I. Материали за историята на Възражданието българщината в Македония от 1854 до 1884 г.
ЧАСТ ВТОРА. 18-ГОДИШНЕ УЧИТЕЛСТВУВАНИЕ МОЕ НА БЪЛГАРСКИ ЯЗИК, ОТ 1865 ДО 1884 ГОДИНА
10. ОТИВАНИЕТО И ПРЕБИВАНИЕТО МИ В ЦАРИГРАД, 1884 ГОД.
С долуцитираното писмо от 4 юния същата 1883 год. бях известен, че и за идущата 1884 год. аз щех да остана в Солун на служба, но на каква именно, не ми се още определяше за тога, а щело да ми се определи по-сетне с друго писмо. Ето преписът на първото писмо:
Бълг. екзархия,
Училищ. отдел [1]
4 юний 1883 год.
Цариград
№ 16
До г-на К Шапкарева.
В Солун
Почитаемий господине!
Писмото Ви от 9-й майя получих. В отговор ще Ви кажа, че за идущата година ще останете в Солун; но на каква длъжност, не можа да Ви съобща засега нищо, тъй като това зависи от някои важни въпроси, върху решението на които Попечителството ще се занимае изпосле.
Като Ви съобщавам горното, молитствувам Ви и оставам
Председател по Попечителството
архимандрит Методий.
Но въпреки цитираното тук писмо, щом настъпи 1883/1884 учебна година и за директор на Солунската гимназия дойде г. Г. Кандиларов, родом от Котел, не се мина ни много, ни малко, именно посред месец октомврия, вместо да получа ожи-
1. Пише: Училищно попечителство.
331
даното писмо за определението длъжността ми, неожидано и телеграфически бидох повикан в Цариград, както се научих по-сетне, за втор редактор на планираний български вестник, който Екзархията кроеше да издава. Но при всичките залягания на тая последнята турците никак не би възможно да позволят, макар толко пъти прошения да се дадоха, с едно от които и аз се представих пред един от министрите (не помня кой именно беше), макар и рушвети да се обещаха, но те, като казаха еднъж не, та не, и тамо останаха. Един даже, чини ми се, управителят на печата, беше казал: «Цигански вестник ако искате, ще ви позволя, но български не.» Заради това както аз, така и мнимий главен редактор на мнимия вестник г. X. Генадиев стояхме в Цариград от октомврия 1883 год. до септемврия, и нещо повече, 1884 год., т. е. цели единадесет месеци, чекаещи турското позволение и изпълняющи други длъжности, както ще се види по-долу. Но предварително да опиша отиванието ми от Солун за Цариград, когато ми стана едно опасно премеждие, което едвай ли що ме не даде гозба на морските риби.
На 14-й октомврия 1883 год. навезох се от солунското пристанище в един голям французки пароплув от компанията «Фрейсене», «Азия», чини ми се, наричан, от 150 крачки дължина. Пароплувът тръгна по обикновеному от вечер. Нощта плувахме горе-долу тихо и спокойно, макар и да вееше доста силен ветер и да се дигаха доста високи вълни. Но щом осъмна и приближихме до Св. гора, що? Вълните не даваха на парахода ни крачка да пристъпи напред! Цели шест часа се мъчи, но не бе възможно. Вълните, като исполински планини, изпречваха му се и му не даваха да гръкне. А страховете, люлението на парахода и изправяванието му като исполинска мечка на хоро, а блювениците на пасожерите, а преливанието на морската вода над кувертата и течението ѝ като река, разбират се само по себе. Най-после, видя не видя, капиданинът обърна малко назад, възви към лева страна и се сгнети с парахода в едно скрито в планината и пусто пристанище, Куфо — шунливо наричано, на запад от Св. гора. Там беше много тихо, тъй като ветер отнигде го не заимаше, та седохме цели 26 часа, да чекаме утихванието на побеснялата исполинска буря. Утрината рано подкапиданинът с една ладия излезе вън от пристанището, да види дали е попрестанала бурята и дали ще да е възможно да продължим плуванието си, но подир час-два върна се отчаян. Чекахме още няколко часа. Подир пладне пак излезе и се върна с една малка надеждица. Тръгнахме с поуси-
332
лен огън. Но догдето да изминем св. горското крайбрежие, едвай ли що се не удавихме — нощта ни стигна и се скършиха един-два зъбца, както казваха, от витлото, което, въртеещем се, кара пароплува. Бурята беше така необикновена и безпримерна, щото и самите матрози казваха, че от много години насам подобна не са срещали. Въобразете си — беше есенно време, пред Димитровден, когато най-много и най-буйно ветровете върлуват и когато най-много параходите пострадват, и то в такво време, моля ти се, да плуваш по море, край най-опасното място, при св. горското крайбрежие! Който имал нещастието да мине по това време на това място, само той може да си въобрази на каква опасност сме били изложени тога.
Ех, добре, с каквато и да беше опасност, ние, след много лутания насам-натам, минахме най-после св. горското. Ами по-натам? Бог да ни е на помощ! Бурята, вместо да поутихне, а тя от час на час, от минута на минута още повече се усилваше и се разяряваше. Пароплувът не можеше да върви по пътя си, а накъдето бурята го тласкаше. Никакво кормило му не помагаше. Така, останали на милостта и на немилостта на стихиите, скитахме се цели три или четири, не помня добре, денонощия. Най-после, една ранина в зори, бяхме приближили до остров Лимнос, откъм южната му страна. Това беше шестчасовно разстояние от Св. гора, но ние едвай в три-четири денонощия го минахме. В парахода случайно имаше като пасожерин един старец грък, Николѝ, управител на платнени кораби, вещ в тие морски места и изкусен мореплавател (европейските мореплаватели, когато пътуват по Средиземно и Егейско морета, всекога водят със себе и по един такъв грък мореплавател, но тоя беше случаен пътник); благодарение нему, че не се удавихме. Той, щом пароплувът приближи до речений остров, извика на французите капидани: «Тук наляво обърнете, че отидохме всички!» Пароплувът, макар и с голяма мъка, обърна направлението си наляво, към север, и ние на осъмвание намерихме се всред едно второ запустяло пристанище, в остров Лимнос, откъм южната му страна, което, макар и не дотолко тихо и спокойно като онова предишнето при Св. гора, но все таки безопасно поне, от вълните на което наший исполин кораб не искаше да знае.
Там преседохме три денонощия. За ония, които бяха във вторий и първий класи и които се хранеха от кухнята на парахода, добре, иди-дойди; тие можеха да чекат утихванието на бурята още много дни. Ами оние от пасожерите, които бяха на кувертата, какво да правят за храна? Те бяха се снабдили
333
с хляб, печено месо и сирене от Солун по обикновеному за един-два дни, за колкото обикновено трае пътуванието от Солун до Цариград. Те сега свършиха храната си още в Куфо при Св. гора. Ами оттам насетне? Бог да им е на помощ! Откъде да се снабдят с храна? Благодарение на триденонощната буря, която не им остави охота за храна, та и не усетиха нуждата ѝ. Ама каква беше тая буря? Казах вече и я описах по-горе! Аз много пъти съм пътувал по това съще море и съм виждал буйни ветрове и силни бури; пътувал съм и по Църно море и съм виждал и неговите, още по-ужасни, но като бурите на тоя път никога нито бях сънувал. Да ги описвам по-подробно не мога; ще кажа само, че през цели три денонощия не турихме ни троха храна в устата си, тъй като не можехме да седнем и застанем при трапезата от силното люляние на кораба. Пък нито съдовете с ястията и питиетата можеха да стоят, макар те и да бяха в клапи турени. А кажи, че и не спахме в това време; защото не можеше нито да се лежи на креватките, макар и да бяхме се яко завързали о халките им. Ако да бяхме пропаднали, всички щехме да бъдем залепени о кораба си. Всички пасожери до един изтуриха си червата от блюване и като поснопица изпопадаха и като заклани на касапница брави лежеха, нито можеше някой да мръдне или глава да дигне, догдето да застанем в Лимнос. Само аз, за чудо, и още един прилепчанин влах, Кости, не се заразихме от тая морска болест. Напротив пък, друг един прилепчанин, г. Марко Цепенков, който тога пръв път влягол бе в море, той беше вече умрял и на видом никак не се различаваше от такъв. Ами оние пък, що бяха на кувертата? — Них ги нагнетиха долу в хамбарите, един връз друг, като сардели или като истиф. Между них имаше от всекакъв сорт люде — мъжи, жени, деца, малки, големи, млади, старци и от всекаква народност и религия размешани, кадъни, еврейки, попове, ходжи, хахами и вся и все — цяла Вавилония. Едни плачат, други пискат, трети викат и охкат, четвърти се кръстат и се молят богу, а други пък се кланят, а всите един с друг се прощават и пр., и пр.
А аз в това отчаяно и ужасно състояние и време, седнал в някой ъгъл, правех онова, що не съм правил никога — упражнявах се в пишене стихотворения, каквито никога не съм можел да напиша сполучливо. Не съм имал дарбата на стихотворците. За любопитство ето един от тия ми несполучни опити:
334
ОКАЯНИЕ И СПАСЕНИЕ
В митровски нощи бури ужасни
зинали уста, жъртви да глътнат,
всреде море вълни огромни
на гладни риби храна да дадат:
Твари невинни, дечица малки,
мъжи и жени, и сладки чеда,
бедни вдовици, дърти бабички,
братя и сестри и стари деди!
Съпрузи мъчни, бащици мили,
ведно вдън-море готват гробища!
Кой да ги плачи, кой да ги жали?
Нямат си майка, ни жални баща!
Ни помощ има, ни силна ръка
от явна гибел, конечна пропаст,
да ги избави от смъртна мъка!
Къде си, сладка животна прелест?
Ветрове буйни, вихрушки бурни
пригробни песни пеят ни жалко;
общи риданя, викове скръбни
до небо ехтят, чуят се громко!
Никой не би знал за назе нещо,
нито остала някаква памет,
насмалко щехме да станем нищо,
как росно цвете в минала пролет.
Солун, Цариград, гнезда търговски,
поморска жица, ламя безуздна,
цел им користна изида зверски
все, що е мило, не щади бездна.
335
Куфо и Лимно, бягство ни спасно,
Султанско кале, надежда крайна,
у дома жално и неизвестно!
Къде си, грешний пророк Йона?
Робинсон новий и Телемаше,
Одисей древний, възкръсте днеска,
та вижте, славни, що става с назе?
— Гигантский кораб страда от треска!
Трикратно живи, петкратно мъртви,
с ръце към небо богу се молим,
проклинай часа с най-люти клетви,
сърдечни молби вишнему силим!
Мохамеданци аллаху викат,
българи, гърци, албанци, власи,
енглез, французи злато не щадят,
като в кош сбрани, що в море виси.
Бащици охкат, старичики тъжат,
пищат дечица, плачат майчици,
безверни даже няма да кажат
нямало бога, клети клетници,
сълзи горещи проливат, бедни!. . .
Бог ни погледва милостно, благо,
та изцелява люти ни рани —
дарява живот, мило и драго!
Със божа воля вятър утихва,
престанва буря, вълни полягват,
по кротко море кораб пътува,
бедни пътници всички възкръсват.
336
Във ден десетий пристигват живи
в столично пристанище последно,
свободни вече от диви вълни,
благодарящи богу душевно.
Ох! Боже милий, човеколюбче,
безкрайний отче, сине единий,
душе светий, животодавче,
премъдрий творче, ти си всесилний!
Славим те вечно и благословим,
че управляваш света премъдро;
хвалим те гласно и ти се молим,
че дариш грешним все, що е добро!
В Мраморно море,
срещу Св. Стефан,
през нощта срещу
25-й октомврий 1883 год.
К. А. Шапкарев, пасожер.
Споменах по-горе за храна. Да видим какво стана за нея. Щом застанахме в Лимноското пусто пристанище, всички попаднали и лежащи дотога пасожер и разстанаха изнемощели и огладнели като вълци. Желаят да ядат. Но какво да се яде? Питат се помежду си. Няма нищо и никакво за ядене. Даже и в парахода едвай ли беше останало нещо. За щастие, в дъното на пристанището, около един и половина или два часа далеч на север от нас, виждаше се едно доста голямо село, от което подир 2—3 часа след застанванието ни пристигна една ладия с два-трима души и пълна с всекакъв вид храна — хляб, лубеници, овощия, месо, риби и пр. Види се, там са отивали на завет и друг път и застанвали като нас и други заскитали пътници, та що селяните на това село знаеха нуждата ни за храна и дойдоха, та ни донесоха таква. Но как дойдоха? — С големи мъки и трудове. Макар пристанището и да беше от вси страни завито с високи планини, но като доста обширно и пространно ветровете можеха да го засягат и да дигат ужасни вълни, непроходими за една мъненка ладия. Прочее, един-двама заедно с провизията бяха влегли в нея, а други двама я теглеха с въ-
337
же покрай крайбрежието, догдето достигнаха близо и насреща на вампора ни. Тога влязоха в ладията и друзите двайца и едвай с големи мъки успяха да се доближат до пароплува ни. Когато видяха ладията, пълна с храна, всички пасожери наскочиха и се найдоха на нога. Каикчиите с храната изкачиха се при нас. Всички се спуснаха да си накупят кой каквото намери и си накупиха. Ама за колко пари, кой ти гледа там? Хлябът — ама хляб ли беше? — църн като главня и недопечен ръженик, като туткал, ако; купуваха го за по 7 гроша оката — пари не се гледаха, казах — искаше се душа да се закрепи. Любениците по едно бяло меджидие всекоя; ако — всекой купуваше. Рибите и всичко друго така съще скъпо и прескъпо, но всичко се изпродаде мъгновено. Утрината ладията пак дойде с провизии, но тога вече храната се купуваше по-евтино, тъй като тога вече гладът не беше толко силен.
Заедно с тия спасители на пасожерите дошъл бе с ладията им и един свещеник, поп Димитрий. С него се запознахме и доста време, догдето каикчиите продаваха храната, се разговаряхме. От него се научих, че предметното отсрещно село било населено с триста гръцки семейства, имало е една църква с едно първоначално училище (пусти гърци — в Македония помагат с пари за нищо и никакво, а тук не се погрижват да открият едно двукласно поне училище, рекох си) и се наричало Мъдрост. Това последне обстоятелство ми направи неизгладимо впечатление. Откъде-накъде, всред Егенско море, в остров Лимнос, да се намерело село с българско название? Несъмнено на това село някога и населението трябва да е било славянско, както и името му, което и до днес се е запазило. Но кога ли е било то славянско, та сетне се погърчило и откога е останало то? Дали от българите, или от по-старите от них славяни, живущи от по-преди на Балканский полуостров? Това не можех да си изтълкувам.
Но тук има още нещо да разкажа. Щом пристигнахме в горепоменатото пристанище, уплашени от казаната повреда на парахода, помолихме капиданина да намери друг, здрав и неповреден параход, с който да ни откара безбоязнено до Цариград. Той благосклонно изслуша молбата ни и в същий ден изпрати подкапиданина си в града Лимнос, оттам телеграфически да потърси и намери такъв параход. Утринта подкапиданинъг пристигна с един гръцки малък параход, «Георгиос». Като видяхме маленкостта на това параходче и го сравнявахме с нашия исполин, разбира се, не посмяхме да оставим една планина и да се навезем на една костенурка. Такъв беше гръцкийт
338
параход в сравнение с французкийт, в когото бяхме. Само 40—50 души, по-нетърпеливите, повечето арнаути мохамеданин от Скопско, мнозина и с фамилиите си, решиха се да влязат в него и да тръгнат тутакси. Но какво станаха те отпосле, никак и никога не чухме. Параходът гръцки беше пазарен за 150 лири. Нас нашия капиданин ни насърчаваше, че ако и да е вампорът ни сакат, хром, но инак той е здрав и голям, та и благополучно ще ни закара в Цариград, както и биде.
На четвъртийт ден от застанванието ни в Лимнос ветровете престанаха съвършено и бурята съвсем утихна, а морето стана равно и гладко като поле. Тръгнахме и пристигнахме в Чанак-кале. Там намерихме застанали и повредени от бурята няколко още вампури, между които и един от компанията «Мисожери», комуто бе пукнал големий котел — казанът, които и останаха там да се поправят.
Що-току параходът ни застана в [пристанището на Чанак-кале, мнозина от пасожерите отидоха в града да телеграфират на своите си, кой в Солун, кой в Цариград, за спасението си. Някои даже от них се прехвърлиха в друг един параход, тъй като се боеха да не би наший да не може да ги закара до Цариград, като повреден; защото, както по-горе казах, два зъбца от витлото му бяха се повредили, а пък пасожери бяхме мнозина — около 250 души. Но вампорът ни беше голям и инак здрав, та нямаше никаква опасност в тогашнето тихо време. От Чанаккале тръгнахме по тихо и гладко море и пристигнахме благополучно в Цариград тъкмо срещу Димитровден, следователно от 14-ий до 25-ий октомврий, точно 10—11 денонощия сме се скитали по море. Приятелите и познайниците на пасожерите, известени телеграфически от по-напред, стекли бяха се със стотини на цариградското пристанище, да ни посрещнат. Те и всичките в Цариград знаели вече, че пароплувът с нас се е удавил. А това заключили от две причини, следните: а) от необикновеното му десетдневно закъснявание; и б) още през първий ден, когато се мъчехме да минем св. горското и като не успяхме, скрихме се в Куфо, един австрийски вампор, съгледал ни отдалеч еднъж, като се борехме с морските вълни, и сетне сме се изгубили от очите му и не можел да ни види втори път, та си помислил, че сме се удавили. Като дошли с тоя вампур в Цариград, пасожерите му разказали там за нашето мнимо удавяние, без да знаят, че ние бяхме се затулили в казаното пусто пристанище, Куфо.
Щом вампорът ни хвърли котва в цариградското пристанище, колкото бяхме пасожери, още дваж толко други се напълни
339
от цариградските ни посрещачи, които с неизказана радост и със сълзи в очите си ни посрещаха, че ни видели спасени като по чудо от явната погибел. Дойдохме вече в Цариград здрави и живи.
Сега да видим що правих аз там цели единадесет месеци.
По-горе казах, че понеже правителството не позволи изданието на български вестник, ние, като седохме там месеци единаесет, не седехме празни, а се занимавахме с други, пак общенародни работи. Ето кои бяха тие работи:
В края на 1883 или в началото на 1884 год. гърците бяха надигнали въпроса за отстранението на Българската екзархия от Цариград и преместванието ѝ в България. Надумали вече бяха турското правителство на тая цел, като всекидневно интригуваха при него. А вестниците им не преставаха всеки ден да се пълнят с жарки по тоя въпрос статии, огън и пламен дишащи против Екзархията и българский народ въобще, клеветящи едната и другийт. От страна на правителството решило беше се вече вдиганието на Екзархията от турската столица. Министерска мазбата направила бе се, подписала се от министрите и подала се за потвърдение от султана. Само едно обстоятелство, което тук не може да се изложи подробно, уничтожи всичките гръцки интриги и министерски решения и спаси Екзархията. То бе приятелството на един много влиятелен при султана паша. Но в това време Екзархията не трябваше, разбира се, да стои и не стоеше със скръстени ръце. Тя работеше по какъвто начин знаеше и можеше и нищо не остави, каквото беше нужно и възможно за спасението си. Едни от работниците ѝ по тоя толко важен въпрос бяхме и ние с г. X. Генадиев.
Работата ни се състоеше от два пункта: 1) Трябваше да се отговаря на всичките противоекзархийски статии, появявани всекидневно в гръцките, турските и французки вестници, а особито в «Неологос», тоя най-фанатически гръцки парцал. А ние усърдно изпълнявахме тая длъжност. За удостоверение, желающите могат да се справят в и. румелийските български вестници, а особито и най-много във в. «Марица», който ни една седмица, ни един брой не минуваше без моя статия. (X. Генадиев и още един друг кореспондент, французин, пишеха във французките вестници, преимуществено във в. «Ла Турки»). 2) Трябваше някак да се опрем и на самото правителство. Заради това, първо, аз писах на три пъти до всичките в Македония общини да се отнесат до великий везир чрез телеграми и общи махзари, за да му искат изпълнението на 10-й
340
член от императорский ферман от 1870 год., и всичките общини немедлено направиха това. Ето един препис от тие мои до общините писма:
Солун, май... 1884 год.
Драгнй ми приятелю!
В гр.. . .
Писмото Ви получих и съдържанието му проумях. На въпросите Ви не мога да Ви отговоря положително; едно само мога да Ви кажа, че от някое време насам научаваме се, че от много места из Македония отправили в Цариград (до Високата порта и до негово блаженство) телеграми, за да искат от екзархията български владици. Съще се научаваме, че и от много други места готвели се да направят подобни. Следователно, и тукашните не ще останат по-назад от другите. А някои мислят, че не били достаточни само телеграми, ами необходими са били и общи махзари. От всичко това можем да заключим, че времето е дошло вече сгодно за сполуката ни при живота и крепкото крило на негово императорско величество августейший ни господар султан Абдул Хамида.
Случи ми се, та тези дни видях копия от една такъва телеграма и махзар. Не помня тъчно съдържанието му. Но доколкото могох да запомня, смисълта му беше следующата:
«Ето толко (числото) години, откак като българи отрекли сме се от гръцкото духовенство и не припознаваме Гръцката патриархия, а Българската екзархия. Но като сме без владика, то църковните ни работи са се крайно разстроили: свещеници не ни останаха да свещенодействуват; църкви неосветени и пр., и пр.. . . Заради това, молим Ваше височество (види се, телеграмата беше до великий везир) да позволите на българский екзарх да ни проводи колкото би било възможно по-скоро български владика, за да уреди и управлява църковните работи, тъй като ние никога и по никакви условия не рачим и не можем да се подчиниме повтор и да припознаем Гръцката патриархия за свое църковно началство.»
Ако мога да намеря копията от тая телеграма, не ще се облена да ви провода и верен препис от нея; ако ли не, прощавайте. Човекът, който има добрината да ми покаже казаната копия, казваше ми, че с подобно съдържание и махзари общи се правели в мястото му и че за скоро щели да се проводят
341
в Цариград, може би и с нарочит човек. Подир това аз не мога да разбера защо ли и ние да не можем да направим същето, както и всекое място, жаждуще устроението на църковните си работи от български владика?
Поздравете приятелите. Поздравете господина. . . и кажете му, ако има намерение за своята собствена работа да дохожда тука, не би било зле да прибърза с дохожданието си, за да не изгуби един благоприятен случай за работата си.
С братски поздрав остаям на Ваш отговор
Ваш
К. А. Шапкарев.
С подобно или приблизително съдържание писма аз писах на македонските общини на три пъти по два-триесет. Тук работата ми беше май доста опасничка за мене, ако беше ме подразбрало правителството, но аз и тога, както и много пъти, бях замизал и работех на риск, на бахтана. Незадоволни само с македонските общини, ние направихме и един общ махзар от всите разпръснати по Цариград българи и го подписахме с около 12 000 подписи и 500 печати, еснафски и частни, та заедно с пок. Атанас Кушовалията от Кукуш и Димитрия Попов Механджията от Емборе подадохме го на великий везир. Но ни от едното, нито от другото излезе някоя полза, а нито пък от третьо едно средство, употребено от Пловдив чрез Алеко паша, догдето най-после се употребиха последните усилия направо пред султана, както загатнах по-горе, та тога вече султанът не само уничтожи представената му за потвърждение министерска мазбата за вдиганието на Екзархията и остави тая последнята да съществува в Цариград и занапред, както и дотога, но напанагон и награди екзарха с орден «Османие I клас», какъвто само на патриарси и посланици на великите държави се дава. И още друго: екзархът желаеше да отиде на Брусенските бани. Султанът отпусна му особен свой параход за отиванието му там и възвращението му и се разпореди, щото отиванието и пребиванието на екзарха в Бруса да бъде на царски разноски, като при това му определи и особен там палат.
Как погледнаха на това султаново към екзарха благоволение неприятелите ни гърци и самите министри, не ща да изпитвам — разбира се, щеха да се пукнат от яд.