Лични дѣла и спомени по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи,

или 12-годишна жестока неравна борба съ грьцката пропаганда

Стефанъ K. Салгънджиевъ

 

Часть II. СѢРЪ.

 

[ 15. Янели Ахмедаа, Илия Късъровъ и Стефанъ И. Верковичь ]

 

[ Страници 58-59 липсват. В. К. ]

 

. . .

 

 

60

 

заведе съ мене разговоръ и между другото разправи ми какъ гледали на мене и какво се говорѣло въ Сѣрскитѣ правителственни крѫгове и прч. Изненаданъ отъ разказа на хазаина си, азъ, прибързахъ да го обвиня въ невѣдение, понеже въ тоя разговоръ той пропусна думи, отъ които се подразбираше, че поводъ да се мисли така за мене е дало писмото, за което е дума; подадохъ му това писмо и го помолихъ да го прочете. [*] Едва сега Ахмедаа се увѣри, че той се е лъгълъ въ заключенията си и че азъ не съмъ никаква официална личность, а просто дошелъ въ Сѣръ да трьса работа, и понеже знаеше отъ писмото, че азъ съмъ билъ три години подъ редъ чиновникъ въ Солунъ, прояви съчувствие спрямо мене, почна да ни се довѣрява и да ни говори за едно-друго безъ стеснение. Често той ни разправяше за нѣкои текущи въпроси отъ мѣстенъ характеръ, а най повече се впускаше да ни разправя за сѫществующа нѣкаква вражда между турскитѣ пьрвенци отъ една страна и грьцкия владика и грьцкитѣ първенци отъ друга.

 

Тѣзи послѣднитѣ, на чело съ владиката и подстрѣкавани отъ влиятелниятъ въ Солунъ и Цариградъ Сѣрски грьцки пьрвенецъ Михаилъ ефенди, казваше Ахмедаа, сѫ се опълчили противъ мутесерифа Али бей и турскитѣ първенци, които се застѫпватъ за послѣдния, когото, гьркътъ владика съ гърцитѣ членове въ Идаре-мезличи, гонѣли. Въ тоя случай най много, казваше Ахмедаа, бѣснувалъ владиката, който, макаръ и да нѣмалъ право, все обаче, излизалъ той правъ. Чини ми се, че ще изгубимъ добриятъ си Мутесерифинъ, прибавяше Ахмедаа.

 

Възползуванъ отъ тоя разговоръ съ Ахмедаа, азъ му кавахъ „не е мѫчна работа да се обуздае тоя Карабашъ и да се застави да падне на колѣнѣ прѣдъ мутесарифа и пьрвенцитѣ ви, ако бихъ разполагалъ не съ повече, а само съ двайсеть български сѣмейства въ града, бихъ ви услужилъ въ случая; съ тѣхъ азъ бихъ прѣвилъ вратътъ на противника ви”, пошушнахъ азъ на Ахмедаа и прибавихъ: „Днесь ако ги имахъ, ще видите че още утрѣ кешишинътъ ще стои прѣдъ мутесарифа съ прѣвита опашка”. Ахмедаа се опули въ мене и като си помисли малко и разгада думитѣ ми,

 

 

*. Писмото бѣше отъ Солунский Мухасебеджия, който бѣше сѫщеврѣменно и редакторь на Вилаетския вѣстникъ и който ме увѣдомяваше, че двѣ отъ мѣсечнитѣ ми платки, които при закриването на длъжностьта ми вслѣдствве изключването на българския язикъ отъ вѣстника, бѣха останали да ми се плащагь, били излѣзли, та ме призоваваше да си ги получа. Бѣл. на автора.

 

 

61

 

съ едно видимо задоволство промълви: „Да се намѣрятъ не 20, а два пѫти по двайсе, не е мѫчна работа: двайсеть турци чифликъ сайбии по единъ ратай българинъ — 20 българи, и нѣколко приятели отъ еснафитѣ, алъ сана отусъ-къркъ булгарджикъ, ве бунунъ юзеринде Сиросъ-да дѫ булгаръ лиселеси — истедийнизъ бу деилъ му?” което на български значи: ето тебе трийсетъ-четирси българановци, и на това отгорѣ, и въ Сѣръ български въпросъ; не е ли това искането ти? — Разбрахъ, каза Ахмедаа и му изтърти едно велегласно искикотвавие, каквото въ възторженни минути е въ нравътъ на турчина. Ахмедаа скочи доволенъ и си отиде.

 

Подиръ нѣколко дни отъ тоя ни разговоръ съ моя добъръ сега хазяинъ, азъ неожидано бѣхъ посѣтенъ отъ двама господиновци отъ Сѣръ до нея минута менъ лично непознати — за едина бѣхъ по-рано челъ въ вѣстницитѣ. — Тѣ бѣха Илия Ив. Късъровъ, родомъ отъ Копривщица, отъ 5 години на служба при Сѣрския първенецъ — Халилъ бея, а втория Стефанъ Ил. Верковичь извѣстенъ етнографъ-археологъ, родомъ изъ Босна и заселенъ, десетина години въ Сѣръ прѣди моето идване.

 

Късъровъ и Верковичь ми казаха, че Ахмедаа имъ говорилъ за мене и че по негово желание дошли да се видимъ и запознаемъ, а Късъровъ допълни: още и по желанието на господаря ми Халилъ бея, отъ който ми е порѫчано да Ви запозная още и съ други Сѣрчани.

 

Отъ като поблагодарихъ на посѣтителитѣ си и въ тѣхното лице, на тия, които ги испроводили, поканихъ ги да сѣднатъ и се впуснахми въ разговоръ. Азъ имъ открихъ миссията си безъ прѣдпазване, защото прѣдъ мене стоеше едно лице, което ако и да не познавахъ лично, но четеното по вѣстницитѣ и слушаното ми отъ мнозина българи за него, бѣха достатъчна гаранция за мене да бѫда откровенъ прѣдъ тѣхъ, и имъ се напълно обяснихъ като зададохъ Г-ну Верковичу слѣдний въпросъ: „Какъ мислите, Г-нъ Верковичь, би ли се осѫществила мисията ми въ Сѣръ?”

 

Слѣдъ едно помислюване, което трая около една минута, г. Верковичь ни отговори на кѫсо: до колкото съмъ слѣдилъ и изучвалъ тукашнитѣ работи — съмнѣвамъ се. Имате право, отговорихъ азъ и прибавихъ: тъй мисля и азъ и изгледахъ въпросително Късърова, който смутено нѣкакъ добави: „Какъ! не ли вий сте казали на Ахмедаа, че съ 20 души Българи щѣли сте да обуздаете грьчолята тука?”

 

 

62

 

— Вѣрно, добрий ни приятелю, казахъ това на Ахмедаа и го поддьржамъ и сега прѣдъ Васъ, но гдѣ сѫ тия двайсеттина българи? отвърнахъ Късърову.

 

— Ще ги намѣря ей сега, но съ условие, че нито вий, нито г. Верковичь ще произнесете другъ пѫть подобна дума — думата неможе ще е ясакъ за напрѣдъ; тя прилича на устата на хора безъ воля, а у българина волята не липсва, особито въ народнитѣ работи. Азъ поблагодарихъ на Късърова за хубавитѣ му думи, които освѣнъ, че ме трогнаха твьрдѣ много, но ме и привързаха къмъ него. Слѣдъ това той стана, взе си сбогомъ и си отиде; слѣдъ малко си отиде и г-нъ Верковичь отъ като ме увѣри, че както Ахмедаа, тъй и Късъровъ могатъ да ни бѫдѫтъ отъ голѣма полза.

 

Враждата между турци и гърци растѣше. Тя достигна върха си; страститѣ отъ-день на-день накипяваха и достигаха до положение да бликнатъ съ схващание за коси. По всичко се виждаше, че турцитѣ тръсѣха причина да натупатъ противницитѣ си и, който бѣше най много на очи, я даде.

 

Единъ петъченъ день, въ който нѣстностьта „Кьошковетѣ”, вънъ отъ града, по обичай се заема отъ харемитѣ на по пьрвитѣ турци; този день тѣ го прѣкарватъ въ веселие на това мѣсто, което бѣше заето и сега и веселието продължаваше подъ охраната на жандарми, които пазѣли да не приближаватъ мѫже.

 

Михаилъ бей, за когото по горѣ споменахъ, макаръ и отъ по-на страна отъ запазената мѣстность, заминавалъ съ файтона си и отивалъ на разходка. Заптиетата го засрѣщатъ съ викове „ясакъ”! но понеже той не обрьщалъ внимане на виковетѣ и продължавалъ да кара напрѣдъ, заптиетата го засрѣщатъ, свалятъ го отъ файтона, набиватъ го добрѣ и му показали пѫтя за назадь. Но въ това врѣме турцитѣ, които тамъ наблизо нѣйдѣ се веселили, се спущатъ къмъ мѣстото на произшествието и, ако влиятелния и миролюбивия хаджи Исмаилъ бей не бѣ се намѣсилъ и не бѣ ги спрѣлъ, Михаилъ бей, на когото турцитѣ гледатъ като на главенъ виновникъ и подстрѣкатель на гьрцитѣ противъ Мутесарифа, той (Михаилъ бей) едвали би се спасилъ живъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]