I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
13. ЛИТЕРАТУРНАТА МИ ДЕЯТЕЛНОСТ И ПРИГОТВУВАНИЕТО НА СБОРНИКА МИ
Дотук изложих деятелността си като учител и страданията си като човек и като един от народните дейци по възражданието на народа си. Не би било зле, мисля, да кажа две-три думи и по литературната си дребна деятелност, както и за приготвуванието на сборника си от народн[и] умотворения. Както съм казал и другаде, още през 1859 год. почнах да пиша по някоя дописчица в нашите, скудни тога вестници: «Цариградский вестник» и по-сетне «Дунавский лебед». А когато на 1861 год. дойдох в Прилеп и по-сетне, след 1865 год., в Кукуш, тога вече станах редовен почти дописник на повечето български вестници, а нещо и на период. списания, освен на в. «България», която, по програмата и вървежа ѝ, считах за неприятелка на народността и религията ни. Така вестниците «Съветник», «Гайда», «Македония», «Право», «Българска пчела», «Турция» и др. често посещавах с дописките си, а особито в. «Македония» и «Право» всека почти седмица имаха по една моя дописка, безименно, псевдонимно или и със собствения си подпис, според обстоятелствата. А и период. списание «Читалище» не съм оставил съвсем непосетено. И в него имам няколко статии. Съдържанието на дописките или статиите ми било е различно и разнообразно: народоцърковно, язиково, поучително, описателно, етнографическо и полемическо. Описал съм градовете Кукуш, Дорян и Прилеп в «Читалище», а Кукушката околия във в. в. «Македония» и «Право». Подир освобождението на България, когато бях в Белград, а особито от Солун, кореспондирах с в. «Марица». Съще, когато през 1882 год. бях избягал в Пловдив, в. «Марица» беше ми моя мила посестрима. А когато през 1884 год. бях в Цариград, не само в. «Марица» с всекоя поща посещавах, но като не пристигаше тя да обнародва моите дописки, често пъти изпращах и на в. «Нар. глас» и «Съединение». С една реч, дописничеството било
353
ми е най-любимото занятие при обикновеното ми учителско през цели десетки години, от 1859 год. даже и до днес. [*]
Тук не споменвам за учебниците, които, по училищна нужда, съм приготвил и издал през 1868, 1869 и 1870 години, бидеещи в Кукуш, тъй като за них съм говорил другаде, по-напред.
В последне време какво съм писал в «Пер. спис. на соф. Бълг. книж. дружество,» в «М[иннстер]ский сборник», «Бълг. преглед» и другаде, известно е от самите от мене написани и обнародвани статии.
От гореказаните дописки и статии тук ще спомена няколко само, които засега мога да си спомня: Във в. «Съветник» от мес. март 1862 год. за състоянието на българското в Охрид училище и за гонението му от гръцкий владика Мелетия под заглавие «Надгробно слово на българското кошишко училище в Охрид», една дописка във в. «Турция» от Солун през мес. март 1871 год., която, речи, ме е избавила от затвора и веригите, висящи над главата ми, както е казано в гл. I на същата тая II част. Във в. «Марица» през мес. януарий или февруарий 1882 год. за състоянието на Македония през това време под наслов «Новото Воскополе», един подлистник и други в същий вестник. През 1884 год. от Цариград всичките ми статии бяха полемически против гръцките вестници, а особито против в. «Νεολόγος», в защита на народоцърковните ни работи. И какво още не? Щото съм можел и щото ми идело отръка, трудил съм се всячески да го извърша. В полемическите си статии всекога съм бил рязък, както забелязали вече и някои от учените слависти, г. Ягич например в «Архива» си и г. Ламанский в «Санкт Петербург, слав. известия» по повод на статията ми в това последнето списание и в М[инистерския} с[борник], кн. II против една П. Драганова статия за Македония и македонските българи. Такво е било и е моето настроение всекога, когато съм отговарял и отговарям на въпиющи неправди. Виж и пер. спис. «Утро». [**]
Сега две-три думи и за събиранието на етнографическите ми и фолклорни материали и за трудовете ми по изданието им в един сборник. Както съм казал и в предговора на същия сборник при изданието му, един ден през 1854 или 1855 год., не помня добре, в къщата на г. Я. Стрезов, където бяхме открили частно училище, намерих една тетрадка с няколко български стари песни, записани от същия с гръцка азбука. Взех я, разгърнах я и ми се ареса. Види се, това е било начало, турено от автора за по-важна и по-обемиста сбирка от подобни бъл-
354
гарски народни старини. Поисках тетрадката от притежателя ѝ и той драговолно ми я отстъпи с увещание да продължа записванието на още други подобни песни. Аз я взех и му се обещах да продължавам. Подир някое време, както вече съм разправил и другаде, опознах се с българската азбука и пръв път тога в продължение на записванието песните употребих народната си азбука. А ето как ги събирах. У нас обичай е в есенно време, когато се люпи пченка (се бели царевица), събират се моми и жени на седенки или тлаки, та цели нощи, пеещи, люпят пченка. Аз всекога ставах другар на люпящите певици, където по роднините, съседите или приятелите си чуех, че щеше да има подобна седенка, та записвах пеяните песни. Певиците, жени или моми, смееха ми се и се подиграваха с мене и с моята глупава според тях работа, но аз великодушно и с усмивка претърпявах и им прощавах наивните и незлобни подигравки. Особено аресваха ми се оние от песните, които слушах от стари жени или и мъжи, у които през празнични дни и нарочно отивах, за да записвам. Имената на певците и певиците записал съм, както е известно, над всекоя песен, а тук ще спомена няколко само старци, от които съм изслушал и записал най-старите и най-важните песни. Тие старци са: покойний Никола Рогузаров, майчин ми вуйко; син му, тоже покойний Наум Н. Рогузаров; покойната ми баба Арса Т. Стрезова, сестра на първия; покойний ми татко и пок. тоже дядо Петко от село Бърчоо, Стружка околия.
През 1860 год. за пръв път видях печатаните от пок. С. Верковича «Женске песне македонских бугара», един екземпляр от които беше донесъл от Сърбия г. д-р К. А. Робев. Един ден децата му донесли бяха тая книга в училището. Аз я видях у ръцете им и я взех да я попрегледам. Подир няколко дни случи се, та в училището дойде същий д-р К. А. Робев, с когото отворихме разговор за тие песни. Той ме съветва и ме насърчи да продължавам събиранието песни, като ми показа даже някои стари жени, от които бих могъл да чуя много. Това и направих аз и оттога по-сериозно се залових за тая работа и с по-голямо усърдие да ги събирам.
При песните по-сетне притурих и обичаите. А подир малко започнах да записвам пословиците, гатанките и игрите. Най-сетне, за да бъде сбирката ми по възможности по-пълна и по-разнообразна, взех да записвам и приказките. Тези последните започнах най-първо да записвам, когато през 1861—1865 год бях в Прилеп. Както в тоя град, така по-сетне, през 1865—1872 год. в Кукуш и още по-сетне в Солун, аз не престанвех
355
да записвам всекакъв вид етнографически и фолклорен материал.
През 1865 год., когато дойдох в Кукуш, видях за пръв път издадените от покойните бр. Хр. Миладинови «Български народни песни». Тие ми дадоха още по-голямо насърчение и аз оттога вече систематически и непреривно се трудех как и как да събера колкото би било възможно повече и по-разнообразен материал и да го издам на бял свят чрез печата. Но че без материални средства, без чужда парична помощ не ще мога да постигна тая последня цел, това нито през ум ми минуваше. Аз с всичката си наивност мислех си, че както аз, горящ от народна ревност, не щадех ни трудове, ни скромните си средства, за да се покажа що-годе полезен народу си, така съще лесно ще се намерят и други подобни родолюбци, които, надарени от счастието с материални богатства, не ще пожалеят и пощадят падающите от трапезите им трохи, за да ми помогнат с них в извършванието на едно свято народно дело. Що ще бъде, казвах си, на един милионистър да похарчи за това дело 20—30 хиляди гроша? Капка в морето! По-сетне обаче нагледно се уверих в горчивата истина, че аз съм си правел илюзии, че «съм смятал без ханджията», както казват, в това отношение.
Но не само по градовете и при обикновений си живот събирал съм материалите си. Когато отивах негде от град в град, например на пътя, като кондисвах на някой хан за пренощуване, като видех в същий хан и други пътници, кираджиите ли мои или и други селяни, или които и каквито и да би били, аз не жалех скромните си средства, за да спечеля нещичко по гонимата си цел — заръчвах им по някоя ока вино или ракия, направих кейфа им чакър, та сетне поканвах ги да ми пеят песни или да ми приказват приказки, които аз записвах. А в Кукуш, както видяхме, и в Охрид, и по-сетне в Самоков отивах и по къщите, където се научех, че имаше някой добър певец или приказвач. От кукушките певци и приказвачи ще спомена само покойний Дельо Гребенаков и Нако Карачанаков.
Така съм следвал до края на 1883 год. и по-сетне. Изпомежду това време същата мисъл вдъхнал бях и на мнозина още мои познайници и приятели учители, които и ми отчасти помогнаха със записвание по няколко песни или приказки, пословици и пр. От тях ще спомена г. Петра Орлев, учител, от костурското село Бобища; г. Петра Ачев от Прилеп, тогашен учител в Гевгелия; н. в. препод. о. архим. К. Пречистанский,
356
бивши предс. на Сол[унската] бълг. община; а най-много г. А. М. Битраков, учител в Солун.
От 1883 до 1885 год. в Цариград и Пловдив нищо подобно не съм записал освен вестникарските ми работи и издаванието трите ми книжки от сборника в тоя последний град през 1884—1885 г., както споменах вече и ще повторя и другаде.
През 1885-1888 год. в Самоков един неочакван случай даде ми повод да запиша едно немаловажно число песни. Ето тоя случай.
В братовата ми къща, дето, както другаде съм казал, поживях три години гост, през 1886—1888 год., живееше като слугиня една млада селска невеста, на жив мъж вдовица, на име Достана Стоева, от самоковс. село Ярлово. Един ден, като си работех в особната си стая на масата, слушам навън някакви тъжни напеви. Изведнъж вджашен, да не би да е станало нещо скръбно в къщата ни, скокнах и излязох вън, на коридора, да вида що има. Там намирам речената слугиня да мете и да си подпейва, та я попитвам: «Що има, Достано, та що плачеш?» «Нищо, байо, отговаря ми тя; аз си подпейвам!» Разпитвам я сетне, дали знае песни? Она ми отговори, че знаела много, но че майка ѝ знаела много повече и «все старински».
Оттога започнах, та всекой ден почти я накарвах да ми изпее по някоя песен и аз от устата ѝ записвах я тъчно. Когато пък дойдеше майка ѝ на пазар и се отбиеше у нас, да повиди дщерка си, помолвах и нея да ми изпее по някоя. И така в две години време от тие две жени могох да запиша тъкмо 165 песни. Така после и в същий гр. Самоков намерих жени и моми, които имаха добрината да ми изпеят по някоя песничка. В същето това време записах и преданията за цар И. Шишмана.
Когато пък през 1888—1889 год. отидох на служба в Сливен и Ст. Загора, за да не остане материала ми изключително само македонски, притурих по няколко песни и приказки и от тие два града. А изпомежду това един приятел, г. В. Аврамов, ми подари една тетрадка с готови, от него записани песни от Карнобат и Габрово, както по-преди беше ми подарил една подобна тетрадка със 114 песни и няколко песнички от Щип и Кочани друг един приятел, г. И. Шандарев. Съще и през идущите две 1890—1891 години записах по няколко песни и приказки и в гр. гр. Враца и Орхание.
Дотук за събиранието на материалите ми. [*] Да притуря сега две-три думи още и за изданието им. Това ще направя непосредствено в следующата [глава].