Сборникъ за Народни Умотворения, Наука и Книжнина, кн. VIII, 1892

М. Цѣпенков

 

III. Народни умотворения

 

8. Приказки фантастически и смѣшни

 

а) Фантастически

 

Отъ Прилѣпъ.

Записалъ М. К. Цѣпенковъ.

1. Девоічето и дванаесете месеци

2. Немата морска царица

 

1. Девоічето и дванаесете месеци

 

Еднá жéна си имала две кьеркьи: éдната би́ла нéзина, а дрýгата нáідена (пáштерка). Свóта кьéрка мóшне си́ милýаше, а пýстата пáштерка да бéше кáбил во éдна кáпка вóда да удáеше, и́ч нé кьеше да ви́дит, сé едно кáраше и тéпаше. Со сé што тóлку мáчела, паштéрка , пак та бéше здрáва и ка кáко нáко тѫ́рнка [1] а, нези́ната кьéрка, сé болни́чаа и неолни́чаа, на умрените вода му носела (готоа за смѫрт.)

 

Чýнкьи іа глéдаше жéната така здрáва паштéрка , во обрáзите подýена [2] кáко со цéвка, [3] што да ýдриш девóіката на едниó образ, дрýгьио да пýкнит, а от свóта — во ли́цето кáко леп да нé ла, ти́кьи мнóгу би́ло мáка, дéка тáка би́ла нези́ната кьéрка. Ми́сле, дýма маштéата, кáко злó да и нáпраит на паштéрка си, и дóшло нá ум éдна вéчер, да   пýштит нá вода каі éдна чéшма, што би́ла от грат нáдвор ; до чéшмата и́мало éдно дѫ́рво ветѫрни́чао и пот тоá дѫ́рво се зби́рале гьеоá ми ти ветроштиньето [4], да бéлкьим [5] кье и́скьинат [6] самови́лите паштéрка и нáзат ýште éднаш не кье е сé вратит.

 

 

1. Трънъ што ражда плодъ (търненки).

 

2. Надута.

 

3. Цев.

 

4. Талъсѫми, секакви зли духове.

 

5. Може би.

 

6. Да я скѫсатъ.

 

 

225

 

Пóшло си́рото девоіче нокьта нá чешма за да зáлеит вóда и, кога дóшло до дѫ́рвото, ви́дело единаесетмина мáжи и éдна стáра жéна, посéднати óколу-наóколу на тѫ́ркало. От мáжите и́маше и стáри, и млáди, и кýси, и дóлзи, а éднио би́л мнóгу кýс. Жéната стáра стóла мнóгу смуртена [1], таіа би́ла бáба Мáрта, а дрýзите би́ле единáесете мéсеци и нáі кýсиот бил Сéчко. (февруарий). Кога и ви́дело девоічето, се престрáшило и му рéкло: „добро-вечер, стри́ковци, што чи́ните, кáко сте, здраó-живо сте?”— „Дáл ти Бог дóбро, дéвоіче, и рéкле месéците, áрни сме, здрáви и живи. Ами ти́ кáко си и штó бараш во ниеднá доба да и́диш на вода? Ами како не ти éт стрáв, мóри дéвоіче?” — „Е, море стри́ковци, стрáв, нé страв, коа ме пýштат маштéа ми какó можам да нé одам?” му рéкло девóічето. „Ви́стина тáка , дéвоіко, каі што и́ма си́ла, прáвина нéмат, тýку слýшаі вáмо, іе рéкла Мáрта, нéшто што кьé те прáшам: коі мéсеци сéт по ýбаі и кóі сéт пó лоши во цéлата гóдина?” — „Ов, мóри злáтна бáбо, іе рéкла девóіката, áми си́те мéсеца сéт во годината от ýбаи по-ýбаи, нéмат ни́ еден лóш мéсец.” — „Аі со здрáвіе, пи́ле, іе рéкле, óі ми си и да си блаосоéна от Бóга и óт нас, за на сéкое прогоорýанье и по éден áлтѫн да ти пáгьат от ýстата.”

 

Си залéала вóда девóіката, си óтишла дóма, приклýкала на пóрта и и́злегла маштéа іе, да и óтворит. Кога іа ви́де óти со полни́ стомни и доіде, тáга [2] іе пáднала, óти беше се врáтило жи́во; запрáшала за нéшто и кóлку пáти што прогоóрило, тóлку áлтѫни бéше и пáднале óд уста нá земита (?) и беше се навéдила, та бéше си и зéла девéіката прéт маштéа . Кога ви́дела кýчкана мáштеа, óти паштéрка іе на сéкоі збóр, што прогóорила, сé по éден áлтѫн óд уста и́ паднýало, гóлема мáка іе дóшло, чýнкьи тá іа пýшти да зáгьини, а нé óд уста áлтѫни на сéкоі збор да вáдит. „Коі те нáпраи, мóри кýчкье, и рéче, да вáдиш áлтѫни óд уста? Кáжи ми, óти сéга áко те вáтам, дýри не те облеит студенá пот, не тé пуштам!”

 

Кога чу сирота дéвоіка ти́е збóрои од маштéата, от пýстио стрáв іе кáжа за сé како што и се рéкло от месéците.

 

Утре вéчерта іа пýшти áсли кьéрка іе, да зáлеит вóда и да іа блаосоат и́ неа, за да вáдит áлтѫни óд уста. Не остáила врéме да вѫ́рвит зависли́вата мáштеа, ама во втората вéчер беше іа згóтвила кьéрка іе и бéше іа испрáтила велéікьи вака: ,,Аі кьерко, кье те пои́спратам до каі чéшма да пóідиш, и рéкла, за да зáлеиш вóда и да те блаóсоат месéците, да вáдиш и́ ти áлтѫни, како онаа кýчка присéстра ти што вáдит.”

 

Отишла девóіката каі чóшмата и, от кóа се здравýала, іа прáшале месéците: „коі мéсеци сет пó арни и коі сéт пó лоши?” Се подýмала [3] троа чýпата и му рéкла: „Ами зер ви́е не и знáите коі сет пó-арни и пó-лоши, да што ме прàшате мéне? Ами и малитé деца знáат коі месéци сет пó-арни. Èднашка Кóложек [4] и Сéчко сет нáі-лоши; á пак Мáрта смýшена ет со три́ста ýмишта, ете ти́е сéт нáі-лóши. Зéр и дрýзите сéт тóлку áрни, да тýку што кье чиниме, сме му пáднале в рáка, ти́кьи тóа, бре стриковци, му рéкло дéвóічето, како сáкаат кье ни прáат.” — „Áі да си блаосóена, и рéкле месеците, и змиýлчинъа да вáдиш óд уста на сéкое прогоорýанье”. Едно влéгла в пóрта и éдно прогóорила му испáднало змиулче óд уста. „Мóри што тáка, кьéрко, змиýлчиньа ми вáдиш од ýстата? Што не ми вáдиш áлтѫни кáко кýчкана присéстра ти, тýку ми вáдиш змиýлчиньа! Лелéх кьéрко, се стóривме за стрáмота! Што би óвоі ал штó не нáіде?

 

Уште пóекье іа запи́змила паштéрка , арно áма нéмаше што да чи́нит, чýнкьи Гóспод іа милýаше нéа, áко бéше си́рота. По нéкоі ден дóіде брáт іе от девóічето, што блуéше змпýлчиньа и кога се нáучи óти кáко іет

 

 

1. Начумерена.

 

2. Тѫга на сърце, тегота.

 

3. Се позамислил.

 

4. Януарий.

 

 

226

 

рабóтата, іа усýдило мáіка си, óти тáка напрáила и óти іа пи́змела паштéрка іе. „Коі што кóпа гроб дрýгьему, сáм пáгьа во нéго;” рéкла жената.

 

 

Бѣлѣжка. Една жéна ми іа кáжала мáлку по-ѝнаку: на мéсто змиулчиньа што вáдела, вáдела од óдзади пѫрдешъ — секое прогооруанье и пѫрднуанье; тáка іа блаосóіле месéците гьоа мѝ ти.

 

Прикажана от баба Солтана от Наумчета тенекеджиа, от село Дреновци.

 


 

 

2. Немата морска царица

 

Една бáба си нéмала ни дéте, ни кóте. На мéсто дéте бéше си напрáила пирáлката дéвоіче, беше іа промéнила пирáлката со ти́е ýбаи вѫ́стани, со ти́е чóени сáкои, со ти́е копри́нени кáфтани, што нòсат от наі богáтите девóічиньа.

 

Кáта ýтро и вéчер бáбата вáрела бóсильок и со вóдата боси́лкоа пѫ́рскала двóрот и сóкакот, за да ми́рисат убáина. Си́н му от цáрот кáта ýтро и вéчер вѫ́рвел прéт пóртата от бáбата, за да óдит нá чегама, да нáпива кóньо со вóда. Се чýдел сам сó себе, оти да ми́риса тóлко ýбао прéд кýкьата од бáбата. Дéнеска, ýтре, поми́нале баéгьи дни, што нáі после цáрскьио син се прéстрамил и му влéгол у бáбата, да прáшат за óшто ми́рисат тóлку ýбао кýкьата нéзина и по сóкакот от кýкьата.

 

„Кьé те прáшам, бáбо, нéшто, рéкол цáрскьио син, áма прáо сáкам да ми кáжиш: заóшто ти мири́саа тóлку кýкьите и сóкаков твоі ýбао?” „Кьéрка ми се мóчат, чéстити цáре, му рéкла, и от мóчот нéзин тóлку ýбао мирисат.” — „Ами не éт вóзможно, мори бáбо,   рéкол цáрскьио син, да іа ви́дам во ли́цето кьéрка ти?” — „Лицето незино ет сóнце огрéано, му рéкла бáбата, ако   ви́диш, веднаш мóжиш да се пóмериш [1], áми доіди по éдна нéдела и кье   ви́диш сáмо малиó прѫс, да тóгаі кье вéруаш за нези́ната убáина.” Цéлата нéдела пѫ́рсто в ýста што го дѫ́ржала бáбата и го шмýкала, та го обéлила бел како кни́га. Дóшол цáрскьио си́н, да му види пѫ́рсто от дéвоічето на бáбата. Бáбата влéгла ф кýкьи и го прóврела пѫ́рсто нис една пукнáтица от една шти́ца от врáтата, за да   го ви́дит цáрскьио си́н. Кога   го ви́дел цáрскьио си́н, се зáчудил на белоти та [2] от пѫ́рсто и от кóга и́злегла бáбата от кукьа нáдвор, и́зваил pозлакьéнио пѫ́ьрстен и   го дáл на бáбата, за да му свáрши кьерка   за нéвеста.

 

Кога рáзбра тáтко му от цáрскьио си́н, мнóгу го кáра и го óдвракьа да не   земат от бáбата кьéрка  , при сé што била ли́чна, чýнкьи нéму нé му дáвала чéста да зéмат от една бáба сирóмашка, ами лели сáкал да се жéни, кье му зéмел от нéкоіси цáр кьéрка ем ли́чна, éм бóгата. Арно áма и́ч ти слýшал си́н му от цáрот! Іа от бáбата кьéрката кье   зéмел,   кье ýмрел. Наі после виде, нé виде, кáндиса и тáтко му от цáрскьио си́н, за кьерка   от бáбата да   зéмит нéвеста.

 

Дóшол дéнот свáдба кье прáеле. Сóбрал цáрскьио си́н свáтои и óтишол да   зéмит кьéрка му от старата. Іа заклýчила стáрата пирáлката во еден кóвчег и го крéнала кóвчегот нá рамо та  да го нóсит. Оделе, óделе и дóшле на мóсто, што кье вѫ́рвеле прекý море, и стóрила бáбата гьеоа се прéпна и му пáдна кóвчего в мóре. Спи́скала што да и течи гѫ́рло: „лéле  с сирота, што ми сé стóри? Ми се ýдаи кьéрка ми. Аман, чéстити цáре, бѫ́рго клáі пли́фци да   и́зваат кьéрка ми, óти и  с кье се вѫ́рлам наі пóсле в мóре. Лéлех  с си́рота, штó áл ме нáіде”.

 

 

1. Да полудѣешъ.

 

2. Белóтиіа, цѫрнόтиіа, лошóтиіа, простόтиіа, личóтиіа или личота, въ Воденъ: белева, цьрнева, жижàва, синева, смѫрдева, лошотѝіа и др., а въ Велесъ: лѝчокьа, цѫрнокьа и др. Въ Енидже Вардаръ, Горната махала — Бучава.

 

 

227

 

Влéгоа дваіца пли́фци, да іа бáраат кьéрка му от стáрата, барале, бáрале пли́фците дéвоіче, не мóжеле да го нáідат. Бре вамо, брé тáмо нýркале пóд море, и за кѫ́сметот от бáбата бéше ви́деле во едни сáраи éдна жéна каі си чéшлала éдно дéвоіче, тóлкуа лично, што от чéлото сóнце грéало, от грáдите — месéчина, от двете рамéници — две дзвéзди дéници, а зáбите   беа от свéтливи би́сери. „Еве го девóічето, беа рéкли плйфците, от бáбата при дрýга бáба каі óшло.” Крóтко, крóтко беа влéгле во одá та кáі девóічето и бéа го грáбнале зá раце. „Амáн бре брáкьа, му рéкла стáрата, заóшто ми го грáбате девóічето?” Го грабаме, стáра, му рéкле пли́фците, оти царо   ѝма свѫ́ршена и сега свáдба праі, вéчер кье   вéнчат.” Ви́дела стáрата, оти не мóжела да   óтми кьéрка си от пли́фците, беше   промéнила во наі убáіте áлишта, му дáла три лýшпи от ри́ба, за да   би́дат три измéкьаркьи и   и́спрати од море надвор.

 

Кога   донесоа пли́фците при цáрскьио си́н, се зáчуди на убáіната нéзина. Се рáсчуло по цéлио град незйната убáина, дотѫ́рчало мало, гóлемо да   ви́дат. Іа вéнча цáрскьио си́н за нéвеста. От коа поми́нале нéколку дни, цáрскьио си́н    збóруал нешто, за и́ тá  да му одгóори, áрно ама та  не било вóзможно да му прогóори; се со и́шарет му зборýала како да би́ла нема. По врéме цáрскьио си́н беше се прéженил за една дрýга девоіка, што да не éт нема, а пѫ́рвата беше   клал во еден сáраі, беше   дал  денье и пи́енье кóлку   дýша сáкала.

 

Фтóрата царица   се сми́лило да поіди каі пѫ́рвата, да   види личóітата. „Мáіко мóри,   рекла на свекѫ́рва   фтóрата цáрица, кье поідам ка пѫ́рвата нема цáрица, да   ви́дам.” — „Пóіди, кьéрко”   рéкла свекѫ́рва  . Пóшла фтóрата цáрица и мнóгу ýбао   пречéкала, ами нéмскьи со и́шарет   зборýала. Клáла тáвата на óгнот и от кога зóврела вóдата, пробури́чкала со рака во вóдата и се стóрила éдна ри́ба што ни́коі не бешé видел. Напрáила сéкакви мáнджи,   нагóстила намесни́ца   и   испрáтила. Иденье [1] дóма фтóрата царица и клáла и́ та тавата да напраи ри́ба со рака, áрно áма си попарила рáката и от тоі сéбеп си ýмрела.

 

Пак се прéженил си́н му от цáрот и зел трéкьа нéвеста. `И та  посáкала и́зин от свекѫ́рва   да óди при пѫ́рвата цáрица, да   види личотата. „Нéмоі, мóре кьéрко,   рéкла свекѫ́рва  , оти и дрýгата нéвеста óтиде и от тоі себеп си ýмре.” Не   пóслуша свекѫ́рва си трéкьата нéвеста и му пóіде каі пѫ́рвата. И´ неа беше   пречéкала ýште пó арно от дрýгата, клáла кóтело и от коа зóврела вóдата беше пробури́чкала со рака и беше се напрáило едно  гне саде за кьéф. Напрáила сéкакви манджи,   нагостила и   испрáтила. Ошла дóма и вéднаш клáла ѝ та  кóтело да напраит  гне и и́ та  се попáрила и си ýмрела. Остана пак цáрскьио син вдоец. „Ах, пусти кѫ́смет што сум и́мал  с, си рéкол царскьио си́н сáм сó себе, три жéни да зèмам и от ни́една аир да нé видам, какó глеам, пак нéмата кье   кьéрдосам. Іа чáкаі да óдам да се поразгóорам по нéмскьи, сáмо малко да се óттушам от гаілево што го и́мам.”

 

Тѫ́ргнал да όдит каі нéмата пѫ́рва цáрица и ви́дел каі се кáрат трите лýшпи измéкьаркьи. Се зáкрил цáрев си́н зáт чéшма, да слýшат што кье рéчат. „Е, е, мори сéстри, рéкла по мáлката, тепаіте ме лели сýм пó мала, ама кóа нéзнаі цáрот да    прéколнит цáрицата, за мáіка   што   во мóрето, да да му прозбóруат, да пóсле да ви́дите ви́е кога кье ве наклéветам на царот и тоі вас да ве тéпат.”

 

Éдно чý ти́е збóроі цáрскьио си́н от мáлата лýшпа и со рáдос влегол при нéмата цáрица. „Жити мáіка ти, што е во мóрето,  рéкол, те прекóлнуам, цáрице мó , прогóори!” — „Ов, чéстити цáре, му рéкла плачеікьи, како

 

 

1. Едно ѝденье.

 

 

228

 

не ти́ тéкна ýште во пѫ́рвата вéчер да ме прéколниш за мáіка ми, што   во мóрето, чýнкьи тáка тá  ме прéколна кога ме испрати óт море надвор. Клéтва ти дáвам, ми рéче, кьéрко, ако прогóориш дýри не те прéколнат: жи́ти мáіка ти, што е в море, и ако не ти́ речат тáка, дури да ýмриш да не прогóориш. Така ме прéколна мáіка, чéстити цáре, зá тоа  с не збóруав, да лели ме прéколна сéга, ти и́маі ме за вéрна цáрица.”

 

От тóі саат си живéаа царо и цáрицата како што рéкол Госпот.

 

 

Таа приказка съмъ чулъ прѣди 7-8 год. отъ Трайчета Плетварецъ, на възрасть около 35 год., а въ дѣтинството си малко по инакъ съмъ я слушалъ отъ майка си.

 

Б. р. Намъ ни извѣстенъ само гръцки паралель: Ἡ Θαλασσοποῦλα отъ Загориа (Епиръ), гл. Ἑλλ. Φιλολογ. Σύλλογος XIV 257.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]