I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
12. ДВЕГОДИШНОТО МИ ОПАСНО БОЛЕДУВАНИЕ И ЧУДЕСНОТО МИ ОЗДРАВЯВАНИЕ: 1892—1894 ГОД.
Още през пролетта на 1891 год., след уволнението ми от службата, а особито от 1892 год., аз се усещах не добре разположен в здравето си — ходех, седех, ядех, пиех, спиех уж, но все неразположено, невесел, а все отпаднал телом и духом (защото вярно е, че когато тялото е здраво, тога само може да е и духът здрав и, обратно); но някоя явна болест не се виждаше още. Що ли беше, и аз не знаех и не можех да зная, тъй като нищо ме не болеше, а само от ден на ден отпадаха ми силите и охотата ми за храна се намаляваше и както казах, нищо не ми беше сладко, ни ядене, ни пиене, ни сън, ни нищо, даже и за разговор нямах охота.
Една нощ, къде половината на мес. ноемврий 1892 год., внезапно усетих силни болежи във вътрешността на левия си кълк — силно възпаление, а същевременно се появи и оток на същето място. Един месец тие боли следваха люто и денонощно непрекъснато, а отокът от ден на ден все повече растеше и се надуваше, дори и тънката вода през 26 часа се спре и аз не щех да се забавя да намера гроба си, ако не се намереше окол. доктор Гр. Халепли[с] да ми помогне временно поне. Болежите бяха толко силни, щото през цял месец аз съвсем прекратих и храна, и сън, и покой, и всичко. Най-после възпаленото място малко нещо се дупна само от себе — се провали и от малкото като иглен връх отвърстие изтече сума нечиста материя — зелен и засъхнал гной, който през много време по еднъж-дваж в денят продължава да тече. От това болките наистина малко се поумериха, но аз не се и освобождавах от болестта, а за това искаше се коренно лечение. Орханийский окол. лекар г. Гр. Халеплис, родом грък от Пловдив, помогна ми за олекчение, колкото му беше възможно; но за съвършено изцерение не беше нито в неговото знание, нито в неговите сили, макар колкото и да желаеше да ме освободи от опасност-
350
та. При всичко това, нему съм длъжен дълбока признателност, че по негово настоявание отнесен бидох в Александровската софийска болница, в която уж щех, според него, да се изцеря за скоро време: «Иди, каже, там и вътре в 15 дни, като ти направят нужната операция, ще оздравееш како по-харно.» Това повтори ми настоятелно няколко пъти. И аз най-после го послушах. Па макар и да се не изцерих там, а само малко ми поолекна, но поне даде ми се повод и причина да мисля за отиване във Виена, дето и се изцерих.
Да описвам подробно лежението и церението си в софийската и виенската болници считам за излишне, тъй като еднъж съм го описал в статията си «Едно малко сравнение между две болници» във в. «Съгласие» №№ 46, 47 и 48 от 1894 год. в подлистник. Тук мисля да притуря малко още нещо по продължението на церението ми в Самоков.
Като се върнахме с брата ми от Виена, ние не отидохме вече в Орхание, дето живеех фамилиарно до разболяванието си, а в Самоков, дето беше дошло от София и семейството ми и дето и брат ми отпреди много години живееше фамилиарно. Тук още година и половина почти лежах болен на постеля, следваещи церението си. Благодарение на местний тогашен окол. лекар и приятел наш, г. д-р М. Мартинов и фершела му, г. Г. Тодоров, които следваха церението ми, аз бидох счастлив да оздравея съвършено и днес, мога да кажа с пълна увереност, съм в много отношения много по-здрав, отколкото до разболяванието си; а едно само, че стомаха ми и въобще цялото ми тяло е още слабо.
По това ми боледувание и оздравявание особна признателност дължа на съпругата си Екатерина, както и на брата си г. Петра. На първата за това, че тя през цялото ми боледувание на постеля така ме е гледала и такви услуги ми е принесла, каквито никой друг не би могъл така акуратно и настойчиво да ги извърши освен една чедолюбива майка към милото си боледующе чедо. При лежението ми в софийската болница тя всеки ден всред лютата оназгодишна зима ме е посещавала в болницата с риск на здравето си, даже и на живота си. Тя е била нещо повече от мъж. А през лежението ми в Самоков освен обикновените ней принадлежащи услуги много време заместявала и фершела, и съ[ще]временно като същи домакин грижила се за всичко в къщи и го набавлявала. А брату си длъжен съм за това, че той, с ущерб на спокойствието и със загуба на интересите си, щом се научи за болестта ми, дотърча в Орхание, заведе ме в София и по-сетне ме отведе и във Виена; стоя там
351
цели два месеца, всекидневно ме посещава и ме нагледва, стара се за моето оздравяване и най-после пак назад ме доведе в България. С една реч, аз дължа сегашнийт си втор живот на тие две личности (незавасимо от докторите, на които съще признателствувам), без помощта на които, при всичките докторски изкуства, аз не ще бях сега между живите.
Историческата причина на тая моя болест е следнята: Още през 1861—1865 год. в Прилеп и през 1865—1872 год. в Кукуш аз от недобра храна, разбира се, бях всекога запечен, даже и до 1880 год. не бях съвсем свободен от тая недъгавост, вследствие на която всекога почти страдах от силно и постоянно главоболие, от което и на по-младите си още години съм страдал, и липсвание на охота. За избавление уж както от едното, така и от другото страдание, често принуждаван съм бил да употребявам разслабителни церове, които, вместо да ми помогнат, а те още повече ослабнали са ми не само и така ослабналий ми стомах, а и червата, а особито последнето. И ето, след много предпазителни уж, а всъщност повече вредителни мерки се породи поменатата ми болест — възпаление и нагноявание на последнето ми черво, на което помогнаха и други докторски изкуства в отрицателен смисъл; а посредством него и около му към левия кълк болест, която по-изкусните доктори наричаха «перипроктитис», от гръцката дума «πρωκτός», и като таква я цериха и слава богу я изцериха, та сега мога тук да я описвам обстоятелствено.