II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПРЕДГОВОР НА ВТОРОТО ИЗДАНИЕ
Пред вид: 1-во, че наближава 50-годишнината от мъченическата кончина на приснопаметните братя Хр. Миладинови (11-й януарий 1912 год.); 2-ро, че скромната ми книжка «Материали за жизнеописанието на бр. Миладинови», издадена в Пловдив през 1884 г., отдавна вече е изчерпана, така че при надлежната за тях 50-годишна панихида едвай ли ще има някой, който да знае нещо за тях и за техните подвизи по народното ни възраждание, [1] та да би могъл да ги оцени достаточно; 3-то, че оттога и досега не се е явило още някое по-пълно за тях жизнеописание, както напразно сме се надеяли, освен някои тук-таме откъслеци, по-малко или по-много достоверни (между тези последните заслужва да се спомене «Споменът за празнуванието паметта на покойните братя Миладинови, Димитър и Константин, на 11-и януарий 1887 год. в Средец», написан от г. В. Стоянов и обнародван в «Периодич. списание на Българс. книж. дружество», кн. XXII, стр. 578—602); 4-то, че при напредналата ми възраст (75 год.) едвай ли е мислимо да доживея до 50-годишнината от смъртта им, та да бих могъл тога да кажа или поне да напиша нещо за тях.
1. Един куриоз по тоя въпрос. Когато през 1887 г. се извърши 25-годишнината им, по провинциите на България едвай ли нещо знаеха за тая панихида при всичко, че преди три години бе излязло първото издание на тази ми книжка. Доказателство: в Самоков например, недалеч от столицата, на 9-й ч. в надвечерието на празника дошло телеграфическо известие до владиката, че утринта трябвало да става панихида за братя Миладинови. Н. в. пр. пок. Доситей, при другите си разпореждания, заръчал и на един македонец, учител в дух. там семинария, пок. В. Карайовов, да каже едно подходяще словце за житието, дейността и пр. на покойните. Но какво било смущението на оратора, който, като никак незапознат с тяхното житие, не знаел ни дума да каже за тях, дори и имената им не знаел, а камо ли нещо повече.
378
Пред вид на всичко това намислих и предприех още отсега, при заходящето слънце на живота ми, да оставя писмено още един малък трудец по тяхното житие, преработан и попълнен, и с прибавка за житието за двама още народни ветерани, ученици, последователи на Д. Миладинов, многогодишни учители — покойните тоже Андроник Д. Йосифчев и Я. Стрезов, — който труд може би ще е и последний ми, та като ще ме няма вече между живите, наследниците ми синове или в противен случай, който би имал добрата воля, ако го намери за подходящ, нека го издаде печатно в надлежното време, да го продава колкото се може по-евтинко, за да стане достояние на възможно повече читатели, та така сведенията за подвизите и страданията на празнуемите да се популяризират по-нашироко из народа ни и техний пример да подействува и повлияе между потомството ни по-насърчително.
Аз още отсега готов бих бил да подаря тоя си труд на онова лице или учреждение, което би се наело да го издаде на свои разноски и да го продава по-евтинко, а от печалбата му да се образува един малък фонд, наречен «Фонд на бр. Хр. Миладинови», който, умножен и с частни пожертвования и вложен в някое сигурно кредитно учреждение, от лихвите му да се поддържат на учение двама отлични ученици, един от Струга и един от Охрид, за висше образование, избирани по конкурс. След като свършат първите двама, да се изпратят други двама и така поред до вечни времена, но с писмено задължение след свършванието на науките си да служат в родния си град поне докато се върнат свършивши последующите двама и заемат мястото им.
Ако тия ми желания бъдат отчасти поне изпълнени и целта постигната, аз още отсега изявявам радостта и задоволствието си и се надея, че със спокойна съвест ще предам богу дух.
Авторът