Тъмраш

Ангел Вълчев

 

Вместо увод

 

 

Трябва да е било някъде през 1932 или 1933 година, когато съм бил на 7—8 години. В една пролетна утрин татко рече: „Ставай, ще идем да орем в Тъмраш. Ще водиш воловете”.

 

Възможно е думата „Тъмраш” да съм чувал и преди това от околните, но до този ден в паметта ми тя нямаше никакво измерение. Радвах се, че ще идем някъде, „много далече”, в непознати места, където моите връстници не са ходили. Поблазни ме мисълта за гласуваното ми доверие да бъда помощник на татко. Значи съм „голям човек”.

 

Измуших се от халищата, с които мама ни затрупваше презглава, измих се набързо, завързах петлашките на цървулките, закусихме и се приготвих за път. Татко изведе двете червени кобили от зимника. На Лиса натовари оралото и хомота, а на Лала прикачи два чувала овес за посев. После ме хвана под мишниците и като торба ме метна на самара на Лала, върху семето. Краката ми се разчекнаха, но с негова помощ проврях стъпалата през въжетата, стиснах с ръце предния каш на самара и припряно замахах с крака: — Ди-и-и-и-и.

 

Татко повърза оглавника на Лиса, хвана повода на Лала и подкара воловете. Сигурно е било през май, но денят беше облачен, навъсен, студен. Когато се изкачихме над Брезовица, към Циганска вода, откъм Барчината ни пресрещна гъста, сива, вълча мъгла. Започна да роси и татко наметна единия ямурлук, а другия, тежкия, раздипли върху мене. Така ме закачули, че аз се загубих между кашовете на самара и двата чувала овес. Очите ми не виждаха нищо. Усетих само как татко премята въжетата през гърба ми и завързва краищата им, та да не се изсуля при изкачване и спущане по стръмнините. Свит на кълбо, аз мълчаливо подсмърчах под ямурлука и само слушах как хвойновото бъкелче се клати и удря в самара на Лиса.

 

11

 

 

Не зная колко съм яздил с „вързани очи”, но ми се стори много далече. Срещахме и стигахме хора, с които татко разговаряше, и отново оставахме сами. Някаква жена питаше татко:

 

— Девер Котгадине, какво си защупал под ямурлика? — И се смееше с глас, когато разбра, че върху самара съм аз, а не торба.

 

Нищо не виждах, но по стъпките на кобилата и по наклона на самара разбирах, че изкачваме някакъв връх, после се спущаме по такава стръмнина, че гърдите ми се вкопаха в предния каш. След това тръгвахме по равно и пак надолу, и пак нагоре. Дотегна ми, но кротувах под ямурлука.

 

Най-после спряхме. Татко поговори нещо на воловете и усетих как започна да развръзва въжетата над гърба ми. После ме разви и свали от самара.

 

Щом стъпих на земята и се стреснах, обграден от един непознат, невиждан и несънуван свят. Дъждът беше спрял, но всички околни върхове бяха отсечени от сивата и студена мъгла. Може би защото до минута бях затоплен над ямурлука, но изведнъж потреперах.

 

Не, тръпките идеха от друго. Пред очите ми се изправи печална, тъжна гледка, която в първия миг ме изплаши. Объркан, останах минута-две неподвижен, после изтичах десетина метра напред, на малката продълговата могилка и вече виждах цялото село в краката см. Бяхме спрели точно на оная височина, която идеше по билото от Чифте борика и се изправя като купен над западната част на Тъмраш. Най-острата йѝ част дори се врязва в самото село и човек може да брои къщите подред.

 

— Татко, какво е това? — Глух ропот се откъсна от гърдите ми. И страх.

 

— Това е Тъмраш — обясни ми той с две думи и унесен в мислите си по запрягането на воловете, може би не забелязваше, че моите очи са наедрели от уплаха.

 

Тъмраш лежеше пред мен. Безмълвен и студен като пресен гроб. Няколкостотин, а ми се сториха няколко хиляди разрушени къщи, плевни, дюкяни, обори стърчаха разхвърляни, разкривени и тъжни. Озъбени, опушени, наклонени на различни страни, стените се издигаха, обърнати в различни посоки. В основите им лежаха купища от камъни и пръст, които подсказваха, че тези стени са се извисявали още нагоре, че над тях е имало покриви и комини, че от тези комини е излизал дим, че в тези къщи някога са горели огнища. Тук-там

 

12

 

 

личаха останки от варова мазилка, отдавна пожълтяла и напрашена. Някъде стърчаха обгорели кушаци, другаде едва се крепяха последните останки от покриви и комини. Край стените бе избуяла коприва, магарешки тръни и диво грозде. Сливи, върби и базеници бяха спушили двата бряга на дълбокото дере, което разсичаше развалините и дори самата река, която миеше долния край на селото. Улиците бяха затрупани с камънаци и само малки, тесни пътечки подсказваха, че тук някога са препускали проварници с хранени лиси коне. Кран реката, на малката равнинка, стърчаха останките на претрошено минаре. Никъде не се чуваше човешки глас. Отникъде не идеше кучешки лай и плясък на кокоши криле. Не кукуригаха петли. Черни гарвани прелитаха от стена на стена. Пустота и мъртвило. Само отсреща на голямата ливада над селото се виждаше стадо овце и тежките им чанове звъняха тъжно.

 

Поразен от първата среща с нещо невиждано и никога непремисляно, аз избягах при татко и започнах да го отрупвам с въпроси, които не спираха през целия ден. Защо къщите са разрушени и обгорели? Къде са децата на Тъмраш? Къде са кучетата на Тъмраш? В коя къща е живял „царят”? Къде е било училището? Защо? Къде? Какво? Кажи, разкажи, обясни! Целия ден нанизвах въпрос след въпрос.

 

Оттогава изминаха близо четиридесет години. Могат да изминат още толкова. Но първата среща с Тъмраш, с опушените, озъбени и заплашващи развалини няма да избледнее в паметта ми. И оттогава до днес търся отговор на въпросите, с които затрупвах татко в оня ден. След това съм ходил в Тъмраш стотици пъти. Престоявал съм там цели дни и нощи. Недели. С трепет съм слушал всеки, който загатне думичка за Тъмраш. Търсил съм под дебелите плочи и дувари заровеното имане на агите. И винаги съм се връщал с една неуловима, дълбока и глуха болка в гърдите за нещо близко и невъзвратимо загубено.

 

В училище научих онова, което знае всеки — тъмрашлии някога клали и палили в Перущица и затова през Балканската война селото им било опепелено. От баба Петра Аризанова за първи път научих как по време на Априлското въстание Ахмед ага запазил Лилково, как на връх Пангарлица го пресрещнала самодива и му напомнила заръката на майка му — да не прави зло на хората, как конят му се изправил на задните крака и отказал да върви. От мама и лелите научих за страхотиите от дните на ямата. От десетки стари хора

 

13

 

 

съм слушал за комшулука на двете села и за престрелките на границата, която ги е разделяла в продължение на три десетилетия.

 

Разкази, спомени, лични впечатления и все нови въпроси затрупваха мислите ми с години. А точен и пълен отговор все не намирах. Постепенно се пренесох в библиотеките, музеите, архивите. Ровех, търсих и преписвах книги и документи и като иманяр по детски се радвах на всяко срещнато изречение за Тъмраш. А тези изречения бяха толкова малко и така противоречиви, че понякога ме стряскаха.

 

И така, в резултат на двадесетгодишната книжовна „оран” се родиха тези редове за Тъмраш. Като всеки пътник носех една тояжка за опора в стръмния и заплетен път. Такава тояжка ми са били винаги двамата родоповеди-патриоти Стою Шишков и Васил Дечев. Те ми помагаха да прескачам големите прагове. А прагове имаше много. Някои от тях, като Априлското въстание, Освободителната война, далечното минало на Тъмраш и др., ми се виждаха толкова стръмни и дълбоки, че на пръв поглед ми изглеждаха непристъпни.

 

Най-голямата трудност идеше, от една страна, от невероятните противоречия в самата литература, и от друга — от различията между литературата и разказите на местните хора. А историческата инерция е навадила водата в една посока и сега дори за непредубедения читател е трудно да стигне до истината в нейния рожден вид. Именно това наложи някои факти и събития да бъдат пресявани многократно и от много страни.

 

Поначало „Тъмраш” бе замислен като глава от друга книга, но различни обстоятелства и особено един спор наложиха да се обособи в отделно заглавие. Нещо повече, в хода на „производството” все повече и повече се налагаше да се излезе от тесните рамки на една селищна монография. Така се стигна до четиво, което засяга летописа на десетки села от Пловдив до южната граница. Някои моменти ни връщат с векове назад, но главното съдържание на труда засяга периода от средата на XIX и началото на XX век.

 

В целия труд е разгледана подробно историята само на един-единствен род — Караходжови. Тази фамилия не беше доброволно избрана, а наложена на автора от самото градиво на историческия материал. Житието на този род пронизва летописа на Тъмраш, че и на Рупчоската нахия за цял век. И да исках, не можех да го отмина.

 

14

 

 

През 1969—70 година част от труда бе отпечатана в списание „Родопи”. Допълнителните издирвания, обсъжданията, препоръките на много читатели наложиха някои кратки, но целесъобразни промени в текста на публикуваното. Искрено ще благодарим на всеки читател и за всяка бележка за настоящия труд, независимо дали ще има или не второ издание.

 

Отдавна бе дошло времето да се напише нещо за това старо родопско село. Но сега вече тази необходимост порасна многократно. Причините са много. Тъмраш заема особено място в далечната и близката история на Родопите и не може да остане вън от нея. Добро или зло, за него трябва да се знае. Иначе не може да се обясни летописът на Средните Родопи за цял век назад.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]