Лични дѣла и спомени по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи,

или 12-годишна жестока неравна борба съ грьцката пропаганда

Стефанъ K. Салгънджиевъ

 

Часть I. СОЛУНЪ.

 

8. Тържественното отваряние на училището и учителски разправии.

 

 

На 7-й Декемврий въ присътствието на цѣлий общински съ ставъ, на многобройни български сѣмейства и любопитни, слѣдъ едно прочувствовано словце, казано отъ учителя от. Агапия, което въ случая замѣстваше водосвѣта, невъзможенъ поради нѣмане на български свещенникъ, училището биде прогласено за открито и доста записани отъ комисията ученици отъ двата пола, заеха мѣстата по столоветѣ и учителя о. Агапий започна да се занимава съ тѣхъ.

 

Когато, обаче, писмата на общината до св. Синодъ и до Читалищното настоятелство били още по пѫтя

 

 

29

 

за Цариградъ, по пѫтя за Солунъ, билъ и назначения за Солунски учитель г. Стоянъ Божковъ родомъ отъ с. Куручешме, Хасковска каза, Пловдивски окрѫгъ.

 

Още съ пристигането св въ Солунъ г. Божковъ узна отъ общината за задържането на от. Агапия въ Солунъ, и биде замоленъ да замине пъкъ той за Воденъ; обаче Божковъ не се съгласяваше и искаше мѣстото си въ Солунъ, но веднага се отправи за Воденъ, щомъ пристигна заповѣдь отъ Цариградъ да замине.

 

Не бѣ се минало нито мѣсецъ отъ заминуването на Божкова за Воденъ, ето го че се връща обратно въ Солунъ, понеже въ Воденъ не сполучилъ да отвори училище поради силното опълчаване противъ плана му на Воденскитѣ грькомани и поради слабостьта на обявенитѣ българи да го защитятъ и поддьржатъ въ мисията му.

 

Божковъ отново заиска длъжностьта си въ Солунъ и настояваше на искането си; Агапий пъкъ отъ своя страна, никакъ не бѣ наклоненъ да я отстѫпи и спорътъ между двамата би могълъ доста врѣме да се протака, ако единъ съвсѣмъ неочакванъ случай, който разклати положението на Агапия, не бѣ го принудилъ своеволно да напусне Солунъ и да замине за Воденъ. Ала, по сѫщитѣ причини тукъ и той неуспѣ да отвори училище и заминалъ за Струмица.

 

Въ тоя злочесть чистобългарски градъ Струмица, населението на който твьрдѣ много бѣ страдало и продължаваше да страда отъ грьцката пропаганда, на чело на която безнаказано стоеше владиката Еротей, Агапий сьединилъ своитѣ сили, съ тия на Струмишкий народенъ прѣдставитель по Черковний въпросъ — свещенника Тодоръ Митевъ, които морално и материално поддържани отъ братия Шулеви отъ Велесъ, знатни търговци, се заловили на работа: отворили училище и български параклисъ и, дьржайки високо знането на възродителното дело въ тоя многострадаленъ градъ, обявили война на Еротея.

 

За тоя кръвопиецъ владика, нека ми бѫде позволено да отстѫпя за минута отъ прѣдмета си и кажа нѣколко думи по подвизитѣ му противъ българското движение въ епархията му.

 

Този духовенъ пастиръ (Боже съхрани!), както се говорѣше, билъ родомъ българинъ; той най-много и безжалостно е прѣслѣдвалъ българщината въ града и ония въ епархията си, които сѫ проявявали знакове на българско чувство, проповядвали между заблуденитѣ въ грьцизма свои еднородни да познаятъ, че не сѫ гърци, но че въ жилитѣ имъ тече българска кръвь и ги каняли да се съюзятъ съ тѣхъ противъ искония врагъ на всичко българско въ епархията имъ и го разбиятъ.

 

 

30

 

Гоненията н жестокоститѣ, съ която см служялъ той противъ обявилитѣ народностьта си българи въ епархията, сѫ толкова много и чудовищни, щото е невъвможно тука да се опишатъ всички; за това и за по ясно очьртаване на звѣрщинитѣ му, ще спомена сами единъ случай отъ тѣхъ. Но прѣди да направя това ще кажа въ прѣдисловие слѣдующето: Звѣрскитѣ подвизи противъ българитѣ въ епархията на този джелатинъ-прелатъ високо се цѣнаха отъ грьцката пропаганда. На него тя гледаше като на спаситель на еллинизма отъ българското порабощение въ Стружишко и, ако не я бѣше срамъ, би го официално и още на животъ прогласила за святецъ. Неговата жажда за българска кръвь възмути дори турското население въ Струмица, съ изключение на каймакамина Али бей, който бѣше въ рѫцѣтѣ на Еротея слѣпо орѫдие, съ което той си служеше въ прѣслѣдването и оничтожаването на българитѣ въ епархията си; за хатъра на този мерзостенъ прелатъ, Али бей бѣше нацапалъ рѫцетѣ си въ невинна българска кръвь.

 

Спомнями си, че думата ми бѣше за учителя от. Агапий и за Струмишкия народенъ прѣдставитель свещенникъ Тодоръ Митевъ, които бѣха подкачили борбата противъ Еротея и противъ духовното му иго подъ което пъшкаше българското население частно въ гр. Струмица и общо въ цѣлата Струмишка епархия, въ която за да ни би успѣли тия двама самоотвержени борци, Еротей вече бѣ взелъ мѣрки да ги прѣчисти отъ тоя свѣтъ.

 

Единъ день, когато тѣ се задали отъ срѣща по пѫтя къмъ Митрополитския домъ и щѣли да минатъ покрай послѣдния, Еротей ги съгледалъ и заповѣдалъ на гавазитѣ си да ги прѣчакатъ, хвана гъ и, подъ прѣдлогъ, че пьрви тѣ ги нападнали, да ги прѣбиятъ.

 

Щомъ попъ Тодоръ и Агапий пристигнали до митрополитския домъ, гавазитѣ се спущатъ вьрху тѣхъ; завързала се борба, набрала се публика, обаче никой не дьрзналъ да помогне и отнеме жертвитѣ отъ нападателитѣ имъ, които успѣли да ги въвлечатъ въ Митрополитския домъ, дѣто друго неможли да имъ сторятъ, понеже набралата се тълпа видѣла залавянето имъ, гавазитѣ се задоволили да ги набиятъ до смьрть и за доказателство на извършеното, поднесли на господаря си брадитѣ на двамата, които гававитѣ съ мѣса отрѣзали отъ жьртвитѣ, а самитѣ тѣхъ хвърлили въ една подземна дупка, гдѣто ги държели три дни безъ никаква медицинска помощь и гладни, безъ да се обръща внимание на протеститѣ на приятелитѣ имъ. И чакъ когато работата станала явна на валията въ Солунъ и Цариградъ, и се поиска обяснения отъ каймакамина, били

 

 

31

 

пуснати на свобода, разбера се като се прѣдставила работата на Валията въ друга смисъль.

 

Този случай, по който се нареди анкета по искането на българитѣ, и се подтвьрди всичко горѣизложено прѣдъ комисията, рапорта на която се изпрати на В. Порта, послѣднята уволни каймакамина, а на патриаршията заповѣда да вдигне тутакси Еротея отъ Струмица, което и стана, и което се посрѣщна съ всеобща радость отъ турци и българи, дори и отъ самитѣ грькомани.

 

Тъй се оттърва българското население въ Струмишката епархия отъ Еротея — отъ този безподобенъ звѣръ, които еднакво прѣслѣдваше и братия Шулеви, които имаха въ Струмица клонъ отъ търговската си кѫща въ Велесъ и които, както казахъ по-горѣ, подпомагаха морално и материално българското движение противъ Еротея въ Епархията му.

 

Сь тѣзи редове довършвамъ историята на от. Агапия и на Н. Благоговѣйнство от. Тодоръ Митевъ съ Струмишкий джелатинъ — Еротея и се повръщамъ на разказа си за Солунскитѣ работи.

 

Божковъ зае мѣстото си въ Солунското училище, което при о. Агапия получи животъ, а при Божкова — успѣхъ и напрѣдъкъ. То се посѣщаваше вече повече отъ 150 ученици отъ двата пола, и справедливо привлѣче вниманието на гьрцитѣ, които се пукаха отъ ядъ, още повече и за това, дѣто не намѣрваха причина, о която оловени, да почнатъ гоненията си, било противъ учителя било противъ сѫществуването на училището, понеже напрѣдъка на послѣднето и лойялностьта на учителя еднакво бѣха привлѣкли вниманието и на Акифъ паша, които често проваждаше мюхюрдаря си — Хюсни ефенди, да узнава вървежа на училището и му докладваше на всичко.

 

Нѣколко дни прѣди празницитѣ на Рамазанъ-байрамѫ, учителя Божковъ биде прѣдизвѣстенъ отъ Валията чрѣзъ Юсни ефенди, че желае щото на втория день на байрама българската община съ ученицитѣ и учителя на чело да го посетятъ въ правителственний домъ. Това желание на Н. Прѣвъзходителство биде изпълнено както слѣдва:

 

На 2-й день на байрака, ученицитѣ празнично облѣчени на чело съ учителя и цѣлия съставъ на общината, се явиха въ правителствения домъ, ученицитѣ застанаха на двора, а общинския съставъ се кача горѣ, дѣто бѣше приемната и застана да чака реда си, който незакъснѣлъ да доде. Единъ отъ яверитѣ на нашата, съобщилъ му за пристиганието на общинскитѣ членове, и пашата далъ заповѣдь да влѣзатъ въ приемната, причакани отъ него, който слѣдъ прие-

 

 

32

 

мането на поздравленията по случай на праздника, поканилъ ги да сѣднатъ.

 

Въ това врѣме другъ яверъ поканилъ учителя съ ученицитѣ тохе да се качатъ горѣ; и пашата, който до това врѣме се разговаралъ съ общинаритѣ, придруженъ отъ послѣднитѣ явилъ се на диванканата. При появяването му, по сигнала даденъ отъ учителя, ученицитѣ запѣха една приготвенна отъ учителя нарочно за случая пѣсень, която като завършиха, учителя поднесе на пашата своитѣ и на ученицитѣ си поздравления и дьржа една рѣчь на турски, съдържанието на които твьрдѣ много го задоволи и на която той отговори съ много ласкави и насьрдчителни думи и, слѣдъ това се отправи къмъ ученицитѣ, които запитваше тъй: бугари ли сте, бре дѣчиня, али гърци; и тѣ му отговаряха: „бугари сме”.

 

Подиръ тая шеговита споходка, пашата заповѣда да се раздаде захаръ на ученицитѣ и се оттегли въ приемната, гдѣто отново покани общинаритѣ, които разпитвалъ има ли много българи въ Солунъ, иматъ ли собственно здание за училище, срѣдства за издържането му в други подобни, на които като получилъ отговорътъ имъ, особито тоя за училищно здание, който неможеше да бѫде другъ освѣнъ отрицателенъ, пашата казалъ, че ще говори съ Беледие-реизи (прѣдсѣдатель на градския съвѣтъ) и ще настои прѣдъ него да подари на българитѣ едно отъ принадлежащите на градската община здания (каквито има въ Солунъ много) за училище. Подиръ всичко това пашата освободи общинаритѣ, които се разотидоха прѣдоволни.

 

Азъ съмь въ положение да твърдя, че ако Акифъ паша бѣ останалъ по дълго врѣме Валия въ Солунъ, българитѣ безъ друго щѣха да иматъ сега за училище тъй наричаното отъ Солунскитѣ жители: „Старото Мехкеме” съ твьрдѣ широкия му дворъ, което стоеше отъ много години празно и нѣмаше никакво значение за турцитѣ, понеже бѣше останало окрѫжено отъ християнски жилища — въ Християнска махала, и че за подаряването му на българската община за училище положително зная, Акифъ паша бѣше вече направилъ постѫпка прѣдъ Беледие-Реиза.

 

Може би Акифъ паша не отъ обичь къмъ българитѣ въ Солунъ и въобще къмъ българския народъ, любезничеше толкова прѣдъ българската община и въобще къмъ българското дѣло въ Солунъ; може-би че той това правѣше съ нѣкоя прикрита цѣль именно, като патриотъ турчинъ да е мислилъ, че като угождава на българското меншество въ Солунъ, ослужва на турскитѣ интереси, понеже

 

 

33

 

по тоя начянъ се туря основата на разцѣплението сговорътъ, който до това врѣме още сѫществуваше между гьрци и българи и съставляваше етническа и религиозна сила въ Солунъ и, по нѣгдѣ, въ цѣлия Солунски вилаетъ; може би и съ тази цѣль той вмъкна въ вѣстника „Селяникъ” и българския язикъ, който силно защищаваше, и по никакъвъ начинъ не се съгласи на грьцкитѣ прѣдложения да го изхвърли.

 

Както и да е, обаче фактъ неоспоримъ е че, Акифъ паша, имаше видимо желание да услужва на българитѣ въ Солунъ и въ провинцията и че неговото вдигане отъ Солунъ бѣше голѣма загуба за българското население въ тоя градъ; то се посрѣщна съ явна скърбь въ цѣлия вилаетъ съ изключение на гьрцитѣ, които се зарадваха до уши.

 

Слѣдъ едногодишното ползотворно и съдбоносно учителствуване въ Солунъ и слѣдъ замѣстването на Акифъ паша съ гъркофила Сабри паша, Божковъ биде незаслужено заставенъ да напусне тъй започнатото българско учебно дѣло въ Солунъ и да си отиде. Нему, или по право казано, на успѣха му се взрѣха „завистливи” очи.

 

Божковото напускане на училището, което толкова бѣ напрѣднало и сѫществуването му отъ день на день закрѣпваше, веднага се забѣлѣжи, че има нѣщо, което е въ свръзка съ желанието на нѣкои да рухне българското дѣло въ тоя градъ.

 

Можеше ли да се повѣрва подобно нѣщо? Колко щѣше да е хубаво, ако на тоя въпросъ отговорътъ би билъ отрицателенъ! Но отъ гдѣ идеше злото? — О, колко е скръбно да се каже! Но трѣба да се каже: то идеше отъ „наши” хора, въ които се е питаело пълно довѣрие и безъ да се е мислѣло, че тѣ нѣкога би измѣнили на народната кауза.

 

Единъ отъ виднитѣ членове на общината въ съдружие съ други двама второстепенни въ нея, непосвятени въ тайнитѣ на първия, станаха му несъзнателно оръдие и започнаха се интриги противъ Божкова, противъ когото тайно пишели до настоятелството на Цариградското Читалище и му донасяли лъжливи доноси и клевети, чрѣзъ които лишиха човѣка отъ материалната поддьрѫка — отъ заплатата, която получаваше като учитель отъ визираното настоятелство. [*] Тѣзи хора обвинявали Божкова въ липса на моралъ, недостоенъ за учителско звание, клевѣтили го въ пиянствуване и много още неприлични работи, съ които маскирали истинската цѣль на гонението му.

 

 

*. Тѣзи писма на клеветницитѣ Божкова до Цариград. Читалище, добрѣ спазени се намѣрватъ в сега въ рѫцѣтѣ на единъ отъ останалитѣ живи членове отъ Настоятелството на казаното Читалище. Бѣл. на автора.

 

 

34

 

Въ това врѣме бѣ завѣяль оня вѣтръ, на одавна замислениятъ планъ отъ нѣкои учители изъ западна Македония, споредъ които Македонската младежь да се ограничи да се учи и развива изключително на Македонското наречие и за тая цѣль бѣха започнали да издаватъ и издадоха нѣколко учебници на това наречие, часть отъ които бѣха складирали въ магазата на едного отъ Божковитѣ гонители.

 

Това даде на мнозина да вѣрватъ (между които бѣхъ и азъ), че Божковото гонение става съ цѣль да бѫде замѣстенъ съ едного отъ тия учители, проповѣдници на горната идея. За това и съвѣтвахъ Божкова да се откаже отъ намѣрението си да напуска училището, а да чака до като въ Цариградъ се освѣтлятъ вьрху неговата невинность и започнатъ да му пращатъ заплатата; ала той остана непрѣклоненъ, понеже се чувствоваше крайно обиденъ и то съвьршенно незаслужено, и най много осѫждаше не клеветницитѣ си, а тѣзи, които ги повѣрваха и го лишиха отъ заплатата, която единственна му служеше за прѣхрана.

 

Не ще съмнѣние, че Божковото категорично рѣшение да напусне училището, бѣ достойно за осѫждане; ала отъ друга страна, пъкъ и постѫпката на Читалищното настоятелство, не по малко порицание заслужваше, за дѣто прибърза безъ да провѣри доноситѣ на клеветницитѣ му, лиши отъ прѣпитание единъ свой съвѣстенъ работникъ на полето на просвѣтителното дѣло въ Македония, безъ да изслуша и него самаго. Както и да е интригата, подземната интрига, сполучи и на училищното дѣло въ Солунъ, изглеждаше като да се туря край.

 

Слѣдъ Божковото заминаване, прѣдсѣдателя на общината, мимо съгласието на цѣлата община, нѣкои отъ които настояваха да се повика за учитель Иванъ Шумковъ отъ Битолско Крушево, за когото повечето Солунци държаха, настанява въ училището за учитель единъ негодяй, на скоро завърналъ се въ Солунъ изъ Грьция, въ столицата на която, заемалъ службата на келнеръ въ едно кафене. И това той (прѣдсѣдателя) направи, т. е. настани въ училището за учитель тоя негодай само и само да се кавва че тó продължава сѫществуванието си.

 

Новия тоя учитель бѣ родомъ отъ Охридъ и роднина на прѣдсѣдателя; той билъ роденъ отъ майка българка, а баща куцовлахъ — цинцаринъ, а самъ говорѣше български съвьршенно неправилно. Когато биваше запитванъ, на коя отъ помянатитѣ двѣ народности принадлежи, той отговаряше: „Я ни сумъ ни бугаринъ, ни гркъ,

 

 

35

 

ни цинцаринъ; я сумъ чисто макидонецъ, какви су били Вилипъ и Аликсандри Македонски и Аризтотелъ вилозовъ”. На това, смѣсь-народность, свѣтило, бѣ повѣрено ученето българскитѣ дѣца въ Солунъ на матерния имъ язикъ, самò незнаяще български.

 

Просвѣтителната дѣйность на „негово словесие”, както се и предполагаше, не отиде за дълго; тя се свьърши съ разпрьсването на ученицитѣ отъ невѣжьтъ учитель и, впослѣдствие — съ затварянето на училището. Тъй се тури, за втори пѫть, край на Солунското училище въ 1869 та година.

 

Прѣзъ сѫщата тая (1869-та) година завръщаящъ се отъ Руссия, дѣто е билъ на учение Винеаминъ Мачуковски, миналъ прѣзъ Солунъ за родното си село Мачуково (Дорянска каза). Тукъ, въ Солунъ, той се срѣща съ Ичо и Георги Кехаи (кехаи наричатъ въ Македония притяжателитѣ на голѣми стада овци) и двамата членове въ общината; отъ тѣхъ той се научилъ, че училището било затворено, които го и поканили за учитель. Мачуковски се съгласилъ и заминалъ за селото си да се види съ родителитѣ си и, слѣдъ това, да се завърне и отвори училището. Слѣдъ стягането му обаче въ селото си той се разболѣлъ, завьрна се въ Солунъ едва въ края на Октомврий сѫщата година и отвори училището.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]