БЕЛЕЖКИ
Тази книга, включваща необнародвани съчинения и писма на заслужилия български учител, просветен деец, неуморим фолклорист и плодовит книжовник Кузман А. Шапкарев, се издава във връзка със 150-годишнината от неговото рождение и 75-годишнината от смъртта му, които се навършват в началото на 1984 г.
Роден в гр. Охрид на 1. II. 1834 г., Кузман Шапкарев извървява трудния път на българската възрожденска интелигенция, отдавайки своите сили и способности за националното пробуждане на сънародниците си, за утвърждаването на новобългарското светско образователно дело и за извоюване на независима българска църковна организация. Ревностен ученик и следовник на пламенния родолюбец Димитър Миладинов, той се оформя като типичен представител на българските просветни дейци, с чийто живот и дейност са свързани първите крачки и най-значителните успехи на националното развитие на българите в Македония.
Молепсан завинаги от горещото родолюбив на Димитър Миладинов, в чието лице К. Шапкарев вижда «самоотвержен народен деец», той следва неговите стъпки като народен учител, който чрез училище на роден български език се стреми да подготви сънародниците си да отхвърлят чуждото духовно потисничество. К. Шапкарев не участвува пряко в революционното освободително движение, но цялата му дейност на народен будител и просветен деец, на книжовник и фолклорист подготвя почвата и подпомага делото на българската национална революция, взета в нейния най-широк смисъл.
В продължение на няколко десетилетия (от началото на 50-те години на миналия век) К. Шапкарев свързва най-тясно живота и дейността си с развитието и подема на новобългарското светско образователно дело в Македония, с борбите на тамошното българско население за родно училище и църква, против чуждото духовно потисничество и асимилаторски домогвания. Неговата плодотворна просветна дейност продължава и след 1878 г., когато главните му усилия са насочени към създаването и укрепването на българските учебни заведения в Солун, който се превръща в център на българското образователно дело в югозападните български земи в края на XIX и началото на XX в.
549
Наред с това, използувайки пребиваването си в различни селища и познанството си с много свои съвременници, в продължение на дълги години К. Шапкарев събирал огромно количество ценни фолклорни и етнографски материали, които дават богата и пластична картина на духовния живот и словесното творчество на българското население.
Но народополезното и плодотворно дело на К. Шапкарев, неговите големи заслуги за възраждането на българщината в Македония не се изчерпват с дългогодишната му учителска и просветна дейност и с неоценимия му принос в събирането, съхраняването и издаването на народното творчество. Той има и друга една важна заслуга към народа и отечеството.
Надарен с високо гражданско и силно родолюбиво чувство, К. Шапкарев имал и съзнанието за историческата стойност на делото, което вършел, на събитията, на които бил съвременник или в които участвувал непосредствено, разбирал значението на дейността на различни личности, с които съдбата и жизненият му път го свързвали. И затова въпреки тежките условия, в които протекъл животът му, и горчивите превратности на съдбата му той успял да запази голяма част от кореспонденцията, която получавал, да прави чернови на писмата, които изпращал до различни лица, да води бележки и записки за случки и събития, за деяния на личности и т. н. А в последните десетилетия на живота си той пристъпил и към написване на подробен историко-мемоарен труд, както и на други свои книжовни произведения, разкриващи живота и делото на бележити негови съвременници като братя Миладинови, Нако Станишев, Ян. Стрезов и др., посветени на борбите за национално пробуждане, за културно и духовно еманципиране на българското население в Македония. Така чрез историческите си съчинения и фолклорни материали К. Шапкарев воювал срещу фалшификациите на миналото на нашия народ, срещу асимилаторските домогвания на чужди среди спрямо българското население в Македония. «Всъщност — както правдиво отбелязва акад. П. Динеков — защитата на македонските българи е. . . основен двигател в цялата обществена и книжовна дейност на Шапкарева» (П. Динеков. Кузман А. Шапкарев събирач на народни умотворения. — Сб. на БАН, кн. XXXII, 1940, с. 556).
Историографските и автобиографични трудове на Кузман Шапкарев, както и богатата му кореспонденция допълват и закръглят неговото голямо народополезно дело. Тези съчинения не блестят с художествени достойнства, но имат едно важно качество, което ги прави особено ценни — те правдиво отразяват съществени моменти от историята на българския народ през втората половина на XIX в.; срещат ни с интересни и важни страници от миналото и борбите на българите в Македония за национална пробуда, възмогване и съхраняване, запознават ни със събития и личности, които са плът от плътта и кръв от кръвта на народа,
550
които са сърцевината на неговия обществен живот. Съчиненията на К. Шапкарев, включени в предлагания сборник, ни въвеждат непосредствено и атмосферата на епохата, за която разказват, приобщават ни към живота на сънародниците ни от онова време, разкриват правдиво техните стремежи и народностни борби.
Не трябва да се отминават и качествата на Кузман Шапкарев като мемоарист. Неговите съчинения са написани на чист и хубав български език, отличават се с логичност, яснота на изложението и стройност на композицията. Несъмнено те са дело на един вече опитен и школуван автор.
В резултат на многогодишната си дейност и на високото си съзнание да запазва документите, свързани с българското национално възраждане в Македония и със събирането и издаването на народното поетично творчество, К. Шапкарев успял да създаде и грижливо да опази за бъдещите поколения огромно ръкописно-документално наследство.
По-голямата част от него се съхранява понастоящем в личния фонд на Кузман Шапкарев, който се намира в Научния архив при Българската академия на науките (фонд 15), както и във ф. 1, оп. 2. По-пълна представа за характера и съдържанието на. документалните материали от архива на К. Шапкарев може да се добие от обзора на В. Флорова, Архивен фонд Кузман Шапкарев — Изв. на държ. архиви, 1974, т. 28, с. 309—316. Части от кореспонденцията на К. Шапкарев се намират в различни фондове, съхранявани в ЦДИА, в БИА при НБКМ и в други архивохранилища, а някои материали все още се пазят у негови близки и сродници.
За съжаление, тежките условия на живот и различни други обстоятелства (заплахи от арести и преследвания от страна на турските власти, немарата на някои негови близки и пр.) са станали причина част от неговите ръкописи и от кореспонденцията му да бъде унищожена и безвъзвратно загубена за идните поколения. Такава съдба е сполетяла редица писма и други ръкописи и книжа на Дим. Миладинов, пазени у К. Шапкарев, част от кореспонденцията му с Г. С. Раковски и др. Така например, когато описва подобни премеждия по време на учителствуването си в Прилеп и зариването на част от компрометиращите книжа и ръкописи, К. Шапкарев отбелязва: «Жалко, че тия книжа, както и много други по-прежни и по-сетнешни драгоценности и кореспонденции, запазвани много време с голямо прилежание, не могоха да устоят и срещу последните гонения и страхове във време на българските въстания (1876 г.). Едни от тях станаха жертва Волкану, а други изгниха в земята, дето бях ги зарил.»
Известна представа за ръкописното наследство на К. Шапкарев, което той грижливо събирал и успял да запази, за неговия характер и за съдържанието му ни дава един кратък опис, който сам Шапкарев
551
е направил през 90-те години на XIX в. и който е запазен в архива му под наслов «Опис на находящите се у мене необнародвани досега мои ръкописи, останали за в по-благоприятно време да се обнародват или изцяло, или на откъслеци».
След като в началото на описа посочва къде е обнародвал или е дал за печат свои трудове, Шапкарев пише: «Притежавам още и следующите стари и нови ръкописи, готови за печат:
1) 12 разни слова, съчинени и изречени в разни времена на български, а написани с гръцка азбука (тъй като в тие времена българската азбука не беше известна у нас), именно: 2 от приснопаметний Д. Миладинов, на 1830 и 1833 год.; 2 от пок. Гьорше Попов Миленков, през:1830 год.; 8 от г. Янаки Г. Стрезов през 1842—1849. Всичките съм преписал аз с българска азбука, за улеснение на незнающите гръцката азбука, като на долните полета прибавил съм и някои необходими обяснения. Оригинал в 75 страници, а мойт препис в 115 стр.
2) Материали за историята на възраждането българщината в Македония. . . в две части. . . всичкий же материал обема 21 тетрадки с 692 страници. . . Тези последните под № 2 са най-важните от ръкописите ми.
3) Кратко историко-географическо описание на гр. гр. Охрид и Струга в четири тетрадки със стр. 114.
4) Една огромна кореспонденция с безбройно число писма, която съм имал с разни вътрешни и външни учени лица и учреждения. . .
5) Едно огромно количество тетради с копии от по-важните ми писма и статии. . .
6) Една тетрадка с две статии, писани от мене на гръцки през 1885 год. и обнародвани в трестенский гръцки в. «Νέα ἡμέρα», с последующ превод на български. . .» (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 9, л. 73—75, 81—84).
Но и този опис, правен, преди К. Шапкарев да приключи книжовната си дейност и да събере цялостно архива си, не изчерпва обема на оставеното от него и необнародвано все още ръкописно и документално наследство.
През последните десетилетия на живота си К. Шапкарев полага неимоверни усилия да получи материална подкрепа от разни лица и обществено-културни институции, за да издаде събраните от него богати фолклорни и етнографски материали. Той е разбирал твърде добре, че тия материали, както посочва проф. Ив. Шишманов, са най-силно доказателство «за българщината на македонското славянско население. . . че в тях се крие една здрава самобитна национална култура» (вж. Летопис на БКД, 1909, кн. 10, с. 93). Но въпреки това задачата за издаването на народните умотворения се осъществява само частично (вж. преглед на издадените приживе негови материали в предговора към «Сборник от български народни умотворения», т. I, С., 1968, с. 20—25).
552
Освен това К. Шапкарев успява да издаде — главно в СбНУНК и със съдействието на проф. Ив. Шишманов, с когото установява тесни връзки, някои от своите трудове върху Охрид, Струга и др. селища и по някои историко-географски, етнографски и езикови въпроси (вж. описа в сб. Сто години БАН, С., 1969, с. 813—814). През този период. както и в годините до Освобождението, К. Шапкарев обнародва множество статии в периодичния печат, засягащи главно пак същите въпроси (някои от които с полемичен характер). Впрочем пълно и точно описание на публикуваните от Шапкарев материали не е направено досега и е трудно да се каже колко са те на брой и в кои издания са отпечатани. При това, както и той сам посочва, една част от тези материали са обнародвани анонимно, без посочване на автора им, което още повече затруднява задачата за съставяне на пълен библиографски списък на неговите обнародвани статии (по този въпрос вж. Ил. Тодоров. Публицистиката на Кузман Шапкарев. — Лит. мисъл, 1984, кн. 4).
Но и днес — сто и петдесет години от рождението и седемдесет и пет години от смъртта му — все още значителна част от книжовното и епистоларно наследство на К. Шапкарев стои необнародвано, а поради това и неизползвано достатъчно за по-пълното осветляване и изучаване на важни страници от националната ни история.
Настоящото издание има за цел да направи широко достояние някои от най-ценните историко-мемоарни съчинения на К. Шапкарев и част от огромната му кореспонденция, за да се открои по-ясно неговото голямо народополезно труженическо дело, да се запознаят с него най-широки читателски кръгове, различни слоеве на българската общественост.
В сборника са включени две от най-важните и най-интересните съчинения на К. Шапкарев: «Материали за възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.», написано във вид на автобиография и предназначено от самия автор за печат, но останало и до днес неиздадено, и неговият, както сам той го нарича, «предсмъртен труд» — завършеният едва в края на живота му и предназначен за второ и значително разширено издание ръкопис на историко-мемоарното му съчинение за братя Миладинови. В предлаганата книга е представена също така и част от неиздадената кореспонденция на К. Шапкарев, която на свой ред е също едно огледало на неговия напрегнат живот, посветен изцяло в служба на народа и отечеството.
Ограниченият обем на изданието не позволи в него да бъдат включени и други съчинения на К. Шапкарев, например някои от словата, произнасяни от него на училищни и други празници, както и съчинения, засягащи историко-географски, етнографски и други описания на някои селища и райони. Това би дало възможност да се представи по-пълно творчеството на К. Шапкарев, да се очертае по-цялостно неговият образ на книжовник и обществен деец.
553
Настоящото издание не представя в изчерпателна пълнота книжовното дело на Кузма н Шапкарев, но произведенията, които са включени в него, атестират своя автор откъм най-силната и характерна негова страна — като бележит възрожденски деец, горещ последовател и продължител на делото на братя Миладинови, пламенен български патриот, радетел за българска национална просвета и църква, отдал всички сили и способности за защитата и възхода на българщината. Тези трудове разкриват неговото голямо по своята обществена значимост, възрожденско в истинския смисъл на думата както по своето съдържание и същност, така и по своята всеотдайност и безкористие културно-национално дело.
Надяваме се, че издаването на настоящия сборник с произведения на К. Шапкарев ще даде тласък за по-нататъшното опознаване и проучване на творчеството му, на неговото, по думите на Марин Дринов, «високо родолюбиво дело» (вж. Македонски преглед, г. I, 1924, кн. 3, с. 79). Това издание ще посочи без съмнение необходимостта от по-пълното издаване и цялостно оползотворяване на ръкописно-документалното и епистоларното наследство на скромния, но многозаслужил народен учител, плодовит книжовник и ревностен народовед — «един от последните представители — по думите на проф. Ив. Шишманов — на ония генерации, които подготвиха националното възраждане на България. . . човек с многостранна, непознаваща своите граници енергия. . . патриот до пароксизъм», чиято едничка мечта била «да бъде полезен роду си» (вж. Летопис на БКД, кн. 10, 1909, с. 89).
Поради характера и предназначението на настоящото издание коментарните бележки към текста на включените в сборника произведения и писма на К. Шапкарев са съвсем кратки. Те имат за цел главно да насочат интересуващия се читател към допълнителна литература по засегнатите въпроси, да посочат точните заглавия на споменати издания, да дадат налагащи се пояснения при отделни случаи и пр. Сведения за лицата, споменавани в изложението, не се дават в коментарните бележки, тъй като кратки биографични данни за тях има в показалеца на личните имена.
*
При подготовката на поместените в този том материали за печат, внасяйки известни промени, които доближават текста до нормите на сегашната правописна система, сме се стремили да запазим в максимална степен неговото езиково своеобразие. С оглед на това сме запазвали не само лексикалните диалектни особености на авторовата реч от рода на «мощне», «овде», «овой», «пойциня», «потем», «прибер», «сборвя», «трътя», «цвър-
554
сто», но и всички колебания и непоследователности, които авторът — съзнателно или неволно — е допускал под влияние на родния си диалект, като: «них», «нихен», «нихни» наред с «тях», «техен», «техни»; «всите» и «всички»; «едвай» и «едва»; «особито» и «особено»; «како» и «като»; «насърчвам» и «насърчавам»; «предеди» и «прадеди»; «чекам» и «чакам»; «некаква» и «някаква»; «тие» и «оние» наред с «тия» и «ония»; «всекой», «всекоя» наред с «всякой», «всякоя»; «всекога» наред с «всякога»; «всекого» наред с «всекиго». Не са унифицирани също и редица други диалектни или архаични форми, употребявани успоредно с книжовните им съответствия: «щеха» и «щяха», «мълчеха» и «мълчаха», «язик» и «език», «священ» и «свещен», «таква» и «такава», «такво» и «такова», «такви» и «такива», «такъво» и «такова», «сумнение» и «съмнение», «надминува» и «надминава», «съще» и «също», «обще» и «общо», «последне» и «последно», «лоше» и «лошо», «излишне» и «излишно», «бъдъщ и «бъдещ», «жъртва» и «жертва», «чърпя» и «черпя», «чъртане» и «чертане», «стъпен» и «степен», «седъм» и «седем», «осъм» и «осем», «мъжите» и «мъжете», «уничтожавам» и «унищожавам», «поменути» и «поменати». Дори в единични случаи да е употребена, случайно изтървана някак си, една или друга диалектна или друга специфична особеност на авторовата реч, ние сме я оставяли непокътната. Запазени са също непоследователностите в употребата на пълната и кратката членна форма при съществителните имена от мъжки род, както и архаичните членни форми при прилагателните, числителните и местоименията: употребява се «бедний», «беднийт»; «вторий», «вторийт»; «наший», «нашийт» наред с «бедния», «бедният»; «втория», «вторият»; «нашия», «нашият». Не са унифицирани също формите на сегашно действително причастие, окончаващи на -ещ и на -ущ (т. е. запазват се колебанията от рода на «плачещ» и «плачущ», «пишещ» и «пишущ»).
Същевременно обаче, следвайки установената в изданията, предназначени за широк читателски кръг, практика, ние сме осъвременили правописа в следните най-често срещани случаи: изоставили сме буквите ъ и ь в края на думите, както и буквата ь пред членната форма на съществителните имена от женски род, завършващи на съгласна («целта», «заповедта» вм. «цельта», «заповедьта»), при формата за множествено число на някои съществителни («нокте» и «криле» вм. «ноктье» и «крилье»), след сонорните л и р в положение пред съгласна («полза», «царство» вм. «польза» и «царьство»), при наставката -нье на отглаголните съществителни от народен произход («писане», «четене», «летене» вм. «писанье», «четенье», «летенье»); изоставени са също съгласните т и д в групи съгласни, където нямат звукова стойност, а се употребяват по силата на традицията (нормализира се «деца», «оставка», «присъствие», «изкусно», «нужно», «сърце», «насърчавам» вм. «детца», «отставка», «присътствие», «изкустно», «нуждно», «сърдце», «насърдчавам»). При
555
всички тези и редица други аналогични случаи промяната в правописа не се отразява на произношението; следователно езикът на автора остава незасегнат.
Разбира се, в случая трябваше да се откажем и от неупотребяваните в съвременния ни правопис графични знаци ѣ, ѫ и ѭ: буквата ѣ заменихме с е или я според установените норми на книжовно произношение, ѫ предадохме с ъ (в корена на думите) или с а (при окончанията на съществителните имена от женски род, при глаголите с наставка -нѫ, в глаголните окончания за мин. несв. време и за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч сег. време; буквата ѭ заменихме с я в глаголните окончания за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сегашно време или с йъ — във всички останали случаи.
Освен това правописът беше осъвременен и в следните насоки: буквата ь в коренна сричка беше заменена с ъ, а в пълната членна форма на имената от мъжки род, завършващи на мека съгласна, с я («сънят», «царят» вм. «съньт», «царьт»); групите -ър/-ръ, -ъл/-лъ бяха предадени в съответствие със съвременните правописни и правоговорни норми; употребата на двойните съгласни също бе нормализирана според изискванията на съвременния правопис («несъмнено» вм. «несъмненно», «особено» вм. «особенно», «класно» вм. «классно», «руски» вм. «русски»); изоставено бе фонетичното означаване на редукцията на неударените широки гласни а, е и о — както в корена на думите, така и при представките и окончанията (т. е. печата се «одобрявам», а не «удобрявам», «изрине», а не «изрини»); същевременно представките ис-, въс-, рас-, бес-в положение пред беззвучна съгласна бяха нормализирани според морфологичния принцип: «изтърсвам» вм. «истърсвам», «разположен» вм. «расположен» и пр. (в това отношение у автора наблюдаваме пълна непоследователност); буквите я и ю след съгласните ж, ч и ш бяха заменени съответно с а и у; навсякъде, където пред гласната о мекият изговор беше означен с й, тази буква бе последователно заменена с ь; прилагателни имена и други производни от завършващи на -ея или -ия чужди думи редовно бяха предавани с гласна а вм. я («материали» вм. «материяли», «идеален» вм. «идеялен», «официално» вм. «официялно»); не беше взето под внимание изпадането под влияние на разговорната реч на съгласната в в групите съгласни бв, зв, вз, вс (печата се редовно «трябва», «вземам», «всичко», докато у Шапкарев срещаме непоследователно «тряба» и «трябва», «вземам» и «земам», «всичко» и «сичко»; нормализирана бе също и архаичната форма на съюза «но», предаван у Шапкарев, както и у повечето от неговите съвременници като «нъ»; същото се отнася и за думата «пък», която по онова време редовно се употребява във форма «пак»; нормализиран е правописът и на някои думи с по-особено изписване, въведено тогава под чуждо влияние: «як» вм. «ягк», «лек» вм. «легк», «екземпляр» вм. «екзембляр», «император» вм. «имбератор», «компания» вм. «комбания» и пр. По този начин текстът е предаден в
556
по-удобна за възприемане от съвременния читател форма, без обаче да се накърнява своеобразието на езика, без да се лишава той от присъщия му специфичен колорит.
По отношение на пунктуацията сме се придържали към съвременните норми, стремейки се обаче винаги да запазваме смисловото и интонационното значение на препинателните знаци, употребявани от Шапкарев (т. е. промени са правени само в случаите, когато това е наложително с оглед на съвременната практика). Изцяло в съответствие със съвременните норми е и слятото, полуслятото и разделено писане на думите. Съкращенията в авторския текст обикновено са запазвани; където те са разкрити, това е направено според общоприетата практика с помощта на квадратни скоби (с изключение на някои често срещани случаи: н. п. = например, Ц/град = Цариград, следов. = следователно, бр. = братя, х. = хаджи, п. = поп, когато думите са изписани пълно без съответната уговорка; без уговорка са разкрити също съкратените названия на месеците, както и някои твърде често употребявани съкращения на прилагателни имена, означаващи народностна принадлежност: «български», «гръцки», «турски», «руски», «австрийски» и техните производни).
Посочените тук основни правила, без да са напълно изчерпателни, очертават главните насоки, в които е извършено осъвременяването на правописа в настоящото издание.
I
«Материали за историята на възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 год.» е най-крупното историко-мемоарно автобиографично съчинение на Кузман Шапкарев, което той сам оценява в цитирания по-горе опис на произведенията си като «най-важните от ръкописите ми». Замислено отдавна и писано всъщност повече от две десетилетия, това съчинение представлява широка панорама на национално-възрожденския процес в редица селища и райони в югозападните български земи.
Притежаващ остро историческо чувство и съзнанието за необходимостта да запознае бъдните поколения с борбите на българското население в Македония за национална просвета и независима църква, с усилията за пробуждане на националното самосъзнание и самочувствие на сънародниците си в един от най-трудните и величави периоди от тяхното историческо битие, К. Шапкарев записва и запазва материали за по-важните събития, на които е свидетел и съвременник. Сам той отбелязва в края на този свой труд «каквото по-забележително събитие през живота ми минало пред очите или ушите ми, аз не съм пропуснал незабе-
557
лязано, а всичко навреме, точно и подробно, особито по отношение възражданието българщината в някои македонски градове, в които съм учителствувал или и в ближните тем места, записвал съм с всичките дати и подробности, та от тие бележки съм събрал толко материал и по тая част, щото могъл съм да съставя едно огромно съчинение или хронограф — настоящето, във вид на собствена своя автобиография. . .»
Навлизайки в зрелия период на своя живот, в годините на оценка и равносметка на извървения път и извършената дейност, наред с другата си книжовна и събирателска фолклористична и етнографска дейност К. Шапкарев замисля да опише по-пространно своята биография, която всъщност е една характерна страница от историята на Българското национално възраждане в Македония. В предговора на автобиографията си той посочва, че основният мотив, за да пристъпи към описание на житието си, а с това и на много исторически събития, в които е участвувал или на които е бил съвременник, е убеждението и съзнанието му, че «тие събития са нужни за новата ни история».
Когато през есента на 1883 г. Шапкарев оформя началото на пространно замисления свой голям автобиографичен труд, той го изпраща на Екзарх Йосиф I в Цариград, като в писмо до него от 17. X. 1883 г. споделя своите замисли и проекти в това отношение. «Отдавна съм мислил — пише той — да оставя писмено някои важнички за новата ни история събития, които станали в отечеството ни Македония през времето на моето тридесетгодишно почти учителствувание, но обстоятелствата и състоянието не ми позволявали досега. . . Може да не е дотолко важен трудът ми, но все не е и съвсем безполезен. Да се обнароди засега не е полезно, но и да се изостави — вредително. Заради това реших да напиша поне все, колкото помня, та в едно сгодно време да се издаде или да се чърпи поне от него, щото би било полезно.»
Първоначалната боязън, че може да бъде смятан за славолюбец, който чрез този си труд иска да се самоизтъкне, да покаже преди всичко своята личност и дейността си, била преодоляна от насърчението, което авторът получил от Г. Кандиларов, директор по това време на българската гимназия в Солун. И тъкмо по това време (1883 г.) К. Шапкарев пристъпва към написване на първата част на своя обемист историко-мемоарен труд.
Освен обнародвания тук обстоен негов автобиографичен труд той е подготвил и някои други автобиографични съчинения. За най-ранен автобиографичен опит на К. Шапкарев трябва да се смята текстът, обнародван от акад. Иван Снегаров в сп. «Македонски преглед», г. III, 1927, кн. 1 и 2. Този ръкопис Ив. Снегаров намерил в Охрид през 1916 г. заедно с други книжа на К. Шапкарев. (Това е част от архива на Шапкарев, останала у негови близки в Охрид, за която той говори и в своята автобиография.) Писана през 1864 с добавки през 1865 и 1866 г. «на охридско
558
българско наречие с примеси от книжовния български език. . . тя ще да е — пише Ив. Снегаров — най-ранен опит на К. Шапкарев за саможивотопис» (Ив. Снегаров, Принос към историята на просветното дело в Македония. Една автобиография на Кузман Шапкарев от 1864 г. — Македонски преглед, г. III, 1927, кн. 1, с. 36). Тази автобиография обаче обхваща събитията докъм края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, т. е. само най-ранния период от живота и дейността на К. Шапкарев.
През 80-те години на XIX в., както посочихме по-горе, К. Шапкарев пристъпва към написване на своя подробен автобиографичен труд, като по това време завършва неговата първа част. Този ръкопис на Шапкарев се съхранява понастоящем в личния му архивен фонд (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 32, л. 1 —120.). В следващите години той дописва, попълва и преписва на чисто в 21 тетрадки (общо 692 ръкописни страници) този свой основен труд, който подарява на Българска академия на науките, където се съхранява понастоящем (НА на БАН, ф. 1, оп. 2, а. е. 1493). Именно този разширен, подробен вариант от автобиографията на К. Шапкарев, над който той работи повече от две десетилетия, се обнародва за пръв път в настоящото издание.
Един друг, твърде съкратен вариант от автобиографията на К. Шапкарев, съдържащ основните факти от живота и дейността му, разказани в 58 точки, в обем от 41 ръкописни страници, в чернови вид и в чисто преписан екземпляр, се съхранява в личния му архивен фонд (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 8, л. 1—22 и 42—53). Завършен на 28 март 1892 г., този автобиографичен очерк е бил предназначен за проф.Иван Шишманов (по-подробно вж. Н. Жечев, Ил. Тодоров. Еще одна неопубликованная автобиография К. Шапкарева. — Bulgarian Historical Review, 1984, № 1.).
Последен и най-кратък вариант на автобиографията на К. Шапкарев, завършен в последните месеци на живота му — в началото на 1909 г., — е ръкописът, приложен в края на преработения и допълнен негов труд за братя Миладинови (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 8, л. 24—40). Това е всъщност и последната «лебедова» песен в книжовното творчество на народния будител и неуморим труженик в полето на българската народна просвета, краезнание и народонаука. Това е една съкровена изповед и равносметка на изминатия от него път и предсмъртен завет към следващите поколения да се учат от примера и подвига на незабравимите братя Миладинови и техните родолюбиви съратници.
Автобиографични моменти носят и редица други ръкописи, трудове и бележки на К. Шапкарев, отчасти обнародвани, или пък запазени в архивния му фонд. Обаче в повечето случаи те повтарят сведенията и фактите, съдържащи се в основните му автобиографични съчинения, които изброихме по-горе. Подобен характер имат също така и редица
559
писма и други документи, излезли от ръката на К. Шапкарев (например молби до Народното събрание във връзка с пенсията му) и т. н. В много от писмата си той дава интересни сведения за биографията си, разкрива се чрез тях и неговата просветна, книжовна, фолклористична и др. дейност, поради което епистоларното му наследство може да служи като ценно допълнение към автобиографичните му трудове.
Историко-мемоарното съчинение на К. Шапкарев «Материали за историята на възражданието българщината в Македония. . .» е богат източник на факти, сведения и материали не само за неговия живот и дейност, но и за личността и делото на широк кръг български дейци, като братя Миладинови, Нако Станишев, Я. Стрезов и много други, за тежненията и народностните борби на българите в Македония през втората половина на XIX в.
Това съчинение на К. Шапкарев съдържа обилен материал за историята на Охрид, Кукуш, Прилеп, Струга и други селища в Македония и особено за българското просветно дело, за борбите за независима българска църква, за обществения живот, бита, обичаите на местното население и т. н. Не ще е пресилено да се каже, че този труд е богат рудник на ценни сведения, допринасящи за по-пълното изучаване на националновъзродителния процес в тези краища на отечеството ни, че е своеобразна енциклопедия на българското просветно дело и църковно-националното движение в Македония през втората половина на миналия век, разкрити чрез очите и сърцето на един пламенен български родолюбец. Най-хубавите и плодоносни години от своя живот К. Шапкарев отдава на учителското поприще, където се проявява като талантлив педагогически деятел, ревностен апостол на българското национално образователно дело, радетел за утвърждаването и напредъка на българската просвета и култура. На многото места, където обстоятелствата са го изпращали на работа, в различните селища той печелел привързаността и уважението на своите ученици, както и на болшинството от гражданството, оставял диря в просветното развитие на тези селища. Ето как трогателно той описва например заминаването си от Струга. «Никога през живота си — разказва Шапкарев — не съм бил трогнат толко, колкото при раздялата с учениците си от Струга. Преди да се разделя с них и да си тръгна за Охрид, събрах по-възрастните класни ученици около себе, казах им две-три думи, сходни с обстоятелството, и тога, без да чекат да свърша думите си, рукнаха из очите на всички порой сълзи. Това като видях, трогнат до глубини сърца, аз не можех нито думата си да довърша, нито да се въздържа от общето увлечение на учениците и да не заплача също, та прибързах да се оттегля. Но те задържаха ме, попаднаха всички на колене като снопе, поклониха ми се и ми целуваха десница; а аз едва могох да се дръпна от тях с пълни със сълзи очи, като ги оставих плачущи като осиротели от родителите си деца.»
560
Един от основните въпроси в автобиографичния труд на К. Шапкарев, който той засяга многократно, е разобличението на поведението и антибългарските деяния на висшето гръцко духовенство и цариградската патриаршия. В мемоарите на Шапкарев се привеждат многобройни факти за пагубната роля, която представителите на висшия фанарнотски клир са играли в съдбата на българското население през XIX в. и особено на българите в Македония, изтъкват се пречките, които те са създавали за въвеждането на българския език в училищата, разкрити са техните асимилаторски домогвания като оръдия на панелинистическите идеи. С безпощадна сила и убедителност К. Шапкарев очертава порочния и безнравствен лик на някои висши гръцки духовници, като владиците Мелетий, Калиник, Йосиф и др., очертава безскрупулния, покварен и подъл характер на тези висши църковни сановници, водещи яростна борба срещу българското национално възраждане и развитие.
Описанията, които К. Шапкарев прави на скверните деяния на тези оръдия на цариградската патриаршия, свидетелствуват за крайната ожесточеност на българо-гръцката църковно-национална разпра. Спомените на К. Шапкарев са документ с огромна изобличителна сила срещу духовната агресия и моралното падение на представителите на цариградската патриаршия. В същото време трябва да се изтъкне, че К. Шапкарев, който ненавижда гръцкото духовенство заради злините и препятствията, които то прави срещу духовното пробуждане и националното издигане на българския народ, има положително отношение към гръцкия народ и изпитва уважение към гръцкото образование и култура, оценява тяхната роля в културното и образователното развитие на сънародниците си. Прочее той отправя острието на своята критика и разобличение «ъм ония гръцки среди и представители, които са станали изразители на шовинистични стремежи и оръдия на агресивни замисли срещу българския народ и неговото национално развитие, срещу ония, които искали да подчинят духовно, да обезличат национално и да експлоатират икономически българското население. Неведнъж той прави ясно разграничение между тези среди и гръцкия народ, към който изпитва доброжелателни чувства.
Трудът на К. Шапкарев съдържа обилен материал за народопсихологията на възрожденските българи, за по-задълбоченото ни себепознание като народ в един от най-съдбовните периоди от националното ни развитие.
Историко-мемоарното съчинение на К. Шапкарев има много голяма стойност и в още едно отношение. То е неопровержимо свидетелство за българския народностен характер на славянското население в Македония. Изложението на К. Шапкарев — един от радетелите за образователно дело на роден, майчин български език за българското население в Македония, — е убедително доказателство за българския етнически
561
характер на това население и същевременно опровержение както на тогавашните, така и на по-късните фалшификации по този въпрос.
Като всеки мемоарен труд и автобиографията на К. Шапкарев не е лишена от някои субективни преценки и пристрастия при характеризиране на отделни лица и събития — въпреки стремежа и желанието на автора да бъде максимално обективен и достоверен. Като личност и обществен деец той влизал в конфликти и противоречия със свои съвременници, с други дейци на епохата — съотечественици или чужденци. По-късно някои неточности и пристрастия на отделни автори, засягащи събития и личности, на които и той е бил свидетел, са провокирали неговата критична реакция, предизвиквали са публичното му противопоставяне и критика в печата, в научни издания и пр. Несъмнено тези отношения са дали известно отражение и върху оценките и характеристиките за някои дейци, за които се говори в автобиографията. Например твърде отрицателна е преценката, която К. Шапкарев дава на личността и дейността на известната възрожденска учителка баба Неделя Петкова, както и на някои други негови съвременници. В случая се проявяват някои черти от характера и личността на Шапкарев, който по думите на проф. Ив. Шишманов «беше откровен — понякога до рязкост. . . чието сърце бе винаги на езика му», него «нещастията бяха направили мнителен и скептик» (вж. Ив. Шишманов, Кузман Шапкарев и Марин Дринов — Македонски преглед, г. I, 1924, кн. 3, с. 62, 76).
Тези обстоятелства трябва да се имат пред вид при ползуването и оценката на труда на К. Шапкарев, защото и той като всяко човешко дело отразява пристрастията и слабостите на съответната личност. Това обстоятелство обаче не трябва да хвърля сянка върху искрения стремеж на автора за широк и правдив поглед и оценка на хората, събитията и времето, за които разказва. Намеренията, от които К. Шапкарев се е ръководил при написването на своя историко-мемоарен труд, са били, казано с неговите думи, да остави на потомството «вярна картина на съвременни някои, важни за историята ни събития». И трябва да се подчертае, че като цяло тази задача той е изпълнил добросъвестно и успешно. Не случайно трудът на К. Шапкарев е преценен от много изследователи като ценен извор за историята на Българското възраждане в Македония през XIX в. Мнозина от тях са цитирали и използували в своите изследвания този труд на К. Шапкарев преди още той да бъде обнародван, като например П. Динеков, Н. Трайков, В.Трайков, В.Божинов, Й.Ванчеви др.
Автобиографичният труд на К. Шапкарев се състои от две части: първата съдържа 4 глави, а втората — 14, някои от които доста неравномерни по обем.
562
ПРЕДГОВОР
Стр. 22*. Вероятно в случая става дума за книжката «Няколко летописни бележки по състоянието на западните македонци за първата четиридесет и пет годишна епоха на настоящия век. Извлякъл, наредил и превел от гръцки Езерский, ученик», С., 1890, 35 с. Езерский е псевдоним на известния учен Георги Баласчев, родом от Охрид.
Стр. 24*. Засега не е проучено и установено напълно публицистичното творчество на К. Шапкарев до 1878 г., както впрочем и от по-късния период. Поради това не може да се даде библиографска справка в това отношение. Обстоятелството, че броят на периодичните издания, в които е сътрудничил К. Шапкарев, е доста голям, вече говори за продължителната му публицистична дейност.
Стр. 27*. Съчинението на К. Шапкарев за Охрид и Струга е обнародвано в Сборник на Българското книжовно дружество, кн. 1, С., 1901. За историята на гр. Охрид през Възраждането и за българското учебно дело в града вж. и Ю. Иванов, Към историята на възраждането на град Охрид — Светлина, II, 1892, кн. 10—11; Е. Спространов, По възраждането на град Охрид — Сб. НУНК, кн. 13, 1896; Ив. Снегаров, Град Охрид — Македонски преглед, 1928; кн. 3, Р. Божилова, Нови сведения за просветните борби през Възраждането — Истор. преглед, 1978, кн. 4, с. 97—109; Й. Ванчев, Новобългарската просвета в Македония през Възраждането, С., 1982, и посочената в тези съчинения литература.
Стр. 29*. За Янаки Стрезов вж. очерка на К. Шапкарев поместен във втория дял на настоящото издание.
Стр. 31*. Става дума за т. нар. Санстефански мирен договор, сключен на 19. II (3. III) 1878 г., по силата на който България била освободена от турско иго. Но Санстефанският договор бил съществено ревизиран на Берлинския конгрес през лятото на същата 1878 г., в резултат от решенията на който България била разпокъсана на няколко части.
Стр. 35*. Вж. дял II от настоящото издание.
563
ЧАСТ I
ГЛ. 1
Стр. 38*. Става дума за за Димитър Хоматиан, охридски архиепископ (1215 — 1230).
Стр. 38**. За охридската архиепископия вж. Г. Стрезов и А. Шопов, Един стар кодекс на Охридската архиепископия от 1677 г. до унищожението ѝ. —Сб. НУНК, кн. VI, 1891, с. 192 и сл., и кн. X, 1894, с. 536 и сл.; Ив. Снегаров, История на Охридската епископия. . . т. II, С., 1931.
Стр. 47*. Всъщност и други чужди наблюдатели през тази епоха са подчертавали българския характер на славянското население в Македония (вж. например: Българската история в трудовете на европейски учени, С., 1970; Македония. Сборник от документи и материали, С., 1978).
Стр. 65*. Автобиографията на Григор Пърличев е издадена през 1894 г. в Сб. НУНК, кн. 11.
Стр. 66*. Вероятно става дума за «Буквар или началное учение», Белград, 1849 г., 24 с. Първото издание на тази книга било отпечатано през 1846 г. в Букурещ.
Стр. 68*. Има се пред вид «Очерк путешествия по Европейской Турции», Казан, 1848; 2 изд. М., 1877.
Стр. 69*. Авторът има пред вид публикацията си «Няколко критически бележки върху обнародваните досега материали върху историята на възраждането на българщината в Македония». — Български преглед, 1895, кн. 7, 8, 9, 10.
ГЛ. II
Стр. 70*. За Струга и учебното дело в града вж. Ив. Xаджов, Братя Димитър и Константин Миладинови, С., 1944, с. 17—22; Ив. Снегаров, Кодекс (кондика) на църквата «Св. Георги» в Струга, С., 1964.
Стр. 70**. То е обнародвана в Сборник на Българското книжовно дружество, кн. 1, С., 1901 г., под наслов «Кратко историко-географско описание на градовете Охрид и Струга».
Стр. 71*. Танзиматът, или периодът на реформите в буржоазен дух в Османската империя, започва през 30-те години на XIX в. Той е из-
564
вестен преди всичко с т. нар. Гюлхански хатишериф от 1839 г., чрез който трябвало да се осигури буржоазен правов ред в държавата.
Стр. 75*. «Кратка свещена история на ветхо и ново заветната църков, преведена от архимандрит Партения Зографски», Цариград, 1857 г.
Стр. 75**. Става въпрос за книгата «Царственик или история болгарская. . .», първо печатно и преработено издание на «История славянобългарска» от Паисий Хилендарски, съставено от Христаки Павлович и излязло през 1844 г.
Константин Типалдос бил редактор на богословското училище на остров Халки. По негово внушение учителят в същото училище Ив. Димитриев съставя граматика на черковнославянския език, която била издадена през 1850 г. В нейното изработване взел участие и Неофит Рилски, който също бил привлечен за учител в това реномирано богословско училище. За да подпомогне учениците, Неофит Рилски съставил и христоматия на черковнославянски език. Тя съдържала текстове и славяно-гръцки речник за употребените в текстовете думи. Христоматията била издадена през 1852 г.
«Опитна числителница» от X. Вафа била преведена от Хр. Златев и издадена през 1852 г.
Стр. 78*. За развоя на църковната борба в Югозападна България през този период вж. П. Ников, Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения, С., 1971, както и историите на отделните селища в тези райони; вж. също Кирил, патриарх български, Българското население в Македония в борбата за създаване на Екзархията, С., 1971.
ГЛ. III
Стр. 96*. В случая Шапкарев пресилено и неоснователно критикува и напада, макар и анонимно, Григор Пърличев.
Стр. 98*. Вж. за това по-подробно у Ив. Xаджов, Ал. В. Рачински за братя Миладинови — Училищен преглед, 1932, кн. 1, с. 102—119.
Стр. 100*. Под инициалите МСб. (Министерски сборник) се разбира «Сборник за народни умотворения, наука и книжнина», който започнал да излиза през 1889 г. като издание на Министерството на народното просвещение (до кн. XVIII — 1901 г.) След това изданието се поема от Българското книжовно дружество (по-късно Българската академия на науките).
565
Стр. 109*. Поемата «Горский пътник» на Г. С. Раковски била издадена през 1857 г. в Нови Сад.
Стр. 112*. Има се пред вид т. нар. великденска акция (3. IV. 1860 г.) на българите в Цариград, чрез която публично се провъзгласява отказването им от Гръцката патриаршия.
Стр. 117*. Сборникът на Стефан Веркович «Народне песме македонски бугара» бил издаден в Белград през 1860 г.
Стр. 118*. Документите, за които става дума, тук не се възпроизвеждат. Те са били публикувани от Кузман Шапкарев в Сб. НУНК, 1900, кн. 16—17, с. 912—925 под наслов «Документи по Възражданието. Нови документи по владишкия въпрос в Охрид през 1859—1861 г.». В ръкописа на Шапкарев тези материали са изпълвали седмата тетрадка (от с. 193 до 247), която днес се намира в НА на БАН, ф. 11, оп. 2, а. е. 69, л. 1—36.
ГЛ. IV
Стр. 119*. За град Прилеп и за българското учебно дело в града през Възраждането вж. също и К. Шапкарев, Описание на град Прилеп и околностите му, — Читалище, г. I, 1870, кн. 10; Н. Г. Еничерев, Възпоминания и бележки, С., 1906; Хр. Шалдев, Град Прилеп в Българското възраждане (1838—1878), С., 1916; Г. Трайчев, Град Прилеп, Историко-географски и стопански преглед. С., 1925.
Стр. 125*. И в случая К. Шапкарев дава пресилена и неточна характеристика. За просветната дейност на Йордан х. Константинов-Джинот вж. у В. Кънчов, Избрани произведения, т. II, С., 1970; Й. Ванчев, пос. съч., с. 47—51, 103—104.
Стр. 135*. Този пасаж от труда на Шапкарев заедно с някои сведения общо за съдържанието и значението на съчинението му е даден в статията на Петър Кл. Шапкарев «Из мемоарите на К. А. Шапкарев. Борбата за българско училище в Прилеп» — в. «Зора», бр. 6171, 6. ян. 1940 г.
Стр.146*. Оценката на К. Шапкарев тук и при други случаи за личността, поведението и дейността на Неделя Петкова е твърде пристрастна и фактически противоречи на значителното и полезно дело, което тя извършва за развитието на българското девическо образование в Македония и в други селища на страната през Възраждането.
566
ЧАСТ II
ГЛ. I
Стр. 155*. За учебното дело в Кукуш и за историята на града през Възраждането вж. също и К. Шапкарев, Описание на училищата в Полеяно-кукушката окръжност. — Читалище, г. I, 1871, кн. 13; Ив. Иванов, Учебното дело в Кукуш. — Илюстрация Илинден, г. XII, 1935, кн. 5; Туше Влахов, Кукуш и неговото историческо минало, С., 1963 (2 изд. 1969 г.).
Стр. 169*. Според библейската легенда Датан и Авирон, които въстанали срещу Мойсей и Аарон, били погълнати от земята заедно с други техни съучастници.
Стр. 177*. Словото на В. Чолаков било обнародвано в сп. «Български книжици», 1858, кн. 24, с. 333.
Стр. 182*. За унията в Кукуш вж. посочените съчинения на П. Ников, Т. Влахов и др.
Стр. 192*. За Дойран през Възраждането вж. Г. Трайчев, Дойран и неговото езеро, С., 1923; Б. Д. Янишлиев, Град Дойран (Полянин, Пулин) и живота ни там през турското владичество до 1912 г. (Спомени), С., 1934; К. Хаджидинев, Дойран, разцветът и гибелта на един град, С., 1960.
Стр. 194*. Докато тук К. Шапкарев е склонен да преувеличава ролята на Н. Станишев, в следващите страници той дава твърде пресилена отрицателна оценка за Партений Зографски и Натанаил Охридски.
Стр. 231*. Очевидно става дума за Стаматовото четириевангелие от XIII в., пазено днес в Ленинград, ГПБ, № 338. За него вж. Б. Велчева, Към установяването на среднобългарските правописни типове. — Изв. на Инстит. за български език, кн. XVII, 1969, с. 233—286.
Стр. 207*. Учебниците, написани от К. Шапкарев, били издадени през 1866, 1868 и 1869 г. в Цариград в печатницата на в. «Македония»; Написването и издаването на учебници на отделни наречия се е практикувало в онова време, тъй като българският книжовен език е бил в процес на формиране и не е бил утвърден в цялата страна.
567
Поради това за известен период от историята на новобългарското образователно дело «учебници, написани на регионални български говори, намират по-голямо и ефективно приложение в учебния процес. . . без авторите на подобни опити да проявяват някакви сепаративни тенденции или намерения за разцепление на българската общност» (Й. Ванчев, пос. съч., с. 92). Впрочем още по онова време, когато във връзка с издаването на подобни учебници авторите им били обвинявани от някои среди, че по такъв начин разделят българския народ, кукушката община излязла с изложение, обнародвано във в. «Право», с което отхвърляла тези обвинения в сепаратизъм; «като българи. . . и членове на българската голяма фамилия», подчертават кукушани, подобни опасения «са съвсем празни» (вж. Т. Влахов, пос. съч., 2. изд., е. 117).
Стр. 209*. Тук се прави алюзия за древногръцкия религиозен център в Делфи, извеетен с прочутия делфийски оракул, който играел важна роля в политическия живот на древногръцкия свят.
Стр. 213*. Преиздаден от брата на К. Шапкарев, неговият буквар бил отпечатван през 1874 г. в Солун под наслов «Майчин язик. Букварче или първи начални уроци по най-лесна метода наредени.»
ГЛ. II
Стр. 232*. Спомените на Н. Ганчев Еничерев са обнародвани в Сб. НУНК, кн. XX (II), 1904 г. под наслов «Спомени от моето учителствуване в Прилеп» и през 1906 г. в отделно издание под заглавие «Възпоминания и бележки».
Стр.232**. Вероятно се имат пред вид събитията, свързани с въстанието в Северозападна България през 1850 г.
ГЛ. III
Стр. 240*. За учебното дело в Битоля през Възраждането вж. цит. съч. на Й. Ванчев и посочената там литература.
Стр. 244*. За дейността на Васил Манчев в Битоля вж. спомените му, издадени през 1982 г. (съст., бел. и коментар Цв. Нанова и Юл. Николова).
Стр. 245*. Данните за произхода на Райко Жинзифов трябва да се приемат с резерва. Те не се потвърждават от други съвременници и от
568
изследователите на неговия живот и дело. А в едно писмо от бащата на Райко Жинзифов — Иван, изпратено от Битоля на 18. VII. 1866 г. до проф. М. П. Погодин, изрично се казва: «Човеколюбив госодаре! У Македония сме вси болгаре, но под гърска власт тако, что до днес не знаехме дали има болгарски букви. Ова година перво аз станах болгарский учител, но слаб у славянский язнк, зачто моя младост иждих в елински науки. Того ради за просвещение на народот ни нуждо е да дойде Ксенофонд у Македония» (ЦГИАЛ, ф. 1108, оп. 1, ед., хр. 106, л. 1).
Стр. 252*. За живота и дейността на митрополит Натанаил Охридски вж. повече подробности в автобиографията му, обнародвана в Сб. НУНК, кн. 26, 1906, и Пловдивски Кирил, Натанаил, митрополит охридски и пловдивски, С., 1952.
Стр. 256*. Бляскавото посрещане на митрополит Натанаил трябва да се преценява пред всичко като израз на порасналото национално самосъзнание на българското население и на придобитото самочувствие от извоюваната победа в продължителната и тежка църковно-национална борба.
ГЛ. IV
Стр. 257*. Въстанието в Херцеговина и Босна против османското владичество избухва през лятото на 1875 г. и поставя началото на ново и продължително изостряне на т. нар. Източна криза (1875—1878 г.).
Стр. 277*. Вероятно тук се има пред вид обстоятелството, че българите са били принуждавани да обслужват като колари турски обози или са извършвали друга ангарийна работа по време на военните действия.
ГЛ. VI
Стр. 288*. За протестите на българското население в Македония срещу разделянето на България по силата на Берлинския договор от 1878 г. вж. по-подробно у Хр. Христов, Освобождението на България и политиката на западните държави 1876—1878, С., 1968, и документалния сборник «Освобождение Болгарии от турецкого ига», т. 3, М., 1967.
Стр. 288*. Тези обобщаващи оценки са плод на натрупаното възмущение и своеобразна реакция срещу големите злини, злоупотреби и инсинуации, които шовинистични гръцки и сръбски среди са вършели спрямо българите и българската национална кауза.
569
ГЛ. VII
Стр. 300*. За българското учебно дело в Солун и по-спецпалио за българските гимназии там вж. Ц. Миладинова, Епоха, земя и хора, С., 1911; Г. Кандиларов, Българските гимназии и основни училища в Солун, С., 1930; сб. Солун, С., 1934; Ив. Снегаров, Солун в българската духовна култура, С., 1937; Кирил, патриарх български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877—1878 г., т. I—II. 1969—1970; Й. Ванчев. Солунската гимназия от 1880 до 1913 г. — сб. Пламъкът на Солунския светилник, С., 1970, с. 63—93; В. Божинов, Солунската гимназия «Кирил и Методий» в обществено-полятическия живот на българското население (1880—1913) — Исторически преглед, 1971, кн. 4, с. 87—95; В. Божинов, Българската просвета в Македония и Одринска Тракия 1878—1913, С., 1982.
През 1905 г. в сборника «Материали из историята на учебното дело в България», св. 2, с. 91—103, К.А. Веселин (псевдоним на К. Шапкарев) обнародва «Кратки бележчици по историйката на учебните ни заведения в гр. Солун». Всъщност това е резюме на част от автобиографията на К. Шапкарев. В тия бележки са цитирани и някои от разменените писма с Българската екзархия по работата на българските учебни заведения в Солун. Малък откъс от автобиографията на К. Шапкарев под наслов «Предистория на солунските български гимназии» е обнародвал Г. Стрезов в сб. «Солун», С., 1934, с. 37—43. Този откъс засяга главно откриването на гимназията от Д. Ганчев.
В наскоро издадения сборник «Светилник» (съст. Й. Ванчев), С., 1983, П. Кл. Шапкарев е обнародвал кратки извадки от тази частна труда на своя дядо Кузман Шапкарев, озаглавени «Кузман А. Шапкарев за солунските български гимназии» (вж. с. 140—144). По-пространни извадки по този въпрос е обнародвала в същия сборник Ел. Миладинова (вж. с. 195—209).
Стр. 301*. Откъсът от автобиографията на К. Шапкарев, в който той разказва за срещата и разговорите си с английския представител лорд Ц. Фицжералд, е обнародван от П. Кл. Шапкарев във в. «Македония», г. VIII, бр. 2184 от 3 февруари 1934 г.
Стр. 316*. Автор на писмото е Божил Райнов, по това време директор на българската гимназия в Солун.
570
ГЛ. IX
Стр. 326*. За българското просветно дело в Солун преди 1878 г. вж. труда на Ив. Снегаров, Солун в българската духовна култура, С., 1937.
Стр. 330*. В края на тази глава е поместена следната бележка: «Тук като прибавление се прилага и един прибавочен тетрад от 70 страници голям формат с едно подробно изложение, в което солунската б[ългарска] ц[ърковна] община излагана св. Екзархия състоянието на училищата в тоя град през год. 1883 и разпрята, станала между някои от учителите, от една страна, и пансионний съдържател, г. Бертранда, и самата община, от друга страна.» Това изложение, писано отделно, не печатаме тук, тъй като то се явява допълнително приложение към автобиографията и съдържа конкретни подробности и обяснения по възникналите спорове, които интересуват само ограничен кръг читатели. Въпросната тетрадка се съхранява в Научния архив на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 26, л. 1—36.
Гл. XI
Стр. 349*. Въпросите около пенсията на К. Шапкарев са изложени и в прошението му до Народното събрание, обнародвано от Н. Жечев в сп. «Български фолклор», 1978, кн. 4.
Гл. XIII
Стр. 354*. Тези данни, както и посочванията, които К.. Шапкарев прави при други случаи в това отношение, ще помогнат да се установи по-точно и по-пълно неговото обнародвано публицистично творчество, за което все още се знае недостатъчно.
Стр.354**. Въпросите за полемиката с някои автори К. Шапкарев засяга многократно и в кореспонденцията си (вж. например писмата му до проф. Марин Дринов, обнародвани от П. Динеков през 1934 г. в сп. «Македонски преглед»).
Стр. 357*. За характера и стойността на фолклорните материали, събрани от К. Шапкарев, вж. у П. Динеков, Кузман А. Шапкарев, събирач на народни умотворения. — Сб. на БАН. кн. XXXIV, с. 469— 563; също и П. Динеков, Възрожденски писатели, С., 1964, с. 187— 195.
571
Гл. XIV
Стр. 358*. Въпросът за издаването на фолклорните материали, които К. Шапкарев събирал почти половин век, го занимавал особено много в последните десетилетия на живота му. На този въпрос той посветил много усилия (особено през 80—90-те години на XIX в.), стремял се да го направи достояние на широк кръг учени и читатели, тъй като разбирал огромната културноисторическа стойност на събраните материали.
Стр. 360*. Всъщност Дирекцията на народното просвещение в Източна Румелия отпуснала известна материална помощ на К. Шапкарев за издаване на тези материали. Това се вижда и от неговото писмо от 9. III. 1885 г. до Дирекцията (НА на БАН, ф. 15, он. 1, а. е. 81. л. 35). По това време директор на народното просвещение в Източна Румелия бил видният български писател и общественик Константин Величков. Тази сума обаче е била съвсем недостатъчна за осъществяване на големите издателски проекти на К. Шапкарев.
II
Към края на 1884 г. К. Шапкарев издава в Пловдив един от своите най-ценни книжовни трудове — «Материали за животоописанието на братя X. Миладинови Димитрия и Константина. С прибавление нещо и за живота на Нака С. Станишев».
Тази малка книжка, написана главно върху лични спомени за живота, личността и делото на незабравимите народни будители, остава и досега между най-ценните източници за изучаване биографията на братя Миладинови. Не случайно още на времето тя получава положителна оценка както в страната, така и от чужди специалисти. (Отрицателна е само критичната бележка на Д. Ризов във в. «Македонский глас» от 25. I.1887 г., комуто К. Шапкарев отговаря в своя «Сборник от български народ ни умотворения», т. 4,С, 1891, с. XVII—XXXIV. Вж. и тук, бел. под линия на с. 413.) Така например професорът от Киевския университет Т. Флорински на следната 1885 г. прави в Известията на Киевския университет обстойна рецензия на трудове на К. Шапкарев. Във връзка с книжката за братя Миладинови той пише между другото, че тя е посветена на «известните дейци на Българското възраждане, събирачи на народни песни, мъченици на народното дело, безвременно погинали в цариградските затвори от гръко-фанариотска злоба. . . Животът и дейността на тези забележителни представители на българския народ — продължава авторът — досега не са изучени подробно и не са оценени по достойн-
572
ство. . . Разказът на Шапкарев, богат на подробности, разкрива и осветява един от най-мрачните епизоди от възраждането на македонските българи. Всяка крачка към придобиване на духовна свобода коствала на народа немалко скръб и мъка» (вж. К. Шапкарев. Сборник от български народни умотворения, т. 1, С., 1968, с. 356—357).
Първото издание на книгата за братя Миладинови било изчерпано своевременно и след четвърт век, когато наближила 50-годишнината от трагичната им гибел и чувствувайки свършека на жизнените си сили («при заходящото слънце на живота ми», както сам се изразява), К. Шапкарев преработил и допълнил този свой труд, надявайки се, че той ще бъде издаден във връзка с 50-годишнината от гибелта на братя Миладинови. (Ръкописът на това издание се съхранява в НА на БАН (ф. 15, оп. 1, а. е. 33, л. 1—137, а черновата редакция — л. 139—202). При това той изразил готовност да подари ръкописа си с цел печалбата от изданието да послужи за създаването на просветен фонд, със средствата от който да се издържат по двама ученици от Охрид и Струга, които след завършване на образованието си да служат в родния си град. Но и досега този, както впрочем и редица други ръкописи на К. Шапкарев, са останали необнародвани.
Във втория вариант на ръкописа на книгата си за братя Миладинови К. Шапкарев е направил редица допълнения и промени. Те се изразяват главно в следното: добавено е встъпление, в което в стегната форма и чрез прощалните думи на Д. Миладинов се разкрива смисълът и съдържанието на неговия живот и на националната борба; въведени са и някои структурни промени, изложението за братя Миладинови е разделено на периоди, поместени са и някои допълнения за лица и събития; във втория период са въведени подзаглавия: а) «Обиколката на Д. Миладинов из Македония и озлобяването на Фенер против него»; б) «Уловението, затварянието на Д. Миладинов и опропастяванието на двамата братя» и « Една кратка бележчица», в която коментира и поправя излезли от печат статии и произведения за братя Миладинови и прави характеристика на физическия образ, личността и делото им. Прибавена е и «Втора забележка (вместо епилог)», в която критически е разгледана статията на С. Юренич за Й. Щросмайер във връзка с делото на братя Миладинови.
Добавки са направени и в «Прибавлението», където наред с биографичния очерк за Нако Станишев, в който също има някои малки добавки, К. Шапкарев е прибавил изцяло следните нови приложения: биографски очерци за двама заслужили дейци на българското просветно дело в Македония, родом от Охрид — Андроник Йосифчев и Янаки Г. Стрезов, — както и последния, съкратен вариант на своята автобиография. По такъв начин той е обогатил значително съдържанието на своя труд в сравнение с първото му издание.
Голямата стойност на това произведение на К. Шапкарев трябва
573
да се търси преди всичко в обстоятелството, че в него е пресъздаден достоверно както идейният и морално-нравствен лик, така и физическият образ на незабравимите народни будители Димитър и Константин Миладиновн; показани са подтиците на тяхната дейност, разкрити са редица интересни моменти от жизнения им път, убедително е посочена сърцевината на тяхната патриотично-будителска дейност, насочена към националното възраждане и укрепване на българския народ преди всичко чрез създаване и развитие на негово светско национално училище и независима църква. На тази възвишена родолюбива цел братя Миладинови посвещават силите и обричат живота си, оставайки завинаги сред първите дейци и мъченици за българското име, за възмогването на своя български народ.
Книгата на К. Шапкарев за братя Миладинови не е спокойно, безстрастно биографично съчинение, а вълнуващ разказ за мъченичеството на един народ и неговите верни синове, писан под напора на силни и трайни чувства, на преклонение пред подвига и делото им.
К. Шапкарев посочва Дим. Миладинов като «главен двигател, водител и неуморим деец», основателно преценява двамата братя като борци и мъченици за вярата и за народността, за езика и за идеите си. Шапкарев разкрива борбите, които Дим. Миладинов води за запазване единството на народа, очертава качествата му на народен учител и талантлив педагог, някои съществени черти на характера и поведението му, които го правят «самоволна жертва на народния олтар». Когато например разказва за Д. Миладинов и Р. Жинзифов като народни учители и будители, Шапкарев ги характеризира като «стълбове на българщината». А като обрисува характера на Д. Миладинов и подтиците на неговата дейност, К. Шапкарев отбелязва: «Д. Миладинов проповядваше явно и открито, частно и публично, като Сократа. . . където и да се случеше — в училище ли или в къщи, на събрание или при частно с някого съставяние; с ученици ли велит или с родителите им, с простолюдието или с първенствующи; в село или в град — главнийт и първенствующий негов разговор беше: за българский язик в училищата и в църквите и за български владици. Когато се възхитеше повече, особито при някои весели минути, както споменах и другаде, провикваше се: «Ураа! Живели бугари, Бугария славна!» Но както се каза вече, тая именно негова силна и неугасима ревност разпали кръвта и надигна жлъчта на народните ни неприятели, та го съсипаха и лишиха народа ни от един незаменим деец. . .»
И в тази си книжовна творба Кузман Шапкарев е нарисувал ярко портрета на ненавистното висше гръцко духовенство, водещо яростна борба срещу националните стремежи на българите, но и тук чувството за историческа достоверност и справедливост не му е изменило — той прави разлика между отделните представители на това духовенство, като се отзовава положително за личността и делата на ония, които не са под-
574
чинили действията си на шовинистични идеи и стремежи. Убедителни са и обясненията, които К. Шапкарев прави във връзка с приемането на унията от някои българи.
При липсата на автентичен фотографски портрет на Димитър Миладинов сведенията, които Шапкарев дава за физическия образ на пламенния народен будител са извънредно ценни, защото той е между малцината негови съвременници, които са го познавали отблизо и са оставили спомени за това.
Интерес представляват също така сведенията, които К. Шапкарев изнася за причините за арестуването на Дим. Миладинов, за последния период от живота на двамата братя, за гибелта им и пр. (Вж. библиография за братя Миладинови в труда на М. Арнаудов, Братя Миладинови, живот и дейност, С., 1969 (2. изд.), с. 351—358. В този труд е разгледан подробно и въпросът за смъртта на братя Миладинови и различните версии, съществуващи по този въпрос.)
Стр. 395*. Сборникът на бр. Миладинови е издаден през 1861, а не в 1860 г.
Стр. 410*. Писмото на Д. Миладинов до Ив. Денкоглу е обнародвано в книгата «Братя Миладинови. Преписка», С., 1964, с. 104—106.
Стр. 413*. Повече за Г. Динката и изобщо за фамилията Държилови вж. Хр. Христов, Градиво за биографията на Георги К. Динков. — ГСУ, ФИФ, 58, 3, 1965, с. 131—165; Д. Райков, Първият учител. Документален разказ за Георги Константинов — Динката, С., 1981.
Стр. 440*. Тук Шапкарев изразява огорчението си от обстоятелството, че след Освобождението мнозина, особено официалните среди, се отдалечават от възрожденските идеали, че не се отдава дължимата почит и внимание на дейците от възрожденската епоха, които са пожертвували силите и живота си за възмогването и освобождението на България.
Стр. 445*. Сп. «Братски труд» било издавано от българите, учещи се в Москва през 1861 —1862 г. В него активно сътрудничели Р. Жинзифов, Л. Каравелов, К. Миладинов и др.
Сведенията, сочени от К. Шапкарев, са ценни във връзка с установяването на поетичното и публицистично творчество на К. Миладинов и изобщо на литературното наследство на братя Миладинови.
Стр. 448*. Съобщението за арестуването на Дим. Миладинов и изпращането му в Битоля е обнародвано във в. «Дунавски лебед» на 18
575
април 1861 г. (бр. 30). Не е изключено обаче К. Шапкарев да е изпратил по-късно и дописка за изпращането на Дим. Миладинов в цариградския затвор, която по една или друга причина не е била отпечатана.
Стр. 453*. Ръководейки се от стремежа да запази религиозното единство на православните народи в Османската империя, руското правителство е било против разгарянето на църковно-националната бврба на българите, като полагало усилия да реши възникналите противоречия в рамките на запазване върховенството на цариградската патриаршия. Но впоследствие, след задълбочаване на борбата и на разкола между българския народ и фенерската патриаршия, то променя своите схващания и не противодействува на създаването на независима Българска екзархия. По-подробно за това вж. Кирил, патриарх български, Граф Н. П. Игнатиев и българският църковен въпрос, С., 1958; З. Маркова, Русия и българският църковно-национален въпрос 1856—1864, — ГСУ, Ист. ф., т. 70, 1980.
Стр. 482*. Писмото на Дим. Миладинов до Я. Стрезов от 20. VIII. 1859 г. е обнародвано в «Братя Миладинови. Преписка», с. 91—93.
Стр. 487*. Книгата на К. Шапкарев представлява интерес и с биографичните очерци за Андроник Йосифчев и Янаки Стрезов, в които е разкрита тяхната многогодишна и народополезна просветна дейност. По такъв начин този труд на Шапкарев се явява своеобразно възкресяване на важни страници от историята на националното ни възраждане, от борбите за национално училище и църква в югозападните български земи.
Особен интерес представлява и краткият автобиографичен очерк, поместен в края на втория дял. Написан само два месеца преди смъртта на Шапкарев, той е фактически пълна и окончателна равносметка на неговия богат живот. Ръкописът на този очерк се съхранява в Научния архив на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 8, л. 24—40., при други автобиографични материали. Не може да има обаче съмнение, че той е неделима част от подготвяното второ издание на книгата за братя Миладинови (това се вижда не само от съдържанието, но и от номерацията на страниците).
Необходимо е да се отбележи, че в сп. «Илюстрация Светлина» (г. VIII, 1893, кн. 7, с. 2—4) са поместени под наслов «Трима ветерани» кратки очерци за Андроник Йосифчев, Янаки Стрезов и Кузман Шапкарев. Тези три очерка са напечатани анонимно, но едва ли може да има съмнение, че техен автор е самият К. Шапкарев или поне, че той е предоставил необходимия материал на редакцията на списанието. Това личи впрочем и от бележките, които той прави в прибавлението към книгата си за братя Миладинови, като отбелязва, че ще повтори същото «с някои само необходими поправления и допълнения». Необходимостта да раз-
576
шири и допълни тези три очерка подтиква Щапкарев да ги приложи като допълнение към ръкописа на второто издание на книгата си за братя Миладинови, чиито ученици и следовници са именно тримата тези народни учители и просбетни дейци — А. Йосифчев, Я. Стрезов и К. Шапка-рев. Че К. Шапкарев е автор на очерците в «Илюстрация Светлина», може да се види също и от писмото му до Лука Касъров от 3. I. 1904 г. (обнародвано в дял трети на настоящия сборник), в което той изрично посочва какво е изпуснато на с. 3, кол. 2, ред 5-й отд. в очерка за него, като цитира точно изпуснатия текст. Явно това може да направи само авторът на очерка.
Стр. 501*. Трябва да се посочи, че всъщност синовете на К. Шапкарев полагат грижи за опазването на огромния архив на своя баща, оценяват правилно голямата историческа стойност на ръкописното му наследство. В по-голямата си част днес то се съхранява в Научния архив на Българската академия на науките, на която К. Шапкарев е бил редовен член от 1900 г.
III
Кореспонденцията на Кузман Шапкарев представлява съществена част от неговото архивно-документално наследство. Разбирайки стойността на кореспонденцията, още от ранните години на своето учителствуване той съхранявал писмата си от и до различни лица. А обстоятелствата в неговия живот го поставили в непосредствени връзки с много дейци на българското национално възраждане и на българския обществено-политически и културен живот след Освобождението, както и с чуждестранни учени и дейци.
В резултат на тези връзки К. Шапкарев е писал и получавал голям брой писма, които представляват ценен източник за историята на българската просвета и култура през втората половина на XIX и началните години на XX в. Така например, като разказва за дейността си в Кукуш и околността му «по църковний и училищний вървеж», К. Шапкарев изтъква: «От това с всичката околност и вън от нея, по другите каази, на изток и запад, на север и юг, аз държех редовна и постоянна кореспонденция, с една реч училищата ни в Кукуш през това време радваха се на таква популярност по един доста обширен кръгозор — по цялата почти Средня Македония, от Воден до Сер и от Солун до над Струмница. . .»
Сам К. Шапкарев посочва в цитирания вече «Опис. . .», че в архива му се съхранява «една огромна кореспонденция (безбройно число писма), която съм имал с разни вътрешни и външни учени лица и учреждения, по-главните от които са: св. Екзархия и о. Методий, по-сетне св. загор-
577
ский митрополит, о. Козма Пречистанский, по-сетне дебърский митрополит, А. Шопов, по-сетне бълг. търгов. агентин в Солун, високоучений професор М. С. Дринов, професорите: Ламанский, Брандт, Бодуен де Куртене, К. Грог, Т. Флоринский, Сирку, К. Иречек, Краус, Атил Милен (французин); Министерств. на нар. просвещение, г. Ив. Ев. Гешев, г. д-р Ив. Шишманов, Българ. книж. дружество, старий ми учител Ян. Стрезов, старий тоже писател г. Андроник Йосифчев и мн. др. още частни и официални лица и учреждения, като български общини в България и Македония, учители, офицери, книжари, вестникари, редактори на пер. списания, представители на църковний въпрос и пр., и пр.»
Схващайки добре значението на писмата като исторически документи, като памет за изминали събития и личности, К. Шапкарев полагал грижи да събира и опази това богатство. Но различни превратности в живота му допринесли за унищожаване на част от тези материали. Впрочем сам Шапкарев изповядва: «За жальост, голяма част от кореспонденцията ми. . . изчезнала е безследно по следующите причини: а) по преследванието ми от страна на тур. правителство; б) по преместванието ми от Турско за в България и обратно на няколко пъти; в) по преместванието ми от един български град в друг, а главно при време на боледуванието ми — от Орхание в София, Виена, Самоков, когато аз не съм бил в състояние да наблюдавам преносването на домашните ни вещи. В Охрид, след оттеглюванието ми оттам, 1880 год., две важни уничтожении са ми станали: а) в началото на 1882 год. мес. януария, по един обиск и една сродна нам фамилия задигнати са били от турската власт и уничтожени един пълн ковчег наши разни книги, писма и други ръкописи, които пок. ми брат, уж за по-сигурно запазване, бе ги скрил; б) а колкото били останали у дома, в това разстояние, кое малките ми деца, кое ония, които останали да живеят след мене в къщата ни, от невежество и незнание уничтожили ги като непотребни неща. Между тези последните имаше няколко прекрасни краснописания от мои в Струга ученици които краснописания ясно свидетелствуваха за първото въвеждание на българската писменост в стружките училища на 1857—1858 год. и бързия успех на делото. А пък през 1861 год., при улавянието и откарванието на приснопамятний Д. Миладинов, цялата кореспонденция помежду мене и него, относяща се по църковний въпрос и въобще по възражданието ни, биде задигната и отнесена заедно с него в Битоля, Солун и Цариград, откъдето и не се върна вече, както и страдалеца Д. Миладинов. В нея фигурираха 300 мои писма, които на три пъти в Битоля били са прочетвани по заповед на властта (НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 9).
А в ръкописа на втория, разширен вариант на книгата си за братя Миладинови К. Шапкарев пише с горчивина: «. . .ако бяха оцелели досега оставените у мене чернови на Миладиновите писма до разни важни лица, имаше много още да се каже по неговата дейност. Но пуста орис-
578
ница! Изяде ги.» За подобни случаи Шапкарев разказва на няколко пъти в подробната си автобиография и в други свои трудове, както и в някои от писмата си.
Приживе К. Шапкарев обнародва само няколко от получените до него писма (предимно от руски учени), свързани с усилията му за издаване на неговите фолклорни сборници, без обаче да посочи авторите им (вж. Сборник от български народни умотворения, ч. III, отд. I и II, кн. VII, С., 1891, с. XIII—XIV).
След смъртта на К. Шапкарев пръв оценил голямата научна стойност на съхраняваната в неговия архив кореспонденция видният учен проф. Ив. Шишманов, който през 1924 г. обнародвал в сп. «Македонски преглед» (г. I, кн. 3, с. 51—80) тринадесет писма на известния български учен и общественик проф. Марин Дринов до К. Шапкарев, написани през периода 1886—1900 г.
По-късно части от кореспонденцията на К. Шапкарев са публикувани в различни периодични издания. Сравнително по-пълна публикация на негови писма до проф. М. Дринов, с когото Шапкарев поддържал дружба, «така сърдечна и изпълнена с чувство на дълбоко уважение и искрено преклонение и от двете страни», е направил П. Динеков през 1934 г. в сп. «Македонски преглед» (кн. 2 и 3) по случай стогодишнината от рождението на К. Шапкарев.
Извадки и коментар на едно писмо на Шапкарев от 8. VI. 1865 г. прави Н. Коларов във в. «Зора», бр. 6160 от 20. XII. 1939 г., под наслов «Едно патетично писмо от Прилеп до учителя Икономов в Дупница».
Няколко писма на К. Шапкарев от 1860 и 1861 г. — фактически най-ранните изцяло обнародвани досега негови писма, — отправени до Г. С. Раковски, са публикувани от Н. Трайков и В. Трайков в Архив на Г. С. Раковски, т. 2 (1957) и т. 3 (1966 г.).
Единични писма на К. Шапкарев са обнародвани също така в «Из архива на Константин Иречек», т. 2, 1959 г., с. 233-234 и 276—277, в сборника «Документи за историята на Българското книжовно друже ство», т. 2, 1878—1911, С., 1966, с. 126, 218—219; в сборника «Македония», 1978 г., с. 213—214.
Писма на К. Шапкарев до братя Робеви обнародват Н. Трайков и В. Трайков в книгата «Братя Миладинови. Преписка», 1964 г., и Г. Влахов в сп. «Векове», кн. 1, 1978, и сп. «Литературна мисъл», кн. 8, 1982. Шестнадесет писма на К. Шапкарев до Ст. Веркович са публикувани в сборника «Документи за Българското възраждане от архива на Стефан Веркович», 1969 г. Няколко писма (от и до К. Шапкарев) са публикувани от Н. Жечев в сп. «Български фолклор», кн. 4, 1978 г., с. 56— 61, а 3 писма на К. Шапкарев до Васил Манчев са обнародвани в книгата «Васил Манчев. Спомени» (съст. Цв. Нанова и Ю. Николова):, 1982, с. 138—143. Повече от 20 писма на К. Шапкарев до разни лица и учреж-
579
дения са публикувани от Н. Жечев и Ил. Тодоров в сп. «Български фолклор», 1984, кн. 1 и 2.
По-голямата част от епистоларното наследство на К. Шапкарев обаче остава необнародвано и неоползотворено пълноценно. Основната част от него се съхранява (главно в чернови) в личния архивен фонд на К. Шапкарев (НА на БАН, ф. 15), както и във фондовете на редица други дейци, с които той е поддържал писмовна връзка, като Ив. Шишманов, М. Дринов, Ив. Ев. Гешев, С. С. Бобчев и т. н. (в БИА при НБКМ, НА на БАН, ЦДИА и др.), а вероятно и в редица частни архиви.
В настоящото издание кореспонденцията на К. Шапкарев е представена много ограничено. Поместени са само 16 непубликувани негови писма от различно време, отправени до различен кръг дейци, засягащи някои от съществените страни в дейността му — във връзка с българското образователно дело в Македония, борбата срещу чуждото духовно потисничество, усилията за издаване на събраните фолклорни материали, защитата на националните интереси на българското население и т. н.
Заедно с обнародваната по-рано част от кореспонденцията му включените в настоящото издание писма на К. Шапкарев дават възможност да се очертае по-пълно неговата личност, да се оцени по-задълбочено и правдиво крупното му народополезно дело. Надяваме се, че настоящата публикация ще насочи вниманието върху значителната стойнос на епистоларно-документалното наследство на К. Шапкарев и на свой ред ще докаже необходимостта от неговото по-детайлно и задълбочено изучаване, както и от по-цялостното му обнародване и популяризиране.
Стр. 505. Писмо до Митра Миладинова — 11. II. 1862 г. Чернова на писмото се съхранява в личния фонд на К. Шапкарев (НА на БАН, ф. 15, оп. 2, а. е. 9, л. 89—110). Получателят на това писмо не е изрично указан, но най-вероятно то да е отправено до Митра Миладинова — съпруга на Д. Миладинов и тъща на К. Шапкарев, с която той е искал да сподели чувствата си при вестта за гибелта на братя Миладинови.
Това писмо е всъщност една изповед, израз на дълбоката скръб която покрусила К. Шапкарев при вестта за смъртта на бележитите народни дейци братя Димитър и Константин Миладинови, затворени в цариградските тъмници. Всъщност, както личи от самия текст, първоначално Шапкарев е научил за смъртта на Константин Миладинов и по този повод е написал писмото. Впоследствие документът е бил прередактиран в множествено число, като обаче в някои случаи поправките не са били нанесени. Тук текстът се обнародва така, както е оставен от ръката на К. Шапкарев,
Стр. 506*. К. е Константин Миладинов.
Стр. 507*. Става дума за сборника с български народни песни, съставен от братя Миладинови, който бил издаден в Загреб.
580
Стр. 513. Писмо до Екзарх Йосиф I — 17. X. 1883 г. Копие на писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 32, л. 1.
Това писмо маркира времето, когато Шапкарев се е заел сериозно с написването на подробната си автобиография. В него той още веднъж изтъква разбирането си за значението, което може да има този историко-мемоарен труд. Към преписа на писмото си К. Шапкарев е добавил следната бележка: «Удобрителнийт си отговор н[егово} блаженство заедно с отеческите си насърчения даде ми устно в Цариград след един-два месеца от получаванието на настоящето.»
Стр. 514. Писмо до архимандрит Козма Пречистански — 31. X. 1883 г. Чернова от писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 142, л. 1—3.
Архим. К. Пречистански е бил по това време председател на българската община в Солун.
Този документ свидетелствува за активното участие на К. Шапкарев в църковно-обществения живот на българите в Македония.
Стр. 517. Писмо до С. С. Бобчев — 1. XII. 1884 г. Оригиналът на писмото се съхранява в БИА при НБКМ, II Д, 4127.
По повод кончината на К. Шапкарев в редактираното от С. С. Бобчев списание «Българска сбирка» (г. XVI, кн. 5, 1909, с. 352) е поместена кратка бележка, в която се казва: «Той [К. Шапкарев — б. н.] е дал за сборника на българските юридически обичаи, уреждан от С. С. Бобчев, ценни материали за Македония.»
Стр. 519. Писмо до дружество «Българска седянка» (Прага) — 28. XI. 1884 г. Чернова на писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1. а. е. 81, л. 10—11.
Дружеството «Българска седянка» в Прага било създадено през 1880 г. по инициатива на известния художник Иван Мърквичка първоначално като чешко-българско дружество. Основният му състав обединявал български студенти в Чехия, но през първите години в него участвували и много чехи. Дружеството развивало широка културно-просветна и обществена дейност (вж. Зд. Урбан, Из историята на чешко-българските културни връзки, С., 1961, с. 37—38).
Стр. 522. Писмо до Дирекцията на народното просвещение в Източна Румелия — 6. V. 1885 г. Чернова от писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1 а. е. 82, л. 1—3.
Шапкарев отправял и преди това молби до Дирекцията за мате-
581
риална подкрепа във връзка с изданията на своите материали. От писмото му от 9. III. 1885 г. се вижда, че Дирекцията му е отпуснала 21 турски лири помощ за издаване на кн. III от сборника му «Български народни приказки».
Това писмо, както и много други негови писма, бележки, изказвания и пр., свидетелствува, че той схващал, както основателно отбелязва акад. П. Динеков, своите задачи и дейността си като фолклорист преди всичко «от нуждите на историческия и политическия момент — чрез фолклорни материали да се защити българският характер на македонските славяни. . . Той следва своята задача с рядка упоритост и неизчерпаема енергия; народното творчество е главното му оръжие срещу поддръжниците на чуждите пропаганди в Македония. . . стреми се да събере всичко, което може да го подпомогне в тежката борба за защита на българската народност» (П. Динеков, Делото на Кузман Шапкарев — В: К. Шапкарев, Сборник от български народни умотворения, т. I, С., 1968, с. 22).
Стр. 525. Писмо до видни слависти и обществени дейци — 19—22. VIII. 1885 г Чернова от писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 82, л. 14—15.
Това писмо е резултат от акцията, която К. Шапкарев подема за набиране на материални средства за издаване на своите народоведски материали. От чужденците, към които той се обръща, най-значителна част са видни руски учени-слависти, мнозина от които го подкрепят морално, а в отделни случаи изпращат и известни материални средства. За това допринася и съдействието, което му оказва проф. Марин Дринов.
След текста на писмото в черновата е даден следният списък на изтъкнати учени, до които К. Шапкарев е изпратил това писмо (последните няколко имена са на българи, чието съдействие той също е търсил във връзка с осъществяване на издателските си проекти);
«Проф. моск. университет. Дювернуа —
Одеса, Новорос. унив. проф. А. К. Кочубинский —
Варшав. проф. унив. К. Я. Грот —
Казан, доцент каз. унив. И. А. Сивейрев — 22 авг.
Харков, проф. на харков. универ. М. Дринов, българин — 22 авг.
Дерпт, проф. унив. И. А. Бодуен де Куртене — 22 авг.
Петербургските всички забел[я]зани [по-долу]:
До високопочитаемий професорский персонал С. Петербургского университета:
Високопочитаеми г. г. професори А. Н. Веселовский, В. И. Ягич, В. И. Ламанский, В. А. Крескау, А. Л. Петров, Т. М. Истомин, Г. М. Князев, О. Т. Милер, И. Н. Жданов, Н. В. Шляков, А. А. Григорев,
582
И. И. Соколов, А. А. Куник, Т. Д. Батюшков, И. А. Шляпкин, А. С. Фоминцин, Т. Зелинский, Л. Н. Майков, Д. П. Николский, В. Е. Репел, А. И. Пономарев, А. Н. Пипин и пр., и пр.
Методию, Киев
Благою Д., Одеса
Благ. Дим., Цариград
Пловд[ив], Ив. Генад[иев]»
Стр. 527. Писмо до Васил Д. Стоянов — 15. I. 1887 г. Чернова на писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 84, л. 24—25.
Писмото характеризира някои от нравствените черти на К. Шапкарев и преди всичко безкористието, което той проявява в своята изследователска и издателска дейност.
Стр. 527*. Тук става дума за статията на полския учен д-р Казимир Шулц под наслов «И археологията не бива да занемаряме!», обнародвана в «Периодическо списание на Българското книжовно дружество», кн. 19—20, 1886, с. 214—218.
Стр. 529. Писмо до Христо Г. Данов — 7. X. 1888 г. Чернова от писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 86, л. 39.
И този документ свидетелствува за големите грижи, които К. Шапкарев проявява за доброто полиграфско оформяване и издаване на своите трудове и материали.
Стр. 531. Писмо до редакцията на «Известия Санктпетербургского славянското благотворительного общества» — 20. XII. 1888 г. Чернова от писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 86, л. 70б.
С това писмо всъщност К. Шапкарев изпраща свои обяснителни бележки по повод на поместената в това издание студия на П. Драганов «Етнографический очерк славянской части Македонии». Тези обяснителни бележки в малко по-разширен вариант Шапкарев публикувал в Сб. НУНК, кн. II, С., 1890, с. 350—352, поради което не ги поместваме тук. С критика на трудовете на П. Драганов той излиза и при други случаи.
Стр. 532. Писмо до Иван Д. Шишманов — 25. IX. 1889 г. Оригиналът на писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 11, оп. 3, а. е. 1656, л, 8—9.
Връзките на К. Шапкарев с видния български учен и общественик проф. Ив. Д. Шишманов датират от 80-те години на XIX в. и се превръщат в трайно приятелство и сътрудничество. Това се потвърждава и от
583
многобройната кореспонденция помежду им в продължение на две десетилетия. Възгледите на Ив. Шишманов, неговите трудове и неговата научно-организаторска дейност в областта на българската народонаука били приети с възторг и удовлетворение от К. Шапкарев, който виждал в тях въплъщение и на своите разбирания по тези въпроси.
Стр. 534*. Става въпрос за сборника на известния фолклорист Стефан Веркович, издаден под наслов «Веда словена», който предизвикал противоречиви оценки и дискусии.
Стр. 535. Писмо до Иван Д. Шишманов — 1. XI. 1889 г. Оригиналът на писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 11, оп. 3, а. е. 1656, л. 13
Стр. 535*. Тук несъмнено става дума за бележките по статията на П. Драганов, за които се говори и в писмото на К. Шапкарев до редакцията на «Известия Санктпетербург слав. благотв. общества» и които са обнародвани на следната, 1890 г., в Сб. НУНК.
Стр. 537. Писмо до Андроник Йосифчев — 18. VI. 1895 г. Чернова от писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 2, а. е. 10, л. 23—26.
Уважението, което К. Шапкарев изпитвал към личността и делото на този дългогодишен просветен деец, личи и в очерка, който той пише за него, поместен като приложение към ръкописа на второто издание на книгата му за братя Миладинови (вж. тук, с. 472—476, 483—486).
Стр. 539*. Става дума за Константин Фотинов, редактор и издател на първото българско периодическо списание «Любословие», който е родом от Самоков.
Стр. 539**. Става дума за Янаки Г. Стрезов.
Послеписът на писмото показва живия интерес, който Шапкарев проявявал към националноосвободителната борба на българското население в Македония, която той подпомагал според силите си.
Стр. 540. Писмо до Лука Касъров — 3. I. 1904 г. Чернова на писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. 1, а. е. 9, л. 15—20.
Поводът на това писмо е молба на Л. Касъров до К. Шапкарев да му изпрати биографични сведения за себе си. Те му били необходими във връзка с подготовката на материалите за тритомния му енциклопедичен речник. Биографичните бележки за К. Шапкарев са поместени в том III на речника, който излязъл от печат през 1907 г. (вж. с. 3063—3064).
Стр. 542*. Става дума за материалите, които се обнародват в дял първи на настоящия сборник.
Стр. 543. Писмо до П. К. Яворов — [края на 1904 г.]. Чернова на
584
писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 15, оп. К, а. е. 169, л. 1—2. Тя е незавършена, доста повредена и недатирана. По някои податки в съдържанието може да се предположи, че е писана към края на 1904 г. (споменава се второто издание на «Стихотворения» от П. К. Яворов и книгата му за Гоце Делчев, които излизат от печат през 1904 г.).
Тук К. Шапкарев е дал израз на възхищението си от личността и подвига на легендарния национален герой Гоце Делчев, когото, както и други членове от фамилията му, лично е познавал. А един от синовете на Кузман Шапкарев, Климент, е бил между близките приятели и съратници на Гоце Делчев (вж. напр. М. Макдермот, Свобода или смърт, С., 1979; Гоце Делчев, Спомени, документи, материали, С., 1978).
Самият Гоце Делчев е посещавал много пъти дома на Кузман Шапкарев. Във връзка с това по-малкият му син Иван Шапкарев си спомня: «През 1892 г. той [Кузман Шапкарев — б. н.] се преселва да живее в Самоков. Тъгата по Охрид и Македония на баща ми е неизмерима. Едно утешение бе вярата, която таеше за тяхното скорошно освобождение. Тази надежда се подхранваше от връзките му с Гоце Делчев, когото баща ми почиташе за неговата саможертва и безкористност, ум и всеотдайност към великото освободително дело. Гоце Делчев познавах и аз. При всяко негово гостуване в Самоков той ме галеше, шепнеше ми слова, които тогава не разбирах. . . Запомнил съм, че на тръгване баща ми му казваше: «Гоце, добър път!», а той отговаряше: «А на вас топъл кът!» Когато баща ми узна за неговата гибел, цели три месеца не проговори дума» (И. Градинайн, Организаторът. Разговор със сина на Кузман Шапкарев — сб. Пламъкът на солунския светилник, С., 1970, с. 147). Тези думи обясняват и преклонението пред личността на Гоце Делчев, което личи и от писмото на Кузман Шапкарев до П. К. Яворов.
Стр. 545. Писмо до Иван Д. Шишманов — 15. III. 1905 г. Оригиналът на писмото се съхранява в НА на БАН, ф. 11, оп. 3, а. е. 1657, л. 46—47.
Това писмо е още едно доказателство за грижите, които К. Шапкарев проявявал, за да запази за бъдещите поколения документалните материали, свързани с дейността на братя Миладинови и на други български възрожденски дейци от Македония.