МАКЕДОНСКАТА БОРБА (СПОМЕНИ)

Германос Каравангелис

 

III. КОСТУР

 

Е.

45. Поп Константинос от Самос

46. Василиос Балкос от Превеза

47. Писмо на известния злосторник и главатар Митре Влаха от Кономлади (1906)

48. Убити и главатарят Кузо, някогашен български учител в Черешница, Кършаков - в Косинец, Колес - в Добролище и др.

49. В С най-тесни, тайни връзки с турците от Жервени (в Корещята)

50. Двама братя - бегове, Дервиш бей и Селим бей

51. Много опасно пътуване до Битоля през 1903 г.

52. От Битоля до Корча през 1904 г.

53. Как деспота минава през толкова български села, без да се усъмнят кой е и да излезнат да го гонят?

54. Посещение на Нестрам, седалище на фанатични българи (1906)

55. Посещение на албаногласните села в Северен Ипир

56.  Фотиос убит

57. Отидох си от Костур (1907)

 

45. През 1904 година се намирах в Солун и там срещнах поп Константинос от Самос, патриот и юнак поп и го взех с мен. Понеже игуменът на „Светите Анаргири”, манастир над Халища, който беше чудесен център за местоположението му, беше и стар и страхливец с една дума, манастирът се бе превърнал в немъжествен (името му бе Даникл), назначих за игумен на манастира, въпреки че беше женен и имаше деца, поп Константин, който го превърна веднага в национален център. Затова Българският комитет реши унищожаването му и още повече, защото смяташе, че под расото на игумен беше прикрит Вардж. Научих, обаче, че поп Константин излизаше на лов в планините на манастира. Веднага, тогава го поканих и му казвам, че му забранявам да излиза на лов, защото предвиждах опасността. За съжаление ме пренебрегна и един ден, когато бе излязъл отново на лов и обикаляше

 

367

 

 

по планините с няколко момчета, слуги на манастира, Митре Влаха беше застанал в засада на един хълм и в часа, в който минаваше, го застреляха и раниха смъртоносно. Тогава Митре, смятайки го за Вардас, заповяда на първия си юнак Илко да отиде и да му вземе главата. Поп Константин обаче, въпреки че беше ранен, взе защитна позиция и докато юнакът на Митре се приближаваше, стреля и го остави на място. Така се спаси и след като българите си отидоха, хората на манастира, които междувременно се бяха разпръснали и скрили на местността, отидоха, взеха го и го докараха в манастира. Оттам ми написа едно писмо. Казваше, че ако умре от раните си, да зная поне, че е отмъстил за смъртта си, убивайки един български комита. След няколко дни умря и го погребаха в манастира.

 

Тогава написах на игумена на Самос, Каратеодори и го помолих да дадат една пенсия на вдовицата попадия и на децата му. И действително им дадоха.

 

 

46. През 1905 г. представител на гръцкия комитет в Лерин бе Василиос Балкос от Превеза, стар мой ученик от училището в Халкие. Учениците на Халкие и след като излезнат от училището, които искат, запазват облеклото си, което е като на ризареите, но с по-висока шапка. Валков я беше задържал, въпреки че не беше духовник, аз го бях назначил в Леринските села, които бяха в моята власт като Костурски митрополит за архиерейски епитроп. Архиерейският епитроп дава разрешение за сватба, разглежда споровете на селяните и други подобни неща. Но Балкос, обаче, го използвах особено за националните работи и се намираше от Лерин в постоянна кореспонденция с мен и с консула в Битоля. Така един ден му написах да вземе от консулството и да донесе в Лерин револвери, за да дам на момчетата. Отидох самият в Лерин да ги поема и докато работехме в къщата на Балкос, където в този час се намираше и господин Ресос, револверът, който държеше Балкос, се запали и куршумът мина от расото ми и продупчи пода, който беше от дъски. Още малко, значи, щях да се убия. И мислихме след това какво радване щяха да направят българите.

 

 

47. През 1906 година, след едно мое споразумение с Калопотакис, изпратих едно писмо на известния злосторник и главатар Митре Влаха от Кономлади, с псевдоним, на когото му обещавах, за да спася областта от безчинствата му, да го изпратя в Гърция, да му дадем една първоначална парична сума и десет лири

 

368

 

 

доживотна заплата, да му научим децата в Гърция и да ги направим офицери, ако искаше да остави борбата срещу гърците, с които, впрочем, той нямаше нищо, след като беше влах и да се усмири. Казвах му още, че той не видя никаква подкрепа от българите, че и той не беше българин и така нататък. Тогава той ми отговори, че пушката си я взел от Фердинанд, цар на България и само на него ще я предаде. И ме съветваше да оставя комитета свободен, защото иначе ще ме убие и ще изпрати кожата ми в Костур. Отговорих му и аз, че „аз или ти и нека си вземе съответните мерки”. Виждайки, че беше невъзможно гръцките чети да го хванат или убият, помислих да го унищожа по друг начин. Само на турския аскер не можех да имам доверие, защото дотогава беше показал крайна неспособност да разгони комитаджиите. Няколко месеца преди Българското въстание, в Смърдеш се бе събрал почти целият български комитет: Сарафов, Чекаларов, Митре Влаха, Кършаков, Колес, над тридесет човека. Научавам аз. Какво да правя? Тичам до каймакамина и ум казвам: „Предавам ти тази вечер Българския комитет”. „Сигурен ли си?” - ми казва. „Да. Предупреди ме едно дете”. Веднага каймакамина осведоми Битолската войска, Корчанския и на някои други гарнизони и така 800 мъже, имайки със себе си топове, заобиколиха Смърдеш на разсъмване. Вожд на цялата войска беше един албански полковник от Корча, Мухтар ага. За него казваха, че бил подкупен. Обаче, или от подкупване или от неспособност, комитетът му избяга от ръцете. Българите, значи, дойдоха в преговори. Турците, както винаги, им предлагаха да се предадат. Те поискаха малко време да си помислят. Това беше хитрина. Изпратиха до селата да осведомят да дойдат всички въоръжени. Пристигат те, удрят турците отвън и другите отвътре, разкъсват обръча и избягват, пеейки българския химн.

 

Един ден, значи, когато бях осведомен, че в Жупанишча влезна Митре Влаха с четата си, имайки за пример Смърдеш, изпратих и повиках до себе си Христос от Шестево, братовчед на Шестевския учител Атанасиос, когото бяха убили българите, и от верните ми инструменти, го помолих да съпроводи тази вечер една потеря от турска войска, за да превземе всички излази на село Жупанишча, след това изтичах до каймакамина (той не беше винаги един и същ, сменяваха се) и го убеждавам да изпрати през нощта войска, съпроводена от Христос, под чиято заповед и изпълнение да е.

 

369

 

 

Войската, под ръководството на Христос, пристигна в Жупанишча в полунощ. Христос познаваше околността, захвана всички пътеки около селото, по такъв начин, че излазът на Митре бе невъзможен. На разсъмване, от лаенето на кучетата Митре Влаха разбра, че е дошла войска и според навика си, нападна. В първия опит се спря от войската и отстъпи. Нападна тогава в друго направление. И там - същото и се уби един от неговите хора. Тръгват тогава към друго място. И там се уби и той, и по-голямата част от неговата чета.

 

Така се спаси мястото на един звяр и гръцките чети се облекчиха от един от най-чудесните неприятели.

 

Телата на убитите българи ги докараха в Костур и оттам ги взеха българите и ги погребаха в село Апоскеп. Бяха, обаче, ужасени и морала им, особено в Корещята, падна особено след смъртта на Митре Влаха.

 

Преди да стане главатар, Митре Влаха беше овчар в Кономлади. След като стана главатар, остави косите си да растат и да висят по раменете му. Видът му беше страшен. Бе с кръгло лице и след косите му, които падаха безразборно по лицето му и черната гъста брада едва се забелязваха неговите очи, които светеха диво. Поради тази причина от страшния му изглед и убийствата, които вършеше, където и да влизаше, всяваше страх и никой не се осмеляваше да го погледне, без да го обземеше ужас. И така бе станал всесилен, страхът и ужасът в цялата тази периферия.

 

 

48. Почти по същия начин се уби и главатарят Кузо, някогашен български учител в Черешница, Кършаков - в Косинец, Колес - в Добролище и други - другаде. Когато, обикаляйки, отидох за пръв път в село Черешница, Кузо, който все още беше учител, дойде в църквата и започна да пее на български. Със сила го изкарах от църквата. В часа, обаче, когато си заминавах, зд да отида оттам в село Българска Блаца, което бе особената му татковина, по пътя по който щях да мина, легна на земята заедно с другарите си, за да покаже по този начин пренебрежението си към гръка-митрополит. Аз бях върху коня си. Минах покрай него, изпсувах го и изваждайки калимявката си, го проклех, за да направи това впечатление на народа и си отидох. По-късно Кузо стана главатар и неговите успехи започнаха да се състезават с успехите на другите български комитаджии. Тогава го убихме по същия начин, ръководейки турска потеря с наши хора.

 

370

 

 

 

49. Когато гръцките чети влизаха в българско село със сила, главатарите на селото, значи, органите на комитета или по-добре казано, ръководителите, представителите на Комитета в селото, които се наричаха началник, тези, които тиранизираха селото и не го оставяха да покаже действителните си чувства, избягваха или се скриваха и в сблъсък убиваха други, много пъти невинни хора, или жени и деца.

 

Трябваше, значи, да се намери друг начин да изчезнат главатарите, след като не беше възможно гръцките чети и други да го постигнат. Намерих и това: „В цялата периферия на Корещята, значи в 35 села и то в центъра, нямаше нищо друго, освен едно турско село, Жервени, което беше патило много от българите. С турците на Жервени се намираше в най-тесни, тайни връзки, Митос от Черковища, който беше един от най-верните ми инструменти. Така че чрез него стигнах до споразумение с две турчета от Жервени, между 20-30 години, на които познавах анти-българските чувства. Моят представител Митос (защото аз не се появих никъде, за да не изложа турците и стане някакво предателство, за което до днес, никой не знае, освен Митос, който живее в Черновища) им даде един каталог на записани българи и им обещах 5 златни лири за всяка глава, която щеше да падне. Един ден, когато бяха на Костурския панаир, докато българските селяни се връщаха през нощта в селата си, двамата турци бяха направили засада на един час път далеч от Костур, скрити на един хълм над пътя зад едни скали и когато селяните приближиха, стреляха и убиха двама от записаните от Българска Блаца. На другия ден им се броиха десетте лири. Убийството се предписа на гръцкия комитет и направи страшно впечатление. „... Бре, вътре в Корещата гръцка чета убива!” Докато гръцка чета беше невъзможно да се задържи цял ден между Костур и Корещата. Нито пък познаваше лицата на записаните. Докато двамата турци познаваха лично всичките българи. Това се случи и със служещите (началник) на другите села, нещо, което изпотресе българите и осмеляваше тайните ни привърженици. Двамата турци стреляха неочаквано, убиваха и бягаха в къщите си, без да знае никой от кого стават убийствата. Всичките, обаче, ги приписваха на гръцките чети. По този начин се убиха доста български чиновници.

 

 

50. В Костур имаше двама братя - бегове, Дервиш бей и Селим бей, синове на всесилния Казим Бей, който беше тропар на Али паша Янински в Костур, сетрай, значи на град Костур.

 

371

 

 

Децата му, навикнали с безчинствата и грабежите на баща си, имаха права върху българските села, между които и Дрялци, с което се намираше в съдебно отношение и същия с представител на селото Аргирис, човек неуморим и патриот, който ме бе гощавал в къщата си. Задържа ме един цял ден и се развеселихме, стреляйки на мишена. Няколко дни по-късно Аргирис бе убит пред портата на къщата му, където спеше, от албанците, хора на Селим бей, при което се намираше и самият той. Извършиха се разпити, но правителството подкрепяше силния бей и прикриваше престъплението. Тогава вдигнах селото, което дойде с децата, с коли и волове в управлението на Костур, искайки с викове наказанието на убиеца или да живеят на друго място. И това направих, защото се страхувах, че ще убият и други, между което и Василил, моя куриер (този, който ни чакаше на Костурското езеро и взе Варда и го скри в селото с цялата му чета). Двамата бегове, освен другото се намираха в най-приятелски отношения с българите, които ги защитаваха премного. Този протест на селяните от Зрялци стана, когато в Костур се намираше приятелят ми, командир на гръцко-турските граници, Хюсеин Хюсни паша, който видя цялото положение. След това му изложих подробно нещата, около убийството на Аргири и отчаянието на селяните, развих му особено приятелските отношения между беговете и българите и накрая го помолих, за да се освободи мястото от тези хора, да ги изпрати в затворите на Битоля. Това беше най-трудното нещо, което можеше да стане срещу бегове и то толкова силни. Благодарение, обаче, на приятелството ми с Хюсеин и влиянието, което имах върху него, успях. Хюсеин беше човек на султан Хамид, на цялостното, значи, доверие, следователно, всесилен. Не беше нужно нищо, освен да заповяда и без съд, без нищо, двамата бегове се намериха в затвора. По-младият, обаче, Селим бей, успя да пробие стената на затвора и да избяга и след като насъбра под негово ръководство албанска банда, дойде и обикаляше около село Четирск, което беше негов чифлик. След малко време се даде амнистия и така излезна от затвора и другият брат. Разтури Селим бандата си и се върна в Костур. Двамата братя побързаха да ме посетят, искайки уж да опровергаят обвинението срещу Селим, че убил Аргирис. Накрая, обаче, разбрах, коя им беше целта. Поискаха ми едно писмо за Варва, в което да казвам да не пиша чифлиците им, т. е. да не ги изгорят. И то бе, за да употребят писмото ми като доказателство на моите връзки с гръцките андарти

 

372

 

 

и да ме изгонят. Отговорих им, че нямам никакво отношение с Варва, но ако искат да се спасят, трябва да престанат да подкрепят българите, нещо което ще го научи и Вардас и няма да пипне имотите им. „Аз - им казах - ще оповестя на селяните каквото говорихме тук и Вардас ще научи от тях”. Оттогава станахме първи приятели, може би затова, че Дервиш бей беше зет, имаше, значи за съпруга дъщерята на албанския Далия бей от Кевзе, Колонийско, намиращо се в Северен Ипир, който беше най-силен в Албания и голям мой приятел. Той винаги, когато правех своето посещение в Албания, ми даваше за пазител един свой човек, когото никой не се осмеляваше да докосне, защото в Албания всеки трепереше от Далия бей. След срещата ни, тези двама бегове престанаха действително да подкрепят българите. И прекратиха всяко едно деяние срещу с. Зрялци, което и така се укроти. Помня от това тяхно посещение и една характерност на турското поведение към приключването на тази случка. В момента, когато пристигнаха двамата братя, пишех едно писмо и понеже нямах попивателна хартия, хвърлих върху него пепел. Дервиш бей тогава се вдигна, духна пепелта и ми каза друг път да не го правя това, защото носи нещастие.

 

 

51. Към 1903 година преди българското въстание бях отишъл в Сятиста, за да се посъветвам с тамошната Митрополия за националните въпроси. Там получавам писмо от консула да отивам в Битола. Връщам се, значи, в Костур и на другия ден през Лехово, стигам в Ексизу. Обаче, композицията беше минала преди пет минути. Какво да правя? Ексису беше гнездо на комитаджиите и нощта наближаваше. Решавам тогава да мина през нощта проходите на Черновишча и Баница, български села, които не беше възможно да се усъмнят, че щях да мина посред леговищата им и към полунощ достигам в Леринската митрополия и на другия ден с гаваза ми достигам Битола след четири дена пътуване с кон. Още по-опасно бе връщането. Трябваше от Битоля да отида по железницата до Суровичево.

 

Поради това, че бях останал доста в Битоля и българите наблюдаваха всяка стъпка на моето движение, страхувах се, че до Суровичево ще ми бъде поставена засада, за да ме убият, също като Вангели от Сребрено. Помислих, значи, че никога няма да си представят българите, че от Лерин ще отида в Костур през Корещата. И така, много рано, без никой да знае, тръгнах и минах всичките български села, най-опасните, имайки само две пушки,

 

373

 

 

моята и на Емин. Изкачихме, значи, планината Вичо, стигнахме село Лаган и оттам - на върха на планината. Там направих една лудория. Намирахме се в една голяма и гъста гора. За да изпитам верността на Емин и да видя какво щеше да прави, ако бях застрашен, му заповядах да отиде малко напред под претекст, че имах нужда да слезна от коня. Когато се отдалечи така, че да не го виждам, изстрелях 5 патрона с „Манлихер”, а и погледнах да видя какво ще прави Емин. И го виждам скрито, мислеше, че ме бяха убили българите, да се оглежда наоколо с пушката в ръце, готов да стреля. Не беше избягал, нито се беше скрил. Тогава го извиках, дойде близо до мен и ме попита: „Какво ти се случи?” „Исках да те разбера какъв юнак си...” „Но това е лудост... В гнездото на комитите”. Имаше право. Изплашен ми каза да яхна коня бързо и да тръгнем веднага, защото местността е много опасна. Оттам слезнахме в българското село Бабчор и без да спираме, потичахме и стигнахме в селото Вишени и това българско. Но за щастие българите не ни бяха разбрали. Оттам стигнахме в Костур. Това пътуване беше много опасно и от години не се осмеляваше да мине гръцка душа от горски път. Все пак, обаче, то беше по-сигурно от пътуването през Суровичево и никой не можеше да си представи, че ще мина сред Корещата по време, когато българският комитет беше всесилен и ме гонеше да ме убие.

 

 

52. Един ден, в началото на 1904 година, бях в Битоля и оттам трябваше да отида в Корча да се споразумея с Митрополията по национални въпроси. Пътят беше по-кратък от Лерин за Корча; но беше много по-опасен поради Българския комитет. Поради това, че никой не знаеше моя план, направих друго, пресмело пътуване. Изкачих се в Псодери, гръцко и влашко село и оттам, без да се спра слезнах в Желево. Корещата, продължих обаче не по старото направление, а малко по на запад. От Желево влезнах в периферията на малка Преспа, искайки да достигна албанската линия от селата Оровник и Буковик. Вън от Буковик обаче, и след като го отминахме, защото не минавахме сред селото, а покрай него, изглежда, че ме усетиха и 6 въоръжени лица, след като се отдалечихме на двадесет минути, излезнаха от селото, тичайки след нас по пътя. Веднага слезнахме от конете си, завзехме позиция зад скалите, Емин и аз, и стреляхме няколко пъти по тях. Не зная дали се уби някой или рани, но отстъпиха. Не, разбира се, за да си отидат, а да вземат друго направление и да се появят другаде.

 

374

 

 

Ние, обаче, не останахме там нито за миг. Качихме се толкоз бързо на конете си и поехме. Яздехме толкоз бързо, че не ни ш стигнаха. Конете ни бяха първокачествени и бягаха като мълнии. По равнините особено бягахме само галопирайки. Между Оровник и Буковик беше равнина, но от Буковик започваше хълмиста област и пътят беше труден. Те помислиха да направят като заобиколят планините, да се появят другаде, защото ако идваха срещу нас, щяха да паднат всички. Изказването, обаче, не беше много голямо и така междувременно успяхме да се отдалечим. Стигнахме в албанското село Дреново и оттам поехме пътя за Корча.

 

 

53. Тук помолих деспота да ми обясни как ставаше така, минава през толкова български села, без да го разбират, без да се усъмнят кой е и да излезнат да го гонят както в Буковик. И ми обясни, смеейки се: „Взимах и аз мерки. Първо, имах два чудесни мои коня в Митрополията. Сетне, когато правех такива опасни пътувания, се обличах някак си по-различно. Хвърлях върху себе си едно черно английско наметало, обувах високи чизми до колената, вдигах расото и краищата му ги завързвах за джобовете. Върху калимявката хвърлях черна кърпа, на раменете ми висеше „Манлихера”, а на гърдите ми се кръстосваха патрондаши. На кръста носех кожен колан, на който висеше кобура на револвера ми, който беше голям и при нужда ставаше и за пушка. (Не си спомням да му кажа марката.) И от другата страна един нож в ножницата. Така всички ме вземаха за военен или фандар.”

 

Питам деспота, дали се е упражнявал в мишена и ми отговаря: „Да, често”. И придаде: „Не си спомням къде ти казах, че в Зрялци, при Аргири, който ме гости, почти цял ден се веселяхме, стреляйки в мишена”. И презапочна разказа си: „Бях казал много пъти в консулството на г-жа Пеза и на протосингела ми и на други верни лица, че ако бях застрашен да падна в ръцете на българите, и се намирах убит, да не смятат, че съм убит от български куршум, защото имах за цел, когато ми привършат патроните, да запазя последния да се самоубия. И бях поръчал да погледнат в устата ми, за да намерят белега от куршума.”

 

 

54. На 6 август 1906 година, празник на Възраждането, според древен обичай на Костурските митрополити трябваше да посетя Нестрам, седалище на фанатични българи, да проведа литургия с гръцка партия, така и оттам минавайки през няколко български села, да обиколя албанските села в епархията им, които се намираха в Колония (център на Колония беше Ерсека) и да

 

375

 

 

стигна до селата Пащани, Салеш, Фрасари, Люпишча, Премет и други. Пътуването от Костур до Нестрам беше много опасно, за щото българите знаеха, че на 6 август трябваше да отида в Нестрам. Преди няколко месеца в това село беше влязла многочлси на българска банда, превзе двора на къщата на един от първо борците на елинизма, Марко Папатерпо, старец на 70 години и го заобиколи вътре в къщата. Марко, обаче, от бойниците хвърляше направо върху комитаджиите и след като уби един от бандитите, другите избягаха изпоплашени. Маркос, значи, той и няколко други от нашите ми написаха да не отивам тази година на празника, защото по пътя ще да ме убият. Комитаджиите бяха заели позиции своевременно на две места и чакаха и бяха толко ва сигурни, че ще мина, че дори осведомиха Нестрам да ми изпратят коне, да си взема вещите и моите хора. Аз и Емин имахме коне. Нуждаех се обаче от един за моите вещи и за моите двама човека, единият секретар и другият слуга. Разбира се, предусещах опасността, която ме очакваше. Ако обаче, не отидех, това щеше да се смята за уплаха и отстъпване на гръцката община в Нестрам. (Нестрам имаше две общини - гръцка и българска), нашите щяха да загубят смелостта си, а българите щяха да се осмелят. Така че помислих си добре и реших, че трябва да тръгна. Когато научиха решението ми в Митрополията, се изпостреснаха. Протосингелът, незабравимият Платон, се опитваше да ме отклони от пътуването и виждайки моята настойчивост, постави баща ми да ми попречи. Той започна да плаче и да ме моли да не го правя това зло на старините му; защото, казваше, научил, че смъртта ми е сигурна. Аз го успокоих колкото можах, казах му да не се страхува, защото съм взел съответните предпазителни мерки и ще се върна назад жив и здрав и след това тръгнах с Емин и другите двама мои хора. Отбягнах обаче засадата така: вместо да отида направо а Нестрам през Зелени и други български села, направих един полукръг между Костур и Нестрам и отидох по езерото в Дупяк, оттам за Хрупишча и оттам по планините, откъдето не се надяваше никой, че ще мина, стигнал неочаквано в Нестрам, след едно пътуване от десет часа, вместо шест. Нашите в Нестрам бяха изужасени и се изненадаха, след като ме видяха жив. На другия ден извърших литургия, говорих в църквата и им дадох смелост и след това останах още няколко дни и се погрижих за училищата и църковните въпроси. Оттам трябваше да си отида поради тактическата си обиколка по планината Грамоста.

 

376

 

 

В Нестрам през тези дни, които бях, дойде един овчар и каза, че миналата вечер разбойници му бяха откраднали няколко овце. Когато го попитахме какви хора бяха, ни отговори, че са говорили български. И селяните ми обясниха, че е била бандата, която ме очакваше, която след като ме видя, че минах, дойде в Нестрам и е откраднала овцете, за да яде.

 

 

55. От Нестрам, според реда, трябваше да отида в Калевица и след това идваше ред на албаногласните села в Северен Ипир. Обаче, поради това, че се страхувах от завардването на пътя между Нестрам и Калевишча, смених направлението и, изоставяйки Калевишча, потеглих за други села. За да заблудя дори комитета, написах писмо на отсрещното село, чието име не помня, да ми изпратят коне да отида уж там. Българите научиха, че тази вечер ще отида в селото им и сигурно ме чакаха. Когато обаче яхнахме конете, без да кажа нищо на никого, взех друго направление и влезнах направо в албанската земя, където се чувствах сигурен. Това, че отскочих Калевишча, нямаше голямо значение. Важното бе да отида в Нестрам, което беше център на периферията и седалище на мундир. След като посетих албанските Села Кютеза и Дарда (Дарда е албаногласно градче, но съвсем гръцко), пристигнах в Корча и гостувах на Митрополията. Митрополит беше приятелят и съученикът ми Фотиос, човек образован и миролюбив, който ме молеше да прекъсна опасните обиколки, да не тичам наляво и надясно, защото българите ще ме убият и сътрудничащите с тях туркоалбанци. В Кория останах няколко дни. Сприятелих групировките на местността Вивли и Храстаки Нику. Поставих програма за национално действие, под ръководството на протосингела поп Петро, който и днес е интерниран от Албания и ежедневието си прекарва в Керкиря, и след това, оставайки временно в Северен Ипир, който беше сигурен и безопасен, се върнах набързо в Костур, където беше нужно присъствието ми поне за 10 дни. Възнамерявах да продължа по-късно пътуването си в Северен Ипир. Българите, междувременно, изгубиха стъпките ми. Знаеха, че съм в Кория и си представяха, че ще продължа надолу. Пристигнах неочаквано в Кория след като пътувах 12 часа с коня. През този ден в Хупенишча бяха убили българите три или четири жени и ги бяха обесили за краката, след като ги разпраха.

 

 

56. Не минаха и три дни, откакто пристигнах в Костур, получавам телеграма, че се убил Фотиос, близо до едно село, два

 

377

 

 

часа от Кория, където беше излезнал на обиколка. Същевременно получавам телеграфически заповед от патриаршията да отида веднага в Кория и да извърша погребението на умрелия. Веднага отидох в Кория. За щастие, българите не можеха да ме наблюдават и в извънредните ми обиколки, както сега, ако не бяха информирани от предишните, затова този път потеглих направо. Там намерих народа ужасен и трябваше да преокриля убежденията им. Погребението извърших заедно с Митрополита на Дирархия, по-късно Икомидски Прокопиос. Аз произнесох погребалната на незабравимия Фотиос. Качих се на амвона и започнах с профитна реч. И същевременно с ръката си показвах към Гърция. Речта ми бе импровизирана, но ги фанатизира и плачеха. Казах им, че не трябва да се отчайват, че на мястото на убития ще изпратим по-добър и ако убият и него, ще изпратим още по-добър. Това, им казах, бе съдбата на гръцката нация, да работи с кръвта си за освобождението си. И им повтарях, че никой не може да засенчи законите на Юда и игумена на техните съдби, докато не дойде този, който е обещанието на народността, гърци, албаногласни, славяногласни и които всички са чисти деца на гръцката народност.

 

Ентусиазмът на изплашения народ, който беше наводнил църквата и двора, мълчалив и замислен, беше неописуем. Гласове, проклинания, възгласи отекваха наоколо. Толкова, че след като завърших речта си, мутешарифът (окръжен началник) на Корча, който беше ужасен антигрък, питаше настойчиво муавина си (помощника си) какво казах в речта си. Муавинът беше грък и мой приятел. Каза му, че съм говорил на много стар гръцки и не разбрал добре какво казах. Но казал, че говорех върху религията и други подобни неща.След погребението започнах разпити и се уверих, че Митре Влаха беше дошъл в едно село на Корча и се беше споразумял с албанците за тази дейност. В Корча имаше един албанец Костурис, на когото се бе приписало убийството. Това, обаче, не можех да уточня. Уби го на пусто място, докато отиваше в едно село бандата. Когато написах в Патриаршията, хвърлих престъплението на споразумението на албанеещия се муте-шариф на Корча с Костури и една разбойническа банда, за да успея преместването на мутешарифа.

 

Когато накрая бях в Янина, представителят на Йоанина, Калгос, който по това време беше съветник на мутешарифа на Превеза, фанатичен албанец, ми каза, че след като се чу за убий-

 

378

 

 

ството на Фотиос, мутешарифът му казал, че е станала грешка, защото е трябвало да убият друг Каравангелис, и че за беда си отиде човекът.

 

 

57. Обаче, междувременно турското правителство, натискано от руското и английско посолство, първо ме изключи от управителния съвет на Костур, което по право заемах като митрополит, съгласно нашата законодателност. След малко време ми забраниха да излизам от Костур и да правя обиколките си. Това ставаше в началото на 1907 година и накрая на същата година Великият везир Ферит паша, поиска непрекъснато от Патриарха да ме отзове. Патриарх Йоаким III се опитваше да го разубеди, когато везира му постави срок за отзоваването ми със заканата, че в противен случай ще заповяда да ме отзоват със сила чрез жандарменията. Патриархът, виждайки, че се намира пред телефонен стълб и искайки да опази достойнството ми, ме назначи член на Светия Синод. Аз междувременно от специалната кореспонденция, която имах с града , бях научил за трудното положение на Патриарха и така се съгласих за назначаването си. Сетне и борбата вече беше към края си. След малко се прогласи Хуриета и гръцките и българските чети слезнаха в градовете, сприятелиха се с турските революционери и се разформираха.

 

Така предадох властта си на протосингела си Платон и след като извърших литургия за последен път и се разделих с ентусиазирана реч, отидох си от Костур за голяма радост на българите и отчаяние на гърците, които ме съпроводиха с жените си и децата си като на манифестация в града с благословия и лозунги. И през целия ми път до Суровичево селяните излизаха на пътя да ме поздравят. Така си отидох от Костур, където живеех в продължение на седем години, от 1900 до 1907 година, борейки се с цялата си душа за народа си и отечеството ми.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]