Тъмраш

Ангел Вълчев

 

7. Освободителната война

 

а) Историческото сражение в полите на Родопите

б) Бягството на тъмрашлии. Първият пожар. Русите в Тъмраш

в) Сенклеристкото въстание в Рупчос

 

Календарът беше навъртял вече десетина месеца от съдбовното Априлско въстание и може да се предполага, че духовете ще започнат да улягат, че враждата ще се стопява и животът ще потече по старите улеи на труд и грижи, по ниви и добитък и че кървавите петна ще започнат да се размиват от дъжда на дните. Но не би. Годината между въстанието и войната си остана тежка, напрегната, изпълнена с горчилки и страхове.

 

Трагичните спомени от въстанието не можеха да се измият лесно и в съзнанието на тъмрашлии. Едни бяха видели с очите си закланите хора, опепелените къщи, ограбените домове в Бойково, Дедево, Перущица, мнозина сами бяха грабили изоставените домове, а трети бяха загубили близки в пламъците на самото въстание. На 19 порти в Рупчос висяха окачени черни платнени парчета. Убитите имат жени и деца, братя и сестри, родители, чиито сърца са дълбоко наранени.

 

Още не са преминали тръпките от въстанието и ето че войната започва да тропа на портите. Новата година идва тревожна. Слуховете за войната растат. Духовете не улягат. Турското правителство започва постепенно да мобилизира мъже, да трупа запаси и резерви. На 12 (24) април 1877 година руското правителство обяви войната, а на 10 (22) юни 1877 година, или 13 месеца след Априлското въстание, руските полкове минаха Дунава [1].

 

 

а) Историческото сражение в полите на Родопите

 

Макар че отначало войната се водеше на Дунава, нейното

 

 

1. История на България — 1954, т. I, стр. 491—492.

 

179

 

 

ехо скоро достигна до родопчани. Освен редовни и запасни войници за фронта и от тъмрашлии са вземали в голям размер военна помощ било в пари, било в масло, сирене, събирани като реквизиция. От рупчоските села на два пъти събирали много мулета и коне и по един човек, за да карат разни военни потреби за турските войници през Хаинбоаз, Шипка, Плевен.

 

„Когато руските освободителни войски — пише Г. Н. Узунски — бяха вече на Шипка, турското правителство нареди да се събират от всяка българска къща по един товарен кон мекерьо (транспорт) и на десет коня по един човек да заведе конете в Пловдив, от гдето да ги пращат където има нужда да карат муниции и пр.” [1]

 

А. Хр. п. Константинов пише: „Повечето от добитъците пропаднаха, а мнозина рупци измряха от глад и студ по бойните полета и планини. [2]

 

Тежестите на войната се стоварват и върху българите-мохамедани. Те дават кръв, дават войници за фронта, а войната, както пише проф. Кирил Василев, е била „крайно непопулярна” сред българите-мохамедани [3]. Те са гледали да се откопчат от мобилизация, бягали са от армията, криели се в планината и чакали със страх развоя на събитията.

 

От ден на ден бурята приближавала, прехвърлила Стара планина и в първите дни на 1878 година вече нахълтала в тъмрашките дворове. И за Тъмраш, както и за цялата планина, развръзката дойде от тежките тридневни боеве в полите на Родопите. Тези боеве са ключ в бъдещето на цялата планина и затова ще хвърлим поглед към тях.

 

От Пазарджик до Пловдив армията на Сюлейман паша не отстъпва, а бяга. Част от войските самоволно се отправят за Пловдив, а оттам за Одрин. Около 30 табора се разбягват по домовете си.

 

От 23 декември 1877 година Сюлейман паша е назначен за главнокомандуващ на южната турска армия, събрана отсам Балкана, изпод Шумен и Русчук (Русе) [4]. Предвид на създадената обстановка на 3 януари 1878 година Сюлейман паша събира в Пловдив военен съвет от намиращите се в момента генерали [5]. Съветът решава: армията да се организира в

 

 

1. Г. Н. Узунски — ц. с., стр. 72.

 

2. Сп. „Периодическо списание”, 1889 г., бр. 60, стр. 895.

 

3. К. Василев — ц. к., стр. 253.

 

4. Българо-руски календар 1879 г. Сф, стр. 104.

 

5. Сборник материалов по Русско-турецкой войне — 1877—1878 г., т. 12, стр. 141.

 

180

 

 

две основни групи — първата в състав от 3 дивизии, по две бригади, или общо 60 табора, под командуването на самия Сюлейман паша и втората — 30—36 табора начело със Савтет паша. Или всичко 12 бригади, сведени в 90—96 табора, всеки от по 250—300 души [1]. Според Изет паша, Сюлейман паша е имал 130 табора и 120 оръдия [2].

 

На 4 януари 1878 година, притиснат от русите, Сюлейман паша „заема” за отбрана позиция, опряна с десния си фланг в Станимака (Асеновград), а с левия — в Дермендере (Първенец), и то без всякаква предварителна заповед: всеки се наместил там, където е искал и както е можел [3]. И така, Сюлейман се опира здраво с гърба си на Родопите. Но още същия ден довтасва и руската армия, тя върви по петите му.

 

Тридесет и първа дивизия на генерал Виляминов, усилена с казашката кавалерийска бригада на генерал Черевин, заема височината между Златитрап и Първенец. Вляво от нея, в района на Златитрап — Прослав, и източно е втора гвардейска дивизия на граф Шувалов. В района на Коматево е пета пехотна дивизия на генерал Шилдер. На левия фланг е трета гвардейска дивизия на генерал Дендевил с щаб в село Крумово. Всяка дивизия има по две пехотни бригади, а всяка бригада — по два пехотни полка. В боевете участвуват общо около 48—50 руски батальона.

 

Така на 4 януари 1878 година двете армии се изправят една срещу друга в последната схватка на войната. В 11 часа на 4 януари генерал Виляминов преминава в настъпление на десния фланг и завзема най-близките височини на Родопите между Брестовица и Първенец. Към 15 часа следобед по склоновете на планината започват да се спущат значителни турски войски. Под прикритието на огъня на своята артилерия в 15.30 часа 10 табора се вдигат в атака. Руската артилерия също открива огън. Завързва се жесток бой. Пехотинците на генерал Виляминов залягат на височините, изчакват турските вериги на 50—60 крачки и откриват залпов огън. Падат много турци, а останалите побягват [4].

 

Но генерал Виляминов не разрешава да ги преследват. Той чувствува тяхното превъзходство, особено от гледна точка на

 

 

1. Сборник материалов по Русско-турецкой войне — 1877—1878 г., т. 12, стр. 142.

 

2. Изет Фауд паша — „Пропуснатите случаи” — стратегическо-критически етюд върху Руско-турската война 1877—1878 г., Сф, 1905, стр. 201.

 

3. Пак там, стр. 202.

 

4. Сборник материалов..., 1889 г., т. 69, стр. 363—365.

 

181

 

 

местността и снежната покривка. Скоро турците тръгват от ново в атака с намерение да обхванат десния фланг на тридесет и първа пехотна дивизия. Но русите се сражават геройски и турците отстъпват. Организират трета атака, но и тя не успява. Боят завършва в 18 часа. Турците оставят над 600 убити на снежното поле, а през нощта се изтеглят към Марково.

 

Когато дивизията на генерал Виляминов води бой с турците при Първенец, драгунската бригада на генерал Краснов, първа бригада от трета пехотна дивизия и втора бригада от втора пехотна дивизия, с усилен марш се насочват към Станимака (Асеновград), за да отрежат пътя на турците за отстъпление по равнината. Но като забелязват изтеглящите се турски колони, казаците бързо завиват наляво и завързват бой. Само малка част от турските табори успява да се изтегли.

 

Настъпва нощта. Генерал Краснов заповядва да се атакува село Карагач (Брестник). Турската артилерия от 18 разнокалибрени оръдия стреля на картеч. Цевите почервеняват. На края турските артилеристи се сражават със сабите, но и това не помага [1]. Втори батальон от Литовския полк се хвърля на нож и скоро пленява 10 оръдия, разположени източно от селото [2].

 

В същото време трети батальон на същия полк атакува батареите в центъра на Брестник и ги пленява. Завързва се ръкопашен нощен бой. Генерал Краснов въвежда в боя първи и четвърти батальон на гренадирския полк. Командирът на четиридесета рота, подпоручик Кригер, атакува начело на своята рота и загива намушен на 16 места от щикове [3].

 

В един часа през нощта боят завършва и пета рота от Литовския полк заема височините над Брестник. Победата е почти пълна. Командирът на тридесети Донски полк разказва, че тръгнал да отива при генерал Скобелев в Крумово и описва картината така: „Ужасна картина; тъмнота, трупове на хора и животни на всяка крачка. Конят ми настъпи човек, изпръхтя и изскочи встрани. Разбити оръдия, изпотрошени каруци (български волски коли) и други подобни печални следи от сражението” [4].

 

 

1. Михневич — „Из похода”, сб. „Военных рассказов”, 1879, т. 4. стр. 447.

 

2. Сборник материалов ..., т. 69, стр. 366.

 

3. Пак там.

 

4. Греков, М. — „В долинах и на висях Болгарии”, Петербург, 1887 г.

 

182

 

 

Тази победа има огромно военно-оперативно значение. Тя отрязва окончателно пътя на турската армия за отстъпление по равнината. Но генерал Краснов допуска голяма грешка. Той изтегля частите отново в Крумово, защото се страхува, че уморените войници няма да устоят на отчаяния натиск на отстъпващите турски табори.

 

На 5 януари сутринта на десния фланг дивизията на генерал Виляминов тръгва в атака. Турците я обсипват с гранати. Една граната пада в строя на втори батальон на Пензенския полк и убива моментално 16 души [1].

 

В центъра от направление на Коматево към Марково настъпва дивизията на генерал Шилдер. Гренадирският полк атакува и превзема Марково, макар че турските гранати падат в редиците му [2].

 

Срещу Брестник настъпва генерал Дендевил. Грохотът на десетки оръдия се носи над Тракия и Родопите [3]. Кавалерията на генерал Скобелев и генерал Краснов получава задача да отреже отстъплението на турците към Станимака (Асеновград). Докато те пристигнат обаче, около 40 турски табора успяват да се измъкнат от боя [4].

 

„Хванат в приготвения от самия него капан, той (Сюлейман) започва да се колебае и не чувствувайки в себе си нито сили, нито мъжество, за да се задържи, захвърлил ариергарлната дивизия на Фауд паша да се разправя сама с русите кау то може и както знае. Подир това, след като изгубва по-голямата част от своите 120 круповски оръдия, започва да се катери с цялата си армия по козите пътеки на Доспад даг (Родопите) и срамно да отстъпва към Егейско море” [5].

 

Генерал Дендевил се насочва към село Брестник, но в това време от Белащица се задават силни турски части. Дендевил обръща част от силите с фронт към Белащица. Завързва се ожесточен бой. Турците разбират опасността от обкръжение и се опитват да снемат останалите батареи от Белащица. Но гренадирският полк тръгва в смела атака. Настъплението е

 

 

1. К. А. Д. — „Из походной воспоменаний”, сб. „Военних рассказов”, 1879, т. 4, стр. 535.

 

2. Грядякин, „Дневник лейб гренадера”, сб. „В. Р-ов”, т. 4, стр. 262.

 

3. М. Ч. — „Зимний поход”, сб. „В. Р-ов”, т. 3, стр. 518.

 

4. Сборник материалов, т. 69, стр. 370.

 

5. Изет Фауд паша — ц. к., стр. 199. Фауд паша е прекалено критичен и в много случаи несправедлив към Сюлейман паша. От чисто идеалистически позиции той обяснява всички несгоди с личните недостойиства на турския „генералисимус”. Но той изпуска изпредвид освободителния характер на войната и героизма на руските войски.

 

183

 

 

много трудно. Овразите, дебелият сняг и градът от куршуми струват на руските воини много пот и много кръв. Турците се сражават яростно. Гренадирите стигат на 200 метра от Белащица и се хвърлят с „ура на нож”. Започва яростен щиков бой. В този момент пристигат и две сотни от 30-и Донски полк. Турците не издържат и изумени от страх, побягват по стръмните склонове на Родопите без всякакъв ред. Около десетина табора се държат в Марково, но скоро и те биват разгромени [2].

 

Сюлейман паша е в Асеновград и се опитва с 10—15 табора да блокира полуобградените части в Брестник — Белащица — Марково [3]. И тук боят е много жесток. Като се спира на този момент, княз Л. В. Шаховски пише: „При Станимака бе убит турски паша, неизвестно кой, но се сражава отчаяно. Ранен, изправен на коня, той въртял сабята и се бранел от русите, които искали да го хванат жив. Той даже отсякъл ръката на един русин и други ранил и се защищавал докато бил смъкнат от руските щикове от седлото” [4].

 

Опитът на Сюлейман паша да деблокира обсадените е неуспешен. Цялата армия в центъра и на левия фланг е разбита. Притисната в снежната планина, тя се разбягва на отделни роти и взводове по горите на юг.

 

Така, в резултат на тридневните боеве, в полите на Родопите са разгромени около 40 табора начело с Фауд паша и пленени 47 оръдия, над 2000 пушки и целият обоз. На 8 януари русите погребват над 3000 турски и 600 свои трупа [5].

 

Боевете от 4 до 6 януари в полите на Родопите имат историческо значение. Оттук нататък армията на Сюлейман паша не е в състояние да се оправи. Едва половината от нея се спасява, но русите я преследват неотстъпно и тя не може да се съвземе и вече не оказва никаква сериозна съпротива.

 

Като анализира боевете в полите на Родопите, Изет Фауд паша по-късно писа: „В своето незнание принципите на войната той (Сюлейман паша) си въобразявал, че ще намери една помощ, едно убежище в непроходимите родопски вериги” [6].

 

 

1. Греков, М. — „В долинах и на висях Болгарии”, 1877, Петербург, стр. 74.

 

2. Очерк участия 123-го пехотното Козловского полка в кампании 1877—1878 г., Харков, 1886 г., стр. 67—68.

 

3. Сборник материалов..., т. 69, стр. 370.

 

4. Шаховски, Л. В. — „Два похода за Балканы”, М., 1878 г., стр. 292.

 

5. Сборник материалов ..., т. 69, стр. 370.

 

6. Изет Фауд паша — „Пропуснатите случаи...” стр. 197.

 

184

 

 

Според Фауд паша именно Родопите лишиха Сюлеймановата армия от пътища за маньовър и я доведоха до пълен разгром. Само по маршрута Марково, Добралък, Хвойна — Чепеларе са избягали 12 турски табора [1].

 

Бягството на разгромените турски табори се превръща в страшна трагедия. От коритото на Въча до Тополовския проход през Родопите за Беломорието водят десетина планински пътя, по които и денем, и нощем се точат разбити войски.

 

Една част от турското население също бяга с армията [2]. Тесните и стръмни пътеки се вият през гъсти гори, стръмни скатове и отвесни скали. През лятото е трудно да се върви по тях, а камо ли през януари. Изплашени до смърт, разбитите орди бягат и денем, и нощем. Бежанците ги следват. Но те водят деца, болни и недъгави, носят торби, бакъри, облекло, покъщнина. Гладни, премръзнали, стотици от тях намират гроба си по дивите родопски пущинаци.

 

Ще си представят читателите какво ли е теглила тази многочислена сган за храна и огрев посред люта зима в една бедна и оголена планина, ще си представят и какво е претърпяло рупчоското население — мохамеданско и християнско — от такива неканени гости ... Бягаха хиляди мъже, жени и деца, които не бяха успели да побягнат по железницата към Одрин.

 

В това размирно време рупците се разбягаха по къщите и колибите ... Селата бяха напуснати и изоставени на произвола на бежанците . . . [3]

 

Самият Изет Фауд паша пише: „А през време на неговото (на Сюлейман паша) позорно бягство войниците му, тези безизвестни герои, бягаха смесено с бежанците, жени и деца плачат, виждайки себе си помежду тези тълпи, но това беше пак той, Сюлейман, който подаде сигнал за общо бягство, сигнал да се спасява кой как може [4].

 

Както пишат руските участници, големи тълпи мюсюлманско население, особено онези, които са извършили престъпление през Априлското въстание и след него, се вдигнали да бягат още при обсадата на Плевен. От цяла Северна България идели на юг на кервани. Но неочаквано бързо Гурко ги достигнал в Пловдив и оттук нататък те вече се смесили с войската [5].

 

 

1. Генерал Червин — Донесение, „Сб. материалов...”, т. 71, стр. 55.

 

2. Ст. Шишков — „Българо-мохамеданите”, 1936 г., стр. 68—69.

 

3. Константинов, Хр. п. — „Пер. сп.”, 1899, бр. 60, стр. 895.

 

4. Изет Фауд паша — ц. к., стр. 199.

 

5. Шаховски — ц. к., стр. 302.

 

185

 

 

 

б) Бягството на тъмрашлии. Първият пожар. Русите в Тъмраш

 

 

Един голям ръкав от разбитите, разпръснати и изтървани от всякакъв контрол, гладни, премръзнали Сюлейманови войници минава точно по билото на Бряновщица, Тикла кула, Върховръх, Тъмраш и Чатал улук. Първи жертви на тази изтървана, разбита и побесняла от страх лавина стават овчарите на Адил ага. През зимата ратаите стояли на чифлика и пазили много глави едър добитък, стотина овце, хамбари, кокошарници и пр.

 

Още на 4 януари, няколко часа след боя при височините на Първенец, първите дезертьори отдъхнали на чифлика, който е само на два часа път на юг. Те нямали храна и завивки и бягали. Изплашените ратаи, дорде имали — давали. И се спасявали. Но до вечерта бегълците растели, а през нощта вече идвали цели взводове и роти. Те обрали всичко по чифлика — хляб, брашно, сирене, месо, масло. Всичко дървено, що им се мярнало пред очите, станало на огън и пепел — с януарските нощи в Родопа шега не бива.

 

На следния ден в чифлика вече нямало нищо за ядене и пиене. А идели нови и нови дезертьори. Овчарите вдигнали ръце, защото наистина нищо не останало, но подплашените и озверени бегълци вдигнали пушките и ножовете. Тогава заклали Стоян Пудев от Лилково, а синът му Михал успял да се измъкне и през дълбоките преспи да стигне в Лилково, но как — един господ знае [1].

 

През тези студени и кървави януарски дни е запален и чифликът на Бряновщица. Според едни, той е опепелен от същите Сюлейманови дезертьори, според други — чифликът е запален от брестовичани, организирани от хаджи Тодор (Тодю) Гълъбов [2], а според трети — от перущенци [3]. Кои са авторите — остава загадка. Но в края на краищата от чифлика останали да стърчат само изгризани от огъня дувари и овъглени кошаци.

 

В същите тревожни дни е бил оплячкосан и опожарен и чифликът на Смаил ага на Средне, който отстои на три часа от полесражението при Първенец и Марково. Само дяволът знае кой му е турил кибрита, но се знае, че преди това на два пъти е бил претършуван от дормушевци. Голямата част от

 

 

1. Иван Михайлов Пудев от с. Лилково: спомените у автора.

 

2. Трифон Димитров Булгуров от с. Брестовица, роден 1895 г.; спомените у автора.

 

3. Пловд. общински вестник, бр. 128, 1932 г.

 

186

 

 

жителите на Дормушево не избягали, а дочакали руската армия. Само окървавените в Априлското въстание са последвали разбитите орди на Сюлеймановата армия и някои от тях вече никога не се завърнали.

 

Ден-два след сраженията при Първенец, Марково и Белащица цели върволици от дезертьори, с тежко натоварените гладни коне, мулета и магарета или сами превили гръб от нужни и ненужни вещи и покъщина, завивки и продоволствия, преминавали през Тъмраш. Някои бягали от Устина и Кричим, Куртово и Пловдив. Други от средногорските села и градове, а трети прехвърляли чак от Северна България, изоставили своите домове още по време на обсадата на Плевен [1].

 

Освен че били измъчени от глад, умора и студ, тези бежанци носели и нещо още по-страшно — бацила на масовата паника. Подивели от ужас и страх, те твърдели, че руската армия сече мохамеданите, че самите християни се вдигнали за отмъщение и грабеж и горко на всеки, който попадне в ръцете им.

 

А на тъмрашлии малко е трябвало. Тръпни от месеци наред, за една нощ те били обхванати от вируса на страха. Едни закопавали покъщнината в градините, други я обвивали в денкове и претоварвали мулета и коне, трети я нарамвали на гръб и хуквали на юг след бежанците и разбитите войници. Едни от тях спрели в селата около Девин, други — в Неврокопско, а трети отдъхнали чак по бреговете на Беломорието.

 

Неиздържали и Караходжовите братя. Адил и Смаил има ли основание да се страхуват и от отмъщение. Те изоставили всичко и побягнали с турската армия. Не утраял и самият Ахмед ага. Дали под влияние на жена си или от личен подтик той решил да заведе семейството си в Хвойна, в родната къща на жена му, при нейните близки и роднини. Може би Ахмед ага е считал, че бурята ще отмине бързо, та не взел почти никаква покъщнина. В конаците си в Тъмраш оставил единствената си домашна прислужница — Катерина Добричкова от с. Дедево. И тръгнал на юг.

 

Когато дошъл в Лилково обаче, заварил една тъжна картина, която породила в него повече съмнение за бъдещето. И през Лилково се точели керван след керван измръзнали дезертьори и бежанци. Те не само „реквизирали” няколко коня и завели някои мъже да им показват пътя, но убили Теофил Лентов и трима ореховци, дошли да товарят вино, за да посрещат руската армия. [2]

 

 

1. Шаховски, Л. В. — „Два похода за Балканы”, М., 1878 г., стр. 302.

 

2. Сп. „Родопи”, 1967, бр. 3, стр. 9.

 

187

 

 

Като видял на какво е кадърна тази изпаднала паплач, Ахмед ага се сетил и за изоставения си дом в Тъмраш. Отишъл у Божилови и рекъл на Георги:

 

— Георги кехая, работа са върви на провала. Ние изоставихме къщите празни, ама не размислихме по-надалече. В село без люде и вятър краде. Ето ти ключовете, вземи два-три коня и иди да отключиш, да натовариш всичко, което можеш, и да го докараш у вас. Пък ако е живот и здраве, няма да ти остана борчлия . . . [1]

 

И Георги кехая изпълнил молбата на Ахмед ага. Още същия ден отишъл в Тъмраш и натоварил всичко, нужно и възможно, и го докарал в Лилково.

 

За да разберем по-добре взаимното доверие на двамата, трябва да сторим малко отклонение. Дядо Божил стоял дълги години мелничар у Хасан ага. Веднъж старият Караходжоолу рекъл:

 

— Божиле, намери ми едно момче, ама от вашия род, та да го турим да седи на мандрата на Чатал улук, да меси и яде кашкавал. [2]

 

Божил предложил сина си Георги. Та станал Георги Божилов кашкавалджия. Хасан ага скоро разбрал, че това момче има пълна глава и вретена ръце. И започнал да го цени все повече. Един ден Георги отишъл по работа в Тъмраш, в конаците. За да изпита усталъка му, Хасан ага го накарал да свари сюндорме. И Георги надробил сиренето, ама сварил такъв ушмер, че си облизали пръстите.

 

Всички в дома на Хасан ага обикнали младото, пъргаво, прилично и умно момче. И когато старият Караходжоолу умрял, Георги кехая пак останал на чифлика на Чатал улук. Взел го Ахмед ага, но не го оставил на мандрата, ами го въвел в големите аговски дела. Направил го баш кехая. Имали много овце — старият Хасан ага им оставил около 9000 брава и 60 кучета [3]. Георги стоял 32 години у Караходжовите, ходил по Беломорието, за да търси мери и зимна паша на овцете. Чак в Стамбул водил преговори със собственичката на земите в Коджаорман, продавал овни и агнета, вълна и мляко, кожи и сирене и донасял пълни дисаги суха пара — лири и грошове — на Ахмед ага. Как няма оня да му вярва. А между

 

 

1. Александър Михайлов Божилов (Георгикехайов), родом от с. Лилково; спомените у автора.

 

2. Пак там.

 

3. Александър Божилов, спомените у автора.

 

188

 

 

сюриите на Ахмед ага пасли и двеста-триста брава на самия Георги кехая.

 

И така, Георги кехая дал дума и същия ден отишъл в Тъмраш, натоварил сахани, казани, паници, лъжици, аби и постели — с една дума, всичко за в работа и преносимо.

 

Ахмед ага поел със семейството към Хвойна. Какво е станало там, ние не знаем, но види се, като е видял, че и редовната турска армия бяга, разбрал, че работата се простира надалече. И без да пренощуват в Хвойна, се влели в колоните на бегълците. Късно вечерта, на 5. I. 1878 година, с колоните на Фауд паша и Ахмед ага стигнал в Чепеларе [1]. А след седмица спрял при стадото си в Коджаорман (Беломорието) [2].

 

В Тъмраш не останал никой. Всички избягали. Разпилели се кой накъде види — по роднини и познати, по близки и далечни села.

 

За едно-две денонощия паниката обхванала почти всички българо-мохамедани от Рупчос. Голяма част от тях побягнали заедно с отстъпващата армия [3]. В домовете си оставали главно мохамеданите от смесените села. По време на Априлското въстание те пазели българите християни. А при Освободителната война християните пазели тях. Така е било в Лилково, Ситово, Орехово, Хвойна, Чурен и др.

 

Но голяма част от селяните в чисто помашките села хукнали да бягат на юг, преди да видят руски войник. Тъмрашлии били едни от тези, които изпразнили цялото село за една нощ.

 

Руската армия, след като разбила Сюлеймановите табори в полите на Родопите, преминала в усилено преследване в посока на Одрин. Русите считали, че да се преследват турците в планината, няма никакъв смисъл. „По безлюдните и диви Родопски планини турците и без нашата помощ щяха да изпаднат в безизходица, още повече в това време на годината, когато в такава висока планина свирепствува страшен мраз” [4].

 

Основните сили вървели след главните турски части, които отстъпвали в направление Асеновград, Хасково, Свиленград— Одрин. Само две планински бригади настъпили през Родопите. Едната преминала през Хасково—Кърджали—Гюмюрджина,

 

 

1. В. Дечев — Миналото на Чепеларе. 1928, т. I, стр. 288—289. Възможно е Дечев да греши. По-вероятно Фауд паша и Ахмед ага да са минали през Чепеларе на 7. I. 1878 г.

 

2. В спомените на Г. Узунски пише, че жените на Тъмрашлията (не уточнява кои) минали през Широка лъка, вж. ц. с., стр. 170.

 

3. В. Дечев, съч., 1968 г., стр. 187, очеркът за X. Идриз.

 

4. Луганин — сб. „Военных рассказов”, Петебург, 1879 г., т. 4, стр. 174.

 

189

 

 

а другата — командувана от генерал Черевин — прекосила Родопите в направление Асеновград—Хвойна—Чепеларе—Устово—Рудозем—Златоград—Крумовград—Димотика. Никъде те не се отклонявали от своя маршут. И никъде, дори през преминатите села, не оставяли свои войници. Минали по пътеките и заминали. Но с това работата далеч не свършила.

 

Както вече видяхме, хиляди турски войници и бежанци нахълтаха в Родопите по десетките пътеки и пътечки от Пещера до Асеновград. Там потънаха, прикрити от непроходимите гори и стръмнини от дебелите януарски преспи. Тази озлобена сган, между която имаше и турски офицери и подофицери, остана по родопските села, гори и пещери, в тила на руската армия, необезпокоявана от никого. Щом разбра, че руските войски са далече, притисната от глада и студа, надъхана с омраза, тя започна да напада селата. Изплашените селяни от Рупчос започнаха да сигнализират в Пловдив и молят за помощ.

 

В разпореждане на щаба, както се установи, в Пловдив стояха няколко руски полка, които бяха настанени в Асеновград, Марково, Синтово, Пазарджишко и други гарнизони в полите на Родопите. На тези руски части бе възложено да подпомогнат българското население в установяване на новата власт, мира и реда в селата. И те първи се сблъскаха с размириците, предизвикани от разбитите и разпилени турски дезертьори и бежанци.

 

Още на 7. I. същата година командирът на 9-та кавалерийска дивизия получава заповед от генерал Гурко, в която се казва:

 

„По слухове, в Батак и Пещера се появили шайки башибозуци”. И по-нататък се нарежда на полка да отиде да ги разбие и се върне в Пловдив. А на 10 януари командирът на дивизията донася, че полкът е ходил, разпръснал ги и се прибрал. В края на донесението се казва: „Въобще от събраните от 9-ти хусарски полк сведения и от показанията на българите в планината на юг от река Марица се намират много башибозуци, които се събират на шайки, правят нападение на българското население и го грабят. В източните части на тези гори по направление Фотен — Станимака има регуларна войска, кавалерия и пехота” [1].

 

Тъмраш попада точно в посочения район. Но какво става по това време в селото, ние не знаем. На 7. I. 1878 година полковник

 

 

1. Сборник материалов... т. 7, стр. 309—310.

 

190

 

 

Левиз, командир на Кубанския казашки полк, донася, че: „Разузнавачите, изпратени по долината на река Дермендере (по Тъмрашка река), се върнали и донесли, че неприятел не са срещнали никъде.

 

Жители, бегълци от турците, се завръщат в своите домове” [1].

 

На следния ден обаче генерал-майор Липински донася: „Колона от около 2000 пехота и кавалерия, отстъпващи към Наречен, се разпилели по горите, преследвани от уланите и повече вследствие на паниката.

 

На 7 януари в Ново село се явили 12 души низами (редовни войници) и се предали в плен на коменданта. Идват още пленници. На 7 януари бил изпратен полуескадрон от Бургаски полк в с. Дерекьой (Дермендере—Първенец — б. м.), откъдето пратили разузнаване в планината. Освен от Дермендере е изпратен отделен разезд (взвод може би) през фабриката на Михалаки (Гюмюш Гердан — А. В.) в Суних (Сотир — А. В.), намиращ се на 7 версти от Пловдив.

 

От Дерекьой (Дермендере) полуескадронът отишъл в Перущица и село Устина. като извършил по планинските пътища разузнаване. На повече от 4 версти в планината е пратен разезд от офицери. Турска войска (става дума за цели части — б. м.) никъде не е срещната. Хората от турските села въоръжени отиват в планината. Българите грабят далечните турски села”. [2]

 

На 12. I. генерал Виляминов донася до генерал Гурко: „Според получените от мене сведения, турци се събрали в решителни тълпи в Дедево, Бойково, Ситово, около Ново село и Кричим.” [3]

 

От тези документи е видно, че до средата на януари руските войски, разположени в полите на Родопите, все още не навлизат дълбоко в планината. А там постепенно се натрупва оня политически заряд, който чака само всичането на искрата. Напластената безпризорна маса от дезертьори и бежанци започва да се проявява. Българите, натрупали вековна омраза срещу поробителите, също започват да си казват думата. Още в първите дни поп Тодор Милкин от село Сотир събрал една чета от доброволци, която помага на руските части, преследва отстъпващите турци, обезоръжава и даже стреля

 

 

1. Сборник материалов..., т. 69, стр. 267.

 

2. Пак там, т. 68, стр. 293.

 

3. Пак там, т. 71, стр. 37.

 

191

 

 

срещу някои. И както пише Хр. п. Константинов: „...от 6 до 13 януари 1878 година много стари сметки се изравниха в родопските планини . . .” [1]

 

Разтревожени и озлобени, рупчоските селяни съставят въоръжени български чети, започват да гонят и обезоръжават турските войници и бежанци ...

 

Руското командуване разбира, че дълбоко в планината се кладе огън под един казан, в който ще се сварят много души, ако не се вземат навреме мерки, и руските части постепенно започват да навлизат все по-навътре в Родопите въпреки невероятно тежките зимни пътища. Едни разезди са изпратени в посока на Ракитово — Каменица — Пещера, други — към Хвойна и Чепеларе, трети — по течението на Тъмрашка река.

 

От тези, които отиват към Тъмраш на 14 януари, едно отделение руски войници достига Дормушево, на два часа път северно от Тъмраш. Командирът на 2-ри ескадрон ог 9-и хусарски Киевски полк — майор Кариев — донася, че в три часп следобед подофицер Перковски с 4 редници пристигнал в селото и поискал да предадат оръжието, „което било изпълнено от жителите в скоро време. Част от взетото оръжие подофицерът донесъл със себе си, а останалото било раздадено на българите . . .” [2]

 

Все в този район е изпратен на разузнаване с 4 души и подофицер Кучерук. Бил в Дедево, Бойково и Дормушево и донася, че в с. Бойково намерил „шайка” от българи до 300 души под предводителството на попа от село Сунир (Сотир — б. м.). В Дормушево подофицер Кучерук [3] отново събрал 15 пушки и ги раздал на българите.

 

С тези дребни акции, кажи-речи в началото на планината, далеч не може да се постигне помирение и спокойствие. Дълбоко на юг в селата зачестяват обири, пожари и дори убийства. А това изостря все повече и без това прекипялата омраза. И малкото налични документи са достатъчни, за да ни представят атмосферата, климата от тези сурови, исторически дни. В едно донесение на ротмистър Ренард, командир на 4-и ескадрон от 9-и Киевски хусарски полк, поп Тодор от с. Сотир и неговите хора обрали 6 завръщащи се турски бежанци, взели им двата коня и един от шестимата убили. Това принудило ротмистъра да арестува поп Тодор до второ разпореждане. [4]

 

 

1. Сп. „Период, списание”, 1899 г., бр. 60, стр. 896.

 

2. Сборник материалов.. ., т. 71, стр. 126.

 

3. Пак там, стр. 235.

 

4. Пак там, т. 73, стр. 141.

 

192

 

 

Командирът на 12-а линейна рота от 122-ри Тамбовски полк донася на 12. II. 1878 година, че недалеч от селата Югово, Борово, Лъкавица. Дряново и Павелско „въоръжени жители се спущат от планината, за да се снабдяват с разни продукти от мирните български села, където грабят и изнасилват”. [1]

 

В тази нажежена атмосфера в Родопите идва дългоочакваното от всички съобщение за приключване на войната. Изправено пред катастрофа, турското правителство поискало примирие и на 19/31 януари 1878 година то било подписано в Одрин [2]. Пушките и топовете замлъкнали. По бойните полета престанала да се лее кръв. Би трябвало да се очаква, че и в Родопите ще настъпи мир, че бежанците ще се завърнат и ше се тури край на обирите и грабежите, на страховете и патилата.

 

Но ето че това не станало. Тъкмо сега в широката планина заврял казанът на премеждията. В тези дни преживява своята първа трагедия и Тъмраш. Един зимен ден, в началото на февруари, селото било обхванато от пламъци. Пълните със слама и сено плевни чакали само стиска прахан, за да се фулнат. Бориковите, сухи и осмолени греди, дъски и врати запращели под буйните пламъци. Голяма част от плевните са били под един покрив с къщите. Огнените езици лизали подред и плевни, и къщи, и обори. А селото безлюдно, празно, пусто, няма жива душа, няма кой да .извика, а камо ли да гаси. И само за едно-две денонощия голяма част от селото изгоряла. Една дълга и тъжна страница от историята на Тъмраш завършила. Сложена била точка на един изпълнен с драматизъм разказ за минало и свършено.

 

Логично е да запитаме кой, защо и как запали Тъмраш в 1878 година?

 

Пръв Захари Стоянов в своите „Записки” пише, че поп Тодор е запалил Тъмраш. Там е казано дословно, че след Априлското въстание попът, който не влизал никак в ръце, цели шест месеца се скитал под открито небе из канарите на Сотирската река, преоблечен в мирски дрехи и въоръжен. Малцина негови познайници, които знаели къде се крие, давали му сегиз-тогиз хляб, а през повечето време той пасял киселец като добиче из шумата. Бедната му жена, която турците

 

 

1. Сборник материалов ..., т. 73, стр. 141.

 

2. История на България, Сф, 1954 г., т. I, стр. 500.

 

193

 

 

мъчили всеки ден, умряла най-после. Когато пристигнали освободителните войски, поп Тодор не закъснял да се яви с донските казаци в своето село. Но вместо да плаче на гроба на своята жена, той се турил начело на хиляда души българи и в два дена и две нощи преобърнал в прах и пепел помашкото село Тъмраш, гнездото на капасъзите” [1].

 

Тези данни записа и Хр. п. Константинов в 1903 година при отпечатване на „Непокорените села” в сп. „Родопски напредък”.

 

„След това в 1878 година поп Тодор от Сотир, който бил най-близкият приятел на капитан Петко войвода, с 1000 души четници запалил Тъмраш”. Явно е, че цифрата 1000 е силно превишена, но за нас е по-важно твърдението, че поп Годор е запалил Тъмраш. Това е възможно, но трябва да кажем, че има и противни сведения. Атанас Даскалов от с. Дедево, който по време на Освобождението е бил на 12 години, казва: „След две недели дойде цяла руска рота, която отиде в Тъмраш. Преспаха в Дедево, сутринта заминаха. Отидоха в Тъмраш. Всичко избягало ... Тогава го запалили.

 

Когато минавали през моста, от един прозорец стреляли и ранили капитана. Един циганин стрелял. С капитана беше и брат ми Тома, той дирил турчина, който убил зет ми, когато се връщаше от абаджилък от остров Тасос [2]. Капитанът казал: „Това деревньо (село) само огън го оправя, хайде, момчета, захващайте от края”. След това русите се върнаха” [3].

 

Петър Деведжиев от Лилково разказва: „А те дойдоха русите, една полурота тръгна от Лилково през Русов дол за Чурен. Като вървели през моста в Тъмраш, капитанът яздил на кон, и от един пенджур (прозорец) се пуснало (стреляло). Един циганин стрелял та ранил капитана в крака. Офицерът заповядал да уловят циганина и го разстрелят. Тогава запалили Тъмраш” [4].

 

Руси наистина са ходили в Тъмраш. Това се вижда от някои

 

 

1. Захари Стоянов — „Записките...”, 1892 г., стр. 665.

 

2. Става дума за убийството на двама бойковци, които са идвали от остров Тасос и са били убити в местността Ивчов дол, лилковско землище. Без да е доказано, се считало, че един от убийците е лилковски българин-мохамеданин.

 

3. Атанас Даскалов от с. Дедево; спомените у автора.

 

4. Петър Деведжиев, роден в 1873 г в с. Лилково; спомените у автора.

 

194

 

 

неизвестни досега документи, но дали те имат някакъв дял в подпалването, е трудно да се установи.

 

Кога, как и защо русите дойдоха в Тъмраш?

 

Според примирието от 19/31 януари 1878 година в Одрин, демаркационната линия се установява по високите родопски върхове, които разделят водите на реките, вливащи се в Марица, и тези, които се вливат в Арда и Места. Това ще рече, че цялата Рупчоска нахия с Тъмраш и дори селата южно от Девин до днешната граница остават под контрола на руската армия. А земите южно от вр. Карлък и Перелик остават под контрола на турската армия. Но приетата по принцип демаркационна линия реално не съществувала. Като правило, при всички войни, от двете страни на демаркационната линия се намират войските на воюващите страни. Ивицата между тях се нарича линия на примирието, или казано на военен език — „ничия земя”. А през февруари 1878 година фактически цялата планина бе „линия на примирието”, защото руските войски бяха в Пловдив, а турските — в Беломорието. Работата бе в това, че тази „ничия земя” бе пълна с руски дезертьори и бежанци, превърнати в башибозушки орди.

 

В началото на месец февруари руското командуване в Пловдив изпраща свои офицери в различни направления в Родопите, за да съобщят на хората постигнатото примирие и демаркационната линия. То се надявало, че щом научат за примирието, дезертьорите и бежанците ще се върнат в своите родни места и на размириците, обирите, убийствата ще се сложи край. То се стреми да омиротвори целия край без употреба на оръжие. Но неговото добро желание не съвпада с намеренията на англичани и турци. Това се вижда от редица документи. Ще посочим някои от тях, които касаят района на Тъмраш.

 

На 6. II. 1878 година Столипин нарежда на поручик Коробчевски да замине през Тъмраш към село Михалково да обяви на жителите за сключеното примирие и направлението на демаркационната линия. В заповедта се казва още: „На основание на сключеното примирие вие трябва да изисквате по маршрута си щото жителите, българи и турци, да сложат оръжкето и да го отправите в най-близките складове на пехотните части.

 

Вие нямате право да прибягвате към насилствени мерки, в бой не встъпвайте, а в случай на неочаквано нападение, вземете всички мерки за безопасност и го отразете” [1].

 

 

1. Сборник материалов..., т. 73, стр. 70.

 

195

 

 

След горното разпореждане генерал Столипин прави донесение до началник щаба на армията, в което подчертава, че жителите „в село Михалково, Хорсово (Форсово — б. м.), Ясъкория (Равногор — б. м.), Дьовлен (Девин — б. м.) желаят да сложат оръжие само пред руските войски, аз разпоредих да заминат три роти от 123-и пехотен Козловски полк, под командуването на щабния офицер, и един взвод на 9-и хусарски Киевски полк, под командуването на поручик Корабчевски” [1].

 

 

в) Сенклеристкото въстание в Рупчос

 

Руските офицери тръгват да съобщават за примирието и демаркационната линия. А какво става по това време в различните райони на планината? На 9. II. 1878 година командирът на 1-ви ескадрон от 9-и хусарски Киевски полк ротмистър Кохановски, като съобщава, че е посетил селата Каменица, Баня, Корова, Лоджина (Лъджене — б. м.), пише: „Мюсюлманското население в посочените села не само не оказало на разезда никакво съпротивление, но напротив навсякъде посрещало с пълно покорство и радушност руските части. Известието за сключеното примирие било прието с най-велик възторг, а най-старите от тях веднага се отправили по всички планински мюсюлмански села, отстоящи не по-малко от шест часа и почти недостъпни, изпратени с известието за прекратяване на военните действия и записката, в която подробно е обозначена демаркационната линия. Въобще мюсюлманското население е напълно благонадеждно и съвсем няма никакги намерения за каквито и да било враждебни действия” [2].

 

Самото донесение не оставя никакви съмнения как българите-мохамедани в Родопите посрещат и навсякъде бяха посрещали и примирието, и руските войски, ако не бяха подложени на въздействието на турските власти и турските офицери, стоящи начело на големите групи дезертьори в Родопите.

 

Но така ли е навсякъде? В Кърджалийски и Хасковски район цариградското правителство успяло да повдигне турското население срещу руските войски и клаузите на примирието.

 

 

1. Сб. материалов..., т. 73, стр. 118. Тук мюсюлманското население е само от българи-мохамедани.

 

2. Пак там.

 

196

 

 

Затова същия ден — 9. II. 1878 година — командирът на 31-ва пехотна дивизия заповядва на командира на 12-2-ри Тамбовски полк да замине за Хасково с две роти, „където има голямо раздвижване на турците” [1].

 

Това „раздвижване” е началото и тук е пъпът на така нареченото „Сенклеристко въстание”. С подстрекателството на турските власти и на англичаните заразата започва в Кърджалийско и върви постепенно на запад. До началото на февруари тази зараза не е стигнала района на Велинград и затова българите-мохамедани се отнасят така благосклонно към руските пратеници. Но турските указания за неподчинение вече са достигнали района на Тъмраш и Девин. Това се вижда от донесението на военния губернатор в Пловдив от 11 февруари 1878 година. В него се казва, че изпратените офицери да обявят примирието са срещнали близо до село Михалково въоръжена съпротива, при това в ротата на поручик Брахович (ог 123-ти Козлозски полк) е бил убит един редник” [2].

 

Руското командуване е вярвало, че турското правителство добросъвестно и честно ще изпълнява примирието. Затова генерал Левицки поставя върху горното донесение следната резолюция: „Да се напише незабавно на г. Столипин, че се изпраща турски офицер, за да съобщи и разпореди щото въоръжените банди да сложат оръжие и се разотидат, или да минат демаркационната линия.” [3]

 

Но турските власти, подтиквани от англичаните, не мислеха така. На тях им бе нужно време и те пращаха офицери в неспокойните райони, но тези офицери или „погрешно” отиваха в Гюмюрджина, или като стигнеха при дезертьорите и бежанците в Родопите, ги насъскваха към неподчинение и нарушаване на демаркационната линия. Така се създаваше още по-голяма бъркотия. Под давлението на специални турски емисари, дошли от Цариград, най-активен от които бе Мехмедоглу [4], дезертьорите и бежанците бързо се организираха в бойни единици и се активизираха. Най-силна бе организацията в Кърджалийско и донякъде в Хасковско, Ахъчелеблйско (Смолянско). Но и в района на Чепеларе и Девин те постепенно се оживяваха.

 

 

1. Сборник материалов ..., т. 73, стр. 118.

 

2. Пак там, стр. 131.

 

3. Пак там.

 

4. Сборник от материали по гражданското у-ние, т. 5, стр. 323.

 

197

 

 

На 12. II поручик Шнайдер донася, че „в Чепеларе се явили 8 башибозуци” [1]. А полковник Коловин от 16. II донася за района на Борово—Лъкавица—Павелско следното: „Почти ежедневно в едно или друго мирно българско село нападат шайки въоръжени турци, подпалват къщите и в суматохата грабят каквото им попадне в ръце, често като убиват българи и даже деца” [2].

 

Такава е картината в целите Родопи през месец февруари 1878 година. Най-големите групировки и най-активни са „инсургентите”, както ги наричат в руската дипломатическа преписка, в долината на р. Арда.

 

А каква е в това време температурата в района на Тъмраш? За това има няколко документа, но ние ще приемем за най-важен доклада на очевидеца поручик Корабчевски, когото генерал Столипин нарочно изпрати.

 

 

ДОКЛАДНА ЗАПИСКА

 

на поручик Корабчевски от 9-и хусарски Киевски полк до командира на полка [3].

 

Получено на 17 февруари.

 

Въз основа на предписанието на негово превъзходителство г. л. Столипин аз се отправих с взвод на 3 ескадрон от поверения ви полк в с. Дергемен дере и като се присъединих към двете роти на 123 пехотен Козловски полк, се отправих в направление на с. Дьовлен през селата Сутир (Сотир), Бойково, Ситово, Лельоково (Лилково), Асиково (Осиково), на картата Асифова (Б. К-), (Петров) Бенвар (Петвар — б. а.), в с. Михалково; на връщане аз посетих селата Хорсово (Форсово — б. а., това село сега не съществува), Черешня (Черешово), което на картата не е отбелязано и е разположено малко по на юг от Форсова, и село Чуриян (Чурен), откъдето се върнахме в село Сотир. Във всички гореспоменати села беше иззето оръжието както у българите, така и от турците, съгласно предписанието на г. л. Столипин, освен това във всички тези села бе обявено за сключено примирие и аз поставях старейшини (кметове, чорбаджии). В българските села оставях

 

 

1. Сборник материалов ..., т. 73, стр. 139.

 

2. Пак там, т. 73, стр. 191.

 

3. Записката няма дата, но комисията по подреждането на архивите от войната я датувала от 16. II. 1878 г. Записката е направена след завръщането му от Михалково.

 

198

 

 

обикновено предишните кметове (чорбаджии), а в мюсюлманските, като например в Осиково, Петвар, Черешово, Форсово, бяха поставени нови, тъй като предишните бяха избягали в планините.

 

Във всички тези села бе иззето около 135 броя разнокалибрено оръжие, а именно: в с. Бойково — 4 Пибоди, Снайдер, 5 кремъклии, 5 пистолета, 1 ятаган, общо — 16 бр. В Ситово и Лилково бяха взети 136 бр., а именно: 15 бр. пушки Пибоди, 6 Снайдера, 36 кремъклийки, 54 пистолета, 25 ятагана. В с. Асикова — 8 Пибоди, 6 кремъклии, 6 пистолета, 3 ятагана, общо 23. В с. Пегвар, Черешня (Черешово) и Чуриян — 60 броя, от които: 10 Пибоди, 7 Снайдера, 33 кремъклии, 6 ятагана и 4 пистолета.

 

Цялото това оръжие ние получихме без съпротива във всички села както турски (мюсюлмански), така и български, и смесени. Жителите ни посрещаха много радушно и даваха оръжието с желание и все пак се налагаше за най-точно изпълнение на възложената задача да правим оглед и в домо вете. В селата южно от Ситово и Лилково български сили няма, а всички села са заселени с помаци, които се придържат към турската религия. В турските села се набива на очи отсъствието на младежи, жителите на повечето села са стари или недъгави, освен това в много села аз видях няколко ранени турски редови войници, които по техните думи били ранени в боевете при гр. Филипопол (Пловдив) и оттам избягали в планините, където ги приютили техни близки.

 

На 6 февруари 1878 година аз се отправих към с. Дергимен дере (Първенец) и след като се присъединиха двете роти на 123-и Козловски полк, ние заедно тръгнахме през Сотир и Бойково, където и нощувахме. На 7. II ние продължихме през Сотир и вечерта пристигнахме в с. Лилково, където и нощувахме. От с. Лилково на 8. II ние избрахме по-дългия път, но пък затова не толкова труден, за конете по причина на големия сняг в планината и чак късно вечерта, поради големите височини и много стръмнини, ние през село Томреш, съвършено изгорено, пристигнахме за нощуване в с. Асиково (Осиково), страшно изморени поради много трудния маршрут през този ден. От село Асиково (на картата Асифова — б. авт.) ние излязохме в 7 часа сутринта и в 10 часа пристигнахме в Бенвор (Петвар), където дадохме едночасова почивка на хората, от която се нуждаеха.

 

Като получих донесение за това, че в с. Михалково се намира голяма група башибозук, ние отидохме в село Михалково.

 

199

 

 

Като изпреварих пехотата, аз отидох с взвода напред. Още не бях стигнал една верст (около километър) до село Михалково, на моста през река Кричимска (р. Въча) забелязах тълпа въоръжени, ето защо избързах напред. Щом като ни видяха, то от тълпата бяха дадени два изстрела, които види се по-скоро бяха сигнални, макар че куршумите им прелетяха в наша посока.

 

Като оставих взвода зад хълма, с четирима войници и с бял флаг излязох напред. Но още щом като се приближихме, откъм неприятеля бе даден сигнал с тръба, същия, какъвто у нас се свири при изпращане на парламентьори. Поради това аз взех сигнала за призив, вдигнах белия флаг и се придвижих още по-напред и заповядах на своя тръбач да подаде същия сигнал, на който получих отговор. По такъв начин по сигнала аз достигнах до моста на река Кричимска. Срещу мене излязоха 4 началници, облечени в обикновени турски костюми, с 4—5 кремъклии пистолети на пояса и само един от тях имаше на пояса револвер и рог. Часовите от другата страна на река Кричимска бяха въоръжени с пушки „Пибоди”, което показваше присъствието на редовни войски, нещо, което се виждаше и от няколко мундира.

 

На първия ми въпрос, знаят ли те за сключеното примирие — отговориха положително. След това аз им предадох на турски език условията на примирието и им съобщих, че ако желаят да се върнат в своите села, трябва да предадат оръжието, в противен случай трябва да преминат зад демаркационната линия, т. е. зад водораздела на реките, вливащи се в р. Марица, и тези в Егейско море.

 

Като видях тяхната нерешителност да дадат положителен отговор и тяхното нежелание да изпълнят моите искания, аз им дадох час и половина да помислят, а сам потеглих към с. Михалково. Това селище се намира на десния бряг на река Кричимска, на половин верста от моста в тясна долина на един приток на Кричимска река. В това село ме посрещнаха 6 старци, от които един ми показа документ, даден му от коменданта на гр. (Филипопулис) Пловдив за това, че жителите на Михалково са предали доброволно оръжието и ще живеят мирно в своето село. Проверката установи, че в село Михалково няма нито един от жителите, способен да носи оръжие. Всички, които могат, са взели оръжие и отишли в планините.

 

В това време групата разузнавачи под командуването на офицера Бивзнек донесе, че в планината има около 700 души турци и всички се съсредоточават по левия бряг на река Кричимска.

 

200

 

 

В това време вече приближиха и двете роти пехота и застанаха по десния бряг на реката. Тогава ние узнахме, че 7 рота от 123 Козловски полк, която тръгна от Пещера, за да се съедини с нас в с. Михалково, била срещната в с. Фотен от пушечен залп и тъй като не смеела да влезе в бой, като се видяла обкръжена от всички страни, отстъпила към с. Ясъкури (Равногор) и след това в Пещера, като дала един редник убит. По такъв начин тази рота ни лиши от възможността да обходим турците. Последните, като виждаха нашата малочисленост и като знаеха преди нас за отстъплението на 7 рота и това, че поради примирието ние не можем да употребим въоръжена сила, в изтеклите два часа не ни дадоха отговор на нашите искания.

 

Тогава аз бях принуден повторно да отида и да извикам парламентьорите. След това чакане при мене дойдоха същите 4 човека, които види се бяха предводители на тази шайка. Те ми върнаха условието за примирието и ми казаха, че върху него няма султански печат и затова не го признават. Освен това добавиха, че те имат съобщение от Константинопол, че с. Михалково е един от пунктовете на демаркационната линия и на тях е заповядано да държат предна охрана в това село, а в с. Дьовлен, което се намира също на брега на р. Кричимска, но южно от с. Михалково, се намира 8000 редовна турска войска начело с Живет паша.

 

Хващайки се за техните думи, аз поисках да доведат до знанието на пашата условията на примирието и сам пашата или назначен от него офицер да дойде и водим преговори. Макар че ние чакахме цяла нощ, всичко беше напразно. Беше ясно, че тяхното упорство не може да бъде сломено по мирен начин, а само с помощта на оръжието, но като нямаме право да го употребим, съгласно заповедта на г. л. Столипин, ние на следващия ден потеглихме обратно . . . по друг път.

 

Считам за необходимо да прибавя, че през целия път трябваше да преодоляваме големи трудности, височините стигаха до 1500 метра и конете без ездачи вървяха в планината все изпотени. По време на спущането конете постоянно падаха и по цялото продължение на пътя се налагаше да ги водим за поводи по тесните планински пътечки, обикновено в низините, покрити с лед, а по върховете със сняг, дебел над колене, и конете трябваше да се измъкват от снега със скачане. Това страшно ги изморяваше и макар да не изминавахме повече от 15—17 версти на ден, конете пристигаха в местата за нощуване потънали в пяна, която едва-едва изсъхваше до сутринта.

 

201

 

 

Относно картата на тази местност трябва да кажа, че тя е съвършено невярна, селата са поставени невярно, названията също са неверни, а много от тях съвсем липсват на картата, посоката на планинските вериги е съвсем неправилна, гака че по картата не може ни да се ориентираш, ни да измериш разстоянието между селата.

 

Поручик Корабчевски

 

Прави впечатление, че Корабчевски за първи път нарича българите-мохамедани „помаци”, т. е. той ги отделя от истинските турци, и ако по-нататък ги смесва, то е поради тяхната мюсюлманска (турска) религия. От „Записката” читателят разбира не само при какви условия са решавали задачата руските воини, но и нещо още по-важно — какви са тези организирани шайки, които чакат султански печат и указания от Константинопол, които са въоръжени с „Пибоди”, имат войнишка тръба, мнозина са облечени в униформата на турската редовна армия, които в Девин наброяват 8000 души и се командуват от турски паша. Очевидна е дългата ръка на Турция, а зад Турция и на Англия.

 

Имало ли е в тези отреди българи-мохамедани? Имало е. Това се вижда и от самата записка. Имало е и тъмрашлии. Но те далече не са нито мнозинството, нито ръководителите, нито подстрекателите. Всички мъже, годни да носят оръжие не само от Тъмраш, а от цялото корито на Въча, не можеха да съберат дори половината от тази сган. Корабчевски съобщава, че само в района на Михалково има 700 души. А според статистиката от 1872 година, селата в този район наброяват както следва: Осиково — 50 къщи, Пегвар — 28, Михалково — 50, Черешово — 40, Чуреково — 80, Тъмраш — 320 [1]. Да оставим това, че голяма част от мъжете на тези села, в това число и на Тъмраш, са в Беломорието, едни като овчари и кехаи, други като бегълци с армията на Сюлейман паша. Освен това в някои села като Черешово жителите през цялото време не са напущали родните си огнища.

 

Ръководството на тези башибозушки шайки бе в ръцете на турските офицери, а не в българите-мохамедани. При това в тези шайки имаше бежанци от цяла България. За състава на тези шайки говорят и самите руси, които още тогава писаха: „От друга страна, турците избягали от Пловдивско, Пазарджишко

 

 

1. Xр. п. Константинов — „Непокорените села”, 1887 г., стр. 9, кн. 1.

 

202

 

 

и някои други окръзи от родопските планини, се съсредоточили в околностите на Дьовлен и оттук провеждаха набези на съседните села.” [1]

 

На този въпрос се спира и англичанинът Буршиер, който писа, че „планинската крепост стана убежище на всички мохамедански бежанци от всички части на България”. [2]

 

Българите-мохамедани нямаше за какво да се бунтуват. Мнозинството си бяха в къщи, в родните села и домове, а онези, които бяха забягнали в гората, след като разбраха, че руската армия съвсем не провежда религиозна дискриминация, започнаха да се завръщат по селата. Това се потвърждава и от летописеца на 123 Козловски полк, който разказва как след експедицията на Корабчевски и следващите експедиции „помаците мирно се разотишли по своите домове.” [3]

 

Узунски съобщава, че в Широка лъка чакали дни наред Освободителите, но като не ги дочакали, изпратили с няколко оки масло българина-християнин Мито Уша и българина-мохамеданин Куц Мехмед да ги доведат. Двамата пратеници стигнали Хвойна и там срещнали руски войници. Но онези ги задържали. И за да им повярват, че не са турски съгледвачи, накарали ги да се прекръстят. Мито и Мехмед се прекръстили и били освободени, но не довели Освободителите, защото техният маршрут бил за Устово. [4]

 

Много руски историци отбелязват лоялността и радушието на българите-мохамедани към руската армия, преди турците и англичаните да ги впрегнат в своята колесница. Така един историк пише: „Мюсюлманското население в района северно от Гюмюрджина се състои предимно от помаци (българи-мохамедани), които при идването на руските войски ги посрещнаха радушно, предаваха оръжието и заедно с останалите българи молеха за остановяването на руска власт. След това на свой ред и те се хванаха за оръжието.” [5]

 

Специално в района на Девин и Тъмраш до този момент, пък и след това не бе извършено нито едно по-забележително деяние. Единични нападения, престрелки, обири и отвличания е имало, но те не бяха характерни както на други места.

 

 

1. Сборник материали по гражданското управление, т. 5, стр. 320.

 

2. Сп. „Мисъл”, 1894 г, кн. 6, стр. 560.

 

3. Очерк за 123 Козловски полк... Харков, 1886 г., стр. 73.

 

4. Г. Н. Узунски — ц. с., стр. 114.

 

5. Описание Русско-турецкой войны, Петербург, 1913 г., т. 9, ч. II, стр. 263.

 

203

 

 

На 22. II. 1878 година обаче шайките заловили двама киевски хусари и ги обрали. Това принудило руското командуване да изнесе предни части в самата планина. И по силата на една заповед на генерал-лейтенант Столипин след 22. II. (6. III) Козловският полк изпратил своите роти: „2-ра и 3-та — в Лилково, 1-ва — в Ситово, а 2-ра стрелкова — в Чурен”. [1]

 

Както се вижда, в селата около Тъмраш през февруари 1878 година се настанили руски части. Но в самия Тъмраш още не. Настаняването на тези части е внесло успокоение в този район. Но в по-далечните села като Широка лъка, Павелско, Хвойна, дори Орехово, Чепеларе и др. положението си останало същото. Нападенията, обирите, заплахите към населението продължавали. Въпреки това руското командуване в Пловдив нареждало на предните части „да се действува с крайно благоразумие, настоятелно справедливо и в никакъв случай да не си позволяват да обиждат някои и да дават повод за безпорядък”. [2] Всички документи показват, че частите стриктно са спазвали тези указания.

 

Защо руското командуване, макар и победител, поддържаше такъв курс? Не можеше ли за една седмица да се справи с всички башибозушки хайки? Защото нещата се простираха до голямата политика, която в момента диктуваше на Русия такъв подход.

 

Англия от началото на войната беше на страната на Турция. И когато руските войски минаха Одрин, английската флота навлезе в Мраморно море, а английското правителство заяви, че ако руските части продължават, ще срещнат английското оръжие. Австро-Унгария се присъедини към Англия, Бисмарк също започна да им приглася.

 

Русия, която бе решила основните задачи на войната, трябваше да държи сметка за новата обстановка. Тя бе дала 200 000 жертви само на Балканския фронт, зимните походи бяха изтощили армията, ръководството и снабдителните бази бяха отдалечени, чувствуваше се обща умора. Руското командуване разбираше, че в момента главното е да се установи мир, да се успокоят духовете, враждата да улегне, да не се дава никакъв повод на противниците за намеса и по този начин да се закрепи достигнатото от войната. Затова то подписа примирието на 19 (31) януари и Санстефанския мирен договор на 19 февруари (3 март). Затова даваше

 

 

1. Очерк участие 123-го Козловского полка... стр. 73.

 

2. Пак там.

 

204

 

 

такива разпореждания на частите „да не прибягват до оръжие и да действуват крайно благоразумно”.

 

Но противниците на Русия, и особено Англия и Турция, целяха точно обратното. На тях им бяха нужни безредици, бунтове, стълкновения, и то на територията, окупирана от руската армия, за да имат основание да се намесят и да ревизират Санстефанския договор.

 

В основата на клаузите на Сан-Стефано лежаха предложенията на самите западни дипломати на Цариградската конференция от 1877 година. Но сега западните правителства се отказаха от тях и започнаха борба за изменение на договора. В изпълнение на своите политически кроежи те усилваха своите армии и се готвеха за евентуално сблъскване с Русия. Освен това, за да оправдаят своята предателска, враждебна и несправедлива политика против българския народ, те търсеха и обществен претекст. На предстоящия Берлински конгрес те трябваше да докажат, че Санстефанска България е нереална и населението в земите, южно от Стара планина, а особено в Родопите и на юг, е турско, гръцко и най-малко българско, че това население само не желае българско управление и т. н. На англичаните и турците бяха нужни такива доказателства против Русия и те ги създадоха в лицето на т. н. Сенклеристко въстание.

 

За това инсценирано въстание е писано и затова тук ще се ограничим само с някои по-важни моменти, които дават общата обстановка и главно мястото на тъмрашлии.

 

Веднага след подписването на Одринското примирие от 19 (31) януари и Санстефанския договор на 19. II (3. III) турците и англичаните, като използуваха насгьпилою затишие, започнаха усилена подготовка за проваляне резултатите от войната и завоеванията на руската армия. Започнаха да събират, прегрупират и организират битите турски полкове. Англичаните срочно докарваха оръжие и прехвърляха свои сили в Средиземно море. На беломорските пристанища прехвърлянето на бежанци — Сюлейманови войници към Мала Азия — бе спряно. И същите тези бежанци бяха организирани във „въстанически” роти и отреди, набързо бе раздадено английско и турско оръжие. Така от разбитите при Пловдив Сюлейманови войници и от хилядите бежанци, достигнали до Беломорието, скоро бе образувана една многочислена „въстаническа орда”. „Но главен ръководител, душа на въстанието е бил английският посланик в Цариград А. Лейард. Френският историк А. Жонкиер, съвременник на събитията,

 

205

 

 

пише как Лейард „изпращаше пари... и офицери на планинците в Родопите, повдигнати против русите”. [1] За помощници на Сенклер са били определени още „5 английски ръководители” [2] и няколко турски офицери, между които Креспен (англичанин) и Скришовски, поляк на турска служба. [3] За главатари на различните отреди са назначени също турски редовни или запасни офицери и подофицери. В долното течение на река Арда и главно в Кърджалийско и Хасковско са командували Дели Юмер ага и Топал Кара Юсуф. [4] В района на Смолян начело на ордата е турчинът Селим бей, а за негови помощници били поставени двама помаци, запасни подофицери от турската армия — Емин ага от с. Дряново и Кара Сюлейман от с. Павелско. Съвместно с тези сили е бил определен да действува и един отред от Девинския район, начело на който бил поставен запасният подофицер Керим „паша” от с. Кестенжик, Дьовленско.

 

Щом става известен Санстефанският договор, „турските власти в Солун, Драма, Ксанти, Гюмюрджина и другите беломорски райони получават заповед от Цариград да оказват пълно съдействие на Сенклер за ликвидиране на установената в тези райони българска власт и за настъпление на север към Родопите”. [5]

 

За повдигане духа и засилване омразата у „въстаниците” срещу руската армия и българското население „скоро се появиха разни емисари от Константинопол, от турските власти в Кавала и Гюмюрджина, а заедно с тях и английски, които със своите речи за гибелта на Турция и за близката помощ на Англия възбуждаха въстаниците. [6] Най-свирепият от тези емисари, пристигнал от Цариград и призоваващ мюсюлманите към „поголовно избиване на българите”, е Мохамедоглу. [7]

 

Снабдяването на „въстаниците” с оръжие и продоволствие се извършва от турските военни складове и една английска „гражданска компания, а в хода на въстанието и

 

 

1. Из миналото на бълг.-мохамедани, Сф., 1958 г., стр. 107.

 

2. Сборник материали по гражд. у-ие, т. 5, стр. 352.

 

3. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. II, стр. 48.

 

4. Описание Русско-турецкой войны 1877—1878 на Балканском п-ове. т. 9, ч. II, стр. 266.

 

5. Хр. п. Константинов — „Маронската битка"“, Варна. 1889 г., стр. 7.

 

6. Описание Русско-турецкой войни..., т. 9, ч. II, стр. 263.

 

7. Сборник материали по гражданско у-ние, т. 5, стр. 323.

 

206

 

 

от прегазените села”. В Солун и други градове „безпристрастни” английски емисари, кореспонденти и нарочни пратеници „разпитват” бежанците за преживяното от тях през зимата и тръбят в печата за извършените от руската армия „насилия” и пр. [1]

 

Отначало борбата за сриване клаузите на Санстефанския договор се водеше полутайно. Но битите турски войски и бежанци „въстаници” се съмняваха в подкрепата на западните сили и с неохота тръгваха обратно. Тогава противниците на Русия излязоха и открито. На 24 март 1878 година се появи „циркулярът на английския министър Солсбъри против Санстефанския договор. [2] В подкрепа на англичаните, на 30 март и австроунгарският министър Тиса заявил в парламента, че „за Австро-Унгария Санстефанският договор е съвсем невъзможен”. [3]

 

Като развихриха религиозния мюсюлмански фанатизъм, емисарите разпространяваха сред въстаниците слухове, че „от Солун идва 40 000 английска армия”, че примирието е само „временна маска”, [4] че „границата на българското царство ще бъде на Шипка планина”, че „от Одрин към Пловдив настъпва друга голяма турска войска, която ще се съедини с „въстаниците” някъде в Тракия” [5] и пр.

 

За да се развихри не другаде, а именно в Родопите Сенклеристкото въстание, имаше няколко способствуващи условия. Първо — защото тук бяха съсредоточени разбитите и разпилени дезертьори и бежанци. Второ — защото съгласно Санстефанския договор районът на Ахъчелеби (Смолянско) от Рожен до морето, цялото корито на р. Арда и на юг оставаха в границите на Турция и този район, вдаден като клин в Санстефанска България, послужи като изключително удобен трамплин. Трето — защото поради тежката зима, лошите пътища и трудното снабдяване руските войски не оставиха свои военни гарнизони дори по демаркационната линия, а това позволи да се появят „безредия на почвата на недружелюбните отношения между различните народности”. [6] Вироглави българи грабеха изоставените помашки домове, а бежанците-мохамедани на свой ред нападаха българските християнски села.

 

 

1. Сборник материали по гражданско у-ние ..., т. 5, стр. 174.

 

2. Българо-руски календар, Сф., 1879 г., стр. 108.

 

3. Пак там, стр. 109.

 

4. Сборник материали по гражданско у-ние, т. 5, стр. 322.

 

5. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. II, стр. 47.

 

6. Описание Русско-турецкой войны ..., т. 9, ч. II, стр. 263.

 

207

 

 

Добре подготвени, през месец март „въстаниците” започнаха настъпление от юг към Родопите. Безпрепятствено те завземаха едно по едно селата в Ахъчелебийския район, смъкваха създаденото през войната българско управление и бързо се приближаваха към границата. Само в Мароня, близо до град Гюмюрджина, на 8—10 март се води така наречената „Маронска битка” [1] между въстаниците и четата на капитан Петко войвода, който бе завзел града и не го освобождаваше. Но гр. Мароня беше извън границите на България, руската армия не можеше да се намеси и Петко войвода отстъпи града, а турските военни и административни органи бързо се развиваха на север.

 

На 1 април сенклеристите излязоха на демаркационната линия на Рожен и след няколкодневна почивка и подготовка настъпиха на север в земите, за които руската армия отговаряше, т. е. в границите на Санстефанска България. „В своите нападения башибозуците не правеха особена разлика между мохамедански и български села”. [2]

 

Главните сили на „въстанието” начело със Сенклер и неговия щаб действуваха в долината на река Арда, в Кърджалийско и Хасковско. Самият Сенклер се установи на висотите Кара търла, край с. Габрово, Хасковско. Тук се водиха най-тежките боеве, които продължиха от 3 до 15 април и в които участвуваха два руски полка — Тамбовският и Казанският — и някои други части. В началото на май тук вече имаше 25 руски роти, 6 сотни, 8 ескадрона и 4 оръдия, които усмириха сенклеристите.

 

А какво става по това време в Рупчоската нахия?

 

Още през месец март руското командуване следи най-внимателно развоя на Сенклеристкото въстание и създава „предна линия” от няколко роти начело с полковник Щулц. Освен ротите в Лилково, Ситово, Чурен и Пещера в края на март то настанява още части към демаркационната линия.

 

В началото на април 123-и Козловски полк е дислоциран така, че да има готовност за действие в Родопите: щабът на полка, 1, 2, 3 и 9 рота в Дермендере (Пьрвенец), трета стрелкова рота — в Белащица, осма рота — в Пазарджик, четвърта — в Бойково, седма — в Пещера, дванайсета—в Ситово, втора стрелкова — в Чурен, десета рота — в Тъмраш,

 

 

1. Хр. п. Константинов — „Маронската битка”, Варна, 1889 г., стр. 10—11.

 

2. Описание Русско-турецкой войны ..., т. 9, ч. II, стр. 264.

 

208

 

 

пета и шеста — в Лилково, първа стрелкова — в Орехово, единадесета — в Павелско. [1]

 

Както е видно от дислокацията, руските части все още не завземат селата по самата демаркационна линия — Чепеларе, Широка лъка, Триград и пр. А това е насърчавало сенклеристките шайки, струпани в Ахъчелеби и Девин. Единични нападения е имало срещу българи и руски части дори и районите, окупирани от русите.

 

Така на 12 април 1878 година двама руски войници от втора стрелкова рота в Чурен били изпратени от командира до щаба на полка, намиращ се в с. Дермендере (Първенец), които били ограбени и убити. Командирът на ротата правил разследване, но без резултат.

 

Тогава руското командуване издало заповед да се направи разследване във всички околни села, да се открият и накажат убийците. То е разбирало, че да търсиш двама или трима злосторници по това време в неспокойните Родопи е равносилно да търсиш игла в купа слама. За него е било ясно, че главната причина да стават тези злодеяния е наличието на компактни башибозушки шайки, струпани в района на Михалково и Девин. И то решило да стигне до тях, „като употреби и оръжие в случай, че се наложи”.

 

В изпълнение на това разпореждане към село Михалково, т. е. към струпаните от по-рано башибозушки отреди, заминала цяла военна експедиция.

 

Експедицията се разделила на две колони. Първата в състав: 1, 2 и 9 рота от 123 Козловски полк, от село Дермендере начело с командира на полка полковник Дризен, се движела по маршрута Дермендере — Бойково— Ситово — Лилково — местността Чатал улук и село Чуреново. Към нея се присъединила и 5 рота от Лилково.

 

Втората колона включвала: 12 рота от Ситово и 2 стрелкова от Чурен, най-вероятно и 10 рота от Тъмраш, и се командувала от майор Романов. Тази колона се отправила през Тъмраш към село Черешово, където извършила обиск, после се отправила към село Осиково.

 

След обиска в Черешово на 23 април колоната се движела по билото западно от с. Тъмраш към Осиково. И когато авангардът достигнал на 3 километра от Осиково, северозападно от вр. Модър, т. е. някъде в района на Маркова чука, поради гъстата мъгла се натъкнал на въоръжен пост

 

 

1. Очерк участия 123-го Козловского полка, Харков, 1886 г., стр. 75.

 

209

 

 

от тъмрашлии. Отначало постовете се изплашили и разбягали, но после открили стрелба.

 

Скоро се чули изстрели и отдясно на колоната, която незабавно се разгънала в боен ред. Когато мъглата се разредила, били забелязани пет-шест групи, които се изтеглили в гората.

 

Без да срещне повече съпротива, към пет часа вечерта на 23 април колоната стигнала в село Осиково. Тук старейшината обяснил на русите, че „стрелящите башибозуци били от село Тъмраш, запалено още в месец януари”. [1]

 

А какво е станало по това време с първата колона начело с полковник Дризен, която се движела от източната страна на връх Модър?

 

На 21 април тя е била в Лилково, а на 22 април — в Орехово. Най-вероятно на 23 април (7 май) 1878 година сутринта потеглила от Орехово за Михалково. В авангарда на колоната е била една линейна рота с десет души казаци (на коне) под командуването на сотника Астахов. Когато се изкачил на водораздела между Чая и Въча, на билото на Чатал улук, авангардът забелязал един пост в състав от около 50 души. Изненадани, тъмрашлии открили огън и бързо се оттеглили към чифлика на Ахмед ага.

 

След престрелката на авангарда полковник Дризен заповядал: главните сили на колоната да се разгънат в боен ред и настъпят към чифлика, където се изтеглили тъмрашлии. Колоната била разделена на две ударни групи — лявата — под командуването на майор Защовит, и дясната, която е трябвало да обхване чифлика откъм връх Модър — под командуването на полковник Дризен.

 

Настъплението към чифлика на Ахмед ага, кацнал на скалистата урва, започнало. Като прочиствали гористия и скалист хребет отдясно, русите заловили трима тъмрашлии, които изоставили поста си и бягали към чифлика. Когато веригата излязла от гората и се доближила на 700 крачки от чифлика, тя била посрещната със стрелба. Но русите не се смутили. Те вече обхващали противника откъм връх Модър. Гъстата гора и скалите им позволявали добра маскировка и те настъпвали. Разбрали своето безизходно положение, тъмрашлии изоставили чифлика и побягнали по сенчестите гористи и стръмни деретини. В чифлика оставили 7 убити, няколко ранени и един, който се предал невредим на русите.

 

 

1. Очерк за 123 Козловски полк..., стр. 77.

 

210

 

 

В огъня на боя пламнал и самият чифлик на Ахмед ага. [1] Чифликът, който приемаше канени и неканени гости повече от 50 години, който бе посетен и от френския професор Викеснел, който представляваше личната „държава” на рупчоския „цар” Ахмед ага, който се бе превърнал в убежище и крепост за побягналите тъмрашлии в 1878 година, бе лизнат от пламъците на краткотрайното сражение. Построен само от борикови греди и дъски, за няколко часа от него останали само опушени и озъбени дувари.

 

С изгарянето на този последен чифлик на тъмрашлиите се свърши и самото чифликчийство в Рупчоска нахия, свърши се цяла една епоха, епохата на турския феодализъм, на чифликчийството в този край.

 

След боя колоната на полковник Дризен, останала няколко часа на почивка около горящия чифлик, а след това се спуснала към село Осиково, Петвар и Чуреково. Всяко едно от тия села отстои средно на един час път от чифлика.

 

Като направили обиск в речените села и не намерили нищо, колоните на Дризен и Романов се събрали в Осиково и оттам потеглили обратно към селата, откъдето са излезли.

 

В същото време изглежда било направено и някакво незначително разместване на някои роти. В село Ситово отишли 12 и 5 рота, която дотогава била в Лилково.

 

В село Тъмраш до 20 април е била настанена 10 рота. Но след експедицията до Михалково и след престрелката при чифлика на Ахмед ага ротата за известно време не се върнала в Тъмраш, а оставила само наблюдателен пост от 3 казаци. Това, види се, е насърчило тъмрашлии, които се криели разпръснати по гористите върхове, и една въоръжена група от 10 души в края на месец април решила да влезе в селото. Казаците веднага побягнали. И така, след четиримесечно емигрантство десетина тъмрашлии се върнали в селото, но това било само за ден-два и пак избягали по горите.

 

Сраженията, водени на Маркова чука и при чифлика на Ахмед ага, ни навеждат на интересни размишления. Явно е, че след като са избягали още на 4—5 януари, по-голямата част тъмрашлии само са прехвърлили връх Модър и се настанили по съседните българо-мохамедански села Осиково, Петвар, Михалково, Чуреково, а някои по на юг, в Девин, Триград и Мугла. Жените и децата са останали у близки и

 

 

1. Хр. п. Константинов неправилно пише в „Непокорените села”, кн. 1, 1887 г., стр. 15, че чифликът е бил запален от селяните в Рупчос.

 

211

 

 

роднини, а мъжете са образували свой въоръжен отред, настанали се в чифлика на Ахмед ага и от Модър, Ушите и височините по Каракачанските мандри са наблюдавали и „пазили” изоставеното си село. От тези височини те са могли да наблюдават не само Тъмраш, но и цялото корито на Въча, Тъмрашка и Лилковска река и принадлежащите им върхове. Връх Модър е пъпът на цялата Рупчоска нахия.

 

От всички постове се е виждал Тъмраш и можем да си представим с какви очи и сърца тъмрашлии са наблюдавали опожаряването на своето родно село.

 

Както и да е, след боя при чифлика през април, те отново се разпилели по селата, където били жените и децата им.

 

Престрелката при чифлика на Ахмед ага е първото, последното и най-голямото сблъскване в коритото на река Въча с руската армия. То беше далеч от районите на Сенклериското въстание и детска играчка в сравнение с ония боеве, които руската армия води със сенклеристите в другите части на Родопите. То изобщо нямаше връзка със самото въстание. То се води на 23 април, т. е. когато и в Кърджалийско въстанието бушуваше, но противно на сенклеристите, тъмрашлии не бяха инициатори, те не нападаха, не настъпваха дори към собственото си село. Те чакаха развоя на събитията и бяха изненадани и разпиляни по горите.

 

А как се развиват действията на сенклеристите в другите райони на Родопите? Вече казахме, че в долното и средното течение на р. Арда те имаха няколко хиляди „инсургенти”, поставени под командата на турски и английски офицери, нападаха отсам демаркационната линия и се сражаваха с цяла руска дивизия. [1] Тук ще се спрем само на левия фланг на сенклеристките орди, но и то е достатъчно, за ча се види и размахът на въстанието в този район, и ролята на русите за неговия разгром.

 

Главните сили на турците действуваха в средното течение на р. Арда: Крумовград, Кърджали, Ардино. Но когато сенклеристите започнаха да търпят поражение в главното направление, те раздвижиха спомагателния удар в направление Смолян — Чепеларе — Асеновград. Действията на тази групировка са описани от В. Дечев и затова тук ще споменем само най-главиото и неизвестното засега.

 

 

1. Сборник материали по гражданското у-ние, т. 5. стр. 322—325. Понякога се лансира идеята, че Петко войвода е спрял сенклеристите. Това не е истина и то се опровергава от самия ход на въстанието и ролята на руската армия.

 

212

 

 

Разделена на три основни отреда — ахъчелебийската (смолянската) групировка начело със Селим бей е получила близка задача: прогонване на руските роти от Павелско и Орехово и овладяване на Ропката; и следваща задача — овладяване на линията Инкая—село Еркюприя (Мостово) — местността Дълбина (Юговските ханчета) — манастира Бяла черква — село Чурен — село Осеново и връх Санджап (над с. Фотен). [1]

 

На 12 май шайката на Селим бей преминава демаркационната линия на Рожен и настъпва в направление на Павелско. Първата „чета” начело с Емин ага [2] настъпва в направление Виево — Дряново — Югово със задача да обхване Павелско от изток. Втората „чета” начело с Кара Сюлейман настъпва в направление Смолян — Чепеларе — Павелско със задача да атакува Павелско по фронта. Третата колона начело с Керим „паша” се движи в направление село Брезе — местността Кум гидик — Забърдо — Савтъще със задача да обхване Павелско от югозапад. [3]

 

Според Дечев едно крило от хората на Керим „паша” [4] е трябвало да се разреди по билото на Чатал улук, но в хода на сраженията това не станало.

 

 

1. В. Дечев — Миналото на Чепеларе, т. II, стр. 45.

 

2. Емин ага е от село Дряново. Той е бил чорбаджията на селото. По време на Освободителната война бедните хора настоявали да посрещнат освободителната руска армия и да предадат оръжието си. Но подкупеният от турската официална власт Емин ага се противопоставил. Отначало селяните се разделили на две, като една част подкрепила Емин ага. Тогава противниците на агата натоварили сами оръжието и отишли в Павелско, за да срещнат руските части. Емин ага заплашил тези дряновци. Кавгата продължила и завършила с бягството на самия Емин ага, който отишъл при сенклеристите и после се явил с „чета” против родните села.

 

3. В. Дечев — Миналото на Чепеларе, т. II. стр. 45.

 

4. Според Васил Дечев Керим „паша” е от село Кестен, Триградска община, Смолянски окръг. А Хр. п. Константинов пише: „Керим паша” е от село Катун, Неврокопско, той не е бил офицерин в турската армия, а е бил предводител на башибозуци през 1876—1878 година. За да привлече в родопското въстание подобни авантюристи и безделници, англичанинът Сенклер им даваше пашовски униформи и наименоваше ги „паши”. Произвеждаше в „паши” и проявилите се въстаници. След потушението на въстанието Керим от „паша” пак си стана хайдутин, а после, за да го придвори, турското правителство го назначи къраагасъ в югоизточния край на Ахъчелебийската кааза, за да варди да не влизат от към Драмско разбойници, неговите другари и приятели. През 1891 година аз се срещнах с него в Пашмаклъ. Той ми даде някои сведения по въстанието, плака ми се че заплатата му 120 гроша на месец не стига за храна и че желае да му намеря работа в София, гавазин или вратар, за какъвто го бива.”

 

Тези данни Поп Константинов дава в сп. „Периодично списание”, 1899 г., бр. 60, стр. 90.

 

Колкото и убедителен да изглежда Хр. п. Константинов, и тук е допуснал сериозна грешка. Проучванията установиха безусловно, че Керим „паша” е наистина от село Кестен. В Освободителната война е бил турски подофицер в разбягалата се в Родопите Сюлейманова армия. Сенклер се опита да събере тези орди и ги вдигне на въстание. Той възложил на Керим Сарачев големи надежди като човек, който добре познава дьовленския район и в когото турците имали голямо доверие. За по-голям авторитет Сенклер му присвоил званието „паша”, придал му една голяма група от разбитите Сюлейманови войници, дал му право да мобилизира и мъже от местното население, за да воюва срещу русите и току-що освободилите се българи.

 

Въпреки големите усилия и издаваните заповеди Керим „паша” не е успял да вдигне местното българо-мохамеданско население на метеж против братята им българи-християни. С неговата дружина, освен редовния аскер, отишли само единици — плячкаджии, авантюристи и негови лични достове.

 

Сред местното население Керим „паша” не се ползвал с добро име. Той бил жесток, свиреп човек, зъл и отмъстителен, жестоко биел всеки, който не му се подчинявал. Бил много богат и по време на Секлеристкия бунт, под формата на „реквизиция” ограбил много българо-мохамедански семейства.

 

След 1886 година натрупал голям имот и имал много ратаи. Купил и голяма бичкиджийница в Ямурлу дере (сега в гръцка територия). Оставил е много лоши спомени и в родното си село Кестен. Керим „паша” имал големи „като орехи” очи. Среден на ръст. Ходил с разкопчана долама. Имал двама сина — Исен и Хасан. Вторият е бил ненормален. И двамата избягали в 1913 година в Турция. На мястото на тяхната къща днес стои новопостроената къща на Димитър Гугушев.

 

Ето на този турски довереник англичаните възложили главните си надежди в дьовленския район.

 

213

 

 

Руското командуване в Пловдив следило отблизо действията и на сенклеристите. И скоро то формирало два отреда, които се отправили към района на събитията. Действията на руските части тук са описвани от Хр. п. Константинов и от Дечев, но и двамата са допуснали редица съществени неточности. Ето защо ще се спрем на тези събития, и то според самите руски военни документи.

 

Около 12 май в Павелско пристигнал самият началник на предната руска охрана в Родопите — майор Романов — с 6 и 12 рота. В негово разпореждане били изпратени още 4, 5 и 9 рота от Козловския полк. За същия район от Асеновград потеглил и 2-ри батальон на Пензенския полк начело с майор Орловски.

 

На 14 април майор Романов, който все още подценявал противника, потеглил с 6, 11 и 12 рота от Павелско към Чепеларе. Но внезапно бил срещнат от колоната на Кара Сюлейман и в кратката престрелка дал един убит и седем ранени.

 

214

 

 

Изненадан, отредът на Романов бил принуден да отстъпи. С него обаче имало и българска чета доброволци — павелци, хвойненци, мальовци и др., които се движели по билото и с огън успели да спрат настъплението на башибозука. При все това Романов заповядал отстъпление и целият отред се върнал в Павелско. Но и Кара Сюлейман не посмял да настъпи и останал два-три дена на същите позиции по хребета Бухлица.

 

На следващия ден, 15 април, в Павелско пристигнали 4, 5 и 9 рота от козловци и батальонът на майор Орловски. Разузнаването сега било по-добро. Разкрит бил не само замисълът, но и групировката на „въстаниците”. И бил съставен план за пълното им поражение. Майор Романов отчел, че главната опасност идва не от ордата на Кара Сюлейман, а от фланговете на Емин ага и Керим „паша” и там съсредоточил своите главни сили.

 

На 16 април майор Орловски с три пензенски роти и две планински оръдия настъпил към Лъки, Дряново, Острица, Богутево. Действията на този отред у нас са неизвестни и затова ще си позволя да предам накратко онова, което пише един руски офицер, участник в похода.

 

„Всички очаквахме да се върнем. Вече три години как бяхме напуснали роден край, роднини, близки и пр...

 

Но в противовес на тази мечта, изведнаж започнаха да идват вести за Родопското въстание и тези вести ставаха все по-печални, че инсургентите (сенклеристите), озлобени към измъкващите им се изпод ръцете довчерашни роби-българи, пуснаха в ход най-зверските прийоми на отмъщение. Те убиваха българите по пътищата, нахълтваха в мирните български села и тук техният произвол нямаше граници: насилието, пълното разграбване на имуществото, убийствата бяха постоянен стимул на тези набези.

 

За осигуряване безопасността на жителите командуващият войските реши да предприеме експедиция към двата главни пункта, съставляващи центъра на въстанието — към село Габрово, Хасковски окръг, и към село Борово, Пловдивско.”

 

Според автора, районът на Борово е обхващал селата „Павелско, Белица, Югово, Дряново, Лъкавица, Острица, Еркюприя (Мостово), Долащър, (Загражден) и за център на всички служело село Борово”. [1]

 

 

1. Щ. К. Риндин — „Описание действия 121-го пехотного Пензенского полка”, Харков, 1887 г., стр. 111.

 

215

 

 

В боевете към Павелско и Савтъще участвувал 2-ри батальон на полка. „Движението на 2-ри батальон с две планински оръдия започнало от Югово на 14 май 1878 г.” [1] В Павелско стигнали в пет часа на 15 май, но не заварили турци. „Отвесните скали, изрязани от реката, с тук-там тесни пътеки, по които 2 души не могат да вървят в ред, бяха главната преграда за атаката. Като се вземе един хребет, инсургентите се укрепваха на следващия”. Затова решили да не атакуват по фронта, а да ги заградят — Пензенският батальон отляво, а Козловският — отдясно към село Савтъще.

 

„За да не бъдат открити, майор Орловски вдигна своя отред в 1 часа през нощта, имайки предвид да стигне до местоназначението по тъмно и на разсъмване да атакува инсургентите. Движението беше толкова скрито, че сенклеристите забелязаха нашето присъствие на своя десен фланг чак когато нашата артилерия даде изстрел. Изплашени, зашеметени от такава изненада, след кратка часова престрелка, шайките в безпорядък отстъпиха към село Дряново. По петите им настъпиха ротите на майор Орловски, не давайки им да се задържат на нови позиции.

 

Не изминахме и пет километра до село Дряново, когато изведнъж на пътя се изпречи пропаст, почти отвесни непристъпни планини. Турците се възползуваха от тази благоприятна за тях позиция и разсипаната банда, като се събираше на групи, залегна зад скалите.

 

Като имаха прекрасни укрития, турците се държаха добре срещу нашите артилерийски и пушечен огън. Тук по фронта позицията бе непристъпна. Тогава майор Орловски, като изпрати във обход от левия фланг една полурота от 6 рота под командуването на поручик Даценко, който разсипа своята полурота във верига, катерейки се по скалите, енергично, с храброст се нахвърли срещу турците. В това време лежащата във верига 8 рота под командуването на поручик Белозеро, като видя движението на полуротата, също се хвърли напред по фронта. Артилерията с шрапнели помагаше на стрелците. Ударът беше толкова бърз, че шайките след първия натиск се обърнаха в бягство, като оставиха няколко мъртви тела на място. Загубите от наша страна бяха 1 убит и 4 ранени нисши чинове”. [2]

 

 

1. Щ. К. Риндин — „Описание действия 121-го пехотното Пензенского полка” — Харков, 1887 г., стр. 111.

 

2. Пак там, стр. 114.

 

216

 

 

През нощта на частите била дадена почивка на един километър до Дряново.

 

„Отредът се придружаваше от доброволци стрелци — българи, въоръжени с гладко цеви и само малка част с „Пибоди”. Те, които познаваха местността не по-лошо от турците, служеха на отреда като прекрасни, верни и предани водачи. Но в това време от чувство за отмъщение към турците при вземането на всяко село даваха простор на чувствата си към врага... и при всички случаи се стремяха да покажат, макар и това да не бе необходимо, своето огорчение към своите петвековни угнетители.

 

Тази прекомерна буйност на българите трябваше да се укротява със заплаха за смъртни наказания. . .” [1]

 

Сутринта към 5 часа частите потеглили към село Богутево. На пътя до самото село отредът бил срещнат от парламентьори. Майор Орловски им дал три часа срок да се предадат с оръжието си. Като не изпълнили заповедта, отредът се придвижил към село Богутево, „което се оказа изоставено от жителите и от всички страни запалено. Като отмина това село, отредът се насочи към село Острица, което завари също в пламъци”. [2]

 

След поражението на 16 май шайкаджиите никъде не се опитаха да се задържат и като захвърлиха къщите и имуществото, в паника избягаха зад р. Арда. [3]

 

По-нататък авторът разказва как отредът се върнал към Павелско, а след това воювал към село Борово и Белица.

 

Така се развили действията на отреда на майор Орловски в границите на Рупчоска нахия. А какво е станало с отреда на майор Романов?

 

Отредът на Романов с 4, 5, 6, 11 и 12 рота и с едно планинско оръдие още на 15 май през нощта стигнал в село Малево. Като отчита, че откъм връх Модър няма противник, майорът изтеглил 1-ва стрелкова рота от Орехово и я присъединил към главните сили.

 

На 13 май сутринта в 3 часа отредът излязъл на пътя за Савтъще. Майор Романов изпратил напред казашкия разезд. В авангарда била първа стрелкова рота, която дошла от Орехово и познавала отлично местността.

 

Срещу отреда на Романов действувала ордата на Керим „паша”,

 

 

1. Щ. К. Риндин — „Описание действия 121-го пехотното Пензенского полка” — Харков, 1887 г., стр. 115.

 

2. Пак там...

 

3. Пак там ...

 

217

 

 

която настъпвала от Брезе през Забърдо към Павелско. На височините между Савтъще и Малево се завързал кратък бой. Но след няколко изстрела на руското оръдие башибозуците „отпрали” назад. Развърнатите руски роти настъпили, като обграждали шайките от три страни. Керим „паша” не спрял и в Савтъще, ни в Забърдо, а набързо прехвърлил вододела на Чая и Въча.

 

Кара Сюлейман, който бездействувал през цялото време на боя на билото иа Бухлиица, като разбрал с кого ще има работа, отстъпил без бой към Рожен и Смолян.

 

В тези боеве било опожарено и село Савтъще. Въпреки че няколко автори се спират на този факт, досега остава неясно кой го е запалил. Авторът на очерка За 123-и Козловски полк пише, че хората на Керим „паша” отстъпили село Савтъще, „в което всичко било изнесено предварително”. „Това „предварително изнасяне” подсказва, че Керим „паша” и хората му са ограбили и твърде възможно е те да са подпалили и част от него при отстъплението. Освен това в очерка на козловци пише: „Тогава целият отряд с резерв от 4 и 5 роти започна да ги преследва, завладявайки селото, в което били намерени няколко трупа и горяло”. [1]

 

Хр. п. Константинов, като се спира в най-общи линии на бойните действия, пише: „През бягането въстаниците нанесоха големи пакости и на помашкото население в Рупчоско и Ахъчелебийско. Те подпалиха и изгориха рупчоските села Савтъще, Борово, Богутево и Лъкавица. Подпалиха и пълната с патрони за мартини дряновска джамия, разпръскването на която произведе страшен гърмеж”. [2]

 

В. Дечев, като описва макар и с някои неточности боевете, пише: „Руската войска влязла в селото Савтъще и оттам се отправила за село Забърдо. След изминаването на руските войници българи доброволци влезли в Савтъще и го запалили”. [3]

 

Най-вероятно при своето отстъпление Керим „паша” е запалил част от селото, а идващите след русите български доброволци са го довършили.

 

След Савтъще отредът на майор Романов навлязъл в с. Забърдо, където бил посрещнат с големи почести и много радушно от населението. Интересно, че жените, децата и старците в Забързо са стояли в селото и не се поддали на

 

 

1. Очерк участия 123-го Козл. полка ... стр. 79.

 

2. Сп. „Период. списание”, 1889 г., бр. 60, стр. 903.

 

3. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. II, стр. 54.

 

218

 

 

общата психоза да бягат на юг с армията на Сюлейман паша. В това отношение писаното от Чавдар Илиев [1] напълно се потвърждава от документите.

 

След няколко дена всички роти на полковете отново се прибрали в Павелско. После се завърнали по „постоянните” си гарнизони. На 18 юли излиза нова заповед, по силата на която ротите на 123-и Козловски полк се разполагат така: в Павелско — 12 и 3 стрелкова рота, Орехово — 11 рота, Лилково — 10 рота и щабът на 3 батальон, Тъмраш — 3 рота, Чурен — 4 рота, Пещера — 1, 2 и щабът на 1 батальон, Марково — 1 и 2 стрелкова рота, Първенец — 5, 6, 7, 8, 9 рота и щабът на полка.

 

Скоро обаче, в края на юли, полкът на козловци е бил изтеглен в Пловдив, а на 6 август вече бил в София, където останал около 10 месеца. На 18 юни 1879 година полкът преминал Русе на път към своя постоянен гарнизон в град Курск, където се прибрал на 8 юли 1879 година, след две и половина годишно отсъствие.А Тъмраш и цялата Рупчоска нахия останали да се пържат в собствените си тигани.

 

Още в края на май, когато руските роти се върнали по изброените села в планината, руското командуване издало до всички командири на части нарочна директива, в която отново се подчертавало, че техните действия трябвало да имат „изключително отбранителен характер, да се възпрепятствуват шайките башибозуци да влизат в селата и грабят мирните турци, помаци и българи и гърци”. [2] След всички тези събития настъпило сравнително затишие. Тъмрашлии обаче още не се завръщали в селото си.

 

Тук изниква един въпрос — какво е станало с онези тъмрашлии, които избягаха с разбитата армия на Сюлейман паша чак до Беломорието?

 

На пристанищата е било хаос. Редовната армия и бежанците-читаци се трупали на корабите и бягали в Мала Азия. А българите-мохамедани, в това число и тъмрашлии, оставали на брега и се питали: сега накъде? Те не искали да отиват в Мала Азия, те мислели и милеели за своята родна планина, за родните села, за близки и роднини, които останали назад в Родопите. Напред не ги свързвало, не ги влечало нищо. Всичко скъпо и мило останало назад, в Родопите. И те само търсели сгода, чакали топъл вятър, за да се върнат в своите родни огнища.

 

 

1. Сп. „Родопи”, 1967 г., бр. 3, стр. 10—11.

 

2. Очерк... 123-го Козловского полка ... стр. 80.

 

219

 

 

Част от тъмрашлии намерили стадата си в Ксантийско и Драмско и се настанили около овчарите. Тук дошли и братята Караходжови. Билюците на Ахмед ага били в Коджа орман. И той отишъл при тях. Примирието вече се подписало, но бъркотията не била преминала и Ахмед ага стоял като всички на кръстопът, с очи, обърнати назад към Тъмраш. Един ден извикал кехаята Атанас Коилов от Лилково и седнали на дълъг разговор. Макар и предаден по спомен, този разговор е толкова показателен, че трябва да се има предвид винаги. Както разказва синът на Атанас Коилов — Петър, — Ахмед ага, като погледнал стадата и хората, погледнал върховете на Родопите, натъжил се и рекъл:

 

— Атанас кехая, 15 години си достоил с билюците и аз съм ти преблагодарен. Халал ти акът (заплатата), дето си вземал, но мурабьоса (войната) ще ни раздели. Вели, кузом, какво ще отсечеш на раздела?

 

— Жив да си, чорбаджи, какво думаш! Всичко ще се оправи и вие ще се върнете в Тъмраш.

 

— Нема, кехая, енува веке нема да стане. Ние не сме за никъде. Читаци се прехворлюват (отиват) в Анадола. Техна са е льосна. Ама не (ние) нето сме с турците турце, нето сме с болгарете — болгаре. Де не бехме бастисвали в Перущица и Бокьово беше по лесно, но сега ... Ей ги билюците, влизай, Атанас кехая... 80 брава на отбор и 2 кучета за дружинка. Халал да са ти... и без това кучета же ги едот (ядат). Като ги замамиш — та в Лилково. Пък на Ахмед ага — каквото му е писано ...

 

 

На ден Гергьовден Атанас Коилов се върнал в Лилково с 80 овце и 2 кучета. На Ахмед ага също му „било писаио” да се върне в родното си село Тъмраш, но за това после.

 

В Тъмраш през тези дни не можаха да се върнат редица семейства. Те дойдоха в Родопите, но не посмяха да прекрачат на север от границата, установена от Санстефанския, а след това и Берлинския договор. Те се заселиха първоначално в местността Топалско, южно от днешното село Арда, направиха си временно колиби и останаха там чак до 1912 година.

 

Единственият потомък на тези бежанци Хамди Ахмедов Хасанов днес живее в село Сивино, Смолянско. Неговият дядо останал по време на Освободителната война в Ксанти. После дошъл в Сивино като овчар, тук се оженил, останал зет, родил двама сина — Ахмед и Смаил — и починал в 1908 година.

 

220

 

 

Бащата на Хамди — Ахмед, загинал като войник в Първата световна война. А Хамди се сражавал в Отечествената пойна в редовете на 9 пехотен Пловдивски полк. В боевете при Девебаир Хамди е бил тежко ранен, но се завърнал от фронта, оздравял и сега активно участвува в строителството на новия живот и възпитава двете си дъщери в любов към социалистическата родина.

 

Тук ще сторим малко отклонение, за да не става нужда по-късно да се спираме на същия въпрос. От същата тази група, която остана в южните склонове на планината, бе и така нареченият Исен паша. Тази тъмна личност е разнесла твърде печална слава на своето родно село Тъмраш по целия Ахъчелебийски край. Известен под името Кочоолу, той още в края на XIX век започва да събира десятъка на турската хазна по Златоградско и селата около горното течение иа река Арда. Още в 1894 година Ст. Шишков пише в своето списание, че Кочоолу събира десятъка на турската държава в трите каази. „През текущата 1894 година десятъкът в цялата Ахъчелебийска кааза клони да остане върху едно лице — именно Кочоолу, родом от Тъмрач, а във време на Руско-турската война преселен в Енуз дере, Ахъчелебийско. Той е един от първите от тая кааза, богат и търговец. Кочоолу е дал първоначална стойност за десятъка на цялата кааза 600 000 гроша златни”. [1]

 

Ст. Шишков вече дава някои бележки за битието и житието на тоя тъмрашки зенгинин, но това е твърде малко за него. Ето какво още би могло да се каже и знае. Кочоолу наистина е дошъл в Енуз дере (сега село Елховец) след Освободителната война. През него време в Енуз дере диктувал обществения живот на селото някой си Дели Хасан. Той бил хитър сребролюбец и решил да привлече Кочоолу да живее в Елховец, настанил го, дал му място да огради къща и кроил капан как да се добере до парите му. Но Кочоолу излязъл по-ербап от Дели Хасан, та той пропъдил Дели Хасан. Парите излезли по-силни от административната власт на турския управник.

 

След това Кочоолу си оградил голям конак в Енуз дере и станал най-довереният човек на турската официална власт по тези земи. Той продължил да откупува десятъка и вземал една трета от събраното. Имал си във всяко село заместници (йошурджии), които му помагали. Те обикаляли селата, гледали кой стопанин каква реколта е добил, каква стока има,

 

 

1. Сп. „Славееви гори”, 1894 г., кн. 4, стр. 36.

 

221

 

 

какъв е добивът от нивите и ливадите, овощните градини и т. н. и определяли на всеки колко и какъв данък трябва да даде. Своеволието им нямало граници. Скоро целият край кански пропищял от Кочоолу и неговите йошурджии. Но тъмрашкият преселник все повече и повече се издигал и в икономическата, и в политическата стълба. Турското правителства го признало за паша и му дало униформа на паша. Дрехите му били пратени от Стамбул. Освен това правителството му дало и 10 души войници за постоянна охрана на конака. Тези войници били от редовните части от Смолян, Златоград и понякога дори от Одрин. [1]

 

Като му признали пашовско звание, Кочоолу станал известен вече под името Исен паша Маджиря. Отначало конкурент на Исен паша е бил най-богатият по онова време в тоя край Салих паша Сиврия. Но скоро Исен паша успял да ожени и двамата си сина за двете дъщери на осиновения от Сиврията Хаджи Нури. Така двамата големци се сродили и както пише Хр. п. Константинов, така беше скроен един „добър долап, за да се прехвърли цялото богатство и именията на Сиврията върху рода на Маджиря”. И по-нататък авторът пише: „Той яхна енуздерци, които му бяха същински пленници. До освобождението на Родопа в 1912 година те не видяха бял ден от него. В допир с българските-християни той влезе, след като почна да откупува йошура, а и чрез раздаване прельо (вълна за тъчене), защото покрай другото се занимаваше още и с приготовляване на аби и шаяци, които продаваше за облекло на турската войска и на местни абаджии и шивачи българи-християни, които зимно време странствуваха в Драма и Драмско, в Серско, в Солун, Ксанти, Гюмюрджина и по островите, дето ги изработваха и продаваха”. [2]

 

През месец май 1901 година четата на К. Антонов от Македоно-тракийската революционна организация извършва неуспешно нападение на хаджи Нури. В резултат на това става голям провал и десетки революционери и ятаци са натикани в затвора с тежки присъди.

 

Духът на хората паднал. Тогава ръководството решило да извърши ново нападение срещу турския големец хаджи Салих в Райково. Но и то не успяло. И през месец септемири

 

 

1. Хр. Караманджуков — „Западнотракийските българи”, 1934 г., стр. 136.

 

2. Пак там, стр. 137.

 

222

 

 

четниците решили да нападнат конака на Исен паша в Енуз дере.

 

За нападението била формирана чета от 40 души, добре екипирана и въоръжена. Начело на четата застанал сам командирът К. Антонов. За образуване на четата се извършила „мобилизация на участници в движението от Момчиловци, Соколовци, Бостина, Устово, Фатово и др. села, някои от които като Момчиловци и др. отстоят на повече от 50 километра от Енуз дере. Целта на нападението бе да се залови Маджиря, да се унищожи конакът му и да се задигнат парите му”. [1]

 

Но в тежкия и труден нощен поход двамата водачи — Хр. Лакудата и Бечо Даракчията, които знаели конака на Исен паша, се изгубили и четата останала без водачи. Въпреки това нападателите продължили. На края на Енуз дере заловили един местен селянин и го заставили да им посочи конака на Исен паша. Но тоя човек им посочил друга къща и четниците започнали да действуват. В това време сам Исен паша разбрал каква е работата и вдигнал своята въоръжена охрана. Четниците също разбрали измамата и скоро се ориентирали. Те нападнали конака на Маджиря, но било вече късно. Охраната му не била изненадана и отблъснала нападението. Сам командирът на четата К. Антонов бил ранен в дясната ръка и дал заповед за оттегляне.

 

Така кожодерът Исен паша останал да събира по две кожи от бедните родопчани — и мохамедани, и християни. Това продължило чак до Балканската война. И когато българските войски от 21-и пехотен Средногорски полк се явили по тези места, Исен паша се опитал да дава съвети на турските началници. Но скоро войските били разбити и тъмрашкият потомък, забравил и конак, и имане, хукнал да бяга, та стигнал чак в Стамбул. От поколението му сега не е останало нищо. Останали са само голите и все още запазени стени на големия му за времето конак, за да напомнят за тоя изпечен и ненавиждан официален турски експлоататор на сиромашията.

 

 

1. Хр. Караманджуков — ц. к., стр. 138.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]