Лични дѣла и спомени по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи,

или 12-годишна жестока неравна борба съ грьцката пропаганда

Стефанъ K. Салгънджиевъ

 

Часть I. СОЛУНЪ.

 

10. Пьрва българска черковна служба.

 

 

Моето задомяване въ Солунъ ме направи глава на едно семейство, което, поради смьртьта на тьсть ми — Стоянъ Калфа, бѣ останало безъ такава, а съ това заедно, още и Солунски гражданинъ.

 

Около мене, се групира една сначителна часть отъ Солунското българско население, която постоянно се уголѣмяваше, и която въ едно събрание рѣши да опита честьта си въ друго едно по важно дѣло отъ туко-що описаното, въ което, казваше се, срѣщнемъ ли пакъ отказъ, или съпротивление отъ грьцитѣ, толкозъ по злѣ за тѣхъ, които, съ противустоенето си на това течение, ще ускорятъ постигането на гонимата ни цѣль — освобождението ни отъ духовното имъ иго, и, впослѣдствие, работата, както ще видимъ, така се

 

 

38

 

и завърши. Рѣшихми да отпразднувами тази година за пръвь пѫть памятьта на приснопамятнитѣ Равноапостоли, Славянски просвѣтители и Солунски граждани — Кирилъ и Методий. Нагласи се тъй, щото отпразднуването да се прѣдшествува отъ една черковна служба на Славянски, извършена въ една отъ грьцкитѣ черкви, разбира се, съ позволението на мѣстния митрополитъ.

 

На 2-й Май 1870-та год. една депутация отъ 4 души, въ която влизахъ и азъ, се прѣдстави прѣдъ Н. Прѣосвещенство Неофита, който ни прие доста любезно, изслуша съ внимание прозбата на Солунското българско общество, изразена чрѣзъ депутацията му, която просба, тоя пѫть биде ласкаво приета отъ владиката, който кава че я приема съ удоволствие, обѣща да я удовлетвори напълно и прибави: „Прѣдайте на българското ми въ града православно паство моето благословение, неотклонимото ми рѣшение и готовность да изпълня молбата му и всички други въ бѫдѫще, ако не бѫдатъ противни на черковнитѣ канони и наредби”.

 

Тия думи митрополитъ Неофнтъ произнесе съ такова умиление, каквото едвали би породило съмнение въ неискренность или прикрито лукавство съ каквото въобще си служатъ грьцкитѣ караказански чираци; подиръ тѣзи сладки думи той каза: „Понеже редътъ изисква, въ подобни случаи, да се взима съгласието на димогеронтията и то само за цьрквата, въ която ще трѣбва да се извьрше богуслужението, то за това окончателния ми отговоръ ще ви бѫде съобщенъ най късно слѣдъ три дни”.

 

И дѣйствително, на третия день депутацията се удостои чрѣзъ г. Д. Паунчевъ съ отговора, който напълно удовлетворяваше нашето искане. Отстѫпваше се за праздника цьрквата Панагия Декса, находяща се въ Каламарийския кварталъ, най-много населенъ съ българи.

 

Колкото пъкъ що се отнасяше до втората часть отъ молбата на депутацията — Прѣосвещенний Неофитъ лично да отслужи св. Литургия, Н. Прѣосвещенство казалъ, че твьрдѣ много скърбялъ за дѣто старостьта и здравното му не му позволявали да удовлетвори и тая часть отъ желанието ва Солунскитѣ българи, обаче щѣлъ да заповѣда на попъ Ивана да отслужи литургията, разбира се, на славянски — (читателя се сѣща за кой попъ Иванъ е думата), а на Касандрийский Еписконъ, който по това врѣме се намѣрваше въ Солунъ, и който незнаеше язика, щѣлъ да му заповѣда да присѫтствува на службата стоящъ на Митрополитския столъ.

 

Радостната тая вѣсть като молния се разнесе измежду българското население въ града отъ вѣрующитѣ Тонковци въ искренностьта

 

 

39

 

на думитѣ на фанариотина; най много тичаше да я разнася между българскитѣ сѣмейства и да ги приготвя за праздника оная патриотка — баба Недѣля Петкова, родомъ отъ гр. Сопотъ, учителка и ревностна служителка на олтара за възраждането на българитѣ въ нѣколко Македонски градове, която по това врѣме се намѣрваше въ Солунъ, като заточенница отъ Воденскитѣ власти по клеветитѣ на Воденския фанариотинъ, които я прѣдставилъ на Воденския каймакаминъ за опасна на Държавата жена.

 

Приготовленията за службата и за празника ставаха съ забѣлѣжителна трескавостъ отъ Солунскитѣ българи, на които азъ гледахъ съ убито сърце, безъ обаче да откривамъ нѣкому неспокойствието си, защото бѣхъ, както казахъ на мѣстото му, изигранъ отъ това фанариотско изчадие, и сега гледахъ съ недовѣрие въ обѣщанията му, но все пакъ се съмнѣвахъ, защото знаехъ че, прѣдъ него стоеше едно население пропито отъ фанатизъмъ и умраза къмъ всичко българско, което съ ярость гони всѣко начинание отъ българитѣ имѣюще националенъ характеръ и което нѣма да допусне на владиката да непълни обѣщанието си; бѣхъ повече отъ увѣренъ че то ще употрѣби всички срѣдства, съ които разполага за да осуети добритѣ намѣрения на владиката, ако той дѣйствитедно се въодушевляваше отъ такива, и, на пьрво мѣсто, щѣше да запрѣти на попъ Ивана, подъ страхъ на наказание, да не служи, както стана и по случая съ моето вѣнчаване.

 

Прѣдъ видъ на всичко това и прѣдъ видъ че мало и голѣмо вече знаеше какъ се очакваше денътъ, въ който щѣше да се осѫществи очакваното отпразнуване на всенародниятъ този празникъ и въ Солунъ и че, ако се осуети, ще станемъ за смѣхъ и прѣдъ гърци и прѣдъ другитѣ нации, менъ се вмѣняваше въ дългъ и за това още, защото идеята по това дѣло бѣше моя, да зема мѣрки да не пропадне тя: рѣшихъ, да приготвя и друго второ свещенно лице, което въ нужда да замѣсти попъ Ивана.

 

За тая цѣль пьрво се отвесохъ до архимандритъ от. Павелъ Божигробски, родомъ отъ Воденскитѣ села, понастоящемъ живущъ въ Солунъ, тоже като изгнанникъ, безъ да може да се върне въ родното си мѣсто, поради гоненията, подигнати отъ сѫщия Воденски фанариотинъ противъ него за българскитѣ му чувства и прояви, изразени въ противогрьцки агитации между населението въ Воденската епархия.

 

Отецъ Павелъ по извинителни причини отказа да служи, но драговолно прие да заеме мѣстото на чтецъ и пѣвецъ отъ дѣсно на черквата.

 

 

40

 

Оставаха още два дни до праздника, и слухъ се разнесе, че попъ Иванъ, поради „тежко заболяване” не щѣлъ да може да служи на 11 май!

 

„Кокво да се прави сега”, питаше съ съкрушенъ духъ и убито сьрдце Иосифъ Якововъ и прибави: „планътъ, толковь врѣме кроениятъ планъ, при надвечерието му да бѫде осѫщественъ, пропада”.

 

— Да, пропада, приятелю, отговорихъ жу азъ, ако се неуспѣе въ другъ единъ планъ, които отъ нѣколко дни кроя и му разправихъ отчасти, въ какво състои този планъ, като го прѣдупрѣдихъ никому нищо да не говори за него, понеже се боехъ, че ако го узнаятъ гьрцитѣ щѣха и него да осуетятъ.

 

Лицето на Яковова отъ мрачно веднага просия и каза: „ти си неизчерпаемъ въ плановетѣ си и безъ да искамъ да иманъ нѣщо повече по този планъ, обѣщавамъ ти че никому нищо нѣма да говоря за него; работи и гледай да се сполучи, инъкъ съ какви очи утрѣ ще излѣземъ прѣдъ хората?” — Дай ни още едно обѣщание, казахъ му азъ, именно че цьрквата, която вече е на разположението ни, сутриньта на 11 май, че ще гледашъ да бѫде заета отъ българитѣ по единъ незабѣлѣзанъ начинъ щомъ наближи да се зазорява и че ще увѣришъ владиката, че ако попъ Иванъ не оздравѣе и не бѫде въ положение да служи, и той (владиката) не ще може да ни даде другъ, който да служи по славянски, или българитѣ сами си ненамѣрятъ такъвъ, то тѣ ще се задоволятъ да се извьрши св. Литургия отъ Епископа на грьцки или же, въ краенъ случай отъ енорийския свещенннкъ. Иосифъ Якововъ обѣща да стори и това, и се зае съ изпълнението му и, както ще видимъ по долу, той напълно го изпълни; а азъ изчезнахъ отъ Солунъ безъ да знае нѣкой на кѫдѣ съмъ заминалъ — незнаеше това и самъ Якововъ.

 

Съ Никола, синътъ на Георги Караджадаалиятъ, (или както други го наричатъ, Кадията) и съ конетѣ му, на 9-й вечерьта срѣщу 10-й май, се отправихми за руския метохъ въ Ормиля, отстоящъ около 10 часа на изтокъ отъ Солунъ. Въ тоя метохъ ний стигнахми на 10-й при зазоряване.

 

Въ него живѣеше Иеромонахъ от. Варлаамъ, мой сьрдеченъ приятель и горещъ родолюбецъ, родомъ изъ Бесарабия, постриженъ въ руския мънастирь св. Пентелеймонъ на Св. Гора, гдѣто приелъ и Иеромонашески чинъ.

 

Тукъ въ метоха ний и конетѣ ни, слѣдъ 3—4 часова почивка, нахранване и поспаване, отправихми се обратно за Солунъ,

 

 

41

 

сега заедно съ отца йеромонаха Варлаама гдѣто пристигнахме късно вечерьта сѫщий день.

 

На утриньта (11 май) рано ний т. е. от. Варлаамъ и азъ се отправихми за цьрквата, която намѣрихми прѣпълнена съ народъ, очакващъ свещенникъ, посрѣщнати на двора отъ Яковова, които зарадванъ отъ сполуката, сега тържествуваше още повече, и камбаната заби за да извѣсти започването на утринната отъ отца Варлаама, на която отъ десно на цьрквата отглашаваше отецъ Павель, а отъ лѣво пѣвцитѣ — Велю Дебренеца, Насте Стояновъ и други още нѣколцина, на които имената не си спомнямъ, бѣха заели мѣстата си.

 

Камбаната на ново заби, възвѣщаваща пристигането на Епископа, който посрѣщнатъ на входа на цьрквата отъ служащия свещенникъ, отъ по пьрвитѣ българи и отъ енорийския свещенникъ, който тоже току що бѣ пристигналъ, биде въведенъ съ обикновенния за случая церемоналъ и се установи на Митрополитския столъ, некриящъ смущението и ядътъ си, за дѣто завари служащъ не енорийский свещенникъ, а другъ чуждъ нему и то на черковнославянски язикъ.

 

Когато вече наближаваше да се започне св. Литургия, за голѣмо очудване на всинца ни, епископа слѣзе отъ стола и почна да зема врѣме за да служи; но тъкмо когато се опѫтн да влѣзе въ св. Олтаръ, нѣколко гласа го спрѣха викащи:

 

на владишкия столъ, на владишкия столъ, агиа Геронда! имами си свещенникъ, който ще отслужи св. Литургия на български съгласно позволението на Негово Преосвещенство „нашия” духовенъ пастирь и Вашъ началникъ; Ваше Боголюбие не знае черковнославянско четение, молимъ. на стола и не нарушавайте заповѣдъта на началството си!

 

Ала епископа оставаше глухъ на умолителния позивъ на богомолцитѣ и слѣдваше да влива въ олтаря безъ съблюдение на реда и церемониала, обикновенни при случая. Той биде застигната отъ братия Иосифъ и Наумъ Яковови, които още веднъжь и, малко заплашително, го поканиха да се оттегли на владишкия столъ и, тъй поставенъ на тѣсно епископа, се върна и застана отъ ново на стола, на който остана до отпускъ цьркви.

 

Нодиръ св. служба, всички български сѣмейства, прѣдварително наговорени, се събраха отново на мѣстото наричано отъ българитѣ Черевари, вънъ отъ града на севѣроизтокъ, гдѣто послѣ малко, пристигна и депутацията, която бѣ изпратена да поздрави

 

 

42

 

съ празника владиката и да му благодари отъ страна на Солунското българско население за дѣто „благоволи” да изпълни молбата му.

 

На тая твьрдѣ весела и приятна пролѣтно врѣме мѣстностъ, на зелената и осѣнявана отъ разклоненитѣ пъстролистни явори, вѣчнозеленостройни мирти и островръхи кипариси, поляна, въ срѣдъ ароматний мирисъ на цвѣтята и мелодиитѣ на славея и на музиката, наета за праздника, се започна и продължавà до късна вечеря истински народенъ праздникъ, за пръвь пѫть тая година от празднуванъ въ Солунъ отъ съотечественницитѣ на св. св. братия — Кириллъ и Методий и въ тѣхна память. Цѣлия тоя день се прѣкара съ весели пѣсни и игри, съ всеобща радость отъ сполуката въ това дѣло, което бѣ заинтересувало твьрдѣ много българското Солунско население, и което сега се наговаряше да продължава съ сѫщото постоянство, енергия и духъ започнатата работа за да я искара до пълна сполука. Играха се нѣколко продължителни хорà, които още повече оживляваха и въсхищяваха празднующитѣ ; бравáта цѣпѣха въздуха когато се залюлѣеше хубавото дебърско хоро, което, по тактъ на музиката, се изпълняваше отъ танцовачитѣ, всички облѣчени празнично въ народний си (дебърски) костюмъ, спазенъ у нѣкои до тая епоха между прѣселеното въ Солунъ Дебърско население.

 

Таквозъ едно весело хоро изиграно при захождане на слънцето, тури край на това пьрво българ. тържество въ Солунъ, и участвующитѣ въ което, потеглиха за домоветѣ си на чело съ музиката оживлени и весели, а при раздѣлата си всѣки за домътъ си общитѣ благопожелания бѣха: Да бѫдемъ живи и здрави, та до година още по весело съ собственна цьрква и народно духовенство да величаемъ и празднуваме памятъта на великите виновници на днешното тържество.

 

Тъй се свьрши пьрвото празднуване на тоя всенароденъ праздникъ отъ Солунскитѣ българи — праздникъ, който ги сближи, свьрза и насьрдчи въ борбата противъ гьрцитѣ потисници на народностъта и язика имъ [*].

 

 

*. Една дописка отъ Солунъ отъ 10-й мартъ 1894 год., носяща вмѣсто подписъ буквата М., напечатана въ екзархийския органъ в. Новини, като разправя за станалата на 20-й юний българска черковна служба, нарича и пьрва. Toй казва: „. . . . Пьрвата българска черковна служба въ Солунъ, биде извършена на 20-й юний 1873 год. отъ свещеника Петръ Димитровъ въ съслужение се попъ Иванъ Маджаровъ . . .” и пр.

 

Прѣди всичко службата за която говори г. М. и която ми е добрѣ извѣстна, не е и не може да се нарича първа, прѣдъ видъ на оная която описахме по горѣ и която е заслужила правото да се нарича първа, защото прѣди нея друга не е бивала довършвана въ Солунъ.

 

Освѣвъ това г. М. говори въ сѫщата дописка и за единъ списъкъ, съставенъ отъ Солунската община, въ който се описватъ имената на всички починали и живи видни дѣйци, труженици и пожертвуватели по възраждането на Солунскитѣ ни еднородци, имѣющъ за цѣлъ да служи за вѣчно възпоминание и спомянуване въ цьрква, прѣписъ отъ който е напечатанъ подъ сѫщата дописка като приложение.

 

Съ съжеление и съкрушенъ духъ отбѣлѣжвамъ, че провѣренъ отъ мене тоя списъкъ, азъ ненамѣрихъ въ него имената на най главнитѣ дѣйци, пожертвователи и заслуживши лица по възраждавето на Солунскитѣ ни еднородци, а срѣщнахъ въ него имената на съвьршенно нови хора, не съврѣменници на възражданието, и имената на нѣкои само отъ съврѣменицитѣ на това възраждане, които въ голѣма доза сѫ му пакостили. Обичами, да вѣрвами че поч. община ще поправи тая си, може би неволна грѣшка, въ която навѣрно сѫ я тиквали егоистични хора, отъ калѫпа на пакостницитѣ, като допълни тоя списъкъ съ имената които ще срѣщне въ моитѣ „Спомени и дѣла” като започве съ имената на Милошъ калфа и Лазо калфа — пьрви сподвижници за запазване Солунскитѣ ни еднородци отъ погьрчване и, създатели на българскитѣ гробища; имената на всички учители, които пьрви туриха въ устата на българскитѣ дѣца родното имъ Слово, замѣстено до тогава отъ грьцкото, и свьршатъ съ тия на двамата книжари: Алекса Димитровъ и Константинъ Евровъ, които и морално и материално подкрѣпяха слабата още въ всѣко отношение българска община. Така попълненъ тоя списъкъ, нейна длъжность е да му даде чрѣзъ печата широка гласность за удовлетворение на обиденитѣ отъ постѫпката и́ роднини на починалитѣ труженици и тѣзи, които сѫ още живи.

 

Не направи ли това, почит. Солунска община, всѣки ще има право да я осѫжда въ пристрастие; защото тя трѣба да знае че, признателноститѣ и благодарностьта за заслуги, сѫ спечелено право отъ хората, които сѫ ги заслужили, а узурпиранието имъ отъ когото и да иде то, съставлява светотатство и мерзостно прѣстѫпление. Бѣл. на автора.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]