II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПРИБАВЛЕНИЕ
II.
ИЗ ЖИВОТА НА ДВАМА ВЕТЕРАНИ, Д. МИЛАДИНОВИ УЧЕНИЦИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НЕГОВИ, СЪЩЕ МНОГОГОДИШНИ УЧИТЕЛИ, ПОКОЙНИТЕ АНДРОНИК Д. ЙОСИФЧЕВ И ЯНАКИ Г. СТРЕЗОВ, ОХРИДЧАНИ
В.
ХАРАКТЕРИСТИКА И ПРЕПОДАВАТЕЛНА СИСТЕМА НА ДВАМАТА ГОРЕОПИСАНИ ВЕТЕРАНИ
Както неведнъж вече съм казвал и по-преди, многобройните ученици на приснопаметния ни народен деец Д. Хр. Миладинов, с малки някои незначителни изключения, цитирани от мене другаде, напълно са били усвоили или по-добре копирали както характеристиката на любимия си учител, така и идеалите му, а еъще и преподавателната му система като учители, негови продължители или наследници.
Тук не се касае за описванието на всичките му ученици, което би било много отегчително за г. г. читателите, а само за двама от тях, гореспоменатите именно, за пок. пок. Андроник Йосифчев и Янаки Г. Стрезов като най-ближни и най-непосредствени негови продължители и, така да се каже, верни наследници както по учебното дело, така и по народното ни възраждание.
Те като граждани са били твърде съобщителни и скромни, особито Янаки Стрезов, а като учители — сериозни и предадени на работата си; за нищо друго не се разговаряха освен за напредъка на науката. Аз като момче още и ученик често пъти, като ги срещах при раздялата от вечерната им разходка, не слушах друго от них освен разговори по науката. Те бяха всекога трезвени до неимоверност, тъй като те като от чума отбягваха от употреблението на какъвто и да било вид алкохол или никотин. Те не знаеха що е кафене или механа, що е билярд, табла или карти; що е гуляй или каквото и да било увеселение, седенки например и пр. По педагогията само се различаваха малко един от друг. Андроник Йосифчев към учениците си беше много строг, която му строгост понякога надминаваше и границите — достигаше до грубост и свирепост (а пък, чудно нещо, на старите си години той стана кротък като ягне, щото някои от по хайманите му ученици почнаха и да го подиграват). От друга страна, Янаки Стрезов отначало още бе умерен в строгостта и такъв си остана и докрай, както по обхождение с учениците си, така и по отношение на наказуемостта в случай на наказуеми престъпки от тяхна страна. В това отношение тие двама неразделни другари се различаваха един от друг. При това Андр. Йосифчев обичаше често леката ирония, подигравката, по примера на учителя си Д. Миладинов, но в по-широк размер, а в същето време запазва-
483
ше сериозността и намръщеността си, когато Д. Миладинов всекога биваше усмихнат, а пък Стрезов всекога сериозен и тих. Ние никога не сме виждали Ан. Йосифчев да се насмее, а Миладинова — всекога.
По преподавателната система и двамата бяха последователи на Д. Миладинова. Те наистина, както и последния, бяха елински, главни гръцки учители; преподаваха на гръцки язик (че за българска наука тога и не се слушаше, както е било в това време и навсекъде почти из Балканский полуостров — в Тракия и България, в Пловдив, даже и в самото В. Търново, столицата на Асеновците), но те при всичко това, по врождената си българска съзнателност, не преподаваха на учениците си българчета гръцка наука и гръцки дух: ние, учениците им, никога не чухме от устата им за гръцко величие или за гръцката велика идея, при всичко, че тога беше времето ѝ. Даже за тази последнята едвай сме чули нещо отвън, откогато бяхме напуснали училището. Те просто наука и умствено развитие са ни преподавали, а с гръцкий язик са си служили като с чужд инструмент, взет временно назаем при липса на свой. Та малко ли са народи нелатински, които до скоро време в училищата служили си с чуждий тям латински язик? При всичко това тие народи не са се полатинили. Това същето е станало и с нашия.
Те, споменатите учители, не бяха от ония, които да предпочитат своето частно спокойствие пред възложената им учителска длъжност, с която бяха се нагърбили и на която бяха се посветили. Те бяха предадени на нея тялом и духом, с цялото си същество. Когато преподадеха урока си, догдето не се увереха, че учениците им ги разбрали, не се разделяха от них — разпитваха ги дали са разбрали онова, що им се разказало; в противен случай повтаряха преподаденото. Ако забележеха, че учениците им, иноязични, не могат да разберат точно по чуждия, неусвоен още от них язик, разправяха им на български, а и от них изискваха същето. Даже когато им преподаваха старите класици, като им ги превеждаха първо на прост (учебен) гръцки язик, притуряха им още и български, а същевременно задължаваха ги да записват превода на двата последни язика, а при изпитванието им изискваха от тях да кажат урока си и на двата тия язика — на простогръцкий и на български. Това ставаше поне до III клас вклю[чит]елно. Така се преподаваха предметите, особито историческите, а донегде и язичните. Математическите (аритметика, география и пр.) преподаваха се само на гръцки. Като свършехме елинската грама-
484
тика, технологическата част, преди да пристъпим в синтаксиса, преподаваше ни се един паралел — сравнение между нея, новогръцката по изданието на Вамва и българската, по говоримия български язик, разбира се, склонения, спряжения и пр., макар писвани с гръцка азбука. И днес още могат да се намерят у архивата ми някои още такви тетрадки от някогашните ми ученически гръко-български трудове. И ние, тогашните гръцки ученици, а по-сетне български учители, не сме имали счастието да учим българский язик по никаква българска граматика и у никой български учител, а основата на българский язик и граматика сме получили именно от тия гръцки учители, и то в елинските училища. Само азбуката българска сме усвоили по-сетне, за да я приспособим и се улесним в целта.
Така, не се съмнявам, са правили гръцките учители — родом българи — и по други места в Македония. Тази система на преподавание вероятно била донегде практикувана в училищата у нас и по-рано, при Д. Миладиновите предшественици, но в по-малък може би размер, например при учителите охридчани — българи: Тръпко поп Маков, а по-сетне и Гьорше Попов, [1] които са били свършили тогавашните науки в гр. Воскополе и в Янинската гимназия. Същата система следвали по-сетне и Миладиновите ученици — учители, но откак учителя им я развил по-обширно.
Ето на какво се дължи запазванието на българщината в Македония и по-сетнешнето ѝ лесно възраждание. Ето на кои се пада палмата за нашата национална закрепа сред толковековни тревълнения — именно на ония стари гръцки учители, които под булото на елински дейци закрепиха своята народност. И с пълна увереност може да се твърди, че без нихната дейност едва ли би се постигнало по възражданието ни онова, което е постигнато. Ние, по-сетнешните новаци, намерихме почвата ровка запазена от тях и нам не оставаше друго, освен да я изорем и посеем, за да пожният несъмнения изобилен плод други, още по новаци от нас, та сетне да се хвалят, че свършили големи работи — в разстояние само на няколко години сполучили да побългарят цели градове, погърчени дотога. Бошлаф!
Тази наша аксиома е била всекога почти припознавана и от българските правителства и законодателни представител-
1. За тези учители вж. «Българ. преглед», г. II, кн. 7, с. 271—273.
485
ства, вследствие на което и определяли по нещо за подкрепление и издържание на тези стари ветерани при изнемощелите им вече стари години. Обаче както във всеко добро жито намира се къкъл и главна, така и в тоя случай се намериха безсъвестни съграждани, нищо предидуще несведущи, които от завист и злоба или просто от незнание чрез анонимни писма представиха работата пред надлежното място съвсем в обратен смисъл и вследствие, като се повярвало повече на анонимните клевети, отколкото на компетентни сведущи лица, едно от бившите наши правителства счело за целесъобразно да огорчи последните дни на поменатите старци-ветерани с прекратяванието на скромното им поддържание, когато те заслужваха много повече оценвание. Какво разочарование за тях при последните им старчески минути!
По отношение дейността по народното ни събуждание и възраждание споменатите двама ветерани бяха напълно съгласни с учителя си Д. Миладинов и мненията им бяха идентични с неговите, както се вижда ясно и в писмото на последния от 20 август 1859 г., отправено до Я. Г. Стрезов, възпроизведено в бележките ни за тоя последния. По едно само се различаваха последните от първия, именно по туране в действие общите им идеали и планове: Миладинов беше отяв[л]ен противник на гръцкото в. духовенство, нелегален революционерен деец, така да се каже, против тогашнето църковно-училищно или, по-право, народноцърковно статукво, когато, напротив, учениците му — последователи и другари — бяха прикрити и легални, така да ги назовем, дейци. Първий стреляше явно в лице, а вторите — прикрито и от засада, така щото единийт с другите попълняваха взаимните си недостатъци. Не трябва да се забравя при това и обстоятелството, че тога обстоятелствата изискваха и от двата вида дейци: нужни бяха и явни — войводи, — и прикрити — съдейци. Оттук следва, че ни едните, ни другите не могат да се лишат от правото да се наричат народни дейци.