Тъмраш

Ангел Вълчев

 

6. Априлското въстание и мястото на тъмрашлии

 

а) Кой организира и ръководи погрома на въстанието?

б) Отредът на „тъмрашлии”

в) Събитията в Бойково и Дедево

г) Тъмрашлии в погрома на Перущица

д) В Сотир, Батак и Брацигово

е) Въстанието, политиката, пропагандата и Ахмед ага

 

Априлското въстание бе най-високият гребен от многодетната борба на българите против поробителя. След него българската нация окончателно пое друг път, собствен друм, различен и в много отношения противоположен на османската държава. Априлското въстание стана вододелно било и в историята на Тъмраш. Тук е началото на края на това вековно българско село. Тук е семето на позора и хулите, на истината и неистината, на тезите и антитезите в нашата историография по отношение на Тъмраш. Тук е дебелият възел в бъдещата историческа съдба на голяма част от рупчоските българи-мохамедани в Родопите. Няма писател, историк, журналист, докладчик, който да пише и говори за Перущица, Батак, Брацигово и да не споменава за „тъмрашлии”. И няма друг момент от историята на Тъмраш, за който противоречията в писаното да са толкова големи. Писано и разказвано е и с поводи и без поводи, най-често без да се изследват самите факти, без да се отделя истината от неистината.

 

Какво е участието на тъмрашлии в потушаването на Априлското въстание? Наистина ли турското правителство има по-малка вина от тъмрашлии и останалите башибозушки отреди? Какво е участието на българите-мохамедани от останалите рупчоски села? Бил ли е Ахмед ага ръководител на башибозука в Перущица, Брацигово, Батак, Бойково и Дедево? Кой смаза въстанието в Храбрино? Бил ли е арестуван, а след това награждаван с ордени Ахмед ага? Верният отговор на всички тези въпроси е в интерес не само за историята на Тъмраш, а има много по-широко значение.

 

126

 

 

 

а) Кой организира и ръководи погрома

 

Въстанието бе обявено на 20 април 1876 година в Копривщица, Панагюрище и Клисура. Избухнало веднъж, то бързо се разпростира в Средногорието. Неговият полъх обхваща веднага цяла Тракия. От уста на уста се носи дързостта на въстаниците, които събарят турската власт, овладяват конаците, изгарят турските знамена и понасят български. Цялото християнско население в окръга наостря слух, чака въстаническата вълна да се разлее и помете вековната робия. Пожарът постепенно обхваща село след село. На 22 април през нощта пламъците избухват в самия Пловдив. (Честименски и Свещаров запалват своите дюкяни) [1].

 

Турските власти в Пловдив изтръпват. По целия град сноват и дават команди въоръжени заптии и пазванти. Религиозният фанатизъм пламва. Изненадано, мюсюлманското население изпада в паника. Носят се слухове, че московци са минали границата. Напрежението расте с часове. По-имотните турци събират багажа, запрягат коне и каруци, опаковат скъпоценностите [2]. За няколко денонощия въздухът става барут и само една искрица е достатъчна, за да пламне неугасима кървава вражда.

 

Какво предприемат официалните турски власти в тази критическа обстановка? Дали тъмрашлии и всички башибозуци са действували по своя инициатива, както твърдят някои? Ето какво се казва по този случай в един официален турски документ от онова време:

 

— На 22 април (т. е. преди въстанието в Перущица и Батак — А. В.) ... в управлението (Пловдив — А. В.) се събират духовните началници на турците, гърците, българите, арменците, католиците и евреите, както и първенците на тези народности. В станалия съвет взело се предвид, че страшното въстание постоянно се разпространява и недай боже, би могло да ни хвърли в пропаст. При това войска била събрана и то с големи мъчнотии — всичко 600 души, които властта не може никъде да прати... Освен това било решено да се образуват и изпратят няколко хиляди башибозуци от ония места, дето има компактна турска (мюсюлманска) маса до пристигането на редовната войска [3].

 

 

1. Зах. Стоянов — „Записките...”, 1892 г., стр. 664.

 

2. Сб. „Априлското въстание”, 1954 г., г. I, стр. 284.

 

3. Сборник БАН, 1914 г., т. III, стр. 28 — из рапорта на турската комисия до Високата порта, изпратен поверително след въстанието в 1876 година.

 

127

 

 

От Пловдив до Цариград летят телеграма след телеграма за редовни войници [1]. Но правителството в Цариград също е изпаднало в затруднение. Голяма част от войските воюват в Босна и Херцеговина. На територията на България има малки гарнизони, но те не могат да се използуват, защото въстанието се разраства в цялата страна. Остават да се докарат войски от Мала Азия и от Стамбул. Но за това е нужно време, а въстанието се развива с часове. И тогава самото правителство нарежда незабавно да се мобилизират и въоръжат всички мъже мюсюлмани в българските земи, да се организират в бойни единици и се смажат въстаналите села. И както пишат тогавашните вестници, „Пловдивските и одринските бейове взели управлението в ръцете си и въоръжили турското население по градовете и селата, на което са доставили оръжие от Одрин и Цариград. Тези въоръжени мюсюлмани, наречени башибозуци, заедно с редовните турски войски са били изпратени в българските села, за да потъпчат въстанието” [2].

 

В башибозушките орди влизат турци ог Пловдив, Станимака, Пазарджик, Карлово и близките села. Започва масова мобилизация на турци по цяла Тракия. Само „край Одрин са събрани на лагер около 2500 войници, готови да отидат за въстанието” [3]. А на мобилизираните башибозушки орди не само дават оръжие от военните складове, но продават пушки и патрони на всеки, който желае, и то на ниска цена [4].

 

Още по-категорични са докладите на Найден Геров. На 22 април той пише: „Още миналата неделя пловдивският мютесарив се отправи за Пазарджик и на 20 април са изпратени два ескадрона от казашкия полк... и на 21 април са изпратени спешно в Пазарджик запасни войници от втори разряд. При това било заповядано на турските старейшини да съобщят на мюсюлманското население в града да се въоръжи ... Това последно разпореждане, както уверяват, е извършено по заповед на висшата власт.” [5]

 

Като описва въстанието в Перущица, историкът Кепов също писа: „Повдигането на помаците от юг и на устинските и кричимските турци от запад е станало с нейно (на властта) пълно съгласие и по неин подтик.” [6] Той пише още, че

 

 

1. В-к „Зорница”, бр. 35 от 27. VIII. 1876 г., стр. 139.

 

2. Пак там.

 

3. ИХБ—БАН, инв. № 2423, стр. 17. Донесение на секретаря на Руското посолство в Одрин — Иванов.

 

4. Пак там, стр. 46.

 

5. Сб. „Априлското въстание”, 1954 г., т. I, стр. 249.

 

6. Кепов — ц. к., стр. 12.

 

128

 

 

„башибозук е събран чак от кърджалийските села” [1]. А в доклада на Скайлер се подчертава, че орди от башибозук са дошли откъм Станимака и че „при пристигането си в Перущица към тях се присъединили и жителите от Устина, Тъмраш и други мюсюлмански села.” [2]

 

Константин Гълъбов пише: „Помаците, въоръжени по заповед на Ази паша. . .” [3] Ангел Керелов в книгата си за Батак споменава, че самият секретар на английското посолство в Цариград Беринг считал, че „било съвсем излишно да се вдига башибузука”. [4] Хр. п. Константинов пише, че тъмрашлии отишли „по заповед от Пловдив и Одрин” [5]. В официалния доклад на Найден Геров от 24 април се казва: „В изпълнение на заповедта за набиране на войска от башибозуци местната власт е направила нужните разпореждания за свикване на доброволци между помаците и мюсюлманите от окръзите Султан Ери и Хаскьой.” [6] По заповед от Пловдив чак в Устово са били закарани и обесени двама чирпанлии, за да бъде сплашено местното население [7].

 

На 26 април, т. е. преди самите боеве в Перущица, „от Пловдив и Устина керван от талиги с червени байрачета докарал джепане за аскера в Устина”. [8] Вестник „Ла Турки”, издаван в Стамбул, в дните на самото въстание пише и вестник „Ден” го цитира: „Рашид паша тръгна с един батальон (табор) редифи и няколко стогин башибозуци за Перущица” [9].

 

Най-после, да се обърнем към официалните турски документи. В цитирания „Важен рапорт от Пловдив до Високата порта” се казва: „Азис паша, след като дал нужните заповеди и инструкции на пазарджишките власти, сам той се върнал обратно в Пловдив” [10]. И по-нататък: „... пазарджишките власти покрай другите мерки предписали на доспатския полицейски чиновник Ахмед ага и на неврокопския каймакамин да съберат от доспатската нахия въоръжената турска тълпа и да я изпратят постепенно към Пазарджик. В изпълнение на тази заповед Ахмед ага (Барутанлията) събрал една

 

 

1. Кепов — ц. к., стр. 121.

 

2. К. Гълъбов — ц. к., стр. 263.

 

3. Пак там ... стр. 112.

 

4. А. Керелов — „Въстанието в Батак”, 1966, Соф., стр. 135.

 

5. Xр. п. Константинов — „Непокорените села”, кн. 1, стр. 6.

 

6. Сб. „Априлското въстание”, г. I, стр. 259.

 

7. Г. Н. Узунски — ц. с., стр. 83.

 

8. Г. Натев — Защитата на Перущица, стр. 38.

 

9. В-к „Ден”, Цариград, бр. 23 от 15 май 1876 г, стр. 1.

 

10. Сборник БАН, 1914 г., т. III, стр. 28.

 

129

 

 

многобройна мюсюлманска тълпа, от която 250 души под командата на Карабулъклъ Ахмед Чауш отишла през Нова махала в Батак” [1].

 

Има още, но и приведените тук аргументи са предостатъчни да се види кой ръководи борбата против въстанието, кои мобилизира, кой нарежда, въоръжава, съгласува тактиката и пр. Повече от ясно е, че инициативата, заповедите, ръководството, плановете за потушаване на въстанието както в целия окръг, така и в Перущица, изхождат не от Тъмраш и не от което и да е село, а от Пловдив, от официалната турска власт, която се направлява директно от Стамбул. И всякакъв опит да се хвърли вината на българите-мохамедани, на местните башибозуци, да се представя работата като селски междуособици е грубо извращаване на истината.

 

Тук му е мястото да уточним още нещо. На няколко места се споменава за „низами”, „редифи”, „башибозук” и пр. Какво съдържат тези понятия? Вярно ли е, че башибозуците не са подчинени на военните и държавните власти и вършат всичко на своя глава?

 

Съгласно последната турска военна реформа, въоръжените сили на Турция тогава се делят на низами (редовни), редифи (запасни), спомагателни и нередовни части (башибозук). Службата на войниците трае 12 години. След като изслужи пет години в низамските табори в някой гарнизон, войникът се връща в родния си край, където бива включен в редифа за още седем години [2]. Редифът е втора, полузапасна армия, организирана на военни начала, и броят на неговите полкове е равен на полковете от низама. Тези полкове са разделени според районите на табори и роти, командуват се от офицери и подофицери. Всяка година редифът се събира по един месец в съответните корпуси и участвува в маневри. В щаба на всеки корпус има бригаден генерал, командуващ редифа.

 

Спомагателните части се набират от автономните области — Влашко и Молдавия, Босна и Херцеговина, Албания, Сърбия, Египет, Тунис — общо 140 000 души.

 

Нередовните части (башибозук ) включват: 1. Пехотна жандармерия, конна жандармерия (сеймени) и горска охрана (субаши); 2. Татари и казаци; 3. Мюсюлмански доброволци.

 

 

1. Сборник БАН, стр. 31—32. Жителите на селата Карабулал (Борино) и Нова махала не са българи-мохамедани, а турци, преселници ог Мала Азия.

 

2. Викеснел — ц. к., т. I, стр. 232.

 

130

 

 

По време на Априлското въстание събитията се развиват така, че е трудно да се разграничат низами от редифи, редифи от башибозуци и т. н. Както се казва, самият Рашид паша идва в Перущица с един табор редифи и един башибозук [1].

 

В Тъмраш, т. е. в Рупчоска нахия, както в цялата империя, има отред редифи, който при нужда се свиква и изпраща на разположение на военните власти в Пловдив.

 

Тук му е мястото да изясним още едно понятие. В историческата литература за Априлското въстание често се среща обобщеното понятие „тъмрашлии”. Какво трябва да разбираме под това? Много автори произволно включват в него не само хората от село Тъмраш, дори не само мохамедани от Рупчоска нахия, а и извън нея. Но това нито е вярно, нито е правилно. В разорението на Батак са участвували стотици хора от турските села Карабулак (Борино), Нова махала, от българо-мохамеданските села Барутин, Доспат и др. Но те нямат нищо общо с Тъмраш. Те дори не влизат в границите на управляваната от Тъмраш Рупчоска нахия.

 

В отреда на тъмрашлии участвуват българо-мохамедани от редица села на Рупчоска нахия. Но както пише Ст. Шишков, „те са били единични лица, плячкаджии, каквито винаги и навсякъде ги има, а особено при такива събития и случаи” [2]. Плячкаджии е имало от много села, в това число и българи-християни [3]. Но нямаме основание да ги причисляваме към турските властници, действителните потушители на въстанието. За такива плячкаджии говорят още Спас Гълъбов [4], Васил Дечев [5], селяните от Бойково [6] и други.

 

Христо п. Константинов пише, че по заповед на Азис паша срещу Перущица са участвували още Дели Ахмед Лъкавски, Дели Емин Дряновски, Емин ага Павелски [7]. В 1894 година Д. Чернев посещава с. Дормушево и възпроизвежда следния разговор с местните хора: „Знаете ли, ефенди, кой и какъв е нашият ага? Той ни беше главатар, когато ходихме в Перущица, когато горихме Бойково и Дедево” [8].

 

 

1. В-к „Ден”, Цариград, бр. 23 от 15. V. 1876 г., стр. 1.

 

2. Ст. Шишков — „Българо-мохамеданите... 1936 г. II., стр. 68.

 

3. К. Гълъбов — ц. к., стр. 128.

 

4. В-к „Южна България”, 1883 г., бр. 36.

 

5. Сп. „Родопски напредък”, 1902 г., г. 1, кн. III, стр. 99.

 

6. Архив „Найден Геров”, ААН, ф. 1, оп. II, гл. 8, 1240.

 

7. Сп. „Периодично списание”, 1899 г., бр. 60, стр. 894.

 

8. Сп. „Славееви гори”, 1894 г., бр. 2, стр. 7.

 

131

 

 

 

б) Отредът на тъмрашлии

 

Така че в башибозушкия отред срещу Перущица, Дедево, Бойково са участвували „представители” от много села на Рупчоска нахия. Но в произведенията на много автори те винаги минават под названието „тъмрашлии”. Името „тъмрашлии” стана нарицателно.

 

Колко души са участвували в потушаването на въстанието в Перущица? В едно свое донесение Найден Геров още през август 1876 година пише, че „башибозуците (в Перущица) били 2—3000 души” [1]. Историкът Кепов приема тази цифра за вярна. Нея повтарят мнозина други автори. Като се има предвид, че въстаниците в Перущица са броели около 600 души и въпреки големия героизъм са били смазани, напълно възможно е срещу тях да са действували 2—3 хиляди души, ако не и повече.

 

Но дали всички, които са участвували в потушаването, са „тъмрашлии”? Според Спас Гълъбов „тъмрашлии” са наброявали около 1000 души [2]. Тази цифра също е преувеличена. В един разговор с Н. Гашаров в Тъмраш след Освобождението „Адил ага му изповядал, че брат му Ахмед получил нареждане от Азис паша да бъде готов с 300 човека, понеже щял да бъде изпратен към Панагюрище” [3]. И наистина, проучванията показват, че целият отред от Рупчоска нахия е броял около 200—300 души.

 

По това време с. Тъмраш брои около 320—350 семейства. Като се има предвид, че част от мъжете са в Беломорието с овцете на зимна паша, че съгласно военния закон от семейството е мобилизиран само по един [4], то Тъмраш и да иска не може да събере 300, а да не говорим за 3000 души. От самото село Тъмраш са участвували около 40—60 души.

 

Като разглеждат събитията в Перущица и участието на тъмрашлии в потушаване на въстанието, някои автори твърдят, че между двете села имало стари вражди за мери и пасища, че в Априлското въстание тъмрашлии си отмъщавали. Това не е истина. Вярно е, че между Чурен и Перущица, между Тъмраш и Брестовица, между Бойково и Дормушево е имало подобни вражди. Но между Перущица и Тъмраш не

 

 

1. ДБИС — т. 2, стр. 226.

 

2. В-к „Южна България”, 1883 г., бр. 36.

 

3. Кепов — ц. к., стр. 112.

 

4. Викеснел — ц. к, т. I, стр. 232.

 

132

 

 

е имало и нямаше причини за такива вражди, макар че някои твърдят обратното.

 

Георги Натев, а след него и Кепов разказват, че в гроздобера на Перущица участвували всяка есен мъже, жени, моми от всички помашки села, в това число и от Тъмраш. „Особено мило и приятно биваше в село привечер, когато се прибираха цели върволици хора с разни носии, с кошници грозде, с песни и провиквания. Стъмнеше ли се, момите-берачки запяваха по къщите и цяло село ехтеше от песни и свирки. Но най-хубави бяха песните на планинските берачки. Като се съгласяха две по две и като извиеха глас — да им се не наслушаш. Особено пък когато запееха някои с историческо съдържание. Пееха песни за царе и боляри. Те имаха запазени много стари песни и предания, но никой не се е сетил тогава да ги запише” [1].

 

Наистина Гълъбов-баща разказва, че някои тъмрашлии се занимавали с кражби, но това не определя взаимоотношенията между двете села като цяло. Самият Спас Гълъбов по-надолу пише: „Някои помаци се явяваха дори наши закрилници в споровете и кавгите с устинските турци” [2].

 

И така, между двете села дотогава нямаше такъв коренен антагонизъм, който да обясни страшната драма, настъпила за Перущица по време на въстанието, а за Тъмраш — след него. Тогава как да си обясним тази драма?

 

Първо, тъмрашлии не отидоха доброволно, а по заповед на пловдивските турски власти. Те действуваха (специално в Перущица) по заповед и под командуваието на Рашид паша. Второ, Априлското въстание имаше освен национален и дълбоко социално-класов характер. Агите се страхуваха да не загубят чифлици, стада, конаци, стотици декари ниви, ливади, гори. В страха да не загубят своето аговско имане тези рупчоски „боляри” биха се обявили против всяко въстание, та макар то да се ръководеше и от тъмрашлии, а не от перущенци. Трето, развихреният мюсюлмански фанатизъм Месеци наред, още като започна войната против Босна и Херцеговина, в границата на цялата турска империя се водеше разюздана кампания против всичко християнско. А от първите дни на въстанието официалните власти тръбяха, че московците идат и колят мюсюлманите подред. Към всички тези фактори се притури убийството на тримата тъмрашлии в Перущица. То изигра ролята на главня в барута.

 

 

1. Иван Кепов — ц. к., стр. 17. Кепов е цитирал Натев.

 

2. В-к „Южна България”, П., 1883 г., бр. 29.

 

133

 

 

Да проследим накратко самите събития. Оттук ще дойде отговорът на редица важни и второстепенни въпроси. Всеизвестно е, че въстанието в Копривщица, Панагюрище, Клисура и други села избухва на 20 април 1876 година. „Кървавото писмо” се носи от село в село [1]. Вестта за бунта достига и в Тъмраш, но огънят е все още далеч и никой тук не мисли да си гори ръцете в такъв карашмалък. На 23 април обаче от Пловдив пристига заповедта на Азис паша: Ахмед ага да събере отреда от Рупчоската нахия и го изпрати в Пловдив, за да участвува в потушаването на въстанието в Средногорието. В момента обаче Ахмед ага отсъствува и затова нареждането получава брат му Адил ага.

 

Сборният пункт на отреда е бил в чифлика на Бряновщица. На 24 април пристигнали първите участници в отреда от най-близките села на нахията — Дормушево, Чурен, Тъмраш. Те наброявали около 30—40 души. Тъй като отредът не разполагал с никакви продоволствени запаси, то Адил ага, без да знае, че Перущица е въстанала, изпраща трима пратеници да вземат хляб и други провизии. Но какво става по това време в героична Перущица?

 

Перущенци въстанали на 23 април, т. е. три дни след Копривщица, Панагюрище и Клисура. До въстанието между революционния комитет начело с Петър Бонев и чорбаджиите в селото се води голям спор. Чорбаджиите са против въстанието и със своите постъпки докарват само беда на делото [2]. Но на 23/24 април въстанието все пак е обявено. Като научили за това в Пловдив и околните турски села, властите изпаднали в такава паника, „че с перо не може да се опише” [3]. Те били готови да потопят Перущица в огън и кръв.

 

Но и въстаниците се наострили. Духът им бил неимоверно висок. Вековното робство прераснало в неутолима омраза. Самият руски консул Найден Геров в своя доклад от 21 април 1876 година подчертава, че „вълнението на духовете е всеобщо... и населението както християнско, така и мюсюлманско — се намира в крайно тревожно състояние” [4].

 

В тази нажежена атмосфера на 24 април204 в Перущица пристигнали тримата пратеници на Адил ага — известният зулумджия Дели Хасан, Сюлейман Героглу и Вичо Пехливанов

 

 

1. З. Стоянов — „Записки ...”, 1892 г., стр. 298—300.

 

2. Кепов — ц. к., стр. 118.

 

3. Сб. БАН, 1914 г., т. III, стр. 27—28.

 

4. Сб. „Априлското въстание”, 1954 г., т. I, стр. 244

 

5. На 24, а не на 25, както пише З. Стоянов.

 

134

 

 

Байманоглу [1]. Те били въоръжени с пушки и ятагани. Въстаниците ги спрели още на края на селото. „Между това време — пише Натев — народът от Власевица съобщи, че тримата пратеници от тъмрашлията Адил ага помаци начело с Дели Хасан пристигнали и искат да се видят с Петър Бонев и някой от старейте. Бонев казал да се доведат.” [2]

 

Охраната ги повела към селото. Но когато стигнали до Гашаровата къща, няколко скрити въстаници изскочили внезапно, насочили пушките в гърдите им и ги обезоръжили. „Пратениците се изплашили много, почнали да апелират на старо приятелство и да се молят, но никой не искал и да чуе, а ги закарали в Тилевото кафене. . .” [3]

 

В кафенето били събрани чорбаджиите. Петър Бонев не бил там. „Пратениците казали, че Адил ага иска от Перущица два товара хляб, за да нахрани башибозуците, които са събрани в чифлика му, за да заминат в отвъдната яка (към Панагюрище), гдето било станало карашмалък. . .” [4]. Спас Гълъбов пише, че освен хляба искали „10 оки ракия и 5 оки надробен тютюн” [5].

 

Чорбаджиите, които се стремели да избягнат въстанието, веднага се разпоредили, събрали искания хляб, ракия и тютюн и натоварили две мулета. Но по заповед на П. Бонев няколко въстаници достигнали мулетата, разтоварили ги и ги върнали обратно. През това време тримата тъмрашлии вече били вързани.

 

Спорът между комитета начело с Петър Бонев и чорбаджиите „за” и „против” въстанието, обезоръжаването на тъмрашлиите, разтоварването на мулетата, пристигащите от разни села тревожни вести за въстанието, разстрелването на 14 мюсюлмани в съседното Ново село [6] нажежили още повече атмосферата. На всичко отгоре, привечер в селото бил докаран перущенецът Кофчо Гинчев, убит от арнаутина-пъдарин на оризищата. Самарът на коня бил облян в кръв. И чашата преляла. Духовете пламнали. Петър Бонев заповядал още същата нощ да отрежат главите на Дели Хасан и другите

 

 

1. Кепов — ц. к., стр. 113, У. К. Гъбъбов името на последния е Смаил, а не Вичо. Явно е допусната неволна грешка в един от двамата.

 

2. Г. Натев — ц. к., стр. 26.

 

3. Кепов—ц. к., стр. 113.

 

4. Г. Натев — ц. к., стр. 26.

 

5. В-к „Южна България”, 1883 г., бр. 29. К. Гълъбов и повечето други автори приемат за вярно писаното от Сп. Гълъбов.

 

6. Сб. БАН, 1914 г., т. III, стр. 23.

 

135

 

 

двама вързани тъмрашлии. И заповедта била изпълнена. Над бунтовното село блеснала първата светкавица.

 

Бонев издал тази заповед не толкова за отмъщение на тъмрашлии, колкото да постави чорбаджиите пред свършен факт, за да не пречат повече на въстанието. За съжаление, чорбаджиите не само не отишли с „младите”, но конфликтът между тях станал още по-голям. „Те си остават с тая робска душа и след Освобождението и умират непоправими” [1].

 

Целия ден на 24 април Адил ага чакал в чифлика на Бряновщица своите пратеници. Но Дели Хасан и придружаващите го не се върнали. Като научил, че и Перущица е въстанала, Адил ага започнал да се тревожи. Рано на 25 април той изпратил ратая дядо Ангелия Василев от Чурен да отиде в Перущица и провери какво е станало. Шестдесетгодишният старец се ползувал с име на разсъдлив и честен човек. Той дошъл в Перущица „пеш, с една тояжка в ръка” [2] и макар че въстаниците не му признали открито, той разбрал, че тримата тъмрашлии са заклани. „Не ща, казал той, повече да ми казвате, аз разбрах, но е много лошо за селото ви ... Те имаха вражда на Брестовица за пустата давия за гората, та затова пратиха у вас за хляб, ама сега вие ще оберете парсата” [3].

 

Някои от наследниците на Смаил ага разказват, че в Перущица е била пратена и втора група, която също не се върнала. Но проучванията не потвърждават това твърдение.

 

Закъснението на Дели Хасан и свитата му хвърлило в тревога не само Адил ага, но и всички събрани на чифлика. В този момент, когато те се готвели да тръгнат за Средногорието, „в чифлика пристигнали на съвет от Пловдив хаджи Шaбан и хаджи Ариф и от Дермендере, яхнал на хубав катър, сам Гюмюш Гердан” [4]. От името на пашата те съобщили на Адил ага да чака, защото може да стане нужда да нападнат Перущица [5].

 

Като разбрали, че Перущица, Сотир, Храбрино, Дедево, Бойково са въстанали, събраните помаци се сепнали. Станало ясно, че за тях главната опасност идва не от Средногорието, а от въстанието в собствената им нахия (Бойково и Дедево влизат в Рупчовската нахия). И решили, а може би такава е била заповедта, донесена от Гюмюш Гердан, най-напред да се

 

 

1. Кепов — ц. к., стр. 118—119.

 

2. Г. Натев — ц. к., стр. 29.

 

3. Пак там, стр. 29.

 

4. В-к „Пловдивски общински вестник”, 1932 г., бр. 126.

 

5. Кепов — ц. к., стр. 112 (под линия).

 

136

 

 

разправят с Бойково и Дедево, а след това да отиват другаде.

 

В този час пристигнал и дядо Ангел Василев, който съобщил, че пратениците са убити. Тази вест раздухала още повече религиозния мюсюлмански фанатизъм. И целият отред от башибозуци още същия момент „се спуснали към Къз кюприя, а после през Комина отдъхнали в Бойково” [1]. Това станало на 25 април следобед.

 

 

в) Събитията в Бойково и Дедево

 

Бойковци получили нареждане да въстанат от Григор Аргиров от Дедево и на 25 април обявили въстанието. За тях не било никак трудно да сторят това, защото както в Дедево, така и в Бойково няма мохамедани. Като обявили въстанието, ръководителите веднага поставили караул няколко души въоръжени мъже на края на селото в местността, наричана и сега „Караулката”, а самите селяни извели извън селото в близката гора.

 

Подир обяд на 25 април [2] караулът забелязал, че към селото идва голяма група башибозуци. В отреда на башибозуците влизат най-много хора от Дормушево. Между бойковци и дормушевци има стари землищни спорове и вражди, подобни на тези между Брестовица и Тъмраш. Те са водили много съдебни дела за общински гори, овчарите им неведнъж са се „сражавали” с тояги по къра. Когато бойковци въстанали, дормушевци решили, че е дошло време да си разчистят сметките. Начело на отреда стояли Адил ага и брат му Смаил ага, чиито чифлици също граничат с бойковското землище.

 

Като видели, че с оръжие няма да излязат на глава, първенците на Бойково решили да молят с добро да не палят селото им. Надявали се на това, че познавали много дормушевци, тъмрашлии и самите водачи. Но какво станало?

 

Настръхнали от станалото в Перущица, башибозуците начело със Смаил ага и Адил ага и други главатари отседнали на западния (горния) край на селото, на поляната до сегашната черква. Там бойковските „чорбаджии” останали да посрещнат Смаил ага, увещавали, молили башибозуците

 

 

1. Ахмед Кехайов — Зеленото от с. Дормушево, спомените у автора.

 

2. З. Стоянов погрешно пише в „Записките ...” си, че Бойково въстанало на 23 април. — „Записките ...”, 1892 г., стр. 665.

 

137

 

 

да им простят, загдето са вдигнали ръка против управлението. Но развилнелите се „тъмрашлии” били непримирими.

 

Как са се развили събитията по-нататък — документи няма. В написаните спомени има и известни противоречия, но важното е едно, че в края на краищата селото било опожарено [1], ограбено, а 16 бойковци станали жертва на погрома.

 

Като се спира накратко на опожаряването на селото, Захари Стоянов пише:

 

„В с. Бойково е починал твърде мъченически един от смелите, на име Атанас Душилото. Него вързали кръвожадните башибозуци о един дирек вътре в къщата му, която отпосле запалили и застанали навън да го слушат като какви звукове ще издава, след като пламне вече тялото му. — „Яде ли ти се грозде?” — се отзовали иронически кръвниците на отчаяните писъци от страна на Атанаса, което питане било като отмъщение, защото мъченикът Атанас имал лозе и не иставял харамоедите да го берат . . .” [2]

 

В Бойково в тези дни са загинали 16 души: Величко Илиев, Атанас Душилов, Костадин Ташев, Георги Гергов, Никола Шопов, Гего Митов, Милю Николов, Гего Петковски, Илия Шуманов, Атанас Шуманоз, Атанас Метахчев, Иван Величков, Дойчо Рангелов, Димитър Мудин, Велика Милева и Тодора Гегова Петковска [3]. Основната група е убита на мястото на днешната черква, където е била вързана. А другите на различни места и по различни поводи.

 

Като грабили, палили и убивали едно денонощие, .нападателите си заминали. А бойковци останали без подслон, без храна и завивки, без добитък, потънали в дълбока скръб по загубените близки хора и сиромашко имане. Горчиви и тежки били дните след въстанието.

 

За дните на Априлското въстание в Бойково е писано толкова малко, че няма да сгрешим, ако кажем — нищо. То се събира в няколко съобщения от 1876 година, в които са допуснати редица неточности и противоречия. Най-ценен и най-точен документ може да се счита писмото на самите бойковци от 2. XI. 1876 година до владиката. До днес то не е публикувано и затова ще си позволя да го цитирам дословно.

 

 

1. ДБИС — т. II, стр. 176.

 

2. З. Стоянов — „Записките ...”, стр. 665.

 

3. Иван Андонов — Из спомените ми от турско време, П., изд. 1928 г. част II, стр. 43.

 

138

 

 

„Ваше Превъзходителство,

 

Известно е мислим на Ваше В. преосвещенство, че в пролетешното приключение имахме злочестината и ний долуподписаните ваши духовни покорни чеда да се запали, изгори, оплени и опустоши селото ни, вследствие от което всички останахме без домове, без покриви, без завивки, дори и без насъщния хляб, но всичко това не достигнало да запълни злочестината ни, сега се появяват и други нови притеснения и несгоди за нас бедните. Миналогодишният ни мюлтезимин Ариф ага, като не прибра от селото ни (280) двеста и осемдесет кила жито, ръж, царевица и ечемик, което беше събрано от лански десятък и което беше пазено в църковния хамбар; при изгарянето на селото ни и ограбването на вещите ни башибозуците дормушкьойски отнесоха и него жито, заедно с тридесетте кила фасул, който беше така също на мюлтезимина ни, сега тоя последний, при всичко че ние сме останали до крайност бедни и беззащитни и при всичко че комисията цариградска решава да не даваме жито и фасул, притеснява ни чрез правителството и иска да му платим украденото от башибозуците захира и молла Ефенди прави хюкюм да му го платим, като ни кара да го просим пък не и от тия дето са го ограбили от селото ни. Това нещо Ваше високопреосвещенство ни докара до отчаяние, затова като Ви явяваме, молим да подействувате, колкото Ви е възможно за нашето от подобни притеснения избавление и като целуваме святата Ви десница, оставаме

 

Во Ваше високопреосвещенство покорим с Христе духовни чеда от село Бойково.

 

Понеже селският ни печат се изгуби, подписваме ся: 1876 г. 2 ноември

Калин Николов — мухтар

Марин Тодоров — мухтар.” [1]

 

В турския „Важен рапорт ...” за Бойково е казано, че до въстанието е имало 59 къщи и 55 са опожарени, а само 4 са останали здрави [2]. Това още веднъж ни убеждава, че писаното от бойковци е вярно. То се покрива и в спомените на бойковци в наше време. В „турския рапорт” обаче се казва, че са убити само 6 души мъже и нито една жена. Възможно е комисията да не е стигнала до точната цифра, но по-вероятно тя е скрила истината.

 

Наистина в наличните документи, съобщения и спомени има различия и противоречия, но от по-конкретните им проучвания се установява безспорно, че Бойково и Дедево са

 

 

1. ААН — ф. I, оп. 2, инв. № 1411, ч. 7—8, л. 1240.

 

2. Сб. БАН, 1914 г., т 3, стр. 34.

 

139

 

 

нападнати на 25 април, т. е. преди да бъде нападната Перущица, че водачи на башибозука са Смаил ага и Адил ага Караходжови от Тъмраш.

 

Как се развиват събитията в Дедево?

 

От наличните документи и главно от спомените на ръководителя на въстанието Григор Аргиров (дядо Горчо) и Отон Иванов се установява, че въстанието в Дедево е избухнало на 25 април, едновременно със Сотир и Бойково. Главен организатор е Григор Аргиров.

 

Половината сотирци и бойковци с жени и деца избягали в дедевско землище и се изпокрили в горите и пещерите . . .

 

Няколко въоръжени дедевци и сотирци се наредили на местностите Чиликовица, Дюкюма и Калинови нивища, за да вардят селото. Надвечер на 25 април част от ордата, която опепели Бойково, начело със Смаил ага пристигнала в Дедево. Но дедевци вече се били изтеглили зад селото в местността Буче и Света Неделя.

 

В същото време в Дедево пристигнал Отон Иванов, един от ръководителите на въстанието в 4-и революционен окръг, заедно с придружаващия го от Станимака Райчо Даракчиев. Отон Иванов едва се отскубнал от ръцете на башибозуците и дошъл при въстаниците.

 

Смаил ага искал от въстаниците да изпратят мухтарина Георги Дамянов, бащата на сотирския поп Тодор, за да преговарят и да види защо са въстанали. Ръководителите на въстанието се обявили рязко против отиването на мухтарина. Илия Палиев (Тучката) започнал даже да гърми с пушката от Буче срещу башибозука. Стреляли и нападателите. После те запалили част от селото и през нощта се изтеглили [1].

 

 

г) Тъмрашлии в погрома на Перущица

 

В стълбата на Априлското въстание подвигът на Перущица се издига на най-високото стъпало. Хората там не само страдаха и загиваха, но умираха в бой, в сражение, с пушка в ръка. Още Макгахан писа: „Перущица е единственото село, дето жителите действително са показали съпротива на башибозука . . .” [2].

 

 

1. Григор Аргиров, роден в с. Дедево в 1842 г, препис от спомените се намира у автора.

 

2. Макгахан — Турските зверства в България, 1880 г., стр. 65.

 

140

 

 

Перущенската епопея е намерила място, кажи-речи, във всяка българска история от Освобождението насам, в мемоарната и художествената литература, в отделните исторически четива за възрастни и деца, в изобразителното изкуство, на малкия и големия екран. От всички, които са писали за Перущица, обаче най-правдиви са авторите-перущенци.

 

Първите страници за тази епопея публикува Спас Гълъбов [1] още през 1883 година. После дойде книгата на Георги Натев [2], отличаваща се с голяма искреност и правдивост. Но най-пълни са изследванията на историка Ив. Кепов, макар че авторът добросъвестно казва: „Всички веществени и писмени извори за въстанието на Перущица бяха безследно изчезнали в пламъците. . .” [3]. С голяма любов към родното село се отличава и книгата на Константин Гълъбов [4].

 

Нас в случая ни интересува не всичко за въстанието в Перущица, а онези моменти, където личи мястото и ролята на тъмрашлии. И още тук трябва да кажем, че от всичко писано и разказано, от публикуваните и непубликувани документи, разкази и спомени се установява една безспорна истина, че тъмрашлии и други мобилизирани българо-мохамедани от Рупчоската нахия са участвували в потушаване на въстанието в героична Перущица.

 

Как по-точно се развиват събитията? До 25 април в Тъмраш чули и не разбрали за въстанието, защото едно е да гледаш огъня отдалече, друго е да се опариш в него. Но на 25-и пристигнала вестта за убийството на тримата пратеници в Перущица — Дели Хасан, Героглу и Байманоглу. Тъмраш на стръхнал. Пламнали и чувствата за отмъщение, и религиозният фанатизъм, и страхът за бъдещата съдба.

 

На 26 април вечерта в чифлика на Бряновщица пристигнали всички мобилизирани редифи и башибозуци от Тъмраш и по-далечните рупчоски села. Същата вечер тук се върнали нападателите на Бойково и Дедево. Цялата нощ преминала в разкази за преживяното и в люти закани за идващото.

 

На 27 април сутринта, съгласно заповедта на Азис паша, „тъмрашлии” потеглили и около „голяма прогюма” накацали по каменаците на въстанала Перущица. Стигнали до Свети Влас, побили байрак и насядали около него, но не смеели да

 

 

1. Спас Гълъбов — в-к „Южна България”, 1883 г., бр. 29—36.

 

2. Георги Натев — Защита на Перущица през 1876 г., П., 1901 г.

 

3. Иван Кепов — Въстанието в Перущица, П., 1930 г.

 

4. К. Гълъбов — Въстанието на героична Перущица, Сф., 1940 и 1958.

 

141

 

 

влязат в селото, защото наблюдавали „строени войници” по улиците на Перущица. Те не знаели, че там марширува „женският отред на Никола Гичев с тояги на рамо” [1]. Главатари на помаците са Смаил и Адил ага.

 

„Целия ден на 27 април — пише Г. Натев — тъмрашлии се трупаха все повече и повече по върховете около селото, но не гърмяха. Виждаше се, че чакаха първата пушка да пукне от нас. . .” [2]. И така, тъмрашлии са готови за бой.

 

Какво става в туй време в Перущица? Вече трети ден въстанието кипи. Копаят окопи около селото. Населението се готви за трескава отбрана. Първите башибозуци от Устино, Кричим, Каратаир се явяват около селото още на 26 април. Но все още боеве не са се водили.

 

Сигналът се дава с изгарянето на манастира „Свети Тодор” на 27 април. Това старо българско светилище се намира южно от Перущица в гънките на Родопите. На 27 април сутринта манастирът бил запален. За няколко часа изгорял. И мало, и голямо в обсадената Перущица трепнало. Те разбрали, че работата отива на огън и кръв, но се надявали, че четата на Бенковски скоро ще пристигне на помощ, и духовете още повече настръхнали.

 

Кой запали манастира? Почти всички автори, с изключение на Ст. Шишков, са писали, че е запален от тъмрашлии. Това е напълно възможно. Но ще обърнем внимание и на един важен документ, който остана неизвестен за предишните изследователи, иначе те не биха го отминали. Става дума за едно изложение на участник във въстанието. В него между другото се казва:

 

„Тоя ден (26 април) надвечер устинци взеха при манастира „Свети Тодор” от ръцете на воловарчетата 40 глави волове и ги откараха в Устина.” И по-нататък се казва: „ .. Старейте пък изпроводиха двоица Георги Стоянов и Личо Божилов на Пловдив да известят, че снощи устинци воловете откараха, тази заран манастира запалиха и зеха да грабят вече селото.” [3]

 

Изложението дава и други важни подробности за въстанието и ако Натев, Кепов, Гълъбов бяха се добрали до него, те не биха го отминали. То е особено ценно, защото е писано само два месеца след въстанието.

 

 

1. Кепов — ц. к., стр. 134—135.

 

2. Г. Натев — ц. к., стр. 39.

 

3. ДБИС — т. 3, стр. 234.

 

142

 

 

Но да проследим събитията по-нататък. 27 април е черен ден за героична Перущица. Чорбаджиите, противници на въстанието, и пристигналата от Пловдив комисия зад гърба на революционния комитет се споразумели да заведат една голяма част от населението в съседното село Устина. Тези селяни ще служат и като заложници, че Перущица няма да се бунтува.

 

След като вече в Усойна били изпратени много жени и деца, тръгнала и втора група. Тази група наброявала до 200 души. [1] Когато стигнали местността „Пазлака”, при Циганската могила, на около 500 метра западно от селото, се разиграла най-страшната, най-жестоката и кървава драма от дните на въстанието. Посрещнали ги много въоръжени турци. Най-напред те им събрали оръжието, след това имането — чапрази, гривни, алтъни, нанизи — с една дума всичко, каквото е можело да влезе в работа. Тогава „един от читаците на име хаджи Кармаджи, който бил техен главатар, със сабя в уста на бял кон излязъл пред башибозуците и почнал да опрята ръкавите. Всички наготвили ножовете си и го гледали в очите кога ще им извика. Подир опрятуването взел сабята си в ръка, размахнал я наляво-надясно и извикал:

 

— Хайде, захващайте, бре, сега му е времето”. [2]

 

Започнало безмилостно клане на беззащитни хора. За десетина минути „в тази кланица паднали около 75 души мъже, жени и деца”. [3]

 

Кой изкла тези беззащитни хора? В своите „Записки: .. Захари Стоянов е писал: „Около 300—400 души, повече жени, деца и недъгави мъже, успели да се предадат на башибузуци при Циганската могила, в което предаване не последвало нищо особено. Отведнаж обаче зверският глас на техния главатар Адил ага изкомандувал на своите подчинени диви башибузуци: „Дьон гери!” И дългите ятагани лъскали във въздуха.” [4]

 

Конкретните проучвания на всички изследователи показват, че Захари Стоянов е допуснал неточности и в броя на хората, [5] и в името на главатаря.

 

Всички очевидци-перущенци, в това число и Спас Гълъбов, който е един от недокланите на „Пазлака” и е познавал поименно

 

 

1. Кепов — ц. к., стр. 139.

 

2. К. Гълъбов — ц. к., стр. 125—126.

 

3. Кепов — ц. к., стр. 140.

 

4. З. Стоянов — Записките . . . 1892 г., стр. 668.

 

5. Сб. БАН, 1914 г., Соф, кн. 3, стр. 30.

 

143

 

 

всички устинци, твърдят, че главатарят е Ахмед хаджи Кармаджи.

 

Случаят на „Пазлака” е добре изяснен и от Натев, [1] Кепов [2] и Гълъбов и въпреки това се срещат автори като Жечев, които без да направят нови проучвания, продължават да цитират Захари Стоянов [3], или като Манолови, които искат на всяка цена да докажат, че не друг, а именно Ахмед ага е ръководил и клането на „Пазлака”. [4]

 

След като фактите са изяснени, да потвърждаваш грешката, значи да оневиняваш действителните главорези. И защо? Тъмрашлии имат достатъчно свои грехове, за да не им се приписват и чужди.

 

След кървавата драма на „Пазлака”, на 27 април следобед, Кочо Честименски се изправил на табията, извикал: „Да живее България!”, изгърмял пет патрона срещу „тъмрашлии” и започнал истинският бой. [5] Башибозуците са опитали да влязат в селото, те напирали от всички посоки. Но въстаниците открили честа стрелба и „обсадилите не могли да сторят нищо” [6]. Така дочакали нощта.

 

На 28 април сутринта, когато слънцето изгряло и боят в селото пламнал, „от връх Власевица „тъмрашките” помаци — пише Натев — под командата на казания вече Адил ага потеглиха надолу към селото” [7]. Те вървели прави и самонадеяни. Въстаниците ги изчакали съвсем близо. И когато „тъмрашлии” наближили самите окопи и се готвели да се хвърлят с един скок против своите жертви, точно тогава от Лачковата табия „дават залп и 22 трупа се прострели току под самата табия”. [8]

 

Останалите живи „тъмрашлии” в миг побягнали обратно към балкана. След малко шестима от пречуканите 22 станали и също побягнали, но останалите 16 души не мръднали.

 

Като се опарили, „тъмрашлии” вече не посмели сами да вървят към селото. Така дочакали обеда, без да посегнат втори път.

 

 

1. Г. Натев — ц. к., стр. 44; Сп. Гълъбов — в. „Южна България”, 1883, бр. 35.

 

2. Кепов — ц. к., стр. 140; К. Гълъбов — ц. к., стр. 126.

 

3. Н. Жечев — ц. к., стр. 39.

 

4. Сп. „Исторически преглед”, 1972 г., кн. I, стр. 104.

 

5. Кепов — ц. к., стр. 142.

 

6. Сб. БАН, 1914 г., т. III, стр. 30.

 

7. Г. Натев — ц. к., стр. 50.

 

8. Пак там, стр. 52, Кепов — ц. к., стр. 146.

 

144

 

 

Следобед пристигнал от Пловдив Рашид паша „с 2 роти кавалерия и 2 пехоти от редовната турска войска”. [1] Той веднага поел командуването на всички редовни и башибозушки сили, в това число и на „тъмрашлии”. Започнало потушаването на въстанието по всички правила на военното дело — е кавалерия, артилерия и пехота.

 

Оттук нататък в изследванията на историците и в спомените на участниците „тъмрашлии” изчезват като самостоятелна бойна единица. Те минават под командата на Рашид паша и се сливат с останалите. Проф. Кирил Василев, като разглежда мястото на тъмрашлиите в тези боеве, приема, че и те са клали, че не са били по-назад от турците. [2] Напълно възможно е те да са били обхванати от същия бяс, както и устинските турци, куртовските черкези, дермендерските цигани, кърджалийските и пловдивските читаци и редовният аскер на Рашид паша. И все пак няма данни те да са клали беззащитни хора. Когото са убили — убили са го в боя и който от тях е паднал — също е паднал в боя. Разбира а, това не намалява отговорността им.

 

От 28 април следобед, когато идва войската на Рашид паша, [3] в героична Перущица започва оная епопея, която може да се създаде само в легендите. Хиляди башибозуци и редовна войска налитат от всички страни, стрелят, убиват, палят, грабят. Три денонощия Перущица е под огън, куршуми и снаряди. Къщите рухват една подир друга в пламъци. Пръстта гори под краката. Нажежен и окървавен е всеки камък. А храбрите синове и дъщери на Перущица се борят не на живот, а на смърт.

 

Нямаме възможност да покажем отделните епизоди, но синовният дълг ни задължава да спрем внимание на един много важен факт. Мнозина автори, като пишат за тези дни, виждат само заколението, само касапницата, само смъртта на героите. С това превръщат тези чутовни борци в беззащитни овчици пред кланица. Това е кощунство с подвига на най-смелите априлци. Главното в тези дни не е теглото, а героизмът, величието на духа, безсмъртието на храбрите перущенци. Когато те вдигнаха бунта, знаеха, че ще мрат, че ще дават жертви, но те не се колебаха. Не се суетяха и в предсмъртните

 

 

1. Сб. БАН, 1914 г., т. III, стр. 34.

 

2. К. Василев — Родопските българи-мохамедани, П. 1961 г., стр. 231.

 

3. З. Стоянов пише, че Рашид паша пристигнал на 20 април, но това се опровергава от всички документи и спомени.

 

145

 

 

си часове. Погледнете само боя при църквата и ще видите истинския характер на преживяното.

 

„И все пак съпротивата и борбата продължават. Всички здрави и годни мъже са надлежно заели своите места. В трите етажа на високата камбанария, съединени с дървена стълба, са пробити отвори към всички посоки. Тук са заели позиция най-добрите стрелци: Ив. Натев, Р. Витанов, Ап. Христев, Ив. Латев, Стойко Манастирски и други. А Рашид паша е решил още днес да превземе черквата и да свърши с бунта в Перущица. Но преди него се опитва да стори това някой си Фезула бей от Пловдив, единичък син на майка ... Пристигнал Фезула бей все тъй тържествено и шумно в селото. Наредил своята вярна дружина, наближил на 200 крачки до страшната черква и изкомандувал: „Напред, братя едноверци! Да превземем тая гяурска черква!”

 

И с диви викове се втурнала към черквата дружината на смелия Фезула бей, но стрелците от камбанарията пускат залп и повалят мъртъв както самия Фезула, така и неколцина от дружината му, а останалите се разбягали като изплашени врабци.” [1]

 

Така се държали борците на 30 април. На следния ден боят продължил.

 

Къде е мястото на тъмрашлии в този епичен бой? Макар да не е казано никъде, то се подразбира, че и те са тук, защото в това време вече не се водят никъде другаде боеве. Апостол Накев си спомня, че „когато войниците с щикове завзели вратите на църквата, чуло се някой да вика отвън на български:

 

— Излизайте, бре! Няма нищо, не бойте се, това е царски аскер.

 

Дядо Мито х. Тилев познал тоя глас. Това бил гласът на Смаил Пехливанов от с. Тъмраш. Така че тъмрашени почнали боя с перущенци, те го и свършили. „Пръв дядо Мито потеглил, а след него се навървили всички, докато се изпразни черквата”. [2] Чак сега перущенци се предали. И всички излезли от църквата живи, били спасени.

 

В трагичните часове на отчаяната съпротива има едно тежко злодеяние, което тежи на съвестта само на „тъмрашлии”. И то не бива да се отминава. Една сутрин „трима 60—70-годишни старци — Рангел Арачиев, Митю Данев Попов и Стамен

 

 

1. Кепов — ц. к. стр. 177—178.

 

2. Пак там, стр. 188.

 

146

 

 

Кърмов, взели черно знаме и отишли на връх Власевица, където бил главатарят на помаците Адил ага.” [1]

 

Около половин час те водили преговори с Адил ага за прекратяване на огъня. И уж се разбрали с добро. Но когато тръгнали да си отиват, „не изминали 50—60 крачки и се чуват гърмежи — тримата старци са пронизани в гърба и се търкулнали по стръмната поляна” [2]. Тази с нищо неоправдана вандалщина лежи на везните само на „тъмрашлии”.

 

Кепов пише, че след Освобождението „Ахмед Пехливанов от с. Орехово” признавал, че той извършил това злодеяние, за да предотврати по-голямо нещастие, тъй като помашките главатари приели само привидно примирието, а смятали да избият всички, когато се предадат.

 

Дали причината е такава, не може нито да се каже, нито да се отрече. Но в случая е важно станалото. Кепов твърди, че парламентьорите са убити на 1 май, т. е. след прекратяване на всички боеве. По този случай авторът пише: „Всеки ще се запита, па и ние се питаме: защо парламентьорите се упътват към помашкия щаб там горе, чак на връх Свети Влас, а не при Рашид паша, който се намира само на 175 метра от черквата и който е върховен началник не само на войската, но и на всичката останала паплач... Перущенци не са могли да не знаят какво още с пристигането си Рашид паша поема общата команда и че от него вече зависи тяхната участ, а не от който и да е помашки главатар” [3].

 

Като се спира на същия въпрос, Гълъбов-син пише, че това е станало не на 1 май, а на 28 април сутринта. Според него „Исин Пехливан от с. Райково стрелял в гърбовете им и ги убил на място. . .” [4]

 

Анализът на фактите показва, че това не е станало нито на 1 май, нито на 28 април. В цитираното вече „изложение”, останало неизвестно и за двамата автори, се подчертава, че това е станало „в деня преди бомбардирането на долната черква”, а то значи на 29 април. В посоченото вече „изложение” се подчертава, че пратениците заминалг при Адил ага, след като две жени ходили при Рашид паша и той обещал да ги запази, но на дело не направил нищо и хората загубили вяра в него. Старците може да са отишли при Адил ага и

 

 

1. Кепов — ц. к., стр. 171.

 

2. Пак там, стр. 174.

 

3. Пак там, стр. 172.

 

4. Гълъбов — ц. к., стр. 130.

 

147

 

 

за това, че тъмрашлии говорят български език, че с Адил се познават и може би са очаквали повечко милост.

 

В края на краищата най-важното е, че парламентьорите са отишли и са убити. По-вероятно убиецът Ахмед Пехливан да е от Орехово, защото досега няма други данни българо-мохамедани от Ахъчелебийска (Смолянска) кааза да са участвували в съсипването на Перущица.

 

След като на 1 май черквата е била отворена и останалите живи са се предали, победителите се отдали на безмилостен грабеж. Грабили са всички — и редовна войска, и башибозуци, че и българи от съседна Устина [1]. Тъмрашени са карали с коне плячка от Перущица в Тъмраш. Така те са отбелязали една тъмна страница в историята на своето село и са поставили началото на собствената си трагедия, която тепърва щяха да изстрадат и самите те. Но за това по-късно.

 

 

д) В Сотир, Батак и Брацигово

 

Българите в с. Сотир (Храбрино) също въстанали на 25 април 1876 година. През нощта те се отправили в родопските гори, а поп Тодор и иякои други отишли чак при въстаниците от Дедево.

 

В някои произведения се твърди, че селото е съсипано от тъмрашлии. От всички тези писания най-важни за нас са две, които се явяват „първоизточници” и заслужават внимание. Така неизвестен автор е писал писмо до Найден Геров: „До 20 души тъмрашлии с троица (?) отишли в Сотир и откак яли и пили били жените на Павле и Костадин Тодорови, а Костадину посекли и двете деца, но на излизане срещнали жената на селския чорбаджия Сотир Христов, те били и нея, която по причина на трудността ѝ, боят се да не пострада. . .” [2].

 

Захари Стоянов в „Записките...” също пише, че „в Сотир Исмаил и Адил ага от с. Тъмраш били предводителите” [3]. В литературата от по-ново време също се твърди, че село Сотир е опожарено, че има избити много хора, че нападателите са тъмрашлии, и то Смаил и Адил ага, а според някои дори Ахмед ага и т. н. Всичко това е плод на историческата инерция.

 

Село Сотир не е опожарявано, защото тогава е населено

 

 

1. К. Гълъбов — ц. к., стр. 128.

 

2. ААН — ф. I, оп. II,ч . 8, л. 1304.

 

3. З. Стоянов — „Записките ...”, 1892 г., стр. 665.

 

148

 

 

главно с турци, които участвуват в потушаването на въстанието в околните села. Имало е само около 10—15 къщи български. Опожарени са две къщи и убити двама души. Зулумството е сторено от местните турци, а не от тъмрашлии. Това се доказва от един оригинален документ, издаден десет дена след въстанието от самите българи в с. Сотир. Като изпращат оплакване до пловдивския митрополит, сотирци пишат:

 

„Ваше Превъзходителство,

 

На миналия месец 26-ти нашите съселяни-турци, освен що запалиха къщата на нашия съселянин Павлю Тодоров, но хванаха без никаква вина учителя ни Яне Панайотов и Никола Вълчанов, които заклаха и хвърлиха труповете им та изгориха в огъня; после, ако и да поискахме костите на изгорените наши селяни, за да ги туриме в черквата, те ни отказаха, за да се не намерят; прочее за да не паднем под отговорност защо не сме казали, ние като духовни ваши чеда известяваме ви да знаете и като целуваме светата ви десница, оставаме ...” [1]

 

Този неизвестен досега документ има първостепенно значение и събаря всички измислици и твърдения, почиващи на неосведоменост.

 

Турското правителство тогава изопачи фактите, като ги използува за свои користни цели. Анкетната комисия беше писала в своя „Важен рапорт”, че „българите от смесеното с турци село Сотир подпалили къщите си и избягали в планината, съселяните им мюсюлмани се затекли и угасили пожара, без да се докосват до имотите им, които запазили до игла и ги предали на завърналите се българи” [2]. Разбира се, всичко това бе измислено. За разлика от други села, в Сотир никой не е палил къщите. Истината е показана най-точно от самите българи в Сотир.

 

Много автори пишат, че тъмрашлии са участвували и в пожарите и клането на Батак, Брацигово и други села. Ще се спрем само на някои от тях, защото и това ще покаже истината. Така Атанас Мишев от Брацигово, участник във въстанието, пише: „Чу се друго пушкане изкъм Нерезето. Изтам нападнаха башибозуци тъмрашлии .кричимци и от други места . . .” [3] И по-нататък Мишев пише, че „Тъмрашлията Ахмед

 

 

1. ААН — ф. 1, оп. 2, а. е. 1411, л. 1081.

 

2. Сб. БАН, 1914 г., т. III, стр. 39—40.

 

3. В-к „Марица”, 1881 г., бр. 268 от 13. III., стр. 4.

 

149

 

 

ага (предвождал) 4500 души” [1]. Авторът сам не е видял, но това му казал един старец, който пък научил горното от друг и пр.

 

Още Захари Стоянов осмя Ат. Мишев заради измислици и преувеличения [2]. И той бе прав, защото документите категорично опровергават „творението” на Мишев. Но това не пречи на някои автори пак да се позововават на него.

 

Други обвинения за тъмрашлиите:

 

В 1876 година вестник „Напредък” пише: „Батак — 700 къщи са разорени от Ахмед ага Тъмрашлията, около 2000 жители заклани, след като предали оръжието си” [3]. По признание на автора данните са взети от английския вестник „Дейли нюз”, който излиза в Лондон, а не от лични наблюдения. Това непроверено съобщение влезе и в доклада на княз Церетелев от юни 1876 година. [4] Неизвестен автор на 7 юни 1876 година от Пловдив пише: „Докато тези събития се разиграха тук, помаците от село Тъмраш (Родопите) нападнали село Батак. Селяните барикадирали селото и отстоявали четири дни, като убили около тридесетина души от обсадителите ...” [5]

 

Този въпрос е засегнал и Хр. Гандев в своята книга за Априлското въстание. Той пише: „Напразно налитали десетки пъти от всички страни башибозуците на Барутанлията и Тъмрашлията, който дошел от Перущица” [6]. А Христо п. Константинов беше писал, че рупчоските помаци, т. е. тъмрашлии, „бяха участници в опустошаването на Перущица, изклаването на Батак и зверствата в Брацигово, Панагюрище и др. места” [7]. Излиза, че тъмрашлии са потушили Априлското въстание и в Родопите, и в Средногорието.

 

Могат да се намерят още списания и вестници, спомени, дописки и книги, в които се твърди, че тъмрашлии и дори лично Ахмед ага са клали и палили в Батак, Брацигово, Брестовица и други села, в това число и в Средногорието. Но за онова време това е лесно обяснимо. Много автори са писали според мълвата или са препечатвали други издания.

 

Сега вече има написани много книги, спомени и специални изследвания за Батак и Брацигово. Никой, който сериозно се занимава с историята на въстанието, вече не пише, че тъмрашлии

 

 

1. В-к „Марица”, 1881 г., бр. 275, стр. 3.

 

2. З. Стоянов — Записките ..., стр. 681.

 

3. В-к „Напредък” — Цариград, 1876 г., бр. 95, стр. 374.

 

4. Сб. „Априлското въстание”, 1954 г., т. I, стр. 486.

 

5. Пак там, стр. 535.

 

6. Xр. Гандев — Априлското въстание, Сф., 1956 г., стр. 135.

 

7. Хр. п. Константинов — Непокорените села, кн. I, стр. 14, 1887 г.

 

150

 

 

тук са клали и палили. Но все още се срещат и хора, които продължават да забъркват съзнанието на читателите. Ето какво пише Запрян Грозданов в една дописка „Стопанинът на Тъмраш” не в 1876, а в 1968 година: „Това е бившето село Тъмраш — ако си чувал за него. Това диво място е прокълнато от българина (като че ли Тъмраш не е българско село!). Някога оттук са тръгвали ордите на Тъмрашлията, които клаха мало и голямо в Батак, в Перущица” [1].

 

В книгата си за Петлешков, излязла в 1969 година, Георги Крънзов пише: „Той съобщава, че билюкбашията вика свещениците и чорбаджиите да идат в Чанакчиево да сключат примирие, иначе идващите от Тъмраш башибозуци ще разсипят Брацигово” [2]. Според автора това е станало на 27 април 1876 година, т. е. точно в деня, в който тъмрашлии се явиха пред Перущица. Вярно, авторът никъде не говори, че тъмрашлии действително са нападнали Брацигово, но все пак у читателя може да остане такова впечатление.

 

В своята статия Манолови са написали дословно:

 

„След смазването на въстанието в Перущица Ахмед ага тъмрашлията се озовал със своите башибозуци пред Брацигово.” [3]

 

През 1876 година вестник „Източно време” в броя си от 8 май, т. е. десет дни след въстанието, е описал подробно клането в Перущица, опожаряването на черквата и пр. Всичко е описано подробно. Авторите са допуснали само една „малка” грешка, като приписват всичко станало не в Перущица, а в Брестовица [4]. И обърнете внимание, те пишат, че са „очевидци”.

 

През 1876 година, когато няма телефони, радио, влакове, самолети, пътища и пр., когато от Батак до Цариград се е ходило за един месец, когато съобщенията в Родопите са по-лоши от ада, когато авторите на всяка дописка нямат възможност да сверят фактите и имената на място, когато новините се вземат и пишат по слух от втора и трета ръка и т. н., не е за учудване и дори за обиждане, че могат да се появят я неистини. Но да пишеш въображаеми неща през 1968 година вече е недопустимо.

 

да да не остане съмнение у читателя дали тъмрашлии са участвували в потушаването на въстанието в Брацигово и

 

 

1. В-к „Труд” от 3 април 1968 г.

 

2. Г. Крънзов, — Васил Петлешков, 1969 г., Сф., стр. 248—249.

 

3. Сп. „Исторически преглед”, кн. I, 1972, стр. 107.

 

4. В-к „Източно време”, бр. 8 май 1876 г.

 

151

 

 

Батак, ще приведем следните два довода: първо, въстанието в Батак е потушено по същото време, когато е потушено и в Перущица, където тъмрашлии участвуват до един. Второ, в цитирания вече турски „Важен рапорт” до Високата порта е казано изрично, че Брацигово е покорено от турските редовни войски начело с Хасан паша [1]. А на 5 май е пристигнал и Рашид паша.

 

Най-после целият ход на Априлското въстание показва категорично, че тъмрашлии нито са могли да бъдат, нито са били в което и да е село западно от река Въча.

 

 

е) Въстанието, политиката, пропагандата и Ахмед ага

 

Въстанието и погромът в Бойково, Дедево, Перущица и навсякъде в страната трая неделя-две. После всичко утихна. Остана тежко ранената родна земя и... хората. Недокланите, осиротели и бездомни хора. Останаха раните в душите, които и времето не може да лекува. И омразата, смъртната омраза към поробителя. Месеци, а след това и години отблясъците на въстанието пълнеха страниците на вестници, списания, книги. И понеже всеки автор гледаше на събитията през свои очила, около тъмрашлии се заплетоха такива възли, които ние и да искаме, не можем да отминем. От всички тези възли най-важни считаме три.

 

Първият — защо и как турската официална власт си измиваше ръцете с тъмрашлии? Вторият — бил ли е Ахмед ага главатар на тъмрашлии при смазване на въстанието в Бойково, Дедево, Батак, Брацигово, Перущица и пр? Третият — защо и как Ахмед ага спаси няколко села в Рупчоска нахия от погром?

 

Да започнем с първия. Защо и как турската официална власт се стремеше да си измие ръцете с „тъмрашлии” и всички башибозуци.

 

Подвигът на априлци и невероятните жестокости на турската власт се разнесли открай докрай по света. Вестниците в Русия, Англия, Австро-Унгария, Италия, Франция всекидневно пишели. От различни позиции и с различни намерения правителствата на различните страни обърнали поглед към Турция. И дотогава империята е била загнила до корен. Бунтовете

 

 

1. Сб. БАН, 1914 г., т. 3, стр. 42.

 

152

 

 

в Мала Азия и особено в Близкия Изток, въстанията в Босна, Херцеговина и Черна гора, изпразнената държавна хазна и т. н. довели до небивало брожение в цялата империя. Изострила се и борбата за власт в самия султанат.

 

Априлското въстание се явило като нова главня в барута. Целият народ открито заговорил, че всичките беди на империята идат от некадърността на султан Абдул Азис и неговото управление. Султанът от своя страна прехвърлял вината върху своите помощници. Първата жертва в търсенето на политическо оправдание станал пловдивският мютесариф Азис паша. Той бил обвинен в „некадърност и симпатии към славяните”. [1] (Според някои източници, той е от потурчен славянски род). И още на 27 април Хамид паша дошъл в Пловдив и безцеремонно съобщил на Азис паша, че трябва да предаде ключовете на касата и още същия ден да се измита от града, ако иска да се отърве само с това.

 

Но тази жертва на султана не можеше да успокои духовете. И на 17/18 май, когато въглените на въстанието още тлееха, Мидхад паша, потомък на потурчени българи от Ябланица, Ловешко; и Хюсеин авни паша свалиха, а след това и убиха султан Абдул Азис. [2]

 

Разигралата се борба за власт се води с най-жестоки средства между привържениците на старото и новото правителство. Започна една броеница от кланета, детронации, арести, обвинения и контраобвинения, в които участвуваха пряко не само върховете. Събарянето на султан Абдул Азис се представяше от новите управници като „велико дело”. В цялата страна се насрочваха небивали донанми, издигаха се знамена, уреждаха се приеми на консули и посланици по случай „възкачването на престола на султан Мурад”. [3]

 

Дошло на власт след кървав преврат, не без знанието и помощта на Англия, новото правителство започна разправата със своите противници. Много умело то използува Априлското въстание за свои користни цели. За да укрепи и позицията па Турция, и своята лична власт и да закьори очите на световната общественост, то назначи анкетна комисия, която да „изследва” причините и виновниците за въстанието. Неин ръководител бе Саадула бей.

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, т. I, стр. 283.

 

2. Ив. Андонов — „Из спомените ми от турско”, Пл., 1928 г., ч. II, с. 41.

 

3. Сб. „Априлското въстание”, т. I, стр. 427.

 

153

 

 

Комисията трябваше да докаже, че виновници са: първо, българите, подтикнати от чужди страни и по-специално от Русия; второ, некадърните управници от старото правителство, които са вече свалени; трето, местните водачи на мюсюлманското население, които не се покоряват на централната зласт. На всички виновници щеше да се търси отговорност.

 

Дошли на власт чрез кървав преврат, Мурад и Мехмед Ружди издадоха нарочна „Прокламация”, в която зовяха за мир, ред и тишина [1]. Но поне за лице пред чужденците някой трябваше да „опере пешкира”. Първата жертва на такива мисли стана сваленият пловдивски мютесариф Азис паша.

 

Азис паша обаче разбираше накъде бие работата и потърси закрила при англичаните. Пред английския консул Елиот той наклевети Найден Геров, че подготвил и ръководил въстанието и че „брат му (?) е между въстаниците” [2]. Въстанието се пренесе в сферите на голямата игра между великите сили.

 

Руският посланик в Цариград също разбираше стремежа на англичаните и па турската власт да си измият ръцете с русите, с българите и с местните водачи на башибозука и на 23 юни княз Церетелев, втори секретар на руското посолство в Цариград, получи заповед да замине за Пловдив и проучи нещата на самото място [3].

 

Като научил за това, английският министър на външните работи лорд Дерби изпратил телеграма до своя дипломат в Одрин: „Нареждам ви да заминете за тези места, да установите истината по тези слухове и да съобщите резултата направо на мен във възможно най-късия срок” [4]. Лукавият Дерби предварително и хитро насочва своя довереник да докаже, че жестокостите са „извършени от турските нередовни войски”, т. е. от местния башибозук, а не от пашите.

 

Под страх от данните на руските представители и от собствената си опозиция, която се стремяла да използува събитията в България за сваляне на правителството, Дерби и Дизраели се съгласиха да се състави анкетна комисия, като наредиха да се включи в тази комисия и английският секретар в Цариград Уолтър Беринг [5]. С тази комисия тръгна и

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, т. I, стр. 399.

 

2. Пак там, стр. 341.

 

3. Пак там, стр. 499.

 

4. Пак там, стр. 509.

 

5. История на България, 1954 г. т. I, стр. 483

 

154

 

 

секретарят на американското посолство Евгени Скайлер със своя преводач и драгоманин Петър Димитров.

 

Дошли в Пловдив всеки по своя път и със своя задача, със свои очи и уши, започнаха да обикалят, разпитват, „проучват” и доказват онова, което е нужно на неговото правителство. Всеки гледаше фактите според целите си, които преследваше. Но разоренията и жестокостите бяха толкова очевидни, че никой не можеше да ги отрече. Само обяснението на фактите бе различно.

 

Английският вицеконсул Дюпюи също призна жестокостите и разрушенията. Той изопачи само две неща — причините и целите на въстанието. В духа на исканията на Дерби той донесе: „Разправя се без всякакъв опит за прикриване, че руският консул в Пловдив бил единственият виновник за печалните нещастия, сполетели това цветущо село (Перущица). Те били нападнати от башибозуците под командата на Тъмрашлията Ахмед ага... Перущица на 13, а Батак — на 9 май” [1]. И по-нататък Дюпюи допълва: „Уведомен съм от достоверен и независим източник, че българското въстание е било грижливо и умело подготвено от хора, притежаващи познание и опитност във военната тактика от чужди страни. Ако техните планове (на чуждите страни) бяха успели, или ако българите бяха взели надмощие над турците, няма съмнение, че съществуването на турците на Европа щеше да бъде поставено в опасност и че българите щеше да извършат далеч по-големи жестокости” [2].

 

Както вижда читателят, Дюпюи изопачава самите факти, но дава така необходимите опорни точки на своето правителство. Той „доказва”, че са виновни русите, местните водачи на нередовните турски войски и българите. Точно това, което му искаше Дерби.

 

Всичко е от ясно по-ясно. Английската дипломация не се интересува от страданията на българите и виновниците за тях. Тя се страхува за съдбата на Турция на Балканския полуостров, а то значи и за собственото си влияние. Затова насочи ударите там, където ѝ бе необходимо. В крайна сметка цялата дипломатическа игра зад гърба на българите блесна в циничната фраза на лорд Биконсфилд в парламента: „... избиването на 12 000 души (а те бяха 30 000) не е достатъчно, за да накара английската империя да наруши своите договори и

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, т. I, стр. 524.

 

2. Пак там, стр. 525.

 

155

 

 

да измени своята традиционна политика” в защита на Турция [1].

 

Каква мерзост!

 

Със свои очи и уши проучваха фактите и американският дипломат Скайлер, и австроунгарците, и германците, и гърците и пр.

 

Турската анкетна комисия, в която за голяма представителност беше включен и Хаджи Иванчо Пенчович, пристигна в Пловдив и месеци води „безпристрастни” разследвания. Тя, разбира се, „доказа”, че са виновни русите, българите, „най-привилегнрованите пред правителството"и местните мюсюлмански водачи като Тосун бей, Ахмед ага Барутанлията и др., които не са взели мерки да не се вдига въстание, а после „самоволно” го потушили.

 

За да докаже своята „справедливост и безпристрастие”, комисията арестува няколкостотин българи, а заедно с тях и Тосун бей, разорителя на Клисура, Ахмед ага Барутанлията и Али Пехливан от Чепино. Като донася на своето правителство за станалото, английският дипломат Колверт съобщава, че „Ахмед ага и Али Пехливан са в затвора и ще бъдат съдени” [2].

 

На 29 септември същата година в. „Стара планина” пише: „Ахмед Барутанлията и Тосун бей вече са докарани вчера з града и турени в затвора. Да видим какво има да излезе и от това” [3].

 

Шахматната игра в голямата политика чрез арестуване на някои от местните водачи на башибозука се долавя от руските дипломати още тогава. На 4 октомври вицеконсулът И. Иванов прави доклад за дейността на комисията и като подчертава, че тя е изцяло под влиянието на английския дипломат Беринг, допълва, че Тосун бей енергично отхвърля своята виновност и заплашва, че ще покаже заповедта на правителството, с която то му е предписвало да действува с башибозука” [4].

 

Стремежът на официалната турска ьласт да си измие ръцете с местните башибозушки водачи, с тъмрашлии и въобще с башибозука, като представи кланетата като селски междуособици, беше доловен за първи път и разобличени от самия

 

 

1. История на България, 1954 г., т. I, стр. 484.

 

2. Сб. „Априлското въстание”, т. I, стр. 555.

 

3. В. „Стара планина”, бр. 15. 29. IX. 1876 г., стр. 4.

 

4. ИХБ — БАН — инв. № 2423, стр. 37.

 

156

 

 

Макгахан. В едно от своите писма от Пловдив още през юни 1876 година той писа:

 

„Говорят, че всички зверства в България са направени от нередовните войски, над които турското правителство нямало никакъв контрол и затова Портата за тях не е отговорна, а напротив, би била радостна, ако можеше да удържи башибозука. За зла чест множеството фактове показват лъжливостта на един подобен поглед” [1]. По-нататък, като развива своята теза все в този дух, Макгахан писа: „Хафъз паша постъпи по-умно от Ахмед ага, като заповядал в първите три дни след това чудовищно клане да заровят всичките трупове и с това скрил дирите на клането” [2]. И на края: „Вред клането е станало по приказанието на правителството и злодеите, които са направили ужасните зверства, получавали са награди и почести” [3].

 

Българският народ още тогава е схванал хитрините на турците и англичаните, които с точно определена цел изсипват вината върху местните мюсюлмански водачи, а Манолови през 1972 г. не можаха да я видят. В писмото на Методи Кусев от 16 септември 1876 година до Марко Балабанов и Драган Цанков четем: „Те (правителствените чиновници от комисията на Саадула бей и Беринг — б. м. А. В.) отиваха да съдят главатарите на башибозуците, които уж без правителствено позволение опустошиха страната, но работата ще излезе, както бях ви писал в последното писмо. Те се изпращат не да издирят, но да прикрият, да потъпчат истината и да ги представят по друг вид работите”. И по-нататък авторът допълва: „те главатарите нищо не са извършили без да имат писмена заповед. ..” И още по-надолу: „Ако правителството искаше да открие и да издири истината, трябваше първо да изпита Азис паша... Акив паша... Шевкет паша..., както и Хафуз паша и Рашид паша и после второстепенните . . .” [4].

 

Специално за участието и велзевулската роля на господин Уолтър Беринг, на когото Манолови така силно вярват, Методи Кусев в друго писмо до същите адресанти в Лондон пише: „Г-н Беринг твърде предпазливо и изкусно се е постарал да прикрива истината и да защитава до една степен делата на

 

 

1. Макгахан — Турските зверства в България, Сф., 1880 г., стр. 6.

 

2. Пак там, стр. 44.

 

3. Пак там, стр. 45.

 

4. Сб. „Априлското въстание”, т. 1, стр. 565—566.

 

157

 

 

турците, като се мъчи в известен случай да ги намалява и да ги прикрива с едно адвокатско избягване” [1].

 

В нашата история позицията и творенията на Беринг и сие са отдавна известни и отречени от всички, които добросъвестно са проследявали истината. Но това не пречи на Манолови отново да се позовават на тези емисари и съзнателно или не да възкресяват англо-турската линия в осветляване на въстанието. Как иначе да си обясним желанието им да докажат, че не официалните турски власти, а башибозушките водачи, и по-специално Ахмед ага Тъмрашлията, са смазали въстанието [2], че Рашид паша „пристигнал късно”, че не ръководил потушаването, че не проявил жестокости, а всички тези деяния извършил Ахмед ага Тъмрашлията [3]. Та нали точно това целяха да докажат англо-турските емисари от турската правителствена комисия? Разбира се, Ахмед ага не е сторил нищо сам, не е потушил въстанието сам, сторили са го водените от него българи-мохамедани. И оттук нататък до въпроса, доколко българите-мохамедани са българи, има само една крачка. Ако Манолови не могат да напразят тази крачка, има други, които ще я направят.

 

И Манолови залагат на съобщенията, че Ахмед ага е бил арестуван и съден, както пише Скайлер [4], а после и неговият преводач и секретар П. Димитров [5], а оттам и Кепов, и Гълъбов. Но това не е истина. Арестуван, съден и заточен в Мала Азия е бил Ахмед ага Барутанлията, където не е останал дълго. След подписването на Берлинския договор в 1878 година се завърнал в Бурутин и заживял богато като търговец и стопанин на големи стада. В Диарбекир обаче заболял от проказа. През 1881 година болестта го съборила на легло и постепенно се превърнал на куп изгнило месо. И тъй умрял в мъки, сам, изоставен от всички, дори и от семейството си [6].

 

А сега да се върнем на втория интересуващ ни въпрос — бил ли е Ахмед ага Тъмрашлията главатар на „тъмрашлии” в смазване на въстанието в Бойково, Дедево, Перущица, Батак, Брацигово и Панагюрище?

 

Тук авторите се разделят на две. На какво се позовават

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, т. 1, стр. 374—375.

 

2. Сп. „Исторически преглед”, кн. 1. 1972 г. стр. 106.

 

3. Пак там ... стр. 107.

 

4. Г. Гълъбов — ц. к., стр. 264.

 

5. П. Димитров — Спомени по изследване на турските зверства, С, 1918, с. 15.

 

6. Тр. Керелов — Батак глава не скланя, Соф., 1966, стр. 166.

 

158

 

 

онези, които твърдят, че Ахмед ага е ръководил съсипването на речените села?

 

За първи път името на Ахмед ага Тъмрашлията се свързва с Априлското въстание през 1876 година в едно приложение към доклада на княз Церетелев. Като изброява загубите и пораженията на народа, Церетелев между другото пише: „... Село Батак — 700 къщи, разрушено от Ахмед ага от Тъмраш” [1].

 

Сега е безспорно изяснено, че въстанието в Батак е потушено не от Ахмед ага Тъмрашлията, а от Ахмед ага Барутанлията, тогавашен турски околийски чиновник в Доспат. Но тогава малко хора знаеха и правеха разлика между двамата ахмедовци. Руският консул в Пловдив Найден Геров, който добре познаваше Тъмрашлията, още в дните на въстанието бе извикан в Цариград и по дипломатически съображения остана там в посолството. Княз Церетелев пристигна в Пловдив и в първите си съобщения не правеше разлика между Ахмед ага Барутанлията и Ахмед ага Тъмрашлията. За него те бяха едно и също лице. Това се вижда от няколко негови съобщения.

 

Друго съобщение за Тъмрашлията дойде от английския консул в Одрин Дюпюи от 7 август 1876 година. В своя доклад той пише: „Те били нападнати от башибозуците под командата на Тъмрашлията Ахмед ага. .. Перущица на 13, а Батак — на 9 май...[2] Както е видно, и за Дюпюи в този момент има само един Ахмед ага, който коли и пали и в Перущица, и в Батак.

 

Трето съобщение, в което се говори за името на Ахмед ага, е една дописка на английския вестник „Зорница” в Цариград. На 3 септември 1876 година вестникът описва въстанието в Перущица и между другото се казва: „Тука башибозуците са били под командата на Тъмрашли Ахмед ага” [3]. Данните са взети от американския консул Скайлер [4]. Тези отречени отдавна твърдения са основните източници и за Манолови [5].

 

В първите дни и седмици нито един вестник няма свой кореспондент в района на въстанието. Вестниците излизат в Цариград, Москва, Париж, Лондон и други градове. Те препечлтват един от друг дописките си или черпят сведения от

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, 1954 г., Сф., т. I, стр. 535.

 

2. Пак там, стр. 524.

 

3. В. „Зорница” 1876 г., Цариград, бр. 36 от 3. IX. стр. 143.

 

4. Пак там, бр. 35, стр. 139.

 

5. Сп. „Исторически преглед”, кн. 1, 1972, стр. 105.

 

159

 

 

частни лица и писма, които идват с голямо закъснение, а авторите им не са очевидци и разказват каквото сами са чули [1].

 

Два месеца след въстанието, през юли 1876 година, и Евгени Скайлер, генерален секретар на американското посолство в Цариград идва в Пловдив, за да се запознае със събитията. На две места в доклада си споменава името на Ахмед ага като потушител на въстанието.

 

Около 40 години по-късно Петър Димитров, тогавашният преводач и драгоманин на Скайлер, написва свои „Лични спомени”. . ., в които буквално повтори казаното от неговия господар и направи няколко „допълнения”. Според него Перущица е била смазана „от башибозуците на околните помашки села (?) начело с Тъмрашлията къраагасъ Ахмед ага и един табор редовна войска” [2].

 

Главно на Скайлер и на вестниците от онова време се позовава и Хр. п. Константинов, когато писа: „През време на Средногорско-родопското въстание в 1876 година Тъмрашлията (не уточнява кой, но се подразбира за Ахмед ага), по заповед от Пловдив и Одрин въоръжи помаците и циганите от целия Рупчос и съсипа Перущица. За тези му подвиги той явно е бил осъден на смърт, а тайно награден от турското правителство” [3].

 

За първи път именно Скайлер пише, че „Ахмед ага Тъмрашлията, водителят на башибозуците при Перущица, е бил награден със сребърен медал”. [4] Това съобщение на Скайлер, стана източник на всички по-сетнешни твърдения, в това число и на Манолови. То бе препечатено и в цариградските вестници и извън пределите на Турция. Така миланският вестник „Ломбардия” писа: „Както ни съобщават от Константинопол, тукашните руси, немци и италианци, наградени с турски ордени „Меджидие 4”, са ги върнали на правителството заедно с патентите за носене, обяснявайки писмено, че след награждаването на Ахмед ага с орден „Меджидие” за това, че е разгромил

 

 

1. Сп. „Исторически преглед”, 1968 г., кн. I, стр. 144.

 

2. П. Димитров — „Лични спомени по изследването на печалните събития, Сф., 1918 г., стр 15. Книгата на П. Димитров е изпълнена с неточности. Освен помаци, за него няма никакви други мюсюлмани срещу Перущица. Още по-странно е това, че въпреки явните грешки на Димитров, някои съвременни автори продължават да се позовават на него, и то по конкретни неща.

 

3. Хр. п. Константинов — „Непокорените села”, сп. „Родопски напредък”, кн. 19, стр. 11. В другите издания на книгата тази мисъл на автора е видоизменена, без името на Ахмед ага.

 

4. Вж. К. Г. „Въстанието на героична Перущица”, стр. 264.

 

160

 

 

Батак, считат, че е невъзможно повече да останат кавалери на този орден” [1].

 

Както е видно, героят от Перущица и Батак е един и същи. Скайлер по редица съображения и недостатъчна проверка на самите факти стана източник и на други погрешни твърдения. В своя доклад например той пише, че в Перущица въобще не е имало въстание, нещо, което не може да се приеме от никого. За грешките на Скайлер, а може би Скайлер съзнателно правеше това, говори и К. Гълъбов. Но интересно защо самият Гълъбов се позовава на Скайлер за ордените, като го „допълва”, че и „тримата братя тъмрашлии — Ахмед, Адил и Смаил” — били наградени с ордени [2], нещо, което не почива на никакви основания. Още по-неубедителни са Манолови, които продължават да твърдят, че Ахмед ага е награден и наказан [3].

 

Макгахан пръв откри, че в печата и в официалните доклади погрешно се смесват Барутанлията и Тъмрашлията. В една своя дописка той обърна внимание, че те не са едно и също лице и не бива да се смесват [4]. Макгахан също писа, че Тъмрашлията е бил в Перущица, но той съобщава, че това му е казала арменката, която била „подлудяла от ужаса” [5].

 

От самите перущенци — участници и изследователи на въстанието — само Спас Гълъбов пише, че Ахмед ага седял накрай селото и наблюдавал от върховете с телескопа си [6]. Друг конкретен факт никой от тях не съобщава. В 1958 година К Гълъбов-син повтори казаното от бащата [7]. А в 1963 година Н. Жечев повтори Константин Гълъбов [8].

 

Личното участие на Ахмед ага Тъмрашлията навлезе и в художествената литература. В своята хубава книга „Цената на златото” Генчо Стоев нарисува един „цялостен” образ на Ахмед ага като потушптел на бунта в Перущица и дори като търсач на заровеното имане по зимниците” [9].

 

Като автор на „исторически очерк” за Перущица Георги Караиванов също приема, че Ахмед ага лично е участвувал в съсипването на селото. И пише:

 

 

1. Сп. „Исторически преглед”, 1968 г., кн. I, стр. 117.

 

2. К. Гълъбов — История на въстанието, Сф, 1940 г., стр. 165.

 

3. Сп. „Истор. преглед”, 1972 г., кн. I, стр. 105.

 

4. Макгахан — Турските зверства в България, 1880, стр. 63.

 

5. Пак там, стр. 79.

 

6. В. „Южна България”, П. 1883 г., бр. 29.

 

7. К. Гълъбов, ц. к. стр. 116.

 

8. Н. Жечев, ц. к., стр. 36.

 

9. Г. Стоев — Цената на златото, Сф., 1967 г., стр. 74—79.

 

161

 

 

„Ахмед ага гледал като хищник, жадувал кръв и казал: „Дайте на всички да изпият по една чаша ракия”.

 

Ракията била раздадена.

 

— Още.

 

Но повече от чаша не се даде. Тогава Ахмед ага се хвана за ятагана, като че ще се втурне сам да сече гяурите и вика: „Хайде-е-е-е, за славата на аллаха . . .” [1]

 

Авторът сам не е изследвал историческите факти. Той дори е направил братята на Ахмед ага — Адил и Смаил — негови „синове”.

 

Най-после в издадената препоръчителна библиография през 1966 година за Априлското въстание е писано: „26—30 април — сраженията на въстаниците от Перущица с турската войска начело с Ахмед ага Тъмрашлията” [2].

 

Както виждате, не през 1876 година, а през 1966, и то „опитни” историци не само „доказват”, че Ахмед ага участвува в перущенската касапница, но той е главатар на всички башибозуци и дори на редовната турска войска.

 

Някои съвременни автори, за да докажат участието на тъмрашлии и по-специално на Ахмед ага в кланетата на Перущица и Батак, се позовават на писаното от Хр. п. Константинов в „Страшната пролет 1876 г.” Там между другото е казано, че синът на Ахмед ага Тъмрашлията, като ходил „да издирва комити в Богутево”, неговите гавази пеели песента „Кадъно, Деридерленко”.

 

Същите помаци били отишли да дирят комити в с. Петково. И в разговора в къщата на Вълчо Кехая синът на Ахмед ага бил казал: „ .. Ръкоса ма още боли от комити колене в Перущица и Батак, ние си знаем сичку кехая, тефтереса ни е в ръки се, соя тефтер го найде бубайку в Перущицкана килсоа...” [3]

 

Ние не можем да се съгласим с казаното от Хр. п. Константинов поради няколко важни обстоятелства. Неправдоподобно е тъмрашлии да търсят комити в Богутево по простата причина, че то е изцяло българо-мохамеданско село. А село Петково е в Ахъчелебийска кааза и тъмрашлии нямат нищо общо с нея. Самият диалог явно е сътворен от автора, може би по преразказ. Това личи и от ахъчелебинския диалект. Макар да нямаха пълно основание, още същата година рецензентите отрекоха книгата. Те забелязаха, че авторът ѝ се е спрял на малоценни

 

 

1. Г. Караиванов — Перущица — гнездо на герои. Соф., 1956 г., стр. 27.

 

2. „Априлското въстание — библиография”, Сф., 1966 г.

 

3. Хр. п. Константинов — Страшната пролет 1876 г., Сф., 1880 г.

 

162

 

 

и непроверени неща [1]. В самия диалог се казва, че тъмрашлии са ходили в Батак, а това е опровергано от самите факти. Нито един автор, нито един документ не потвърждава казаното за участието на който и да е от синовете на Ахмед ага.

 

Като съществен аргумент за участието на Ахмед ага и синовете му в потушазане на въстанието някои автори изтъкват това, че той е бил арестуван, съден и заточен от турските власти. Вярно ли е това? Бил ли е арестуван, съден и заточен Ахмед ага? Не, не е вярно. Тогава откъде пое началото си това твърдение?

 

Като се стремеше да стовари вината върху местните водачи, комисията в Пловдив се опита да арестува както Тосун бей и Барутанлията, така също и братята на тъмрашлията Адил ага и Смаил ага Караходжови. За да създаде обществено мнение, че все пак тя прави нещо и дири виновниците, тя на два пъти публикува следното съобщение:

 

„Лицата, на които имената и отличителните белези са показани по-долу, понеже трябва да се вземат под изпит и под съд пред извънредната комисия в Пловдив за работи, които са забележени в реда на имената им, известява се, че който ги улови и предаде на властта, или пък покаже и извести местата, в които са скрити, незабавно ще му се плати от страна на правителството количеството, показано за всяко едно от тези лица.

 

В противен случай, ако някой крие едно от тези лица, или пък знае мястото, където се е скрило, и го премълчи, ще се накаже според наказателния закон с наказанието, показано за ония, които прикриват затворници.

 

Исмаил ага, от село Тъмраш, в Рупчоската нахия, в Пловдивското окръжие, се дири по причина, че нападнал село Бойково и се е одързостил да гори, да убива и да граби. Този Исмаил е на среден ръст, пълничък, белолик, с кестеняви мустаки и на 35-годишна възраст. За този човек ще се дадат 5000 гроша като награда, който го улови или покаже где се намира.

 

Адил ага, от селото Тъмраш, и брат на речения Исмаил ага, се дири по причина, че нападнал селото Дедево и се одързостил да гори, да убива и да граби. Той е малко висок, белолик, синеок, грапавичък и с жълти мустаки. Който улови или извести где се намира този человек, ще получи за награда 5000 гроша.

 

 

1. Сп. „Пер. списание”, 1884 г., бр. 11, стр. 144—146.

 

163

 

 

Дели Мехмед от село Ситово в Рупчоската нахия се дири по причина, че след изгарянето на село Дедево отишъл с някои башибозуци и се одързостил на убийства и грабежи. Дели Мехмед е на среден ръст, с мургаво лице, с кестеняви мустаки и на 45-годишна възраст. Който улови или извести где се намира този человек, ще получи за награда 5000 гроша.

 

Дели Мехмедоглу Хасан от същото село се дири за същите работи. Той е нисък, пълен, белолик, черноок, с дълги мустаки и на 25-годишна възраст. Който улови или извести где се намира този человек, ще получи в награда 3000 гроша.

 

Молла Али, син на полицейския чиновник от Доспат, се дири по причина на случките в селото Батак. Той е на среден ръст, с кестеняви мустаки, със сини очи и на 35-годишна възраст. Който улови или възвести где се намира този человек, ще получи за награда 5000 гроша.

 

Ахмедоглу Мехмед от селото Дорково в Чепинската нахия се дири по причина на случките в Батак. Гой е на среден ръст, със сини очи, с кестеняви мустаки. Награда — 5000 гроша.

 

Молла Халил, зет на Барутанлъ караагасъ. Ахмед ага, с висок ръст, с жълти мустаки, белолик, черноок и 35-годишна възраст. Който улови или извести где се намира този человек, ще получи за награда 1000 гроша” [1].

 

Съобщението си е съобщение, но да арестуваш тъмрашките водачи, това не е така лесно, както да издадеш самата заповед. Още повече, когато тези главатари знаят по чия заповед са отишли, стреляли и грабили. В рупчоските непроходими гори и деретини действува и друг закон. И турската официална власт е останала само със заповедта. Впрочем тя самата е знаела много добре каква е истината и не е правела особени усилия да залови посочените.

 

От случая от документа за нас е най-важно да разкрием кой е „горил, убивал и грабил” и кого и защо го търси, макар и формално, турската официална власт. Както е видно, Ахмед ага Тъмрашлията не фигурира нито в списъка на арестуваните, нито в списъка на търсените, а не да е бил съден. Този документ дава категоричен отговор и на въпроса — бил ли е Ахмед ага Тъмрашлията водач на башибозуците от рупчоския отред по време на въстанието. Той е в противоречие и с писаното от Хр. п. Константинов за сина на Ахмед ага.

 

В началото казахме, че има и автори, които твърдят, че

 

 

1. В-к „Дунав”, 1876 г., Русе, бр. 1148, 1150, 1152, колона 3.

 

164

 

 

Ахмед ага не е участвувал в кланетата и в разорението на посочените села. Кои са те и какво твърдят?

 

Още преди четиридесет години големият родоповед Васил Дечев написа специален очерк за Ахмед ага Тъмрашлията, в който казва:

 

„Ние твърдим и можем да докажем, че Ахмед ага лично не е участвувал при потушаването на перущенския бунт и никакви преки или косвени заповеди не е давал да се колят бунтовниците и техните невинни жени и деца. Нещо повече. Има доказателства, че Ахмед ага тайно е съчувствувал на бунтовниците, и то по много свои и лични съображения, а главно за това, че не се е спогаждал с пловдивските бейове и управници, особено по въпроси и работи от политически и административен характер. Да се не забравя и това, че тъмрашлии са били добри приятели на съседите си перущенци. Ахмед ага по природа и възпитание не е бил страхливец, лицемер и изменчив, но факт е, че през всичкото време на обсадата, боевете и окончателното сломяване на перущенските борци той е почивал, или е вършел някаква второстепенна и третостепенна забитска работа в българския манастир „Св. Петка Мулдавска”, югоизточно от град Станимака и далече от Перущица и Тъмраш” [1].

 

Васил Дечев написа тези редове за Ахмед ага седем години преди книгата на Кепов и 16 години преди първата книга на К. Гълъбов. Но „Родопски писма” с техния малък обем и тираж се изчерпаха и изчезнаха от пазара още тогава, та малцина дори знаеха за тях. А преди да напише тези редове, Дечев дълго бе проучвал въпроса, разпитвал бе десетки хора от най-близките села до Тъмраш, включително и брата на Ахмед ага — Смаил.

 

Писаното от Дечев за Ахмед ага се посреща по различен начин. Едни го възприемат изцяло [2], други го отхвърлят изцяло [3]. Без да спорим с никого, ще покажем онези аргументи, които съществуват в полза на твърдението на Дечев.

 

Най-същественият аргумент на Дечев е, че Ахмед ага по време на самото въстание е в асеновградските села. Съществуват ли доказателства за такова алиби на Ахмед ага?

 

Още в 1907 година големият родоповед Стою Шишков написа една скица за манастира „Св. Петка Мулдавска” и между другото казва:

 

 

1. В. Дечев — Родопски писма, Сф., 1924 г., стр. 14—16.

 

2. Н. Хайтов — Миналото на Яврово, 1958 г., стр. 41.

 

3. К. Василев — н. к., стр 230—232 и Манолови в ц. к.

 

165

 

 

„В книгата на йеродякон Никифор Стоянов и сега живущ в тоя манастир, озаглавена „Манастирът „Св. Петка Мулдавска и издигането на самия манастир от 1895 г.”, пише: „Справедливостта го изисква да споменем кой именно е отървал манастира, за да не стане пепел през време на грозната 1876 година. През същата година дохождат в манастира кадията от Станимака и с него заедно известният на повечето българи Ахмед ага Тъмрашлията през светлата седмица в петък (в този петък става събор в манастира), игуменът, който и сега управлява манастира, в един разговор казал «а Ахмед ага: „Ахмед ага, баща ти да (кога) бе жив, той е бил най-големият защитник на манастиря ни, той се помина, сега ти оставаш негов наследник, за да браниш и покоовителствуваш манастиря ни”.

 

В отговор на игумена Ахмед ага рекъл: „Попе, ако би някой да ви стори и най-малко зло, извести ме с едно писъмце от две думи и злосторниците под земята да са, ще ги намеря”. И наистина Ахмед ага удържал на думата си.

 

В същата зловеща за България 1876 година, именно в това време, когато башибозуците ударили да палят и горят село Перущица, една орда от 500 души се явила в с. Чаушево, като имала намерение и там да отиде и обере манастира. Ахмед ага, който е бил по това време кърсердарин (пристав по преследване на разбойниците) и обикалял тогава селата около Станимака, за да пази тишината в това размирно време, се намирал в едно село близо до град Станимака (неизвестно ни е името на това село — б. Ст. III.). Известен от манастира за намеренията на помаците, веднага провожда своя юзбашия и съотечественик Мустафа Семерджиолу в с. Чаушево да обади на помаците да не би да отидат в манастира „Св. Петка” и да не би да направят някакво зло, защото казал Ахмед ага „всичките през топуз ще ги прекара”.

 

Главатарите на помаците, като чули заповедта на Ахмед ага, съобщили и на помашката сган и тя се упътила за село Бачково.”

 

И на края Шишков заключава: „Престарелият дядо хаджи отец Макария, който е игуменствувал в „Св. Петка” повече от 45 години, и днес с радост разказва за това единствено добро дело на Тъмрашлията Ахмед ага” [1].

 

От всичко казано от Шишков за нас в случая е най-важно потвърждението, че Ахмед ага е бил по това време в района

 

 

1. Сп. „Родопски напредък”, 1907 г., кн. I, стр. 18.

 

166

 

 

на Станимака, а не в района на въстанието. Тези твърдения на Шишков и Дечев се покриват и потвърждават от други автори, които не знаят за писаното от двамата.

 

Известно е, че Захари Стоянов е организатор на въстанието в Рупчоска нахия. Той възложил на дедевци и бойковци, като избухне въстанието, да се справят най-напред с Ахмед ага. И те наистина се опитали. По този случай Захари Стоянов пише: „За да се накървяват юнаците, отишли няколко души да вардят пътя, отдето щял да мине Ахмед ага Тъмрашлията, за да го убият, но той се усетил каква е работата и ударил на друг път” [1].

 

На кой път са чакали дедевци? Между Дедево и Тъмраш или между Дедево и Станимака? В 1926 година, явно по данни на дедевци, вестник „Родопа” уточнява, че дедевските бойци са чакали към Бяла черква, т. е. на пътя, водещ от Станимака за Тъмраш, „обаче последният минал по друг път” [2].

 

Атанас Даскалов, роден в 1867 година в Дедево, разказваше, че засадата била поставена на билото срещу Дедево, т. е. между Бяла Черква и Станимака, в посока на Юрукалан. Този път са считали за най-възможен, откъдето Ахмед ага ще се върне от Асеновград.

 

За тази засада говори и Златан Иванов още в 1906 година, т. е. преди Шишков и Дечев. Той пише, че Захари Стоянов молил Димо Аргиров (Даскал Димо) „да събере 20—30 юначни хора от Дедево и Бойково, та да посрещнат Тъмрашлията Ахмед ага, който бил в Бачковския манастир, и да го убият” [3].

 

Какво свидетелствуват и пишат участниците във въстанието на Перущица и авторите, които подробно го изследват? Апостол Накев, спасил се от клането в църквата, разказва: „Когато стигнахме долу до касапницата и Тилевото кафене, които бяха малко по на север от църквата, наобиколиха ни башибозушките главатари и започнаха да разпитват нещо моя спътник. Тъмрашлията Смаил ага излезе от касапницата и ни поведе обратно към пощата. Тук той поговори нещо с него и ни върна към долната църква”. И по-нататък: „Пуснаха ме да вляза в двора, но аз казах на Смаил ага, че отсреща, откъм реката стрелят и ще ме убият. Той им извика да спрат” [4].

 

 

1. З. Стоянов — „Записките...”, 1892 г., стр. 665.

 

2. В-к „Родопа”, 1926 г., бр. от 1 юли.

 

3. Зл. Иванов — Даскал Димо, 1906 г., стр. 11.

 

4. Ив. Кепов — ц. к., стр. 176. В 1912 г. Смаил ага е бил арестуван и щял да бъде съден, но поради застъпничеството на стари перущенци той и синът му са били освободени.

 

167

 

 

Апостол Накев е познавал много добре и тримата братя. И не можем да допуснем, че той греши в имената. При това той наистина е очевидец, за разлика от много други, които само се пишат за такива.

 

Георги Натев, също като очевидец, пише: „Изведоха ме от черквата вън. На улицата до черквата кафенето беше още здраво. Тук пред кафенето беше седнал на един стол Рашид паша, а около него стояха прави няколко офицери, Адил ага от Тъмраш и двамата попове от село Брестовица — поп Павлю и поп Тодор, поздравих ги мълчешката и се спрях” [1].

 

Ако Ахмед ага бе в Перущица, то той щеше да се нареди до пашата, а не Салих и Адил, които дотогава познаваха само съседните села.

 

Историкът Иван Кепов, като изследва подробно самото въстание, изрично подчертава: „Самият Ахмед ага не се явил, останал горе да дава наредби за събиране на нови пълчища” [2]. А Константин Гълъбов, най-подчертаният противник на Ахмед ага, и в първото, и във второто издание на книгата си писа, че Ахмед ага не е бил в Перущица, защото „останал да събира башибозуци” [3]. И въпреки това Манолови се позовават на К. Гълъбов, че Ахмед ага е бил в Перущица. [4]

 

Никола Гашаров, също перущенец, пише, че в потушаването на въстанието са участвували Адил и Смаил ага [5].

 

В паметта на хората от родопските села името на Ахмед ага се е съхранило като име на богат, строг, суров, дори жесток, но справедлив управник. Те никога не го свързват с потушаването на въстанието в Перущица и останалите села. Така дядо Никола Димовски от с. Върбово казва: „Може да е правил някъде и лоши работи, ама в наше село Ахмед ага не е правил пакости” [6]. Осман Газев от Осиково, които е седял ратай у Адил ага, казва: „Знам, че Адил е бил в Перущица кога са палили, но за Ахмед ага не знам да е бил в Перущица” [7]. Ангел Аризанов от Лилково, стоял шивач в дюкяна на Ахмед ага, разказваше следното: „Ахмед ага дохождаше при нас на моабет. Кюркен (кожуха) му се разпрал, пък той върви низ скалана, та че вика: „Ангеле, зьоми, дедов, да ма закорпиш — че катга (като че ли) ма са гранки кълвали. Закърпи

 

 

1. Г. Натев — ц. к., стр. 76.

 

2. Кепов — ц. к., стр. 135.

 

3. К. Гълъбов — ц. к., стр. 75 от 1940 г., стр. 122 от 1958 г.

 

4. Сп. „Истор. преглед” кн. I, 1972, стр. 98.

 

5. „Пловдивски общински вестник”, 1932 г., бр. 127.

 

6. Н. Димовски — магнитофонен запис у автора.

 

7. Осман Газев — спомени у автора.

 

168

 

 

ма да не ма подиграва нашес перущицки бабаитин. Галчи за Адил ...” [1]

 

Преди да направим своето заключение по водения спор, трябва да изтъкнем и един друг важен момент от политическата характеристика на Ахмед ага по онова време. Иначе нашата оценка за него и за Априлското въстание в Рупчоска нахия и мястото на тъмрашлии ще бъде едностранчива и саката. Още повече, че тези моменти се изтъкват от някои автори като доказателства, че Тъмрашлията не е участвувал против въстанието и даже е симпатизирал на въстаниците. За какво става дума?

 

Вече бе казано как по време на въстанието в Асеновград се досурнала една башибозушка сган от боровци и лъкавци, за да плячкосва. Видяхме как Ахмед ага спасява манастира „Св. Петка”. Но работата не свършва дотук. Един ръкав от прогонените лъкавски и боровски „едипсизе” се насочил към село Яврово. Тук те взели страха на селяните, „яли до пукване от един казан капама” (варено месо), настанили се „на конаци по разни семейства”, събували и събличали мъжете, рязали пълдъмите на конете, варили им кафе и качамак — с една дума, станали господари на селото.

 

„Такава била обстановката, когато неочаквано към обед откъм „Св. Архангел” се задал на кон спасителят. В негово лице явровци разпознали. Кичели Осман, един от сувариите на Тъмрашлията (Ахмед ага), който неведнъж го придружавал при посещенията му в селото. Бяла пяна хвъркала от алестия кон на Кичелията, а самият той бил изморен, та побелял от умора.

 

Кичели Осман спрял коня на мегдана пред черквата, от седлото накарал тъпанаря да бие сбор и сам започнал да вика:

 

— Чик дишар, бре бороолар (излезте, боровци)!

 

Стекли се отвсякъде башибозуците в очакване, че пашата им дава „изин” да колят и грабят раята. Тогава суварията извадил от позвата книга и започнал да им я чете. Това било писмо да се махнат от мирните села и да вървят накъдето са тръгнали.

 

Башибозуците, които са тръгнали на „яма”, не били никак доволни от такъв обрат на работата. За да не станат никакви бели, докато си отидат, суварията наредил селяните да се съберат всички под негово покровителство в църквата „Св. Богородица”.

 

 

1. Ангел Аризанов — спомените у автора.

 

169

 

 

Отначало хората погледнали с подозрение на това нареждане, но после се успокоили и го изпълнили. Жените били много благодарни и току прегръщали коленете на избавителя и му викали: „Милишишки сулфарийо, ти баща, ти господ” [1].

 

По-нататък авторът разказва, че същите лъкавски и боровски плячкаджии се отправили за Лилково.

 

Дали са същиге или не — не се знае, по се знае, че в Лилково по това време наистина се изтъпанчили подобни неканени гости. Тогава селото е било смесено. Имало и християни, и мохамедани. Те живеели открай време задружно. Мухтарин на мохамеданите е бил Рамадан, а старейшина на християните — Митю Терзиславски. И двамата доверени люде на Ахмед ага Тъмрашлията. Като станали априлските касапници в Бойково и Дедово и убийството на поп Атанас Армазов от Ситово, селяните започнали всяка вечер да се нашупват. Българите-християни масово се криели у българите-мохамедани, особено у Гендурци, Рамаданци и Кросневи.

 

„Сутринта станахме — разказва дядо Колю Ангъчев, — селото опасано от башибозуци. Не дават чиляк да се покаже. Главатарят им отишел в общината, събрал големците и рекъл:

 

— Искам на мъжете пищовите, а на жените пендарите и ще си вървим.

 

— Нашите невести не носят пендари — възпротивил се Рамадан. — Ами вие откъде сте и накъде отивате? — Взел да разпитва и той главатаря.

 

— Откъдето сме — оттам сме! — рекъл оня и после добавил с подигравка: — Ходихме да „кръщаваме” по увона ...

 

Работата станала дебела. Искат оръжие и злато, иначе ще влязат в къщите. А Рамадан гледа да разлага работата.

 

— Ами знае .ли Ахмед ага, бе бимбаши? Той ми е казал без негово име да не пускам чиляк в село.

 

— Знае — рекъл оня и настоявал по-скоро да съберат оръжие и скъпоценности.

 

Какво са приказвали, какво са се карали, по едно време врипнал в общината синът на Рамадан. Подал книга на баща му и си излязъл. Рамадан прочел писмото и погледнал бимбашията: „Е, козум, инак седи работата са ...”

 

Пък тя каква била. Още през нощта, като усетил, че башибозукът влиза в селото, Рамадан оседлал коня и наредил на

 

 

1. Н. Хайтов — Миналото на Яврово, 1958 г., стр. 56.

 

170

 

 

сина: „Бягай в Тъмраш и моли Ахмеда да не барат барем Лилково”. И момчето запенило коня въз Забук нагоре. Хи бре, де бре — в Тъмраш. Агата не знаял каква е работата, слушал го, та че написал писмо. Момчето — ха сега назад, та в село.

 

Гледа Рамадан книгата, та че я подава на бимбашията. Пък оня му вика: „Чети ти на глас!” Трябва да е бил неук!...

 

„Да не сте посмели да побарате някого в Лилково, защото глава за глава ще върви”. Такава била книгата на Ахмеда.

 

Башибозукът скрипнал зъби, псувал, напил се, ама какво ще прави — Ахмед ага не си поплюва. Всички през топуз ще ги прекара. Оттам като се вдигнали, та си отишли. Ама за проклетия, като вървели ей оттам, под Чорбадживи, срещнали една жена, та на Митревата кюприя я свалили. Пътещим я ударили с куршум. Тя станала курбан на село. Ама ако не бе Рамадан, село нямаше да е село. Затова пък сетне, когато дойдоха русите, бойковци искаха да го убиват, че бил заклал двама бойковци в Ивчов дол, но нашенци не го дадоха. Рамадан нямаше вина за тях [1].

 

Според спомените на дядо Ангел Аризанов, дядо Петър Деведжиев, баба Гина Гугова, баба Петра Аризанова и други Ахмед ага спасил Лилково поради настояването на майка му или жена му, Една от тях му викала: „Да не барат Лилково и близките села, че утре кой ще ти жъне нивите, кой ще ти коси ливадите, кой ще ти пасе стоката ...”

 

Възможно е и това да е вярно. Важното в случая е, че Ахмед ага и тук е изиграл положителна роля.

 

От самия разказ на събитията в Лилково личи, че те са станали след потушаване на Перущица, след намесата на Ахмед ага в Мулдава и Яврово, т. е. когато се бил върнал в Тъмраш. Това ще рече, че те са станали в първите дни на месец май.

 

Още един случай от историята на ония тревожни дни заслужава да се покаже, за да се долови и атмосферата в Рупчоската нахия, и личното отношение на Ахмед ага, когато е станало нужда той да покаже себе си. Думата е за случилото се в село Широка лъка. В 1932 година широколъчанинът Паликъщов е описал преживяното в родното му село така:

 

 

1. По-подробно вж. сп. „Родопи”, 1967 г., бр. 3, стр. 8—9.

 

171

 

 

„Кървавите събития, които се разиграха през размирната 1876 година, особено в родопските села Батак, Перущица, не останаха без отзвук и в село Широка лъка, което днес може би щеше да представлява втория Батак, ако по чудо на провидението не беше спасено.”

 

По-нататък авторът разказва как селяните се готвели да празнуват Гергьовден, когато ги сполетяла бедата.

 

„С такива надежди замръкнаха селяните на 22 април (изглежда, че авторът греши в датата — А. В.). Сутринта на 23, когато в ранни зори първият камбанен звън възвести празника на „победоносеца” — селото осъмна заградено от башибозуци, част от които навлизат вътре, измъкват всичкото мъжко население с ругатни и побой, закарват на „Люлката” — лятното хоровище на селяните, красива поляна — срещу селото.

 

Не минава и час и всичко мъжко е вече събрано, обезвредено, липсват още поповете. Събраните хора разбраха своята участ по приготовленията на башибозуците, които точеха ятаганите за предстоящата сеч и засукваха мустаки. взирайки се в хубавите гяурки, дошли с плач да молят прошка за своите мъже и синове. Но ето че карат поп Никола (сега покойник), прегърбен, бледен, уморен, през моста на „Люлката”, който с неимоверни усилия носеше кръста на своята „Голгота”, но този кръст не бе Христовият. Това бе яхналият го помак, който го шибаше и дърпаше за брадата, а други го подкарваха с камшици. На върха на моста трябваше да бъде бутнат в реката, но мислейки, че ще се отърве с малко, те продължиха гаврата си до самата „Люлка”.

 

От друга страна, ето че карат и поп Стоян — жестоко малтретиран, с наведена глава и люлеещи се от побоя крака. Дават се предварителни разпореждания — да се започне с поповете. Моментът е мъчителен и страшен, започват ридания, молби, плачове и топли молитви, от едната страна, и жажда за кръв, грабежи и насилия — от другата.

 

Но ето че някой, протягайки ръка към върха, се провикна: „Спрете, потрайте още малко, хабер може би носи този, който лети към нас от върха”. За миг всички погледи се устремяват на север към връх „Св. Атанас” и действително виждат силует с бързината на кошута да се спуска по пътя на селото, размахвайки бяла кърпа и едва доловими викове ...

 

Тия видения не остават незабелязани от самите башибозуци, които се вледеняват и не знаят какво да правят. Скоро обаче илюзията става действителност. Видението се оформява,

 

172

 

 

приближава, дори гласът му се чува — това е бързият пратеник на Ахмед ага Тъмрашлията с писмо до главатаря на башибозуците да спре веднага изстъплението над селото под лична отговорност дори с главата си” [1].

 

Разказаното от Паликъщов е достатъчно убедително, но Манолови, без да го отхвърлят дословно, така го заобикалят и тълкуват, че по същество го отричат. Те приемат, че Широка лъка може би е спасена, но не от Ахмед ага, а от турчина Халил паша от Скеча, който заповядал на Тъмрашлията да спаси Широка лъка. Те се позовават на писаното от Узунски. В потвърждение на своите мисли съобщават и арестуването на тримата широколъшки водачи и пишат: „За отрицателното отношение на Ахмед ага към широколъшкото християнско население преди намесата на беломорските аги и бейове ни говори и фактът за залавянето на първенците Григор поп Атанасов, Георги К. Шоков и Тено Марин Русиноски и изпращането им при него в Тъмраш. Поради застъпничество на беломорските аги обаче и те, както и събраните на „Люлката” широколъчани, били пуснати да си вървят” [2].

 

Като се прекланят пред турските паши и бейове, те се позовават на Хр. п. Константинов, който описва Халил паша като „человек образован, търговец и влиятелен при иностранните”, т. е. Манолови в случая не се безпокоят, че един турски богаташ може да бъде и образован, и човечен, и добър към чужденците. Но това е по-маловажно. Как точно стояха нещата по спасяването на широколъчани? Какво пише Узунски и защо Манолови го извращават?

 

„В село Широка лъка — пише Узунски — останалите башибозуци воглаве на Керим паша и наш Хасан ага Смаилов и др. събрали всички мъже на „Люлката”. Там ги подложил да си намерят всеки свои поръчител — Кефил — кефиле.

 

В това време пък долу на моста извели баща ми поп Никола и подир него поп Стояна. Таман се готвили да го посекат, в този час той погледнал към Страпът и Рупски камек и един от башибузуците се обърнал към него и го попитал: какво гледаш бе кефир или чакаш москофа да дойде да те куртулиса? А баща ми отговорил: не, ефенди, гледам че вървят хора. Те погледнали към същото место и наистина вървели заптии, лъскали им се пушките, махали с бели кърпи.

 

 

1. Сп. „Родопски преглед”, 1931 г., год. II, бр. 4, стр. 106—17.

 

2. Сп. „Исторически преглед”, кн. I. 1972 г., стр. 108.

 

173

 

 

Тогава желатите спрялн да не го посичат. Когато дошли заптиите в селото казали на главатарите на башибозуците да внимават да не направят някакво зло на населението в Широка лъка” [1].

 

Оттук нататък авторът Узунски започва коментара и също твърди, че Халил паша е главният спасител на широколъшкото население. И естествено Манолови вземат не фактите, а тълкуванието, коментара на Узунски. В интерес на истината трябва да кажем, че всеки, който е прочел всичките 250 страници спомени на Узунски, остава с удивителното впечатление, че Узунски е безкрайно честен и добросъвестен в излагане на фактите и твърде често наивен и неправ в обяснението, в тълкуванието, в коментара на тези факти. Така е и в случая. Той дори стига до тълкуванието, че не Халил паша, а Мехрем Ана”, т. е. „Света Богородица” спасила широколъчани.

 

В потвърждение на казаното ще цитирам и писаното от Узунски и за арестуваните широколъшки първенци, за които говорят Манолови. Като съобщава за тяхното арестуване и закарване в Тъмраш, авторът пише дословно:

 

„В път ги измъчвали не малко, яздили ги през тъмрашката река, преди да ги представят на агата. Последният като стар техен познат, като ги видел, приел ги благосклонно. Заповядал да им определят особена одая — стая под надзор да не би да им се нанесе някое зло”. И по-нататък авторът подробно описва как писарят на Ахмед ага — Цикаля — ги взел под своя закрила и „покровителство и не дал да им се направи никакво зло. Той не пи оставил нито без богата храна, нито без пиене на разни пития, особено ракията и тютюна. При все това през нощта синът на юзбашията Бузю ходил и искал да влезе при тях с другари и да ги избие. Но те не му отворили, в който случай Цикаля се притичал на помощ и отстранявал опасността, като за това той докладвал на агата в благоприятна смисъл за арестуваните”. [2]

 

Разбира се, Манолови съобщават само това, че те са били арестувани, макар да не казват, че не са арестувани от Ахмед ага и нито дума не съобщават, че те са освободени от него. Що се отнася до факта, че Халил паша ги е освободил, или спасил Широка лъка, всеки, който знае къде е Скеча, къде е Тъмраш и къде Широка лъка, може да разбере, че за броени дни, а камо ли за часове, не могат да се свържат тези три пункта.

 

 

1. Г. Узунски — ц. с., стр. 86—87.

 

2. Пак там, стр. 86.

 

174

 

 

И така, Широка лъка, най-многобройното християнско българско село в този район, се спасява.

 

Ето това са действителни страници от характеристиката на Ахмед ага, а в негово лице и на тъмрашлии по време на Априлското въстание. Смятаме, че те не са маловажни и не бива да се отминават.

 

Още през 1931 година Стою Шишков също се спря на обвинението и действителното участие на тъмрашлии и специално на Ахмед ага в потушаването на въстанието и ето какво писа големият родоповед тогава: „... Освен това, че същият Ахмед ага не допуснал ни най-малко зло да се направи и на другите съседни на тъмрашци християнски села: Ситово, Лилково, Широка лъка и другите в целия Рупчос и съседните в Смолянско, Ахмедаа е запазил и манастирите: араповския „Св. Неделя”, мулдавския „Св. Петка” от асеновградските турци и башибузуци, ала устинските и кричимските турци ограбиха и до основи премахнаха перущицкия манастир „Св. Тодор” и двата кричимски при с. Кричим” [1].

 

Като приключваме с тези редове за Априлското въстание и мястото на тъмрашлиите, ще обобщим всичко казано в следното: По нареждане на официалната турска власт, мобилизирани в редовете на редифа и башибозука, отначало самостоятелно, а после под командата на Рашид паша. тъмрашлии активно са участвували в потушаване на въстанието. Под ръководството на Смаил и Адил Караходжови те разориха Бойково и Дедево, а след това взеха участие в съсипването на Перущица.

 

Що се отнася до Ахмед ага, по време на въстанието неговата роля е двойствена. Той е бил в тези дни в района на Станимака и не е участвувал лично в потушаването. Но той не е защищавал въстаниците, нито е имал симпатии към тях. Защо?

 

Априлското въстание имаше и дълбоко социален характер. То бе насочено не само против турското национално подтисничество, но и против класовите угнетители, против всички чифликчии и чорбаджии — и турски, и български, и гръцки, и всякакви. Затова и всички господари — в това число и перущенските — се обявиха против въстанието. Пловдивската българска митрополия дори издаде позив към българите, като нарече въстанието „дело на безумни немирници” и призова

 

 

1. Ст. Шишков — Българо-мохамеданите..., 1936, стр. 115.

 

175

 

 

българите да се съюзяват с турците против въстаниците, да се покажат „искрени и верни към негово величество султана” [1] и т. н.

 

В големия социален двубой Ахмед ага при всички случаи е на страната на своята класа, на страната на чорбаджиите, на присвоителите. Та нали въстанието избухна и в собствената му нахия, за да събори неговата власт и да ликвидира бащините му чифлици!

 

Въстанието беше потушено и без Ахмед ага. То щеше да бъде смазано и без „тъмрашлии” изобщо. Но това не значи, че Ахмед ага се е застъпвал за въстаниците. Той не е клал, но не е и помагал на въстаниците. Той можеше да възседне коня и за една нощ от Станимака да отиде в Тъмраш или в Перущица и да предпази своите хора от зулумства, макар че те бяха мобилизирани. Но той не стори това. И според нас не можеше да го стори, защото не можеше да надрасне собственото си аговско мислене. И за него бе валидно правилото, че битието определя съзнанието. Ние сме дълбоко убедени, че той е желал смазването на въстанието и затова не реагира, макар и лично да не е клал.

 

Заедно с всички грехове на Ахмед ага историческата правда изисква да признаем, че към мирните села и хора той прояви себе си. Той спаси манастира „Св. Петка”, селата Яврово, Лилково, Широка лъка, а с това спаси и останалите села в Рупчоска нахия. Защо той спаси тези села? Преди всичко, зашото те не въстанаха. Ако те бяха въстанали, едва ли би ги защитил. От гледна точка на всички негови норми и правила, въведени още от баща му, въстанието бе „неморално” дело, нарушение на реда, бунтарство, разбойничество, както бе разбойничество ограбването на невъстаналите села и хора. Такава бе логиката на цялата история през тяхното управление. Затова той пасивно бе против активните и активно в защита на пасивните. Възможно е той да е спасил тези села, защото от тях набираше своите ратаи и меджии. Но ако те бяха въстанали, сам Ахмед ага щеше да ги смаже. И то не толкова, защото вярваше в аллаха, а защото си пазеше аговското имане: не защото бе с мохамеданска вяра, а защото бе чифликчия. С една дума, Ахмед ага бе против въстанието не защото бе Ахмед, а защото бе ага. Но като ага той бе българин. И той намери сили в себе си да спаси речените села от огън и калъч. Това е достатъчно доказателство,

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, 1954 г., стр. 267, т. I.

 

176

 

 

че гледаше на християните от подведомствената му нахия не като на безправна рая, която всеки може безмилостно и безнаказано да коли, граби, дори и когато тя не е вдигнала глава.

 

Спасяването на тези села е една светла страница от вековната дружба между българите от съседните села с различни вероизповедания. И това е сериозно потвърждение, че въпреки всичко коранът не беше проял душите на помюсюлманчените българи, че и у тъмрашлии, в това число и у Ахмед ага, усетът за защита на еднокръвните все още е бил жив, че коранът в случая е отстъпил на кръвта, която тече в жилите на българите.

 

Защо Ахмед ага отиде в литературата като палач и водач на палачи, макар и лично да не бе такъв? Първо, защото там бяха неговите двама братя, защото отредът бе от неговата нахия, защото хората знаеха, че всичко в тази нахия става с благословията на Ахмед ага.

 

Второ, защото смесиха името му с името на Ахмед ага Барутанлията. защото за Барутанлията дотогава нцкой не знаеше, а Тъмрашлията бе личност, чието име се знаеше надалече и се свързваше с всичко останало в Родопите.

 

Трето, защото по онова време хората нямаха днешните средства за съобщения и проверка и нямаха възможност да установяват истината в такива подробности. Те всъщност и не се стремяха към това. За кореспондентите и вестниците бе по-важно какво е станало и кои сили и фактори са го сторили, а не толкова точно коя личност го е сторила. Главното тук са държавата, органите на властта, войската, заповедите, мобилизацията, а не отделната личност.

 

Четвърто, защото турското правителство, подкрепяно и съветвано от англичаните, особено след извършените два преврата, се стремеше да стовари вината на местните водачи и на „нередовните войски”, като с това не само да оправдае държавата пред външния свят, но и да използува момента, за да удари сепаратистките тенденции, които рушаха централната власт.

 

Пето, защото и след въстанието, и особено след Освобождението, Ахмед ага се свързва с големи исторически събития в България, затова историците не го забравиха, а от различни позиции му предписваха сторени и несторени от него грехове, без да държат сметка, че забъркват собствената ни история и особено историята на българите с мохамеданска религия.

 

177

 

 

Още две думи за тъмрашлии в Априлското въстание. Много историци и писатели, като се докосват до въстанието, изразяват своята омраза и възмущение към „тъмрашлии”, към българите-мохамедани, към помаците, участвували в потушаването. Това е и обяснимо, и оправдано. Но нещата имат и друга страна. Трябва само да обърнем монетата, за да видим, че на обратната страна на омразата стои лицето на трагедията. Трагедията на самите „тъмрашлии”, трагедия на българите-мохамедани. И колкото по-големи са жестокостите на помаците в тези събития, толкова по-голяма е трагедията на самите тях, защото няма по-голяма трагедия от това да убиваш собствения си брат и да го считаш за враг. Най-трагичното в нашата история от времето на османското феодално владичество бе това, че колонизаторът бе успял да направи от тях не само друговерци, но и братоубийци. Та нима това не е трагедия? Тъмрашлии бяха типични представители на тази трагедия, затова и личните им преживявания по-късно ще стигнат точката на съжалението, но за това по-нататък.

 

Най-после, трябва да се разграничават онези стотина палачи от целия останал българо-мохамедански свят. Това са съвсем различни неща, както не може да се смесва българският народ с онези, които смазаха въстанието в Перущица и в цялата страна през 1923 година и избиха антонивановци и хиляди други народни борци през 1941—1944 година — синовете и внуците на героите от Априлското въстание.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]