По възражданьето въ градъ Охридъ

Е. Спространовъ

 

ГЛАВА II.

Кошишчани. — Рѣшението имъ да си построѭтъ махаленско училище. — Инициаторитѣ. — Постройванье на училището. — Коста Нелчиновъ. — Затрудненията му въ училището и сръбскитѣ буквари. — Мелетия за кошишкото училище. — Първиятъ български изпитъ. — Мълва за отказванье отъ патриаршията. — Битолскиятъ руски консулъ Хитрово. — Ежегодна субсидия за поддържанье на училището. — Василъ Диамандиевъ. — Неговото отстранение. — Попълнение на Ю. Ивановата статия, помѣстена въ сп. Свѣтлина, год. 1892, кн. X и XI. — Постѫпката на Мелетия за страхъ на населението. — Джорджаки Челеби. — Числото на гъркоманитѣ. — Биографически свѣдѣния за Мелетия. — Контра-жалба. — Андрико. — Изгорванье на архиепископския домъ. — Дохожданье на екзархитѣ. — Скриванье на прошенията отъ тѣхь. — Махзаръ до Н. И. В. Султана. — Ново прѣдателство. — Тогавашниятъ гръцки печатъ.

 

Едноврѣменно съ Мустревото вечерно училище се почнѫла постройката на Кошишкото махаленско училище. Нѣколкома селяни гурбетчии и земледѣлци, придошли отъ селата, съвсѣмъ независимо и самостоятелно рѣшаватъ да издигнѫтъ свое училище въ махалата си Кошишча. Наистина, кошишчани не минавали за чисти граждани, защото били повечето прѣселени отъ околнитѣ села и поминували съ земледѣлие, градинарство и гурбетлъкъ. Прѣдставителитѣ на тази послѣдната професия, т. е. гурбетчиитѣ, като отивали всѣка година въ Галацъ и Браила, имали щастието по-скоро да се напоѭтъ съ народенъ духъ и съ любовь къмъ отечеството. Като се върнѫли въ края на есеньта въ 1858. год. по домоветѣ си, поканени и насърчени отъ Д. Миладиновъ, рѣшили да си построѭтъ свое народно училище. Това рѣшение тѣ го взели на самъ-день св. Никола. Въодушевени отъ благородната мисъль и отъ патриотическото рѣшение, тѣ нито помислили даже, какъ и съ какво ще се строи това училище.

 

Инициаторитѣ за постройката на Кошишкото училище били слѣднитѣ кошишчани: Наумъ и Никола Нелчинови, попъ Апостолъ Соколевъ, Христо Дебранъ, Илия Недановъ, братя Нерѣзанови, попъ Хр. Кувенджиевъ (още мирско лице), Яне Главе, Дойчинъ Стария, Митушъ и др. Тѣзи господа прѣкарали зимата и на св. Трифонъ (1. февруари 1859. г.),

 

 

633

 

прѣди да тръгнѫтъ пакъ за Влашко, събрали се още веднажъ и взели окончателно рѣшение. Избрали за икономъ-надзиратель попа Ап. Соколевъ и рѣшили още тогава да се започне постройката. За пари — да живѣѭтъ волнитѣ помощи! Още на минутата паднѫли около 50—60 минца. Женитѣ подарявали обеци, ризи, платна, убруси, съ една рѣчь, кой каквото ималъ и каквото можелъ. За да бѫде по-сигурно изкарваньето на училището, на другия день мало и голѣмо се събрали, изчупили камъни отъ баира и на подареното мѣсто отъ братя Карафиловци, живущи тогава въ Цариградъ, въ твърдѣ кратко врѣме издигнѫли основитѣ и първия етажъ.

 

Хубавата пролѣть не заварва инициаторитѣ въ Охридъ. Тѣ пакъ отишли въ Влашко, калъ да носѭтъ и калдърми да правѭтъ, а доизкарваньето на училището оставили на грижата на попъ Соколевъ. Той правилъ какво правилъ, на 1860. год. довършилъ зданието. Разбира се, когато се кроело да се построи това училище и когато се строело, никой не казвалъ, какво ще бѫде и кой ще учи. Благороднитѣ кошишчани въ умоветѣ си само знаели, че тукъ ще звучи българска рѣчь, а не гръцка. Тѣ прѣзирали варошанитѣ и месокастранитѣ, които имъ се присмивали, че правѭтъ плѣвна, а не училище. Жертвували и строели, безъ да имъ помогне нѣкой отъ гърчѣещитѣ се и невѣжи още граждани. Така или иначе, за срамъ на ония, които имъ се присмивали, училището било изкарано, учителятъ доведенъ и ученици още първата година се записали около 200 момчета.

 

За учитель на това училище въ сѫщата година билъ назначенъ Коста Нелчиновъ (Модричанинъ), прозванъ Микрото (малкото) по причина на малкия му ръстъ. К. Нелчиновъ почнѫлъ да драска праволинейната славянска азбука още дѣте, когато билъ ученикъ у попа Стефана Гьурчевъ. И сега разказва Нелчинъ, какъ попъ Стефанъ единъ день го билъ и му изкѫсалъ малкото лексиконче, направено отъ него на единъ листъ съ гръцки думи и български обяснения. К. Нелчиновъ, за да научи тия драсканици, дължелъ на стрика си Митре, който и първъ го подбутнѫлъ да учи българско четмо. Послѣ това, той билъ заведенъ отъ татка си въ Галацъ и тамъ училъ нѣколко врѣме у нѣкой свещеникъ Максимъ, който билъ побѣгнѫлъ отъ Търновскитѣ села по нѣкакви гръцки интриги. Когато кошишчани намислили да зидатъ училище, той отишелъ въ Цариградъ, двѣ години се училъ у Илариона Макариополски и въ 1860. год. се върнѫлъ дома и билъ назначенъ учитель въ новопостроеното училище. Това училище сѫщата година било осветено за петь лири отъ Мелетия и тайно посветено на св. св. Кирила и Методия.

 

Първиятъ учитель на това българско училище въ Охридъ разказва, какви затруднения е срещнѫлъ първата година. Микрото, като се видѣлъ заобиколенъ отъ 150—200 момчета по-голѣми и по-възрастни отъ него, се смаялъ. Чуделъ се какво да имъ прѣподава. Нито книги ималъ, нито пъкъ учебници. Самъ прѣписвалъ на бѣли листове уроцитѣ и ги раздавалъ на ученицитѣ. Съ такива затруднения, безъ редъ и безъ дисциплина, по

 

 

634

 

нѣкакъвъ случай, Мелети донесълъ 150—200 сръбски буквари отъ Бѣлградъ. Моментално се разграбватъ и улесняватъ работата на Нелчинова. По такъвъ начинъ тръгнѫло вече напрѣдъ дѣлото. Послѣ били доставени Данови читанки и други книги и се осигурилъ успѣхътъ на училището.

 

Сръбскитѣ буквари послужили на първо врѣме за по-лесно запознаванье съ българската азбука като обща въ онова врѣме съ сръбската, а не за изучванье на сръбския езикъ, както искатъ да кажѫтъ нѣкои.

 

Гъркоманитѣ никакъ не вѣрвали въ успѣха на това училище. Тѣ се смѣели и никакъ не обръщали внимание. Чудно било за тѣхъ да слушатъ за българска граматика. Бащата на учителя въ главнитѣ св. Климентски училища Савинъ съ ирония запитвалъ Нелчинова: „е, како, даскале, учишъ ли ги дѣцата бугарска граматика?” — „Учѫ ги, дѣдо, по малу, учѫ ги,” отговарялъ Нелчинъ. — „За бугари граматика! Каква граматика бугарска, Бога ти?! Я, поучи ги ти малу, та пъкъ прати ги горѣ кѫдѣ сина ми.”

 

Мелети прѣзъ пръсти гледалъ на това училище. Цѣльта му била, както се вижда, отъ една страна да усмири духоветѣ на населението, а отъ друга — да запази въ цѣлость Вароша. На ония, които се явявали прѣдъ него и му напомняли за бълг. езикъ, той имъ посочвалъ Кошишкото училище и имъ казвалъ: „кой сакатъ да се учитъ бугарски, нека ходитъ кѫде селянине во Кошишча.” За него Кошишкото училище било играчка, и той посочвалъ на него като на нищожно и смѣшно нѣщо.

 

Минѫла учебната година. К. Н. се приготвилъ да дава изпитъ. Повечето тичали за подигравка да видѭтъ, какъ Микрото ще изпитва ученицитѣ „бугарска граматика.” Разбира се, любителитѣ на народа гледали съ благоговѣние и като на свето нѣщо на първия изпитъ. Училището се прѣпълнило и отъ страхъ, да не би се събори, учителятъ поканилъ гоститѣ на отворено мѣсто. Започнѫлъ се изпитътъ подъ открито небо. Никой не се стѣснявалъ отъ горещината и отъ лѫчитѣ на слънцето. Най-любознателенъ и горещъ привърженецъ на народната партия билъ Ангелъ Групчевъ. [1] Той седнѫлъ и почнѫлъ да екзаминува. Всички слушали съ внимание и смаяни останѫли отъ отговоритѣ на ученицитѣ. Навалицата прѣди изпита идѣла за смѣхъ, а когато се връщала, връщала се замислена и сериозна. Изпитътъ направилъ прѣвратъ въ главитѣ на слушателитѣ. Тѣ почнѫли да мислѭтъ за замѣнението въ училищата на гръцкия езикъ съ български.

 

Кошишкото училище отначало не било затваряно, но не и неприслѣдвано. То полека-лека вървѣло напрѣдъ. К. Н. криво-лѣво училъ българчетата да четѫтъ и пишѫтъ български. Той пуснѫлъ мълва за отказванье отъ патриаршията, споредъ наставленията дадени нему отъ дѣда Илариона, ала съчувствие никѫдѣ не намѣрилъ. Явно било, че въпросътъ още не билъ узрѣль, и хората не вѣрвали въ можностьта да

 

 

1. Ангелъ Групчевъ е баща на Коче Групчевъ, който отначало бѣше горещъ привърженецъ на българщината, а днесъ за пари апостоль и пропагандистъ на сръбскитѣ шовинистически стремления. Той сега живѣе въ Цариградъ и минава за администраторъ на сръбския в. „Цариградски Гласник.”

 

 

635

 

се отървѫтъ съвсѣмъ отъ гръцкото духовенсгво. Я. Сапунджиевъ, виденъ и интелигентенъ младежъ, който по-сетнѣ станѫлъ единъ отъ първитѣ дѣйци по възражданьето, тогава писарь въ митрополията, му казалъ, че това не може да бѫде и никога не ще стане. Тази мисъль се виждала още невъзможна за охридчани. Микрото млъкнѫлъ и пипалъ по малцѣ напрѣдъ. Училището ту било отваряно, ту било затваряно. [1] Той училъ почти що даромъ. Сегизъ-тогизъ получавалъ като милостиня отъ Влашко по минцъ и два и се прѣхранвалъ. Така го заварила 1865. год. Тогава дошелъ въ Охридъ рускиятъ консулъ А. М. Хитрово въ Битоля, и кошишчани се обърнѫли къмъ него съ едно прошение за помощь. Той, като забѣлѣзалъ кипежа за народно самосъзнание въ Охридъ и като видѣлъ, че гъркоманитѣ иматъ всичкитѣ приходи въ рѫцѣтѣ и тъпчѫтъ немилостиво правдата, рѣшилъ се да подкрѣпи това мъничко свѣтило, за да не би и то да угасне всрѣдъ тия мъгливи врѣмена. Той помогнѫлъ на първо врѣме съ 10 наполеона, а послѣ издѣйствувалъ отнѣгдѣ ежегодишенъ приходъ по 300 рубли. Подиръ една година донесълъ ги паритѣ призренскиятъ руски консулъ Теофилъ и научилъ Нелчинова, какъ да прави разпискитѣ. По такъвъ начинъ се обезпечило по-нататъшното сѫществуванье на училището.

 

Една година прѣди това билъ условенъ за учитель въ това училище Василъ Диямандиевъ. Той учителствувалъ 1 — 1 1/2 година и послѣ, подозрѣнъ и наклеветенъ отъ нѣколкома подкупени кошишчани за безбожникъ прѣдъ митрополита, билъ отстраненъ отъ училището. [2]

 

Понеже почнѫхме да говоримъ за Кошишкото училище, нека ни бѫде позволено да кажемъ още двѣ-три думи за освѣтление и попълнение на статията „къмъ историята за възражданьето на гр. Охридъ” отъ Ю. Ивановъ, помѣстена въ сп. „Свѣтлина,” 1892 година., кн. X и XI. Г-нъ Ивановъ казва, че, благодарение на Анастасъ Папуджи, Кошишкото училище цъфнѫло и напрѣднѫло. Наистина, той като настоятель прѣзъ 1866. год. поуредилъ училището и тръгнѫль съ пандахуса да странствува прѣзъ Цариградъ за Влашко и да събира волни помощи. Освѣнъ нѣкои книги, подарени отъ различни граждани, живѣещи въ странство, той друга помощь не принесълъ, а натоварилъ още настоятелството и съ дългъ отъ 2500 гроша. Поради това се дигнѫли гонения противъ него, и той билъ отстраненъ. [3]

 

К. Н. казва, че той отпразднувалъ пръвъ пѫть св. св. Кирилъ и Методи въ училището прѣзъ 1860. год. и то твърдѣ тайно.

 

К. Н. е свещеникъ въ столицата и е пенсиониранъ.

 

Забѣлѣжка. Статията на Ю. Ивановъ не е лишена отъ невѣрности. Както се вижда, той, за да напише тая статия, се ползувалъ отъ съобщения

 

1. Вж. в. „Македония” за 1867 год. бр. бр. 39—40, 46.

 

2. Вж. в. „М.” сѫщата година, сѫщитѣ бройове.

 

3. Вж. в. „Македония” за 1868 год. бр. 19.

 

 

636

на хора, хоито не взимали никакво участие въ тая борба или пъкъ сѫ слушали събитиета отъ други по-стари и по-близки до епохата дѣйци.

 

*  *  *

 

Слѣдъ диганьето на Д. Миладиновъ Мелети намислилъ да всѣе страхъ и трепетъ въ населението. Цѣльта му била, никой да не смѣе да пожелае и да помисли за реформи въ училищата. Той, както казватъ, влѣзълъ въ споразумѣние съ нѣкого Джорджаки Челеби, който дошелъ да прѣдприеме интизапа на езерото. Дж. Челеби билъ родомъ ерменецъ и билъ нѣщо като ревизоръ, ужъ упълномощенъ отъ правителството. Той, слѣдъ нѣколко врѣме, откакъ се извършило грозното прѣдателство на Д. Миладиновъ, прѣдприелъ една ревизия по училищата. Слѣдствието на тая ревизия било затваряньето на нѣколкома видни и подозрителни граждани. Джорджаки направилъ доносъ, че въ училищата се прѣподавало криво учение за пророка Мухамеда. Той ужъ намѣрилъ въ учебницитѣ, че „ὀ Μουχάμεδος εἶναι ψευδοπροϕήτης” (Мухамедъ е лъжепророкъ). По поводъ на това послѣдвали страшни обиски и били арестувани Никола и Стефо Мустреви отъ Месокастро, Христо Лимончевъ и нѣкои други отъ Вароша и ги държали затворени доста дълго врѣме. Най-сетнѣ се освободили, като заплатили скѫпо за своята свобода.

 

Дж. Челеби посѣтилъ и Кошишкото бълг. училище, но нищо не направилъ. Нелчиновъ казва, че това било по заповѣдь на Мелетия. До колко е вѣрно туй прѣдположение, не се знае. Самозваниятъ ревизоръ питалъ учителя, какво учи дѣцата и какво прѣподава; разгледалъ учебницитѣ и се махнѫлъ. Както се вижда, всичко сторено за лице. [1]

 

Ето по какъвъ начинъ Мелети задавалъ страхъ и трепетъ. Къмъ това свое срѣдство той прибѣгвалъ неведнажъ. Читателитѣ на много мѣста ще прочетѫтъ за подобни гнѫсни дѣяния, скроени отъ него и гъркоманитѣ. Като станѫ тукъ дума за тѣзи послѣднитѣ, нека да ги изброимъ за любопитство на читателя. Тѣ били от най-начало, тѣ сѫ и сега. Имената имъ сѫ слѣднитѣ: Тасе Зарчевъ съ синоветѣ си, Стефания попъ Димитриевъ, Наумъ и Анастасъ Точкови, Хр. Манчевъ, Георги Манчевъ, Маргаритъ (отъ влашко произхождение), Наумъ Стружанъ съ синоветѣ си, Стефо, Илия и Георги Каневчеви, Стойче Търпейчанинъ (прозванъ Алафранга), Йонче Шурбанъ, Коста Филипчевъ, Панделия Василчевъ, Христо Топеничаровъ и Серафимъ Матлия. Тѣ сѫ отъ Варошъ. Отъ Кошища: Стоянъ Кьичеĕцъ; отъ Месокастро: Чипановци и попъ Стефанъ Гьурчевъ, а отъ Влашка махала: Пихеонъ и една-двѣ кьщи арнаути. Съ тие сѣмейства Мелети се е държалъ до 1879. и е вършилъ всичкитѣ лошотии.

 

Имало и такива, които отначало били гъркомани, а по-сетнѣ, като видѣли, че гъркоманството пада, а народната партия се усилва, взима

 

 

1. Отъ каква народность е билъ тоя Джорджаки или Гьоргаки, положително не се знае. Нѣкои казватъ, че билъ българинъ отъ Пловдивъ, но до колко е вѣрно това, не може да се докаже. Желателно е, ако помни нѣкой отъ охридскитѣ старци, да обади.

 

 

637

 

върхъ и отъ день на день придобива все по-голѣми и по-голѣми права, зарѣзали гьрчѣещитѣ се братя и влѣзли въ лоното на българщината. Къмъ тѣхъ ще отнесемъ доктора К. Робевъ заедно съ възрастнитѣ му тогава синове и бр. Стрѣзови.

 

Горѣпоменѫтитѣ сѣмейства били и днесъ сѫ, съ изключение на двѣ-три фамилии, които сѫ нанесли такива пакости на събратята си въ Охридъ, щото охридчани нѣма да ги забравѭтъ никога. Тѣ сѫ били привърженицитѣ на Мелетия и съ тѣхъ той палилъ, затварялъ, грабилъ, горилъ и заточвалъ.

 

*  *  *

 

Охридскиятъ гръцки митрополитъ Мелети, прозванъ отъ населението Налетия зарадъ лошитѣ му дѣяния и постѫпки, е личность, която играла най-голѣма и най-важна рола въ всичката тъзи борба за духовна и църковна независимость. За това не ще бѫде излишно, ако дадемъ нѣколко кратки биографични свѣдѣния за неговата личность.

 

Мелети билъ родомъ гръкъ отъ Гелиболъ (Галиполи). Прѣди да сѣдне на охридския архиепископски прѣстолъ билъ въ врѣмето на митрополита Дионисия Декаполски неговъ протосингелъ и прѣживѣлъ около 10. години въ Охридъ. Послѣ, възпроизведенъ въ епископски санъ, билъ проводенъ, както видѣхме вече, въ Зворникъ (Босна). Въ неговото отсѫтствие митрополитъ Диониси билъ замѣненъ съ Иоаникия Елбасански. Слѣдъ смъртьта на този послѣдния билъ назначенъ въ Охридъ въпросния митрополитъ Мелети.

 

Мелети, когато стѫпилъ на охридския св. Климентовъ прѣстолъ (това било въ 1860. год.) билъ срѣдна доба човѣкъ. Високъ, прѣдставителенъ, всѣкога сериозенъ и наперенъ, съ голѣми черни очи, черна дълга брада, широки плещи. Високо образование нѣмалъ, но за това пъкъ билъ голѣмъ практикъ въ калугерскитѣ работи. Отраснѫлъ всрѣдъ калугери и митрополити, най-сетнѣ и самъ станѫлъ митрополитъ. Въ постѫпкитѣ си всѣкога е билъ сѫщъ езуитъ. Не се спиралъ прѣдь никакви срѣдства, за да постигне цѣльта си. Немилостиво събличалъ паството. До кръвь мълзѣлъ (доилъ) всѣкого, както казва Пърличевъ въ една пѣсень. Съ грабенитѣ пари отъ българитѣ ударялъ по тѣхнитѣ глави.

 

Въ борбата съ населението Мелети не съвсѣмъ самостойно е дѣйствувалъ. Разпореждания и диктовки получавалъ отъ самата патриаршия. Това се доказва оттукъ, че тя по никакъвъ начинъ не искала да го замѣни. Никакви оплаквания прѣдъ нея не подѣйствували и не повлияли. Четиридесеть смъртни грѣхове избройватъ прѣдъ нея, сторени отъ него, тя не трепва и се осмѣлява да каже, че и Христосъ съгрѣшилъ, като говорилъ съ самарянката.

 

Митрополията на Мелетия била цѣлъ харемъ. Ималъ на разположението си нѣколко жени. Водилъ съ себе си и баба, която му бабувала. Казватъ, тя му е избабувала цѣли 18 дѣца: 6 въ Охридъ и 12 въ Крушово.

 

 

638

 

А въ Янковецъ, Рѣсенъ и другадѣ? Разбира се, че всички тие нещастни негови рожби били убивани и изфърляни.

 

Мелети стоя въ Охридъ и бѣше поддържанъ отъ патриаршията и слѣдъ дохожданьето на първия български митрополитъ Натанаила. Най-послѣ, слѣдъ благополучното за насъ свършванъе на тая борба, бѣше замѣненъ съ другъ подобенъ нему и проводенъ като на заточение въ Лариса (Енишеръ). И тамъ завлѣче жената на внука си попъ Андонакия — негова любовница и негова съдържанка. Неотдавна тамъ умрѣ за голѣма скърбь на Вселенската Черква. [1]

 

*  *  *

 

Слѣдъ подаваньето на всеобщата епархиална анафора въ патриаршията противъ Мелетия, този послѣдниятъ малко се замислилъ и пожелалъ да обори първата жалба съ друга епархиална, съставена и подписана отъ неговитѣ привърженици. Тогава, сѫщата тая година (1865), той разпратилъ по епархията своитѣ агенти, да агитиратъ и да събиратъ подписи за контра-жалбата. И наистина, кѫдѣ съ измама, кѫдѣ съ подкупъ, кѫдѣ съ насилие [2] той събралъ малко-много подписи отъ селата Гопеши, Маловища и нѣколко отъ Охридь, Рѣсенъ и Крушово, и другата 1866. год. проводилъ я въ патриаршията жалбата на противницитѣ, която жалба трѣбвало да го оправдае и да го изкара чистъ и непогрѣшимъ.

 

Както се вижда, тая жалба трѣбва да била прѣдизвикана отъ патриаршията, която искала обяснения на поплацитѣ отъ населението. Най-сетнѣ тя се удостоила да види оправдателния документъ на Мелетия и то паправенъ отъ самото православно население, което се придържало о патриаршията и е подъ нейното вѣдомство, а не отъ ония отстѫпници и измѣнници, които искали да махнѫтъ гръцкия езикъ и да се откажѫтъ отъ Вселенската Черква.

 

Когато патриаршията получила тази контра-жалба, поразена била отъ нищожното меншество на подписитѣ. Тя, естествено, се запитала, защо първата анафора е пълна и прѣпълна съ подписи и печати, а пъкъ въ тази послѣдната не само нѣма достатъчно количество подписи, ами още не фигурира нито единъ печатъ на нѣкоя община или на нѣкоя махала. Забѣлѣзала нелѣпостьта на всичко това и рѣшила безъ друго да проводи екзархи въ Охридъ, за да изслѣдватъ работитѣ тамъ на мѣстото и прѣдъ лицето на еднитѣ и на другитѣ.

 

 

1. Прѣди три-четири години, вчасъ слѣдъ смъртьта на Мелетия, чели сме нѣкои биографична черти за него и въ в. „Балканска Зора”, но въ кой брой и коя година отъ вѣстника не помнимъ сега.

 

2. Вж. в. М. за 1867. г., бр. 46. Сѫщия в. за 69 г., бр. 51. Въ една дописка отъ Крушово ето какво четемь: „Охридскиятъ владика г-нъ Мелетия, гледающи, че всичкия български народъ въ епархията му е незадоволенъ отъ неговитѣ отношения, побърза прѣди два мѣсеца да испълни ужъ длъжноститѣ по черквитѣ на всичката си епархия. И тъй въ това двумѣсечно прѣбивание, отъ като си събра годишната си стойность, принуди зорленъ топузленъ сичкитѣ села да му ударятъ печатитѣ и подписитѣ си, че ужъ билъ харенъ. И отъ какъ си остави други насилници (зорбаджи онданъ бетеръ) за да му довършѫтъ намѣрението му, си дойде и въ Крушово”.

 

 

639

 

Горкиятъ Мелети! При всичко че отъ всѣкоя кѫща взелъ по десетина подписа, пакъ не можалъ да събере толкова, щото да може да се оправдае. По десетина отъ кѫща казваме, защото не се записвали само домовладѣлцитѣ, ами още и синоветѣ имъ, и внуцитѣ имъ и т. нт. Тъй напр. отъ дома на Т. Зарчевъ подписва се самъ той, подписватъ се и синоветѣ му Христо, Андроникъ и Стефанъ, като че съставятъ отдѣлни сѣмейства, подписватъ се и тѣхнитѣ дѣца и т. нт.

 

Ето по какъвъ начинъ били събрани малкото число подписи на контра-жалбата.

 

Мелети ималъ свои богати и влиятелни лица въ Цариградъ, които го покровителствували и дѣйствували за него въ патриаршията. Помежду тие лица билъ и нѣкойси Андрико — богатъ и влиятеленъ царигражданннъ, който и самъ лично поднесълъ жалбата на Мелетия прѣдъ патриарха. Тие негови патрони бивали богато възнаграждавани отъ него съ подаръци и съ пари.

 

Мелети е похарчилъ 4000—5000 т. лири за да остане въ Охридъ, но не можалъ. Разбира се, тие пари били скубени отъ населението.

 

Забѣлѣжка. Като описваме ония събития, които сѫ станѫли прѣди почти полвина вѣкъ, трѣбва да споменемъ още за едно, което нанесе голѣми загуби на охридчани и ги лиши отъ единъ безсмъртенъ паметникъ, който постоянно имъ припомнювалъ за минѫлото величие на Охридъ и за минѫлата самостойна и независима охридска архиепископия. Това е изгорваньето на архиепископския домъ, който се намиралъ въ двора на съборната черква св. Климентъ и на югъ отъ нея. Тоя домъ билъ громадно и великолѣпно здание построено по византийски стилъ. Особено за забѣлѣзванье въ него била широката украсена съ всѣкакви мозайки и великолѣпна стая, [1] въ която се събирали подвѣдомственитѣ на архиепископа митрополити, рѣшавали въпроси за черквата, издавали закони и се съвѣтвали въ случаи на нужда, кого да изберѫтъ за архиепископъ изпомежду си. Въ тая стая имало още и единъ великолѣпенъ тронъ, на който сѣдѣли патриарситѣ, когато се обличали за литургия, или пъкъ когато на второ възкресение народътъ имъ цѣлувалъ рѫка. [2]

 

Печалното събитие, за което ни е думата, се извършило въ една хубава нощь прѣзъ мѣсецъ юни на 1862. год. Пламъцитѣ на стария архиепископски домъ се издигали до небеса и се отражавали въ тихитѣ води на Охридското езеро. Луната и звѣздитѣ въ тая фатална нощь блѣднѣели прѣдъ свѣтлината на тоя страшенъ и опустошителенъ пожаръ. Цѣли три часа не се изминѫли и всичко било обърнѫто на прахъ и на пепель. Дълго врѣме още тлѣели остатъцитѣ на старата архиепископия за голѣма скърбь на охридчани! Тѣ и сега помнѭтъ страха и скърбьта прѣдъ видъ на това чудовище — пожарътъ, който заплашвалъ да погълне цѣлия градъ. Какви хубави, антични и скѫпоцѣнни утвари унищожилъ той! . .

 

Днесъ на мѣстото на тоя домъ личѫтъ грозни развалини, обсипани съ недогорѣли главни и пепель; тукъ-тамѣ обрасли буренъ и търнье, а по почернѣлитѣ отъ димъ камъни се пекѫтъ змии и гущери. [3]

 

1. Споредъ г. К. Шапкарева (вж. „Бълг. Прѣгледъ” год. II—IX, 271) тая стая била украсена собственорѫчно отъ митрополита Калиника, който бидъ изкусенъ живописецъ.

 

2. Вж. „Бълг. Пр.” год. II—IX.

 

3. Научаваме се, че епархиалниятъ съвѣтъ въ Охридъ, по инициатива на митрополита Григория, рѣшилъ да построи тази година на сѫщото мѣсто двѣ класни училища — мѫжко и дѣвическо. За тая дѣль сѫ проводени и покани до живущитѣ въ странство охридчани да събиратъ волни помощи.

 

 

640

Причина за да изгори тая древна и историческа сграда е внукътъ на Мелетия Михалаки и намѣстникътъ му попъ Стефанъ Гьурчевъ. Тѣ, възползувани отъ отсѫтствието на Мелетия (той тогава билъ въ Крушово), устроили въ митрополията пиршество съ нѣколкома други младежи. Слѣдъ като се напили, оставили ужъ недогорѣли цигари и отъ това се запалила митрополията. До колко е вѣрно това, не се знае. Но изниква въпросъ, не било ли и това нарочно устроено, за да се прѣмахне отъ очитѣ на българитѣ тоя паметникъ, който имъ припомнювалъ за нѣкогашнитѣ архиепископи — патриархи Иосафата, Григория и др. на Първа Юстиняна и на цѣла България, Сърбия, Албания, Втора Македония, Западно море и пр. и пр. и пр.? Постѫпкитѣ на гръцкитѣ владици — унищожението на старитѣ бълг. рѫкописи, прѣслѣдваньето на бълг. училища и прѣмахваньето на горната титла, която я носили и послѣднитѣ митрополити, даватъ поводъ да се мисли, че изгорваньето на стария архиепископски домъ било нарочно устроено отъ Мелетия и компанята му? Днесъ никой не се съмнѣва въ това.

 

Прѣзъ 1874. год., слѣдъ дохожданьето на първия бълг. митрополитъ Натанаила, гражданитѣ искахѫ да възобновѭтъ домътъ, но правителството, по подстрекателство на гъркоманитѣ и на Мелетия, запрѣти постройката, при всичко че бѣхѫ се започнѫли разкопки за основитѣ.

 

*  *  *

 

Цѣли двѣ години охридчани чакали съ голѣмо нетърпѣние обѣщанитѣ екзархи и най-сетнѣ чакъ въ 1867. год. се удостоили да ги посрещнѫтъ и да ги видѭтъ. Тѣ били двама владици — Корчанскиятъ и Бератскиятъ, нарочно проводени въ Охридъ съ единствената мисия, да изслѣдватъ злоупотрѣбенията и лошитѣ постѫпки на Мелетия. Установили се въ кѫщата на Ангела Паунчевъ и почнѫли да поканватъ свещеницитѣ и църковнитѣ настоятели при себе и да ги разпитватъ.

 

Мелети, извѣстенъ отъ своитѣ приятели за тѣхното дохожданье, прѣдварително се постаралъ да заплаши и да подкупи нѣкои отъ свещеницитѣ, които имало да се явяватъ прѣдъ екзархитѣ. Но тая мѣрка малко му помогнѫла. Макаръ и да имало и такива, които укривали истината, безъ да похваляватъ или да изказватъ благодарность къмъ него, огромното болшинство било противъ него, и прѣдъ екзархитѣ изказвали всичко подробно и имъ се молѣли като на богове да дѣйствуватъ прѣдъ патриаршията, да се прѣмахне тоя недостоенъ архиереи, и да се застѫпѭтъ за тѣхъ. Много села, много общини, много частни лица имъ подавали прошения противъ архипастира си и тѣ, слѣдъ единъ-два мѣсеца, отправили се назадъ за Цариградъ съ цѣлъ кошъ такива. Самитѣ тѣ, екзархитѣ, се чудели на многобройнитѣ прошения и злодѣяния, които билъ направилъ Мелети, и, когато си тръгнѫли, дали обѣщания и надежди на народа, че, щомъ пристигнѫтъ въ Цариградъ, ще дѣйствуватъ прѣдъ патриарха и синода му за остранението на Мелетия. Горкиятъ народъ нека чака и нека се надѣва! Тѣ, за голѣмо съжаление, изпокрили жалбитѣ, а патриаршията пъкъ лъжела народа, че телеграфирала ужъ Мелетию да остави Охридъ. Отъ друга страна писвала нему пакъ да остане тамъ. Той поканилъ народа и поповетѣ да имъ прочете

 

 

641

 

писмото въ черквата св. Климентъ. Никои не отишелъ, а само му казали: „ако има царски муюръ, го (писмото) припознаваме; ако нѣма, ни владика припознаваме, ни гърцки патрикъ!” [1] Отъ това се увѣрили охридчани, че патриаршията никакъ не мисли да изпълни просбата имъ. Тогава тѣ рѣшили да се отнесѫтъ до В. Порта. На самъ день свети „Всѣхъ святихъ” Пърличевъ държалъ прочувствена рѣчь и поканилъ народа да състави единъ махзаръ до Н. И. В. Султана, съ който махзаръ да искатъ възобновлението на старата охридска архиепископия. Вчасъ слѣдъ отпускъ на черквата „съборъ голѣмъ се събрахме, писва дописникътъ, въ взаимнато училище и адресътъ къмъ Н. И. В. зготвихме со ситѣ печати градски, монастирски и стотници селски и со много хилядници подписи, со 30 печати еснафски и всѣкой еснафъ подписанъ, до нѣколко дни толкова голѣмъ ке се стори, що со лакти не ке домерви. Содържанието му е смѣшението со българитѣ, българи ние бидвеещемъ, си искаме патриканата наша, тая що толку вселенски собори я припозная и що на Султански кодексъ е подписана откакъ е припозная, тая що ни я грабия гърци со лукавина на 1767 година”. [2]

 

Мелети, докаченъ отъ всичко това и възползуванъ отъ туй, че патриаршията не взела въ внимание прошенията на паството, почнѫлъ пакъ да бѣснѣе и устроилъ ново прѣдателство. Цѣльта на това прѣдателство била да заплаши българитѣ и да имъ даде да разберѫтъ, че тѣ сѫ нищо, а той е всесиленъ.

 

Ето го прѣдателството. Щомъ си отишли екзархитѣ и слѣдъ горното събитие, Мелети наклеветилъ прѣдъ охридския каймакаминъ 12 мина търговци, че продавали ужъ противни за държавата книги. Той посочилъ на една фраза отъ гръцкия алфавитарионъ, която гласѣла: μάχου ὑπὲρ πίστεως καὶ πατρίδος (бий се за вѣра и отечество). Затворили търговцитѣ, и, когато ги изкарали прѣдъ смѣсения съвѣтъ (мезлича), каймакаминътъ попиталъ Мелетия: „докунуръ бу, деспотъ ефенди?” Той сериозно и натъртено, още и като придавалъ особена важность на думитѣ си, отговарялъ: „хай, хай! Чокъ докунуръ!..” — „Алънъ шунлари, хапсанеде коюнъ!” заповѣдва каймакаминътъ, и всички въ една минута напълватъ мрачния зънданъ.

 

Слѣдъ нѣколко дена правителството се увѣрява, че тѣ сѫ невинни и че това е била гнѫсна, подла и низка клевета, нарочно скроена отъ Мелетия, и ги освобождава.

 

 

1. Вж. в. М. за 1867 г. бр. бр. 11, 14 и 33.

 

2. Г-нъ Шапкаревъ въ поменѫтата вече рецензия (вж. „Бълг. Пр.” год. II, VII—X) казва, че нѣмало нужда втори пѫть да се отказватъ отъ патриаршията, защото вече се отказали още въ 1860. год. Наистина, охридчани бѣхѫ се отказали още въ 1860. год., но тоя отказъ никаква полза не принесе, и работитѣ си вървѣхѫ пакъ както по-прѣди. Тѣ, охридчани, се отказахѫ и отъ Мелетия, даже и не го приехѫ, но трѣбваше още много пѫти да молѭтъ патриарха да го повика назадъ и да го замѣни съ другъ. Окончателното отказванье станѫ когато отказътъ се съпроводи съ работа, а не само съ думи, т. е. когато се основа българска община, когато се прѣкѫснѫхѫ сношенията съ патриарха и когато се изфърли името изъ черквитѣ на Мелетия. Тая дата може да се смѣта за дата на отказа, а не оная на 1860. г., когато патриаршията гледаше като на шега на всичко, що ставаше въ Охридъ и около нея.

 

 

642

 

Ето съ какви срѣдства искали гръцкитѣ владици и патриаршията имъ да удържѫтъ въ ноктитѣ си бълг. народъ, безъ да му дадѫтъ да се опомни, да изпѫди мрака и невѣжеството, които го заобикаляли, и да се избави отъ тинята, въ която лежелъ. Това било борба на масата и духовното му началство. Послѣдното нарочно искало да държи въ простота и невѣжество масата за безбожно и немилостиво да я експлоатира, а тая пъкъ употрѣбявала всевъзможни усилия, за да се избави отъ лошитѣ и немилостиви експлоататори. Колкото по-упорити били гърцитѣ, толкова по-взискателенъ ставалъ нашиятъ народъ. Най-сетнѣ правдата надвива, враговетѣ паднѫхѫ, и ние спечелихме.

 

Прибавка. Тукъ му е мѣстото да кажемъ нѣколко думи за тогавашния гръцки печатъ. Всичкитѣ гръцки вѣстници, както и сега, си служили и си служѫтъ само съ клевети. Сега гърмѭтъ, че въ Македония пропагандиратъ българи, като че тамъ населението не е българско, а тогава казвали, че борбата е работа на нѣкакви панслависти и обвинявали рускитѣ консули въ Македония. Нѣкой дописникъ отъ Битоля до Courrier d’Orient казвалъ, че гонението въ Охридъ било подбутнѫто отъ нѣкои консули, та и екзархитѣ не знаели, защо се гони владиката, [1] а в. Фититисъ пъкъ клеветелъ прѣдъ цѣлия свѣтъ, че въ Мустревото училище горѣли лампи, приготовявани дури отъ Москва. [2]

 

 

1. На това в. Мак. отъ год. 1867, бр. 46. отговаря съ слѣднитѣ думи: „екзархитѣ не сѫ разбрали, защо се гони владиката, нѣма и да разберѫтъ, защото сѫ гърци и владиката е гъркъ, а тѣ, които плачѫтъ отъ него, сѫ българи.”

 

2. Вж. в. М. отъ 1869 г. бр. 40.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]