II. За животоописанието на приснопаметните братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина
ЕДНА КРАТКА БЕЛЕЖЧИЦА
След появяванието първото издание на настоящата ми книжка (Пловдив, 1884 г.) появи се една статия в соф. «Пер. спис. на Бълг. книж. дружество», кн. XVI, с. 82, от поч. професор г. д-р А. Т[е]одоров под заглавие «Миладиновите песни и Щросмайер». В нея статия, между другото ценно съдържание, г. професорът по-нататък, като се впуска да забележи нещо и за живота на братята Миладинови, основан на не толкова достоверни сведения, вижда се, че иска да оспорява изложеното от мен в първото издание на книжката ми, а главно, точната дата на смъртта на покойните. Аз в същото списание, кн. XXI— XXII, с. 561, дал съм съответствующи някои обяснения по тия оспорвани от г. А. Т[е]одоров точки и мисля, че съм убедил както него, така и всекой друг читател в автентичността на моите изявени сведения. В това ме уверява фактът, че 25-годишнината от смъртта им се отпразнува из цяла България на 11-ий януарий 1887 г., т. е. точно на оная дата, която съм показал аз помимо толкова други от други лица показани дати, значи, установена е показаната от мен дата — и това ми стига. Не по-малко установени трябва да са сведенията ми и по другите оспорвани точки.
Освен гореспоменатата статия на почт. професор г. д-р А. Т[е]одоров появиха се и някои други квазикритици изобщо върху цялото съдържание на книжката ми, на които обаче не останах длъжен (вж. в «Сборника ми от народни умотворения», кн. IV, с. XVIII—XXXIV). Но за тях ще спомена и друг път по-сетне.
Прибавям тук следнето стихотворение, съчинено и обнародвано от пок. Р. Жинзифов по случай смъртта им:
435
ВДОВИЦА
В град Струга, дек буйно Дрим [1] течит,
из езеро златен песък влечит,
затъжила как кукувица,
при рожби си клета вдовица.
Та майка вдойца пееки,
с разпущени коси по плеки,
прокълнуват своя съдбина,
прокълнуват час и година.
1. Забележ. В «Поемите» на г. Ив. Вазов среща се и едно стихотворение, № VII на с. 114, за братя Миладинови, Димитрия и Константина, написано през 1882 г. Това стихотворение, наглед много сполучливо, аз, като не от категорията на поетите, не съм в състояние да го оценя по съществото или по изкуството му — други компетентни критици поети нека направят тоя труд. Аз само за едно нещо бих помолил уважаемия автор-поет, да бе обърнал малко по-сериозно внимание на стих 7-ий от същето стихотворение, дето казва: «Ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин! Ам че р. Струма по-тиха ли е от Дрим? Но по-важното е, че р. Дрим бил мътен. Откъде знае негова милост г. поетът, че Дрим бил мътен? Разбира се, по свое въображение и по аналогия с другите реки: Марица, Струма, Дунав и пр., които извират из много далечни извори, минуват през много населени места и завличат сметищата (боклуците им), та естествено стават мътни. Но Дрим, който изтича от най-бистрото в света езеро — Охридското, — водата на което служи за пиене на няколко градове и околни и от устата му непосредствено (след 5—10 минути) минува посред град Струга, може ли да бъде някога мътен, както мечтае г. поетът в споменатото стихотворение? Да не би охридчаните и стружаните [да] се поят с мътна вода като пловдивчаните и т.-пазарджичаните с мътната от Марица вода? Стружкий Дрим никога не е бил, не е и не ще бъде мътен, догдето да съществува, а всекога бистър като сълза, даже и при най-голямата дълбочина, под моста, той си е толко бистър, щото отгоре стоящий човек на моста може да брои и да различава зърно по зърно пясъка на дъното му. А нели би било по-правоподобно и съгласно с истината г. поета да кажеше «бистър Дрим» вместо «мътен Дрин?» Това нямаше да му попречи на ритмата. Но — и ако би му попречило нещо — не трябва за хатъра на ритмата да жертвуваме истината, същността. Но ние, българите, сме великодушни: ще му простиме тая малка грешчица, която не нарочито, а така просто, от незнание, пропуснал е.
Но как ще се оправдае пред грядущето поколение, което ще узнае, че с тая грешчица се образува една скала, една огромна канара за разрешение на важни историко-географически проблеми? Поради тази малка погрешка последующите поколения историко-географи ще се изпречат пред едно недоразумение къде да търсят «мътен Дрин», негде в Босна ли и там да турят и гр. гр. Охрид и Струга, при босненската «мътна Дрина», а следователно и братята Миладинови да представят за бошнаци, както това е станало с месторождението на българския Момчил войвода, роден и действующ в Югоизточна Македония от гр. Периторион, а някои от по-новите славянски историко-географи искат да го преместят негде в Босна — Ерзеговина като бошнак-ерзеговинец, че там имало град Перитор.
Тие погрешки наистина са малки и незначителни на пръв поглед. Но като се вземе пред вид, че се произвеждат за истински факти от български авторитетни поети, от български светила, подир 100—200 години, кой от тогашните изследователи би посмеял да ги опровергава или не вярва? Кой би се усъмнил ако не в друго, то поне в незнание тия местности от страна на автора?
Ето защо ние повторно молим г-на поета Вазов в името на правдата и истината да поправи тая си грешчица по какъвто начин сам той намери за уместно.
436
В прегръдшки си рожби държееки
и ядни си сълзи ронееки,
разплакала гори, планини
и стружки дълбоки долини,
градини и ниви, и дървя,
разплакала цветя и лозя;
и славей престанà да пеит
и слънце пред нея да греит;
от жальост зорница се скрила
и всите небесни светила;
и върба си ветки наведнà,
и риба из вода побегнà.
437
При рожби вдойца ми страдна
наредвит си тъжна и ядна. —
За кого та коси си корнит?
За кого та сълзи си ронит?
За мъжа, за деверта вика,
а рожби — за татка, за стрика
изеде ги градска темница
в приморска царска столица.
Град Струга, град Охрид преславни!
Два брата родени, два главни,
работници с вера немъртва
на злоба те станаха жъртва!
Как вярно, как сложно сговорно,
по бугарско поле отборно,
по поле, по то македонско,
широко и чисто славянско,
запалени свещи държееки,
на бугари път светееки,
без хитрост, без гордост, без злоба
и себе си верни до гроба.
Със сърце смирено, горещо
те бранеха с слово си вещо
народност, свобода народна
и вяра духовна свободна.
И беше им слово так милно,
так живо, так врело, так силно,
та се, що дотогай бе немо,
продума се мало големо.
438
О, братя, дружино ми верна!
Владика сос вера безверна
наклевети братя ни славни
как кръвници страшни и главни.
В голям град презморски, приморски
оставиха снага и коски,
а гробът им не знаем. То место
премило, предраго, пресвето!
Като се свършва дотук вторийт и последний период от живота на прнснопаметните братя Миладинови, нека ми бъде позволено да се повърна малко назад, за да повторя и прибавя още нещо-нещнчко за характера на Димитрия и за начинът на дейността му, като предварително очертая по възможности и личните му телесни черти, което, мисля, не ще да е безинтересно.
От по-младия, Константина, се е съхранил и личен портрет; жално само, че не съм бил честит да го имам на разположението си, за да бих могъл да украся книжката си и с лика му. [1] А от по-стария, Димитрия, като не остана нищо, от което да може да се видят личните му черти, ще се постарая, доколкото ще ми бъде възможно, да ги опиша с думи.
Димитър беше човек от среден, нисичък и тъничък, но жилав ръст със здраво и жизнено телосложение. Лице сухичко с тъмночервена краска, но всекога насмихнато и весело. Черните му едри очи, вдлъбнати малко в орбитите им, изпущаха навън светливи искри от далечна предвидливост, като сияйни лучи на две животрепещущи звезди. А пък свитите му, дълги като сърпове, черни и буяти вежди, надигнати малко и свити, продължени по цялата дължина на широкото му чело, показваха неговата представителност, дръзновеност и решителност — качества, които действително покойний напълно притежаваше.
1. Един екземпляр от портрета му притежавах, но с цел да бъде възпроизведен в списанията ни пратих го до редакцията на едно от важните наши пер. списания. За жальост и досега нито отпечатъкът му негде съм виждал, нито пък и оригиналът ми се е повърнал. Също стана и с портрета на едно друго важно лице в същата редакция, за което ще говоря по-сетне.
439
Прибавете при това усмихнатото му лице и веселост, посолена със сериозност и лека една ирония, и вие ще имате целия му портрет. [1]
Той освен горепоменатите характеристични свойства, които във втория период на живота си употреби в чисто народна полза, в тоя 6—7-годишен период разви ги по-силно и проповядваше идеята си открито, без ни най-малко предпазвание. А словото му беше така жежко, така гръмко, така силно, за да се изразя според Жинзифова в песента за них, «та сè, що дотогай бе немо, продумá сè мало големо» («Читалище», г. II, с. 319), щото и най-силните си противници беше в състояние да убеди на своето мнение, [2] от което всекога беше неотклоним и упорито постоянствуваше на него. Но в тази именно откритост и това упорство, по нашето скромно мнение, лежи и причината, най-главната причина за опропастванието не само негово, а и на брата му Константина и на теглилата на дребното му многочленно семейство. [3] Напротив, ако малко нещо да се предпазваше и работеше по-тихичко и по-прикрито, той, според здравото си телосложение, можеше да поживее още
1. Някои в по-сетнешне време се опитаха да измайсторосат едно по добие на негов портрет, но не могоха да сполучат ни най-малко. Аз видях един екземпляр от тази измайсторосана работа, но да си кажа правото, тя ми вдъхна отвращение вместо уважение. То не беше нито най-малко приблизително подобие на покойния, а цяла една смешна карикатура. Язък на труда им!
2. Само ако те не бяха били дотолкова от злоба заслепени.
3. Но по-добре, че стана така. Наистина, той загина преждевременно, но загина поне славно като народен герой и като мъченик за вярата и за идеята си. Неоспоримо е, че народа, особито в нашата измъчена Македония, имаше голяма, необходима нужда от неговата неподражаема дейност, както и семейството му от подкрепа. Обаче ако беше поживял повече и бе умрял от собствена смърт, всички негови неоценими услуги щеха наскоро да се забравят. А ако доживееше и до освобождението на България, не бе чудно да се третира като един стар даскалетина, като изфирясал старец, презиран от днешните млади високоучени, но много отдалечени от неговите народни идеали, от неговата ревност за постижението им. Та нели имаме примери на други подобни почти нему дейци? [*] Обаче като се принесе преждевременна волна жертва върху народния олтар за народния идеал, доби почести и възпоминания, съответни със заслугите си — общенародна почест и гласност като народен герой — и народа отдаде му подобающето му място в новейшата си история.
440
много време и да допринесе още много неоценими услуги народу си. Той беше още на време за работа — едвай 52-годишен. Но натура силна, буйна и гореща като неговата можеше ли да се ограничи в тесните рамки на тогашнето време? И брат му, недожалимий Константин, ако беше жив, щеше да си покаже своите умствени и научни дарби, а не да загине безвременно, както що погина заедно с них (дарбите си), без да успее да принесе народу си друга полза освен изданието на «Българските народни песни». Напразно прочее, може да се каже, отидоха толкогодишните му трудове по науката.
Проповядванието и на двамата братя беше чисто народно-нравствено, културно, църковно, което никак не досегаше политическите интереси на османската държава. Тие, и двамата братя, никак и никога не говореха за политическо възбунтувание, както несправедливо бидоха от гръцкото в[исше] духовенство наклеветени; това нито са говорили, нито са мислили. И И[сус] Христос не е говорил и не е проповядвал политическо освобождение от римската власт, но и той биде наклеветен, предаден и наказан като такъв на кръст. Миладинови, особито Димитрий, просто и открито викаше и проповядваше против явните злоупотребления на гръцките владици, както и И[сус] Христос явно изобличаваше юдейските книжници и фарисеи за лицемерието и беззаконията им. Миладинов препоръчваше да си имаме пастири от народността си, за да учат народа на язика му истините на вярата ни. Препоръчваше още майчиния ни язик в училищата и църквите ни. Ето всичките му проповеди; ето всичкий му грях — следователно, турското правителство нямаше за какво да се бои и съмнява от тия невинни негови проповеди, та да го наказва. Но гръцкото в[исше] духовенство, както някога юдейското, като виждаше загрозающата го опасност от тези проповеди, мислило е, че е в правото си да го затрие чрез каквото и да е средство и по какъвто и да е начин и най-сетне успя да осъществи пъклената си замисъл, както юд[ейските] книжници над И[суса] Христа.
Д. Миладинов проповядваше явно и открито, частно и публично, като Сократа (който съще като него наклеветен погина от отрова, принесена му от сънародниците му), където и да се случеше — в училище ли или в къщи, на събрание или при частно с някого съставяние; с ученици ли, велиш, или с родителите им, с простолюдието или с първенствующи; в село или в град — главнийт и първенствующий негов разговор беше:
441
за българский язик в училищата и в църквите и за български владици. Когато се възхитеше повече, особито при някои весели минути, както споменах и другаде, провикваше се: «Ураа! Живели бугари, Бугария славна!» Но както се каза вече, тая именно негова силна и неугасима ревност разпали кръвта и надигна жлъчта на народните ни неприятели, та го съсипаха и лишиха народа ни от един незаменим деец, според пророческото изречение: «Ревността за домът твой изяде ме!»
Инак той беше толко верен и предан на праотеческата си православна вяра, щото предпочиташе да изгуби всичко, дори и самия си живот, както най-сетне фактически доказа, нежели да окали себе или народа си с каквото и да било променение на предедовото си вероизповедание, срещу каквито и да било земни облаги. Тая, а не друга беше причината, задето избяга нощем от Кукуш през м. юний 1859 год., когато се вмъкна там унията; така и в битолските затвори, както и в цариградските темници заедно с брата си не приеха католицизма, предлаган от католическата пропаганда в откуп на живота си, а предпочетоха да загинат с вярата си и за нея, нежели да я променят. [1]
Тая тяхна твърдост в праотеческото си вероизповедание и още похвалите, които понякога в някой случаен разговор за Русия отдаваха към последнята в сравнение с другите държави (западните), спечелиха им още един не по-малко силен, враждебен и зъл неприятелски лагер, който покойните никак не подозираха, нито усещаха, но който заедно с гърците или отделно от них немалко спомогна за погибелта на двамата
1. Независимо от верността към праотеческата си вяра Миладинови основаваха своята твърдост и привързаност към нея и по други съображения, не по-малко уважителни. Те не бяха да не знаят, че народ без вяра е осъден на погибление и изчезвание. Те знаеха, че ако българский народ дължи някому за запазванието си през петстотингодишното си двойно робство, той го дължи на праотеческата си православна вяра. Следователно и за в бъдъще нужно е да се държи цвърсто о нея; ако ли се отклони наляво или надясно от нейните догми и се поведе по една или друга от попливналите тога по нас чужди пропаганди, той — разцепен на парчета — рискува да остане без вяра, следователно и да се изгуби като народ безследно. Ето още по-главните мотиви за постоянството им в праотеческата си вяра. Той е и наший отговор на повърхностните критици като г. Д. Ризов върху първото издание на настоящата ни книжка.
442
братя. Един малък епизод моля да ми се позволи, с който да потвърдя реченото си. Ето го:
На това време в нашите страни се правеше телеграфическата линия. По-главните инструктори по направата на телеграфа бяха родом поляци, по вероизповедание римокатолици. Като доволно време поради работата си поживяха в Охрид и Струга, малко след онова буйно време на владичкий въпрос в епархията ни или и същевременно с тоя въпрос, през есента на 1860 год., покойний Димитър беше свързал близки и тесни сношения с них като със славени братя, божем едноплеменници, без да вземе пред вид, че и от братството вярата понякога има по-голямо влияние, нито да помисли за политическите отношения на поляците спрямо православните руси, впускал се е в дълги и широки разговори с них по славенството, между които разговори могло е да се случи да каже някоя дума и за Русия, за която той не би казал, разбира се, лоша или обидна — с други думи, казал би нещо похвално за нея. А поляците — и то, какви и кои? — които избягали из отечеството си, оставили бащино огнище и семейство, та влезли в турска служба само и само от омраза към тази Русия, която би им похвалил той — тога как би гледали те към такъв човек? Съчувствували ли би с него? Никак, разбира се. Но при всичко това тие никога не са го наскърбили, нито са изявили или издали негодуванието си, а всекога му се престрували за съчувствующи приятели, братя славени (а в себе си мислели съвсем инак и го следили). Такви братя славени сме ги мислели и всички ние, та затова, когато биде уловен и затворен в Битоля, приятелите и роднините на уловения големи надежди за освобождението му възлагахме на них и молехме им се да подействуват, където би било потребно. Но едвай след някое време убедихме се в противното. Един от помежду същите тия телеграфисти, православен по вероизповедание и не поляк по народност, изведе ни от дотогашнето ни заблуждение. Той в отговор на наше едно до него писмо писа от гр. Елбасан, където тога се намираше по службата си, и ни явяваше откровено и явно, че ние много се лъжем в надеждите си на поляците-католици; защото тие, казваше ни в писмото си, на които се надеете толко уверено да подействуват за освобождението на нещастния невинен затворник, тие същите по-вярно е да подействуват в противоположна смисъл — за но-дълбокото му и по-скорошно опропастявание; понеже като католици не са и не могат да бъдат приятели и доброжелатели, а повече врази на нас, православните, и още повече като поляци вярно е, че
443
ще спомогнат за съвършеното му опропастяванне поради русофилството му, което не се пазеше да укрие от них! Тая е цялата истина, казваше ни той, и недейте занапред да им се молите и да се надеете повече на тях и на нихната помощ. Същето това писмо със същето съдържание видях и аз получено в Струга. Следователно, не остава съмнение, че гърците и техните опашки — гъркоманите — наистина предадоха покойния, но че и католиците немалко съдействуваха за погиблението му.
Но да се повърнем към предмета. Когато дойдеше помежду ни частно и свойски разговор за въпроса по противогръковладичкото възбунение от страна на народа ни, покойний Д. Миладинов със сърдечно и душевно прискърбие издихваше и казваше: «Ах! Не ми е жал за друго, а само за това, че по причина на гонението ни против гръцките злоупотребители-владици, нашето простолюдие, по своята простота и невежество, не можеещем да различи, че гонението ни не е против санът владички или против вярата ни, а против злоупотребленията на особите, които занимават този сан, ще изгуби уважението и почитанието си и към същия священ и пастирски сан, към самата даже религия, макар и колкото достойни да бъдат в бъдъще лицата, които ще занимават този сан и които ще представляват религията — «покрай Никола ще намразят и св. Никола» според пословицата. И, второ: агентите на чуждите вероизповедания, като найдат народа ни в такво разстроено и развълнувано религиозно състояние, ще могат с голяма надежда за сполука да сеят помежду му плевелите си, та да могат по-лесно да го обезверят, да го разцепят и разчленат на дребни и безсилни частички и в един даден случай да го поглътнат и уничтожат!» И наистина, по злощастие, голяма част от неговата боязън днес се осъществява!
А Димитър остави осиротено многочленно семейство без никаква отникъде подпорна — съпруга с шест малолетни дечица; пет момичета и едно момче. А по-жалното е, що не остави достоен свой наследник от кръвта си по народното поприще. А Константин погина като Авеля, девствен, без да остави подир себе ни вдовица, ни чеда сирачета. Единствената негова вдовица-майка е целокупна България, която вечно ще жалее и скърби за неговото безвременно изгубване. А чеда — «Сборникът от народни български песни», които ще го споминат во веки веков повече от всекакво многочленно семейство.
Тие песни бяха почнали да събират двамата братя още от
444
1854 год. Малко нещо бе събрал Константин и ги взел със себе, когато отиде през 1858 г. в Москва, а сетне Димитър присъбра още, та му прати и них. За събиранието им те немалко иждивили: много пъти за една важна песен давали по жълтица, а обеди, вечери и черпене — колкото да щеш. Те се издадоха в Загреб с великодушните пожертвования на всеславенский благодетел и патриарх на славенските патриоти, всеизвестния Йосиф Юрай Щросмайер. В предговора на сборника от «Българските народни песни» К. Миладинов казва, че богатството от песните е неизчерпаемо, и се надее, че до них песни «ще се прикладат» (ще се притурят) и други. И действително, неговите надежди все едноман се изпълняват. Но за това имал съм случай да поговоря другаде — именно в предговора на сборника ми за народни умотворения.
Освен «песните» К. Миладинов предварително още бе издал една книжка под заглавие «Православни християнски братства в Русия», а ми се чини и други някои, които не мога сега да си напомня. При това бил е редовен дописник на някои от българските вестници в Цариград и другаде и сътрудник на някои от бълг. периодически списания, а особито на студентческото списание в Москва «Братски труд». [*]