Лични дѣла и спомени по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи,

или 12-годишна жестока неравна борба съ грьцката пропаганда

Стефанъ K. Салгънджиевъ

 

Часть I. СОЛУНЪ.

 

5. Пробуждане: Пьрвото българско училище и закриването му.

 

 

Съ прогласяването Танзимата (1839) и Хатихумаюма (1856) Султанитѣ: Махмудъ и Меджитъ признаха на всичкитѣ сѫ подданнци равноправность прѣдъ законитѣ, свобода на съвѣстьта и необходиность отъ черковни реформи за немусулманскитѣ нации; тѣзи права, ако и да се неприложиха напълно, както въобще става въ Турция, все пакъ донѣгдѣ разслабиха духовнитѣ узи на българитѣ, съ които ги бѣ свьрзалъ Фенеръ, за да ги дьржи за винаги подъ тежкото си иго, което съ коварни интриги и шпионства бѣ успѣлъ да имъ наложи.

 

Тукъ-тамѣ между българетѣ започнаха да се явяватъ знакове на незадоволство отъ фанариотското духовенство въ българскитѣ епархии, което на всѣкѫдѣ почти плуеше въ развратъ, сѣеше го и между паството си, гонѣше язика му и го замѣняваше съ грьцкия, изтрѣбваше книгитѣ му чрѣзъ изгаряние и всячески се стараеше да го дьржи въ дълбоко невѣжество, за да може по лесно да го обезличи.

 

Въ Скопие, Ловечь, Търново, Пловдивъ българитѣ отидоха до тамъ щото да искатъ отъ властитѣ вдигането на грьцкитѣ владици отъ сѣдалищата имъ; замѣняването въ цьрквитѣ и училищата натрапениятъ имъ грьцки язикъ съ българскиятъ, и въ края на краищата въпроса за язика се замѣни съ въпроса за самостоятелна духовна независимость, благодарение на неотстѫпването на Фенеръ на пьрвоначалното справедливо искане на българитѣ.

 

Борбата, както вече знаемъ, отъ частна, стана обща борба на българский народъ противъ Фенеръ и подъ знамето съ девизъ: „Духовна самостоятелность на цѣлокупния български народъ”, се стекоха всички Българи отъ Видинъ до Цариградъ; отъ Варна до Охридъ и въ скоро врѣме грьцкия язикъ въ българскитѣ училища и цьркви се очисти и замѣни съ българскиятъ.

 

Долу невѣжеството ! Долу разпространителитѣ му! Долу Кара-казанъ! бѣше общъ викъ на българския народъ.

 

И дѣйствително Фенеръ, тази люлка на мракобѣсието, рухна подъ мощнитѣ удари на сплотенитѣ сили на българина. За жалость, обаче, тоя викъ не намѣрваше отзивъ въ оня градъ, отъ които

 

 

23

 

пьрво блѣсна свѣтлината, която озари Българския народъ и цѣлото славянство, — Солунъ, въ който се издигаше страдалческия гласъ на издихающий трупъ, гласа на отчаяния братъ, който все още давалъ признаци на животъ; нѣколко негови синове, застанали посрѣдъ казаха : не, небива да загинемъ, трѣба да се живѣе и да се боримъ съ злото, което ни заплашва! И поведоха борбата.

 

На тия изнемощѣли борци, намѣриха се патриоти българи, и имъ се притекоха на помощь.

 

Пръвъ стори това прѣвъ 1866-а година извѣстния по него врѣме родолюбець Николай Мирановичь Тошковъ, родомъ отъ Калоферъ, живущъ въ Одесса — Росия. Негово родолюбие тури на разположение на Българското въ Цариградъ Читалище извѣстна сума за издържане и въ Солунъ едно българско дѣвическо училище и веднага настоятелството на Читалището влѣзе въ споразумѣние съ тамошнитѣ граждане: баща и синъ Костантинъ (Динката) и Георги Динковъ, Кирякъ Дьржиловичъ, братъ на първия, а чича на послѣдния и братята: Никола и Димитръ Паунчеви [*], за отварянето на училището, за което Динката отстѫпилъ една отъ стаитѣ на собственната си кѫща въ махалата Св. Атанасий, а дщерка му Славка била условена за учителка (1867 г.).

 

Това пьрво българско училище въ Солунъ прѣди да напрѣдне и покаже успѣхъ, било закрито, слѣдъ едногодишно сѫществуване пьрво, защото учителката Славка, постъпила въ бракъ и заминала съ съпруга си ва Воденъ, гдѣто и на скоро починала, и второ, защото помощъта за издьржането му била прѣкратена понеже г. Тошковъ наскоро се поминалъ.

 

Подиръ тоя несполучливъ опитъ за сѫществуване на българско училище въ Солунъ, Настоятелството на Българското Цариградско читалище, не веднажъ се бѣ отнасяло до сѫщитѣ господа за отварянето отново на училището, като за издържането му се състави община, която да се грижи за реда въ него и да се старае за успѣхътъ му; обаче тия господа дали като търговци — Кирякъ Дьржиловичь притежатель на грьцка книжарница, а братия Паунчеви комисионери — се боели да непострадатъ интереситѣ имъ, или по други нѣкои причини, винаги отговаряли нѣкакъ отклончиво, или же обѣщавали, че ще видятъ да наредатъ нѣщо, а на дѣло нищо не вьршели.

 

 

*. Динковци и Паунчовци била: пьрвитѣ отъ Македонския градъ Воденъ, а вторитѣ отъ Охридъ; заселени пьрвитѣ по врѣме на размирицитѣ, които описахми, а вторитѣ на скоро прѣди отварянето на училището. Бѣл. на автора.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]