I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
8. ВТОРО, ЕДНОГОДИШНО УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ В КУКУШ, 1881—1882 ГОД.
По-горе изложих как бидох преместен от Солун в Кукуш. В тоя град втори път сега учителствувах от мес. ноемврий 1881 год. до идущата 1882/1883 учебна година, но не така благодарен като при първий път. Защото тоя последний град не беше вече тога онзи първий Кукуш, когото знаех през първото си там учителствувание, 1865—1872 год., и какъвто го оставих през тая последня година, не; съвсем не, а съвършено друг! Старите мъдри граждани с покойний Нако С. Станишев начело нямаше ги вече — измрели бяха, а възникнали млади и неопитни първенци. Католицизмът в него лошо беше се загнездил — от 1500 почти български къщи едвай само 35 бяха останали верни на праотеческата си православна вяра; църкви и училища заедно с имотите и приходите им бяха минали в ръцете на католиците, с една реч, католицизмът беше завладял цял Кукуш нравствено и материално, а 35-те останали православни семейства и всеки православен българин третираха се като омразни гъркомани, подобно на арменските хархороми. Ученици следователно, на които щех да преподавам аз, останали бяха съвсем малцина, едвай 20—30, в една стаичка от някогашнето славно кукушко училище, в което цели седъм години съм разполагал и управлявал по-преди като директор. С горест на душата и сърцето си гледах как това прежно мое подведомствено училище с 400-те ученици и 5-те учители сега беше минало под ведомството и управлението на един български ренегат — отстъпник, на един йезуитин, Епифания, родом от Котел. Да описвам подробно тогашнето състояние на Кукуш, бих се много разпрострял, на нито кураж и сили имам да устоя срещу притискающата ме скръб, догдето да го опиша. А ще спомена тук-таме по нещо само. Със съкрушено сърце и с тъга на душата си гледах как прежните ми верни и привържени приятели странеха от мене като от чума и ме наричаха гърко-
319
манин и български предател. Екзархията титулираха гръко-патриаршеска пачавра и всеки българин некатолик горко мразеха и омразата беше достигнала до такъва стъпен, щото един с друг от едиийт и другийт лагер не щеха да се видят, ни да си чуят името. Ето какво може да направи унията с католическата църква, която някои родолюбци (! ?) и днес още смеят да ни препоръчват. Ето защо през тая година учителствувах там без охота и без онова прежно присърце.
Но при всичко това аз, уж като да не разбирах нищо от това, що гледах, сношавах се с католиците прежни мои приятели и първенци, бутах се, така да кажа, при них — отивах заедно с них по визити и други събрания техни, разбира се вече защо, отварях в удобен случай разговори по известната моя цел, но всекога предпазливо и предосторожно, да не би да ги раздръзна, и така изпълних, мисля, донегде мисията и длъжността си. Католицизмът взе малко по малко да се разклаща и да вехне, а православните да се съвзимат. Когато през мес. ноември 1881 год. дойдох в Кукуш, намерих всичко на всичко 35 семейства православни; а когато през мес. септември идущата 1882 год. отидох си от тоя град, оставих у него 250 православни семейства. При това и почва, приготвена за по-нататъшне напредвание. И непременно идущата година щеха всички кукушани заедно със свещениците си да се откажат целокупно от унията, ако прибързливостта на един от наследившите ме учители, безразсъдния Байчев, не беше побъркала планът. Той, преди още да се откажат, голяма грешка направи, дето разгласи, че са се отказали. Тога католическите мисионери в Солун взеха строги мерки и попречиха или, по-добре, предвариха плана, а и него наклеветиха пред правителството, та лежа в затвор и биде и отстранен от Кукуш.
Както и да беше, но семето против унията се пося в мое време и никна, та оттога католицизмът там взе все да отпада, а православните да се повдигат — първий да се намалява, а вторите да се умножават, та сега привържениците на папата останали са съвсем малцина, онне само, които имат материален оттам интерес, ако не са и тие последните съвсем изчезнали. Та не за дълго време пропагандата католичка пак трябва да си вдига оттам парцалите. Тоя въпрос е доста дълг; но мене не ми позволява тук ни мястото, ни времето да го излагам подробно, а само ще кажа, че тая втора уния в Кукуш беше чисто и цяло дело на прочутий Митхад паша, тога валия в Солун. Да излагам как и защо, считам за излишне. Това донегде е обнародвано във вестниците, а и самата Екзархия знае
320
кога, как и защо е изпратила там дяда Нила, който заедно с кукушаните и по Мит{х]адпашов съвет прие унията. И неговата история е доста дълга, но аз и нея изоставям като вън от целта ми съща.
Сега да кажа две-три думи и за какво се случи с мене частно през тая година.
Посред мес. януария 1882 год. по семейни причини слязох от Кукуш в Солун. Там найдох един мой сродник, който, нарочите пратен от Охрид, беше дошъл за мене, да ми съобщи нещо тайно. Тая тайна била, че охридската местна власт, като обискирала една сродна нам къща, намерила един ковчег, пълн с наши книги, които и ги забрала. Какви книги са били те, аз не помня, тъй като брат ми ги бил там скрил през опасните прежни времена, уж за безопасност. Но непременно трябва да бяха важни, ръкописи и писма, особито кореспонденцията ми с цариградските българи — с пок. д-р С. Чомаков, о. Методия Кусев и други, от 1869 год. до 1876 год., тъй като тие неща не съм могъл да ги намеря вече.
Дошлийт ми в Солун сродник, по поръчката на нашите там сродници, каза ми, че работата била опасна и че нужда било да взема сериозни мерки за спасението си. Аз други мерки, по-целесъобразни, не можех да найда, освен временно да се отстрана в свободна България или поне в Източна Румелия, и незабавно утринта по море отпътувах през Дедеагач и Едрене за Из.[точна] Румелия, в Пловдив, дето преседох три месеци, догдето да се разясни в Охрид работата и да се уверя накъде ще му излезе крайт. Това бягане ми е дало повод да напиша и обнародвам във в. «Марица», бр. 364 и пр., една дълга статия под заглавие «Новото Воскополе», или страданията на Македония и изселванието на македонските българи».
Нашите роднини от Охрид по едно време, според устното ми с дошлия в Солун споразумение, явиха ми алегорически, че опасността е изминала вече, благодарение на приятелства и на подадена ръчица. Жално само, че взетите ми книжа, каквито и да бяха те, били до една изгорени.
Подир това известие, тъкмо на 23-й априлий, дойдох си в Кукуш, дето седох до край на учебната си година. Но догдето да дойда там, пък други беди взеха да ме преследват. Щом на 3 часа нощем слязох от железницата в Цариград, двама жандарми грабват ме и хайде в участъка. «Ами сега?», рекох си. Какви не мисли минаха ми тога през ума? Първо, помислих си, това трябва да е продължение от охридската беля; друго не можех да подозирам, тъй като друга никаква причина за
321
преследвание нямах. Второ, като ме тропнат в някой затвор, кой ще ми помогне, кой ще ме извади оттам, когато никой не ме е видял и не ще знае, че съм в дупката? Ето нравствени мъки, много по-тежки и от бъдъщите ми телесни! Но пак благодарение богу, и само нему, който много пъти така неожидано ме избавил от подобни беди! Случайно или по божие повеление, като ме караха за в участъка, съзрял бе ме съдържателят на хотел «Адриануполис» или слугата му, някой си грък — епиротянин, Георги, който ме познаваше, че много пъти бях кондисвал у техний хотел, а и тога пак у них щех да отида. Той бе дошъл там да посреща пътниците и да ги поканва, по обикновеному, за в хотела си. Като ме съзрял, че ме карат жандарми, оставил и железница, и пасожери и се попратил подир мене в участъка. Тога, щом видях него, дойде ми малко душа. Който подпаднал в подобни като моите примки, само той може да си въобрази вълнението и страхът, които бяха ме обладали в тие няколко минути, и утехата, която усетих при вижданието на познайника си грък. Пита ме прочее: «Какво има? Що си търсил тук?» «Не зная, му отговорих; докараха ме тука, без да знам защо.» Той бързо влезе при пристава да го пита за вината ми. Подир малко излезе на кауша, дето ме държеха жандармите, и ми каза по гръцки, че вината ми била невизиранието на пашпорта ми в Едрене и че искали половин лира, за да ме пуснат. Аз, като опитен в турските маневри, «давай, му казвам, цяла и избави ме от тоя негостоприемен вертеп». Пашпорта ми употребиха за извет; той беше нов и нямаше нужда от никакво визирание. Но как да ме изплашат, та да ми грабнат 1/2 лира? Както и да беше, добрий ми познайник вместо 1/2 лира дал бе 1/2 бяло меджидие и ме освободиха. Аз, разбира се, с голяма радост и признателност последвах избавителя си!
В Цариград стоях няколко само дни и сетне тръгнах си за Солун. Щом излязох от вампура и отидох на хана, ето друга беля. Още не бях се настанил добре в стаята си, дойдоха да ме посетят двама от пребивающите в Солун учители, мои познайници, и ме изненадаха с известието, че властта в Кукуш ме търсила, но повече нищо не знаеха да ми обяснят, а само що нов страх ми вдъхнаха, едвай-що не бях се съвзел още от по-прежните два. «Ами сега, казах си, какво да се прави? От такви потери досега съм се крил; от такви беди едвай-що съм се избавил, та пак на друга таква да налетя? Как да постъпя, за да не се вплета в примката? Да бягам ли пак назад обратно? Не, отговорих си, не бягам; ами ще отида в Кукуш нощем, ще
322
се науча каква е работата, та ако е за бягане, пак в същата нощ ще се върна обратно.» И така, подир пладне тръгнах за Кукуш, гдето стигнах късно, на три часа нощем. Повиках някои от по-ближните си приятели, разпитах ги кого ли властта търсела, мене ли, или друг някой. Те ме уведомиха, че властта действително търсила един странен учител, но не мене, а някой си протестантски мисионерин или учител, брадат, който преди няколко дни бил минал през Кукуш. Той бил наклеветен от католическите попове за не знам какъв си агентин, та затова властта била го подирила; но той бил заминал вече от Кукуш и властта не успяла да го улови.
Като се научих това, успокоих се и от утрината се залових за работата си.
Заб. През тая година, догдето аз бях в Кукуш, в Солун се купи великолепното здание на гимназията за 2000 лири и се започна в двора ѝ да се гради друго, ново и здраво здание. Но правителството не позволи, та още и до днешен ден започнатите основи стоят си равно със земята.