Изъ Бѣломорската равнина

Ст. Н. Шишковъ

 

III.

Скечанскитѣ дюшеме. — Гледка къмъ равнината и морето. — Географско-хидрографоки прѣгледъ на Южнитѣ Родопи и Бѣломорската равнина. — Брѣговата линия. — Буру-гьоль и прѣдания за него. — Климатъ и природа на равнината. — Главни богатства: тютюнь, далияни и солници. — Етнографски бѣлѣжки: българи, турци и гърци. — Съобщения.

 

 

Пѫтьтъ прѣзъ самитѣ дюшеме трае около 30 минути. Тукъ ущелето при свършека си къмъ полето образува една въ полукрѫгъ извивка малко къмъ западъ, и двата склона до надъ самия градъ продължаватъ да бѫдатъ достатъчно високи и стръмни, безъ прорѣзи по тѣхъ, но по-сближени единъ къмъ другъ. Поради това дъното на рѣката е и дълбоко и каменисто, и увеситѣ къмъ него сѫ ужасно страшни и досущъ недостѫпни. Градътъ Скеча е при самия свършекъ на ущелето, зквритъ отъ склововетѣ, та се вижда само тогава, когато се залѣзе въ него. По тоя начинъ Скеча се крие отъ окото на пѫтника, който пѫтува изъ планинитѣ, и само отъ билата имъ като пѫтувате, можете да налучите мѣстото му по високия връхъ „Чалътъ”, който се издига надъ самия градъ. Калдаръмътъ прѣзъ Скечанскитѣ дюшеме е старъ, твърдѣ за вѣрване още отъ римски врѣмена прокаранъ, защото голѣмитѣ плочести камъни сѫ много изтъркани и съ доста голѣми ямички по тѣхъ. Камънитѣ сѫ чистъ варовникъ, отъ изтъркване лъскатъ като чисто сребро, и въ дъждовно врѣме пѫтницитѣ и добитъцитѣ се

 

 

24

 

лъзгатъ по тѣхъ я правятъ твърдѣ бавно и уморно движението по калдаръма.

 

Щомъ изминете извивката и излѣзете на прѣднитѣ ребра на склона, изеднъжъ прѣдъ очитѣ ви се открие необятенъ за погледа хоризонтъ, цѣлъ новъ за васъ миръ. Погледътъ се стреми да обхване тая чудна природна панорама и съ ненасита се лута ту въ чудния строежъ на китнитѣ Родопини бърда и прорѣзи, що като вѣнецъ се простиратъ отъ изтокъ къмъ западъ, ту въ простнатата и омайна приморска ивица — поле, ту въ необятния ширъ на Бѣлото море, тихо, спокойно, но величествено, що лъщи и трепери като разтопено злато, милвано отъ пролѣтнитѣ вечерни зари на слънцето. Да, това е една рѣдка хубость, чародѣенъ кѫтъ отъ цѣлокупното българско отечество, но кѫтъ, за жалость, непознатъ на всички ни.

 

Тукъ виждате тритѣ главни физически свойства отъ земната повръхность: планина, поле, море, и тритѣ едно отъ друго по-чудни, по-омайни и всѣка съ своитѣ типичности и хубости, като че си съперничатъ. Чувствувате цѣла южна природа. Априлий мѣсецъ е, ала разцвѣтътъ на тоя кѫтъ е майски, а тихиятъ юженъ вѣтрецъ нѣкакъвъ новъ, лекъ и непознатъ ароматъ ви носи. Ще ви се да не напущате тая чаровна гледка и да е лесно вѣчно да останете на това ребро надъ Скеча. Слънцето вече се скриваше бавно, грандиозно задъ хоризонта на западъ, като че ли и нему не се напущаше тоя хубавъ и истински райски край. То отправяше послѣднитѣ си прощални лѫчи надъ недогледния хоризонтъ, въ краищата на който далечъ нѣкѫдѣ къмъ изтокъ се мъждѣеше полутъмна мъглявостъ: наближаването на нощъта. На югъ пъкъ далече изъ спокойно трептещата златна покривка на Бѣлото море се едва доулавяха отъ окото двѣ черни точки, силуетитѣ на които се издигаха като два чудовищни, митични призрака. Това бѣха най-близкитѣ при равнината скалисти острова: Самотраки и Тасосъ.

 

Бѣхме вече въ Скеча.

 

Но прѣди да продължимъ своитѣ впечатления по-нататъкъ, нека направимъ единъ малъкъ прѣгледъ къмъ тоя незнаенъ за българския читатель отечественъ край.

 

Родопската верига, както захваща отъ Рилската планинска областъ, разтила се въ широки и безсистемни склонове къмъ севѣрь и югъ и държи малко юго-източно направление въ дължината си. На западъ р. Мѣста я дѣли отъ Пиринь къмъ севѣрь и Бозъ-дагъ къмъ югъ.

 

Източнитѣ склонове на Бозъ-дагъ, които заграждатъ задъ себе си малкото Драмско поле, достигатъ до Кавалския заливъ. На изтокъ пъкъ Родопската верига, обградена отъ р. Марица до устието ѝ, се завива къмъ югъ и въ малки и ниски ребра впира въ Бѣлото море между Дедеагачъ и Макри. И тъй, отъ Кавалския заливъ на западъ до Макри на изтокъ на едно разстояние повече отъ 100 километра длъжина, а между политѣ на южнитѣ Родопски склонове на сѣверъ и Бѣломорския брѣгъ на югъ на ширина

 

 

25

 

срѣдно около 30 километра, е простната ивицата равнина, наричана Бѣломорска. Околното и́ население я дѣли на три части съ три имена: Сарѫ-шабанy на западь около устието на р. Мѣста, Енидже-овасѫ между Сарѫ-шабанъ и Буру-гьоль и Гюмюрджине-овасѫ между Буру-гьоль и източнитѣ подножия на Родопитѣ (Макри-Шепши). Естествено пъкъ равнината може да се раздѣли на двѣ части съ прѣдѣлъ помежду имъ Буру-гьолъ: западна (Сарѫ-шабанъ съ Енидже-овасѫ) и източна (Гюмюрджине-овасѫ).

 

Южнитѣ Родопсви склонове не сѫ тъй ниски, обаче не завръшватъ въ полето стръмно, а полегато. Тѣ образуватъ второто Родопско било, което отдѣля водитѣ на вѫтрѣшния Ардинъ бассейнъ и Бѣло-море. Съ притока си Соютлю-чай Ардиниятъ бассейнъ въ срѣдната си часть е разширенъ къмъ югъ, за това и вододѣлното би́ло тукъ прави единъ видъ полукрѫгъ, чиято външна страна е къмъ югъ, поради което това било държи направление близо къмъ равнината. Отъ устието на р. Мѣста до устието на р. Марица къмъ равнината личатъ седемь голѣми групи, една отъ друга отдѣлени съ тѣсни клисурести долини, едни по-голѣми, а други по-малки, но съ еднообразна природа. Най-голѣма отъ тѣхъ е долината на р. Мѣста, която е и прѣдѣлътъ на Родопскитѣ разклонения къмъ западь. Отъ тукъ започва първата южна Родопска планинска група съ своя най-високъ връхъ надъ Скеча, наричанъ Руянъ или Чалътъ; той е свършекътъ на западното Родопско бѝло, което дѣли Мѣста отъ водитѣ на Арда. Змиища е долината, по която събира водитѣ си Скечанската рѣка, стариятъ Косинтосъ, първата рѣка отъ Южнитѣ Родопи за Бѣло море. Отъ тукъ започва втората планинска група, Кетенликскитѣ височини, или Караолу тепе, и завършва въ долината, по която тече р. Куру-чай, стариятъ Комсатосъ. Кара-олу тепе е тъкмо срѣщу Буру-гьолъ, и равнината тукъ е най-тѣсна. Куру-чай събира първоначално водитѣ си чакъ отъ Елидже, заради това по голѣмината си тя е първа слѣдъ тая на р. Мѣста. Третата група е Гюмюрджинския Карлъкъ (около 1900 метра) надъ града Гюмюрджине. Карлъкъ се съединява съ другата планинска група, наричана Куинъ-тепе и помежду имъ не ги дѣли нѣкоя значителна долина, както първвтѣ, защото бассейнътъ на голѣмия вѫтрѣшенъ Ардинъ притокъ Соютлючай тукъ завива за югъ и стеснява областьта на Бѣломорския бассейнъ. На изтокъ отъ Куинъ-тепе е петата група, наричана Шапкѫна планина. Отдѣля се отъ водитѣ на р. Караджа, стариятъ Трауось, която съ първитѣ двѣ рѣки се втича въ Буру-гьоль. Шапкѫна е продължение отъ голѣмата планинска область Алмалѫ-дагъ, която лѣжи между Марица и Арда въ триѫгълника, отдѣто Родопитѣ се завиватъ къмъ югъ за Бѣломорския брѣгъ. Въ тая завивка се намиратъ останалитѣ двѣ планински групи Китка и Чаталъ-кая. Приказватъ, че Китка надминава по височината си Гюмюрджинския Карлъкъ, който се счита за най-високъ отъ Южно-Родопскитѣ склонове. Китка е широка планинска область съ забѣлѣжителни върхове: Сарѫ-кая, Кикеля, Токмаклѫ и Келебекъ-дагъ,

 

 

26

 

покрити съ борови гори и богати съ минерали. Срѣдната височина на южната Родопска верига не надминава 1200 метра, ала отдѣлни върхове достигатъ до 1900 метра, както сѫ Карлъкъ, Китка и Руднъ.

 

Срѣдната височина на равнината е около 50 метра надъ морската повърхность. Западниятъ и́ дѣлъ, Сарѫ-шабанското поле, е най-нисъкъ, а източниятъ по-високъ и по-хълмистъ. Равнината се прѣсича съ малки рѣки, отъ които по-значителни слѣдъ Мѣста сѫ Скечанската рѣка, (Върба), Куру чай, Караджа и Ялъмлѫ-дере, стариятъ Стенасъ. Сарѫ-шабанско и донѣкѫдѣ и Енидженско сѫ по-блатисти, особено около течението на Мѣста и устието ѝ, дѣто изцѣло е блата, покрити съ камъшъ и гори. Гюмюрджинско е по-сухо, и блатни мѣста сѫ рѣдки. Морскиятъ брѣгъ тъй сѫщо на източната половина е по-издигнатъ, по-стръменъ къмъ морето и на мѣста образува малки рѫтове, а западниятъ е по-нисъкъ и на много мѣста съ песъчливи насипи, та морето е плитко и може да се гази по на километъръ и повече отъ брѣга къмъ вѫтрѣшностьта му. На много мѣста и покрай самия морски брѣгъ има хлътнатини, пълни съ вода, настоящи блата. Брѣговата линия е неправилна, прави много връзвания въ сушата и обратно. Отъ това и малки завои и заливи и носове, както що сѫ Сарѫ-шабанъ носъ, Булустра, Фенеръ, Апостоли, Анатоли и други. И въ това отношение западната половина отъ морския брѣгъ е най-развита.

 

Отъ врѣзванията си морето образува три хубави и голѣми заливи, отъ които Кавалскиятъ е най-голѣмиятъ и най-сгодниятъ, т. е. естествено по-развитъ, слѣдъ него по голѣмината си е Портологосъ или Караагачъ, както го казватъ тѫдѣва, и най-малкиятъ е Кереметлика. И тритѣ сѫ въ западната часть на равнината. Кереметликътъ е малко заливче съ плитъкъ насипенъ брѣгъ и има значение само за съобщение съ острова Тасосъ. Послѣдниятъ пъкъ е скалистъ, съ стръмни брѣгове и съ подводни на около му скали, поради това между него и сушата съобщенията ставатъ само съ гемии, но плуването и съ тѣхъ е доста опасно. Най-важенъ за равнината е Портологосъ, защото съвпада на срѣдата ѝ, при всичко че голѣмитѣ парахода не могатъ да доближатъ до брѣга, а се спиратъ нѣщо на 2 и повече километра далечъ въ морето, та стокитѣ и пѫтницитѣ се прѣнасятъ съ лодки. Той е защитенъ отъ всички страни, освѣнъ отъ югъ, и може да побере десетки кораби. Отъ Портологосъ прѣзъ една тѣсна хлътнатина се промъква морето и образува тъй наречения Буру-гьоль, който съ Портологосъ образува хоризонтално поставена буквата . Съединителната ивица е тѣсна, плитка, та когато морето е спокойно и има отливъ, може да се гази съ конь. Прокаранъ е калдаръменъ пѫть, отъ странитѣ му сѫ набити колове, за да показватъ на пѫтницитѣ брода. Въ послѣдно врѣме тукъ е построенъ мостъ, защото прѣзъ тая ивица минава шосето между града Гюмюрджине и Портологосъ, най-прѣкиятъ пѫть между двата важни търговски пункта.

 

 

27

 

Буру-гьоль, въ древность Бистонисъ, това е цѣло малко море въ сушата. Приказватъ, че неговото дъно едно врѣме е било суша която е съдържала седемь къшли отъ паша по за нѣколко хиляди овце на едната. Нито голѣмината му по пространство, нито пъкъ дълбочината му точно се знаятъ, обаче за да се заобиколи пѣшъ, потрѣбни сѫ най-малко 6—7 часа пѫть. Изъ неговитѣ води рибаритѣ кръстосватъ съ малки лодки, когато е сезонътъ за ловидба на риба, каквато изобилва тукъ. Едно прѣдание у селянитѣ въ ближното Ялъмлѫ-кьой, прѣдание разпространено и въ околностъта, казва, че отъ западния врай едно врѣме единъ полудивъ биволъ се билъ научилъ да прѣплава гьоля в да влиза въ селското землище, дѣто правѣлъ много пакости изъ нивитѣ. Отъ това се вѣрва, че дълбочината му на всѣкѫдѣ не е особено голѣма. На най-севѣрния край въ видъ на дѫга тъкмо срѣщу селото Ялъмлѫ-кьой се намиратъ развали нитѣ на извѣстната въ историята стара крѣпость Периторъ, наричана отъ околното население Буру-кале, възпѣвава и въ Родопитѣ като мѣсто, дѣто на врѣмето си е воювалъ и погиналъ Родопскиятъ Момчиль юнакъ [1]. Основитѣ откъмъ Буру-гьоль сѫ въ самия брѣгъ, и водитѣ плiскатъ въ тѣхъ. Приказва се, че въ едно землетресение водата бликнала отъ морето, напълнила вглъбнатината и тъй се образувалъ Буру-гьоль. Друго прѣдание пъвъ говори, че Буру-кале е било далечъ отъ морския брѣгъ. Въ крѣпостьта живѣла една хубавица мома, рѫката на която поискалъ единъ голѣмецъ отъ града Александрия въ Египетъ. Родителитѣ и́ му прѣдложили условие, че ако доведе морето до крѣпостьта и самъ съ гемия

 

 

 

1. Г. А. Иширковъ въ една прѣкрасна студия, обнародвана въ сп. „Български прѣгледъ”. год. II, книга 3, отъ 1895 год., излага историчнитѣ извори за живота и дѣйностьта на Момчилъ войвода, възпѣванъ и у българвтѣ, а у сърбитѣ. Въ Родопитѣ е извѣстна за сега слѣдната пѣсень за тоя българска легендаренъ юнакъ:

 

Пи́леа пеаé ф среадé мóреа,

Ф среадé мóреа на беал кáмен,

Хéм ми пеаé, хем кáзува:

Пу турцеа щеа мор да стáнеа,

Пу христéанеа плеан да плеани́,

Чи ми нéма Мумчи́л унáк,

Да разтвóри Буру-грáда,

Буру грáда, чоарквица-на,

Да нафлеазóат христéанеа-неа,

Да ги турцеа ни плеанóват.

Кáйну си ми дума дума,

С кóн дупáдна Мумчи́л унàк,

Дуближѝ си ф пóрти грáда,

Дваш пучука, триш пурука:

Мари́ Рáду, бéала Рáду,

Изнеси ми феанéр бóрна,

Феанéр бóрна, óтклучеа-неа,

Да раствóрим, Буру-грáдá,

Да нафлеазóат христéанеанеа,

Да хи турцеа ни плеановат.

Рáда си му óдрумоне Бурукале:

— Бреа Мумчи́леа, бреа деали́у,

За тéб нéма феанéр бóрна,

Феанéр бóрна, óтклучеанеа,

Еа си ми ща самá утвóри,

Буру-грáда, шеамши́р пóрти,

Пуднéачища христéанеа-неа.

Ти си хóдил ф друга грáда,

Та си лубил другу лубеа.

Мумчи́ла еа гнéаф дуби́лу,

Гнéаф дуби́лу, еад гу би́лу,

Бутна кóнчеа да раствóри,

Да раствóри Буру-грáда,

Пак зафтóри, пак нимужи́,

На трéатен поат кон прудума:

— Бреа Мумчи́леа, мой ступáнеа,

Буру са еа награди́ла.

Кóлку-ну беа, óщеа нóлкуф.

Мумчи́лу са набални́лу.

Набални́лу, нажеали́лу,

Та си бутна бóарза кòнеа,

Та ути́деа на край мóреа

И на мóреа жéалну дума:

— Мóреа, мóреѣ, Бéалу мóреа,

Ти си ма си искутилу,

Искутилу, исхрáнилу,

Ти щеа си ма и кеардóсаш.

 

(Слушана отъ Дѣля Маркова, 1890 г. въ Устово).

 

 

 

28

 

дойде до стѣнитѣ, ще му дадатъ дъщеря си. Съ голѣми молби Богу желанието му се изпълнило и зелъ момата. Отъ планината Кара-олу тепе сѫ били прокарани водопроводни трѫби, прѣзъ които овчаритѣ лѣтно врѣме, когато овцетѣ били на паша, наливали млѣкото и то още прѣсно идвало въ калето. Наблизо кѫдѣ тѣснината въ Буру-гьолъ се намира черквата Св. Никола, много почитана въ околностьта. Казватъ, че тя е построена възъ единъ извуственъ насипъ отъ камъни и чакълъ всрѣдъ водитѣ на гьоля. Сводоветѣ и́ личатъ отъ брѣга, и на Никульдень всички рибари се стичатъ тамъ съ приноситѣ си на поклонение. Около черквата е околчеста сградица на два етажа по съ три стаи. Живѣятъ 1—2 калугери съ нѣколко слуги и принадлежи на Ватопедския мънастирь въ Атонъ, дѣто се и прибира прихода. А приходи има доста както отъ приноси, тъй и отъ опрѣдѣления отъ старо врѣме дѣлъ отъ наемателя на Буру-гьолския далиянъ. Тоя дѣлъ състои отъ по 4 оки хлѣбъ, 4 оки риба, 1 ока дървено масло и 4 оки маслини за всѣки день, а когато има госте, и нѣщо повече.

 

Основитѣ и развалинитѣ на Буру-кале стоятъ и днесъ, и въ тѣхъ и около тѣхъ овчари и орачи често намиратъ стари римски и византийски монети, между които и такива на едноврѣмешни владѣтели на острова Тасосъ и стария градецъ Марония. Тъкмо покрай Буру-кале минава друго шосе, съ остатъци отъ старъ римски пѫть. То съединява града Гюмюрджине прѣко

 

 

29

 

прѣзъ равнината съ цвѣтущето до неотколѣ Енидже и прѣзъ Сарѫ шабанъ отива въ Кавала.

 

Климатътъ на тая чудесна ивица поле, може се каза, е близо при прѣдтропиченъ. На сѣверъ, изтокъ и западъ, като се заобикаля отъ планински вериги и изобщо отъ цѣлия планински лабиринтъ на Родопитѣ, равнината остава открита за южнитѣ топли и влажни вѣтрове, а запазена отъ сухитѣ и студени севѣрни и донѣкѫдѣ и севѣроизточни. Лѣтѣ става силна жега, и максималната температура често минава 40° Ц. на сѣнка, а зимата пъкъ досущъ липсва. Снѣгъ рѣдчишъ вали, па и когато завали, повече отъ едно денонощие не се задържа. Поради това прѣзъ тритѣ годишни врѣмена: пролѣть, зима и есень, равнината е покрита съ зеленина, която и лѣтѣ се запазва, ако нѣма продължителна суша. Обаче около блатата и мочорнитѣ мѣста зелевината е вѣчна. Западната половина — Енидженско и Сарѫ-шабанско, особено послѣдното — поради изобилнитѣ си блата и мочори, е съ нездравъ климатъ, който за планинскитѣ хора е почти смъртоносенъ. Трѣската е обикновена болестъ тукъ прѣзъ всичкото врѣме на годината, и е немислимо да не боледува човѣкъ отъ нея. Все поради това и смъртностьта е голѣма, и растежътъ на населението е досущъ нищоженъ. Най-здравъ климатъ има източната половина, Гюмюрджинско, и покрай морскитѣ брѣгове. Това личи, както по заселеностъта и здравината на хората въ то край, тъй и по това, че планинскитѣ жители безопасно лѣтуватъ тамъ. Напояването е добро: рѣки, рѣкички, извори, блата и кладенци има изобилно, ала водата е лоша за пиене. Най-добра и чиста вода иматъ политѣ на планината и планинскитѣ рѣки.

 

Растителностьта въ тоя чародѣенъ кѫтъ е и буйна, и разнообразна. На нѣкои мѣста се срѣщать голѣми комплекти гора съ всички почти видове листвени дървета, а най-много брѣсть, върба, топола, дѫбъ и други. Обаче по-голѣмата часть отъ равнината е гола отъ дървета, ала пъкъ покрита съ буйна и сочна трѣва. Двѣ значителни по пространство гори личатъ въ равнината, това сѫ Сарѫ-шабанскиятъ Коджа-орманъ, който заема около 60 хиляди декара голѣмина, и Имаретската гора въ Гюмюрджинско. Коджа-орманъ само паша съдържа за около 50 хиляди овце. Въ тѣхъ се намиратъ непроходими и невидѣли човѣшки кракъ мѣста, спушени отъ дѣвствени гѫсталаци. Политѣ и ребрата на планинитѣ сѫ покрити съ дѫбъ, поради това тукъ се отгледватъ и огояватъ много кози, които сѫ извѣстни и по своята млѣчность, и по вкусното си месо. Отъ плодовитите дървета изобилватъ ябълки, круши, череши, орѣхи, кестени, нарове, смокини и други, а въ източния ѫгълъ на равнината и крайморския брѣгъ растатъ въ голѣмо изобилие маслинени дървета и дървото паламудъ наричано, чиито плодове се събиратъ и изнасятъ на добра цѣна въ странство за бояджийски потрѣби. Маслинитѣ пъкъ отъ Макри, извѣстни подъ името Мехренски, надминаватъ по вкусъ островитенскитѣ и малоазийскитѣ.

 

 

30

 

Въ най-голѣмо изобилие се раждатъ и всичкитѣ видове зърнени храни, а съ лохутя въ източната половина се върти и добра търговия. Лозя не само въ равнината, а и въ всичкитѣ южни склонове чакъ до вододѣла на Арда, а на изтокъ почти м въ цѣлитѣ планини, вирѣятъ отлично. Гюмюрджинскитѣ вина амиратъ добра цѣна въ Смирна, Цариградъ и другадѣ. Източната половина е повече земледѣлсва, житна страна, когато западната е свотовъдческа. Но най-бѣлѣжита е равнината съ своитѣ хубави и широки паши, които отъ отколѣшни врѣмена си способствовали да се развие до голѣми размѣри дребното скотовъдство както въ Родопитѣ, тъй и въ приполскитѣ градове и села. [1] И днесъ, когато старото положение на работитѣ е прѣтърпѣло не значителна, а рѣзка промѣна и въ тия мѣста, пакъ не сѫ рѣдкость бееве и кехеи, които притежаватъ по 10-на и повече хиляди стада дребенъ добитъкъ, изключително овце.

 

Почвата е черноземъ, добрѣ напоявана и съ солни отайки, затова стопанитѣ въ повечето мѣста не кърмятъ добитъцитѣ си, а тука отхранваниятъ добитъкъ има рѣдко по вкусътъ си месо. Въ гориститѣ мѣста пасатъ и зимѣ, и лѣтѣ пуснати на свобода съ стотини главъ едъръ добитъкъ, който безъ никакви грижи и надзоръ се храни и огоява. Стопанитѣ имъ ги познавагъ само по бѣлѣзитѣ — дамгитѣ. Когато крава или биволица се отеля, на малкото теле се нарѣзва ухото и му се ударя дамга отъ страна на тѣлото, каквато е приета отъ стопанина му. Слѣдъ това го оставятъ свободно въ стадото и когато на стопанина стане нужда, заграждатъ полудивото стадо въ нѣкой кѫтъ и ударятъ съ пушка, каквото и колкото добичета трѣбватъ. Тукашнитѣ говеда се отличаватъ по голѣмината на ръста си и по огоеностьта. Развъждатъ се крави, волове, биволици, камили, послѣднитѣ най-много се употрѣбяватъ въ Гюмюрджинсво, а отъ товарнитѣ животни най-много има магарета и коне в само въ приполскитѣ и планинскитѣ мѣста и мулета. Дивечъ почти липсва, освѣнъ чакалътъ, който е много разпространенъ и който е едничкиятъ опасенъ неприятель на дребния добитъкъ.

 

Но всичко това е нищо прѣдъ другитѣ богатства, съ които се слави тоя благодатенъ врай. Три главни артикули донасятъ въ тоя малъкъ кѫсъ земя милиони злато; това сѫ тютюньтъ, далиянитѣ и солницитѣ. Тютюневата култура е разпространена отъ морския брѣгъ, та чакъ до вододѣла за Марица, то се казва по цѣлитѣ Срѣдни в Южни Родопи, но най-доброкачественъ тютюнь става въ приполскитѣ села и южнитѣ склонове. Това е прочутиятъ Ениджевски тютюнь, извѣстенъ въ търговията подъ името турски, бохча тютюнь. Годишно се произвежда срѣдно до 3 милиона оки, слушалъ съмъ търговци да казватъ, че достигало производството и до 5 милиона оки, съ стойность отъ единъ до

 

 

1. Вижъ за това цвѣтуще скотовъдство статията на г. В. Дѣчовъ „Овцевъдството въ Срѣднитѣ Родопи” въ сп. „Родопски напрѣдъкъ” т. год.

 

 

31

 

25 дева оката, и неговото количество систематично расте, защото почватъ да го обработватъ и въ най-далечнитѣ катове въ Родопитѣ. Всичкиятъ произведенъ тютюнь се събира въ двата главни търговски пункта: Скеча и Кавала, а напослѣдъкъ и Гюмюрджине. Прѣзъ 1899 година отъ Кавала и Скеча е изнесенъ за 1 милионъ и нѣщо турски лири тютюнь. Има села, които произвождатъ годишно до 200 хиляди оки тютюнь.

 

Солницитѣ — тузлата — сѫ на едно мѣсто на изтокъ отъ Буру-гьолъ межту селата Фенеръ, Саксалѫ, Палазлѫ и Марония въ мѣстностьта, наричана Бейлиското къръе. Селата Булатке и Чепелли поминоватъ изключително отъ работене на солницитѣ. Морската вода се отвежда въ приготвенитѣ за изпарения мѣста, слѣдъ изпарението и кристализирането сольта се копае и събира прѣзъ лѣтото на голѣми купове, покриватъ се съ керемидени покриви и слѣдъ това прѣзъ всичкото врѣме на годината се продава. Солницитѣ сѫ монополъ на управлението на публичния отомански дългъ, и сольта се продава по опрѣдѣлена цѣна въ злато. Годишно се произвожда отъ 5 до 10 милиона оки соль. Работницитѣ получаватъ за работата си въ солницитѣ въ натура съ процента 10%.

 

Далиянитѣ по продължение отъ Кавала до Марония сѫ 11, отъ които най-голѣмиятъ е при Буру-гьолъ. И тѣ сѫ държавни, и правителството ги дава подъ наемъ на разни бееве и гърци прѣдприемачи сь срѣдна стойность отъ по 1000 лири и нѣщо единия. Послѣднитѣ пъкъ ги прѣпродаватъ на втори, които ги експлоатиратъ. Устройството имъ, както и начинътъ на ловене рибата и приготвянето и́ за продань, сѫ примитивни. Ако тѣ сѫ въ рѫцѣтѣ на една разумна власть, то и доходътъ на държавата ще бѫде петь пѫти по-голѣмъ, па и експлоатацията имъ и производството ще бѫде несравнено по голѣмо, отколкото е сега. Количеството на рибата зависи отъ врѣмето, обаче, само Буру-гьолъ годишно дава повече отъ 3 милиона оки. Лови се най-много шаранъ, бѣла риба, наричана бурия, змиорки, сулини, миди, раци и много други видове, и всичкитѣ тѣ се отличаватъ и по тлъстината си, и по несравнено добрия си вкусъ. [1] Зимѣ Бѣломорската риба се разнася прѣсна чакъ до София, а лѣтѣ се продова солена въ саламура или пушена. Тукашната риба се изнася по всички градове и села изъ Европейска и Азиатска Турция, въ Гърция и България. Въ послѣдно врѣме търговски фирми чакъ отъ Италия сѫ почнали да закупватъ рибитѣ, довеждатъ си и изкусни риболовци отъ тамъ, за да я консервиратъ по съврѣмененъ начинъ. Имало е случаи на такова изобилие ловидба, че по липса на сѫдове да се посоли, прибере и нареди, изхвър-

 

 

1. Въ Буру-гьоль още отъ едва риба, наричана некъ, вадатъ единъ видъ хайверъ, наричанъ, Авгутàруху, който се изнася за Цариградъ, Смирна, Атонъ и др., оцѣняванъ до 1 лира оката. Отъ една риба се изважда най-много до 100 др., пресува се и се соли, че може да трае доста дълго врѣме.

 

 

32

 

ляли я обратно въ морето. Сезонътъ на ловидбата е отъ 15 Септемврий до 1 Мартъ, но се лови и прѣзъ останалото врѣме.

 

Само по тѣзи три главни артикули може да се сѫди за неимовѣрнитѣ богатства на тоя непознатъ и малъкъ край, който прави износъ годишно почти за толкова, колкото износътъ на цѣла България.

 

Цѣлата равнина състои главно отъ пасбища и малко работна земя. Въ послѣднитѣ години обаче работната земя се увеличава на смѣтка за първата, поради заселването на много бѣжанци турци отъ България и островъ Критъ. Въ западната половина зеията е повечето собствевость на голѣми землевладѣлци — чифликчии бееве отъ Скеча, Енидже, Кавала и Гюмюрджине, а източната е повече собственость на населението тамъ. Чифликчиитѣ продаватъ пашата на скотовъдци-кехеи отъ Родопитѣ и за кехейскитѣ-Родопски, и за своитѣ стада, а колкото иматъ работна земя, даватъ я на изполица, или я работятъ сами съ ратаи.

 

Населението собствено въ равнината е малочислено. Най-добрѣ е населена източната половина, а най-слабо — Сарѫ-шабанско. Голѣми и гѫсти села се намиратъ по цѣлото продължение на политѣ въ Родопитѣ. Населението е смѣсено: турци, помаци, българи, гърци и цигани. Въ градоветѣ има и евреи, ерменци, арапи и малко европейци. Турцитѣ живѣятъ въ градоветѣ и въ нѣкои други села изъ равнината. Помацитѣ достигатъ до самитѣ поли на Родопитѣ. Въ началото на Родопитѣ, дѣто р. Мѣста напуща планинитѣ, до извѣстно мѣсто тоже има турско население, извѣство съ името Чеченци, извѣстни ио разбойническитѣ си нрави. Слѣдъ това турци има въ послѣднитѣ източни Родопски склонове въ планинската область на Алмалѫ-дагъ и донѣкѫдѣ въ Китка и Шапкъна. Изобщо помашката линия започва отъ Софулу въ коритото въ Марица, държи вододѣлното би́ло и достига до срѣдното Ардино течение, по-голѣмата часть отъ което заедно и съ долното изцѣло сѫ населени съ турци съ примѣси тукъ тамъ и отъ българи. На изтокъ сѫ турцитѣ, а на западъ всичката останала часть отъ Срѣднитѣ, Южнитѣ, Западиитѣ и Севѣрнитѣ Родопи населението е помашко съ примѣси и отъ българи. По това се вижда, че отъ Одринъ по долината на Арда, както и по течението за Мѣста, т. е. по главнитѣ долини, е било прѣдприето колонизирането на Родопитѣ съ турски елементъ, който не е можалъ да отиде понататъкъ отъ днешнитѣ си прѣдѣли къмъ вѫтрѣшностьта имъ. За забѣлѣзване е още и това обстоятелство, че голѣма часть отъ тия турски населения въ Родопитѣ сѫ тъй наричанитѣ къзълбаши, култътъ и обичаитѣ на които сѫ доста интересни. Това сѫ единъ типъ отстѫпници отъ мохамеданската религия въ родѣ за мохамедани безвѣрници. Женитѣ у тѣхъ не се криятъ, ядатъ свинско месо и пиятъ спиртни пития, бракътъ е разслабенъ, мохамеданскиятъ фанатизъмъ току-речи досущъ липсва къмъ друговѣрцитѣ и сѫ поклонници на това философско начало, че задгро-

 

 

33

 

бенъ животъ нѣма, я всичко се състои и свършва на земния животъ. Самитѣ турци прѣзиратъ къзълбашитѣ и отбѣгватъ сношения съ тѣхъ. Къзълбашитѣ сѫ дошли заедно съ другитѣ турци отъ Мала Азия. Инъкъ сѫ миренъ и трудолюбивъ народъ, силно привързанъ къмъ стопанскитѣ си занятия.

 

Другитѣ турци помацитѣ казватъ куйнари, а българитѣ ги казватъ читаци и гаджели. Българскиятъ елементъ въ равнината е най-концентриранъ въ източната половина и въ източнитѣ Родопини склонове. Въ Гюмюрджинската кааза болшинството отъ населението и́ е българско. Отъ тамъ започватъ редица български села, които, както въ планинитѣ, тъй и по крайбрѣжието, отиватъ чакъ до устието на Марица. Тѣ съставятъ една етнографска область съ свой битъ, обичаи и говоръ, но съ извѣстна общность съ поселенията въ вѫтрѣшностьта на Родопитѣ. Най-видни отлики въ говорътъ на Гюмюрджинскитѣ българи сѫ: липсата на Родопския тройственъ членъ при сѫществителнитѣ и прилагателнитѣ имена, но въ мѣстойменията сѫ употрѣбителни формитѣ соя, ноя, сая, ная, сей, ней, тоя, тая, това; вмѣсто Срѣдно-Родопското оа, ьоа и ô се чува ъа или тъмно а, подобно на Рупския говоръ; Срѣдно-Родопскиятъ дателенъ падежъ темъ, семъ, нем юнацемтемъ и пр. липсва, а се служи съ прѣдлозитѣ; употрѣбява се окончателното шкомъ въ дѣепричастията — ходешкомъ, стоешкомъ и пр., употрѣбителенъ е и стария инфинитифъ: чутъ го е, видѣть го е, въ числителнитѣ имена се чува пендесеть, девендесеть и пр., но въ други думи нѣма. Извѣстни свойщини се срѣщатъ и въ синтаксата, рѣчника и ударенията. Поминъкътъ имъ изключително състои́ отъ земледѣлие и скотовъдство. Иматъ здраво, снажно и мускулесто тѣло и сѫ твърдѣ юначни хора. Националното съзнание въ послѣднитѣ години у тѣхъ е доста напрѣднало, но още не е усилено до тамъ, че да могатъ да отстояватъ на гръцкия елементъ въ градоветѣ, който елементъ, макаръ и слабъ по численость, културно е несравнено по-силенъ и има надмощието въ всѣка посока. [1]

 

Гърцитѣ се намиратъ въ градоветѣ и въ нѣкои села въ равнината и крайбрѣжието, каквото що сѫ Марония, Булустра, Исикьой, Куинъкьой, Инели и още нѣкои. Въ планинитѣ тѣ липсватъ досущъ. По-голѣмата часть отъ гърцитѣ въ градоветѣ, па донѣкѫдѣ и въ селата, сѫ гърчеещи българи, но прѣтопени вече

 

 

1. Възраждането на българщината въ Гюмюрджннско е започнало отъ 60-тѣ години. Между 1860—65 години чрѣзъ усилена борба първо селото Дованъ-асаръ е изхвърлило гръцкия езикъ отъ училището и черквата, но до освобождението само нѣколко села го послѣдвали. Първъ български учитель е билъ нѣкой си Василъ Райковъ отъ с. Болгаръ-кьой, Кешанско. Наклеветенъ отъ гърцитѣ, той е билъ арестованъ и слѣдъ това избѣгалъ въ Варненско. Видни дѣйци по възраждането сѫ били Петко Калояновъ, Коста Турниковъ и други. Прѣзъ учебната 1893/94 година въ цѣлата Гюмюрджинска кааза е имало 7 мѫжки първоначални училища съ 7 учители и 397 ученика и ученички, прѣзъ 1899/900 уч. год. 13 училища мѫжки и смѣсени съ 15 учители и учителки и 688 ученика и ученички.

 

 

34

 

въ гръцкия елеиентъ. Българското имъ потекло се издава отъ тѣхнитѣ собствени и прѣкорни имена, българизмитѣ въ езика и на много и отъ роднинскитѣ имъ връзки въ много български села и градовци. Чисти гърци има само въ старото село Марония, разположено на самия морски брѣгъ. Въ източната половина има нѣколко села и караманлии, езикътъ на които е чисть турски, ала силно привързани къмъ гръцкия елементъ.

 

За забѣлѣзваве е, че Родопскитѣ поселения казватъ на Гюмюрджинскитѣ българи кàнковци, на тия въ Скечанско — шòнги, а на гърцитѣ въ селата — талàлае, нѣкѫдѣ и искиллие, когато послѣднитѣ казватъ на Родопцитѣ врàнгажие и дахлѝе. Турцитѣ, освѣнъ споменатитѣ по-горѣ къзълбаши, живѣятъ въ градоветѣ и селата изъ равнината. Най-много сѫ тѣ въ западната половина, и постепенно се увеличава тѣхното число отъ постоянно заселващитѣ се тукъ бѣжепци—турци. Въ града Гюмюрджине и Сарѫ-шабанъ тѣ сѫ болшинство отъ всички други народности взети вкупъ. Въ послѣднитѣ години обаче изглежда, че богатитѣ едноврѣмешни турци — бееве постепенно орѣдяватъ; тѣхнитѣ наслѣдници изнизватъ отъ рѫцетѣ си шировитѣ и родовити чифлици, и на мѣстата имъ се заселватъ турци — бѣжанци и съ това ги раздробяватъ на малки собствености. И въ градоветѣ се съглежда такъвъ регресъ: търговията и богатствата систематично прѣминаватъ въ рѫцетѣ на хитритѣ и способни за спекула гърци, цинцари, евреи и ерменци.

 

Циганитѣ сѫ пръснати по цѣлата равнина и въ градоветѣ, и въ селата. Освѣнъ съ обикновевитѣ си занятия калайджийство, ковачество и др. такива, тѣ се занимаватъ и съ ратайство и говедарство по чифлицитѣ. Изповѣдатъ мохамеданската вѣра и се срѣщатъ у тѣхъ доста върли фанатици. Не липсватъ тукъ-тамъ и арапи, изостанали и заселени отъ врѣмето на послѣдната руско-турска война. Срѣщатъ се и доста арнаути, служещи като пѫдари и надзиратели на имотитѣ у бееветѣ. Евреи и ерменци има само въ градоветѣ и пристанищата, но тѣ сѫ незначителни по число. Въ послѣднитѣ години въ градоветѣ Кавала, Скеча и Гюмюрджине сѫ придошли и приидватъ и чужденци — европейци, отъ които едни сѫ служещи по желѣзницата, а други по тютюневата режия и тютюневата търговия.

 

Най-зли и опасни за българския елеиентъ сѫ арнаутитѣ и гърцитѣ, а слѣдъ тѣхъ турцитѣ и то особено прѣселницитѣ изъ България. При все това въ турцитѣ бееве не липсватъ и благородни хора, които въ много случаи се застѫпватъ за българитѣ, които се обичатъ отъ тѣхъ за тѣхната честность и трѣзвость.

 

Административно равнината е раздѣлена на три каази, въ районитѣ на които влизатъ и часть отъ южнитѣ склонове на Родопитѣ. Това сѫ Сарѫ-шабанската кааза за западъ, Скечанската по срѣдата съ пристанището Портологосъ и Гюмюрджинската на изтокъ. Каазалскитѣ имъ центрове сѫ градоветѣ Гюмюрджине, Скеча и незначителното село Сарѫ-шабанъ. Гюмюрджине е и санджакски центъръ на Гюмюрджинския санджакъ,

 

 

35

 

който обзема широкото пространство отъ българската граница на севѣръ до Бѣломорския брѣгъ на югъ, и отъ течението на р. Мѣста на западъ до склоноветѣ на Алмалѫ-дагъ и Китка на изтокъ. Санджакътъ е въ Одринския вилеятъ и се числи въ областъта на Тракия, както географски, тъй и етнографски. Духовно Гюмюрджинскиятъ санджакъ съставя двѣ гръцки епархии, официално признавани отъ турското правителство и които още не сѫ се отказали отъ стремежа да държатъ по какъвъ и да е начинъ въ вѣдомството си и българитѣ. Сѣдалища на митрополититѣ сѫ двата града Скеча в Гюмюрджине.

 

Съобщенията въ равнината сѫ добри. Градоветѣ се свързватъ съ добри шосета както помежду си, тъй и съ пристанищата на морето, а желѣзницата, която прѣди нѣколко години се прокара покрай политѣ на Родопитѣ и свърза равнината съ Солунъ-Цариградъ, усили търговията на тая крайно богата и производителна страна. Лоши сѫ пѫтищата само въ планинитѣ, обаче турското правителство въ послѣднитѣ нѣколко години проявява усилна дѣйность да прокара добри коларски и прѣки пѫтища въ вѫтрѣшностьта за Родопитѣ и свърже пограничнитѣ пунктове съ тия въ равнината. И тая работа отива успѣшно и бързо, благодарение че Родопитѣ естествено сѫ съобщителни и не прѣдставятъ такива несгоди, както други планински области.

 

Но равнината, както и цѣлитѣ Родопи, особено южнитѣ имъ склонове, прѣдставляватъ и голѣмъ наученъ интересъ и въ битово и археологично отношение. Цѣлата равнина е усѣена съ стари могили и остатъци на стари римски пѫтища и крѣпости и други подобни находки. Тъй напр. край града Скеча личатъ развалинитѣ на стара крѣпость, край Гюмюрджине е извѣстната Месине калеси, стария Мосинополисъ, при селото Ходжиларъ при р. Мѣста, при селото Купленъ, Гюмюрджинско, при Марония и много други. Езикътъ, животътъ и обичаитѣ пъкъ на помацитѣ въ тия мѣста сѫ още по-цѣнни и важни за изучване. Всичко това за сега е покрито съ едно тъмно було, което чака своя сгоденъ моментъ и вѣща научна рѫка да го отбули и открие цѣнни за науката работи, а особено за тъмното минало на тая страна.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]