Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила

(Автобиографични бѣлѣжки)

 

1. Рождение в Кучевиста - Учение в селска школа - 5 скопски владици между 1829 и 1834 г. - Дяче с наставник йеромонах Манасия от селския манастир "Свети Архангел". Желание да стане калугер - Учение в Самоков заедно с Йордан Константинов Джинов - Домашно учение в Прилеп. Първи преводи ("Служение Еврейско и все злотворение нихно...") - Напускане на Скопие и на семейството завинаги

*******************************

 

Азъ, първи Екзархически Охридски Български Митрополитъ Натанаилъ, съмь се родилъ, първо дѣте на родителитѣ ми, въ 1820 година, [1] Октомврий 26, както послѣ ми казваха, въ Македония, въ Скопското село Кучевиста, отъ родители чисти Бугари (Българе), Православни християни, прости, безкнижни, земледѣлци: Стоянъ и Стоя Бойкикеви. Іеромонахъ Манассия, отъ селския монастиръ "Святи Архангелъ", ме е кръстилъ и ме е именувалъ Нешо или Недѣлко. Като съмь навършилъ 3 години отъ рождението ми, споредъ народнитѣ обичаи, ми сѫ подстригали космитѣ. Кръстникътъ ми е билъ Стефанъ Усовъ; това е станало при вечерно угощение на събрание отъ роднини и селски канени гости.

 

 

1. Годината на раждането надали е точна. Въ оригинала тя е била изтривана и послѣ поправена на 1820. Компетентни хора говорятъ, че тя трѣба, да е 1811; на сѫщото стои и Н. В. Прѣосвещенство софийскиятъ митрополитъ Партений.

 

Бѣл. А. Станковъ.

 

 

5

 

До 1827 годива живѣхъ въ родителскиятъ ми домъ, каквото всички селски дѣца. Въ 1826 година Игуменътъ на селскиятъ Монастиръ "Святи Архангелъ" Іеромонахъ Іоанникій, прѣждебивши Селски Енорийски свещеникъ, съ име Исаіа Путовъ, за пръвъ пѫтъ между тамошнитѣ Скопски околни села учрѣди школа при селската ни Кучевачка църква, "Святи Спасъ" и отъ Скопие доведе учитель (даскалъ), за да се учатъ дѣца, както отъ сѫщото село, така и отъ околнитѣ села, на четмо, по църковнитѣ Богослужебни книги, рѫкописни и печатни, начинающъ отъ букваръ, съ "кръсте помагай". На 6 Декемврий, 1826 година, се отвори училището и ме отведе татко ми въ селската църква "Святи Спасъ" да ми чете Игуменътъ Іоаникый молитва за наченващето ученіе.

 

Отъ началото на 1827 година се отвори при църквата селска школа. Тогазъ се събраха на учение книжно повече отъ сто селски дѣца; но повече отъ двѣ години не сѫществувà школата, та дѣцата едно по едно оставиха учението и се възвърнаха пакъ на домашнитѣ си селски работи. Азъ до 1835 година повтаряхъ Наустница, Свѣтче, Псалтиръ, Апостолъ и Евангелие по печатни и рѫкописни книги, ту въ селскиятъ Монастиръ Святи Архангелъ, ту въ Побужкій Монастиръ Благовѣщение Прѣсв. Богородици, като църковно діаче и прислуга, ту въ Скопіе, въ Скопската тогава школа, въ врѣме на даскалуванието на Даскалъ Никола, а между това сегизъ-тогизъ попасувахъ и домашнитѣ ни добитъци, пооравахъ и други домашни и земледѣлчески работи поработвахъ споредъ силитѣ си.

 

При това, нека забѣлѣжа за общо знание, слѣдующето. Отъ 1829 година до началото на 1834 година, се промѣниха 5 скопски владици. Первий бѣ Ананій. Той прѣмѣстенъ биде въ Призрѣнъ, поради нѣкои неудоволствия съ Вилаетскийтъ чорбаджия, извѣстниятъ х. Трайко Рѣкали. Тогава бѣше въ Скопіе като царь Амзи Паша, а х. Трайко — неговъ хазнатаринъ и съвѣтникъ. Слѣдъ Ананія дойде Генннадий. Между Геннадия и жителитѣ отъ село Кучевиста се начна явна борба. Причината на това бѣ слѣдующето. Новийтъ Игуменъ Спиридонъ, отъ Селскиятъ Кучевачкий Монастиръ "Святи Архангелъ", който зае това мѣсто слѣдъ стариятъ Игуменъ Іоаникия, бѣше се съединилъ съ самия владика Генадия съ цѣль да отчужди отъ селското наглѣдство, вмѣшателство и Епитропство Монастирътъ и да го подчини всесовершенно на Владиката. Съ това намѣрение, въ единъ пазаренъ недѣленъ день, владиката свикува по-главнитѣ Кучевачки жители отъ Пазарището въ Митрополията, и имъ казва за напрѣдъ да се не мѣшатъ въ Монастирьтъ, защото Игуменътъ самъ ще го управлява и ще дава смѣтка направо на владиката, а не на селото и на селскитѣ негови Епитропи, както бѣше до тогава. Събранитѣ селяни единодушно и единогласно се въспротивиха на това прѣдложение и го отблъснаха. Владиката, за да ги изплаши, съ афоризмо обърна се къмъ Игумена и го запита: кои сѫ по-главнитѣ лица отъ събравшитѣ се. Игуменътъ Спиридонъ му посочи трима отъ тѣхъ именно: Главниятъ Селски Чорбаджия Милчо Каровчевъ, Стефанъ Усовъ, владѣвши Турский язикъ и тогавашната турска политика и Стоянъ Бойкикевъ. И така, владиката произнесе афорезмо надъ тѣхъ за възпротивлението имъ на неговото искане. Тогава бѣше рождественски постъ. Генадий запрѣти да не имъ се извършува никакво священнодѣйствие, нито по домоветѣ имъ, нито въ църква, нито причащение да имъ се дава, нимъ и на домочадието имъ. Въ това врѣме азъ бѣхъ въ монастирьтъ диаче и на игуменътъ като ученикъ-килейникъ.

 

Това нѣщо толкова угорчи не само афоресанитѣ, но и всичкитѣ жители на селото, щото тѣ се натовариха безъ друго да изпъдятъ владиката отъ Епархията, съ содѣйствието на х. Трайка и на Амзи Паша. Начнато и свършено. Владиката Генадий бѣше смѣненъ и си отиде, споредъ заповѣдьта отъ Цариградъ.

 

 

6

 

На мѣсто Геннадиево дойде Гедеонъ; онъ сѫщо начна съ монастирьтъ това, каквото и Геннадия. Обаче не помина нито половинъ година и него го сполѣтя участьта на Геннадия и още по-лошо. Защото пратенъ биде за Свята Гора, но на край морето излѣзли гръцки разбойници и му земали дрѣхитѣ и всичко що е ималъ съ себе си; той веднага слѣдъ това умрѣлъ.

 

Подиръ Гедеона являва се въ Скопие владиката Неофитъ Караманлия, и по народность, и по язикъ, и по характеръ чорбаджия. Той начна да събира владичнина, най-напрѣдъ отъ село Кучевиста, иато первенствующо между околнитѣ села. Неофитъ, споредъ тогавашнитѣ наредби, събираше владичнината си произволно и се показа не като добъръ пастиръ, а като най-врълъ зулумджия, защото земаше и отъ богатитѣ и отъ най-сиромаситѣ каквото и колкото си искаше. Селскитѣ чорбаджии и за него ходиха въ Скопіе, гдѣто се допитаха до Амзи Паша и до по-знаменититѣ бегове, но имъ се отговори отрицателно; тѣ си дойдоха безъ успѣхъ. Отъ село Неофитъ дойде въ казаниятъ монастиръ, когато и азъ бѣхъ вече тамъ диаче и слугувахъ на схванатиятъ отъ ревматизмъ старецъ Манасия. Този владика сѫщо се отнасяше варварски. Онъ, колкото калугери бѣха въ монастирьтъ, наедно и улогавиятъ Манасия, введе ги въ Църква и ги кълна, за да може да получи желаемото. Отъ монастирьтъ онъ отиде въ Враня, а отъ Враня въ Тетово, гдѣто слѣдъ пристигнуването му тамъ, на третиятъ день го сполѣтя напрасна смьрть.

 

Цариградската Патриаршия, обезпокоена отъ Скопянитѣ, бѣше се произнесла така: "Тѣ сами да си избератъ человѣкъ за Владика, за да имъ се рѫкоположи отъ Патриаршеството." Тогава х. Трайко и другитѣ съселени, поддържани отъ Амзи Паша, за да се избаватъ отъ Цариградски пратенници, бѣха опрѣдѣлили за това нѣщо свещеника Димитрий, Протосингела и иконома на Архиерейскиятъ домъ. Попъ Димитрий, ако и да бѣше протосингелъ и Икономъ на владичкиятъ домъ и макарь да знаеше много добрѣ да говори и да чете по гръцки, но въ всичкиятъ си животъ, въ църква и вънка въ свѣщенодѣйствие, не употрѣбяваше гръцко четение или пѣение. Той бѣше чистъ отъ старитѣ българе българинъ, и бѣха увѣрени, че патриаршеството ще потвърди избиранието му. Надѣждитѣ останаха суетни, когато неочаквано въ Скопіе се яви владиката Гавриилъ, около есеньта на 1833 година. Не помина много врѣме, въ сѫщата година, дойде онъ въ селото Кучевиста, да начне да събира Владичнина, а отъ селото посѣти онъ и Монастирьтъ, придруженъ съ нѣкои отъ по-главнитѣ селски чорбаджии. Единъ день като обѣдваше съ чорбаджиитѣ, подобно на прѣдшественницитѣ си, Гавриилъ заговори за Монастирьтъ. Чорбаджиитѣ му отговориха: "Господине! Ние на Владицитѣ сме давали всичко споредъ какъ е било опрѣдѣлено, на тебе и ке прѣдадеме, но да ни се не мѣшишъ на монастирчето. Селото ни е работило на тия негови здания и нивитѣ и лозята негови работатъ се повише отъ селото. Ви казуваме, за това монастирче, четири владици въ 4 години се испѫдиха отъ Скопіе. Ако имате и вие това намѣрение да се закачите за монастиря, то ви казваме открито, сега отъ овдѣ да се качишъ на коня, па да отидешъ право въ Стамболъ, отъ кѫдѣ сте дошли." На това владиката отговори: "3найте, и я сумъ бугаринъ, моя майка е бугарка, я сакамъ сосъ васъ да живимъ". [1]

 

Съ това се и свърши вече разправията за Монастирьтъ, и Гавриилъ остана Скопски владика до смъртьта си.

 

Іеромонахътъ отъ селскиятъ монастиръ "Святы Архангелы", по име Манасія, бивши подстриженецъ въ монашество на Дебрский монастиръ "Св. Иоанъ Предтеча", който бѣше ме кръстилъ, ме имаше като свой възпитанникъ

 

 

1. Тия събития съ монастира и съ владицитѣ пиша като очевидецъ и монастирско дияче, служаще на калугеритѣ и на Церквата.

 

 

7

 

и азъ, когато живѣеше онъ вънка, далеко отъ монастирьтъ, на единение въ селската планина, му носѣхъ отъ монастирътъ хлѣбъ. Онъ — Манасия, въ 1832 година остави пустинята и отиде въ Свята Гора, въ Зографский Монастиръ. Съ неговото отдалечение въ Свята Гора, азъ повтаряхъ въ Скопската школа по църковнитѣ книги, както и по-прѣди въ Монастирьтъ и изучавахъ практически ръкамъ (смѣтание). Въ 1833 година, есеньта татко ми съ други жители отъ селата и отъ Скопіе, отидоха съ владиката Скопски Гавриила, на поклонение въ Свята Гора, въ Монастирьтъ Котламушъ, отъ гдѣто бѣше владиката. При това посѣщение на Зографский монастиръ Іеромонахъ Манасия и татка ми се сговорили да ме земе Манасия и да ме даде да се уча въ открилитѣ се тогава взаимни училища въ Църна Бугария (така македонцитѣ наричаха България), но съ условие да ме не допусне да стана калугеръ. Манасия и съ клѣтва обѣщалъ е това на татка ми. Когато татко ми си дойде отъ Свята Гора, не ми каза че е имало подобно наговаряне до тогазъ, до когато не настѫпи врѣмето за неговото изпълнение и азъ продължавахъ да изучавамъ въ Скопие послѣ святото евангелие, Молитвословъ съ Акатисти, канони и параклиси.

 

Іеромонахъ Манасия слѣдъ виждането съ татко ми, пратенъ биде отъ Зографското братство въ Едрене, за духовникъ, но въ пролѣтьта на 1834 година когато Велешкитѣ търговци се връщаха отъ панаира Узунджово, съ нихъ се прѣмѣсти за такъвъ и Іеромонахъ Манасий въ Велесъ; по-сѣтнѣ, по причина на чума, той отиде въ Прилѣпъ. Азъ слѣдувахъ въ школата въ Скопіе, отъ кадѣто се завърнахъ дома за Рождественитѣ Христови праздници, въ сѫщата 1834 година.

 

Въ единъ отъ тѣзи празднични дни, сѣдѣйки на трапезата, стана едно невинно спрѣчквание между мене и татка ми, при което татко ми произнесе: "Е, мой синко! кете изпратю, да те не видю цѣлу годину". На това азъ му отговорихъ: "а пъкъ азъ ке отидамъ, щото никой путь да ме не видишъ." При тия мои думи окомигно ми се изобрази и ми се вдълби въ мозъкътъ ми идеята да стана калугеръ.

 

Слѣдъ отпразднувание Христовитѣ праздници, пакъ се вратихъ въ скопската школа. Като настѫпваше мѣсецъ Априлий 1835 година, ме извика татко ми отъ Скопие и ми каза да се приготвя за да ме отведе въ Куманово да продължавамъ тамъ учението си, понеже Куманово не е далеко отъ Скопие и всѣки четвъртъкъ идатъ нашанци тамъ да купуватъ пшеница и брашно за да ги продаватъ въ Скопие. Съ това баща ми искаше да укрие отъ майка ми истината. На 18 априлий татко ми и азъ тръгнахме за Куманово, гдѣто трѣбваше да се срѣщнемъ съ духовника Манасия, който ни чакаше тамъ. Като приближихме Куманово, срѣщнахме се съ Іеромонаха и като му зехме благословията, безъ да влизаме въ селото, татко ми ме прѣдаде нему, съ когото тръгнахме прѣзъ градъ Дупница, и на 22 априлий пристигнахме въ Самоковъ. На 3 день, слѣдъ църковний отпускъ, се явихме на учителя Никола Тонджоровъ, чича на сегашниятъ отстѫпникъ отъ православната християнска вѣра — протестантина Иванъ Тонджоровъ. Іер. Манасия ме остави да живѣя и да се храня у тоя учитель, съ годишна заплата 400 гроша, съ задължение да ми прѣподава славянска и Българска граматика, както и другитѣ взаимни училищни прѣдмети. Наедно съ мене дойде отъ Велесъ и Юрданъ Константиновъ Джиновъ, който изпослѣ обра всичкитѣ забѣлѣжителни български рѫкописи, кожани и хартиени, отъ знаменитата библиотека на Прилѣпский монастиръ "Трѣскавецъ", както и отъ други македонски монастири и ги прѣдаде на Бѣлградското сърбско книжовно дружество "Србске Словесности."

 

Учителътъ Николай ни прѣподаваше на двамата уроци по Славенска граматика Захаріядисова и Мразовича, а по Български, по граматиката на Неофита Рилски. Другитѣ, по взаимно-училищната метода, прѣдмети, той ни прѣпо-

 

 

8

 

даваше на Български езикъ, споредъ желанието на стареца ми Манасия. Тъй слѣдвахме до мѣседъ декемврий, сѫщата година, прѣзъ което врѣме усвоихме доста граматически правила и свободно начнахме да правиме разборъ по етимологията и синтаксата. Но тука ни завидѣ нечистиятъ духъ. Мойтъ другарь Юрданъ Джиновъ, возмечта, че онъ бидейки отъ градско потекло и мѫжъ на 25 години и повече възрасть, а азъ отъ селско — петнадесеть годишно селянче, та го хвана срамъ да седи и да зима уроци съсъ селянче, та затова каза на учителя Николая: "Некямъ да седамъ и да земамъ матими сосъ селянче, ке си идамъ". И наистина, той на първо число на мѣседъ Декемврий, сѫщата 1835 година, си отиде въ Велесъ. Азъ останахъ самъ и продължавахъ да уча Славенска граматика и славенски разборъ. Българска граматика се прѣподаваше на всички, но словенски не учеше никой отъ ученицитѣ; синоветѣ на Самоковскитѣ чорбаджии учеха гръцка граматика, на мѣсто словенска.

 

На учителя Николай мѫчно бѣше да се занимава по славянски само съ едного мене. Онъ намисли да ме вчисли въ ученицитѣ, които се учеха по гръцки. Но понеже знаяхъ, че старецъ Манасия утъкмилъ се бѣше съ учителя да ме учи само по славянски, па и азъ, право да си кажа, не любяхъ гръцкото учение, може би отъ това, че по-прѣди когато се учехъ въ Скопие и се врьщахъ дома, чичо ми Стайко ми казваше всѣкоги: "дѣте! да се не учишъ на тоя гръцкий цигански язикъ, защото ке ти отсѣчу язичето, — то азъ упорито отказахъ да се уча по гръцки. Това накара учителя Николая да ми плесне по образа двѣ-три и азъ, нужда ради, напуснахъ упорството си.

 

Какъ и да е, но азъ веке отъ началото на новата 1836 година начнахъ отъ алфа и вита, по Генадиева граматика тогава, когато моитѣ другари бѣха прошли онома успастиконъ, епитетонъ, антонимия, рима, епирима, синдезмосъ и етимологията си имаха като патеръ-имонъ. Но и азъ, каго му се стегнахъ, благодарение на паметьта ми, въ продължение на три мѣсеци само всичката Генадиева граматика вразумително изучихъ на изустъ, като Отче нашъ и понеже отъ славянската граматика етимологическитѣ и синтактическитѣ разбори ми бѣха колко-годѣ ясни, то и по гръцки начнахъ наравно да слѣдвамъ съ моитѣ другари.

 

И така, отъ 23 Априлия 1835 година до 10 Иулия 1836 година, освѣнъ другитѣ взаимноучилищни прѣподаваеми прѣдмети, азъ доволно успѣхъ да усвоя правилата на Славянската, Българската и гръцката граматика, така щото прѣвождахъ, отъ славянски на български, съ малко погрѣшки, отъ тълкованието на Евангелието Теофилакта Българскаго и отъ гръцки на български съ помощьта на лексикони. Прѣзъ всичкото врѣме на нахождението ми въ Самоковъ и при всичкитѣ ни юношески играчки, не можахъ да заглуша родената у мене мисъль за калугерство. Благодарение неутѣшний плачъ на майка ми за мене, азъ трѣбваше скоро да напусна Самоковъ. Като узнала она, че ме нѣма въ Куманово и като не знаела гдѣ съмь и какъ съмь, принудила татка ми да дойде въ Самоковъ и да ме отръгне отъ училището.

 

1836 година, на 21 Юлий азъ оставихъ Самоковското училище и се завърнахъ съ татка си дома, гдѣто като поутѣшихъ за нѣколко дни майка ми, пакъ я оставихъ, и нея и домътъ ми, и отидохъ при духовника Манасия въ Прилѣпъ, гдѣто той бѣше се прѣместилъ, както вече казахъ, по причина на чумавата болѣсть въ Велесъ.

 

Слѣдъ пристигането ми въ Прилѣпъ, духовникъ Манасія пригласи отъ Велесъ Георгия Миховъ Самуркашовъ, като за мой домашенъ учитель, защото въ Прилѣпъ тогава се учеха само по славенски църковни книги. Българско взаимно училище тогава по тия страни не сѫществуваше, а за гръчки прочитъ или за училище гръчко въ тия врѣмена не се споменуваше нито въ Прилѣпъ, нито пъкъ въ Велесъ; само въ Скопие Чорбаджийскитѣ синове учеха просто

 

 

9

 

гръчко църковно четене: алфа, витарионъ и октоихосъ. Въ Прилѣпъ тогава бѣше учитель по църковни славянски печатни и рѫкописни книги едно осъмнадесеть годишно момче именемъ Константинъ, който и сега живѣе и свещенствува въ Прилѣпъ, подъ име X. Попъ Константинъ.

 

Моятъ домашенъ учитель, ако и да имаше граматически познания толкова, колкото и азъ, но поне се занимавахме и двамата. Азъ повтаряхъ пройденитѣ ми въ Самоковъ научни прѣдмети, а особенно четяхъ житията на святиитѣ, мѣсечнитѣ пролози, благовѣстникъ Теофилактовъ, Алфавитъ Духовний Св. Димитрия Ростовскаго, отъ гдѣто извличахъ избрани главизни и ги прѣвождахъ заради любящитѣ набожность Прилѣпски юноши и старци. Прочитахъ и други различни списания на святитѣ отци, повече рѫкописни, които зимахъ изъ богатата тогава стара библиотека на близолежащиятъ монастиръ Трескавецъ. Освѣнъ читанието, азъ избирахъ изъ прочетенитѣ книги сгодни поучения, прѣвождахъ ги на мѣстното българско нарѣчие заради стареца ми Манасия и онъ ги казуваше въ недѣлни и въ празднични дни на народа въ църквата свято Димитровска въ Варошъ, защото въ гр. Прилѣпъ, въ 1836—1837 година, нѣмаше църква. Благодарение на това името на мойтъ старецъ Манасия и до сега остана незабравимо въ паметьта на Прилѣпското потомство. Така азъ прѣвождахъ и на благоговейнитѣ свещеници потрѣбнитѣ имъ апостоли и евангелия. Книгата на Неофита Иеромонаха отъ монастирьтъ Нѣмца, въ Молдава, подъ заглавие: "Служение Еврейско и все злотворение нихно съ показание отъ свещенно и Божественно писание ветхо и ново и пр. печатана въ Солунъ въ 1839 лѣто [1] учительтъ ми Георги Самуркашъ я имаше печатана на Влашки и Гръчки, и понеже онъ, като бивши Букурещски търговецъ познаваше Влашки и Гръчки язици, то рѣшяхме се какъ да можемъ да я прѣведеме на наше мѣстно, просто Българско нарѣчіе. И така, въ нѣколко мѣсеци врѣме, имайки прѣдъ себе си Влашкото и Гръчкото издания, съ помагание единъ другому, я прѣведохме криво-право и въ 1837 година, мѣсецъ май, когато тръгнахме и двамата за свята гора, дадохме прѣводътъ на единъ Велешанинъ, по име Наумъ Лювчиевъ, (Наумъ Лювчиевъ е татко на монаха Авксентия Зографскій, сегашний игуменъ на Кремиковский Софийский Монастиръ св. Георий. — 1880 год.), за да го печати (типоса) въ Солунъ, гдѣто се слушаше, че се отворила българска типография.

 

Въ 1837 година, мѣсецъ Мартъ, Духовникъ Манасия прие писмо въ Прилѣпъ отъ Свята Гора, съ което го викаха да се върне назадъ въ монастиря за друго послушание въ Бесарабия, въ Киприанский монастирь, когото, съ всичкитѣ му земли, русското правителство тогава повьрна на Зографский святогорски монастирь. Киприановский монастирь е билъ непосрѣдственно притѣжание и владѣние на Заграфския до 1812 г. За това се съхраняватъ документи въ Зографската архива.

 

По тая причина и азъ, въ Май мѣсецъ, за праздника Вознесение Христово отидохъ отъ Велесъ да видя родителитѣ си за послѣденъ пѫть. Главната цѣль на това свиждане бѣше да закрия съ него моето намѣрение за калу-

 

 

1. Ето цѣлото заглавие на книгата: "Служеніе Еврейско и все злотвореніе нихно со показаніе отъ священно и Божественно Писаніе ветхо и ново. — и се положи накрай отъ Талмуда Еврейскаго, що е Павелъ Медійски, що иматъ повеке хулы противны предъ Бога противни и предъ святы Ангелы Божіи.

 

Се пиша но Молдо-Влашки языкъ отъ Неофита Монаха, що беше равининъ Еврейски и послѣ по святое крыценіе се чини учитель Христіанскій.

 

Второ па се написа на Греческій языкъ.

 

Трето па сега отъ гречески языкъ се преисноси и се преписа во простый и краткый языкъ Болгарскій къ уразумѣнію простому народу во типографіи Солунской при Хаджи подъ Ѳеодосій, архимандрита Синаитскаго въ лѣто 1839". — Книгата се намира въ Софийската държавна библиотека. Бѣл. А. С.

 

 

10

 

герство прѣдъ домашнитѣ, като ги успокоя, по видимому, съ обѣщание, че отивамъ само да изпроводя духовника Манасия и да си зема отъ Велесъ що имамъ, слѣдъ което непрѣмнно ще си дойдемъ веке дома. Но родителитѣ ми не се удовлетворяваха съ тия мои думи. Татко ми на другиятъ день слѣдъ праздника пригласи ме да идеме и да поразгледаме лозята и нивитѣ; азъ не му отказахъ. Тамо между другото той ми прѣдложи вѣнчание съ дщерката на единъ отъ селскитѣ пьрвенци, който тогава бѣше и кметъ въ селото; азъ, безъ да му дамъ поводъ за съмнѣние, съ радость приехъ прѣдложението му. И така, вечерьта, въ сѫщиятъ день, и годежътъ се извърши.

 

На третиятъ день слѣдъ годявката увѣрихъ родителитѣ си, че отивамъ да изпратя само духовника си, а послѣ ще се върна. Азъ тръгнахъ наедно съ нихъ за Скопие въ недѣленъ пазаренъ день. Тукъ се простихъ съ родителитѣ си, при родителски слѣзи и при майчини сърдечни слова: "Дай ми, мое дѣте, да те поцѣлива майка йоще единъ путь, ахъ! мое сърце ми кажуе, що нѣма веке да те видьо". Като се опростихъ съ нихъ, напѫтихъ се къмъ Велесъ, отъ гдѣто, наедно съ казаниятъ мой учитель Георги Самуркашовъ, да се намѣриме съ Духовника Манасия и съ него да тръгнеме за Свята-Гора.

 

Най-послѣ, при самото излизание вечь отъ Скопие къмъ Велесъ, три пѫти запирахъ се на край града да размислямъ и да се питамъ самъ себе си отъ каква нужда оставямъ родителитѣ си въ всегдашна жалость, когато токмо отъ нищо не се нуждаяхъ, толкова повече че х. Трайко и други Скопски Чорбаджии ми прѣдлагаха 600 гроша годишна заплата, за да бѫда Скопски учитель; освѣнъ това за по-послѣ ми се казваше да стана и попъ въ село или въ градъ. Отвѣтътъ на вътрѣшното ми чувство и на съвѣстьта ми и тритѣ пѫти бѣше все еднакъвъ: "Ти си далъ обѣщание Богу, дълженъ си да го изпълнишъ". Тогава и азъ обърнахъ се съ коня си къмъ Скопие и извикахъ: "И ти, Скопие, прощавай на вѣкъ, защото отъ сега никой пѫть нѣма веке да ме видишъ, нито пъкъ и азъ ще те видя". Така и стана: азъ до днешния день отъ тогава не можехъ да видя нито Скопие, нито мѣсторождението си.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]