъ при него, носящъ една записка съ три имена: Раковский, Епископъ Натанаилъ и Николай Мироновичъ Тошковъ, и запиталъ е Стоянча за епископа Натанаила, като прибавилъ, че правителството го дири. Стоянъ казалъ на шпионина, че епископъ Натанаилъ нѣма, а има митрополитъ Натанаилъ. Това лично като чухъ отъ Стоянча, въ кантората му, на Балъ-Капанъ, върнахъ се въ екзархийский домъ, гдѣто намирамъ Негово Блаженство Екзарха Іосифа и негово прѣосвѣщенство Панарета Пловдивскаго, които умислено ме посрѣщнаха и безъ да ми кажатъ нѣщо си. Ако и да усѣщахъ коя бѣше причината на тѣхното умислюване, съ което ме посрѣщнаха, ала прѣсторихъ се че нищо не разбирамъ, и като си излѣзнахъ, отидохъ си на квартирата. Въ този исти день, около 10 часа по турски, подиръ обѣдъ, посѣтихъ прѣосвѣщеннаго Панарета. Слѣдъ като прѣменихме нѣколко разговори по церковни и религиозни работи, негово прѣосвещенство начна да подхвърля че сме всички въ опасность, и слово по слово взе да заобикаля по фенерски, до гдѣ достигна до прѣдметътъ, който се коснуваше до мене, но явно нищо не изказа. Азъ поискахъ отъ него да се произнесе явно и ясно, безъ всѣкакви забикалки, на което той ми отговори съ: "нѣма нищо." Тогава азъ му разказахъ що е било въ Балъ-Капанъ, въ Тъпчилещовата контора, какъ отъ правителството съмь записанъ заедно съ Раковски и Н. М. Тошкова като комита и че ме търсятъ за да ме сѫдатъ и осѫдатъ като такъвъ. Тогава прѣосвещений Панаретъ се обръща къмъ мене и ми казва: "и вие не се боите?" На което му отговорихъ: "хичъ". — Тука е море да ме фърлятъ; една минута и — свършено. Тогава прѣосвещений Панаретъ съ треперущъ гласъ произнесе: "азъ, брате, се боя и не мога да търпя, даже и да слушамъ за такова нѣщо". На тия негови слова азъ му казахъ: "не си ли спомняте що казахъ азъ въ пъленъ екзархийски съвѣтъ като дойдохъ отъ Свята-гора когато ме поздравихте съ добрѣ дошле? "Добрѣ ви намѣрихъ, но главата нося въ торба," ви отговорихъ тогава. Съ това се и свърши събесѣдването наше съ прѣосвещеннаго Панарета. Азъ си останахъ въ чакане на нѣкое за

 

 

68

 

себе си прѣмеждие, но благодарение Богу, Промислу Божию било угодно да отклони отъ мене и това нѣщо. Обаче, до прибитие руското воинство на Санъ-Стефанъ, ние всички бѣхме всѣкога изложени на опасность.

 

Когато рускитѣ войски начнаха да се явяватъ и да се съсрѣдоточаватъ близу до Цариградъ, на Санъ-Стефанското пространство, съ тѣхъ се явиха и нашитѣ народни прѣдставители отъ страна на цѣлий български народъ: отъ България, Македония, Влашко и отъ Бесарабия. Най послѣ, пристигна и главнокомандующийтъ, Негово Императорско Височество, Великий Князъ Николай Николаевичъ, съ свитата си. Подиръ нѣкой и другъ день ние, всички български архиереи и други придружавающи ни духовни лица, совокупно съ народнитѣ прѣдставители, во главе на Негово Блаженство Екзарха Іосифа, се прѣдставихме на Негово Императорско Височество Главнокомандующийтъ да го привѣтствуваме съ благополучното одержание побѣда надъ турцитѣ и да му поднесеме отъ страна на българското духовенство и българский народъ благодарителенъ адресъ.

 

Подиръ сключването на мирния трактатъ, на 23 февруарий, посѣтихъ генерала Игнатиева Николая Павловича и го поздравихъ съ побѣдата надъ турцитѣ, а при това го помолихъ да ме прѣдстави на Негово Императорско Височество Княза. Графътъ удовлетвори молбата ми и въ този истиятъ день отидохме съ него при княза, който благосклонно ни прие и, слѣдъ като графътъ ме отрекомандова, азъ привѣтствувахъ княза съ слѣдующата рѣчь:

 

 

"Ваше Императорско Высочество! Воспомянуть ли тѣ минуты, кога Ты и любезный твой братецъ его Императорско Высочество Михаилъ съ блаженнопочившимъ Вашимъ Отцомъ въ первый разъ молились въ Кіево Печерскомъ соборномъ храмѣ? [1] Въ этихъ то минутахъ взырая на васъ лѣто росли Дома Романовихъ въ внутреннемъ душевномъ моемъ чувствѣ блеснула мысль, а отъ мысли надѣжда, что вы поведете по себе рускихъ гигантовъ для избавленія отъ пяти вѣковаго поробощенія моихъ соотчичей. Сказать ли и то, что я въ то время, стоя позади васъ и восхищаясь симъ чувствомъ надѣжды, со слезами умолялъ Бога промыслителя объ ея осуществленіи? Умолчать ли мнѣ и о томъ, что я упоенъ сею надеждою передъ образомъ Державнаго Монарха, блаженопочившаго Твоего Отца въ Кіевской академическои залѣ, въ присутствіи священнаго клира, ученаго и почетнаго собранія далъ я обѣть въ духѣ сея надѣжды возвѣщать и отдаленнимъ своимъ соотчичамъ о великихъ къ нимъ благодѣяніяхъ рускихъ самодерѫцевъ и соплеменной имъ Россіи? Ваше Высочество! Почти тридцать лѣть жилъ я въ этой и съ этою надеждою и съ исполнываніемъ даннаго мною обѣта, и на конецъ Господу Богу было угодно удостоить меня увидѣть нынѣ конечное исполненіе того, чего я надѣялся. Нинѣ что воздамъ Господеви за его великій промысль надъ болгарскимъ народомъ? Ваше Высочество! Ничего другаго ненахожу у себя, какъ только до послѣдныхъ минутъ моей жизни прѣклонять колѣна передъ Престоломъ Великаго Бога и Спаса Нашего Іисуса Христа, благодарить его за его Божественяый промысль и паки молиться за бѣлаго православнаго царя Отца славянъ, за весь царствующій домъ и за святую русь. А въ настоящихъ минутахъ, соединяя гласъ и врученной мнѣ словесной паствы, паствы святаго Климента, Архиепископа Охридскаго, ученика и сотрудника святыхъ перво просвѣтителей нашихъ Кирила и Меѳодія, вседушевно привѣтствую тебя, Великій княже, съ побѣдою надъ врагами креста Христова и славянства и сердечно желаю и молю Всемогущаго Творца, что рускій двухглавый орелъ, до скончанія мира своими благосѣнними крыльями осѣнялъ свою славянскаю семю отъ восточнаго океана до Адриатики и отъ сѣвернаго ледовитаго моря

 

 

1. Князътъ каза: "это въ 1850-омъ году".

 

 

69

 

до Архипелага. Приими, Ваше Высочество, сіе искреннее привѣтствіе и благопожеланіе и возвѣсти Твоему любезному брату, его Величеству Всеросійскому Самодерѫцу, что сія паства подобно своему пастырю и тогда, когда его Величество и вдали отъ нея, на горнѣмъ Студенѣ, съ страждущими страдалъ, съ плачущими плакалъ, и съ радующимися радоволся, не преставала сочувствать ему и молилось объ его здравіи и о дарованіи рускому оружію побѣды надъ его врагами".

 

 

Това бѣше на 23 Февруарий, 1878 година.

 

Пó-сѣтнѣ, когато рускитѣ военни начнаха да се разхождатъ по Цариграда, и ние българитѣ начнахме по-свободно да дишаме, азъ фанахъ често вече да посѣщавамъ Санъ-Стефанъ и военни началници, както и дипломатическата канцелария, за да узнавамъ какво се крие за бѫдѫщностьта на народа ни и на църквата ни.

 

Въ тѣзи посѣщения азъ успѣхъ да устроя да се прииматъ, за Пловдивската желѣзница, даромъ за Пловдивъ различнаго рода и сословия македонци, които прѣдставятъ мое писмо, подъ слово "бѣдни работници." Освѣнъ това, въ посѣщенията си подслушвахъ да се говори, че потрѣбно е да се възвърне отъ заточение Негово Блаженство първийтъ Екзархъ Антимъ и да се отстрани Екзарха Іосифа, защото онъ билъ султански Екзархъ. Това нѣщо ми даде поводъ по-често да спохождамъ Негово Блаженство Іосифа, и да се увѣдомявамъ има ли онъ за това нѣщо нѣкое извѣстие.

 

Единъ день, около 9 часа прѣдъ обѣдъ, отидохъ при него и го найдохъ че замисленъ се разхожда въ салона. Слѣдъ приличното ни поздравление съ добъръ день, обърнахъ се къмъ него съ въпроса, защо се е замислилъ така много. Негово Блаженство не искаше да ми каже истината, азъ, обаче, неотстѫпно настоявахъ на запитванието си. Тогазъ той ми каза: "ето вече руситѣ побѣдиха турцитѣ, и ме увѣряватъ нѣкои, че и мене ще уволнятъ отъ екзархический постъ, а ще поставятъ пакъ Антима на мое мѣсто. Ако се извърши това нѣщо надъ мене, то азъ това не мога да понеса, трѣбва да умра отъ нѣкой ударъ."

 

Азъ като го увѣрихъ въ противното, зехъ отъ него сбогомъ, отидохъ си като почнахъ да размишлявамъ по тоя въпросъ.

 

Канцелярията на руското посолство бѣше вече отворена. Нелидовъ бѣше на мѣстото на генерала Йгнатиева; тамъ бѣше вече и главнийтъ адютантъ Ону. Не упустнахъ врѣме. На другийтъ день отидохъ при Ону да го поздрава съ пріеѣздъ и съ побѣда надъ турцитѣ. Слово по слово се заговорихме съ Ону за баща му и за нихното имѣние (мушія) съсѣдно съ едно отъ имѣнията на монастиръ Добровецъ въ Молдова. Ону биде приятно изненаданъ, че азъ зная баща му и че съмъ билъ приятель и познатъ съ него.

 

Всичко това му даде поводъ по-откровенно и по-интимно да си поговоримъ, до гдѣто дойдемъ до прѣдметътъ, който ме интересуваше. Той ме попита: "Іосифъ далъ ли е просба на турското правителство за възвръщанието Екзарха Антима изъ заточение"?

 

Отговорихъ му: "точно не ми е извѣстно, но азъ ще узная и утрѣ ще ви дамъ положителенъ отвѣтъ." На слѣдующий день, въ десетий часъ, прѣдъ обѣдъ, отидохъ въ посолството гдѣто намѣрихъ Ону на самѣ; между другитѣ разговори, той пакъ ме пита за Негово Блаженство Антима: "скоро ли будеть, по тому нужно его возстановить на своемъ мѣстѣ." Отговорихъ му: "Антимъ скоро будеть, но онъ не способенъ уже для этого поста; у него сдѣлался такой ударъ (апоплексія), что трудно можетъ онъ говорить."

 

— "Если Антимъ сдѣлался уже неспособнимъ для занятія своего мѣсга, а Іосифа непрѣменно нужно смѣнить, потому что онъ султанскій екзархъ; султанъ его выбралъ и возвысилъ въ Екзархи; то васъ выберемъ въ Екзархи". Истината на горнето потвърѫдавамъ по чиста архиерейска совѣсть; казвамъ

 

 

70

 

го не за своя похвала, но за да покажа мнѣнието на русситѣ. На тия негови слова, азъ съ твърдость му отговорихъ, че това нѣщо не може да бѫде, че азъ за това мѣсто и степень не съмь достоенъ по много причини, а освѣнъ това, не владѣя турский язикъ, ненавиждамъ турцитѣ и съмъ въ душата си непримиримъ нихний врагъ; а Іосифъ е достоенъ за тоя пость и трѣбва той да остане неизмѣнно на мѣстото си. Колкото се относи до това, че онъ е удобренъ за екзархъ отъ Султана, мисля, казахъ азъ, че Султанътъ, ако и иновѣренъ, но, като държавенъ глава, не е противно на християнското учение отъ тритѣ кандидати да утвърди оногова, на когото онъ има по-голѣмо довѣрие. Сѫщото учинено е и съ Иннокентия Алеутскаго отъ Государя Императора Александра Николаевича, при избирането му, слѣдъ смъртьта покойнаго Филарета, за Московский Митрополитъ.

 

Слѣдъ този разговоръ, отидохме при Г. Нелидова, който бѣше на постеля, мало боленъ и на когото г. Ону разказа говореното между насъ. Г. Нелидовъ утвърди моето прѣдложение, съ слова отправени къмъ мене: "Мы всегда послушались вашихъ совѣтовъ, и теперъ послушаемъ васъ; Іосифъ останеться екзархомъ".

 

Съ този радостенъ резултатъ върнахъ се въ Екзархийский домъ и разказахъ всичко на Негово Блаженство Іосифа, което го ободри. Явиха се слѣдъ това, нови мѫчнотии.

 

Всичкитѣ епархии бѣха окупирани отъ руското воинство; пари отъ нигдѣ нѣмаше да дойдатъ, Екзархическитѣ нужди нѣмаше съ какво да се посрѣтнатъ, отъ банкера Стоянова, колкото можеше, бѣше земено, не даваше вече нищо; Екзархъ Иосифъ пакъ бѣше въ трудно положение — замисленъ току се шеткаше по салона. Като го видѣхъ така, рѣкохъ си: "ще се иде пакъ на Санъ-Стефано".

 

Князъ Черкаский бѣше починалъ и тѣлото му бѣше положено вече въ гробнийтъ ковчегъ и занесено въ Санъ-Стефанската църква. Се чакаше на мѣстото му князь Дондуковь. На другиятъ день Дондуковъ пристигна и зане мѣстото на Черкаский. На третийтъ день, безъ да се обадя на Негово Блаженство Екзарха, отидохъ на Санъ-Стефано да поздравя княза Дондукова "съ благополучнимъ пріѣздомъ". Като найдохъ квартирата му, помолихъ денщикътъ му (слугата) да му обади, че азъ го тьрся, послѣ което беззабавно бѣхъ приетъ отъ княза. Слѣдъ отрокомендуването, азъ го поздравихъ съ благополучнимъ пріѣздомъ. Онъ ме покани та сѣднахъ; слово по слово, дойдохме до това, щото да му кажа, че Екзархийското тѣло страда отъ безпаричие, понеже българскитѣ епархии сѫ окупирани. Тъкмо това приказвахме. дойде тайнийтъ совѣтникъ г. Домантовичь, наедно съ когото князьтъ отиде въ по-вѫтрѣшната стая и слѣдъ малко излѣзе, като ми каза: — "Ваше прѣосвещенство, приходите завтра, ми дадимъ Вамъ 500 рублей". — "Я знаю, подзехъ азъ, что Ви мнѣ даете и больше когда бы ни попросилъ я, но теперь я говорю, что вообще Екзархическій составъ страдаетъ и не имѣетъ откуда облегчитъ свои нужди. Его Блаженство, Екзархъ Іосифъ, хотѣлъ сего дня пріѣхать поздравить Васъ съ пріѣздомъ, но одно обстоятельство помѣшало ему. Завтра онъ непрѣменно пріѣдетъ, Ваше Сиятелство, можете поговоритъ тогда съ нимъ о томъ и датъ ему некоторую суму денегъ для содержанія Екзархіи пока дѣла устрояться къ лучшему".

 

Съ това и се раздѣлихъ съ Негово Сіятелство. Върнахъ се право въ Екзархията и разказахъ всичко Екзарху Іосифу. Утриньта Негово Блаженство взе диякона си (дияконъ бѣше сегашний архимандритъ Иларионъ), отиде на Санъ-Стефано, поздрави княза Дондукова съ пріѣздомъ и се върна радостенъ за добрийтъ приемъ, отъ страна на княза и за обѣщанитѣ му 7000 рубли за съдържание на екзархията. За да се взематъ тѣзи пари и донесатъ отъ тамъ, трѣбваше довѣрено лице. Негово Блаженство указа на мене, но азъ му казахъ:

 

 

71

 

"азъ прося за общо, но просимото другъ нека приима и донесе. Ето, тука е Прѣосвещенний Кирилъ Скопский, пратете него. Така и стана. Необходимо бѣше да се направи още нѣщо. Като дойде на Санъ-Стефано, за главнокомандующий, Тотъ-Лебенъ, азъ прѣдложихъ на Негово Блаженство да се накупатъ отъ руското подворие толкова икони отъ разни святии, колкото полкове има и да се дадатъ на всѣкой полкъ, за благословение, отъ българската църква. Моето прѣдложение се удобри и изпълни. Донесоха се иконитѣ и азъ самъ ги надписахъ така: "Благословеніе Болгарской церквы (такому ту полку)" съ означение года и мѣсеца. Негово Блаженство взе иконитѣ и съ диакона отиде на Санъ-Стефанъ да поздрави съ добрѣ дошелъ главнокомандующийтъ Тотъ-Лебена и да благослови всѣкой полкъ съ надписанитѣ икони. На Екзарховото привѣтствие и прѣдложение за благословение полковетѣ, Тотъ-Лебенъ заповѣдалъ е да запрѣгнатъ четворка коний въ длъжъ въ негова екипажъ, съ флейтеръ и съ конвой, отъ адютантитѣ му, подиръ екипажътъ, и да го конвоиратъ до полковетѣ и обратно.

 

Негово Блаженство, откакъ е благословилъ полковетѣ съ святитѣ икони, върналъ се къмъ Тотъ-Лебена, който го посрѣтналъ и го поканилъ на закуска, слѣдъ което онъ се върна съ весело лице въ Екзархический домъ, гдѣто го чакахме ние. Азъ, като го посрѣтнахъ, поздравихъ го както трѣбваше и го попитахъ: какъ помина съ посѣщението на главнокомандующия и полковетѣ и какъ погледнаха на него руситѣ. Онъ ми отговори, кратко и ясно, съ словата: "Остави се...! много хубаво и похвало!" Азъ му казахъ: "Слѣдователно, страхътъ ви побѣгна вечь отъ Васъ" . . .

 

Негово Блаженство бивший екзархъ Антимъ, като биде освободенъ отъ заточение, още при подписванието мирниятъ прелименаренъ съ Турция трактатъ, при пристигнуванието му на морското пристанище, биде посрѣщнатъ отъ Екзарха Іосифа, отъ В. Прѣосвещеннаго Панарета Пловдивский и отъ другитѣ находящи ся архиереи, както и отъ Екзархическото тѣло, въ което число азъ не влѣзохъ нарочно, съ намѣрение да отида на самѣ, въ квартирата му, та да мога, колко годѣ, да узная неговитѣ, за въ бѫдѫще мисли и намѣрения.

 

На слѣдующето утро, отидохъ въ кѫщата му, и като, съ братолюбезно взаимно цѣлувание го поздравихъ съ избавление отъ мѫчителното состояние и съ благополучното му пристигнувание, онъ ми прѣдложи да сѣдна, което и направихъ. Начнахме взаимнообразно да се разпитваме за здравието си, въ тѣзи бурни и опасни, врѣмена. Като говорехме изобщо по тия работи, Негово Блаженство съ малко неудоволствие се отзова противъ Іосифа и се показа, като че ли е наклоненъ да иска, чрѣзъ русското началство, да му се повърне Екзархическото мѣсто. Като забѣлѣжихъ това, азъ начнахъ да му показувамъ недостатоцитѣ, и заключихъ, че онъ не е вече за това мѣсто, по слабость на тѣлеснитѣ и умственнитѣ му сили и малко по-дързостно му казахъ, да не се захваща за такова нѣщо, защото ще накара да го считатъ за безчестенъ както народа така и русситѣ, които го иматъ за истиненъ страдалецъ. Като му исказахъ сериозно тѣзи и подобни думи, онъ доіде въ себе си и даде ми честно слово, че се отказва отъ своето намѣрение да повдига въпросъ за повръщанието му на Екзархическийтъ постъ, слѣдъ което се раздѣлихме съ обѣщание, между двама ни, да мълчиме за това нѣщо, макаръ че Негово Блаженство остана недоволенъ отъ тая несполука.

 

Слѣдъ сключванието на Санъ Стефанскийтъ прелименаренъ трактатъ съ надѣжда, че на Берлинскийтъ конгресъ ще се опрѣдѣлятъ границитѣ на българското княжество споредъ този трактатъ, Екзархията съвършенно се прѣнесе въ Пловдивъ, въ послѣднитѣ числа на май мѣсецъ, 1878 година, кѫдѣто и ние, всички епархиални архиреи, дойдохме наедно съ Екзарха. Берлинский конгресъ раздѣли българский народъ и църковното му управление

 

 

72

 

на три части: на собственно Балканско Българско васално княжество, на автономна Румелия и на подвластна на Султана Македония. Споредъ такова раздѣление, естественно бѣше, да изникне въпросъ: Какъ ще се управлява нашата българска църква съгласно съ султановийтъ даденъ намъ, на Българитѣ, ферманъ? За да се рѣши този въпросъ, потрѣбно бѣше, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа, да стане събрание отъ архиереитѣ и бившитѣ до тогава народни, въобще, дѣятели, по църковнитѣ работи.

 

Такова събрание стана, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа І-й. Въ засѣданието отъ архиереитѣ бѣха само Панаретъ Пловдивский и азъ, Натанаилъ Охридский, а отъ мирскитѣ бѣха: О. Чомаковъ, Ив. Пенчовичь, Дриновъ, Т. Бурмовъ, Н. Михаиловски, Димитрий Гешовъ и нѣколко други.

 

Засѣданието се отвори, начнаха се дебатитѣ, като се даде словото първо на мирскитѣ; тѣ начнаха единъ по единъ да се питатъ, за да си искажатъ всичкитѣ мнѣнието. Освѣнъ Д. Гешовъ и Ив. Пенчовичъ всичкитѣ други твърдѣха и удобряваха да остане Екзархията въ княжество България и отъ тука да се изпращатъ владици въ Македония и одринско.

 

На това мнѣние се въспротиви Прѣосвещенний Панаретъ, като имъ доказваше, че това е невъзможно. Подиръ него дойде моя редъ. Азъ се обърнахъ къмъ събравшитѣ се и имъ казахъ: Понеже българското княжество, по всѣка вѣроятность, ще бѫде васално подъ султановото сюзеренство, въ свои извѣстни граници, то ако нашата Екзархия, наедно съ Негово Блаженство Екзарха, се дигне съвършенно отъ Цариградъ и дойде въ княжеството, на постоянно тука, прѣбивание, азъ убѣдително съмь увѣренъ, че султанскийтъ ферманъ за българската екзархия и за българскийтъ Екзархъ ще остане черна, пуста буква, на бѣла книга. За Българитѣ въ Македония и въ одринско, съ увѣренность казвамъ, това именно чака и цариградската патриаршия, и турското правителство, наедно съ своя Султанъ. Да ми е позволено за да ви увѣря въ това съ слѣдующето, за което и по прѣди, въ свое мѣсто, говорихъ.

 

На 15 августъ, 1872 година, служихъ Божественна литургия въ нашата българска църква, на Фенеръ, и по покана, отидохъ на обѣдъ у Христа Тъпчилещовъ; като поминувахъ покрай Іерусалимскийтъ метохъ, загледалъ ме бѣше извѣстнийтъ епископъ Нилъ Спаносъ, бивший ми въ Молдава съврѣменний игуменъ, изпрати у Тъпчилещова и ме покани да се отбия къмъ него, за да се разговориме, по отношение на фермана, на което азъ му отговорихъ, че ако нашитѣ старци ми дадатъ позволение, то на завтрешний день ще дойда. И дѣйствително на утрѣшниитъ день — въ четвъртъкъ, отидохъ въ метохътъ. Тамъ намѣрихъ патриарситѣ: Іерусалимский, Антиохийский, Александрийский, архиепископа Кипрский и епископа Нила. Слѣдъ приличното ми привѣтствие, поканетъ, сѣднахъ между нихъ до епископа Нила, който отъ страна на патриарситѣ начна да ми прѣдлага, щото да може ферманътъ да се измѣни за македонскитѣ епархии, защото онѣзи епархии били смѣсени (μικταὶ Ἐπαρχίας). Като каза онъ, че македонскитѣ епархии били смѣсени, сиречь има и родомъ гърци, начнахъ азъ да доказвамъ, че въ македонскигѣ епархии нѣма родомъ гърци, а гречащися Българи и цинцари (куцовласи) и то мало число споредъ българското население. Колкото се относи до измѣнение фермана нито едва буква не може да се измѣни отъ него. Едно срѣдство по настоящемъ може да се употрѣби за въ полза на патриаршията, именно да стане истелямъ, и това ще облегчи въпросътъ за македонскитѣ епархии. На това като ми се каза: τνῦτο δὲν γίνετε, съ това и се свърши трактуванието ни, и останаха да се готвятъ да произнесатъ схизмата, която ще сѫществува до тогава, до

 

 

73

 

когато ще се нахожда Екзархията ни въ Цариградъ, или до единъ общъ политически прѣвратъ въ турската, въ Европа, държава. Като излагамъ това, то азъ подтвърѫдавамъ мнѣнието на Прѣосвещеннаго Панарета, — да се върне Негово Блаженство Екзархътъ въ Цариградъ, съ всичката архива, и отъ тамъ да се грижи за македонскитѣ и одринскитѣ Българи, като царскийтъ ферманъ се тури въ дѣйствие, споредъ 10-тъ членъ. И казвалъ съмь и пакъ казвамъ, продължихъ азъ: Никой Българинъ да се не лъже, че ще може Екзархътъ, съ синодътъ си, да управлява отъ княжеството българскитѣ епархии въ Македония и въ одринско и да имъ праща изъ княжеството български владици, до когато тия области ще бѫдатъ въ непосрѣдственно турско владѣние. Това е моето мнѣние, при което остамъ за винаги.

 

Забѣлѣжително бѣше, обаче, че и отъ страна на Русситѣ бѣха наклони да остане Екзархътъ, съ всичкото екзархийско тѣло, и архива въ княжеството. По причина на това, азъ три пѫти ходихъ при императорскийтъ комисарь, князь Дондукова, да го моля и право лично да му кажа, че они, съ това като че показватъ, че искатъ и църковното раздѣление на българский народъ на три части, като ще оставятъ Българитѣ въ Македония и одринско вънъ отъ крѫгътъ на църковното ни управление, споредъ султанскиитъ ферманъ и да удържатъ само Балканска България.

 

Послѣ всички тия дѣйствия остана си църковното единство на народа ни запазено споредъ съдържанието на фермана и при удобно врѣме цѣлокупна Екзархията трѣбваше да се върне въ Цариградъ и отъ тукъ да дѣйствува въ Македония и одринско.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]