I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
11. ОТИВАНИЕТО И ПРЕБИВАНИЕТО МИ В ПЛОВДИВ, САМОКОВ И ВЪОБЩЕ В БЪЛГАРСКО
Когато през мес. октомврий 1883 год. дойдох в Цариград за втор уж редактор на планираний, а неосъществений български вестник, подир малко време попитах негово блаженство екзарха: «Временно ли съм повикан да пребивавам в Цариград или постоянно?» Отговорът му бе: «Постоянно», с прибавка още, че никога от Екзархията аз нямало да съм излезел, тъй като всекога за мене ще имало работа в нея.
На тия думи на н. блаженство основаван и с негово даже позволение, аз през мес. февруарий стъпившата 1884 год. пак се върнах обратно в Солун и си доведох оттам и семейството; наех си годишно къща; приготвих си всичко потребно за цяла година и се натъкмих като все кой домакин, тъй като щех уж постоянно да съм там, а не знаех какво зад мене и против мене се кроело, и не само против мене, а и против екзархийския тогашен протосингел о. Методия Кусев, в двумесечното му отсъствие от Цариград. [1]
1. По-сетне се разбра причината на подобната екзархова постъпка както против мене, така и против о. Методия, който по същата причина остави и Цариград, и Екзархията, та отиде в Русия да следва. Тая причина била една интрига, едно недоразумение, едно несправедливо подозрение против нас, което произлязло от следующето обстоятелство:
През същата година в Цариград дойде и брат ми Петър, да се лекува уж. Там, в о. Халки, от много време живееше някой си хаджия велешанин, с когото след някое време брат ми се опознал. Между многото разговори, които водели помежду си, паднал разговор един ден и по църковний въпрос за македонските епархии. Поменутий велешанин бил донегде познат в Патриаршията. Той, види се, трябва да е хвърлил някоя дума за спогодба с нея независимо от Екзархията. Откато брат ми си отиде от Цариград обратно в България, оттам писал му писмо, в което, по всекоя вероятност, имало нещо и по предметний въпрос. Що имало писано, нито аз, нито друг някой от нас знае. Писмото било уловено от страна на Екзархията и прочетено, а не дадено по принадлежност. Оттука се породило в Екзархията подозрение против мен, о. Методия и Я. Стрезов, като съучастници уж на тоя, така да кажем, заговор против Екзархията, когато ние нищо от това не сме знаели. От това последвало е подозрението на екзарха против нас; от това и негодованието му; от това най-после и отстранението ни от Екзархията. Но ще дойде време, а може би и да е дошло, когато н. блаженство ще се увери в невинността ни. Това научих от вътрешно екзархийско лице.
343
Но щом като, от една страна, се видя за невъзможно изданието на вестника, а, от друга, и въпросът за вдиганието на Екзархията от Цариград се уравни благоприятно и благополучно за нея, та се видяло, че аз и по двата въпроса ще бъда излишен, негово блаженство, въпреки що току видяхме казаното ми от него, по интригите на едно третостепенно там тога духовно (!) лице, но интимно нему, както се виждаше, един ден, през началото на мес. септемврий същата година, повика ме при себе си и ми каза, че тъй като целта, за която съм бил повикан в Цариград, не могла да се постигне, то трябвало да съм се споразумеел с училищнето в Екзархията попечителство, за да съм отидел обратно в Солун за учител в гимназията, или пък където другаде бих пожелал.
Докачен, разбира се, от таквото непоследователно екзархово поведение, аз не исках вече нито да чуя неговите предложения, а съвършено се отказах от предлаганата ми от него служба. От друга страна, желающ да се вдам изключително на литературна работа и да издам събраните си етнографически и фолклорни материали — сборника си, реших съвсем да оставя вече учителската си кариера — даскаллъкът, и да отида в Пловдив или в София. А защо ли да отида в първий, а не във вторий град, толко повече, че тоя последний беше и е столица на едно княжество, а първий главен град на една полутурска област? Защото в първий имах по-големи шансове за сполука на целта си, нежели във вторий, тъй като там имах или мислех, че имам мнозина познайници от силните на деня, именно членовете на Постоянний комитет и разните директори, които в това време бяха от съединистическата наречена партия. А откъде и накъде да се познавам толко близо с тия големци, когато никога не бях ги виждал преди освобождението на България? — ще ме попитат. Ето откъде — ще отговора:
344
Откато се реши основанието на гимназията в Солун, та дори до Съединението на И.[зточна] Румелия с българското [*] княжество, 1885 год., тая гимназия (мъжката) с пансиона си се поддържаше изключително от И.[зточна] Румелия. Ежегодно Областното ѝ събрание в Пловдив отпущаше от бюджета си по 3000 лири за тия заведения. Но тие отпущани за тия заведения пари и разнясани в Солун трябваше да се оправдават. Прочее Екзархията всекоя почти година пращаше мене в Пловдив да предавам на Постоянний комитет сметките и документите, придружени с особено до него препоръчително писмо. Ето как се запознах с членовете му. За доказателство представям по-долу препис от едно писмо от страна на екзархийския протосингел о. Методия с дата 18 август 1882 год., пратено мене в квартирата ми в Цариград в надвечерието на тръгванието ми за Пловдив, с което писмо праща ми сметките и документите, за да ги занеса в речений град, съгласно отвечерното ни устно споразумение. Ето това писмо, писано с твърде едър шрифт:
Почитаем ѝ г-не К. А. Шапкарев!
С Петрета, момчето, [1] Ви изпращам пликът с документите до поч. П. комитет. Много закъсняхми; много работа; много бели и дравали, а малко ръце. За сигурно предавание документите нарочно изпращам момчето. Вътрешнийт плик нарочно оставих отворен, за да прегледаш първо що има и после като запечатиш да го предадеш. Вземете разписка за получванието му.
Официалната бумага получих. Слава богу, добре отивами. «Жатва многа, делатели же мало.» Нощните бдения следват. Чудно е как още не сми ся разболели со[т]чето. На 6 часът пощя приключавами пликовете гладни.
Не забравяйте да изпитате и узнайте що станало с писмото ми, което беше отговор на някои запитвания, направени чрез в. преосвящ. Панарета.
Желая Ви благополучно завръщание.
Усърдний молитствовател
(подписан: Методий)
Цариград, Ортакьой, 1882, август 18.
1. Петре беше едно 14—15 год. момче сиромашко, родом от Емборе, Костурско, много добро и вярно слугуваше в Екзархията за едно само, за прехраната си, и следваше в бъл. във Фенер училище. Подир 1—2 години, пратено от Екзархията да следва в Солунската гимназия, помина се там, жаляно от всички.
345
И така реших да отида вече в Пловдив. Изпратих семейството си за в Охрид, а аз утринта щех да тръгна за И. Румелия. Но не щеш ли? В същий ден, преди да тръгна окончателно от Цариград, повиква ме негово блаженство и ми предлага пак да остана в столицата, тъй като моето присъствие било там нужно или, по-добре, моята услуга била необходима в това време. В що се състоеше тая моя услуга, официално не ми се разправи, а косвено се научих, но не ми е позволено да я излагам тук; а ще кажа само, че аз не приех и нея служба, а утринта тръгнах за Пловдив, дето стигнах на 15-ий септемврий 1884 год. Впрочем, преди да се разделим с н. блаженство и с неговите, в присъствието на всички тях дадох им да разберат, че простите смъртни, колкото и да са долни същества, не са обаче волове, когато и където искаме да ги връзваме и отвързваме за които ясли желаем, да ги впрегаме и отпрегаме. Когато искали да остана пак, те не трябваше преди няколко дни да ми казват, че нямало вече за мене работа; а когато дошла им нужда, да говорят, че имало работа за двама като мене! Тая работа, знаех, беше много опасна, по-опасна от всичките ми дотогашни работи, и никой друг освен мене нито смееше да се наеме с нея, нито можеше да я върши, тъй като, който ще се наемеше, трябваше да има няколко артък излишни глави и вратове.
В Пловдив живях до края на мес. юний идущата 1885 година. В това 9—10-месечно временно разстояние аз приготвувах за издание материалите си, като същевременно се стараех да намера парични средства за отпечатванието им. За жальост, всичките ми трудове и надежди за сполука оказаха се съвсем безплодни и ялови — никак не успях да намеря никакви, ни най-малки средства. В такъв случай, за да покажа на света, че действително притежавам етнографически и фолклорни материали, реших с малкото собствени свои средства да издам една поне малка част от тези материали, та дано се намери някой да се заинтересува с них и да ми помогне. В същето време се стараех да получа някаква служба, колкото за препитанието си. По зла съдба не бидох честит да ми се даде никаква, макар и всекидневно почти и да тропах по вратите на горепоменатите познайници — директори. Най-после,
346
като видях, от една страна, че паричките ми, които бях спестил в миналото си четиригодишно учителствувание, взеха да се привършват, а служба за дотъкмуванието им няма никаква; а, от друга страна, и надеждите ми за постижение главната ми цел — изданието на сборника ми, изчезнаха и съвсем ме изоставиха, реших да мина в княжеството, дано там бъда по-честит със сполука на целта си.
На 27-й мес. юний 1885 год. тръгнах от Пловдив и на 28-й същий мес. вечерта стигнах в Самоков у брата си, на гости уж за малко време, което обаче, по непредвидени и независящи от нас причини, се продължи цели три години. Още не бях се добре заседнал в тоя град, реших, по здравословни причини, да отида в Сапаревската — Дупничка баня, дето преседох един месец. Баните помогнаха значително на здравето ми. На 7-й септемврий същата година, бидеещем още на банята, чух станалото избухвание в Пловдив за съединението на И[зточна] Румелия с българското княжество. Утринта си дойдох в Самоков, дето се научих по-добре.
По-нататъшните от Съединението събития всекому са известни, та излишне е да ги повтарям и аз. Не след много време последва и Сръбско-българската война между двата еднокръвни и едноверни братски народа, това изчадие, това чудовище на всемирната история, което заби нажежени гвоздие в сърцата на сърбите и българите. Идущата 1886 година, на 9-й август, съединената България налетя известното изгнание на пок. I българский княз А. Батенберг и последующийт антипреврат със С. Стамболова начело, регентството, избранието на новий княз, Фердинанда I, осъмгодишний Стамболов режим със съпровождающите го терори и пр., работи, които не влизат в програмата на настоящето ми описание като всеизвестни.
Ето причините, по които аз бях принуден и неволно три цели години да остана заедно със съпругата си у брата си на гости без специална работа. Но в това време аз не седях съвсем празен, а както ще се рече и другаде по-обширно, занимавах се с урежданието на сборника си и със събиранието на още други подобни материали от Самоков и околността му. [1]
Колкото и да работех по тая част, която хлебец ми не даваше, а само надежда за нравствена слава, трябваше и нужно беше, даже необходимо, да се заловя за някоя специална ра-
1. През есента на 1887 год., именно на 28 мес. октомврий, тръгнах и отидох в Солун. Главната причина на отиванието ми там беше да вида и източната част на Македония, която дотога не бях виждал и не знаех, и да се възползувам от посещението ѝ. А явната, че отивах като търговец на говеда заедно с двама още съдружници евреи, дядо Големин и внук му, които говеда водехме в Солун за продаване. Търговията ни излезе нещастна и много пагубна — изгубихме половината почти от капитала. За какво съм патил и какво съм виждал през това си пътувание, още непосредствено след връщанието си в Самоков описал съм в една доста дълга статия, която дадох за обнародвание в соф. «Пер. списание на Кн. дружество». Но поч. редакция на списанието, не зная по кои съображения, не благоволи нито да я обнародва, а нито ръкописа ми да повърне обратно. Ако случайно намера копията на тая статия запазена, ще се постарая да я препиша и обнародвам в друго някое списание. [Бележка от по-късно време:] За щастие, намерих я и я имам готова.
В Солун тога седох до 15-й януарий идущата 1888 год. и се върнах по противоположен път, т. е. на отиванието си заминах през Дупница, Джумая и Кресна, та за Демир-Хисар и Сер и оттам в Солун; а на връщане с железницата през Скопие, Куманово и Крива паланка, та в Кюстендил и пр.
347
бота, която не само мене, ами и гладу[ю]щето ми шесточленно семейство да прехранва. Заради това, щом се избра и дойде новий княз и работите в княжеството поутихнаха, аз през есента на 1887 год. подадох на Министерството на правосъдието прошение, с което исках служба по ведомството на това последнето. Но това ми прошение стоя миндер-алтанда (без последствие) до идущата 1888 год., мес. юний, когато повторно отидох в София и се представих лично пред м[ини]стра на правосъдието г. К. Стоилова. Тога бидох, според желанието си, назначен нотариус при Сливенский окръжен съд, служба, на която едвай 7 месеци стоях, та бидох преместен на същата от Стоиловия заместник м-р Д. Тончева в Ст. Загора. Но и там не ме оставиха повече от 28 дни и пак ме преместиха в гр. Враца за II мир. съдия. Отидох и там и служих една почти година. На свършъкът от 1889 год. бидох преместен в гр. Орхание за I миров. съдия, дето служих до 25-й февруарий 1891 год., когато, по интригите на секретара ми и по каприциозните прищевки на тогашний м-р Д. Тончева, без никакви други причини, бидох уволнен от службата си, която и не поисках повторно.
Подир една година, именно през м. март 1892 год., поисках заслужената си според закона пенсия, като 29-годишен учител
348
и тригодишен чиновник, която подир 9 месеци и ми се отпусна в размер на 3248 лев. [и] 50 ст. годишно. [1] И така се свърши и кратковременната ми чиновническа кариера в началото на 1891 година.
За живота и деятелността ми по тая ми последня длъжност нищо няма да спомена, тъй като и няма нищо важно и достойно за споменване, ще кажа само, че както в едната си служба — нотариус, така и в другата — мир. съдия, отначало, като неопитен в изпълнението им, усещах доста затруднения; но скоро навикнах и по двете служби и мъчнотиите ми се махнаха. Като съдия особено населението ме обикна и ме нарече «справедлив съдия», който не гледа на лице.
1. За жальост, от 1-й януарий 1895 год., съгласно изработений от Нар.[одното] събрание през сесията му от 1894 год. законопроект за пенсиите и кривото му тълкувание от Пенс. съвет, пенсията ми биде намалена наполовина почти, т. е. на 1875 лв. годишно, тъй като тълкователите на законопроекта не щели да броят за изслужени годините на учителствуванието ми под екзархийско ведомство след освобождението на България, когато аслъ тие години са били, както видяхме другаде, най-важните и най-заслужените през цялото ми учителствувание. . . [По-късна бележка.] Но подир година и половина, именно от 26-й юн. или май 1897 год., тая грешка се поправи. [Друга още по-късна бележка.] А от 1-й януари 1901 год., напротив, тя се още намали, на 1300 лева почти. [*]