Изъ Бѣломорската равнина

Ст. Н. Шишковъ

 

IV.

Градътъ Скеча, изгледъ и вѫтрѣшната му обстановка. — Нощуване. — Тютюновитѣ магазини и търговията му. — Мѣстоположение в околностьта за Скеча. — Гръцкиятъ и българскиятъ елемента въ града и борбата по между имъ. — Значението и бѫднината на Скеча в нашитѣ отечествени интереси въ тоя край.

 

 

Слънцето току-що скриваше своя ослѣпителенъ дискъ тамъ нѣкѫдѣ на западъ задъ скалистия Боздагъ, когато ний залѣзвахме въ първитѣ улички на Скеча. Това бѣше най-горната, най-крайната още въ планината часть на града. Кѫщитѣ тукъ сѫ малки, полудървени, полукаменни, съ тѣсни дворчета, току-речи сгушени една въ друга, нахвърлени нѣкакъ си небрѣжно, безъ симетрия по ре-

 

 

36

 

брото на склона, ала пъкъ варосани, боядисани, спретнати и чисти. По прозорци, балкони, стълби и дворчета гледате пъстро и грижливо наредени саксии съ цъвнали вече южни цвѣтя, лимони, портокали, нарове, смокини и др. По пѫтнитѣ врата и по прозорцитѣ се виждатъ жени, моми и дѣца съ пъстра прѣмѣна, наизлѣзли да се любуватъ на чудната южна пролѣтна вечерь. Уличкитѣ сѫ тѣсни, кривулчести, до една постлани съ калдаръмъ отъ бѣлъ варовникъ, който лъзга краката ви и лъщи като сребро. Тѣ сѫ чисти, гаче ли току-що пометени, явление досущъ рѣдко въ турскитѣ градове.

 

Още при първото стѫпване въ града васъ ви оглушава голѣмъ шумъ отъ движения на товарни добитъци и кола, глъчка на хора, удари отъ занаятчийски сѣчива, а около града отъ звънци и блѣене на стада. На всѣка стапка вий срѣщате и отминавате натоварвени коне и мулета, едни влизатъ, други излизатъ по разни направления отъ града. Всичко това очудва пѫтника, който за пръвъ пѫть идва тукъ и още на пръвъ погледъ той чувствува, че влиза въ мѣсто, дѣто сѫществува едно видимо благосъстояние, плодъ на голѣма производителность и развита търговия.

 

Слѣдъ изминаването на нѣколко закривени улици, които лѫкатятъ полегато надолѣ, най-послѣ встѫпвате въ центра на града, дѣто е главната чаршия и пазарното мѣсто. Тукъ улицитѣ сѫ по широки и донѣкѫдѣ по-прави, а отгорѣ на това и много оживени. Та ний влизахме въ града тъкмо въ това врѣме, когато всички работници отъ тютюневитѣ маази току-що напущаха своята дневна работа. Човѣкъ просто се чуди на това масово движение отъ хора, що пъплять като орлякъ изъ чаршията, смѣятъ се, говорятъ, тънаникатъ и се губятъ изъ кафенета, кръчми, гостилници и ханища. Вслушвате се въ тая гѫста масса отъ хора и ни една чужда дума не чувате, освѣнъ звучната родна българска речь, а при това знаете, че сте въ гръцко-турски градъ. Взирате се въ тия, наистина, малко възжълти и суханави физиономии и виждате родни, весели, засмѣни и доволни отъ положението си хора съ своитѣ селски носии, които пъкъ издаватъ още отъ срѣща тѣхнитѣ родни покраини.

 

Слѣзохме въ ханътъ на познатъ човѣкъ; това бѣ Фроню Пашмаклийски, по произхождение цинцаринъ, а по душа типиченъ гръкъ. Той бѣ вече настарѣлъ човѣкъ, съ прошарени бѣли косми, съ малки сини и лукави очи, здравъ, но съ подута и изтощена физиономия. Дълги години Фроню бѣ прѣкаралъ въ Пашмаклѫ, познаваше цѣлата Ахѫа-челебийска кааза, па и него познаваше мало и голѣмо тамъ. До освободителната война той бѣ стълпътъ на гърцизма въ Ахѫ-челеби, а прѣзъ годинитѣ 1876/77 той бѣ оставилъ не добри възпоминания между българското население въ тоя край. Работата състоеше въ слѣдното обстоятелство: прѣзъ врѣме на най-голѣмия разгаръ на руско-турската война, турското правителство наложи на Ахѫ-челебийскитѣ български села около 2000 товарни добитъци съ 500 души хора мекере — ангария за прѣварване

 

 

37

 

припаси и муниции въ главнитѣ военни пунктове. Фроню бѣ въ комисията, която налагаше, избираше и събираше добитъцитѣ и съ това намѣри моментъ лесно да вербува гърци. Всѣки, който отидѣше при него и се запишеше за вѣренъ на елинизма, Фроню го освобождаваше отъ всѣкаква ангария. Но въпрѣви всичко това, сполуката му бѣ досущъ нищожна: Ахѫ-челебийци приеха да понесатъ всичко въ тия критични врѣмена, но не жертвуваха народностьта си. Помна, че само селото Устово тогава даде 320 коня и мулета съ 80 души хора, отъ които само нѣколцина се върнаха живи. Конетѣ се земаха по изборъ, и най-малкото, що се искаше и земаше и отъ най-бѣдния стопанинъ, бѣ половина отъ стойностьта на единъ конь или муле, или пъкъ самъ да иде, а имаше хора, отъ които се зеха по 2—5 и до 18 товарни добитъци. Но не бѣше само това: българското население трѣбваше да даде и още нѣколко хиляди чифта ошити калцуни, толкова царвули, аби, пари, а най-подирѣ и окончателно да се ограбятъ вѣколко села, които попаднаха по пѫтя на бѣгающата и развилнѣла Сюлейманъ пашова ордия, която тръсѣше спасение прѣзъ Родопитѣ, слѣдъ прѣсичане пѫтя и́ при Харманли отъ побѣдоноснитѣ руски войски. Слѣдъ освобождението пъкъ Фроню се заяде съ нѣкои отъ помашкитѣ голѣмци, и тая му крамола костува доста скѫпо: изгуби всичкото си материално състояние, и потъналъ въ дългове и мизерия, прокуди се въ Скеча, дѣто Скечанскитѣ гръцки патриоти му помогнаха да се залови и вади прѣхраната си въ ханджилъка.

 

Ханътъ на Фроня бѣ както и всички такива въ турскитѣ градове ханища за обикновени кираджии и пѫтници: отпрѣдъ на лицето кръчма и до нея голѣми порти, прѣзъ които свободно влизатъ кола и натоварени добитъци. Дворъ не много широкъ, постланъ съ калдъръмъ, нечистъ и по краищата съ купчини торъ. На около на единъ етажъ наредени малки стаички, тъмни, опушени, прашни и мръсни, а срѣщо тѣхъ на другата страна голѣмъ оборъ за добитъци и плѣвникъ отгорѣ. Слѣзохме отъ конетѣ, свалихме багажа си, присрѣщна ни и киръ Фроню, който самъ прибра и внесе вѣщитѣ въ стаитѣ. Ний посѣднахме въ кръчмата да си починемъ. Единиятъ отъ моитѣ другари бѣ добъръ гастрономъ, отъ дѣтинство още се скиталъ изъ островитѣ и Малоазиатскитѣ брѣгове и върлъ любитель на рибени ядива. Първата му работа бѣ да порѫча на Фроня да приготви гивечъ за вечеря съ прѣсна Бѣломорска риба, три оки бубота [1] и една бъклица Самоско бѣло вино. Отъ вънъ се вече смрачаваше, затова другарьтъ ми слѣдъ тая важна порѫчка каза, че има врѣме още отъ вечерьта да си свърши и друга работа: да отиде при търговеца си и приготви два товара едно друго за бакалницата си въ село, утриньта да ги прати рано съ кираджиитѣ обратно, та прѣзъ деня свободно да обиколимъ и видимъ града, защото привечерь ни прѣд-

 

 

1. Бубота е единъ видъ пита отъ царевично брашно, печена въ голѣма тава въ фурната. Тя замѣства хлѣба на бѣдната и срѣдна класи, а особено е любима отъ помацитѣ. Въ Скеча умѣятъ да и приготовляватъ много вкусно.

 

 

38

 

стоеше пѫть за Порто-Логосъ и оттамъ прѣзъ Буру-гьоль за къшлата на тоя кехая, отъ когото щѣше да се купува вълна.

 

Излѣзохме. Азъ имахъ едннъ познатъ Дарѫдерецъ — абаджия, когото сварихъ въ дюкяна си прѣди да е затворилъ, а другарьтъ ми литна изъ чаршията да се справя съ своитѣ бакалии. Чаршията бѣ вече освѣтлена отъ фенеритѣ и ламбитѣ изъ дюкяни, кръчии и кафенета; по небото вече блѣщукаха звѣздитѣ, а врѣмето бѣ тъй топло и тихо, да се не насища човѣкь. Шумътъ не прѣсичаше. Отъ нѣкои кафенета — кръчми се чуваха хубави български мелодии и звучни родни пѣсни отъ развеселили компании, тютюневи работници. Това ни разчувствува, и вий си мислѣхие, че сие въ български градъ, въ родна срѣдá. Слѣдъ три часа се прибрахме въ ханътъ и почнахме да се сражаваме съ Бѣломорската прѣсна и вкусна бѣла риба въ гивеча и Скечанската бубота, а слѣдъ като изсушихме и бъклицата съ пивкото Самоско вино, моитѣ другари оглушиха киръ Фроньовото ханче съ:

 

Тунеа леа, бàлву ли ти еа,

Тунеа леа, жéалну ли ти еа,

Как соа еа Кòлу заглави́л

На Искéчуска геарки́неа?

.   .    .    .    .    .    .    .    .    .    .

 

Но ето слѣдъ малко чуха се в отъ съсѣдната стая кършни помашки гласове за нашитѣ съпѫтници помаци:

 

Бреа чули ли стеа, еалѝ нé,

Кеанà еа нóву стáналу

Фаф Смеалéан сéлу галéаму:

Мамá еа мамá ради́ла,

Ф áлеан еа меан'дѝл павѝла,

Лéатва хи лулка стóрила,

Жéална хи пéснеа запéала:

„Нóаанни ми, нóанни, дóащеарку,

Галéамка да ми нарастеш.

Да сѫ преачуеаш, преадумаш

.   .    .    .    .    .    .    .    .    .    .    .

 

Наскоро отъ друга стая пъкъ рукна гърлеста Чокманска гайда и ето, че екна цѣлото хънче. Разчувствува се и киръ Фроню, спомни си и той млади години, прѣкарани въ Ахѫ-челеби, донесе втора бъклица да ни почерпи и отъ себе си и най-послѣ люшна се и хорото на двора, и по голѣмата часть отъ нощьта незабѣлѣзано литна.

 

Утринъта, макаръ и изнурени и кáпнали, дѣто рекатъ, отъ двудневенъ ходъ на конь и разгуляването прѣзъ вечерьта, салепчии, халваджии и симитчии съ своитѣ странни и монотонни гласове изъ всички улици на града ни събудиха още въ зори. Нѣмаше какво, станахме и право у киръ Фроня въ кафенето. Слѣдъ утренното кафе и нѣкоя и друга приказка по снощния гуляй, другаритѣ ми свършиха работата си по повръщане обратно кираджиитѣ и излѣзохме изъ града.

 

 

39

 

Градътъ пакъ тъй шуменъ, многолюденъ и оживенъ. Чаршията и отъ двѣтѣ си страни е цѣла редица отъ дюкяни, кръчми, кафенета, магазини, работилници на всевъзможни занаятчии, — всичко това едно въ друго размѣсено безъ редъ и симетричность, чиста ориенталска картина. До нѣкоя голѣма, каменна и масивна мааза, съ желѣзна врата и прозорци, натъпкана съ разнообразни манифактурни стоки, гледашъ прилѣпнато старо, опушено и дрипаво дървено дюкянче, работилница на семерджия. По-нататъкъ пъкъ до нѣкое турско полуотворено кафене, съ дъсчени пейки, постлани съ рогозки, съ насѣдали купчини турци, които тихо, мълчаливо пушатъ наргилета и пиятъ въ голѣми турски чаши кафе, се чува тежкиятъ и звънливъ ударъ на петь шесть мѣдникари-работници съ мургави лица, насѣдали на редица надъ дебели дънери за столове, изтъняватъ листови иѣдни плочи, свиватъ ги на всевъзможни форми и отъ жилеститѣ имъ рѫце излизатъ разни видове мѣдни сѫдове. Влѣзешъ въ нѣкоя бакалница, на срѣща ти любезно те изгледва нѣкой мазенъ гръкъ съ полоена прѣстилка, възсукани рѫкави и съ сини лукави очи приветливо те кани: „орищите, кирие, ти еревисъ, ти агапати?” (Заповѣдайте, господине, какво искате, какво обичате?). А наоколо дюкянчето натъпкано като суджюкъ съ качета маслини, риби, тенжери зейтинъ, човали орисъ, захарь, кафе и разни други колониални произведения. На всѣкѫдѣ гледашъ движения на хора и добитъци, движатъ се на самъ на тамъ, приказватъ, носятъ, разнасятъ, пазаруватъ, работятъ, бързатъ и всички заняти съ каква и да е работа, доволни, гаче ли една мисъль вълнува постоянно всѣкиго: дневната му работа за своя насѫщенъ хлѣбъ. Ни единъ празенъ скиталецъ, лѣнивецъ, денгубецъ нѣма да срѣщнете тукъ, а това именно очудва пѫтника. А хора разни личатъ по своитѣ носии и, когато се вслушате по-близко и по тѣхния говоръ, който впрочемъ прѣобладающъ е българския, прѣнасяте се неволно въ разнитѣ родни кѫтове изъ българската земя.

 

При всичко, че повече отъ половината на града е населенъ съ турци, но такива рѣдко се мѣркатъ въ чаршията. Та аслѫ турчинътъ и не обича шумъ и работа. Него, както и всѣкѫдѣ другадѣ, ще видишъ чиновникъ, бръснарь, сарачъ, кафеджия, или пъкъ въ нѣкое малко дюкянче продавачъ на тютюнь и цигарени книги, свилъ крака, умисленъ, меланхоличенъ, пуши цигара, пие кафе и чака клиенти. Обаче за Скеча има въ тоя случай и извѣстни изключения. Отъ лѣвия брѣгъ на рѣката има цѣла чаршия съ дюкяни и работилници чисто турски. Тукъ само виждашъ движения почти само на турци. Това е прочутиятъ Скечански табашки кварталъ, и табашкото съсловие тукъ е въ завидно положение и играе видна роль и въ всичкия ходъ на общественитѣ работи въ града.

 

Тютюневитѣ маази се намиратъ на южния край на града въ рав нината и отъ двѣтѣ страни на шосето, що излиза отъ Скеча за Порто-Логосъ. Тѣ сѫ грамадни каменни сгради, съ желѣзни врата и прозорци, повечето съ сводове, тоже каменни, и съ широки отдѣления

 

 

40

 

вѫтрѣ, дѣто могатъ да се побирать стотини работници и хиляди денкове тютюнь. Работницитѣ се казватъ парчеджии, на които специалната работа е да сортироватъ листо по листо тютюна на неговитѣ качества и го приготватъ за износъ. Тѣ сѫ всички българи изъ Родопскитѣ покраини и нáдали 5 % въ тѣхъ се срѣщатъ турци и гърци. Получаватъ добро възнаграждение: първовачалниятъ работникъ зема 1/4 отъ бѣло меджидие надница, а на опитния и дългогодишенъ сортировачъ надницата достига и 2 бѣли меджидии, т. е. около 9 лева. На день едвнъ работникъ може да сортирова и нареди отъ 2 до 12 оки тютюнь. Срѣдно число въ Скеча се намиратъ работници по тютюня оволо 2 хиляди души, ала прѣзъ зимнитѣ мѣсеци достига числото имъ и до 10 хиляди души.

 

Тютюневитѣ маази сѫ на брой около 60, отъ които май-голѣмата е на турската режия, въ която постоянно работятъ отъ 500 до 1500 работника. Режията има монопола вѫтрѣ въ държавата, и тя освѣнъ голѣмия износъ, що прави, продава и вѫтрѣ и прибира облогътъ отъ производството. Слѣдъ нея мааза е маазата на извѣстната Солунска търговска кѫща Братия Алатини, която годишно изнася около единъ милионъ оки тютюнь. Всички други останали маази сѫ на гърци, има по нѣколко за цинцари и турци и само двѣ незначителни на българи. Стотини добитъци и кола ежедневно пъплятъ около тѣхъ, едни докарватъ, а други изкарватъ денкове тютюнь.

 

Скеча или Искеча го назоваватъ турцитѣ и българитѣ, Ксанти — гърцитѣ, а околнитѣ му помашки села го именуватъ и днесъ Цáрево. Селянитѣ пъкъ отъ с. Еникьой го наричатъ Кисатье. Той е старо поселище, ала, освѣнъ мънастиритѣ около него и старитѣ развалини на стара крѣпость надъ него въ ребрата на Руенъ, други старинни остатъци нѣма, или по-добрѣ не се знае да ли сѫществуватъ такива днесъ. Скеча за сега брои около 3200 кѫщи съ едно постоянно население около 20 хиляди жители плюсъ нѣколко хиляди проходящи, които достигатъ по нѣкога и на повече отъ 12 хиляди. Разположенъ е въ самото ущеле за Скечанската рѣка, и една часть отъ града, най-старата, е въ самитѣ спускове на двѣтѣ планински ребра. Рѣката минава прѣзъ самата срѣда на града и го дѣли на двѣ части: източна по-малка и западна по голѣма. Градътъ по настоящемъ избѣгва къмъ западната страна, която бързо се увеличава и тамъ сѫ главната чаршия, тютюневитѣ маази и желѣзопѫтната станция. Населението състои отъ турци, гърци и българи, по малко евреи, ерменци, цигани и други народности, между които и по нѣколко чужденци. Освѣнъ работницитѣ тютюневи и всички други по-дребни занаяти сѫ въ рѫцетѣ на българи, каквото сеиерджии, мѣдникари, зидари, шивачи и пр. При това българи сѫ и овчаритѣ и повечето отъ слугитѣ при бееветѣ. Обаче на постоянно мѣстожителство едва ли се начитатъ около 300 български сѣмейства, които току-речи се обезличватъ всрѣдъ задушната гръцка атмосфера. Тукъ се срѣщатъ всѣкидневно хора отъ всички кѫтове на Родопитѣ, отъ Одринско, Македония, Цариградъ, Малоазийскитѣ брѣгове и островитѣ.

 

 

41

 

Гърцитѣ иматъ надмощие въ всичко: 8 десети отъ търговията е въ тѣхни рѫце; капитали, обществено положение, културно становище и пр. е тѣхно. Тѣ иматъ нѣколко първоначални училища, едно дѣвическо класно и една мѫжка прогимназия. Издържатъ се прѣвъзходно отъ завѣщания, доброволни пожертвувания и отъ черковнитѣ приходи. А послѣднитѣ сѫ внушителни, защото българитѣ работници, занаятчии, овчари и др., що сѫ отъ Родопскитѣ покрайни, сѫ познати по своитѣ религиозни чувства, и тѣ всѣкога пълнятъ грьцкитѣ черкви, като нѣматъ своя. Освѣнъ това, гърцитѣ иматъ аптеки, доктори, адвокати, сиропиталище и добра интелигенция. Синоветѣ на всички по-заможни гърци завършватъ срѣдно, висше и специално образование въ Гърция и отъ тамъ се връщатъ ярки защитници на своята нация и култура. Гърцитѣ иматъ петъ черкви, богато украсени; тѣ сѫ св. Георги, св. Спасъ, св. Богородица, митрополитската св. Никола и друга въ махалата, наричана Кавакътъ. На разстояние по на 1/2 часъ отъ града въ ребрата на планината нма и три богати мънастиря: св. Архангелъ, Успѣние и св. Богородица. За послѣдния се приказва, че е съграденъ на врѣмето си отъ двама братия овчари българи изъ вѫтрѣшностьта на Родопитѣ. Единъ Даридерецъ ме увѣряваше, че и днесъ билъ запазенъ българския му надписъ надъ входнитѣ врата. Приказва се още, че въ тоя мънастирь имало цѣлия комплектъ пергаментни черковнославѣнски книги, ала гърцкитѣ калугери или сѫ ги унищожили, или ги криятъ отъ чуждо око.

 

Разположението и на тритѣ мънастиря е чудесно; кацнали сѫ всрѣдъ разкошни и кичести малки сѣдловинки, съ откритъ широкъ хоризонтъ. Изгледътъ отъ тѣхъ е просто вълшебенъ: прѣдъ тѣхъ е простната цѣлата равнина съ безкрайната сребриста повръхность на Бѣлото море, които омайватъ погледа и унисатъ чувствата. Въ тѣзи мънастири Скечанската аристокрация прѣкарва лѣтнитѣ горѣщини.

 

Скеча е сѣдалище на митрополитъ. Скечанската епархия обема Ахѫ-челебийската и Скечанска каази, града Кавала и 4 села отъ Сѣрската кааза. Цѣлата епархия брои 5001 български кѫщи, отъ които 166 патриаршисти (въ селата Еникьой, Скечанско, и Райково, Ахѫ-челебийско); гръцки кѫщи сѫ 2225 и влашки 20. По духовно вѣдомство въ Скечанската кааза българи екзархисти има 740 кѫщи, въ които влизатъ двѣтѣ български села Габрово и Еникьой отъ сѫщата кааза; 4085 кѫщи въ Ахѫ-челибийската кааза и 20 въ града Кавала. Гръцки кѫщи и патриаршисти възлизатъ: въ г. Кавала 500, четиретѣ Сѣрски села 510, Райково и Еникьой 166 и града Скеча съ 4 гръцки села 1049, всичко 2245 кѫщи заедно съ влашкитѣ 20 [1]. Отъ това се вижда, че българитѣ въ тая епархия, въпрѣки всички лоши за тѣхъ условия, надминаватъ гърцитѣ два пѫти и нѣщо, обаче тѣ сѫ пръснати, материално и

 

 

1. Вижъ ст. „Българското черковно училищно дѣло въ вилеититѣ, Ксантийска епархия” въ Църковенъ вѣстникъ, 6р. 26, стр. 6 отъ 22 септемврий, 1900 година.

 

 

42

 

обществено злѣ поставени, поради това в сравнително много слаби, когато икономичната и културна сила почти изцѣло е въ рѫцетѣ за гърцитѣ. Послѣднитѣ, както и всички гърци, съ всевъзможни срѣдства се стремятъ да запазятъ своето надмощие. Тѣ сѫ хитри, лукави, надменни и опасни врагове на всичко българско. Особено за града Скеча тѣ съ всички сили гледатъ да го запазятъ отъ българитѣ, въ които тѣ съзиратъ бѫдещата си опасность. И до днесь тѣ сѫ сполучили въ стремежа си. Още отъ 1885 година българитѣ си сѫ припечалили мѣсто за черква по единъ скрить начинъ. Щомъ обаче се научаватъ гърцитѣ, единъ богатъ гръкъ за свои срѣдства въ разстояние на нѣколко мѣсеца само построява до българското мѣсто гръцка черква и съ това прѣсича намѣрението на българитѣ. Екзархията цѣли 15 години вече се труди да отвори единъ параклисъ български и българско училище и до днесъ неножа да сполучи. Параклисътъ на нѣколко пѫти е ограбванъ отъ гърцитѣ, свещеникътъ изгонванъ, а за училище и дума не може да става. Правителството иска да му прѣдставятъ желанието си 50 български сѣмейства, които да сѫ зачислени като граждани на града, обаче градскитѣ власти не издаватъ такива удостовѣрения нито на единъ българинъ, при всичко, че отъ 80-на години въ града има на постоянно мѣстожителство 300 чисто български сѣмейства съ свои недвижими имоти и пр. Въ послѣднитѣ петь шесть години българитѣ въ Скеча сѫ изложени на голѣми гонения отъ страна на гърцитѣ. Въ тютюневитѣ маази вече недопущатъ българи работници, а довеждатъ такива чакъ отъ Мала Азия и островитѣ.

 

Скеча до прѣди 30 — 40 години е билъ незначителна паланка съ съвсѣмъ слаба търговия и бѣдно население. Главенъ търговски центъръ е билъ Енидже, 10 километра на югъ отъ Скеча на пѫтя за Порто-Логосъ въ равнината. Тютюневата търговия е била централизирана тогава тамъ. Лошиятъ климатъ и разширението на тютюневото производство и въ вѫтрѣшностьта на Родопитѣ е дало прѣдимство на Скеча, който постепенно и бързо е отнелъ отъ Енидже всичката мощь. Днесъ Енидже е досущъ западнала паланка, съ праздни и закапали сгради и буренясали и пусти улици. Едва наброява около 300 сѣмейства жители турци, гърци и цигани. Еднъжъ въ седмицата тамъ става незначителенъ пазарь, който прави да се мѣрка по нѣкой и другъ вънкашенъ човѣкъ.

 

Но Скеча изеднъжъ се издигна слѣдъ Съединението, слѣдъ митнитѣ прѣгради между България и Турция. Вѫтрѣшнитѣ Родопски покраини Кърджали, Иридере, Дарѫ-дере, Ахѫ-челеби, Дйовленската кааза и Неврокопско, на които пазарнитѣ пунктове бѣха Хасково, Станимака, Пловдивъ и Пазардживъ, сега сѫ досущъ отнети отъ Скеча, и послѣдниятъ е единствениятъ тѣмъ доставчикъ на всички колониални и манифактурни стоки, па и зърнени храни. Всѣка сѫбота тукъ става рѣдъкъ по многолюдностьта си пазарь. Прокарването пъкъ желѣзницата отъ Солунъ за Цариградъ прѣзъ Бѣломорската равнина, на която главна станция е Скеча, още повече оживи тоя градъ, комуто прѣдстои още по-свѣтло бѫдеще.

 

 

43

 

Това бързо разширяване своя търговско-икономиченъ развой и новитѣ условия, поради които отъ Скеча се създаде единствено тържище за цѣлото пространство отъ нашата граница до Бѣломорския брѣгъ, извика и друго едно явление, твърдѣ утѣшително за насъ. Въ послѣднитѣ години много българи изъ разнитѣ Родопски покраини си закупватъ мѣста, строятъ сгради и се установяватъ на постоянно мѣстожителство въ Скеча, а тоя пѫть е най-сигурниятъ и заслужва всѣко насърдчение, защото по тоя начинъ българскиятъ елементъ ще се подсили, уякчи и въ недалечно бѫдеще ще си извоюва своето мѣсто, което му се пада тукъ. Нѣкои наши хора мислятъ за добрѣ, българското население изъ Родопитѣ, на което поминъчното положение се доста влоши въ послѣднитѣ десетина години, да се прѣселва отсамъ въ България изъ равнинитѣ. Това е едно заблуждение, което не трѣбва по никой начинъ да се допуща. Нашиятъ елементъ въ Родопитѣ до Бѣломорския брѣгъ заема второ мѣсто слѣдъ турцитѣ и помацитѣ, а на трето идатъ гърцитѣ. Меншество е той само въ градоветѣ Скеча, Гюмюрджине и Кавала, които сѫ главнитѣ икономични, торговски и културни центрове, дѣто надмощието е въ рѫцетѣ на гърцитѣ. И намъ се налага и отечественъ и държавниченъ длъгъ да подсилимъ българския елементъ тукъ при нашитѣ най-близки и най-чисти врата за Бѣлото море. А такова подсилване не само че при всѣки удобенъ моментъ трѣбва да подкрѣпяме, но ако и никакъ да не сѫществуваше, ний трѣбва да го създадемъ, както и по какъвто начинъ можемъ. Ето защо ний считаме, че нашето правителство прѣзъ 1898 година допустна една грѣшка, като откри едно търговско агенство понапрѣдъ въ Кавала, послѣ го мѣсти ужъ въ Драма и най-сетне съвсѣмъ го закри, когато трѣбваше твърдо да го установи въ Скеча или въ санджакския градъ Гюмюрджине. Друга непоправима грѣшка бѣха и нашитѣ четнишки движения въ тия злѣ поставени и не удобни за такива акции мѣста. На исконитѣ наши врагове — гърцитѣ, се улесни задачата, и тѣ съвсички свойствени тѣмъ срѣдства сѫ се запрѣтнали да доунищожатъ българския елементъ въ тоя изоставенъ отъ всички и отъ всѣкѫдѣ нашъ край.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]