II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ВТОРА ЗАБЕЛЕЖКА (ВМЕСТО ЕПИЛОГ)
Тъкмо навреме, когато бях пристигнал в преписванието на книжката си дотук, имах щастието да прочета в М[инистерския] сб[орник] (кн. XXII—XXIII, дял 1, с. 1—71) важнейшата статия на почитаемия професор г. С. Юринич под заглавие «Йосиф Юрай Щросмайер». В нея статия между другото съзрях няколко реда и досежно животоописанието на присиопаметните братя Хр. Миладинови, особито же на по-младия, Константина. Между многото истини, които се възпроизвеждат за него, за жальост съглежда се, че фигурират и някои неточности, за да не кажа неверности, които се нуждаят от навременно понравление и попълнение.
Като на съвременник, най-тясно свързван чрез роднински рръзки с покойните братя, следователно], и най-ближно заинтересуван с тяхната съдба, а още като единствен от приближе-
445
ните им другари и съучастници по подвизите им, доживял до днес, мисля, мен се вменява в длъжност да поправя по възможности тия неверности, макар и да зная предварително, че «никто же безгрешен, тъкмо един бог».
Така, на стр. 50—51 в споменатата статия се казва: «В 1860 г. Константин Миладинов заминал за Русия, за да търси благодетел, който да издаде българските народни песни, събрани от брата му Димитрия и от него, и за тая цел обиколил Киев, Москва и Петербург.» Вярно ли е това? Ами от 1858 г. до 1860 г. къде ли е бил Константин, та е било нужно едвай на тази последни година да замине за Русия и да заобикаля Киев, Москва и пр., за да търси благодетел? Да не би дотога да се е намирал още в Турция, та едвай на 1860 год. е заминал за Русия? Ние пък, най-ближните му, знаем, че той заедно с Р. Жинзифов и Конст. Н. Станишев още на 1858 год. заминаха за Русия и се установиха в Москва, дето през две цели години следваха в Московский университет, до 1860 год. Прочее, не бе ли било по-правдоподобно, както беше и в действителност, да се кажеше в статията на г. Юр., че К. Миладинов през двете години, през които пребивавá в Москва като студент, се е опитал да търси благодетел в Москва, Киев и Петербург, а като не намерил такъв, заминал през 1860 г. за Виена при Щросмайера? Но може би някой от неверующите на моите изявления да ме попита откъде ли зная това, че го твърдя. Отговарям му. Аз от 1858 год. насетне и до началото на 1861 г. като най-ближен бях неотделим от пок. Димитра, четех Константиновите до него писма. Димитър нищо не криеше от мене. Даже голяма част от архивата си бе оставил у мене, която за жальост по известни причини днес не съществува. Инак можех да изляза с нея на ръка, за да уверя всекой неверующ! Зла съдба, по-зла орисница!
По-надолу в същата страница се казва, че за да убеди Константина да издаде песните със славянска азбука, които в оригинала са били писани с гръцка, Щросмайер казал му: «Гърците са причинили доста беди и неволи на вас, българите, затова трябва да се откажеш от тая чужда гръцка азбука», и Константин се силно зарадвал от тия думи и с готовност се предал на работа, да ги препише. То добро, може би и много вярно. Но забележително е, че когато ние, както и К. Миладинов, с готовност се залавяхме за работа — да ги преписваме на своя азбука; когато още през робството си с тридесетгодишни подвизи и с неоценими жертви като братя Миладинови и други тям подобни успяхме да се отърсим от гръцката азбука
446
и от гръцката църква (без да я заменим с чужда — по-тежка), че от гърците сме претърпели доста беди и неволи, нашите добри съветници, любезните братя хървати и въобще вси западни славяни още се държат като слепийт за спапът о чуждата латинско-немска азбука и папищанска вяра. Та мигар те не знаят, че съществува и чисто славянска азбука — кирилицата, — или те по-малко беди и неволи са претърпели от латинско-немското духовенство, отколкото ние, българите, от гръцкото? Я нека разгърнат историята, да видят какви преследвания са претърпели св. равноапостоли славянските просветители св. св. Кирил и Методий и техните ученици св. седмочисленици от това латино-немско духовенство и защо ли тези последните избягали или били изгонени оттам и намерили подслон у новопокръстений българский народ? Ами по-новата история за преследванието и изгорванието на доблестний Иван Хус забравят ли?
Българските народ[ни] песни на братя Миладинови са били писани първоначално с гръцка азбука не с цел да се печатат с нея азбука, защото уж в Македония не познавали славянската, а защото самите им събирачи братя до 1858 г. не можеха да пишат свободно на нея. Да не се помисли, че дотога никой в Македония не знаел да чете по славянски. Цялата северна половина на областта, като търгнем една права почти линия от най-западната ѝ граница, именно от градовете Струга и Охрид, и до източната, при Драма, служеха си дотога със славянската азбука, а само в южната ѝ част употребяваха гръцката, но и там от 1858 г. насетне бе почнала да си пробива път славянската, както виждаме в Кукуш, Дорян, Струга и Охрид, а по-сетне и в други места.
По-надолу, на с. 52, в статията четем: «Като се научил за участта на брата си Димитра, Константин не бил спокоен, не му се стояло в Джаково, а му се искало да се върне у дома си в Македония, за да се срещне с него и да му помогне. Щросмайер го увещавал да не ходи там, защото злобните гърци щели да напакостят и нему. Но братската любов и горещо желание да занесе плода на братовия си и своя труд на своите съотечественици, да го пръсне из народа, за да го събуди и свести, надвил всичките съвети и увещания. През юлия 1861 год. той заминал за Македония и като стигнал (!) в Кукуш, бил хванат от турската власт, откаран в Цариград и хвърлен в затвор.» Този пасаж, като не по всичко верен, нужно е да се ревизира и видоизмени.
447
Както по-горе описах, улавянието на Димитра стана на 16-ий февруарий 1861 год. Той лежа в битолските затвори до средата на м. май с. г., когато нощем биде откаран в цариградските. Аз пръв писах във в. «Дунавски лебед» едно антрефиле за уловянието му, от което Константин бе се научил и бил решил да тръгне да търси брата си и ако бъде възможно, да му помогне, но не в Македония, където той не беше вече, а в Цариград. [*] Когато Константин тръгнал из Джаково да търси брата си, тоя последний не беше в Македония, а в Цариград и следователно каква нужда е имало Константин да отива в Кукуш? И вярно е, че той не е отивал там и не там е улавян от турската власт, а право в Цариград, където бе и уловен, следователно прав е бил и турский министър на полицията, дето в рапорта си до великия везир писал, че К. Миладинов самоволно дошъл в Цариград, за да види брата си, и че по показанията на тайни полицейски агенти (по всяка вероятност гърци) бил хванат и затворен. Независимо от това, след три-четири години аз отидох да учителствувам в Кукуш и като най-много заинтересуван за съдбата на братя Миладинови, най-първо попитах кукушаните да ми кажат какво знаят за тях. Те единодушно ми заявиха как когато прекарвали Димитра за Цариград, някои кукушани, находящите се тога случайно в Солун, видели го отдалеч, когато го закарвали за в парахода, но за дохождание на Константина в града им ни дума някой знаеше да ми каже — никой ни го виждал, нито чул за негово дохождание. Нито пък от издадените му «Български народни песни» някой екземпляр бяхме видели до 1865 год. В тази последня година един стар приятел на Миладинови, както и наш, книжарът Кирияк Държилович, брат на известний К. Динката, като се научил, че аз, ближен на Миладинова сродник, дошъл съм бил в Кукуш, писа ми от Солун, че в митницата имало два ковчега книги, достигнали преди две-три години от Белград, вероятно пратени от К. Миладинов, когато вървел за Цариград, и че който внесе митото им, може да си ги вземе. Никой не смеел дотога да ги вземе от страх да не би да се компрометира. Тога аз немедлено внесох му 280 гроша да плати митото, да ги вземе и да ми ги изпрати. Той направи ми тая услуга и ми прати двата ковчега. Отварям ги и вътре намирам 65 екземпляра от «Бълг. народни песни» на братя Миладинови и други някои дребни книжки, повечето с латинска азбука — хърватски. Тога за пръв път видяхме Миладиновите песни. От тези 65 екземпляра 30 екз. взема ми пок. Партений, тогашний полеяно-кукушкий български вла-
448
дика, под предлог, че Миладинови дължели му някаква сума, която някога бил им заел; 5 екз. подарих на кукушките училища за библиотеките им; 5 екз. задържах за себе си срещу 280-те гроша, които бях платил за митото им, а 5 екземпляра заедно със стойността на останалите 20 екземпляра, които разпродадох на разни частни лица, изпратих овреме на Миладиновото семейство в Струга.
По-надолу на същата 52 страница поч. професор г. Юринич продължава, че през октомврий същ[ата] година Щросмайер узнал чрез вестници за съдбата на Константина. Той веднага (29. X) написва две писма с еднакво съдържание до австрийс[кия] министър на външните дела графа Рехберг и до австрийското посолство в Цариград. Вижда се, продължава същий, Щросмайер предполагал, какво сборникът на народ[ните] песни може да е причинил затварянието на Константина, затова с речените си писма излага. . . и моли министра (посолството) да се застъпи пред Портата и за двамата братя и да издействува за освобождението им. . . Австрийскийт посланик барон Остен Прокеш действително се застъпил. . . Отговаряме: Ако действително Щросмайер предполагал, какво сборникът на народ[ните] песни е причинил затварянието на Константина, та вследствие на това е писал двете писма с еднакво съдържание до австрийския министър на външните дела и до австрийското посолство в Цариград, той навярно бил въведен в страшно заблуждение, като не знаел същинската причина за затварянието на двамата братя, съще така, както по-сетне някои от нашите писачи пишеха (не мога да си напомня добре къде именно), че причината на улавянието, затварянието и иогубванието на двамата братя била една от обнародваните в сборника им песни, именно № 81 — «Стоян и Патрик». Нито пък е вярно онова, що срещаме на с. 54, да е писал във в. «Обзор» пок. о. Васил Чолаков, че уж по причина на някои си 50 рубли, изпратени Димитрию от Русия, за които по-обширно ще имаме случай да говорим по-сетне, той е бил пострадал. Всичките тие неща не са ни най-малко вероятни, а просто предположения и неудачни догадки. Същинската причина на тяхната катастрофа лежи другаде, по-дълбоко, отколкото са мислели и мислят всичките несведущи истината и невникнали в тайната. Аз, като съвременник и най-много заинтересуван с тяхната съдба, описал съм я подробна в настоящата си книжка, но не би било, мисля, безинтересна да припомня нещо и тук с някои още обяснителни прибавки.
Комплотът против двамата братя, както можехме да се
449
научиме по-късно, бил скроен още през м. юлия 1860 год. в Охридската митрополия при една интимна вечеря, когато Димитър обикаляше по Македония за събиране волни помощи по съграждението на българската в Цариград църква, а Константин отиваше в Австрия (Виена, Джаково и Загреб) за издаванието на песните. През м. юний речената година дойде в Охрид по урежданието на десетъка битолский валия, известний по-сетне по Руско-турската война генерал Абдул Керим паша, за когото споменах и по-горе. След урежданието на предметний десеточен въпрос през мес. юлий с. г. валията бил поканен у владиката Мелетия на интимна вечеря, дето присъствували и някои от нашите горгорбашии начело с предателя Стефана поп Алексиевски, Владиков наричан. Там тога се е уговорил комплотът против нашите страдалци, като в същето време се изстудила и десницата на валията с една почетна сумичка жълтички.
Оттога насетне Димитър постоянно е бил дебнат: в Дебър, във Воден, в Охрид и най-сетне на 16-ий февруарий 1861 год. издебнат в Струга и уловен в същия му дом, на самия му сутрен сън, и откаран първо в охридския, сетне в битолския, а най-сетне в цариградския затвор. Подробностите описал съм вече по-преди, та да ги не повтарям. А за Константина чекаха по-удобно време, което и дочекаха в Цариград.
По-надолу пок. о. В. Чолаков, добре познат на Д. Миладинов, в дописката си във в. «Обзор» вижда се като сам да няма ясно представление за работата, за която говори. Той между другото в статията си казва: «Но който познава Константина Миладинов и който е приказвал с него по българското движение и по отношението му спрямо Русия, ще признае веднага, че оная клевета [1] трябва да е излязла от фанариотска уста, която всички български родолюбци клевèти като панслависти или русисти.» [2] Оттук излиза — заключава г. проф. Юринич, — че Кон-
1. Че е руски агитатор против Портата, за която клевета ше погово рим и по-сетне. И пок. Чолаков и още се съмнява в истината, като казва, че оная клевета трябва да излязла от фанариотска уста, като да не вярва, че това е неопровержима истина и то, както се вижда, споделя и г. Юринич, след като съм я описал по-горе най-обстоятелствено, а и пак тук ще повторя.
2. Това същето съм описал и аз по-горце в настоящата си книжка, а подир малко и пак може да повторя.
450
стантин не е одобрявал политиката на руското правителство спрямо България.» [1] «Много е интересна статията на В. Чолаков — продължава г. професор, — защото се стреми да осветли причините на злата съдба на двамата братя.» [2] Той, В. Чолаков, в статията си казвал, какво фанариотите наистина правили и правят много злини на българите [3], но че за съдбата на братята Миладинови било виновно руското правителство, а това доказвал със следнето обстоятелство. Когато в 1858 год. в България, а особно в Кукуш се почнало народното движение, фанариотите клеветили, че то идело от Север, т. е. от Русия. [4] Това съмнение на фанариотите се усилило още повече, когато руското правителство пратило в Македония своя агент Алекс. Рачински. Последният отишъл от Солун в Кукуш, дето Димитър Миладинов бил учител, и там прекарал цял месец, като обикалял съседните градове (не е истина — а обиколил само няколко села от Кукушката кааза, именно Карадачката нахия, дето в село Мутлово намерил един важен древен ръкопис от евангелие; но за тоя въпрос друг път по-подробно. К. А. Ш.), придружен от Димитра и от други представители на движението. [5] По исканието на същия агент Димитър написал биографията на владиката Мелетий и неговата дейност и му я връчил. За тоя труд на Димитра били пратени от Петербург 50 рубли, но поради неясния адрес те обикаляли из по-главните градове на Македония и за тях узнали турските чиновници и фанариотите, преди да ги получи той. «В действията на Рачински — заключава г. професор Юринич — и в пратката на 50-те рубли Чолаков виждал вината на руското правителство по загинванието на Димитра Миладинов, защото в
1. По-уместно било би да кажеше: «спрямо българский народ», за щото тога нямаше никаква официална България с определени граници,
2. За зла чест, вместо да ги осветли, а той повече ги затъмнява.
3. Това е напълно вярно.
4. А кой ли досега не знаел и е оспорявал употреблението на тия гръцки клевети?
5. Пок. Нако С. Станишев, Атанас Кушовалията и други. А о. В. Чолаков где ли беше тога? Нели и той следеше по стъпките на Рачински? А ако тоз последний бил агент на руското правителство, а о. Чолаков като чий агент отишъл в същите места да дебне руския агент? Ние имаме основателни данни, че той същий Чолаков пръв наумил или предложил на кукушаните да се обърнат за помощ против гръцкото духовенство до унията с католическата църква. К. А. Ш.
451
тия действия и в тия рубли фанариотите намерили опори да го клеветят, а турската власт доказателство, че е руски агитатор. Криво ли е тогава, питал Чолаков, турското правителство и отговаря: не, не е, а че Димитър е жертва на фанариотски и руски интриги. За Константин казва (Чолаков), че бил противник на Русия и че бил хванат в Македония (?!) и оттам откаран в Цариград. Ако това е вярно, както и трябва да е, прибавя г. Юринич, тогава турският министър на полицията не говори истината, като казва, че Константин уж самоволно дошъл в Цариград, за да види брата си.»
Не турский министър на полицията не говори истината, ще кажем ние, а изворите на г. проф. Юринича я изопачават. Защото, както казахме и по-горе, Константин не бе уловен в Кукуш (Македония), а в Цариград, както казва турский министър. Причините и виновниците на Миладиновското погубвание не са били русите, както невярно казва Чолаков и г. Юринич вярва, с пратката на някакви си мними 50 рубли [1] и че Константин бил не знам какъв си противник на русите. [2]
1. Истина е, че имало въпрос за изпратени от Русия рубли, но този въпрос е съвсем криво разбран и още по-криво представен, който мисля в друг по-удобен случай да изложа обстоятелствено. Тези изпратени от Русия рубли не са били 50, нито Д. Миладинову изпратени за някаква подкупка или възнаграждение; те били няколко хиляди, пратени до Кукушката община, с които тази последнята съгради градското си училище и поддържа девическото. Но тие пари не дойдоха там при Миладиново време, а много по-сетне, когато Миладинови нямаше ги между живите. Те не бидоха пратени на кукушаните за черните им очи или за някакъв подкуп, а в замяна на получени от Кукуш някакви скъпоценни старини, между които и един много ценен ръкопис от X век на евангелието, намерен в кукушкото село Мутлово и предаден на споменатий русин А. Рачински, следователно, то било една търговска сделка между кукушаните и русина А. Рачински, в която никой не могъл да се обвинява. По тоя въпрос имало даже и процес пред строгия тогашен солунски валия Хусни паша, при който процес кукушаните били оправдани. Но както казах, за подробности не е тук мястото.
2. Че К. Миладинов да е бил против политиката на руското правителство (а не и против Русия) по българския църковен въпрос, както и мнозина други наши интелигенти в това време, не е чудно. И сам Димитър Миладинов, когато през м. априлий получи писмо от А. Рачински с подпис «Христос възкресе», с което му изявяваше неодобрението си за българската в Цариград постъпка по отказванието на българите от Патриархията, и сам, казвам, Димитър се възмути от това негово неодобрение. (Както сме казали и другаде, братя Миладинови бяха русофили, славянофили, но най-първо българи.) Действително, политиката на руското правителство по църковния ни въпрос тога отначало беше в полза на Гръцката патриархия. А за това имаше си своите мотиви: като покровителка на православната църква, представлявана от вселенската Гръцка патриархия, и като не била уверена в устойчивостта на българский народ, Русия боела се да не би българите, като се отделят от Патриаршията, да станат плячка на чуждите пропаганди. Но по-сетне, като се увери в противното, тя сама, или правителството ѝ, обърна колата — обърна политиката си в полза на българите, без която политика ние не се знае още докога щехме да се мъчим, докато сполучим. Игнатиев и Махмуд Недим не трябва да се забравят. [*]
452
Ако да не познавахме отблизо пок. братя Миладинови и — нека при това прибавим — ако не знаехме и настроението на о. В. Чолаков досежно до унията с католицизма, ние, както и всеки, който би прочел статията му във в. «Обзор», бихме се възхитили и повярвали в новото г. Юриничево откритие на Америка посредством обнародваната кореспонденция на В. Чолаков и пр. За щастие или нещастие, ние познаваме лично приснопаметните братя Миладинови и знаем твърде добре, че те не бяха хора, които да се продават за някакви си мними 50 рубли, а пък, от друга страна, и да мразят Русия. Ние по-горе в същата тази книжка описали сме по-подробно причините и виновниците на тяхното погубвание, та да не повтаряме и тук. Ако има нещо да се каже против Русия, то е, че тя в това обстоятелство не помогна, както страдалците се надееха, а и не можеше да им помогне, тъй като в това време, наскоро след Кримската война, руската политика при Турция беше съвсем слаба, а царуваше могъществената политика на Наполеона III, всесветский покровител на католицизма, когато католическите държави бяха в състояние само с една дума да избавят страдалците Миладинови от погибелта, но за съжаление не рачиха това да направят, без да получат в замяна покатоличванието на българомакедонските братя-герои, които никак не са склонявали да променяват праотеческата си вяра за откуп на едно фиктивно маловременно освобождение. Това е доказано вече не един път. Следователно, заключението е, че цитираната кореспонденция, която привежда г. проф. Юринич и на която се основава като на незиблем стълб, никак не почива на здрави основи, ето защо и ние не можем да се подпрем и да вярваме на нея.