Тъмраш

Ангел Вълчев

 

9. Съединението и присъединяването

 

- Заговорът на Захари Стоянов и Ахмед ага

- Присъединяване на „непредадените”

- Спорове в Народното събрание и печата

 

От развоя на нещата става ясно, че в Пловдив много не се тревожат. А в Тъмраш — хич. Кой както се хванал — така я кара. Но ето че дойде такова време, когато „непредадените” села, и по-специално техният президент Ахмед ага, потрябваха някому. Намериха се хора, които се сетиха за тях, и то в труден час.

 

 

а) „Заговорът” на Захари Стоянов и Ахмед ага

 

През 1885 година се разигра една „тайна дипломация” между подготвящите Съединението и Ахмед ага Тъмрашлията, която още веднаж показва, че тъмрашлии гледаха повече към Пловдив, отколкото към Цариград.

 

Като разбраха окончателно, че властниците се отказват от идеята за съединението на Румелия с Княжество България, Захари Стоянов и неговите партизани решиха да действуват тайно, със сила, като извършат държавен преврат. Най-голямата опасност по пътя им бе Турция, която можеше да се опре на Берлинския договор за статута на Румелия и да въведе своите войски в Пловдив. Тя можеше да насъска и предадените села, а те бяха само на „един куршум място” от Пловдив. Захари Стоянов, който знаеше чувствата на Ахмед ага, потърси неговото съдействие. През лятото на 1885 година той лично отиде в Тъмраш, нощува у Ахмед ага и уточняваха взаимодействието. Разбира се, съвместният им план остана тайна. И не можеш другояче, защото за онова бясно партизанско време, ако всичко се разкриеше, това означаваше да падне главата на самия Захари Стоянов.

 

253

 

 

Съвсем очевидно е, че в първата среща всичко не е било уредено, решено и доуточнено, затова уговарят втора среща, вече на румелийска земя, в село Дермендере (Първенец). Разбира се, и втората бе тайна. И нейните решения останаха известни само на участниците. Но правителствените органи все пак надушиха срещите на Захари Стоянов с Тъмрашлията и подеха такава разобличителна кампания, че да не си на среща.

 

Вестник „Марица” пръв повдигна булото: „От друга страна, читателите ще прочетат що им се пише за казионно-тъмрашкия съюз от Дермендере... Те (казионните), които са готови да се съединят с немци и шваби, за да продадът и предадът България, защо да не се съединят и с тъмрашлийските турци... Санким Кръстевич по ли е добър от Ахмед ага Тъмрашлията.” [1]

 

Вестникът предлага и една дописка от Дермендере, в която се казва:

 

... „Уверяват ни, че се е заключил нападателен съюз между Тъмрашлията от една страна и д-р Странски от друга като представител на казионните. Според тоя съюз, щом казионните сполучат да направят едно малко движение татък из Медвенско или другаде, Тъмрашлията със своите да нападне към Пловдив. Тъмрашкото посещение се повърна днес от страна на сина на Ахмед ага, когото казионните тук гощаваха, прегръщаха и на разпрощаване обляха със сълзи на верна дружба. Аз ви предавам едни само факти. Ако не са истински нека ги опровергае господин Странски с подписа си. Нека увери, че не се е срещал нито с Тъмрашлията, нито със сина му тук, че не са разговаряли за бъдещето въстание.” [2]

 

В същите дни във вестник „Борба” тече пътеписът на Захари Стоянов до Тъмраш и обратно, където се разкрива подробно за всичко друго, само не и разговорите и решенията в Тъмраш.

 

Д-р Странски опровергава, че е ходил в Тъмраш, [3] но не споменава дума за Дермендере и това дава основание на противниците му да го притиснат още по-силно, като настояват, че той е бил в Дермендере [4], нещо, което той не опровергава. На 16 август в-к „Съединение” помества нарочна уводна статия, която заема почти цялата първа страница. В нея се прави и характеристика на Ахмед ага, която не бива да се отминава,

 

 

1. В-к „Марица”, бр. 738 от 13 август 1885 г.

 

2. Пак там.

 

3. Пак там, бр. 739 от 16 август 1885 г.

 

4. Пак там, бр. 740 от 20 август 1885 г.

 

254

 

 

още повече, че е дадена от неговите противници. В статията между другото се казва:

 

„Казионната клика е вече в пълно споразумение с прочутия Ахмед ага Тъмрашлията, който им бил обещал съдействието си в случай на размирици. Известно е, че този Ахмед ага, който играл незавидна роля при опустошаването на Перущица, стои като независим господар в селото си Тъмраш (едно от непредадените села в Родопите) и има на разположението си всички помаци от Родопите, както от нашите румелийски села така и от ония, които не са предадени на областта. Всичко туй помашко население добре въоръжено е под командата на Ахмед ага, който да им скимне само готови са да се хвърлят в огъня за него. С негова милост са водили преговори от няколко време насам за някакво солидарно действие в даден случай. Някои от корифеите на казионните като бай Захари Стоянов и д-р Странски са ходили на гости у Ахмед ага и са стояли у него и денонощие.

 

... След няколко дни големият син на Ахмед ага — Хасан ефенди, повърнал визитата на речените господа в Дермендере, дето е бил удостоен да стане предмет на любезно гостоприемство и на още по-сърдечно другаруване. Даже уверяват, че между него и събеседниците му е имало едно нощно съвещание, в което са били вземани доста важни решения на движението, което се крояло.

 

Ахмед ага бил вече обещал съдействието си, като се задължил да прехвърли от Родопите в долината на Марица, всичките си поданици помаци, на които от сега още бил обещал грабеж и плячка както през април 1876 година” [1].

 

Авторът нарича срещата „предателство”, а помаците „турци”, „развалени и нравствено изгнили същества”, хвърля жар и пепел срещу противниците си. И не е трудно да се разбере, че се обявява против делото, за което се срещат Захари Стоянов и Ахмед ага, а това дело, както е известно от историята, бе съединението на Източна Румелия с Княжество България.

 

Авторът признава, че за Ахмед ага помаците са готови да се хвърлят в огъня, а не мисли как може и трябва да се привлекат и помаците, и самият Ахмед ага към Румелия. Той ни внушава, че тъмрашкият водител се съгласил да помага на Съединението, като му обещали плячка. Но това са лични тълкувания на автора. А защо да не мислим, че Ахмед ага се

 

 

1. В-к „Съединение”, бр. 130 от 16 август 1885 г.

 

255

 

 

е съгласил да помага на високо патриотичното дело, защото ненавиждаше турците, защото, както се изразява Хр. п. Константинов, „мъчно му е било да търпи един пловдивски турчин (не помак) да управлява любимата му родина.” [1]

 

Може авторът да нарича Захари Стоянов и Ахмед ага „предатели”, „шпиони” и какви ли не, но в този исторически момент обективно те са патриотите, които се борят за обединението на разпокъсаната си родина, а противниците им, в това число и авторът, се оказаха защитници на тази разпокъсаност. Участието на тъмрашлии в този „заговор” за осъществяването на Съединението не е техен минус, а техен плюс.

 

Даже и в някои съвременни произведения се пише, че „Главната причина за неприсъединяването на непокорените села към Източна Румелия се криела в поведението на бившите главатари на башибозушките шайки Ахмед ага Тъмрашлията, неговия брат Исмаил ага и др.” [2] Но както е видно, едно по-внимателно проучване на фактите не води до този извод.

 

 

б) Присъединяване на „непредадените"

 

Играта с така наречената „Тъмрашка република” продължи до 1886 година, когато без никой да пита българите-мохамедани дали желаят или не, те бяха предадени, само че не на България, а на Турция. Съдбата отново се подигра с тези нещастни хора. Защо и как стана това?

 

Историята завърши за една нощ. На 6 септември 1885 г. в Пловдив стана Съединението и „зетьо-шуре-баджанако-комшийското правителство” бе свалено. Властта премина в ръцете на Захари Стоянов и неговите хора. Но това стана толкова лесно и бьрзо, че нямаше нужда да идват хората на Ахмед ага или които и да са сили отвън. Заслугата на тъмрашлии в Съединението бе в това, че те останаха „неутрални” и не се спуснаха от планината към Пловдив, за да спасяват нарушените права на султанска Турция, както мнозина очакваха.

 

Още щом взеха властта в Пловдив, революционерите на Странски и Захари Стоянов подготвиха един отряд начело с капитан Карауланов със задача да замине и превземе „непредадените”,

 

 

1. Константинов Хр. „Непокорените села”, кн. 1, стр. 9.

 

2. „Из миналото на българите мохамедани”, 1958 г., стр. 115.

 

256

 

 

но и този план остана неосъществен поради рязко изменилата се обстановка в страната.

 

Превратът от 6 септември в Пловдив беше начало на редица нови и важни събития не само в историята на „Тъмрашката република”, но и на страната въобще. Още на следния ден софийското правителство с Петко Каравелов не само призна преврата, но и въведе войските на Княжество България в пределите на Източна Румелия. Това постави страната в твърде опасно положение.

 

Именно тогава Турция, недоволна от Съединението, като използува тежката обстановка в България, за една нощ въведе своите войски през границата, установена от Берлинския договор и окупира кърджалийска околия и „Тъмрашката република”. [1] Тя не се и замисляше какво ще каже тоя и оня, като нарушава статуквото, установено от Берлинския договор. Тя просто окупира тези земи и постави българското правителство пред свършен факт. Оставаше само юридически да оформи своя агресивен акт и това тя успя да направи с така наречената Топханенска конференция, без да пита ни Ахмед ага, ни приятелите му, ни селата въобще.

 

Като се спира на този акт, англичанинът Буршиер писа: „.... Ахмед ага в една слаба минута, или може би с доверие, допусна османските войски да окупират неговото царство. Народ, пред който силите на великите империи бяха нищо, се подчини без съпротивление.” [2]

 

Работата явно не бе в слабата минута или в „доверието”, а в това, че при създадената обстановка България не можеше да изпрати там никакви войски, а самият Ахмед ага не разполагаше с никаква въоръжена сила, която може да устои на турските войски и да защити неговото „царство”.

 

На 9 септември 1885 година турското правителство отправи нота до големите държави, с която искаше в Румелия да се възстановят нарушените права на султана съгласно Берлинския договор. На 24 октомври в Цариград беше свикана конференция на западните страни за уреждане на румелийския въпрос. Докато продължаваха споровете в конференцията и българите се готвеха за отбрана от юг, сръбските войски нападнаха България от запад. Започна Сръбско-българската война и въпросът за „Тъмрашката република” остана на заден план.

 

 

1. Константинов Хр. — „Из Родопите”, сп. „Пер. сп.”, бр. 60, стр. 911.

 

2. Буршиер — сп. „Мисъл”, 1894 г., бр. 6, стр. 561.

 

257

 

 

Известни са и ходът, и изходът на войната. За 15 дена българската армия разгроми сърбите и войната завърши. Договорът бе подписан на 19 декември 1885 година.

 

През тези три месеца България преживя критични моменти. Събитията се развиха така, че на никого не беше до Тъмраш и „непредадените” села. И правителството, и народът се стремят да запазят главното, целостта на току-що съединена България.

 

В Цариград конференцията на големите страни продължаваше. Участниците настояваха да се възстанови положението на Румелия като автономна на Турция. Русия поначало поддържаше Съединението, но като видя, че то обективно укрепва позициите на княз Батенберг, който в много случаи се обяви против нея и руското правителство, не излезе открито в защита на самото Съединение. Англичаните пък, като видяха, че Съединението задълбочава противоречията между Батенберг и Русия, го подкрепиха. Те се стремяха да доведат работата дотам, че русите да не участвуват в преговорите и затова предложиха на турците да водят двустранния преговори с българите. [1]

 

Притиснато от стеклите се обстоятелства и българското правителство се съгласи на двустранни преговори. За тази цел в София пристигнаха Гадбан и Лебиб ефенди. Гадбан представи турския проект за договор с 11 тезиса. Най-важното от тези тезиси се заключва в следното:

 

1. Българският княз Александър Батенберг се назначава за генерал-губернатор на Източна Румелия. 2. Българската армия се включва в турската и приема върховната команда на султана. Турската и българската армии ще си помагат — първата в случай на опасност за България, а втората в случай на опасност за европейските владения на Турция. Точка 11-та гласеше: България да отстъпи на Турция Бургаска област, Кърджалийска околия и „Тъмрашката република”. [2]

 

По принцип българското правителство възприе предложените тезиси, но с право на доуточняване. На 10 януари 1886 г. Гадбан си тръгна за Цариград, а с него отиде и българският министър на външните работи Илия Цанов с неограничени пълномощия. Преговорите продължиха в Цариград. Там се води борба за всяка точка от единадесетте тезиси поотделно,

 

 

1. Бойчев Т. Н. — „Съединението на Южна България със Северна”, София, 1910 г., стр. 72.

 

2. История на България, 1955 г., т. 2, стр. 88.

 

258

 

 

с изключение на точка 11, т. е. точката за предаване на кърджалийска околия и „Тъмрашка република”.

 

Двубоят се води няколко месеца. Дипломатическата преписка е твърде интересна. Главната битка се води за член 1, т. е. за правата на княза, а за член 11 никой не повдигаше въпрос. Княз Батенберг прави предложения, иска поправка на редица членове от предложената спогодба, но за член 11 писа на Илия Цанов: „Да се приеме, както го предлага Турция.” [1] В точка 11 турците искаха и Бургаска област, но Петко Каравелов се противопостави и турците отстъпиха. А „за Кърджалийска околия и родопските села около Тъмраш никой не повдигна въпрос. Те бяха дадени без никакви възражения.” [2] Само министърът на вътрешните работи Васил Радославов се обяви против този пункт и после това му послужи като мотив за писмена оставка. [3]

 

Конференцията на големите държави прие спогодба между българското и турското правителство. Само руското правителство се обяви против нея. То предложи в член 1 да се каже само „Българският княз”, а не „Българският княз Батенберг”, с което подсказваше, че се стреми към сменяне на Батенберг. То единствено се обяви и против член 11, т. е. против териториални отстъпки на Турция. Обективно-исторически в този пункт руската платформа се оказа по-българска от платформата на българското правителство.

 

Но Русия бе сама в тази позиция. Западните правителства се стремяха да намаляват нейната роля на Балканите. А Батенберг отхвърляше руската постановка, защото тя не му осигуряваше престола. И заради член 1, т. е. за да бъде княз той, а не друг, той приемаше без възражения и член 11, което удовлетворяваше Турция.

 

Русия обаче настояваше. Западните страни се бояха да не би тя да подтикне българите към още по-големи искания и затова решиха да направят малка отстъпка, като не се вписва името на Батенберг в член 1.

 

И така, след неколкомесечни дипломатически надхитрявания, всички тезиси в края на краищата претърпяха изменение. Само член 11 след спасяването на Бургаска област остана как то го предлагаше Турция. И никой не възрази поне, никой не спомена поне, че селата в Родопите са населени с българи,

 

 

1. Сп. „Българска сбирка”, 1899 г., кн. 6, стр 528.

 

2. Пак там... стр. 524.

 

3. В-к „Арденска дума”, 1937 г., бр. 341/1 август, стр. 2.

 

259

 

 

че тези села принадлежат на България съгласно подписите на същите големи държави. И никой не попита тези села желаят или не да отиват с Турция. На 24 март 1886 година в „императорския кьошк Топхане” представителите на Англия, Русия Австро-Унгария, Германия, Франция, Италия, Турция подписаха топханенския протокол. [1]

 

След няколко дена българското правителство публикува в печата приетия в Цариград документ, който гласи:

 

АКТ

за спогодбата по работите на Източна Румелия

(одобрен и подписан от Великите сили на 5 април 1886 г. с протокол № 8)

 

Силите са съгласни да приемат още от сега разпорежданията на спогодбата (Гадбановата — б. а.) относно работите на Източна Румелия както са формулирани по-долу.

 

1. Главното управление на Източна Румелия ще се повери на българския княз, съгласно чл. 17 от Берлинския договор.

 

2. До когато администрацията на Източна Румелия и онази на Българското княжество са в ръцете на едно само и също лице, мюсюлманските села от Кърджалийски кантон, както и мюсюлманските села находящи се в Родопската част и оставени: до сега вън от администрацията на Източна Румелия, ще са отделени от тази провинция и управлявани направо от императорското правителство и то е на место правото на Високата порта, поставено в първа алинея от чл. 15 на Берлинския договор. [2]

 

Делимитацията (предаването) на тоя кантон и на въпросните села ще се направи от една техническа комисия, назначена от Високата порта и Българския княз. Тя ще се извърши на место и ще се държи естествено сметка на стратегическите условия, нужни, колкото е възможно повече на интересите на императорското правителство.” [3]

 

 

1. Крачунов — „Дипломатическа история на Съединението”, Соф., 1914 г., стр. 168.

 

2. Член 15 от Берлинския договор дава право на султана да държи турски гарнизони на Стара планина.

 

3. В-к „Държавен вестник”, 1886 г. бр. 28/29 март (ст. ст.), стр. 1.

 

260

 

 

Когато протоколът бе изпратен в София, княз Батенберг изпрати телеграма, че си „запазва резерви по чл. 1”, а другите приема, като се „прекланя пред решенията на великите сили”. [1]

 

И така Тъмрашката република бе предадена на Турция. На 11 април (ст. ст.) 1886 година князът издаде Указ № 2, с който назначи капитан Ж.Велчев, военен инженер, и капитан М. Савов, офицер от генералния щаб, за членове на комисията по установяване на границата.

 

Както вижда читателят, всичко става лесно и просто — щом даваш, не срещаш никакви пречки.

 

Тук му е мястото да отбележа един „куриозен факт”. В рамките на „кърджалийския кантон” бяха оставени и 24 села от Харманлийска околия по течението на река Арда. Тези 24 села бяха „отцепени” от 6 септември 1885 година за цели 8 месеца и образуваха „миниатюрна република”. Но 10 Родопски полк отиде след решенията на Топханенската конференция и ги завзе, без да пукне пушка, „макар че преди това и те не се подчиняваха на румелийската администрация.” [2]

 

 

в) Спорове в Народното събрание и печата

 

Предаването на селата от „Тъмрашката република” и Кърджалийска околия, които принадлежаха по силата на Берлинския договор на България (Източна Румелия), беше не само една несправедливост към българската нация. След отхвърлянето на Санстефанския мирен договор това беше второто покушение върху целостта на България и на българската народност. А доброволното съгласие на княза „да се приеме член 11, както го предлага Турция”, бе чисто предателство. Фактически Батенберг продаде „Тъмрашката република” и Кърджалийско за цената на неговата княжеска корона.

 

Но тук изниква още един въпрос — защо правителството на Петко Каравелов, което бе показало своя патриотизъм, не възрази? Защо то се съгласи? Защо съпартизаните на Каравелов — Захари Стоянов, д-р Странски и сие, които водеха преговори с Ахмед ага в полза на Съединението, приеха върху

 

 

1. В-к „Арденска дума”, 1937 г., бр. 341 от 1 август, стр. 2.

 

2. Бойчев Т. Н. „Съединението на Южна България със Северна”, София, 1910 г., стр. 93.

 

261

 

 

себе си обвинението в предателство и отстъпиха тези села?

 

Отговор на тези въпроси дава драматичната борба от 2 юни до 2 юли 1886 г. в Четвъртата извънредна сесия на Четвъртото народно събрание. Ако внимателно се прегледат протоколите на Парламента, ще се види, че рядко е имало по-бурни заседания от тези, които са обсъждали топханенските протоколи. В тази борба има много партизанска корист и двуличие, но тя е ценна с това, че дава представа за нещата и позициите на различните партии.

 

Дебатите се водят по отношение отговора на тронното слово на княза, но всъщност в центъра на пледоариите стои отстъпването на родопските райони.

 

В своята реч депутатът от Свищов д-р Чернев предлага изменение на отговора на тронното слово, като настоява за свикване на Великото народно събрание. Чернев се позовава на конституцията, съгласно която само Великото народно събрание може да узаконява изменение върху териториалната цялост на страната. В предложението на Чернев се казва:

 

„Не само важността на положението, но цял ред факти произтекли от приетите от правителството на Ваше височество задължения, начина по който е разрешен въпроса на Съединението, отстъпването на Кърджалийската околия и на Родопските села правят необходимо, по изричните искания на самия основен закон, свикването на Великото народно събрание.”

 

И по-нататък Чернев предлага „да се състави едно правителство, ползуващо се с доверието на страната ... Настоящето правителство е загубило доверие ...” [1]

 

Още Чернев не е изрекъл последните думи и от залата на Народното събрание към него гръмва огън и жупел: „Лъжеш, Долу, Не е вярно!...” и т. н.

 

Не е трудно да се разбере, че и на Чернев интимната мисъл бе не толкова за родопските села, колкото да използува тези села като претекст за борба срещу правителството на Каравелов. Партизанският бяс бе обхванал всички и битката бе яростна.

 

Речта на Чернев е прекъсвана многократно и веднага след него стават Мишев, Стамболов и други депутати. Те не говорят по същество, те само отбиват упреците на Чернев.

 

 

1. Дневници на 4-то Народно събрание на 4-та извънредна сесия 1886 г., стр. 40.

 

262

 

 

Тогава става панагюрският депутат В. Нейчев и казва:

 

„Аз най-напред искам да се опра на един акт, който най-много ме мъчи — то е именно отстъпката на Кърджали и Тъмраш ... За всичко що е направило правителството, аз съчувствувам, но за тая отстъпка го осъждам.” [1] И накрая Нейчев заключава:

 

„Избирателите ни отхвърлят съглашението в Топхането.”

 

Веднага след Нейчев става Константин Величков. Още в първите си думи той заявява, „че с Топханенското съглашение правителството е опропастило надеждите за Санстефанска България”. Залата гръмва: „А-а-а! Лъжеец! Долууу!” Над всички се издига гласът на Захари Стоянов: „Лъжеш, сукин син!” [2]

 

Но писателят Величков продължава: „Турските гарнизони са в Кърджали и Тъмраш ... и това разделя България завинаги”. Има предвид, че Македония остава отвъд тъмрашките села.

 

Правителствените депутати му възразяват от място: „Вие дадохте тези села”, а Константин Величков отговаря: „Родопските села истина не бяха в ръцете на Румелийското правителство, но затова аз не съм виновен. Директор бях 9 месеца, ако бях отначало директор (министър) на Източна Румелия нямаше да бъдат чужди Родопите. (Охо-о-о-о!) Г-да, чрез Кърджали и родопските села Турция има възможност всяка минута да ни застрашава. Тая граница сега е 2—3 часа. Ако не друго, то сега поне пътя за отстъпление е предаден.” [3]

 

В същото време, когато в Народното събрание се води словесна престрелка, която засяга самата власт, т. е коя партия да смуче от държавната хазна, борбата се пренася в низините и особено в Южна България. В десетки градове и села се свикват гневни митинги, които открито се обявяват против топханенското споразумение. Резолюцията, гласувана в Брацигово, дори се обявява против самото Съединение и накрая заключава „че митингът протестира против отстъпката на Кърджалийска околия и Родопите”. [4]

 

Опозиционният печат развихря невиждана дотогава партизанска страст. Вестниците, които довчера подкрепяха правителството в Източна Румелия и обвиняваха Захари Стоянов

 

 

1. Дневници на 4-та извънр. сесия на 4 обикн. Нар. събрание, 1886 г., стр. 45.

 

2. Пак там ..., стр. 47.

 

3. Пак там ..., стр. 48.

 

4. В-к „Съединение”, 1886 г. бр. 9, стр. 3.

 

263

 

 

в предателско съглашение с Ахмед ага Тъмрашлията, сега минаха в опозиция и запяха на друг глас. Послушайте политическата линия на вестник „Съединение” в продължение на 3—4 месеца, когато се води и словесната престрелка в Парламента, и сами ще се убедите.

 

В брой 2 уводната статия е посветена изцяло на разискванията в Народното събрание и цариградската конференция по Съединението. Тя изобилствува с ругатни против правителството, че се съгласява на отстъпки, че князът ще се предлага всеки 5 години от султана и ще се одобрява от великите сили, че се отстъпват Кърджали и Тъмраш. На 3 и 4 страница е поместена друга статия на тема: „Съединение и присъединяване”, в която се доказва тезата, че Източна Румелия не е присъединена към България, а към Турция. В нея се пише:

 

„Отстъпката на Кърджалийска околия и на Родопите сега е още едно доказателство не само за туй, че ни са присъединили, но и за нещо повече. Само един завоевател може да отстъпи територия и да харизва места. Кой е упълномощил правителството да се разпорежда с нашата територия като със собствена мушия? Кой му е дал право да ни накърни южните граници и да изложи следователно цялата област на бъдещи пакости и опасения, равнозначущн с едно ново опустошение на страната? Коя стока харизвате, господа?, да се разберем! Нашата територия, нашите граници са установени и определени от един международен договор, тъй както са и вашите ...” [1]

 

И все в този дух вестникът обвинява правителството, че отстъпва Кърджали и Тъмраш.

 

В следващия брой се съобщава за митинга в Брацигово, в който участвували 3000 души и протестирали против отстъпката на Кържалийска околия и Родопите.” [2]

 

В брой 4 отново е поставена уводна статия на цяла 1-ва страница, в която се настоява съгласно чл. 7 от конституцията да се свика Велико народно събрание.

 

В Брацигово, Казанлък и други градове се провеждат нови митинги с хората от околните села и пак протестират срещу отстъпването на Кърджали и Тъмраш. [3]

 

В следващия брой цяла страница е посветена на борбата против Петко Каравелов и нарича свитата му „престъпници”, „трампосаха бъдещето ни”, „оръдие на нашите и на славянските

 

 

1. В-к „Съединение”, 1886 г., бр. 2 от 10 април, стр. 4.

 

2. Пак там, бр. 3/17 април, стр. 2.

 

3. Пак там, бр. 4/24 април, стр. 1.

 

264

 

 

най-върли врагове”, „предатели”, „комарджии” и т. н. [1]

 

Вестникът съобщава за митинг в Сливен, който „протестира против съглашението, с което се отстъпват на Турция Кърджалийска околия и родопските села”. На цялата 2-ра и 3-а страница са поместени остри информации и съобщения за митинги в Карлово, Чирпан, Сливен и др. градове.

 

В края на 4-а страница пишат, че правителството питало в Пловдив и Пазарджик „да му явят както имената така и числото на родопските села, които според турско-българското съглашение се предават на Турция” ... По този случай вестникът отправя остро обвинение, че ... „нашите катурени държавици не знаят даже какво харизват на Турция”. Разбира се, това справедливо обвинение се отнасяше и за самите тях, които преди управляваха Румелия, но също не знаеха какво има в тези родопски села и затова не правеха никакви усилия да ги присъединяват.

 

Половината от 2-ра и 3-а страница на следващия брой са посветени отново на митингите в Южна България против отстъпването на Кърджали и Тъмраш. Митинги са станали в Пазарджик, в село Яврово, където са присъствували селяни ог Лесково, Добралък, Паная, Бачково. Резолюцията е заверена освен с подписите на присъствуващите, но и от самите общински власти.

 

В следващата резолюция от село Дедево се съобщава, че на 27 април 1886 година се състоял митинг на жителите от Ситово, Бойково, Чурен и Дедево на брой над 1200 души. Те протестират, че „се жертвува земята на две околии именно на родопските и кърджалийските села, които са най-стратегическите места.” [2]

 

Митинги били проведени в хасковските села, и то чак в Тракия — в Каяджик, Караорман, Гердена и др., в Ямбол, Карлово и пр. Вестникът е пълен с дописки за насилие на полицията и войската, за кървав митинг в Карлово, за побоища и беззаконие.

 

В брой 7 от 15 май се съобщава за митинг в с. Карагач, на жителите от Марково, Белащица, Паная, Добралък, Ново село, Алханево, Яврово, Крумово, Карагач и пак е гласувана резолюция против отстъпването на Тъмраш. [3]

 

Тези еднообразни по съдържание дописки на в. „Съединение” и на останалите опозиционни вестници не предават изцяло

 

 

1. В-к „Съединение”, 1886 г., бр. 5 от 1 май. стр. 1, 2 и 3.

 

2. Пак там ... бр. 6 от 6 май 1886 г., стр. 1, 2, 3, 4.

 

3. В-к „Съединение” — бр. 7 от 15 май 1886 г., стр. 3.

 

265

 

 

нажежената атмосфера, която съществува в страната. Но те дават представа за отношението на народа към отстъпването на родопските земи, дадени на България от самия Берлински договор.

 

За духа на времето говорят и заглавията на дописките: „Свирепства в Бургаски департамент”. „Насилия и убийства в Хаджи Елеско”, „Клането в Нова Загора”, „Клането в Каваклии”, „Ужасите в Пловдив”. И всичко това е само в един брой, но и в останалите вестници мирише на кръв и барут, свистят куршуми, летят словесни стрели и проклятия, лее се наистина кръв, превързват се лиснати глави. Страшна партизанска вражда!

 

Вестниците се опитват да влияят на дебатите в Народното събрание. „Съединение” възкликва: „Много приятели ни питат да им отговорим, защо българското правителство свиква румелийските депутати в Народното събрание в София, кога не им дава думата и не ги оставя да говорят? Ние не знаем защо българското правителство прави тези работи, но вярваме, че всичко това става за в полза на Съединението. „Мълчан пита изяда”, казва една българска пословица. Истината е, че турците взеха един краишник — Кърджали и Родопите, но питата остана у нас, ако пък някое съглашение не грабне и нея ...” [1]

 

В същия брой вестникът помества едно „отворено писмо” до пловдивските представители в Народното събрание. Като споменава за назначената погранична комисия за предаването на Кърджали и Тъмраш, вестникът се обръща към Захари Стоянов:

 

— Защо не попитате правителството: кой го е упълномощил, кой му е дал това право да продава земята ни, която е изкупена с жертви и кръв? Защо мълчите? Не знаехте ли, че Тъмрашката република, както я наричахте лани и в която ходихте вий при Ахмед ага да правите преговори да му предадете тая „Република” сега е пълна с османски аскер и топовете вече висят над Пловдив на 3 часа разстояние? Кажете де! Гиди пергишино неедин.” [2]

 

В същия брой на цяла 1 страница е поместена уводна статия, в която има и такъв пасаж: „Да, господин Каравелов, князът е ябълката на раздора, князът е изворът на нещастията на България. Време е мислим откровено да го кажем. Той е

 

 

1. В-к „Съединение”, бр. 9. стр. 3.

 

2. Пак там, бр. 9 от 26 юни 1886 г., стр. 1, 2, 3, 4.

 

266

 

 

причината дето партиите се ожесточиха до такава степен и няма възможност да се споразумеят и съединят, той е причина, за да се скараме с нашата Освободителка, той е причината дето не можем да се помирим ... Дордето Батенберг князува България няма да прокопса.” [1]

 

По-нататък вестникът съобщава, че „са предадени на Турция 125 села с население около 80 000 души с годишен приход от 30—40 хиляди лири турски земя на пространство около 5000 кв. километра.”

 

Писания от подобен род могат да се намерят във всички опозиционни вестници по онова време. Вземаме „Съединение” като най-характерен и най-авторитетен между тях. Както вижда читателят, онези, които са виновни за отцепването на „непредадените” села, които проявиха престъпно нехайство като министри и директори на Източна Румелия, сега вдигат глас до сини небеса. Политическата краста и партизанщината разяждаше живото тяло на страната.

 

През това време, когато в печата се лее злъчна отрова, в Народното събрание словесната битка продължава ожесточено. Илия Велчев става и като „насоли” хубавичко Константин Величков, казва: „Родопите са били в турски ръце още тогава, когато Южна България бе Източна Румелия. И на всички е известно, че ако някой е виновен за това, най-много е виновен К. Величков.” [2]

 

В самите речи на правителствените депутати обаче се чувствува явно, че те са уязвими по отношение на отстъплението на „Тъмрашката република” и Кърджалийската околия и те повече се задоволяват да хвърлят контраобвинения, без да дават ясен и прям отговор на задаваните им конкретни въпроси. Те се крият главно зад самото Съединение, като го наричат историческа революция. Разбира се, Съединението бе исторически акт.

 

Най-после, разгневен, министър-председателят Петко Каравелов с присъщата му амбициозност става и като се спира на „отстъпването”, държи реч, в която се крие и отговорът на големия въпрос — защо отстъпиха родопските села без съпротива!

 

„Може би знаете, че нам се окръжаваше от всички страни, ние бяхме принудени да стоим спрямо Сърбия, с едно примирие. което ни се наложи. В това време Сърбия успя да получи нови 150 топа от Бонжа. Турските войски бяха натрупани

 

 

1. В-к „Съединение”, бр. 9 от 26 юни 1886 г., стр. 1, 2, 3, 4.

 

2. Дневниците на Народното събрание, 1886, стр. 50.

 

267

 

 

от към Едирне (Одрин), а Таир паша коя минута да нахълта в Тракия. Такова беше положението ни. Какво трябваше да правим? Каза ни се много ясно, че трябва да се обърнем към Турция, да се съгласим, както можем, защото не може да ни се помогне. И ние разбира се не можехме да чакаме да се свърши примирието, да ни нападнат и от към Турция и от към Сърбия. За да спасим кораба ние хвърлихме Йоана.

 

Тъй беше положението на работата. Пък дошли сега някои да ни обвиняват, че сме предали Кърджали.

 

А знаете ли на що прилича това обвинение? На туй: оня що се давил в морето, като го извадили, почнал да се сърди и крещи: „защо не спасихте и капата ми?” (смях, ръкопляскания). Но едно нещо на ония, които преписват в Грях това на правителството. Да прочета една телеграма от капитана Велчова (чете):

 

„Поверената ми рота получи предписание да остави Кърджалийска околия на 7 септември и пристигна в Хасково на 8 септември 1885 година”. [1]

 

И тъй, виждате, че когато ние влезохме в Тракия, Кърджалийска околия беше вече отстъпена и на другия ден беше се обявила за независима. Какво да правим като се обяви за независима тази околия? Поставени бяхме „дефакто”. Аз препоръчах да не пукне и една пушка, за да не се разтури главното ...

 

Друго, за незаетите родопски села. Думата Родопи е громка и мнозина, може би, мислят, целите Родопски планини. Ще кажа, че под Родопски села се разбират само незаетите се ла. И друго ще ви кажа, че единствен виновник за тяхното отстъпване е Румелийското правителство. Аз положително апелирам тук към ония господа представители, които бяха членове на Румелийското областно събрание, да кажат: защо плащаха данък на Портата, без да искат правото си върху ония села? Директори и депутати там не обелили зъб, не ударили пръст за запазване на тези села, а се явяват днес да оплакват България. (Цанков — 60 000 лири са земени).

 

И при това намират се хора да ни обвиняват в отстъпчивост. Казват — в небето лети орела. Гонете вие орела, господа,

 

 

1. Ротата на кап. Велчев бе настанена в Кърджали от 1878 до 7 септември 1885 г.

 

268

 

 

а аз кокошката държа в ръцете (ръкопляскания). Съединението зехме, господа! И мога да кажа, че благодарение на тия отстъпки, днес ние тук заседаваме. Или ако не правехме такива отстъпки, ако заседавахме днес тук без отстъпки, може би щяхме да изложим народния идеал. Може ви нямаше да се радваме много. Та не бойте се: Кърджали била отстъпена, аз не я жаля. Аз знам едно: Яйцето ние изядохме, а черупките останаха на другите.” (веселост, оживление, ръкопляскания.) [1]

 

 

Тази духовита реч на Петко Каравелов беше върхът от „борбата” за присъединението на „непредадените” села към България. След нея престанаха и прениите в Народното събрание. Единствен В. Нейчев се обяви против това да се изкаже благодарност на Великите сили за тяхното великодушие. И той имаше пълно право, когато заяви: „...Великодушието на Великите сили не е чак толкова голямо, че да им изказваме и признателност.” [2]

 

Ако внимателно и обективно направим равносметка за придобитото и загубеното от Съединението, то безспорно България взе яйцето, а на други останаха черупките. Фактически към нова България дойде над 90 на сто от територията на Източна Румелия, която бе най-плодородната част от земята ни. Съединението имаше историческо значение за всестранното развитие на България. То бе трамплин за икономически и политически скок на цялата страна по нейния нов път. Осъдително в случая е предаването на Родопите без съпротива от страна на княза.

 

Що се отнася до тежката международна обстановка на страната, казаното от Каравелов бе вярно.

 

С ратифицирането на Топханенското споразумение споровете около Тъмраш и другите „непредадени” села секнаха. Но партизанската борба в страната продължи. Тя дори се изостри още повече. Промените, които ставаха в правителството, водеха до ожесточени борби в страната. Тези борби стигнаха до там, че някои от подгонените партизани трябваше да търсят спасение в Тъмраш, при Ахмед ага Тъмрашлията. Между емигрантите, които в трудния час потърсиха закрилата на Ахмед ага, бяха и поп Тилев, един от най-активните ръководители

 

 

1. Дневници на 4-та изв. сесия на 4-то обикновено народно събрание, 1886 г., стр. 65.

 

2. Пак там.

 

269

 

 

 на Априлското въстание в Перущица, [1] Иван Тилев и Рангел Гичев и други, също от Перущица. [2]

 

В Тъмраш бежанците намериха добър прием. Някой от тях като поп Тилев се прехвърлиха във вътрешността на Турция и се върнаха след много години, а други стояха при Ахмед ага по няколко месеца и после се върнаха в Източна Румелия, която вече бе част от обединена България.

 

 

1. Кепов — ц. к., стр. 76.

 

2. Трифон Булгуров — роден в 1898 г. в Брестовица, спомени у автора.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]