Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

10. Проблеми по снабдяването на Натанаил с берат за Охрид, а на Доротей - за Скопие. Заминаване (март 1874) - Солун, Водена, с. Остров, Битоля. "Ентусиазмътъ беше всеобщъ между Българете" - Цапари, Ресен, Охрид. Нечувано до тогава народно тържество. Пърличева песен - Струга. "Първо покушение на моя животъ" - "Грекоманите съ своя владика Мелетия". Али-Саиб-пашовия донос. Одързостен отговор на Натанаил до Екзархията - "Азъ останахъ спокойно въ епархията си до 10 августъ 1877 год."

 

Мень, обаче, не ми бѣ възможно да отидѫ въ епархията си по равни прѣпятствия които се правѣха отъ страна на самото правителство и отъ страна на патриаршескитѣ гръчки интриги прѣдъ турскитѣ власти. Патриаршеството се домогваше да се измѣнятъ капитѣ на българскитѣ владици и духовенството, по примѣра на ерменцитѣ. При всичкитѣ огромни подкупи отъ страна на това патриаршество, употрѣбени за министра на исповѣданията, усилията имъ останаха суетни. Генералъ Игнатиевъ ме увѣряваше даже, че Патриаршеството взело 30 хиляди лири отъ Иерусалимский метохъ и ги дало на казаниятъ министъръ, само и само да се завземе той и да прокара щото българското духовенство да облѣче ерменскитѣ шапки. Обаче, както казахъ,

 

 

59

 

постоянството на Екзархическото тѣло и въобще отпорътъ, който даде българский народъ, надви, и тая цѣль на Патриаршията остана непостигната.

 

Тази буря едва прѣмина, начна да настѫпува друга. Щомъ въпросътъ за капитѣ се потуши, изникна другъ на гледъ отъ благовидно естество, ала въ сѫщность съвершенно пагубенъ. Митхать Паша, който водеше английска политика и на когото съчувствуваха и бѣха въ едномислие и Стоянъ Чомаковъ, Прилѣпский пълномощний Кусевъ, П. Михаиловски и други нимъ подобни, измѫдриха они да се измѣни името Ехзархъ на Патриархъ всебългарский, като вмѣсто сьществующийтъ ферманъ, се иска и издаде новъ въ тая смисъль. Агитацията въ това направление се начна отъ д-ръ Чомаковъ; сѫщото нѣщо той е проповѣдвалъ и пó-напрѣдъ, както ми казваше покойний Хр. Тъпчилещовъ, когато още всичкитѣ пó-стари Екзархически архиереи бѣха въ Цариградъ. Сега, обаче, тѣ бѣха се отправили за епархиитѣ си и бѣхме останали само ние пó-младитѣ, които най-послѣ бидохме рѫкоположени и на които още бератитѣ не бѣха врѫчени. По поводъ на това, ние бѣхме опълномощени отъ старитѣ синодални членове да заемаме мѣстата имъ въ святий Синодъ. Во главѣ на останалитѣ бѣхъ азъ. Чомаковъ успѣ да привлече на своя страна повечето отъ мирскитѣ членове на смѣсенийтъ Екзархически совѣтъ и други нѣкои си почетни Цариградски българе и убѣди онъ Н. Блаженство Екзарха Антима да свика на засѣдание пълний смѣсений екзархически совѣтъ, за да разгледа и този въпросъ и да се произнесе: ще го приеме ли, или ще го отхвърли.

 

Не помня въ кой мѣсецъ и день отъ 1873 година се събра, под. обѣдъ, пълний смѣсенъ совѣтъ. Негово Блаженство, начело, отъ лѣвата страна, съ мирскитѣ, а отъ дѣсната — съ насъ, архиереитѣ, составляющи св. Синодъ, отвори засѣданието. Допустна се на мирскитѣ да дадатъ своето мнѣние. Мирскитѣ, съ вишегласие, прѣдложиха да се измѣни екзаршеството на патриаршество, т. е. да се замѣни сѫществующий екзархически ферманъ. Оставаше и святия Синодъ да си даде мнѣнието. Азъ стояхъ на пьрво мѣсто до Негово Блаженство Екзарха. Чомаковъ, сѣдящий отъ лѣвата страна, се обърна къмъ мене и ме попита какво е мнѣнието на святийтъ Синодъ. Азъ гласно му отговорихъ, че мнѣнието и рѣшението на святийтъ Синодъ по въпроса сѫ дадени на Негово Блаженство и отъ името на св. Синодъ молихъ Негово Блаженство да го каже. Тогава Негово Блаженство обърна се къмъ нихъ и имъ каза: "Господа! Синодалнитѣ Архиереи, наши братя, прѣди да си отидатъ по Епархиитѣ си, оставиха единъ протоколъ, подписанъ отъ нихъ, че ако даденийтъ ни царски Ферманъ се измѣни и се даде другъ новъ ферманъ, или се приеме друго подобно мнѣние, споредъ желанието Ваше, тогава всѣки отъ Архиереитѣ ще си отиде отъ кѫдѣто е дошелъ и ще оставятъ на това мирско тѣло да устроява по своему Българската църква. Това, потвърдено е съ своерѫчни подписи отъ всичкитѣ архиереи, които отидоха но епархиитѣ си; къмъ това мнѣние и рѣшение се присъединява и сегашний присѫтствующий тука св. Синодъ". Чомаковъ като изслуша тѣзи думи, каза само: Сега, Господа, всичко се свърши, нашето вишегласие пада и нищо не стана". Слѣдъ това веднага се обърна онъ къмъ мене и ми казва: "все ти, старий, правишъ това". На това азъ му отговорихъ: "Господине Чомаковъ, видите ли този ферманъ, който виси надъ Васъ? Отъ писаното въ него, ако не се сохрани или изпълни всичко, останалото ще остане само черно писмо на бѣла хартия; подъ неговата сѣнка сега ние тука сѫществуваме и се събираме".

 

Съ това и засѣданието се закри и всѣки се разотиде.

 

И така, и тази буря помина, безъ да прѣвали корабътъ; ала за това нѣщо мойтъ най-добъръ приятель Чомаковъ ми се разсѫрди и въ продължение на четери мѣсеци не проговори съ мене, до гдѣто не дойде другъ подобенъ случай да изоблича едного, който се подозираше въ сношение съ Патриаршията, въ лицето, и то въ присѫтствието на самаго Чомакова. Тогазъ Чома-

 

 

60

 

ковъ се извика: "Сега те познахъ, че си истински Архиепископъ Охридский", на което му отвърнахъ: "Още не си ме хубаво позналъ".

 

Отъ тая дата вечь си останахме съ Чомакова, до смъртьта му, искренни приятели и въ сѫщинската смисълъ на думата народни доброжелатели.

 

Тѣзи бури макарь и да прѣминаха, моето отиване за Епархията ми още не бѣше рѣшено по разни прѣпятствия отъ страна на правителството. Въ скудно живѣние азъ прѣкарахъ тукъ до 20-ий мартъ, 1874 година.

 

Благодарение енергичното съдѣйствие и застѫпничество отъ страна на русския посланникъ Генерала Игнатиева, всички тия прѣпятствия се отстраниха и азъ, въ втората половина на м. мартъ, сѫщата 1874 год. се снабдихъ съ берата за Охридъ, а Прѣосвещенний Доротея, съ такъвъ за Скопие и ние начнахме да събираме за пѫть.

 

Отъ посолството ми се дадоха книги като: Църковнопроповѣднически, духовни журнали, такива съ домашно духовно-нравственно съдържание, и нѣколко круга църковни Богослужебни книги съ църковна утварь. Най-послѣ, като отидохъ при генерала Игнатиева да се видя и да му кажа с’богомъ, онъ ми рѣче: — "Я повѣрю вамъ одну истину: знайте, что по истеченіи отъ селѣ трехъ лѣтъ будетъ непрѣменно война Россіи съ Турціею: знайте это и дѣйствуйте тамъ осмотрительно".

 

Това ми бѣше послѣдното видѣние съ Генерала до Санъ-Стефанската съ него срѣща.

 

Вечерьта на 25 число на марта 1874 година, съ Скопский Прѣосвещенний Доротей, се качихме на параходъ и на великий четвъртъкъ утромъ, прѣзъ страстната недѣля, 28 сѫщий, се явихме на Солунското пристанище, срѣтени отъ многочисленната българска народность и отъ други разнородни зрители, които най-много любопитствуваха да видятъ, да ли има нѣкаква промѣна въ капитѣ на българскитѣ владици. Въ сопровождение съ грамадното множество, тържественно отведени бидохме въ приготвенний заради насъ домъ, гдѣто живѣеха Никола и Димитрий Паунчеви, Охридци, съ фамилиитѣ си.

 

На другийтъ день, въ Петъкъ, Прѣосвѣщенний Доротей се отправи, по желѣзницата, за Скопие, заедно съ нарочно дошлитѣ отъ тамъ пратеници, а азъ останахъ нарочно въ Солунъ да празднувамъ, съ Българитѣ, Воскресение Христово. Найдохъ за нуждно незабавно, въ този сѫщийтъ день, да отида на конакътъ, при валията, и да му се прѣдставя съ Царскийтъ бератъ. Отъ тамъ потрѣбно бѣше да направя етикетнитѣ посѣщения, както на членоветѣ отъ мезлича, така и на по-знаменититѣ отъ турцитѣ. Ентусиазмътъ бѣше всеобщъ между Българетѣ, тѣ всички ликуваха отъ радость. Като се върнахъ отъ горнитѣ посѣщения, първенцитѣ български, съ църковно-училищнитѣ настоятели, ми прѣдложиха да служа Божественна литургия на самийтъ день на святото Христово Воскресение, ала като не бѣше вьзможно да стане това, то както въ петъкъ и сѫбота, така и на самото Христово Воскресение, що се трѣбоваше, споредъ устава на православната църква, извършихъ всичко соборно, во всѣцѣло Архиерейско облѣкло, въ което стояхъ на архиерейския тронъ и на Божественната служба. Слѣдъ Божественната литургия отъ тронътъ прилично и назидателно поучение къмъ народа, споредъ обстоятелствата, отправихъ.

 

Въ тридневното тържественно празднувание тука на Христовитѣ праздници, азъ не оставихъ да не посѣтя и да не поздравя съ Воскресение Христово Българетѣ, и богати, и сиромаси, по домоветѣ имъ, и квартиритѣ имъ, кѫдѣто ми ги указваха водачитѣ ми.

 

Радость всеобща и веселие неописуемо бѣше изпълнило всичкитѣ български, и заможни и сиромашки кѫщи, едно по причина на празднуванието на славното и спасителното Христово Воскресение, и друго за това, че Македония видѣ вечь у себе си свой архипастиръ българинъ.

 

 

61

 

Слѣдъ праздницитѣ, азъ се срѣщнахъ пакъ съ валията, взехъ си бератътъ и другитѣ потрѣбни книжа, и напустнахъ Солунъ, изпроводенъ отъ Солунскитѣ Българи на разстояние около 2 часа отъ градътъ, до едно село, въ което жителитѣ Българи, голѣмо и мало, ни причакаха и послѣ радостнитѣ привѣтствия, прѣдложиха ни хлѣбъ и соль. Слѣдъ една маленка опочивка, опростихме се съ Солунскитѣ изпроводачи и фанахме пѫтьтъ за Енидже. Пѫтьтъ и отъ двѣтѣ страни бѣше прѣпълненъ съ народъ, надошелъ съ хиляди отъ припѫтнитѣ и близки села да види и да се благослови отъ Български владика.

 

Посрѣдъ такава процесия дойдохме до Енидже, гдѣто прѣнощувахме, и на другийтъ день, въ сѫбота рано, потеглихме къмъ Водена.

 

Като се приближихме до подгорието, за да се възкачваме къмъ градътъ, обърнахме и мѣрнахме погледътъ си къмъ брѣгьтъ: той цѣлийтъ бѣше обсипанъ съ народъ; нарѣдени бѣха: учители, учителки, съ стотини ученици и ученички, всички съ цвѣтя въ рѫцѣ и всички съ хвалебни весели пѣсни ни посрѣщнаха и ни введоха въ градътъ, до приготвената за насъ квартира. Народътъ тука, жаденъ да чуе въ църква Божественната служба на родното си слово и отъ български владика, ми прѣдложи, щото на утрѣшнийтъ день, въ Недѣля, да извърша Божественна литургия. При всичката обаче моя готовность и при личното ми застѫпване прѣдъ мѣстнитѣ власти, по настоянието на патриаршескийтъ владика-гръкъ, това не ми се допустна. Ала не бѣше възможно да ми се откаже стоението ми въ Архиерейскийтъ тронъ, отъ гдѣто, наедно съ народътъ, да слушамъ Божественната служба, както и отъ тукъ да произнеса поучително, и споредъ обстоятелствата, назидателно слово.

 

Слѣдъ църковнийтъ отпускъ се върнахме на квартирата и послѣ обѣда, при многочисленность народна, съ торжественни пѣсни отъ ученици и ученички, прѣпроводенъ бидохъ, безъ мало на единъ часъ разстояние отъ града, гдѣто се спрѣхме; като Архипастирски поблагословихъ народа, потѣглихъ къмъ Битоля. При вечерь, на заходъ слънце, пристигнахме въ село Островъ, принадлежаще на Охридската Епархия, което до тогава се държеше за Гръчко. Квартирата ни бѣше въ първийтъ селски чорбаджия и епитропа на Гръчкийтъ Охридски владика Мелетия. Тука добрийтъ, и съ сърдце българско, домакинъ, ми прѣдаде едно писмо Мелетиево, въ което той Милетий, му писуваше като на свой епитропъ, между друго и слѣдующето: ἔρχετε ἔνας δεσπότης Βούλγαρος, ονομαξόμενος Ναθαναηλι άλλὰ ἐκεῖνος δεν είναι Ναθαναηλ, ἀλλὰ σαθαναὶλ τὴ τὸν δέχεσϑε.

 

Като се настанихме на квартирата, наедно съ всичкитѣ селски свещенници отидохме на вечерня въ църквата имъ селска, и слѣдъ свършвание вечерното молебствие, се върнахме пакъ въ домътъ на добрийтъ и гостоприемнийтъ българинъ, гдѣто слѣдъ искренно българско угощение, опочинахме въ миренъ и мезмятеженъ нощенъ сонъ. Сутринньта, при ясно утрѣнно слънце, като поблагодарихме и благословихме домашнитѣ и селскитѣ изпровождачи, потѣглихме по пѫтьтъ къмъ Битоля. Тръгнахме прѣзъ Островската широка и равна долина, гдѣто, може би, въ прѣжни врѣмена, се е простирало сега сѫществующето близу до селото езеро.

 

Още не прѣминали долината и щомъ начнахме да се въскачваме на возвишенностьта начнаха да се появяватъ, на срѣща ни, пратенницитѣ отъ Охридското священство. Най-напрѣдъ идеше попъ Христо Маленковъ, съ нѣколко Охридски жители, а слѣдъ нихъ по купища, по купища, начнаха да се явявахъ: Охридчане, Битолчане, Прилѣпчане и селени отъ близулежащитѣ села и отъ градъ Леринъ. Съ тая процеспя достигнахме друго село отъ принадлежащитѣ на Охридската Епархия въ Битолска, Леринска и Воденска околия, именно Вощерани. Селото, като въ най-тържественъ праздниченъ день, бѣше пълно отъ посрѣщачи, въ гиздави прѣмени: тука бѣше приготвенъ обѣдъ и за нощь легъ. Като опочинахме, до гдѣто дойде врѣме за вечерня, съ

 

 

62

 

всичкото пришедше тука священство, и съ множеството народно, отправихме вечерното молебствие въ селската църква и на утрото — утренното църковно правило, съ Божественната литургия. Послѣ това, при хубава пролѣтна погода, тръгнахме, съ стотини прѣходящи конници, и идящи подиръ насъ колесници, съ Битолскитѣ първенци и жителитѣ отъ околнитѣ села, съ които пристигнахме въ Битолското село Койнаре, гдѣто ни чакаше обѣдъ.

 

Отъ тука вечь, подиръ малка почивка, съ всичкото народно множество, потегнахме направо къмъ градъ Битоля. Колкото повече се приближавахме къмъ градътъ, толкова повече се сгрупирваніе народътъ: и прѣдъ насъ, и позади насъ. На 1/2 часъ разстояние видѣхме, въ два реда, българското свещенство отъ градъ Битоля, отъ Охридъ, отъ Прилѣпъ, отъ Леринъ и отъ окрѫжающитѣ ги села, воглавѣ учителитѣ, учителкитѣ, ученицитѣ и ученичкитѣ, а сѫщо и войници, съ миссия да запазятъ порѣдъкътъ. Съ хилядници народъ изпълняше не само едно грамадно широко пространсто вънка отъ градътъ, но и въ градътъ всичкитѣ улици, прѣзъ които имаше да се пройде, бѣха задръстени отъ народъ. Като приближихме вечь до нареденото свещенство и до учителското тѣло, тамо ни чакаше единъ файтонъ, съ два коня, проводенъ отъ Битолский Али-Паша, на който файтонъ, наедно съ Доктора Мишайкова, потеглихме на къмъ градътъ, прѣдшествувани отъ свѣщенството и отъ учителското тѣло, съ ученицитѣ и ученичкитѣ. Ученицитѣ начнаха да пѣятъ приготвени за подобни тържества пѣсни. Многочисленното народно множество, отъ всички страни, хвана да се надтичва, кой по-скоро да се доближи за Архиерейско благословение. Въ тази народна навалица загубиха се и свѣщенници, и учители, и ученици, и войни, така щото едвамъ съ файтона можехме да пробиваме пѫтьтъ до приготвената ни квартира, която бѣше въ домътъ на Българский владика, Прѣосвещенний Генадий.

 

Въ Битоля прѣстояхъ три-четири дни само, прѣзъ което врѣме се прѣдставихъ на надлежната гражданска власть, съ писмата ми отъ висшето Централно правителство, и посѣтихъ по-знатнитѣ личности, както отъ Турскитѣ, така и отъ Българскитѣ първенци, въ съпровождение на Битолското, Охридското, Прилѣпското и отъ окрѫгътъ, Българско свѣщенство.

 

Прѣди да се настаня въ квартирата, моето желание бѣше да отида първо въ недавнопостроенийтъ, въ имото на Божия Матерь, параклисъ, и да поблагодаря Богу за благополучното ми прибитие (пристигнувание) до тукъ, както и да сподѣля радостьта съ благочестивитѣ християне Българи въ този Божий храмъ, но това не ми се допустна отъ властьта.

 

Слѣдъ тѣзи три-четири дни, пакъ съ многочисленни Битолскй испроводачи, духовни и мирски, и Охридски срѣщачи, съ тържественни пѣсни отъ ученици и ученички, излѣзохме вънка отъ градътъ, отъ гдѣто множеството народно отъ градътъ, ознаменовано отъ насъ съ кръстно знаменование, радостно се върна, а нѣкои отъ битолскитѣ първенци Българи, каквото Димитрий Робевъ, Мишайковъ и други такива, наедно съ Охридскитѣ срѣщачи, ме придружиха до близулежащето отъ Охридската Епархия село, именуемо "Цапари". Тукъ ни срѣтнаха жителитѣ съ радостни пѣсни отъ ученици. Установихме се да нощуваме и се разпоредихме да се извърши вечерното и утренното църконно правило съ Божественна Литургия. Тукъ за пръвъ пѫть въ живота си видохъ единъ Християнски религиозенъ обичай, който обичай ми направи силно впечатление и който — изпослѣ се увѣрихъ — сѫществуваше и въ цѣлата Охридска Епархия. Владиката като свърши Божествената литургия и послѣ отпуста отъ Архиерейский тронъ, като раздаде анафора всичкитѣ, безъ различие пола и возрасть, които усѣщатъ у себе си каква и да е тѣлесна немощь или болесть, подхождатъ и приближаватъ се да ги благослови архиерея и да възложи, на всѣкого отъ нихъ, рѫцѣтѣ си, при произнасяне, макаръ и най-кратка, молитва, като: благодатію Господа нашего Іисуса Христа да исцѣ-

 

 

63

 

лѣешъ и да си живъ и здравъ". Молящитѣ се вѣрваха твърдо въ Апостолското изрѣчение: "Молитва вѣри спасетъ болящаго и воздвигнетъ его Господь". Това се подтвѫрди и на дѣло.

 

Въ това исто врѣме, когато другитѣ немощни подхождаха подъ благословение, поднесена биде една около четиридесеть годишна жена, на черга, отъ двамина мѫже, схваната и улога во все тѣло, отъ четири години врѣме. Азъ благословихъ страждущата кръстообразно, съ возложение рѫцѣтѣ си и произнасение на горѣказанитѣ молитвенни слова, слѣдъ което носящитѣ я изнесоха изъ църквата. Щомъ я изнесли вънъ отъ църквата, тя се почувствузала по-добрѣ и станала е отъ носилото и здрава и читава си отишла дома си. Това събитие тогава азъ не узнахъ, но на слѣдующата година, като пакъ отидохъ отъ Битоля, въ монастирьтъ "Свята Петка", близонаходящъ се до селото Цапари, наедно съ почтеннийтъ Димитрий Робевъ, за да служа Божественна литургия, на другийтъ день въ самото село Цапари извършихъ въ църквата Божественна литургия. Като извършихъ обикновенното благословение и возложение рѫцѣтѣ, съ молитвословието, надъ немощнитѣ, излѣзнахме изъ църквата и си дойдохме на квартирата да си похапнемъ що далъ Господь и да си тръгнеме за къмъ Охридъ. Като си приказвахме съ Д. Робева, влѣзе неговото момче и ни извѣсти, че една жена е дошла да ѝ читамъ. Азъ казахъ на Димитра: "пакъ ще се тури господовийтъ яремъ, и излѣзнахъ къмь жената. Она, като ме видѣ, поклони се и ми каза: попрости ме, святий старче, азъ не можахъ да се удостоя да ми прочитате въ църква, излѣзнахъ да видя въ дома гоститѣ си, защото съмъ сама и нѣмамъ другиго кой да ми помогне. Святий старъ, съмь оная жена, която лани донесоха въ черга двамина въ църква, като мрътва, схваната отъ 4 години врѣме, и вие като ме благословихте и ми прочитахте, щомъ излѣзнахъ, станахъ на ноги, и здрава си отидохъ у дома. Сега вистина съмь здрава, но желая пакъ да ме благословишъ и да ми прочиташъ". Като се извърши и това, седнахме на обѣдъ съ казанийтъ по-горѣ Димитрий Робева.

 

Слѣдъ обѣдъ битолскитѣ испроводачи се вратиха въ Битоля, а съ охридскитѣ срѣщачи прѣдшествующи и послѣдствующи отправихме се на къмъ Рѣсенъ, прѣзъ село Диавото. Всичкитѣ жители отъ това село бѣха излезнали на срѣща, сияющи и ликующи отъ радость. Отъ тука, слѣдъ като благословихме народа и попочинахме мало, зѣхме пѫтьтъ къмъ Рѣсень: на заходъ солнца, като начнахме да слизаме отъ височината на Диавото въ рѣсенска долина, показа се подъ насъ множество народъ отъ Рѣсенъ и отъ околнитѣ села отъ когото бидохме срѣтнати и прѣпроводени въ градътъ до самата квартира, съ радостни и весели, споредъ обстоятелствата, пѣсни, отъ учители и ученици. Тука останахме да нощуваме.

 

На другиятъ день по пладне тръгнахме къмъ Охридъ по пѫтьтъ, който иде прѣзъ мѣстностьта називаема Завой. Не далеко отъ Рѣсенъ влѣзохме въ село Янковецъ, въ което се отбихме въ селската църква да се помолимъ Богу и тръгнахме.

 

Като начнахме да слизаме отъ вишиата на Завоя въ охридската равнина, на разстояние колкото единъ часъ отъ градътъ, се показаха хилядници и хилядници народъ отъ Охридъ и отъ околнитѣ села, съ свещенството, учителитѣ, учителкитѣ, ученицитѣ и ученичкитѣ които, като се приближихме, ни срѣтнаха както подобава и посрѣдъ тържественни пѣсни пѣяни отъ учителитѣ и ученицитѣ, влѣзнахме въ градътъ и пройдохме прѣзъ него, обсипувани на сѣкѫдѣ съ цвѣтя, до опрѣдѣленийтъ мегданлъкъ, гдѣто слѣдъ привѣтственнитѣ рѣчи на покойний Пърличевъ и други учители, азъ отговорихъ съ едно кратко, пастирско словце, споредъ обстоятелствата, благословихъ народътъ и отидохъ, прѣпроводенъ отъ множеството народно въ митрополитското сѣдалище, съ находящето се свещенство и градскитѣ и селскитѣ първенци.

 

 

64

 

Слѣдъ като взаимнитѣ ни привѣтствия тука съ добрѣ дошли и добрѣ нашли се свьршиха, и слѣдъ като азъ прѣдадохъ на всичкитѣ присѫтстующи моето архиепастирско благословение, всички насѣдахме.

 

Разпоредителитѣ казаха да се донесе сладко и кафе, но азъ имъ казахъ да не бързатъ. Нека първо се разберемъ, — съ тѣзи думи се обърнахъ азъ къмъ присѫтствующитѣ духовни и мирски, и продължихъ:

 

"Ваше благоговейнство, братие мои, и вие, почтенни господа народни прѣдставители! Вие се трудихте да придобиете български владика. За да не се разпростираме съ много думи, ето за такъвъ азъ се явявамъ прѣдъ васъ, между васъ, когото нашето българско свещенноначалие е взело изъ Свято-горската Зографска свещенна обитель, на която сѫ първи клитори тритѣ святи братя на царя Самуила: Моисей, Аронъ и Давидъ и проводенъ сьмъ къмъ васъ, за вашъ архипастиръ. Господа! Азъ не съмь искалъ да оставя самоволно обительта си, но както волята на нашето священноначалие и на моето братство, така и нуждата народна сѫ ме привели тука, къмъ васъ, за да сподѣлямъ всички страдания съ васъ, и колкото ще ми бѫде возможно, нещастнитѣ да поутѣшамъ и словомъ и дѣломъ. Всѣкога ще гледамъ да упазя правиятъ духовенъ сѫдъ, безъ нѣкакъвъ личненъ интересъ и безъ да се рѫководя отъ хатъра на едного или на другиго; у мене ще иматъ приемъ еднакво и богатийтъ, и сиромахътъ, и господарьтъ, и слугата. И така, ако приемате да имате такъвъ владика, ето азъ съмь между васъ; ако ли не, то кажете ми, конетѣ още не сѫ разтоварени, азъ ще са върна тамъ, отъ гдѣто съмь дошелъ". При тия мои думи цѣлото събрание, заедно съ първенствующитѣ епархиоти, извикаха: "такъвъ владика намъ ни трѣбва, и ние сме ради да имаме такъвъ владика."

 

На тѣзи нихни слова мойтъ отговоръ бѣше: "а ако азъ отстѫпя отъ това мое обѣщание и начна да върша нѣщо си противъ него, то отъ сега още ви казвамъ: да ме изгоните, за да не сѫществувамъ срѣдъ васъ." Послѣ тѣзи рѣчи и като чухъ отъ събранитѣ: "такъвъ владика искаме," вторично благословихъ присѫтствующитѣ и казахъ да донесатъ сладкото и кафето, и да кажатъ на слугитѣ да снематъ отъ конетѣ товаритѣ и да ги отведатъ на мѣстата имъ. [1]

 

 

1. Посрѣщането на митрополита Натанаила въ Охридъ прѣдставлявало нечувано до тогава народно тържество. 30 000 души народъ билъ скокналъ да посрѣщне наслѣдника на Арсения. Граждани и селяни били се слѣли въ едно. И турцитѣ съчувствували на това народно тържество, и тѣ били напуснали работитѣ, затворили училищата и излѣзли да посрѣщатъ. Който ималъ конь, отишълъ 3—4 часа надалече, а най-голѣмото множество било единъ часъ далече отъ града. Духовенството отъ града и отъ всички села било разположено по пѫтя кѫдѣ Сушица. Всички облѣчени въ най-хубавитѣ одежди и между тѣхъ черковнитѣ знамена и кръстове. До тѣхъ ученицитѣ и ученичкитѣ, облѣчени само въ бѣло и прѣпасани прѣзъ рамената кръстомъ съ червени и зелени ленти. Тѣ, разположени на два реда, държали въ рѫцѣтѣ си китки цвѣтя. Навалицата нѣмала край. Слѣдъ обѣдъ кѫдѣ деветь часа по турски се показалъ дѣдо Натанаилъ, възседналъ на бѣлъ конь и обиколенъ съ стотини хора конници. Билъ привѣтствуванъ тамъ отъ една ученичка съ добрѣ дошелъ, която му поднесла и хубавъ букетъ, а ученицитѣ му изпѣли нарочно приготвената за случая отъ учителя Пърличевъ пѣсень, която е слѣднята:

 

Бога Вишнаго да славимъ

И честитаго царя.

И со радость да посрѣщнемъ

Добраго ни пастиря.

 

Како прѣжде Богомъ пратенъ

Мойсей за Израилъ

Така сега царемъ пратенъ

Пастиръ нашь Натанаилъ.

 

Окаянному народу

Врата рая отворилъ.

Горки солзи стогодишни

Во веселйе прѣтворилъ.

 

Сега коски миросани

Патрика Арсения

Весеіятся болгарскаго

Ради воскресения.

 

Добъръ ни си дошолъ, отче,

Слава намъ и лѣпота!

Посѣтилъ си народъ скърбенъ,

Що лежалъ е во темнота.

 

Ни си радвалъ,твоя радость

Да би вишний умножилъ!

И отъ наши дни и лѣта

На твоитѣ приложилъ.

 

Наши дрехи великденски

Прѣдъ тебе би послали,

Но вамъ пастири лъжовни

Дрехи не оставили.

 

Прѣдъ стѫпки твои, владико,

Цвѣтя да би послали,

Но подъ звѣрско имъ движенйе

Цвѣтя намъ увѣхнали . . .

 

Посрѣщането на дѣда Натанаила било цѣла демонстрация. То разтревожило цѣлата екзархия на чело съ първия екзархъ Антима. Послѣдниятъ почналъ да мъмре А. Спространова, проводенъ въ Цариградъ вчасъ слѣдъ пристигането на Натанаила по въпроса за "Св. Климентъ" и училищата. А. С. отговорилъ: "Ваше Блаженство! Никой не е виновенъ тука. Възможно ли бѣше слѣдъ толкова жертви и усилия народътъ да бѫде мъртавъ и равнодушенъ къмъ сполуката си? Цѣли сто години той не е видѣлъ свой архипастирь, ето защо неможеше да се спре да не се радва и весели."

 

(Вж. Сбм., XIII, Е. Спространовъ: по възраждането въ градъ Охридъ; ср. в. "Вѣкъ," 1874 г., бр. 17; сѫщо Сбм. XI, Пърличевъ, Автобиография).

 

Бѣл. А. Станковъ.

 

 

65

 

Така се учини моето прибитие въ Охридъ и взимание лично въ рѫцѣтѣ ми епархиалното управление.

 

Скоро послѣ това настѫпи праздникътъ Св. Великомученикъ Георгий, 23 априлий. Въ близулежащий градецъ Струга бѣше въ този день храмовий праздникъ на църквата. Азъ отидохъ тамъ да посѣтя паството си и наедно съ него да отпразнувамъ тоя личенъ день. Жителитѣ, всички българи, и най-горѣщи патриоти, торжественно и съ подобающа честь ме посрѣщнаха, като пръвъ своероденъ български владика; ала на утрото на день Св. Георги, ненадѣйно, отъ вразитѣ на българский народъ, се случи слѣдующето. Прѣди свършванието на утренното църковно правило, азъ излѣзнахъ изъ църква и отидохъ на квартирата си, за да се приготвя заради служене Божественна литургия. Въ минутата, когато се мияхъ на чердака, при прозорцитѣ, обърнати къмъ езерото, отъ срѣща пукна пушка и куршумитѣ изпищѣха надъ главата ми, — безъ мало да ме умъртвятъ, и се вдълбиха въ стѣната по зади мене, като стъклата отъ прозорцитѣ изпопадаха прѣдъ мнне, въ миярникътъ. Промисъльтъ Божий ме прѣдупази отъ прѣждеврѣменна смърть. Имайки надѣжда въ Бога-промислителя, това първо покушение на моя животъ не ме обезкуражи.

 

Това бѣше началото.

 

Слѣдъ това грекоманитѣ, съ своя владика Мелетия, се помѫчиха да употрѣбятъ отрова въ кафето ми; ала като усѣтихъ това, азъ се прѣдпазвахъ и вънъ отъ митрополията, въ градътъ, близу двѣ години не вкусихъ чуждо кафе, или пъкъ каквито и да е напивки: нито отъ турци, нито отъ християни. Кратко да кажа: на всѣкадѣ срѣщахъ опасности, при посѣщението на епархията ми. Затова, когато ходѣхъ по селата, въ околиитѣ Дебръца, Дримъ-Колу, до Рѣсенъ, които всички признаха екзархията, трѣбваше, и деня и нощя, да отдъхвамъ въ изби и скривалници отъ прѣслѣдвающитѣ ме грекомански разбойници арнаути. Но при всичко това, азъ не оставихъ отъ да не посѣтя лично ввѣреното ми Христово Стадо: Зимѣ въ митрополитското ми сѣдалище и въ близкитѣ села извършвахъ Божественна служба, като ободрявахъ и наставлявахъ християнитѣ, а подиръ Томината недѣля, до 10 ноемврий, всѣка година, отъ село въ село, посѣщавахъ християнитѣ и служахъ Божественна литургия въ бѣднитѣ имъ и оголени отъ арнаути, църкви, гдѣто бѣше възможно и всѣкога насърчавахъ съ надѣжда за по-добро бѫдѫще.

 

Прѣзъ всичкото врѣме на нахождението ми въ Епархията ми, съмь билъ постоянно въ скърбь и безпокойство, както отъ правителственнитѣ власти, така

  

 

66

 

и отъ интригитѣ на гръчкитѣ владици, не по-малко съмь страдалъ и отъ скудость, за своето и на слугитѣ ми, дневно съдържание, защото, по причина на противодѣйствието на гражданскитѣ власти и на гръчкитѣ интриги, не ми бѣше възможно да получавамъ нуждното съдържание отъ подвѣдомственнитѣ ми Епархиоти.

 

Съ едно слово, бѣхъ като въ обсада отъ всички страни. Ако излизахъ по селата, за къмъ Битоля, грекоманитѣ въ Охридъ и въ окрѫжнитѣ села увѣряваха народа ми, че правителството ме е изпратило обратно въ Цариградъ, ако ли пъкъ се нахождахъ въ градътъ Охридъ, — гръкоманитѣ увѣряваха въобще народа, че правителството ме дърѫи подъ арестъ и не ме допуска да ида по селата. При такива обстоятелства, азъ не намѣрвахъ друго срѣдство за да осуетявамъ гръкоманскитѣ лъжи, освѣнъ да тичамъ, отъ единий край на Епархията до другийтъ, и да увѣрявамъ простолюдието, че това сѫ гръчки лъжи, пущани нарочно отъ гръчкитѣ владици.

 

Но най-послѣ постояннитѣ и нескончаеми интриги и клевети на окружающитѣ ме седемъ владици гръчки, а именно: Охридский, Битолский, Дебърский, Елбасанский, Корчинский, Леринский и Воденский надвиха прѣдъ Битолский валия, Али-Саибъ-паша, който писа на Високата Порта въ Цариградъ, че азъ бунтувамъ жителитѣ, не само отъ Охридската, но и отъ другитѣ околни Епархии, и че непрѣменно трѣбва да ме дигнатъ отъ Охридъ.

 

За това Али-Саибъ-пашово доношение, Святата ни Екзархия получи отъ Султанското Правителство тескере за моето отстранение отъ епархията ми. По поводъ на това тескере, въ първата половина на мѣсецъ ноемврий, 1875 г., получихъ въ гр. Рѣсенъ, гдѣто бѣхъ на обиколка въ Епархията, отъ Святата Екзархия едно конфиденциално писмо, въ което Св. Синодъ ми пишеше да стана и да ида въ Цариградъ.

 

Като получихъ такъва заповѣдь отъ Св. Екзархия, азъ, на мѣсто да тръгна за Цариградъ, одързихъ се и отговорихъ на Негово Блаженство Екзарха Антима слѣдоющето:

 

"Каквото и да послѣдува, азъ не оставямъ този народъ, за който още отъ прѣди 30 години съмь мислилъ и до колкото ми е било възможно, съмь радилъ за неговото добро, когато нито на единъ отъ Васъ не е проходило на умъ за него. Правителството ако ме нахожда за виноватъ въ нѣщо, нека ме прати въ заточение по-добрѣ отколкото доброволно да оставя въ разстройство прѣдаденийтъ ми народъ. Азъ отъ млади години съмь монахъ (калугеръ); разнообразието на моето до сега живѣние ме е научило и на скудность и на изобилие: да живѣя въ палатъ и да се помѣщавамъ въ проста пустинна килия, да се храня съ различна приправена храна и да се доволствувамъ само съ насѫщний хлѣбъ и вода и съ сухари, топени въ солена вода, — та заради това, пакъ повторявамъ и казвамъ, че по-добрѣ е правителството да ме проводи на вѣчно заточение, нежели, безъ принуждение, да оставя Епархията си."

 

Благодарение на този мой отговоръ, Екзархическото началство издѣйствува щото гражданското централно въ Цариградъ правителство да поиска отъ мѣстната власть да се произвесе она за повѣдението ми. Мѣстната Охридска власть, безъ да зная азъ, отпратила въ Цариградъ своето мнѣние въ моя полза. Именно съ словата: Такъвъ миренъ владика не е бивалъ другъ пѫть въ Охридъ. Онъ нито е замѣшанъ, нито се мѣша въ нѣкакви политически работи, е вѣренъ поданникъ на царството, со всички мирно живѣе и изпълнява християнскитѣ нужди. (Забѣлѣжвамъ, че азъ съ каймакаминътъ живѣехъ много дружелюбно, по арнаутското: беса-бесъ). И така, исканията Али-Саибъ-пашови се осуетиха и веднага слѣдъ смъртьта на умъртвенийтъ Султанъ Абдулъ-Азиса, когато азъ бѣхъ въ Битоля, телеграфически му дойде уволнение отъ валиалъкътъ; а азъ останахъ спокойно въ епархията си до 10 августъ 1877 год., когато се начна вечь послѣднята руско-турска война.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]