I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
9. ВТОРО, ЕДНОГОДИШНО МОЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ В СОЛУН 1882/1883 ДО 1883/1884 УЧ. ГОД.
През едногодишнето ми от Солун отсъствие Екзархията, убедена в невинността ми.относително миналогодишните клевети от страна на поменатите мои колеги, както вече по-горе и писмено се доказа, и като усети необходимостта на моето в Солун присъствие, за идущата 1882/1883 учебна година пак ме повика за в тоя последний град по същата ми прежна служба, където стоях и изпълнявах длъжността си цяла година.
През тая година гимназията и пансионът, както и девическите, още повече се повишиха и по-добре се устроиха. Ученици се събраха около 400, които образуваха пет класа и едно добре организирано първоначално училище. Преподаваха се всичките гимназиални предмети и чужди язици: французкий, турский и гръцкий. Съдържател на пансионът (мъжкий) беше един французин на име Бертранд и от негово име друг французин — Гюрò. Аз занимавах четирите по-прежни свои длъжности: 1) преподавател на гръцкий язик в по-горните класове; 2) иконом на девический пансион, който се съдържаше от общината домашним образом; 3) секретар на общината; и 4) общ счетоводител на всичките приходи и разходи по поддържанието на всичките училища и пансиони. А платата ми беше една, само като на учител, 3600 франка годишно.
От друга страна, и девическите училища и пансион съще се поусилиха. Доведоха се учителки по-образовани с директорка Царева, втората щерка на пок. Д. Миладинов. [1]
1. Ето как се изпълниха едновремешните желания и надежди на пок. Д. Миладинов да се открият български гимназии — мъжка и девическа, с пансиони в някои от централните в Македония градове. Тая цел вече на 1882 год. биде напълно постигната и дъщеря му, ако не първата, а то втората, биде директорка на българската девическа гимназия в най-първий в Македония град Солун.
324
За жалост, през тая година, както и през предидущата, иъзникнаха между някои от учителите, от една страна, и съдържателя на пансиона Бертранда, от друга, недоразумения, следствие на които породиха се после доста спречквания и раздори, в които по-сетне по необходимост се промешаха и другите учители, на сетне и общината. Нападателите учители нападаха не само Бертранда, а и другите си свои колеги и общината и всекого, който би защищавал французина, па и самата Екзархия. Те не се задоволиха само на устмени нападки, а викаха на помощ и перото, на и публичний печат. А резултат на всичките тие раздори излезе двояк и еднакво вредителен за всичките български учители в Македония и изобщо за цялото дело:
1) Понеже поменатите г. г. учители с публикациите си неразбрано бяха извадили на пазар и някои работи, които не беше полезно да са общеизвестни, то народните ни неприятели, възползуваии от нашата неосторожност, взеха да тръбат чрез вестниците си в ушите на турците небивали неща, та предизвикаха намесата на правителството в учебното ни дело. И ето коя е главната причина, по която М[инистер]ството на просвещението назначи в Солун свой клон под име «Муарифи комисион», който да нагледва училищата на всичките уж народности във виляета, а главно — българските. Какви препятствия е правил тоя комисион на учебното ни дело, знае всекой от учителите, които дохождали да учителствуват в Македония. Той постанови, щото никой учител да не може да учителствува, без да е снабден с позволително свидетелство от него. А за да се снабди с такво, всекой учител трябваше да се изследва от комисиона подробно: кой и какъв е, откъде е родом, къде се е учил, какво му е миналото; да представи свидетелство от родното си място за качествата и турското си поданство и пр., и пр.; и, най-после, длъжен беше да издържи и държавен изпит пред комисиона, в който в такъв случай присъствуваше и директорът на гимназията ни. Отначало доста лесно се издаваха свидетелства на учителите. Но по-сетне, като видяха, че огромно число учители наводнеха, турците взеха да скъперничат с издаванието на свидетелствата, или дипломите, както ги наричаха, та от това мнозина учители с месеци и години киснеха в солунските ханища, догдето извадят свидетелства, а някои от тях и никак не можеха да извадят такви, та училищата, за които бяха назначавани, стоеха си с години затворени, а платата учителите взимаха си от Екзархията напразно. Ето ползата (!) от учителските в Солун раздори. 2) На
325
тия раздори Екзархията биде най-после принудена да тури край с уволнението на смутителите учители и за идущата година да ги замести с други. Едничката малка полза, която произлезе от комисиона, е тая, че на свършившите Солунската гимназия ученици лесно даваше им дипломите, на самите изпити и чрез ръката на самия валия, та тие ученици можеха свободно да учителствуват по цяла Македония. И такви учители има доволно число вече по българските македонски училища.
Целта на размирниците учители в Солунската гимназия беше 1) да изпъдят съдържателя на пансиона Бертранда и да съдържат пансиона хозайски под тяхно управление, както що беше миналата година, та да се наслаждават на паисионските блага на сметка на пансионската каса; и още 2) управлението на учебното дело в тоя град да отнемат от ръцете на Екзархията и да го вземат в свои, нещо колкото невъзможно, толко и вредително.
Като изложих дотук основанието и развитието на българските в тоя град учебни заведения, не би било зле, мисля, да се повърна малко по-назад, та да опиша учебното дело в същия град от по-прежно време, именно от1858 год. [*] и до откриванието на гимназията и по-сетне, както следва:
Град Солун през току-що споменатата година, много повече по-напред, а и до откриванието на гимназията ни, никой, даже нито от нас, не би помислил, че не е изключително гръцки град. Вижте за това и как са мислили гърците в настоящата II част, глав. 1, в описанието на кукушките работи през същата, 1858 година. Тамо нищо българско дотога [1] не съществуваше. А колкото българи живееха в него, временно или постоянно, бяха си затулили народността дотолко, щото помислил би човек, че нямаше ни един българин. Българска реч (дума) ни една не можеше да чуеш никъде и от никого освен в някой български хан. Появяванието на църковний въпрос както навсякъде, така и в Солун събуди малко българите, които почнаха да показват, че чувството на народността им у тях не
1. Известно е, че още през 1839—1840 год. в Солун имало българска печатница; но дали е имало тога или по-преди и училище българско, не е известно. Съществуванието обаче на улица «Болгарсокак», където се намира къщата на К. Динката, както се вижда по-долу, дохожда да ни докаже, че в тоя град съществувала някога и цяла махала с българи жители и че тези последните никога не били изчезвали от тоя град. Сегашните българи са разпръснати из разни махали.
326
било съвсем изчезнало. През 1867 или 1868 год. явява се там първото българско училище в къщата на К. Динка, намирающа се в улицата «Бугарсокак» наричана. Дъщерята на К. Динка, пок. Славка — Клеарети, го открива и учителствува в него няколко време без плата и без надежда за плата. Подир малко, през 1869 год., съставява се особна българска община, независима от гръцкото духовенство, която открива едно общинско българско училище с едно параклисче. Кой е бил подир пок. Славка пръв български общински учител, не зная на здраво; зная обаче, че през есента на 1869 год., когато отивах за пръв път в Цариград да печатам евангелската и апостолската си сбирки и минах през Солун, там намерих двама български учители: някой си Станчо Божков и дякона Агапия Войнов. Първий бил, казваха ми, изпратен от цариградското българско «Читалище», а вторий от българските владици. И двамата тие се караха кой от них да остане за учител в Солун и, следователно, бяха разделили на два лагера и скоросъставената българска община, от членовете на която една партия поддържаше еднийт, а друга — другийт. Поканен даже бидох аз да ги заместя, за да престанат раздорите; но аз не можех това да направя. Подир някое време, когато аз се върнах от Цариград, найдох, че дяконът беше отишъл във Воден, а в Солун бе останал Станчо. Колко време тоя последний учителствува в Солун и кой кога го наследи, не помня. През 1880— 1884 г., когато бях в Солун повече време, трябваше да опиша всичко това подробно, но време не ми оставаше, както видяхме другаде. Помня само, че подир Станчо учителствуваха няколко учители, като дяконът Вениамин Мачуковский, Анастас Симонов от Охрид, Буботинов от София, баба Неделя Петкова и други, но кой кога и по колко време, не зная. Когато на 2-й юний 1880 год. дойдох аз, найдох за учител горепоменатий г. Михаил Ковачев. За основателка на това училище, като частно, трябва по право да се сматря пок. Славка Динкова и пок. ѝ тоже брат Георгий. Но за най-деятелен по обръщението му в общинско, както и за отварянието на параклиса трябва да се счита Насте Стоянов, родом от Крушово. Имало е и други родолюбци, които желаели и действували по възражданието на българщината в Солун, като бр. Шумкови, бр. Паунчеви, бр. Държиловичи, Йосиф, Стоян кехая и др., но аз споменах главно основателите и най-деятелните. Най-много пари за купуванието на къщата, която се преобърна на параклис, дал е пок. дякон Аверкий Зографский.
Българското училище в Солун, съществувало, както ви-
327
дяхме, цели 12—13 години, от 1867/1868 год. до 1880 год. включително, кога по-слабо, а кога по-ячко. Но то, на каквото се намираше дотога състояние, не можеше да обещава и даде някои големи успехи и ползи, каквито бяха нужни да се очекват от него, съразмерно с важността на града, за цялата област. При все това все пак надежди не липсваха и не само у българите, а и у самите турци. Прозорливий валия Мит[х]ад паша един път, като посетил заедно с целия си мезлич това скромничко българско колибче, помещавано при параклисчето, казал на събеседниците си пашалари и бейлери, които го придружавали: «Не чудете се, пашалар, бейлер! Гледате ли това ничтожно колибче? Ще дойде време, когато то ще стане великолепно и ще надмине всичките тук прочути школи, турски, гръцки и еврейски!» И наистина, както вече видяхме и както и по-долу ще видим пак, пророческите му думи, макар и не пророк, напълно се сбъднаха не подир много време.
Какво беше това училище, когато през 1880 год. дойдох аз в Солун, описах го вече по-горе. Ами какъв ли беше пък параклисът? По-добър ли от училището? Не, никак не. Той не представляваше друго освен една селска плевня, в която от празник на празник се събираха по неколцина българи да се църквуват уж, като сирачета, презрени от съжителите си гърци, даже и от мнозина свои братя българи, които гърделиво пълнеха гръцките великолепни храмове. Нищо добро, нищо похвално не можеше да се чуе за българина; а нито дума българска можеше да чуеш негде освен по българските няколко ханища. По къщи, по чаршия, по дукяни, всекъде само гръцки се слушаше, а български едва ли само между малобройните явни българи се говореше, и то в къщите им. Но колцина ли бяха тие чисти българи? На пръсти се броеха. Впрочем и между них имаше някои, които бяха почнали да говорят и в къщите си по гръцки! Така беше до 1880 година.
А сега как е? — Наместо онова скромно дотогашне наемно училище с единия учител и със 17-те абецевци ученици виждаме:
1) В центра на града едно огромно училищне здание, гимназията, българска собственост, на което здание всекой отдалеч посочва с пръст и в което се просвещават около 300 ученици, български юноши, стърчани от всичките краища на Македония, да получават средно образование от 20 души висшеобразовани професори — преподаватели.
2) По-натам виждаме друго великолепно здание, което служи за пансион на поменутите ученици..
328
3) Малко по-настрана вместо онова дотогашне ничтожно девическо училище с една каква-годе учителка и 11-те дребнички ученички срещаме девическата гимназия с пансиона ѝ, в която се просвещава женската македонобългарска младеж, повече от 100 на брой, разделени на 5—6 класа и с 4—5 високообразовани възпитателни. Както от мъжката, така и от девическата гимназии виждаме всекоя година да излизат по десетки свършивши ученици и ученички, които прегръщат и упражняват учителска професия по цялата Македония.
4) При тях прибавете още две мъжки първоначални училища, едно при гимназията, а друго във Вардарската махала, добре уредени с по стотина ученици и по три-четирма учители педагози, с едно образцово педагогическо училище; и още и едно девическо първоначално с 50—60 ученички и две-три учителки, и вие ще имате пълната картина на българский в Солун успех в учебно отношение, направен от 1880/1881 учебна година насам.
5) Малката оная плевня — църквица, онова бедно параклисче, в което се събираха някои и други от явните българи, повечето скорозаселени дебрани — дюлгери, днес я гледаме преобърната на една горе-долу обикновена църква, която във всекой празничен ден се препълва с благочестиви българи богомолци, които с неописуемо възхищение и душевно благочестие слушат службата божия, извършвана на майчин им язик, и то не от едно само скромно и ухилено попче, а от неколцина весели свещеници с архимандрит начело и с дякон. Често пъти слушат от амвона проповеди, проповядвани от богослови учители. Слушат тоже певческий хор, състоящ се от 50—60 певци — ученици с ректора им начело, да пее по европейско нотно пение. При това притурете и двете пълни български книжарници.
6) Като излезеш на улиците, по чаршията, по дукяните и навсекъде, слушаш да звучи българский язик наравно с другите там язици, а и евреите, най-многочисленото население в Солун, принудиха се да го изучват, някои от них даже и литературно. Оние презрения към българизмът, които се слушаха и виждаха от страна на гърците, за да не реча и от страна на другите там живущи народности, днес са се преобърнали на завиждания; оние хулства и псувни, които допреди се слушаха против народността ни, днес са се изменили и се преобърнали на похвали; даже и самите ни неприятели често пъти неволно са били принудени да ни хвалят и да ни завиждат. А пък турците и открито изповядват, че нашите учебни заведе-
329
ния в Солун далеч надминават подобните учреждения на всичките други там народности. Това го е изповядал и сам един солунски бивши валия, забравих му името. [1] С една реч, град Солун вътре в малко време чрез учебните български заведения съвсем се преобрази по отношение на българизма — стана цял македонски Пловдив. Що е бил преди Руско-турската война тоя последний град за Тракия, това съще, и нещо повече даже, е днес гр. Солун за Македония — той е македонски светилник. Цяла Македония гледа на него като на просветителни Йерусалим; на всичките македонски българи погледите са обърнати към тоя град; всекой говори за него с религиозно благоговение, а в недалечно бъдъще, вярваме, него ще сматрят като славянски Йерусалим не само изобще целий българский народ, а и цялото славянство и ще го имат за свое светилище, толко повече, че той е месторождението на славянските просветители. Солун има славно бъдъще, каквото той никога досега може би не е имал.
Къде са сега оние солунски гърци и гръцки митрополити, които на 1858 год. пишеха на кукушкий владика Мелетия: «Какъв си ти, що си оставил тоя смърден язик, (българскийт, б. Ш.) да се доближило солунското преддверие (до Кукуш, б. Ш.),» та да видят докъде се е доближил тоя смърден (!) за тях язик, до солунското преддверие ли, или влезъл и се загнездил всред града, под носа им, да ги весели със своята миризма? А пък къде са и оние наши родолюбиви българи, които никак не склоняваха да бъде Солун за център на учебното дело в Македония, като казваха, че тоя град бил гръцки, та да не сме си правели илюзии, та да видят със собствените си очи и да чуят с ушите си гръцки ли е Солун или български и илюзии ли сме си правили, като сме искали него за център на делото, или сме знаели нещо и на здрави основи сме се опирали в постоянството си ? Нека се огледат и оние, които решаваха г. Прилеп за център и да се откриели гимназии и пансиони в тоя последний град, че у него имало 800 ученици! Такъв ли резултат щеше да излезе, ако бяха се там открили тие учебни заведения? Колкото за мене частно, аз съм напълно удовлетворен от резултата за нападките и мъмренията, отправени против мен, за дързостта и рискът, които показах по тоя въпрос, тъй като се доказа, че в кроежите и постоянството ми не съм бил излъган. [*]
1. Той беше белобрадий Галиб паша, който стана и министър.