II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ВСТЪПЛЕНИЕ
«Що така сте се уплашили, деца? Една шепа кръв е человеческий живот, турена во едно ваганче; скърши ваганчето, и ще изтече кръвта, заедно с нея и животът. За толко ли ще се уплаша? Аз отивам на вярна смърт, но народът български, за когото съм ратувал и за когото ще умра, няма да умре заедно с мене. Той ще остане и подир мене и един ден ще възкресне величествен. Той тога ще оцени и моята кръв! Аз посях семето, а вие бъдете живи да пожниете плодът му.» [1]
Тие думи каза нам при разделната и прощална минута, нам, неколцина изпращачи, оня македонобългарски великан, оня самоотвержен народен деец, за когото ще кажа няколко скромни думи в настоящата си книжка. А когато се разделяхме вече от него еднъж завсегда, за да го не видим втори път, на един час разстояние от гр. Охрид, наведе главата си и с просълзени очи и нажален глас произнесе следните трогателни думи: «Ах, тиранство, ах, пусто гръцко духовенство!» И две едри сълзи изтъркаляха се от църните му едри очи! Тога ние
1. Както не след много дълго време всичко това негово пророчество се осъществи, дори нещо повече, отколкото той се надеял и мечтаел, както съм казал нееднъж и както ще повторя и тук. Българский народ действително оцени по достойнство кръвта му, като ознаменова името на двамата братя Миладинови с наименованието на една улица и едно българско училище в българската столица; празнува 25-годишнината от трагическата им смърт и поддържа с достатъчна пенсия осиротелото им семейство. Това е достаточно.
380
Обляхме се в непрекъснати сълзи и без да можем да му кажем моследнето «сбогом», разделихме се с наведени до земи глави и. . . той от лете из очите ни, съпровождан от «четирма четворицею» конни жандарми, като узник, като най-върл злодеец! [1]
Но кой ли е бил тоя народен български самоотверженик и какви ли са му били делата, та да видим заслужил ли е тия епитети, които обикновено му отдаваме?
Той е приснопаметний Димитър Хр. Миладинов заедно с брата си, незабравимия Константина, тоже народен труженик и съпогивш в цариградските темници от гръкофанариотска против народа ни злоба, както ще се види последователно.
1. Един мой приятел, комуто отстъпих да прочете от кора до кора целия ми ръкопис и да извади от него каквото му е било потребно за своя цел, като прочете встъплението на тая ми книжка, изказа недоверие или по-добре съмнение към точността на отбелязаните думи, изказани от покойника при раздялата ни, че не можело, казва, да се запомнат буквално същите думи. Но аз го уверявам, че аз нито съм притурил нещо, нито съм изоставил, а нито съм преиначил нещо от казаното от същия покойник, тъй като аз още в същий ден съм ги отбелязал, където трябвало. Та няма ли други примери от подобно запомнювание? Но да не продължавам. А малко ли народни песни има, у които първобитния им текст се предава буквално от поколение на поколение през стотини години? А предметните изражения, които непосредствено съм чул, аз ги предавам едвай след 22—23 години от изричанието им.