II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ПРИБАВЛЕНИЕ
II.
ИЗ ЖИВОТА НА ДВАМА ВЕТЕРАНИ, Д. МИЛАДИНОВИ УЧЕНИЦИ И ПОСЛЕДОВАТЕЛИ НЕГОВИ, СЪЩЕ МНОГОГОДИШНИ УЧИТЕЛИ, ПОКОЙНИТЕ АНДРОНИК Д. ЙОСИФЧЕВ И ЯНАКИ Г. СТРЕЗОВ, ОХРИДЧАНИ
При изложението ми за Д. Миладиновото учителствувание казал съм, че той произведе много достойни свои ученици, които по-сетне, като се поусъвършенствуваха в странство, заеха видни места в отечеството си като търговци, доктори, духовници-владици и пр., а главно като учители и негови последователи във всеко отношение.
Тук не е мястото да описвам житието-битието на всичките му многобройни отличивши се ученици, че нито таква цел гоня, нито пък възможно би ми било подобно описание, а ще се огранича да спомена накратко по нещо из живота на двама само от неговите ученици-последователи, като многогодишни учители и народни дейци [1], следните:
А.
АНДРОНИК Д. ЙОСИФЧЕВ
Престарелий учител, народен труженик, Андроник Д. Йосифчев, който цели 45 години е учителствувал в разни места из Македония на язиците: гръцки, френски, а на стари години и български, се е родил на 1816 год. в столицата на българските
1. За тяхното житие споменато е нещо и в илюстрованото период. списание «Светлина» от 1898 г., годишнина VIII, кн. 7, стр. 2—4, под заглавие «Трима ветерани македонци» с ликовете им, макар и не толко сполучливи тези последните. Аз тук ще повторя същето с някои само необходими поправления и допълнения.
472
царе от Самуиловата династия и патриарси, в историческия и дивния по живописността на местоположението си град Охрид, в Македония, Битолский вилает.
Известно е, че допреди последнята Руско-турска война в тоя град цъфтеше търговията на кожухарството, занятие, което бе главний поминък на охридчани. Знаят се охридските търговци-кожухари в Цариград, Узунджово, Мала Азия и пр. С това занятие се е занимавал, както и мнозинството от гражданите, и бащата на нашия учител, Андроника, Димитър Йосифчев, който по състояние бил от средня ръка.
Тъкмо когато Андроник, който е бил най-малкий в семейството, състояще се от три сестри и два брата, е изпълнявал деветата си година, се е отворило главно училище в гр. Охрид, разбира се, на гръцки. Имало е и по-рано такви училища в тоя град, но не са били трайни, защото и учителите им били повечето пришълци — чужденци, както сме неведнъж казали другаде. Родителите Андроникови имали силно желание да изучат поне най-малкия си син, особено пък майка му (която и аз заварих жива още), която имала горещо желание да види сина си изучен. Заради това те, родителите му, веднага побързали и въвели малкия Андроника в новооткритото училище.
Училището Андроник е посещавал редовно и бил един от най-прилежните ученици. Учил е при много учители, които често се сменявали, но най-сетне е бил назначен за учител в Охрид незабравимий български труженик Димитър Хр. Миладинов, при когото Андроник Йосифчев е учил тъкмо седъм (!?) години и е добил средно образование. Изучвал е при Д. Миладинова освен официалния в училището гръцки язик още и френския и италианския. Като прилежен ученик, още като такъв, по исканието на Д. Миладинова Андроник е бил назначен за помощник нему, която длъжност той изпълнявал с голяма радост и ревност цели три години. [1]
1. За съжаление тие сведения за Андрониковото ученичествувание и учителствувание по онова време изглежда не напълно да се съгласяват с изказаните от мене по-рано за учителствуванието на Д. Миладинова. Този последний, според по-рано изказаните ми сведения, не е учителствувал в Охрид седъм години непреривно, а на прескакулки, следователно и Андроник е ученичествувал у него или е съучителствувал на прескакулки, както се вижда и от последующето разказвание за неговото учителствувание в тоя град.
473
След като свършил училището в Охрид, а тога Охридското училище се равняваше на гимназия, Андроник се захванал с татков си занаят, кожухарлъка, но не за дълго време, а скоро е напуснал това поприще. [1] Наскоро Д. Миладинов е напуснал Охрид и училищата му. Тога учил. настоятели-първенци и охридский митрополит Калиник назначили Андроника Йосифчев за учител на мястото на учителя му Д. Миладинов, в 1838 г. Оттога А. Йосифчев е учителствувал цели 45 години из разни градове в Македония. Само в родния си град Охрид той е учителствувал, макар и не непреривно, а с прескакулки, тъкмо 24 години, гдето напоследък е учил синовете на учениците си. Учителствувал е още в Ресен една година, а в гр. Кукуш с приповторения девет години. В тоя последний град той, макар и като гръцки учител, какъвто беше и учителят му предшественик Д. Миладинов, е принесъл неоценима полза на народното ни дело, особито по време на приемането от кукушаните първата уния през 1859 г., без съдействието на когото те още тога биха станали плячка на западниците, биха пропаднали в ноктите на католическата пропаганда; но той някак майсторски бе ги предпазил. Подробностите но тоя въпрос засега пропускам — те ще се видят другаде.
В това време Д. Миладинов беше избягал из Кукуш, както е казано в описанието на Д. Миладиновото жизнеописание, та бе го заместил Андроник. В Кукуш бе станало тога един вид традиция — когато да напуснел Д. Миладинов града Кукуш, да го замести Ан. Йосифчев, и това бе ставало там няколко пъти, докато след смъртта на Миладинова заместих аз Ан-
1. Едно съвпадение или природно свойство на охридчаните учители. Те изобщо всички не са се учили с цел да стават учители, а просто за да се просвещават; а това ни потвърждава обстоятелството, че оние, които са се посветили на него, не са постъпили като такви непосредствено след напущанието на ученическата скамейка, а се заели за учителството, след като са поработили по-напред на някой занаят, както тук виждаме Андр. Йосифчев, а по-сетне Янаки Стрезов, който три месеци е упражнявал шевашлък в Битоля при вуйка си Ангелета Рогузаров, а същевременно и секретар-писар при същия, както ще видим другаде, та че по-сетне се повърнал към учителска кариера. И аз същий през 1850 г., като напуснах училището, през три години почти работих кожухарлъка по 2—3 месеца на год[ина]; съще така правили и мнозина други наши другари. Но чини ми се, че и другаде, по другите части на България, имало е такви учители, по-преди маловременни занаятчии.
474
дроника през 1865 год. и това биде за последен път учителствувание Андрониково в тоя град. В гр. Нигрита, Изт. Македония, Андроник е учителствувал четири години; в Струга — две години; в Търново, близо до Битоля — една година; в гр. Дойран — две години и в Милоища и Магарево — по една година. В 1852 год. е бил една година частен учител в Смирна. Оттам сетне е заминал в Атина, дето две години наред е слушал лекции в университета.
В гр. Дойран той е съдействувал да се въведе най-първо българский язик в 1871 год., [1] за което и си навлекъл незадоволството на владиката (гръцкий), който го афоресал и все по същата причина най-после изгубил и учителското си място в тоя град.
Интригите и коварствата на гръцкото духовенство и на привържениците му гъркомани не оставили на мира и учителя им; не един път той е бил подозиран и компрометирван пред турската власт. В 1878 год. при един обиск в къщата му в Охрид властта задигнала му цялата библиотека и я държала около един месец, но при повръщанието ѝ много книги липсвали, задигнати по всяка вероятност от прегледвачите шпиони-гъркомани.
След 1882 год., утруден от дългогодишнето си учителству-
1. Ненапълно е верен тоя пасаж. Защото, макар Андроник и да беше и той един от ония българи гръцки учители, които потайно и косвено проповядваха измежду народа въвежданието на българский язик в училищата и църквите, все пак в гр. Дойран много по-рано от споменваната дата, по-рано даже от дохожданието в тая епархия на българский владика, пок. Партения, който дойде през есента на 1859 год., там е имало силно брожение за българский язик, благодарение на Климента, светогорский йеромонах-таксидиот в града, а по-сетне зографски игумен, и на приснопаметний Д. Миладинов, учител през 1857—1859 год. в Кукуш. А през 1866 год., седъм години след дохожданието Партениево, когато през пролетта аз посетих Дойран и владиката, там съществуваше вече българско училище. Но, види се, тук или датата е погрешена в тоя пасаж, или пък че в него се говори за официално въвеждание българский язик в общинските училища през 1871 год. Да не забравяме при това и факта, че учредителят на първата българска печатница в Солун през 1839 год. архимандрит х. Теодосий е бил родом от Дойран, та не е допустимо да се вярва, че такво родолюбиво и популярно лице като Теодосия да е пропуснало родния си град — да не е проповядвал и да не е действувал за българ. язик в родния си град.
475
вание и старост, Андр. Йосифчев напусна учителствуванието. Не след дълго време обаче Охридската българ. община поканва го за секретар при митрополията, която длъжност е изпълнявал една година. След това, за да изкарва прехраната си на стари години, той учителствува една година в девическото училище и, най-сетне, по желанието на българите от влашките махали в гр. Охрид отвори българско училище в тия махали и го уреди, за да съществува и до днес.
Навсекъде Андр. Йосифчев се е отличавал със своята скромност и абсолютна трезвеност — той не знаеше що е ракия или вино: две необходими учителски качества, с които повечето от учителите са се украсявали в онова време. А за широката му и акуратна учителска деятелност той е снабдяван отвсекъде с писмени благодарности.
Андроник Йосифчев допреди Освобождението на България е учителствувал на гръцкий язик, но е работил като български ревностен родолюбец, каквито бяха с незначителни изключения всичките тогашни учени българи, учители, Д. Миладинови ученици, без които Българското възраждание в тия страни оставаше проблематично. От Освобождението насетне и той, Андроник, както и другите негови свърстници, учителствува на български и се явно прокламира за български любител. Андр. Йосифчев се пресели в България и живя в София заедно със семейството си в доста напреднала старост, но още бодър и интелигентен за ония, които го познаваха. В българофилството си той отиваше и до крайностите на С. Раковски. Получаваше и скромна пенсийка, макар и несъразмерна с услугите му, от 720 л. годишно, която по-сетне му се намали наполовината, догдето на 20. IX. 1900 г. и се помина в столицата 84-годишен. Остави синове и щерки, доволно възпитани.