I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
6. ПЪТУВАНИЕТО МИ ПО ТРАКИЯ, БЪЛГАРИЯ И СЪРБИЯ; ВЪЗВРАЩЕНИЕТО МИ В ОХРИД И ПРЕБИВАНИЕТО МИ ТАМ, 1878—1880 ГОД.
Когато в Охрид и всекъде почти в Македония българите се преследваха, случи се нещо с нас, което усили у мене още повече страхът и подозрението, че не ща бъда и аз лишен от подобна участ само ако се помая още малко у дома си. Кое беше това нещо, излишне да излагам подробно, ще кажа само, че това нещо беше първата стъпка на властта за опропастението ми. Заради това на 1-й февр. 1878 год. тръгнах скришем за в Солун. Тамо ме чекаше брат ми, който по същата причина два месеца по-напред беше излязъл от дома и във Воден беше купил цървен пипер, та по море го пратил в Сърбия, за което един от нас трябваше да ходи там, за да го продава.
Щом като пристигнах в Солун, чухме, че мирът между воюющите сили, Русия и Турция, се сключил на 19-й февруарий и че пристанищата вече били се отворили за пътници. Ние около последните дни на същий месец навезохме се в един пароплув и се отвезохме на Дедеагач, а оттам по железницата пристигнахме в Едрене. В тие последни градове за пръв път видяхме руската войска: в Дедеагач само една дружина 1000 души от императорската гвардия, исполини мъжи, все еднакви по ръст; а в Едрене безбройно множество, като мравулници, и постоянно нови войски прихождаха. Когато стъпихме на дедеагачката свободна тога почва и видяхме руските солдати, извадохме фесовете си, които заменихме с български шапки, и като Коломбовите моряци на Сан Салвадор коленичихме на земята и я целивахме, поздравлявахме се с братушките и интимно, като с братя, се разговаряхме. Ах, божичко, казвахме си, дали ще имаме късмет да видим и нашето място така освободено?! В едрененската станция пристигнахме нощно време, около 9-й час подир пладне (по европ.) на 26-й февруарий, и като не можехме да намерим пайтон или каквато била кола, за да отидем в
282
града, макар и да имаше изобилно такви, но все заняти с преносане пътници със скъпи цени, намислихме тая нощ да пренощуваме в някое от кафенетата около станцията. Но какво? За креват поискаха ни 25 франга за една вечер. Тога решихме ца почекаме още някой час, догдето се поизтехнат пътниците, та да намерим кола по-евтини. Така и направихме. Утринта на 27-й, след много[го]дишне отсъствие, видях за пръв път приятеля си Тодора Кусев, тога вече калугер под сан и име: архимандрит Методий. От него научихме условията на мирът и съдържанието на Св. Стефанский договор, според който освобождаваше се и цяла Македония с наший гр. Охрид и с пограничний гр. Струга. Радостта ни беше, разумява се, неограничена. Видяхме и хартата на Св. Стефанска България.
Добре, че бяхме така сити и пресити с радости; ами я питай как бяхме откъм веществена храна? Що ли казваше корема пи? Съгласен ли беше и той на ветерните ни само радости или ие? Не, откъм тая страна бяхме за окайване — гладни като псета; не че нямахме да си купиме нужната храна, ами нямаше я къде да я купиме. Първата вечер, както и да беше, прогризахме останалите ни още от Солун и Дедеагач сухи корички хляб с малко кисело вино, което единствено можеше да ни достави ханджията, тъй като друго нищо в готварницата му не бе останало. Утринта на 27-й намерихме и едно охридянче влашче и както и да беше, за обяд и вечера тоя ден се нахранихме. Другийт ден, 28-й, вечерта бяха великденските поклади. Ние не се постарахме пò с време да си доставим за вечерта храна. Пред заход-слънца излязохме по чаршията да търсим хляб поне, та кой ти сака друго? Но нигде не найдохме; всичките фурни натрупани бяха с руски солдати и народ, които с нетърпение чекаха да излезе хлябът от фурната, макар недопечен и горещ още, да го грабнат; и навалицата по фурните беше толкава, щото ние нигде не могохме да успеем да си купим едно поне сомунче хляб, та вечерта, на великите поклади, когато хората се пресищат с разновидни сладки и вкусни ястия, дори някои от пресищание и се разболяват, и пак ястия останват и за циганите, циганките и циганчетата, ние легнахме си гладни, без ни троха хляб да турим в устата си.
Подир 2—3 дни пребивание в тоя многолюден и препълн с руска войска град, на 1-й марта, на чистий понеделник, аз се отправих с железницата през Пловдив, Пазарджик и после с кола през София за Сърбия с цел да продавам изпратенийт ни от Воден пипер, а повече, за да съм няколко време отстранен от отечеството си, където в тие мътни времена беше опасно
283
да се живее, [1] а брат ми тръгна за Цариград, за да се залови уж за някоя търговия. Но нито еднийт, нито другийт от нас не сполучи. Защото аз едвай след 7—8 месеци пребивание в Белград могох да продам пиперът със съвсем малка печалба, която не ми достигна да покрия разноските поне по пътуванието си по чуждина; а брат ми и той съще нищо не хайроса.
От Едрене аз дойдох в Пловдив, дето седох два-три дни без никое особено впечатление, само че там видях наредени вън от града, към железниците, 70-те турски, пленени от русите топове, все нови и тога от калъп излезли. От Пловдив, в Пазарджик и оттам по шосето в София. През цялото това шосе не можехме да вървим с колата си, защото цяла една върволица от руски товарни кола вървеше за София, а друга подобна—от София за Пазарджик, така щото ние трябваше да пътуваме с колата си посреди между двете върволици. В София стигнахме вечерта срещу Тодоровден. И там патихме за хляб същето, както и в Едрене. Утрината в събота, на Тодорица, тръгнахме за път без хляб, без никаква храна. Големите снегове не ни дадоха да продължаваме пътя си по-натам от с. Сливница. Не само вечерта, но и три вечери наред бяхме принудени да останем в това село, да ядем чърн, ръжен и недопечен като кал хляб и да се напълним с нечисти насекоми.
Оттам до Белград нищо забележително не ни стана, та да го отбележа. [2] Заради това нека ми бъде позволено сега да обърна вниманието на читателите към друга страна.
В това време, догдето всекой българин навсекъде с възхищение се радваше за всеобщото освобождение на българския народ чрез Св. Стефанский договор, неприятелите на българизма и на славянското величие дърво и камен дигаха, за да уничтожат резултатите на войната или да ги ограничат поне в по-малък размер и да откъснат от Св. Стефанска България
1. В това време бяха доведени в Солун и прилепските учители, г. г. Й. Ковачев и Н. Ганчев, както и мнозина още друзи, които едвай с много рушвети бидоха освободени. Тога (преди сключванието на мирът) страх и трепет владееше над българите в Македония. В Солун пък ни кой не смееше да се каже, че е българин, а даже и който носеше български абени дрехи, принуден беше да ги замести с от европейска материя, за да не би се познала народността му. След мирът обаче работите се поизмениха.
2. Само че в Цариброд видяхме как сърбите наказваха тамошните българи с по 50 батини по бугарску гузицу.
284
колкото би било възможно по-голяма част, та да я оставят пак под турското иго. Заради това европейските велики сили, особито Австрия и Англия, изпречиха се пред Русия и предложиха ѝ преглежданието на сключений договор. Русия, макар и победителка, биде принудена да склони и така произлезе Берлинский конгрес. За да могат в тоя конгрес да възтържествуват противобългарските възрения и замисли на славянските неприятели, последните се подпретнаха да се снабдят с нужните противни мотиви и да се въоръжат с най-силните оръжия, с най-отровните стрели. Употребиха прочее за оръдия, от една страна, елините от Гърция, гръцките владици и последователите им гъркомани, а, от друга, сърбите, които накараха да направят заявления-протести против предписанията на Св. Стефанский договор. От това, когато през мес. февруарий минах низ гр. Битоля за Солун, още през времето на примирието, научих се, че тамошните (битолските) гъркомани под предводителството на владиката и по подщрекателствата на английский и австрийский консули направили бяха един махзар или протест, писан на гръцки и французки, за до европейските велики сили и накарваха жителите християни да го подписват и подпечатват с махалските си печати. Когато минах аз в Битоля, той вече беше свършен почти — подписан и подпечатан от битолското население, и се готвеха да го пратят за подписване и подпечатване в Ресен и Охрид. Но като се научихме за подлото му съдържание, известихме и предупредихме ресенци и охридяни да го не подписват, та го и не подписаха. Обаче навсекъде почти другаде, където не бяха се известили за подлостта на съдържанието му, подписали бяха го. Същ такъв протест бил се направил и се подписал и в Солун и Солунско. Отвратителното съдържание на тоя подъл и предателски във всекое отношение документ било горе-долу следующето:
«. . .Подписаните християни, жители на еди-кой си град или санджак, като родом гърци (!), протестираме против предписанията на Руско-турский договор, който ни подчинява под България, следователно и под Русия, и молим просветената и правдолюбива Европа да ни съедини с майката ни (!) Елада. В случай, че това засега не е възможно, предпочитаме да останем и занапред под властта на негово императорско величество султана, нежели да бъдем завладени от варварите българи и руси.»
Такво е било приблизително съдържанието на подписваните махзари-протести, за осъществието на които, разумява
285
се, съчувствуваще и съдействуваше и самото турско правителство. Но като знаеха, че населението, като българско, никога, не би склонило със знание да подпише един такъв противоестествен и предателски акт, чрез който самси българинът македонец се туряше в робството, инициаторите на измамата употребиха и друга подлост и друго лукавство. Първо, тие бяха написали махзарът не на български, за да могат да го прочетат подписвачите или да им се прочете поне, та да знаят на какво и за какво подписват, а на гръцки и французки, за да не могат да го прочетат и разберат съдържанието му. Второ, в това време възвращающите се от войната башибозуци правеха нечути злоупотребления и зулуми, докъдето минеха из Македония. Българското население в тая област беше кански пропишело от мъки и неволи. Ето благоприятно було за измамата, с което можеха да покрият и затулят подлостта си, от което и не се забавиха да се възползуват интересующите се. Казваха на народа, комуто искаха подписите и печатите, че махзарът бил за по-скорошното избавление на страната от башибозушките злоупотребления. И ето защо навсекъде, където не знаеха истината, с усърдие и скоро-скоро подписваха речения махзар. По-сетне разбраха всички, но беше вече късно. Таквите махзари изпроводиха се чрез поменутите консули. до потребното място в Европа, за да се представят на Берлинский конгрес.
От друга страна, подобни лъжливи прошения и по същий подъл начин направиха и сърбите за северозападните страни на Македония, за Скопско например и пр., както и в самий Белград от живущите там македонски българи, които, без никакво нихно знание, а с чужда ръка ги подписваха на прошенията, които ги представяха за старосърби и желающи да се съединят с майката (!) Сърбия или, в противен случай, да останат под турска власт по-добре, нежели да се подчинят на бугарашите. С такъв начин те сполучиха да задържат за себе градовете Пирот и Враня. Лицата, които им подписаха подобните прошения в тия два града, бидоха наградени с ордени — аз сам видях ги в Белград с ордените на гърдите си да се курулдисват като пуяци, без да ги гризе съвестта им, ако имали таква, за предателството си. А в Скопско пратиха да подписва такво прошение един калугер, архимандрит Сава, игумен на някой манастир в Скопско или Призренско, не помня добре. И тоя църнокапец немалко биде награден от сърбите за предателската към отечеството си услуга. А пък подписванието на прошенията в Белград беше така гнъсно и смешно, щото пе-
286
рото ми отказва се да го опише. Ние с покойния Д. Паунчев потрудихме се да спрем подписванието на такви лъжливи документи, но найдохме си белята. Оплакахме се даже и на княза Милана чрез секретаря му. В отговор на оплакванията ни поиска ни се проект от прошение, каквото ние намираме за уместно. Приготвихме такъв и го подадохме, но не се одобри от княза, тъй като той [проектът] не беше съгласен със сръбските взглядове.
Че тие маниери не принесоха желаемата полза на Сърбия, а още по-малко на Гърция, а само Турция и замислите на противоруските европейски сили ползуваха, които и нарочито за това бяха ги скроили, няма никакво съмнение, нито иска доказателство. Жалното е само, че чрез них много се онеправда българский народ, особито македонските българи, които останаха до неопределено време да стенят под чуждийт ярем и гнет. И тая е заслуга на братя едноверни и еднокръвни.
Когато нашите в Цариград се научиха за тие кознодейства на европейските сили и на съседните ни държавици, немедлено проводиха нарочит човек по Македония, за да събере подписите и печатите на населението в антипротест, противоположен на прежний и съчувствен на Св. Стефанский договор. Но, за жальост, догдето да се извърши тая мисия, стана вече съвсем късно — Берлинский конгрес беше се събрал и приближаваше до скончанието на делата си, та антипротестът остана безполезен, даже нито се подаде в Берлин. Човекът, натоварен с горнята мисия, беше брат ми, който, с опасност на живота си, обиходи цяла .Македония и свърши мисията си, доколкото зависеше и се касаеше до него, съвсем благополучно. Няколко пъти той щеше да падне в ръцете на турската власт и тога тежко на хала му; но осторожността, предпазливостта и най-сетне петте пръсти предохранили го. Но както пред[и] рекохме, времето му беше минало вече, та всичките старания и трудове останаха безполезни, за тога поне, захвърлени може би из архивите на руското в Цариград посолство, които някога, не е чудно, може и да ни послужат. [*]
Ето де лежат причините, задето в Берлинский конгрес можè Македония да се откъсне от България и да остане пак под прямата власт на Турция, та да тегли нечути изтезания, които, както ще се види другаде, по-сетне се поумножиха, отколкото що бяха те дотога. В това време аз бях в Белград. [1]
1. През това ми пътувание за пръв път видях Сърбия и сръбската столица и нагледно се уверих в ненавистта и фанатизмът на братята ни сърби към братский българский народ и в стремленията им за Македония. Сърбите в това отношение никак не падат по-долу от извеяните гърци. За доказателство има много неща да се пишат, но аз се отказвам да описвам глупости и лудории. [**]
287
През последните дни от мес. август, като чух за опасната болест на съпругата си, прибързах да се завърна у дома си, в Охрид, макар и скоро съще от опасна болест [1] и аз да бях едвай тога пристанал, поради която причина тръгнах по Дунав до Русе, а оттам по железница във Варна, тъкмо на 27-й августа, а не по сухо. В Русе преседох три дни, а във Варна един. В този последний град видях отстъпвающите и изпразняющи града турци и заместяющите ги руси. От южната страна отстъпваха и излизаха турците, а от северната влизаха русите. На тридесетий ден от същий месец, именний ден на руския император, приснопаметний Александър II Освободител, всред лимонацията, тръгнах по Църно море за Цариград. На отвезванието ми от параплува в цариградското пристанище едвай що не бидох опропастен от двама гръцки каикчии с цел да ме оберат. Подробното изложение на това опасно за мене приключение считам за излишне, само за длъжност своя намирам да предупреда всекого, който отива по море в Цариград, да внимава на тези гръцки пирати, престрували като каикчии.
Щом се отвезох в Цариград, нашенците там ми казаха, че съпругата ми действително била тежко болна и че и брат ми едвай преди два-три дни, поради същата причина, тръгнал за Охрид. Както отпосле се научих, покойната още през пребиванието ми във Варна, именно на 29-й августа, била умряла, а утринта била погребена. Потем един ден отправих се и аз за Охрид, където пристигнах на 8-й септемврий. Докогато влязох в Битоля, аз още не бях чул за смъртта на съпругата си и даже и на намерение бях да заведа със себе някой от битолските изкусен доктор. Щом дойдох в Битоля и седнах на ханът да се понахраня малко, братовчед ми, К. Битраков, ханджия, порази ме с нежелаемото известие за смъртта ѝ; а когато пристигнах в Охрид, в нашата улица, появяванието на сестра ми,
1. На 10-й август 1878 год., когато стана в Белград тържественото провъзгласение на независимостта на сърбите и Сърбия се прогласи за кралство, аз бях болен, та затова и не могох да присъствувам на тържеството. Пристъствувах обаче на други по-прежни, но по-маловажни тържества.
288
вързала главата си с бяла кърпа, според тамошний обичай в подобни случаи, како гръм ме удри по главата. Но нямаше що да се чини — трябваше да се търпи.
Дойдох си у дома и найдох трите си маловъзрастни деца, едвай преди една седмица осиротени от майка, едното от които беше седмомесечно цицайче. Принуден бидох заради изгледванието им да седа у дома 1 1/2 год., до началото на 1880 год., празен. Тога, както ще се рече в идущата глава, отидох в България и тогашна Източна Румелия, именно в Самоков и Пловдив, и оттам в Цариград и Солун.
На 1879 год., поканен, услових се за учител в месокастранското махалско в Охрид училище, където обаче не могох да доседа повече от 4 1/2 месеци, а се принудих да напусна училището поради грубостта на тамошний свещеник, известний владиков съветник поп Христа Маленков, който искаше да упражнява и върху мене такво грубо и деспотическо повелително поведение, каквото обикновено практикуваше върху простите месокастрани и заради това тези последните трепереха от него като от някой върл злодей, а аз не можех да стоя съвсем хладнокръвен пред неговото злодейческо поведение, толко повече, че имаше и предшествующи данни, както вече по-горе видяхме.
През идущата 1879—1880 учебна година бидох поканен и се услових за учител в Струга, тъкмо потем 20 години от първото ми в тоя градец учителствувание, но не вече като гръцки, за какъвто бях поканен тога, а за класен български учител. Но и там, за жальост, не могох да упражня званието си повече от 4 1/2 месеци, пак по причина на надменността и притезанията на някои мними първенци, така щото на свършъка от мес. януария 1880 год. бидох принуден да зарежа училището в Струга и да си отида у дома, в Охрид. Много жалих, задето не можех да поседа повече там, дето някогашните ми ученици, станали вече мъжи фамилиаристи, а някои от них и първенци, почитаха ме како истински свой татко! Но на душа да е на ония надменни чорбаджии, които донесоха работата дотам. Молиха ме настоятелите няколко пъти със сълзите в очите си да не зачитам глупостта на еди-кого; но аз, докачен, останах непреклонен. Оттам след един месец, както ще се изложи наблизо, тръгнах за в България, при брата си, да търся служба.
Като свършвам и тая глава, не би било зле, мисля, да хвърли един бегъл поглед върху течението на учебното дело първо в Струга, а сетне и на цялата почти западна част на Македония.
289
Прочее, стружките училища оставихме на 1859 г. с българский язик, а през 1860 год., при учителствуванието на покойний Д. Миладннов, народнийт язик в същите стружки училища взе още повече да напредва и да се преподава в по-широк размер. Тога за пръв път тамо се въведе българска история. Пок. Д. Миладинов преподаваше Царственика (а и той сам беше цял Царственик и Раковски), като го превеждаше на учениците си и на гръцки язик. След уловянието и опропастението негово българский язик и българските учители, негови приемници, взеха да се гонят, люто да се преследват от страна на гръцкото духовенство и на властта и да се заместяват с гръцки, владикови подлизурки, както ставаше и по цялата епархия. Но, от друга страна, и народът яко се опира на владичките преследвания. [1] Тога се води чисто училищна упорита борба между
1. Охридский владика Мелетий имаше един свой сестринец, Андонаки, който, с цел да интригува по-сполучливо изпомежду народа, беше се оженил в Охрид за щерката на един от охридските първенци, К. Манчева. Този Андонаки най-много пакости правеше на българите, еднъж даже беше писал писма в Дебър до главатарите разбойници, за да ги придумва да дойдат в Струга да я опленят, тъй като, казвал той в писмата си, стружаните били хасии — непокорни на царят, защото не припознавали изпратенийт от него с берат деспот ефенди. Предателството се откри, та се взеха нужните за предпазване мерки. Самите горепоменати дебърски главатари разбойници бяха писали нарочити писма до всекого от стружките първенци: или да припознаят гръцкий владика, или в противен случай ще нахлуят една нощ, та ще опленят града им. Но за това безчеловечно предателство владичкий сестринец Андонаки скъпо и прескъпо заплати — с живота си. В Струга на тие времена живееше един дебърски бег, много ближен и тесен приятел на някои от стружките първенци, които и били му разказали за гореизложеното предателство. Той се много докачил, като албанец, как при неговий живот и на гостеприемството, на което се наслаждавал в тоя град, да се намери човек, който така подло да се осмели против гостоприемните му. Той люто се разядосал, разсърдил се и разярил како звяр, та се заканил и се заклел по албански скъпо да отмъсти. Един ден, когато Андонаки бил дошъл в Струга, като бегът се научил, че той бил в църквата, при самата служба влиза заедно с неколцина свои другари и като го хватил за яката, търтил му такъв бой с дървя и суровици, щото едвай са могли да го дигнат и пренесат у квартирата му полумъртъв. Утринта в чун по езеро бил пренесен в Охрид. Езерската влага и езерский влажен въздух и вятър способствували на напредванието опасността и той не след много дни умря в Охрид, където погребението му стана много тържествено, като всички българи граждани присъствуваха на погребалното шествие, едно, за да отдадат подобающата чест, според местний обичай, на умрелите останки, а, друго, от радост, че са се отървали от един зъл пакостник.
290
владиката и народа, която ту към едната, ту към другата страна натежвеше. Неоспорима истина е, че в това отношение стружаните упорствуваха против владичките интриги и гонения на язика ни повече, и то вкупно всите, нежели която и да е друга част на епархията ни. В това време в Струга учителствуваше Д. Македонски, родом из Емборе, Калярско, който след шест месеци биде принуден да се отстрани. Противни нему претенденти на учителската служба, и то на гръцки язик, бяха прежните Миладинови приятели, съмишленици и роднини, пок. Йован Евров и Георгий Икономов, Миладинов зет за третата му щерка, които с цел да задържат учителската си служба в същите стружки училища, бяха се отказали от заветната идея и бяха се доближили до Мелетия, да му подлизурствуват; и даже и самата съпруга на пок. Д. Миладинов, покойната тоже Митра Миладинова, със същата цел отишла при Мелетия, целивала му мръсната десница и му простила, казват, мъжовата си пролята от него кръв, само и само дано задържи тях на учителската служба! О, времена, о, нрави!
Когато по-сетне работите се поулучшиха и гоненията престанаха що-годе, след повторното на епархията отказвание от Мелетия и въобще от гръцкото духовенство, тога се настаниха чисто български учители и българский язик трайно се въведе както в училищата, така и в църквата. В последне време в Струга учителствува (след Натанаиловото дохождание) пок. Гр. Пърличев. А тъкмо пред мене, през 1878—1879 год., учителствувал бе като взаимен учител пок. Д. Узунов. Тога вече нямаше никакво гонение против учителите. Българский язик беше вече припознат в училищата и в църквите и от самото турско правителство. Но във време на войната както в Охрид, така и в Струга страхът и трепетът на българите не беше маловажен, както вече се каза по-горе.
Въобще годините от 1860 до 1870 г. са най-забележителните по предметното ни описание като най-производителните в народното българско възраждание в Македония както в язико-училищно, така и в църковно отношение. Само в Струга, Кукуш и Охрид появяванието на тие въпроси е предшествувало
291
годината 1860-а, както доволно вече на мястото им се изложи. Във всичките други места възражданието се започнало и се развивало едно по друго в десетгодишний период изпомежду гореприведените две знаменити дати; а у някои места останало то и за по-сетне, както накратко ще се види изложено по-долу. А през годините 1870—1875 борбата ни клонеше да се довърши окончателно и възражданието ни да се допълни всестранно, но поради политическите смутове от 1875—1880 год. настана неминуемий застой, а даже на много места и назаднуване. Така например в Ресен, като се започна от след 1860 год. и до днес още не е наздраво и трайно установена българщината. Причината на несполуката е двояка: 1) че в града съществуват само една църква и едно училище; 2) че изпомежду жителите в града има някои влиятелни гъркомани, власи или българи, които с [помощта] на гръцкий владика или, по-право казано, този последний чрез тяхната поддръжка препятствува им на възродителното дело. Несравнено по-многочислените българи, основавани на правото от болшинството си, искали са и искат да задържат за себе църквата и училището; но турското правителство игнорира им това право, та не им дава нито едната, нито другото, а ги държи затворени. Владичкий берат тук не се зачита за нищо. Подобни места има и други, но аз изоставям изложението им.