Тъмраш

Ангел Вълчев

 

5. Ахмед ага Тъмрашлията — управник на Рупчоската нахия

 

- Род и произход на Ахмед ага

- Граници и особености на Рупчоската нахия

- Крушовицата — богът на реда

- Черковният въпрос

- Нещо за данъците

 

Гърбатата история на Рупчос познава десетки имена на хайдушки войводи и четници, на църковни дейци и просветители, на разбойници и управници, възпети в песни и приказки, описани в книги и вестници, утаени в паметта на народа. Само в последните стотина години Рупчос знае цяла дузина управници като Караибрахим, Хасан ага, Адил ага, Мехмед бей, Гъчо Митов и разни други околийски величия. Но името на Ахмед ага Тъмрашлията се издига над всички, както връх Модър се издига над останалите тъмрашки барчини. Той е най-ярката, най-колоритната, най-силната и най-спорната личност. Неговото име излиза извън тясната черупка на Тъмраш и Рупчос. За добро и за зло, за него се говори и пише и в българската, и в турската, и в световната история.

 

Причините за голямата известност на Тъмрашлията не се крият в „изключителните му” качества, в неговата физическа, умствена и нравствена надареност, а в епохата, в самото време, в историческата значимост и динамичност на събитията, станали през неговото управление. Звездата на Ахмед ага изгря именно в небосклона на тези събития. Безспорно, личните качества — богатство, ум, непокорство, мания за справедливост, ако щете, дори жестокост и пр. — са една ярка пружина за издигането не на друг, а именно на Ахмед ага, но не личните достойнства и белези са го направили най-известния рупчоски управник. Той управлява нахията най-дълго време, близо 35 години, но по-важно е другото, че той я управлява в исторически времена — борбата за църковна независимост, Априлското въстание, Освободителната война, „автономията”, „отцепването” на Горни Рупчос, Съединението и „отстъпването” —

 

85

 

 

събития-върхове в летописа не само на Тъмраш, но и на цяла България.

 

През всички тези събития преминава като червена нишка непокорството на българите-мохамедани към пловдивските турски, а после и румелийски управници. Ахмед ага бе в центъра на тези събития, душа на непокорството и затова името му кръстоса страниците на историята.

 

Този рупчоски „цар без войска и министри” [1] е оставил дълбоки следи в паметта на хората от целия Рупчос, че и извън него. Когато старите хора говорят за богат стопанин, с много овце, коне, говеда, казват: „Ще стига агата в Тъмраш”. Когато говорят за непокорството на някои, за неподчинение на властите, казват: „Втори Ахмед ага”. Като споменават името на сурови, люти, жестоки управници, казват: „Като Ахмед ага”. Стане ли дума за нарушители на реда и законите, за разбойници, апаши, чевермеджии, лъжци, насилници на жени и пр., казват: „За такива само Ахмед ага”. Искат ли да посочат пример на суров, но справедлив управник, казват: „Метнал се е на Ахмед ага”. Когато посочват името на местен безотговорен самовластник, който я кара по лично усмотрение и настроение, казват: „Нов Ахмед ага” и т. н. Никой там не пита кой е този „Ахмед ага”. Ако трябва да се обяснява на някого — това са най-младите. За всички, които са видели, чели и чули за Тъмраш, е повече от ясно.

 

За Ахмед ага има създадени цяла дузина приказки и легенди. И верни, и неверни. Но когато започнете да издирвате истината, когато потърсите очевидец, който не само да е слушал предания, не само да е чел противоречивите мисли в книги и вестници, а лично, с очите си да е видял Ахмед ага, да е приказвал с него, да знае точно и вярно житието му, оказва се, че решетото на времето съвсем ги е отсяло. Допреди десетина години се броеха на пръсти, а сега и те не останаха. В голяма мяра същото се отнася и за онези, които по разни поводи са писали за него. От авторите повечко можем да се доверим на Захари Стоянов, който има лични впечатления от Ахмед ага, и на Васил Дечев, който черпи данни от близки, връстници, приятели и най-вече от брата на Тъмрашлията — Смаил.

 

В своите пътеписи англичанинът Буршиер, който отива нарочно в Тъмраш, за да види този планински орел, но без да го види, пише: „Ахмед ага, който още е жив, е най-знаменитият

 

 

1. В-к „Борба”, 1885, бр. 12, стр. 2.

 

86

 

 

 от планинските князлета. Цяла Европа знае за неговите подвизи” [1].

 

В една широка и малко оцветена оценка Васил Дечев пише: „Бившите чепеларски кметове, свещеници, учители и др. съвременници на Хасан ага и Ахмед ага казваха, че тъмрашлиите управлявали нахията по-добре от Караибрахим, че през времето на тяхното управление чепеларските християни дотолкова били сербез (свободни), почти не чувствували вековното турско иго. От Хасан и Ахмед ага се плашили само крадците и пантите, но такива нямало между християнското население ... „затваряли и биели”, но само провинени лица, онези, които „се келешовали” и пречили на общоселските работи” [2].

 

Тази висока оценка Дечев прави въз основа на данни от десетки съвременници на Ахмед ага, от такива, които добре са го познавали [3].

 

Тази и редица други оценки на Дечев обаче са атакувани от Мария и Манол Манолови в статията им, посветена на Ахмед ага Тъмрашлията. [4] Тази статия получи отговор от Николай Хайтов в същото списание, кн. 5 от 1972 г. [5] затова тук ще вземем отношение само по онова, което има принципно отношение към нашата тема.

 

Авторите са допуснали много и непростими грешки. Но главната им грешка се състои в неправилната, ненаучна методология, в изопачаване на фактите, в липсата на документална аргументация. Те се позовават само на спомени, записани от самите тях, в които има подчертан наивитет, противоречия и предубеденост. Доколкото се позовават и на публикувани източници, те така са подбирали авторите и мислите им, че в повечето случаи са използували отдавна отречени и опровергани доводи. С лека ръка те са „разчистили сметките си” и с Васил Дечев, и с Н. Хайтов.

 

Много често авторите изменят текста, съкращават мисли, вземат отделни изречения от разни автори и „доразвиват”, „обогатяват” и „доказват” онова, което предварително са намислили да докажат. Но с такава методология може да се докаже не само че Ахмед ага е изедник или „турчин”, но и че дяволът е автор на библията.

 

 

1. Сп. „Мисъл”, 1894, бр. 6, стр. 560.

 

2. В. Дечев. Миналото на Чепеларе, 1928, т. I, стр. 194.

 

3. Пак там, указателят.

 

4. Сп. „Исторически преглед”, 1972 г., кн. 1, стр. 97—109.

 

5. Пак там, кн. 5, стр. 99—110.

 

87

 

 

Религиозно-шовинистичният мироглед на авторите ги е довел до абсурдни и пакостни обвинения срещу българите-мохамедани.

 

 

Род и произход на Ахмед ага

 

Много са въпросите около Тъмрашлията, които заслужават и всестранно проучване, и вярно осветление. Но главният, възелът, който не може да бъде отминат и от който започва краят на цялото кълбо, е — какъв е по народност Ахмед ага? Турчин или българин? И днес редица автори, без да им мигне окото и още по-важно — без никаква аргументация — го наричат турчин [1]. А какви са фактите? Каква кръв тече в жилите на Ахмед ага?

 

Знаем, че всички тъмрашлии като цяло са помохамеданчени българи. Те нямат нищо общо с турците, освен наложената им мюсюлманска религия и турски имена. Родът на Караходжови не прави никакво изключение. Бащата на Ахмед ага — Хасан, е българин-мохамеданин. Според някои, той е бил родом от село Лесково [2]. Но това не изменя произхода му, защото всички жители на Лесково също са българи-мохамедани. Това значи, че по бащина линия и Ахмед ага е българин, изповядващ мохамеданска религия.

 

А какво е родовото му коляно по женска, по майчина линия? Нали половината кръв и у него е майчина?

 

Майката на Ахмед ага е от Чепеларе. Според проучванията на Дечев, тя е била дъщеря на Жафер Дервишев, българин-мохамеданин. Жафер е син на Мехмед Кьорходжа. Кьорходжа е син на жената на Исеин. Самият Исеин е юрук (турчин), но той е бил бездетен и е взел майката на Кьорходжа българомохамеданка, вдовица с две деца от село Забърдо.

 

Кьорходжа е имал двама сина — Жафер и Сюлейман. Жафер е баща на майката на Ахмед ага, а Сюлейман е баща на прочутия Салих ага — управител на Ахъчелебийската кааза, следователно Салих ага е вуйчо на Ахмед ага [3]. Вярно, Салих ага и майката на Ахмед ага не са брат и сестра, а първи братовчеди,

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, 1954, т. I, стр. 595.

— Иван Богданов. Въстаници, 1969, стр. 207 и др.

 

2. В. Дечев. Миналото на Чепеларе, 1928, т. I, стр. 193.

— Н. Xайтов. Миналото на Яврово, стр. 31.

 

3. В. Дечев. Миналото на Чепеларе, т. I, стр. 193.

 

88

 

 

но за нас е по-важно това, че те са от едно, българо-мохамеданско коляно.

 

Дечев е черпил данните за рода от самите внуци на Кьорхожда и от брата на Ахмед ага — Смаил, и нямаме основание да не му вярваме. При това авторът е живял с родствениците на Кьорходжа от дете и това му е позволявало да изучава и сверява досущ всичко. За жената на Хасан ага, за нейния българо-мохамедански произход говорят и старите хора в Забърдо. Те разказват и такава подробност, че преди да заведе младата и нагиздена невеста от Чепеларе за Тъмраш, Хасан ага поправил целия калдъръм по римския път на Персенк.

 

И така. Ахмед ага и по бащина, и по майчина линия е от ония българи, които са приели исляма много години преди той да се яви на бял свят. Черен или бял, добър или лош — той е българин. Това изходно начало не бива да се изпуша от никого, бил той историк, писател, публицист, когато се анализират събитията, свързани с личността на Ахмед ага.

 

Важен момент в родословното дърво на Ахмед ага е въпросът за неговите братя, защото имената им се кръстосват в трагичните събития на Априлското въстание. В историческата литература често се пише, че Ахмед ага имал двамина братя, а понякога тези братя стават негови „синове”. Между тези автори са дори Кепов [1], Гълъбов [2], Хр. п. Константинов и други, които претендират да познават повече тъмрашките управници. А каква е истината? От съдебните документи, за които вече стана дума по-напред, и от спомените на съвременници се установява, че родовото коляно на Караходжовите през XIX век има приблизително следната схема:

 

 

 

1. Ив. Кепов. Ц. к., стр. 15.

 

2. К. Гълъбов. Ц. к., стр. 28.

 

89

 

 

Тази фамилия играе първостепенна роля в летописа на Тъмраш цели 80 години. Сменят се четири поколения, стават съдбоносни исторически събития за империята, цяла дузина султани, везири и партии идват и си отиват, а Караходжови остават неизменно начело на управлението в Тъмраш. Хасан — Ахмед — Адил — Атем, такава е линията на наследството в управлението от 1832 до 1912 година.

 

Имената на дедите не са известни, но от фамилията Караходжови разбираме, че бащата на Хасан ага е бил ходжа. Преведено на български — Караходжолу значи: син на черния ходжа.

 

Ахмед ага е най-големият син на Хасан ага, затова по право той наследява от бащата управлението на Рупчос. Той имал трима сина — Ариф, Хасан,Тахир. Тахир и Ариф са живели в Пловдив, но „там ги спатисала лоша болест” и двамата преждевременно умрели. Спорно е името на третия син. Според Ангел Аризанов, той се е наричал Мехмед [1], а според една дописка от онова време, той се е наричал Хасан [2]. Хр. п. Константинов неправилно пише, че Адил е син на Ахмед ага. [3] Това е в противоречие с всички документи и с истината.

 

Вторият син на Хасан ага — Мустафа, е почти неизвестен, защото е умрял рано, около 1870 година, и не участвува в никакви по-важни събития от историята на Тъмраш. Негови наследници са Хасан и Мурад.

 

Третият син е Смаил. През целия си живот той остава извън управлението. Неговата сила и слабост е земята. От първостепенен феодал — чифликчия, той стига до нищетата на просяк, а след това започва отново нагоре. Неговите наследници Ашим и Джелал са синове от две майки.

 

Името на Мехмед (Адил) — четвъртият, най-малкият ог синовете на Хасан ага, е променено на Адил допълнително. Според някои това е станало, защото още на младини той се криел от преследващата го пловдивска власт, та си избрал нещо като псевдоним, за да се укрива по-сигурно. Според други, и то е по-вярно, това е станало по силата на едно старо местно поверие, което и днес се среща в Рупчоските села. Когато

 

 

1. Ангел Аризанов е бил шивач у Ахмед ага и е познавал и тримата синове отблизко.

 

2. В-к „Съединение”, 1885, бр. 130 от 18 август, стр. 1.

 

3. Хр. п. Константинов. Непокорените села, кн. I, стр. 14.

 

90

 

 

децата са тежко болни и често умират, родителите сменят имената им, за да ги спасят от „чумата”. Като малък Мехмед заболял от тежка болест и го прекръстили на Адил. Но околните често го зовели и Мехмед, и Адил.

 

След тези предварителни бележки по родовото коляно на Караходжовите, наложително е да спрем за минутка на още един въпрос. Кога се „възцарява” Ахмед ага? Кога поема управлението на Рупчос? Хр. п. Константинов пише: „След смъртта на стария Тъмрашлия наследил го през 1860 година син му Ахмед ага, който може да се причисли към самозваните властелини в Родопите, каквито са били Иванко, Слав и Момчил ...” [1] Николай Хайтов в селищната монография за Яврово пише: „От 1864 година воеводството на Хасан ага официално наследил най-възрастният му син Ахмед ага” [2].

 

В. Дечев не уточнява началото на управлението на Ахмед ага. но пише, че „от 1834 до 1878 година управници на Рупчоската нахия са били тъмрашлиите Хасан и Ахмед ага” [3]. Проф. Иван Ватаклиев също приема 1834—1878 година [4] за общо времетраене на тъмрашкото управление. Малко по-късно В. Дечев пише, че Хасан ага идва на власт в 1832 година [5] и т. н.

 

Уточняването на тези дати има важно значение за историческата характеристика на Тъмрашлията. За началото на Хасанаговото управление може да има спор, но краят му се установява документално. Затова твърденията, че Ахмед ага застава начело на управлението през 1860 година или през 1864 година, не са верни. Приведените документи вече потвърдиха, че Хасан ага е умрял през 1855 година. Следователно той не може да управлява до 1860 година. Освен това нямаме никакви данни, че в периода от 1855 до 1860 година в Рупчос е управлявал някой друг, а не Ахмед ага. Най-вероятно големият син на Хасан ага е поел управлението след смъртта на бащата. Макар и непотвърдени документално, има сведения, че Хасан ага е умрял при корабокрушение. Това ще рече, че до смъртта си е бил здрав, движел се е дори извън нахията, а то значи, че е можел и да управлява.

 

Преди да навлезем в същинската характеристика на Ахмед ага, заставени сме да обърнем внимание и на един друг факт.

 

 

1. Сп. „Периодично списание”, 1899, бр. 59, стр. 893.

 

2. Н. Хайтов. Миналото на село Яврово, 1958, Сф., стр. 33.

 

3. В. Дечев. Избрани съчинения, 1968, Пд., стр. 411.

 

4. Сп. „Български турист”, 1927, бр. 2, стр. 25.

 

5. В. Дечев. Миналото на Чепеларе, т. I, стр. 190.

 

91

 

 

Често пъти в литературата се говори за Ахмед ага, а се приписват делата на други, или пък се говори за делата на някой си, а се приписват на Ахмед ага. Това се среща най-често в печата от 1876—77 година. Но грешката се повтаря дори и в наши дни. Един пример. Проф. Кирил Василев пише: „През първата половина на XIX век се издигнал като голям местен феодал в село Широка лъка известният Ахмед (Мехмед) ага, син на Хасан ага Хаджиоглу” [1]. От цитираното и от развоя на мислите по-надолу се долавя, че Кирил Василев погрешно е цитирал Мусурски и не е схванал един важен момент. Става дума не за някой си Ахмед ага от Широка лъка, а за Ахмед ага от Тъмраш. И това у Мусурски е много точно и вярно казано. Ето дословно: „От всички рупски управници през турско време най-известен в Широка лъка е Ахмед ага, най-големият син на Хасан ага Караходжолу. Роден и отхранен в планинско село, Ахмед ага е обичал свободата и независимостта във всички прояви на обществения и частен живот и управлявал нахията си не по общите турски закони, а по свои неписани, чисто родопски наредби и затова населението било благодарно от управлението му” [2].

 

Както е видно, у Мусурски е казано точно и добре за Ахмед ага, управител на нахията, и то на Рупчоската нахия. А такъв е бил само Ахмед ага от Тъмраш. Проф. Кирил Василев оспорва казаното за Ахмед ага, че „населението е било благодарно от управлението му”. Явно, че не става дума за някакво народовластие или за демокрация в съвременен смисъл. Става дума за едно сравнително, относително „добро”, което все пак е било нещо в условията на тогавашна Турция, в рамките на онова време и мерило. Впрочем самият Мусурски пояснява: „Наистина обири и убийства ставали и подведомствените му села не били чисти от хаймани и пакостници, но това не било насърчавано и покровителствувано ... Особено били сербез широколъчаните християни, които освен че по природа били свободолюбиви и буйни, но мнозина от тях били овчари и кехаи у Ахмед ага, други като зидари намирали постоянно работа лятно време за градене на чифлици и други стопански постройки на големия родопски феодал. Около 40 овчари и толкова зидари били на работа у този ага и те, като знаели, че зад гърба си имат опора и защита, често биели читаци, пъдари и помаци” [3].

 

 

1. Кирил Василев. Ц. к., стр. 179.

 

2. Широка лъка — просветно огнище в Родопите, 1947, Сф., стр. 43.

 

3. Пак там.

 

92

 

 

И така, от 1855 година Рупчоската нахия с център Тъмраш има нов управител — Ахмед ага Тъмрашки, сина на Хасан ага Караходжов. Какъв е този мъж? Черен, бял, висок, нисък, прав, крив, прегърбен или що? Тук вече малко биха ни помогнали сухите документи. Н. Хайтов описва така този деребей: .,Язди на кон, среден на ръст, в шаячни сини потури, с препасан на кръста сърмен пояс. На широките си плещи носи обточена с гайтани и сърма „иачик долама”, шапка, или фес, или калпак ...” [1] Но това описание е по преразказ, затова ще предпочетем описанието от онези, които лично са го видели, имали са работа с него. Между тях е и Захари Стоянов. В 1855 година той заедно с д-р Странски през месец август се наемат с една тайна дипломатическа мисия да търсят съдействие от Ахмед ага за бунта, който готвят против турците — Съединението на Източна Румелия и Княжество България. В своя пътепис Захари Стоянов пише:

 

„Аз се запознах с Ахмед ага за пръв път още през 1883 година, при следоющите обстоятелства, които ще да изложа предварително, тъй като ще се запознаят читателите с характера на Ахмед ага и неговите хора. Беше на самия ден света Богородица 1883 година на мястото на Бяла черква, Конушка околия, [2] така също в Родопите, гдето се осветяваше новопоправеният стар манастир, разрушен от турците още по онова време, когато се почнало потурчването на сегашните помаци (1600—1660 г.). По причина на осветяването бяха се стекли много гости от цялата рупча чак от турско. Имаше мнозина и от Пловдив, тук беше пловдивският митрополит, музика, войска, жандарми, началници, офицери и пр. Множеството надминаваше числото 3000 души. Покрай другите гости настоятелството от манастира беше поканило и много помаци от околията в това число и Ахмедаа, при когото отишла особена депутация. Хората, които познаваха помаците, разказваха, че те така благоговеели към манастирите, както и към своите джамии. Всички поканени бяха пристигнали вече, нямаше само Ахмедаа. Уверяваха, които ходили при него, които го знаеха, че той няма да дойде, при всичко, че желаел, защото се бои да няма някаква измама, да не би да го хванат на сила и отведат в Пловдив като залог от непокорените села. Освен на тази си официална вина той се боял още да не би Да му отмъстят за стари грехове.

 

 

1. Н. Xайтов. Миналото на Яврово, стр. З8.

 

2. До 1905 г. Село Конуш е било околийско седалище и някои рупчоски села са били към него.

 

93

 

 

Божествената служба беше се привършила вече, грамадно хоро се люлееше на поляната пред манастира, когато пристигнаха пратеници, които известиха на висок глас, че агата е пристигнал до чешмата, но не смее да се подаде пред множеството, иска да му се пратят няколко старци и първенци, които да го придружат, дордето премине през тълпата и стигне до манастира. Околийският началник и командирът, и двамата турци, се метнаха на своите коне и така и така бързо полетяха към чешмата, придружени от няколко жандарми, щото човек би казал, че иде не един бунтовник, но техния прям началник. Тях последваха още десетина души стари познайници на агата из околните села, които щяха да служат като гаранция, че никаква измама не чака интересния гост, който от войната насам сега за пръв път стъпваше в Румелийска територия. Но не бе само това. Новината „Ахмедаа иде” наруши реда, тя се носеше от уста в уста. Хорото се даже развали, гайдите млъкнаха, всички се обърнаха към чешмата, мнозина помислиха, че скандалът е неизбежен, тълпата ще направи своето.

 

А Ахмедаа се приближаваше .възседнал на черен ат, облечен в юзбашийска униформа, със сабя, револвер и с няколко рубета на гърдите. Свитата му се състоеше от 15—20 души помаци, тръгнали отподире му от селото. Дордето пристигне на Бяла черкова, колкото пъдари и жандари имало по пътя му, всичките се насосали подире му, така щото конвоят се състоеше от 40 души въоръжени хора. Напреде му вървяха 3—4 души от неговите, от двете му страни толкова, а останалите следваха из отзад. Те бяха въоръжени от петите до зъбите, с по два револвера, с винчестер пушки, които стискаха в лявата си ръка, а дясната им стоеше сложена върху дръжката на дългите им ятагани. Като че нарочно беше избрана тази свита, всички лични и левенти помаци, всички като елите на своите планини, с отворени пехливански гърди, с подсукани мустачуни, краищата на които надничаха в очите им. Тоя кабадайшки конвой и неговият ага представляваха едновременшните турски аяни, войводи, спахии и пр.

 

А навалицата от черните калпаци малко по малко успяваше да задръсти пътя на гостите. В главата на Ахмедаа влязоха лоши предчувствия, той се измени в лицето и бе принуден да слезе от ата си, което, като стар горски питомец, той направи от точка зрение на самосъхранение. Не останаха хладнокръвни и неговите хора. Те се спогледаха един други, захванаха да се отстъпват около агата си, когото сами

 

94

 

 

гледаха в очите да им направи знак. Аз вярвам, че най-малкия знак за нападение от страна на българите, пусиите бяха готови още на мястото, острилото на ятаганите щеше да блесне във въздуха, винчестерите щяха да запукат, при всичко, че българите бяха 3000 души, а помаците — 15.

 

Но чудо. Наместо нападение и оскърбление българите селяни, мъже и жени, посрещнаха агата, като че той бе там господар, като че не бе бунтовник, но пак техен кърсердарин. Дордето си подаваше едната ръка да му я целуват беловласите старци и стари баби, той бе принуден да подложи и другата. „Добре дошел, Ахмедаа!”, „Хошгелдин, аго!” „Хелбете се накани да ни подойдеш, ние остаряхме, а ти си още млад”, се чуваха гласове из тълпата, която се провираше да поздравява своя четиридесетгодишен цар. Смешно е да се предположи, че българите правеха това от страх, когато всички знаеха, че Ахмедаа е просто техен роб. Тук преобладаваха чувството на миналото величие, на настоящето тържество, на отношение между бивши робове и сегашни свободни хора, от една страна, а от друга, на паднали и оскърбени.” [1]

 

Казаното дотук бе едно отклонение ма Захари Стоянов в пътеписа му от Пловдив до Тъмраш. И по-нататък той разказва как пристигнал в самия дом на Ахмедаа в Тъмраш, как лично синовете на Ахмедаа им слугували, как Ахмедаа наредил да дойдат, ходжата да свари кафето, а кметът да опече чевермето и т. н. И авторът заключава:

 

„Ако Ахмедаа се разполага така със най-първите хора в селото, ходжата и кмета, то можете да си въобразите каква власт има той над останалите смъртни. Когато той седне край реката, която минува покрай конаците му, да прави кеф, то, който се случи вече да замине покрай него, той е в правото си да го спре, стига да му е потребен за нещо. Но да не кажете, че тая власт дотегва някому. Пази боже! Доколкото можах да забележа всеки го счита за гордост и някакво си задължение да слугува и изпълнява заповедите на диктатора.” [2]

 

— Ахмедаа е стар човек, на 60—65 години, но балканската му жива натура го показва като да е на 30—40 години човек. [3]

 

Отчасти можем да си представим какъв е бил рупчоският деребей при поемането на управлението, т. е. 20—30 години

 

 

1. З. Стоянов — Избрани съчинения, 1966 г., т. III, стр. 407.

 

2. Пак там, стр. 407—409.

 

3. Пак там, стр. 413. И други данни показват, че Ахмед ага е роден около 1820 година.

 

95

 

 

по-рано, щом като в 1885 година [1] се е чувствувал на 30—40 години. Този епизод, разказан от Захари Стоянов, ни доближава до характеристиката на Ахмед ага, макар и частично.

 

Към направената характеристика на Ахмед ага от Захари Стоянов можем да прибавим и думите на още един негов съвременник, който лично го е познавал, у когото Ахмед ага е гостувал, та има преки впечатления. Той пише: „В началото агата носеше както и другите аговски помаци потури, обшити с много гайтани. Но в последствие той беше облечен със сабля и други знаци...

 

Той имаше обло, засмяно лице, възрус, среден ръст, набито тяло, стегнато облечен, с ален фес, изваден от калъп, с лискюл, с тежък ход и говор, с благ характер. Той спокойно изслушваше просителя и тогава даваше исканите от него нареждания. Но колкото той беше добър, толкова лоши бяха заптиите му.” [2]

 

А сега да видим откъде идат и славата, и хулите на Ахмед ага. С какво се рисува неговото управление? С какво хората го помнят? Защо вече цяло столетие неговото име остава между известните имена на Рупчос? Верен отговор можем да получим само ако не изпускаме едно важно обстоятелство — къде управлява той.

 

 

Границите и особеностите на Рупчоската нахия

 

Някога в рамките на тази нахия не са влизали селата източно от върховете: Персенк, Модър, Бяла Черква [3]. Но през 19 век тя обхваща и тях. Според приложената турска административна карта на Пловдивски санджак от 1835 година, издадена във Виена, нахия Рупчос е стигала на изток чак до Дряново, Югово, Лъки, а на север е стигала до река Марица. Навярно този период е имал предвид историкът Кепов, когато пише, че под административната власт на тъмрашлии по едно време била и Перущица. [4]

 

 

1. В-к „Борба”, 1885 г., Пд., бр. 12—13.

 

2. Г. Н. Узунски — Автобиография и спомени от Широки лъка, стр. 16. Спомените се намират в ДБКМ — София. Авторът е роден в 1854 година и добре познава живота на нахията. Бил е учител и активен общественик още до Освобождението. В изложението на фактите е много преиизен, но в коментара допуща грешки.

 

3. П. Петров — Асимилаторската политика ... стр. 148.

 

4. Кепов — ц. к., стр. 117.

 

96

 

Това деление обаче не е траяло дълго, защото от редица документи, в това число и цитираните съдебни документи от 1861 г., се вижда, че Перущица и другите полски села се числят към Овчехълмска околия. Това означава, че Рупчос е обхващал само планинските райони. Според Йоаким Груев през 1870 година нахия Рупчос е обхващала селата, намиращи се в пределите на планината между двете реки — Въча и Чая. [1] В тези граници нахията е известна на историята.

 

От кога, дали от времето на Караибрахим или по-рано е станало това деление и Рупчоската нахия се е проснала в тези граници, ние не знаем, но от 1832 до 1878 година Тъмраш винаги е бил център на нахията. През периода 1880— 1885 година той е „столица” на „Тъмрашката република”, а след 1887 г. е седалище на Рупчоската кааза, числяща се към Драмския санджак. [2]

 

Както виждаме от приложената схема, нахията лежи изцяло в една планина без пътища, осеяна с гори, със сенчести места и деретини .дето могат да зашущят човека посред бял ден за едната хубост и злосторниците така да затрият следите си, че и слънцето да не види, и вятърът да не чуе. Една нахия с хиляди глави жива стока, разпиляна по планината, сама в ръцете на чевермеджии и конекрадци. Да се открадне, да се изнасили, да се излъже, да се убие дори е нещо не само възможно, но и твърде често явление, онаследено от прадядовски времена, насърчавано от социално-класовото неравенство, закриляно често пъти от самата турска управляваща върхушка, от рушветчийството, роднинството, па ако щете и съучастничеството на самите управници. Да управляваш и да се справяш с тази нахия през онова време не само че не е лека и проста работа, но изисква и съответни наредби, методи, хора и най-вече майсторлък.

 

С какво и как е управлявал Ахмед ага, ние ще видим попосле, но преди това трябва да споменем за оная изключителна похвала, която получава от руския консул в Пловдив, бележития Найден Геров, който и служебно е бил задължен да дава верни и точни оценки. На 7. I. 1861 година Найден Геров изпраща до княз Лобанов-Ростовски един доклал за положението в Турската империя. Този доклад изобилствува с факти за грабежи, насилия, убийства и пр. В него се казва: „Във всяка провинция на Турция разбойници грабят и убиват ежегодно цели стотици християни”. Само този цитат е достатъчен,

 

 

1. Сп. „Летоструй”, 1870 г., стр. 70.

 

2. Документи за българска история, 1931, т. 1, ч. I, стр. 198.

 

97

 

 

за да накара читателя и сега, повече от век оттогава, дълбоко да се замисли какво е представлявал „болният човек” — Турция, през средата и втората половина на XIX век. Логично е да очакваме какво може да бъде положението в една планинска и гориста нахия като Рупчоската, дето разбойниците могат да никнат зад всяка борика. Но докладът на Найден Геров завършва така: „Във Филипополския окръг има уезд (нахия) Рупчос, в което кърсердар е някой си Ахмед ага, получил тази длъжност по наследство от баща си. В тази нахия никога не се появяват разбойници, макар че по своето планинско положение тя е най-удобна за разбойници”. [1]

 

Да чуеш такава дума, и то от руския консул през онова време, виж, това е вече много. И не е потребно да подчертаем, че Найден Геров не хвърля приказки наслуки. Дотогава той бе работил повече от 10—12 години в Пловдив, а Тъмраш все пак не е в Мала Азия; Геров има свои хора в Рупчос и е добре осведомен за нещата.

 

Разбира се, Найден Геров едва ли изключва, че в нахията има други нарушения. Той говори за разбойници и особеното, главното е, че на други места се отнасят с християните като с роби, а в Рупчос именно това е отличителното.

 

Какво представлява управлението на Ахмед ага? Каква е структурата на неговата власт? С какво озаптисва разбойниците?

 

Първо, трябва да се каже, че главен представител на властта му в цялата нахия е самият той. Неговата дума е решаваща по всички въпроси. Ако някой управлява в Рупчос, това е той. У него е и „законодателната”, и изпълнителната, и съдебната власт. Там някъде във Филибе, в Едрине, в Стамбул има по-големи управници, има паши, везири, падишах. Нека си ги има. „Бог високо, цар далеко”. В Рупчос управлява той, Ахмед ага. Той е партия, държава, министър и султан.

 

Ахмед ага обаче далеч не е карал през просото, както някой може да си помисли. Той се стреми да бъде близко до народа, да научава истината, да поддържа оня контакт с хората, без които през никое време не може да се управлява. Той има свой нахийски съвет, с който се съвещава, с който се сдумва по главните въпроси. Този съвет е наследил още от баща си. Не само Васил Дечев, но и други рупци от него

 

 

1. Документи за българската история, 1931, т. I, стр. 198.

 

98

 

 

време съобщават, че арнаутинът [1] е разтурил съвета на Караибрахим, но Хасан ага отново го възстановил. За подобен съвет съюбщава и Захари Стоянов в своя пътепис. А според Хр. п. Константинов, за съветници Хасан ага е имал по един помак от Сафтъще и Орехово и по един българин (християнин) от Лилково и Павелско. [2] Дечев пише: „Хасан ага се оказал мъдър управник. Щом заел длъжността си, той дошел с по-възрастния си син Мустафа (още едно доказателство за четвърти брат на Ахмед ага) в Чепеларе, свикал селските първенци пред джамията и заявил, че в негово лице чепеларци ще виждат и имат един истински приятел и защитник, а не враг и пакостник... Нешо повече, Хасан ага поканил бившите Караибрахимови служители да постъпят у него отново на служба. Тъмрашките управници устояли докрай на обещанието си. В течение на 45 години, докато Хасан ага и синът му Ахмед ага управлявали Рупчоската нахия, чепеларци нямали основание да се оплакват. [3]

 

Връзката между управлението на бащата и сина е повече от очевидна. Това показват и изследванията. Разбира се, Ахмед ага отишъл по-далеч. Във всяко село, населено само с християни, назначавал свой човек — старейшина, който управлявал по указания на Ахмедаа. В селата, населени само с българи-мохамедани, назначавал мухтарин — (кмет). В смесените села (Лилково, Ситово, Чурен, Орехово, Хвойна, Малево, Югово, Добролък, Яврово и пр.) назначавал и старейшина, и мухтарин.

 

В спомените на Григор Аргиров, роден през 1842 година, се казва: „Управник на общината (селото) е бил кмет (мухтарин), назначаван от агата (находящ се в Тъмраш), който идва периодически, изслушва оплакванията от населението и им иска мнението кой да бъде назначаван за мухтарин”.

 

Мухтаринът получавал заплата годишно около 100-тина гроша. Той решавал въпроси за дребни кражби или обиди, а за по-важни въпроси съобщавал на агата. Последният назначава и селския, и полския пазач (курджия), но по предложение на кмета. Където нямало подходящ за селото, агата назначавал външни лица, от други села — безделници или скитници.

 

 

1. Григор Аргиров от с. Дедево. Спомените у автора. След Караибрахим за няколко месеца е бил назначен един арнаутин да управлява Рупчос, но селяните от няколко села поискали да се махне тоя арнаутин и да се издигне Тъмрашлията. Така и станало.

 

2. Сп. „Период, списание”, 1899, бр. 60, стр. 893

 

3. В. Дечев. Миналото на Чепеларе, том I, стр. 193—194.

 

99

 

 

Пъдаринът получавал заплата около 100-тина гроша за работата му през летния сезон, като се хранил от селяните — по ред на домакинствата, днес е на храна у едно семейство, утре у друго и като ги изреди, започва пак отначало. Също той е получавал и определена глоба (процент) при щета от добитъка на посевите.

 

„По същия начин са назначавани и пазарявани от кмета разни говедари, телчари, коняри, като и те освен определената заплата, са ходили от къща на къща сутрин и вечер за храна”. [1]

 

Нямаме никакви основания да не вярваме на Григор Аргиров, пък и на неговия брат Даскал Димо от Дедево — хора грамотни, възрожденци, поборници от Априлското въстание, живели и патили по време на Ахмед ага, посрещали и изпращали управителя и на тяхното село.

 

В самия нахийски съвет по всичко изглежда Ахмед ага е подбирал не само лично предани нему люде, но и такива, които са тежали с авторитет сред населението, на които се е чуела думата, които са можели да провеждат „линията”, дадена от Ахмед ага. От Чепеларе за такъв е бил определен Хаджи Идрис, който, както пише Васил Дечев, „завзел второто място в Рупчоската аговско-големска стълба”. [2] В Лилково такъв помощник и съветник е бил Мито Терзиславски. [3] „За всяка по-важна работа Хасан ага, а по-късно и неговият приемник, син му Ахмед ага, търсили съветите и съдействието преди всичко на местните първенци. От друга страна пък и новите чорбаджии се присламчвали към господствуващата власт”. [4]

 

Най-вероятно Ахмед ага само е изслушвал мнения, събирал е информация, запознавал се е с нещата чрез своите съветници, но в крайна сметка той сам е решавал какво и как да се направи. Той е „отсичал” според собствените си разбирания. А каква етика и морал, каква справедливост и закон е имало в тези разбирания, ще видим по-нататък.

 

 

1. Из миналото на с. Дедево — бележки, сведения и мнения на дядо Григор Аргиров (роден 1842 г.) и други, стр. 9. Бележките са записани около 1925—30 г., един препис се намира у автора.

 

2. В. Дечев. Съч., стр. 186.

 

3. Сп. „Родопи”, 1968, бр. X, стр. 29—30.

 

4. Кирил Василев, ц. к., стр. 182.

 

100

 

 

 

Крушовицата — богът на реда

 

Като всеки деребей Ахмед ага безспорно е чувствувал нахията като бащиния, като източник за натрупване на богатство. Но наред с това, за разлика от истинските турци-бейове, той е имал усет за отговорност пред хората, с които е израсъл от дете, чувствувал се е длъжен да насажда ред и справедливост. Подобно на баща си, [1] той е правил всичко възможно да урежда възникващите проблеми в границите на нахията и е бил голям противник нещата да излизат „вън от къщи”, да стигат до пловдивските съдилища и управници, които му са така противни.

 

Всички тежки дела и въпроси, които мухтарите и старейшините от различните села не са могли да решават, са отнасяни до Ахмед ага. Разбира се, не с молба и заявление, не с писмена и обгербвана тъжба, а направо, лично, устно. И което е още по-важно, опасният деребей не протакал работата, „отсичал” е веднага. Сигурно е имало случаи да скриват от него, да го заблуждават, но хване ли се такъв — горко му.

 

За по-дребни нарушения, особено когато те са били неволни, Ахмед ага е глобявал по един-два алтъна. [2] Но за поголемите е искал и налагал сурови наказания. При това всички по-тежки случаи и особено кражбите е разглеждал сам.

 

Преди Освобождението ситовци и дедевци имали спорни места в граничещото си землище — някъде към Драганово село. Дълго спорили, враждували, въртели геги и брадви, зъбили се един на друг, но работата все не се оправяла. Едно лято ситовските помаци начело с Дели Мехмед, чийто чифлик бил в местността Кумлигор, т. е. наблизо до граничните места, отишли и окосили спорните ливади. Да се разправят с Дели Мехмед на дедевци било не по силите и те отърчали при Ахмед ага. Приел ги Тъмрашлията, изслушал ги, както му е редът, и рекъл на неговите гавази: „Оседлайте конете!"

 

Незабавно тръгнал с пратениците на Дедево и до вечерта довтасал на място. Слушал едните, слушал другите, па се обърнал към помаците от Ситово:

 

— Виждате ли тоя? — и показал един железен жегъл.

 

 

1. Пл. общински вестник, 1932, бр. 125—126.

 

2. Петър Деведжиев от с. Лилково. Спомените у автора.

 

101

 

 

— Ама ние, ага... — запелтечили ситовските помаци.

 

— Видите ли жеглос, бе сюртуци? ...

 

— Видиме, ага...

 

— Ами знаете ли с какво се рани? Ни оре, ни копе, ама се рани.

 

— Аман, ага, сборкали сме...

 

— Нощес сеното да доде на место! — отсякъл Ахмед ага И така ще да ги е погледнал, както той знае да гледа, че ония не казали и гък. После възседнал коня, обиколил спорните места и разпоредил:

 

— Оттук нататък синорът между Ситово и Дедево ще бъде...

 

И установил землищна граница, която важи и досега.

 

Вечерта Ахмедаа нощувал в Дедево. Като станал сутринта, преди да си пият с Добричката кафето, напомнил:

 

— Аратлик, двамина люде да идат да видят дошло ли е сеното на място.

 

— Дошло е, Ахмедаа, дошло е, наши люде сабайлем са минали оттам и казаха, че нощес хората на Дели Мехмед са го върнали на място — доложил мухтаринът на Дедево и личен приятел на Ахмедаа.

 

— Тогава мойта работа сворши и мога да си ида — рекъл агата. Пил си кафето, възседнал коня и заминал.

 

Ахмед ага е бил много суров и жесток с нарушителите, но изглежда, че преди да се убеди в истината, не е посягал безогледно. Ще приведем само един пример. В чифлика на брат му, Смаил ага, на Средне откраднали от хамбарите жито. Кой е, кой е? — Ратаят! Той знае хамбарите, той е бил само на чифлика и т. н. Хванали ратая Вълчан Огнянов от Дедево. Смаил ага му скроил набързо сметката. Щял да го ликвидира. Но Ахмед ага се запознал с кражбата и рекъл:

 

— Тая работа не става така, ратаят не е крив. Мислете хубаво кого познават овчарските кучета.

 

Вълчан бил освободен. Разминало му се. После се разкрило, че крадецът бил от Брестовица, него наистина познавали кучетата. Но Брестовица е вече извън Рупчоската нахия и Ахмед ага не можел да се разправи със злосторника.

 

Изобилие от факти показват, че плячкаджийството, апашлъкът е отколешна черта на хората в Турската империя. И за съжаление, с нея и правителствените органи не са се занимавали, както трябва. Този порок е бил дълбоко вкоренен и в хората от Рупчоската нахия, която е давала пълни условия за неговото развихряне. Но и Ахмед ага е бил непреклонен

 

102

 

 

в борбата с плячкаджиите, апашите. Прекарва ги „през топуз”, „окачва ги на слива”, „къпе ги с ведра”, кара ги да „рипкат” и пр.

 

Борбата на Ахмед ага с крадците се разчула по цялата нахия, че и по цяла Пловдивска кааза. Има случаи, когато до неговите мерки и помощ са прибягвали и управниците на Пловдив. Така през 1879 година пловдивският вестник „Народний глас” пише:

 

„С настоящето считам за длъжност да известя, че благодарение на Тъмрашлията Мехмед (Ахмед) ага се хвана един от разбойниците, които причиниха толкоз обири в тази страна. Този разбойник на име Ахмед Молла Асанов в изпитът си изповеда за всички обири, които е направил с другарите си, а за овчарят на име Атанас Вълков от с. Широка лъка, когото бяха хванали при с. Чукур кьой и отвели със себе си, той каза, че го заклали на мястото Персенк, гдето го хвърлили в един дол и го заровили с шума. При това изповеда още, че главният им началник бил някой си Сюлейман Пехливан от с. Устина, който имал и други чети .върлуващи около Батак и „Пещера”. [1]

 

Тази дописка се отнася за периода след Освобождението и както се вижда, Ахмед ага е бил последователен в борбата с разбойниците. Той е можел да получи от тия хайдути съответния пай от кражбата и да ги укрие, без никой да му каже две. Така е постъпвал например влиятелният гъркоманин Гюмюш Гердан, чието имане далеч надхвърля това на Ахмед ага. Но Ахмед ага е бил страшилище за разбойниците още от поемането на управлението и докрай. Това се потвърждава и от едно писмо на К. Муравенов до Найден Геров, писано на 24 май 1861 година.

 

„Колкото за тукашните работи — пише Муравенов — пак така, както са — сиреч: злодейците гдето направиха Станимашката нечовешка салхана не можаха да се хванат, а ранените троица умрели; и другите умрели. Мютесарифинът в петък се обеща, че е пратил за Тъмрашли Ахмед ага, но в събота след пладне срещнали се хора . . .” [2]

 

Какво е станало по-нататък със злодейците, намесил ли се е Ахмед ага, помогнал ли е за залавяне на разбойниците, отчасти се вижда от следващото писмо на Муравенов, писано на 31 май 1861 година. Между другото в него се казва:

 

 

1. В-к „Народний глас”, 1879, бр. 1920, стр. 4.

 

2. Арх. Найден Геров, т. II, 1914, стр. 47.

 

103

 

 

„Станимашките разбойници избягаха без да се уловят и каквото сториха то се и забрави, завчера байряктарят на Ахмед ага Тъмрашлият хвана един от вишеречените, та от като го мъчил да изкаже за другарите си и не можел да извади дума от устата му, уплашил го, че като дойде в други ден агата (Ахмедаа — б. а.) с два топуза ще го принуди да каже истината. Той като останал сам с едно ножче, което имаше (имал) в себе си, искал да се заколи, но презарили го и довели тука да го лекуват . . .” [1]

 

Пита се, какво ли ще да ги е правил тоя синковец, Ахмед ага, как ще да ги е желетовал, та да се плашат от името му и да бързат да се самоубиват, но да се не срещат с него? С какви „магесничества” и фокуси си е служил?

 

Едно от наказанията е било „окачване на слива”. За такова окачване ни разказва В. Дечев:

 

„Помните ли какъв едипсизин бе Странджалията? Целу селу бе прупищялу от нега. Ала Ахмедаа Томрашлията го стори чиляк и пулувина. В годината по триж го бахта и по юз ока синджир му туреше на вратон. Най-сетне го обеси на сливана до жумаьона (центъра на селото) с главона надолу. След десет дена Странджалията посиня, поду се като мех и плачещим рече: „Аман, ага, одвържи ма, пусни ма, тоба правя харсъзлъкъс”. „Одвържите гу едипсизина” — рече Ахмедаа и Гевезет го свали от сливана. От тука насетне да видиш каков хубав чиляк стана Странджалията! Дуде да умре не даваше муха да се настъпи! И чуренчено щеше да стане чиляк ако сега седеше Тормашлията . . .” [2]

 

Понякога Ахмедаа е проявявал и хитрини, но поддържал в обществото чувството, че стигне ли работата до него — с добро няма да се размине никому. И барабар с това създавал впечатлението, че не е имало, няма и няма да има нарушител без възмездие.

 

Атанас Талев от Хвойна, зет на Ахмедаговия кехая, Стоян кехая, имал кръчма. Един от хвойналиите бил голям батакчия — пие, а не плаща. И една вечер кръчмарят му „взел мярката” — напоил го, напердашил го и го изритал на улицата. Оня се оплакал до мухтарина. Оттук, оттам — работата стигнала до Ахмедаа. И той заръчал кръчмаринът и свидетелите, няколко души помаци, да идат при него на съд. Какво е имал предвид деребеят, не се знае, но оставил свидетелите на двора и рекъл:

 

 

1. Арх. Найден Геров, т. II, 1914, стр. 47.

 

2. Сп. „Родоп. напредък”, год. III, бр. 5, стр. 239.

 

104

 

 

— Слушайте и хубаво си помислете!...

 

А кръчмаря вкарал в конака. Разпитвал го „от игла до конец”. Ония вънка чакат. По едно време отвътре един глас започнал да реве: „Оле-ле”, „Оле-ле”. И се чува как една сопа „вупка” по дебела гърбина.

 

— Брях, какво етапа... — започнали да тъпат ония на двора.

 

А тя каква била работата. Ахмедаа разбрал, че Талев не е чак толкова кабает, дори не колкото пияницата. Но мислил как да замаже очите и на ония „свидетели”, при това те са помаци и религиозният фанатизъм си има своето място. Ахмедаа не е вчерашен и знае, че те могат да направят и поголяма пакост. Й той вързал на Атанас на гърба един бабул (възглавница) и започнал да удря с крушовата тояга. И му рекъл да вика силно, иначе той ще го накара. И Атанас ревал „с три гласа”, ама се разбира, че не го боли. И Ахмедаа, като извъртял веднъж сопата не по бабуля, ами на месо и на Атанас му светнали звезди в очите. Няма да вика ли? ПореЕал, та потреперал от собствения си глас. На края агата го извел разголен, разчорлен, лиснал му едно ведро вода, та станал като плавена овца и рекъл на „свидетелите”:

 

— Отведете си го! Пък ако батакчията продължава да пие и не плаща, кажите му и той да дойде. [1]

 

За да постъпи така тъмрашкият управител, възможно е тук да си има своето зиачение и фактът, че Атанас е зет на Стоян Кехая, един от видните кехаи на Ахмедаа. Но очевидно Тъмрашлията е използувал и хитрини за поддържане страх у подчинените. А страхът е бил сериозно, „изпитано” средство на реда. Не помагал ли и страхът, Ахмедаа обръщал и другия край. А на другия край между другото имало и „зашиване” в чувал.

 

За такова едно „зашиване” разказват бойковци. На чифлика на Тикла по стръмнината имало някаква дълга каменна стълба, дълга 60 стъпала, която водела надолу към реката. Ахмед ага разпитвал там някой разбойник, който върлувал из полето, а после се прехвърлил в планината. Заловили го. Разпитвали го, кандардисвали го, желетовали го — не ще, не казва. Ахмедаа наредил да го сложат в един голям чувал, да зашият устието на чувала с канап и да го попъдят по каменната стълба към реката. Н, разбира се, както е рекъл Ахмед ага, така и сторили.

 

 

1. Атанас П. Талев от с. Хвойна, роден 1888 г., внук на кръчмаря Атанас Талев. Спомените у автора.

 

105

 

 

— Да идем да видим какво е станало — настоявали сеирджиите. — Да го заровиме, че ще се вмирише.

 

— За какво ви е — рекъл Ахмедаа, — реката няма никаква работа. Тя ще го и оплакне, и погребе...

 

За подобен случай пише и Никола Гашаров. [1]

 

А за това, какъв страх е имало от името и наказанията на Ахмедаа, пише и Захари Стоянов в своите „Записки по българските въстания”. Той разказва, че когато предложил на бойковци да образуват революционен комитет, те отказали, като възразили по следния начин:

 

„Тъмраш е от нас на една педя място — говореха те за подкрепа на отказа си, — какво ще отговаряме пред Ахмед ага, когато той се научи, че бойковци сторили клетва против царщината?

 

— . . . а младите отговаряха, че който се бои от Ахмедаа, нека се премести да живее в селото му.” [2]

 

Този разказ на Захари Стоянов ни навежда и на други мисли, че в случая не само до страх опира работата. Очевидно българите-християни са правили отлика между управлението на Ахмед ага и това на официалната турска власт, която е подхождала по съвсем различен начин към християни и мохамедани. Християните тя преследвала с повод и без повод, а мюсюлманите и за по-тежки престъпления или не наказвала, или правела всичко формално, за лице на хората. Това го е подчертавал многократно и самият Найден Геров, който в едно свое писмо от 1868 година пише:

 

„Турци (помаци — б. м.) от с. Чурен убили през лятото на 1867 г. двама души от с. Перущица (три часа път от Пловдив) Атанаса Митева и Архангела Петрова, един, Кофчо Гинчев, ранили... убийците са арестувани..., но в януари т. г. те са освободени от ареста без никакво друго наказание.

 

Няколко дена преди освобождаването на убийците на Атанас Митев беше обесен един българин, убил един турчин. Българинът си заслужаваше и никой не говори, за да го оправдае, но не може да остане незабелязано това, че единственият убиец на турчин от християните беше наказан със смъртно наказание, а толкова отявлени убийци на християните от турците остават без всякакво наказание”. [3]

 

Така ли постъпваше Ахмед ага? Не. За него това не можеше да се каже. Той беше еднакво суров и спрямо християни,

 

 

1. Пловдивски общински вестник, 1932, бр. 125—126.

 

2. Захари Стоянов, Записки..., 1892, стр. 214.

 

3. Н. Xайтов. Миналото на Яврово, стр. 36—39.

 

106

 

 

и спрямо мохамедани. Това се твърди от всички селяни, от всички околни села без изключение. И тъкмо в това е ключът на тайната и скритото обаяние на Ахмедаа сред населението. Дълбоко в себе си човек не може да не се замисли — не говори ли все пак кръвта на помохамеданчения българин?

 

Тази линия на равноправна справедливост към християни и мохамедани личи и в периодическите обиколки и „съдилището” на Ахмедаа. През месец-два или пет, възседнал коня, по разни поводи или без поводи, той е обикалял подведомствените му села в нахията, за да изправя чепати проблеми и ... дряновици, за да навежда ред и справедливост.

 

Примери от подобни обиколки и съдилища добре и подробно е описал Н. Хайтов. [1] Но подобни примери могат да се намерят в почти всички села, а не само в Яврово. За село Дедево синът на даскал Димо ми разказваше: „Ахмед ага идваше в Дедево често. Отсядаше в пастолската ливада, под ябълката. И сега се казва „Агова ливада”. Там му донасяха ядене и пиене и насядваха около него. Ахмед ага ходеше на кон. Имаше навик да пришпорва коня, та да вищи. Съдилището му беше с един джоб на каишка (крушова тояга с каишка на края, навряна на ръката).

 

Когато Ахмедаа е искал да решава важни въпроси или да даде урок на подведомствените, той е правил съдилищата си публични, открити. Щом поръча, че тогава и тогава ще дойде, големците вече си знаят и събират цялото село. Мало и голямо. Посрещат го, кланят му се, както се посреща ихтибарлия големец по него време. А Ахмед ага застане в средата на населението, възседнал коня, стиснал крушовицата. Изкара най-напред мухтарина или старейшнната, нещо като на инспекторско изпитване, и пита:

 

— Има ли някой да се оплаче от мухтарина?

 

— Няма — отговарят хората.

 

— Ами ти бе, мухтарин (старейшина ) — ти да се оплачеш от някого?

 

— Няма — отговаря мухтаринът (старейшнната).

 

— Ами някой помежду вас да се оплаче от друг някой?

 

Пита Ахмед ага, възседнал на коня, и очите му шарят над смълчаните люде.

 

Кой каквото има да каже — казва. Ако няма никакви жалби и претенции, Ахмедаа заключава: „Тей ви искам, да се сгадате и до мене да не опирате...”

 

 

1. Николай Хайтов. Миналото на с. Яврово, стр. 36–39.

 

107

 

 

Но има ли нещо, за което Ахмедаа е дошъл, работата става дебела, защото той водел и своите „сопаджии”, чел присъдата на място и веднага я привеждал в изпълнение. Не е прощавал никому.

 

Както пише и Христо п. Константинов: „Без никакви закони на ръка той е наказвал със смърт злодейците. Особено е бил немилостив към нарушителите на женската или моминската чест”. [1] За един подобен случай разказва и Николай Хайтов. Лилковският ходжа хвърлил око на една жена — християнка, Лика, затиснал я в една плевня и там я изнасилил. Лилковци християни веднага се оплакали на Ахмедаа. Тогава оня не дошел в селото, ами извикал ходжата в Тъмраш. Докарали го. „Ахмедаа с едва сдържана ярост го запитал защо е посмял да докачи честта на българката”.

 

— Че белким каурките имат чест — отвърнал ходжата надменно, оповавайки се на своя религиозен авторитет.

 

— Тъй ли бре? На, на тогава — ревнал Ахмедаа и в същия миг праснал ходжата по гърдите с една кьорбалтия (брадва без острило), която винаги седяла до него. Ходжата паднал в краката на войводата.

 

— Расим! — викнал Тъмрашлията сърдито.

 

— Буюр, ага! — доприпкал суварията и подвил коляно.

 

— На сузи ходжа — тербьо — заповядал Ахмед ага и посочил лежащия възнак ходжа.

 

От конаците на Тъмрашлията изнесли пребития ходжа в една черга, но едва стигнали в селото и той починал. [2]

 

Подобно нарушение имало в Ситово, но тук нещата се развили по друг начин. Едно помаче, една хаймана, заследило една българка-християнка по къра. Какво е правило, какво е струвало, не се знае, но успяло да я омаскари. Жената се върнала в село озлочестена, омърсена и със сълзи на очи отишла при ситовския мухтарин — Дели Мехмед, чифликчията. Разказала му жената какво се е случило, оплакала му се като на управник. Дели Мехмед я „успокоил” и обещал, че втори път няма да допусне подобно престъпление, а тоя мискинин ще бъде тежко наказан. След това обаче нищо не последвало. Не само че с нищо не наказали помачето, но то започнало да се заканва, че ще отмъсти на жената, защото се оплакала.

 

Самият Дели Мехмед „посъветвал” жената да не разправя

 

 

1. Сп. „Периодическо списание”, 1899, бр. 60, стр. 893.

 

2. Николай Хайтов. Миналото на с. Яврово, стр. 34.

 

108

 

 

по село — с една дума, гледал да забаши работата. Помачето му било някаква рода. Минало ден, два, неделя. Помачето си ходило низ село и въз село и все повече се заканвало. Жената и мъжът ѝ мълчали, траели, но такава работа не е жълтица да я скриеш. Още повече в едно село от 70—80 къщи. От уста на уста работата стигнала до Ахмед ага. Той заръчал на Дели Мехмед да върже помачето и да му обади. Дели Мехмед не само че не го вързал, ами изглежда го предупредил да напусне селото за някое време, догдето улегнат духовете. И помачето изфирясало.

 

Като научил това, Ахмед ага скрипнал със зъби и моментално изпратил свои хора да го търсят. И в близките дни, една вечер, двамата вардачи го спипали, преоблечено в женски дрехи, и известили на Ахмедаа.

 

На другия ден Тъмрашлията дошел. Неговият дост бил Колю Славовски (Каравелата). И Ахмед ага отседнал у Каравелата. Къщата е стъпила на една скала, не съвсем отвесна, но достатъчно стръмна, за да не може да се задържи човек на нея, и висока 50—60 метра, ако не и повече, до реката.

 

— Доведете го! — рекъл сутринта Ахмедаа на неговите хора.

 

И те му го доставили, разбира се, със сиджимки на ръцете. Помачето било кораво и инат, та се стегнало да понесе мъжествено суровото наказание. Ахмедаа го разпитал надве-натри, всичко било толкова ясно, че нямало какво да се разпитва. Помачето обаче се държало „напран”, нахално, предизвикателно. И Ахмед ага не удържал. Станал, вдигнал крушовицата и замахнал само два пъти. После рекъл на неговите гавази:

 

— Нататък си знаете работата!...

 

Двамата агови сувари „смляли” кокалите на помачето в разстояние на няколко минути. Онова присиняло. Краката му взели да се люлеят и Ахмед ага го попитал:

 

— Да се сурнеш ли ищеш, ели да рипнеш?

 

Помачето не доловило накъде бие работата, помислило, че Ахмед ага ще го накара да играе кючек на пребитите крака и затова с половин уста изрекло:

 

— Же са сурна...

 

— Сурните го, бре, сурните го ... низ камъкът ... да се начеше убаво...

 

Помачето разбрало каква е работата и заревало, но суварите на Ахмед ага го засурнали по двора на Каравелата и го

 

109

 

 

търкулнали низ скалата. Цялата „церемония” се е наблюдавала от всички ситовци. Помачето се претъркаляло като труп надолу и пищяло. Спряло на една поличка по стръмнината. И едвам се измъкнало настрани. А близките му молили Ахмед ага да му прости, че било левтеро, та се измамило.

 

— Дате му една кепчо вода да се нажока, личните му и едно ведро да се окопе и да си върви... Та че утре пак да търчи да булащисва хорските жени. ..

 

Помачето умряло, а родителите му се изселили от Ситово.

 

Тази случка съм слушал от много стари ситовци. За нея знаят обаче и всички съседни села. И най-напред аз я чух не от ситовци, а от дедевци. И не от един. Разказвали са ми я синът на даскал Димо — Атанас, Костадин Марин, Георги Гогов и други. А в Ситово съм я слушал от Ангел Кипров, Калин Шумаров, Михал Гуцов и други. В разказите има различни нюанси. Но главното е едно и също.

 

Много ярко е нарисувал тази страна от дейността на Ахмед ага широколъшкият учител Узунски. „Тъмрашлията — пише той — като наш къраагасъ беше много добър запчия. Той познаваше почти всички злосторници във всяко село на нахията. Той беше всичко за нашата Рупчоска нахия. Нахиите нямат други управления освен един полицейски участък.

 

Резиденцията на нашата Рупчоска нахия беше селото Тъмраш. Тамо живееш и агата, който се титолуваше кара-агасъ. На него бяха поверени да пази и управлява всички помашки и български села. Той със своите заптиета ходеше от село на село и изслушваше всички оплаквания, които му се правеха от пострадали хора от злосторниците. Той със заптиетата си издирваше виновниците, наказваше ги и глобяваше за престъпленията им. Неговите наказания бяха известни, та всички се бояха да правят зло.” [1]

 

На друго място авторът пише: „При разследването на някой злосторник заптиите употребяваха наказанието йорфа, особено средство за принуда да се признае вината от злосторника. От това наказание се бояха всички, защото често пъти (из) пащаха и не виновни. От (за) страха от това наказание трябва да спомена следната случка:

 

В с. Лилково не далечко от Тъмраш, на един наш българин се откраднала кравата и той веднага отишел при агата да направи давия (да се оплаче) и се обръща със следните

 

 

1. Г. Н. Узунски — ц. с., стр. 14 (218).

 

110

 

 

думи: „Аго, откраднаха ми кравата. Аз си искам кравата”. Тогава Ахмед ага му казал, щом си искаш от мене кравата, иди в чифлика ми и отвържи една от моите крави и я води у дома си. Само хубаво да я гледаш, да не я оставиш гладна, защото моите крави се гледат, както знаеш, много добре.

 

Нашенецът направил така. Щом се разчу тази случка, чул я и крадецът на кравата и от страх да не го уловят и накажат за престъплението му, веднага завежда кравата, която откраднал, и я предава на притежателя ѝ, казващ му, че уж е намерил на къра като пасла. Тогава си отвеждат в чифлика аговата крава от гдето я бил взимал. Такива и други случки, допълва Узунски, има много, които показват какво влияние имаха наказанията между населението в нахията. Големи кражби освен нападението на поп Никола не се случваха. Кражбите биваха овце. говеда, пчели и пр. затова и крадците не бяха от такава голяма важност.” [1]

 

Има още редица случаи, които показват как се е отнасял Ахмед ага със злосторниците. Суров, жесток, безмилостен, той е бил блазнен от мисълта да бъде справедлив за всички в подчинената му нахия. Разбира се, става дума за една относителна справедливост, в рамките на оная турско-феодална система на икономика и обществен живот, за справедливост от гледна точка на един самовластен местен деребей. И най-важното, за еднаква справедливост спрямо двата клона българи — християни и мохамедани.

 

Разказаните дотук случки представят тъмрашкия деребей само като коравосърдечен, суров, жесток управник. Но хората помнят и разказват и други случаи, които представят Ахмед ага и от другата страна, като човечен, грижовен и близък с подведомствените. Той често е навлизал и в личните дела на хората, помагал им е, като подчертавал своето всевластие и всесилност пред тях. Това е издигнало личния му авторитет и може би тук се корени скритото обаяние към него. Ще вземем само два от многото примери.

 

Първият. Подкупен злосторник запалил с цигара плевнята на Атанас Лентов от Лилково. Камбаната ударила на пожар, но било през нощта и докато хората се съберат, пламъците лизнали плевнята от четирите страни. Дванадесет глави едър добитък — мулета, крави, волове — вищяли и ревали в горящите зимници. Селяните врипкали през пламъците

 

 

1. Г. Н. Узунски — ц. с., стр. 17 (гръб на стр. 215).

 

111

 

 

и дима, рязали поводи и оглавници и подплашените добичета изрипкали навън със запалени гриви. Спасили ги. Пожарът заплашвал и къщата, която била до плевнята. Стрехите им се събирали. Между стените им едвам се провирал човек с кош. Настанала суматоха. Едни селяни се емнали да спасяват покъщнина. Изхвърляли каквото им попадне в ръце. Метнали даже през прозореца и люлката с детето. Паника. А в паниката имало и такива, дето влачили яма.

 

Льонтата останал без фураж за добитъка А било по Димитровден. След неделя Ахмед ага дошел в Лилково. Атанас му се оплакал, че някои селяни използували случая, за да грабят яма. Тогава Тъмрашлията събрал общинарите и наредил да съберат сено и слама на Лентови. И събрали. Същия ден. По товар, по два — накрепили заире за едрия добитък. Но за овцете не стигнало. Тогава Ахмед ага рекъл на Атанас:

 

— Аратлик, стига да натискаме люде се, че аз утре же си ида, а пък тебе же те внагризят. За кравите и мулетата се посъбра. Пък овцете утре като ги замамиш — та на чуфликен. При мойте. Дето са 200, там са и 250. Все някак ще запролетят. За пари сега няма да галчим. Имаш една сюрия работници по къщи, все ще се разплатиш.

 

Така и сторили. Закарали овцете на чифлика на Чаталулук, дето били оставени да зимуват 200 овце от аговите. Останалите са били в Беломорието.

 

Как се е разплащал после Льонтата, ние не знаем, но жестът на Тъмрашлията го представя в очите на хората като състрадателен или по-скоро като щедър човек. Затова и разказват подобни случаи.

 

Още един пример. Петър Терзиславски от Лилково имал двамина сина — Тодор и Дачо. Тодор се оженил, но жена му умряла. Оженил се втори път. Довел жена от Чепеларе. Стояла близо година. Затъжила се. А мъжът ѝ не бил в село. Един ден прала на реката. При водениците. Било през лятото. Минали чепеларски помаци, комшии на родителите ѝ. Идвали от Тъмраш. Познала ги. Заговорили се. Заплакала. Склонили я да тръгне с тях, че след няколко дена щели да се върнат и да си я доведат. Но не се върнала вече. Мъжът и рекъл: „Жена, дето е била в чужди ръце, при мене да се не връща”. И останал пак без жена.

 

Оженил се трети път. Взел една вдовица, която любил като ерген. Но тогава не се взели. Обичали се много. Той седне

 

112

 

 

да вечеря, пък тя се изправи до него: гледа го „с четири очи”, та че ще рече:

 

— Добре си отиде чепеларченката, та и аз да те поводя...

 

Стигнали и дете. Но и тя се разболяла и починала. Тодор пак останал млад вдовец. Баща му също бил вдовец. Брат му Дачо бил женен и имал четирима сина. Събрали се 7 мъже и една жена. Един ден в пътя минал Ахмед ага. Запрял се при дядо Петър. Запалили по цигара. Загълчали се. После влезнали в къщи да пият ракия. Снахата шетала около тях. Косите ѝ побелели, а била млада жена. Тогава Ахмед ага рекъл:

 

— Петре бре, ами може ли сама жена да достои на седем мъже? Косите ѝ са побелели, бива ли така? Защо не ожените Тодор, ами мъчите снахата...

 

— Не можем, аго, законът не дава повече от три венчила, а Тодор се жени три пъти...

 

— Това не е право. Аллах е един и за вас, и за нас. Защо нам дава девет пъти венчило, а на вас само три пъти. Законът да е причината. Ти, Тодоре, да вземеш да се задомиш...

 

— Законът не дава, аго ...

 

— Законът, законът... Аз съм законът. Аз ли командувам в Лилково или попът... Же та оженим, пък ако има грях, на оня свят в моя тефтер да се пише.

 

Ахмед ага не казал на майтап.

 

Още същата вечер „обърнал” всяка къща. Всъщност в селото имало само две вдовици. Спрели се на Мирчевата, сестра на Гайтана Камбурска. Смятали, кроили и на края я натъкмили. Същата вечер и тримата момари потропали на Мирчовата порта. Кандардисвали, въртели-сукали и на края завели вдовицата.

 

На сутринта две овце заврели в казаните. Поканили най-близките хора на сватба. Извикали и попа да ги венчава. Но попът отказал. Нали Тодор е ходил триж под венчило? Работата пак опряла до Ахмед ага. Той дошел, извикал попа настрана, та му шопнал нещо на ухото. Погълчали си двамата. Какво са гълчали — те си знаят, но на края попът втасал. Нарамил черковните книги и дошел у Терзиславци.

 

Венчавката започнала. Но Тодор, стоял под три венчила, разбрал, че попът не чете за сватба, ами за погребение. И споменава името на последната му жена. Така бил наредил Ахмед ага, та хем сватбата да стане, хем попът и зетът да са безпогрешни. Тодор разбрал скроеното и сълзи му потекли, но вече било късно. Сватбата станала. Жената излязла добpa,

 

113

 

 

та слагали Тъмрашлията като кум. Но селяните се присмивали на Тодор и при първата възможност той се изселил в Устина. Там се и поминал. Като умрял, го заровили извън общите гробища, че се женил четири пъти [1].

 

Последният пример ни подсеща и за личното отношение на Тъмрашлията по религиозните проблеми. На пръв поглед от този пример излиза, че той не е зачитал религиозните чувства на християнското население, че за него църквата и параграфите на евангелието не струват пукната пара. Но редица други случаи показват, че това не е така.

 

Много показателен в това отношение е

 

 

Черковният въпрос

 

в Рупчоската нахия. Всеизвестно е с какви мъки, борби, делегации чак до Стамбул и какво ли не се сдобивали с черква всеки град, всяко село. В Рупчос черковният въпрос почти не е оставил подобни случаи, когато тъмрашлиите да се съпротивяват. Нещо повече. Именно през тяхно време е имало може би най-много попове в цяла Рупча. Именно в тяхно време се изграждат старите черкви в почти всички рупчоски села. Това изграждане на черквите било цяло движение в Рупчос.

 

Според досега издирените данни, първа е открита черквата „Свети Атанас” в Чепеларе и на освещаването ѝ през 1835 година е дошъл самият Хасан ага от Тъмраш заедно с брата на Салих ага от Ахъчелеби Лиман Шишман ага [2]. Втората е в Широка лъка на 20. VII. 1835 година [3]. След нея в 1838 година е открита черквата в Дедево [4]. В Ситово — 1849 година [5], в Лилково — 1859 година [6]. В 1854 година — в Яврово [7], в Малево — 1865 година [8]. В Сотир (Храбрино) — 1866 година [9].

 

 

1. Тинка Вълчанова (Лентова) от Дедево, племенница на Петър Терзиславски. Спомените у автора.

 

2. В. Дечев. Миналото на Чепеларе, 1928, т. I, стр. 208,

 

3. Г. Узунски. Ц. с., стр. 60.

 

4. В спомените на Григор Аргиров е казано, че черквата е строена в 1838 г., което е твърде възможно.

 

5. О. Д. А Пловдив, фонд 342 к.

 

6. Годината е взета от плочата на самия вход.

 

7. Н. Xайтов. Миналото на Яврово, стр. 38.

 

8. Арх. БАН, ф. 22, а. е. 565, Л—11.

 

9. Пак там, а. е. 566, Л—4.

 

114

 

 

В своите спомени, като описва историята на черквата в Широка лъка, Узунски казва: „За освещаването на този прочут по своята история храм в цялата Рупчоска околия са били поканени гости християни както от Рупчоската нахия, така и от Ахъчелеби”. Между поканените е бил и самият управник на нахията Хасан ага ог Тъмраш. И по-нататък авторът пише: „Донесените подаръци от посетителите за освещаването на черквата били толкова много, щото, освен дето си изплатили цялото задължение по строежа на храма, но останали още 150 000 гроша суха пара, 800 глави дребен добитък, 150 глави едър рогат добитък и 90 коня.”

 

Даренията били предадени на търг на Белак кехая и „с получените пари управата на селото, свещеникът и първенците решили веднага да построят и училище в черковния двор. Една седмица след освещаването на черквата започнали строежа му и до есента било вече завършено, така че на Димитровден 1835 година училището било вече открито.” [1]

 

В спомените на Григор Аргиров, който е живял 36 години под управлението на тъмрашлиите и още 20 след това до смъртта на Ахмед ага, а то ще рече, че може да му се вярва, е казано следното: „Сегашната черква е съградена в 1838 година, което се установява от надписа на мраморната плочка, зазидана до главния ѝ вход, а също и от запазения султански ферман за разрешение с дата от 1835 година. За да се разреши така навременно за строителство, причината бе следната. По онова време в Тъмраш живял някой си Хасан ага — караагасъ (управител) на няколко села около Тъмраш. Но покъсно вместо него турската власт назначила един арнаутин, вследствие на което първият се обявил като нелегален — разбойник. Като принудителни ятаци (укриватели) му били от село Дедево Илия Тучков, наречен дядо Купчо [2], от Лилково — Златанчооглу, от с. Павелско — Маринчо, от Яврово — Гечоолу, от Станимака — Ярка. Той подбудил селяните на няколко села около Тъмраш да подпишат молба до султана, че не могат без него като управител. Един от подписалите бил и дядо Купчо. След това се получило султанско разрешение, с което го оставят за такъв на района с граници ... Станимака — Коматево — Доспат — Пашмакли ... След това заминал на хаджилък и загинал при корабокрушение. Преди заминаването

 

 

1. Г. Н. Узунски — Автобиография и исторически спомени от с. Широка лъка, стр. 184—А.

 

2. Атанас Даскалов от Дедево и всички останали стари хора твърдят, че не Илия Тучков, а Добричков е бил дост на Ахмед ага.

 

115

 

 

си назначил за свой заместник сина си Ахмед ага, когото и предупредил за своите доверени хора, между които и дядо Купчо.” По-късно дядо Купчо помолил Ахмед ага да изкарат ферман за черквата и той сторил това.

 

В спомените има много неточности. Това се вижда от самото им съдържание. Но за нас е важен фактът, че черквата е строена именно през време на тъмрашлиите. Макар и неточно, единствено тук се говори за начина, по който е бил назначен, и за смъртта на Хасан ага.

 

В Лилково преданието за черквата е, че Ахмедаа е дошъл, забил кюскията в средата на селото и казал: „Тук ще бъде черквата”, а не извън селото, както са предлагали местните помаци [1].

 

В спомените си Атанас Даскалов от Дедево разказва, че някой си от селото не докарал тикли (плочи) за покриване на черквата и агата наредил да вземат от покрива на къщата му.

 

Всички факти показват, че тъмрашлиите не само не са пречели, но са съдействували за градежа на черквите. И не случайно всички черкви в Рупчос са от тяхно време. А това само по себе си отхвърля твърдението на Христо п. Константинов, че „тъмрашлиите” били наместници на пловдивските гръцки владици по събиране на данъка владичина, та по тая причина те били взели всяко народно църковно движение за насочено против тяхната неограничена власт . . .” [2]

 

Не е изключено да е имало и съпротива, възражения, забавяне и задръжки от мухтарите по селата, от самите турски власти и пр. Но не можем да говорим за противопоставяне ог самите рупчовски управници. Това е видно от самия факт, че всички черкви са построени именно през тяхното управление. Както и в други случаи, всички злини обаче се приписват на тях и главно на Ахмед ага, тъй като той е представителят на Рупчос.

 

 

Нещо за данъците

 

Ето още един въпрос, който трябва да се изясни, защото работата тук опира не до особата на рупчоския деребей, а до нещо повече, нещо по-голямо и по-важно, принципно. Става дума за това, в каква мяра, в каква ограда се е простирала и административната, и финансовата независимост на нахията

 

 

1. Сп. „Родопи”, 1966, бр. 5, стр. 6.

 

2. Сп. „Периодическо списание”, 1899, бр. 59, стр. 786.

 

116

 

 

пред централната турска власт. Както ще видим от самите факти, това е и отличителното на Хасан и Ахмед ага Тъмрашки от видинския Пазвантооглу, който отначало опрости, а после увеличи за своя сметка данъците на целия вилает.

 

А как бе при Тъмрашлиите в Рупчос?

 

За първи път Христо поп Константинов пише в своя пътепис „Из Родопите” през 1899 година: „От немай къде управлението на нахията се повери нему и той, обикаляйки селата под вид на караагасъ, събираше данъците...” И по-нататък: „Чак до 1867 година Тъмрашлията Ахмед ага беше като рупчоски цар и между другите данъци събираше и за себе си особен данък в масло, сирене, аби и овци” [1]. Той говори за „събиране на данъците” въобще, което значи, че данъците са на държавата.

 

Писаното от Хр. п. Константинов би могло и да се отмине, ако не се превръщаше в извор за научно изследване от следващите историци-родоповеди. Вече няколко души бяха подведени от тази мисъл. Това може да въведе в заблуждение и други. Дори Николай Хайтов в своята монография за Яврово пише: „Управлението им се характеризирало с изключително самовластие, което стигало до там, че Хасан ага събирал за своя сметка данъците и наказвал сам престъпленията [2]. А по-нататък за Ахмед ага пише: „Той сам събирал данъците. . .” [3]

 

Особено внимание заслужава писаното от Манолови, и то през 1972 година. След като ни натрапват твърдението, че Ахмед ага е събирачът и на държавните, и на „личните” данъци, те пишат: „Селяните били подлагани от Ахмед ага Тъмрашлията и неговите хора на най-големи унижения и най-жесток побой не само в случаите, когато се измамвали да кажат някоя дума против селски аги и чорбаджия, а и при събирането на данъците. С бой и затвор събирал Тъмрашлията беглика, йошура, царската вергия и ред други негови лични данъци, налагани най-произволно на подвластното му население”.

 

Като се поувлекли в твърдението си, двамата автори добавят: „В с. Широка лъка по разказите на Манол Т. Стоянбашов, Стоил Герзилов и други стари хора той причаквал със своите сеизи данъкоплатците си, които нямали пари да му платят данъците си, в празник, като излизали от църква, при външните врати на църквата, и заповядал да ги затворят в

 

 

1. Сп. „Период. списание”, 1899 г., бр. 60, стр. 893.

 

2. Н. Хайтов. Миналото на Яврово, стр. 32.

 

3. Пак там, стр. 33.

 

117

 

 

църковния двор и да ги бият най-жестоко. За да се избавят от боя, при едно такова затваряне те пробили източната стена на каменната църковна ограда. В делнични дни сеизите му излавяли хората поединично от къщите и ги затваряли в някоя плевня. Там пак ги биели, докато най-после се „смилявал” някой чорбаджия и им плащал данъка” [1].

 

Разбира се, зад тези голословни твърдения няма нито един документ, нито едно що-годе убедително доказателство. И не може да има, защото нещата стоят съвсем иначе, защото самата система за събиране на данъците в Турската империя през 19 век е поставена на други начала. И ако Манолови бяха надникнали в тази система, нямаше да допуснат подобни грешки. Още повече, че вече бяха публикувани документи преди статията им, които можеха да ги предпазят от подобни необосновани твърдения.

 

Може би някои правят извод и от оня документ, в който К. Василев доказва, че Кара Ибрахим наистина е бил натоварен от Джадит Али паша да събира данъците от вакъфските имоти [2]. По аналогия този извод обаче не може да се прави, защото К. Василев говори за съвсем други неща, и то за конкретни случаи.

 

Напълно допустимо и възможно е, че и Хасан, и Ахмед ага като владетели са използували своето „служебно” положение, за да „закачат” оттук-оттам масло и сирене, вълна и дърва, косачи и жътвари под формата на меджии и т. н. Грабежът на управниците, пък и рушветчийството и подлизурството не са от вчера. Но що се отнася до събирането на данъците, истината е по-друга. Тъмрашлиите и по-специално Ахмед ага не е събирал никакви данъци. Това се вижда от редица оригинални документи от онова време.

 

Първо, трябва да се знае, че по него време турското правителство е събирало данъците по особен начин. То ги е препродавало на разни влиятелни, икономически силни хора, които от своя страна са събирали сумите от различните села. Още през 1894 година Ст. Шишков пише: „Известно е на читателите, че десетъкът в Турция се отдава на тръг... През текущата 1894 година десетъкът в цялата Ахъчелебийска кааза може да остане върху едно лице, именно Кочоолу, родом от Тъмраш, а във време на Руско-турската война преселен в Енуз-дере, Ахъчелебийско. . .” [3]

 

 

1. Сп. „Истор. преглед”, кн. 1, 1972 г., стр. 99.

 

2. К. В. Ц. к. стр. 177.

 

3. Сп. „Славееви гори”, 1894, бр. 4, стр. 36.

 

118

 

 

Би могло да се приеме, че това се отнася само за периода след Освобождението. Но кажи-речи цяла дузина новооткрити документи показват и доказват, че тази система е съществувала още много по-рано, от началото на управлението на Хасан ага и до края на управлението на Ахмед ага. Още през тридесетте години на XIX Еек данъците е откупувал гъркоманинът Гюмюш Гердан. От 1839 година е запазен тефтерът му, който изцяло е изпълнен със сметки по откупуване и събиране на данъците [1]. Документи за това има от 1848 година [2], от 1849 година [3], от 1853 година [4], от 1858 година [5], от 1859 година [6], от 1866 до 1871 година [7] и т н. През 1870 година Иван Александрович Иванов пише писмо до Найден Геров от Одрин и в него казва:

 

„На Гюмюш Гердан едва ли ще се удаде да вземе десетъка за тази година. . . [8]

 

Има някои документи, които показват, че Гюмюш Гердан е имал съучастници — йошурджии, ортаци в събиране на данъците, но те са били все негови хора — Филипович, Аргириади и др. Съществуват документи, които показват, че Тъмраш също е давал данъци. Гюмюш Гердан, като е откупувал данъците, от своя страна също или ги е препродавал на други, или е възлагал на свои агенти да ги събират по селата. Така през 1869 година десятъкът в Мостово е бил събран от Сюлейман Пехливан, в Мугла и Кюстенджик — от Молла Еюб-Мехлеси, в Широка лъка — от Хафъс Ресим, в Грохотно, Чепеларе, Настан — от Марковлията Ариф, в Орехово — от Мустафа Али и т. н. [9]

 

Има документи, които показват, че Гюмюш Гердан и Ахмед ага не са имали много-много уважението си. Прави силно впечатление дори това, че Тъмраш, макар и да е едно от най-големите села в Рупчос, плаща данъци почти колкото най-малките. Така например Чуреково, Настан, Осиково, Гьоврен и други села, които не надминават 30—50 къщи през онова време, плащат данък толкова, колкото Тъмраш, в което през 1866 —67 година живеят над 300 семейства. Нещо повече, в някои

 

 

1. ЦДИА фонд 161, оп. 1. а. е. 12.

 

2. ЦДИА фонд 161, оп. 2, а. е. 1026.

 

3. ЦДИА фонд 161, оп. 2, а. е. 1030.

 

4. ЦДИА фонд 161, оп. 2, а. е. 1035.

 

5. ЦДИА фонд 161, оп. 1, а. е. 247.

 

6. ЦДИА фонд 161, оп. 1 а. е. 1108.

 

7. ЦДИА фонд 161, оп. 3, а. е. 1052.

 

8. ДБИС т. IV, ч. I, стр. 489

 

9. ЦДИА ф. 161, оп. 2, а. е. 1053.

 

119

 

 

години, както е през 1869 например, не може да се намери агент на Гюмюш Гердан, който да събира в Тъмраш данъка и той остава непродаден и несъбран [1]. Това съвсем не говори за взаимопомагане между Гюмюш Гердан и Ахмед ага.

 

Ахмед ага не само че лично не е събирал данъците, но никак не се е трогвал от това, дали турските власти могат да ги съберат, дали на Гюмюш Гердан работите с данъците са в ред и т. н. Според някои документи той даже им е пречил. В. Дечев пише:

 

„От Пловдив писали на Ахмед ага Тъмрашлията да развие голяма дейност в Рупчос по събиране на данъците. Но по това време рупчоското население било пръснато вън по печалба, та Ахмед ага отговорил, че докато не се върнат отсъствуващите данъкоплатци, не ще да бъде възможно да се съберат данъците. Затова да се отложи за известно време тази работа. Но в Пловдив не взели под внимание мнението на Тъмрашлията и направо оттам изпратили в Рупчос бирници и заптии със заповед да приберат до пара данъците” [2].

 

И по-нататък Дечев разказва колко жестоки са били тези бирници и как са арестували дори кметовете и старейшините, биели ги жестоко и т. н., докато съберат данъците.

 

Но не само тези временни бирници са идвали до гуша на народа. Гюмюш Гердановите агенти са стояли в селата с месеци и са вадили душите на хората за данъка. При това те събират в натура масло, сирене, леща, фасул, сено и т. н. Където могат сами — сами правят всичко, с помощта на селските мухтари, а където не могат сами — водят заптиета.

 

Така са притискали народа, че той кански е пищял от тях. И колкото странно да изглежда на някои, народът се е оповавал именно на Ахмед ага, от него е търсел защита против тези неограничавани бирници. За какво говори например следното писмо, изпратено от Атанас Демерджикьойлю — агент на Гюмюш Гердан в Рупчос по събиране на данъците, до своя господар:

 

„Поздравяваме та ние Кирие Кир Костаки. Пишем ти ази Атанас Демерджикьойлията (Лилковлията). Напреде що ти бях писал за юговлиите как бяха развалили снопе и фасуля ази ги стегнах, а те ходиха та се плакаха на Ахмед ага (—) та ми беше пратил писмо да дойда в Югово. Ази отицох със неговия (?) да кажем със зор, защото той има Ахмед ага на Ихтибър, ази три пъти стана отивам, а тия вървят на кесим (на загуба)

 

 

1. ЦДИА ф. 161, оп. 2, а. е. 1053.

 

2. В. Д. Избр. съчинения, стр. 179.

 

120

 

 

и на батакчилък (провал). Искаха със шиник да им дадеме жито. Мери Христо два дни — три дни, а тия се дигнаха потеря пак нещат (с) шиник, искаха кесим. Станахме 5 дни та ходихме та писувахме кесим, тахми насоса (наддаде) — (не се чете) със селене с чорбаджията кана кана (?) писувахме та писахме от трите... на един остана, а тия видеха не могат да скрият по топракът кюше божак захванаха да крият снопето си. Ако има нейде си шестстотин снопове ... той ги казува двеста снопове. Аз го оставих ... този сахат оставих един човек скришно да варди и да пратите един гаваз (пазач) да иде на Югово да земете Милю с тримата чорбаджии и да земе дели Маркоолу Васил и да земете и Златанчоолу Георги тия са ... башете (първенците — главатарите) да ги турите на кафеза (затвора) та да земем двайсет и пет хиляди гроша, защото харно му е берекетет и фасулят и лозята и да пишете на Ахмед ага да не ми са каращисва на моята работа, да не ма пращате със зор да ида на Югово и другите села. Мокриме житото. Работата ми харно върви и ако искат да станова мурафа ... ази си знам. Работата ми е сега на половина не мога да оставя да не ми пращате хабер сега да слизам надолу анжек да съйдисвате от двайсет и пет хиляди гроша надолу да ни дават селото да го пратите мене да дойдат ази зимам ония пари от (н)его и на челебията целувам десницата” [1].

 

Цитирам това писмо, което разкрива и кой събира данъците, и как ги събират, и на кого се опират, и от кого се боят, и народът на кого се оплаква. Това не е единственото писмо от този род. Има и други, съвсем близки до това, в които пак се оплакват, че Ахмед ага им бърка работите, защото хората отиват да се оплакват на него.

 

В друго писмо от 1863 година от Хвойна агентът на Гюмюш Гердан изпраща 15 оки масло, готви се да събира леща, пари, кози и пр. и между другото пак пише:

 

„... да кажеш на хаджи Сюлейман ага като додат тамо да ги турн на дупката защото Ахметаговите заптия ще ми дават зор и друго ти се моля жанум Кире. . .” [2]

 

 

1. ЦДИА — ф. 161, оп. 3, а. е. 935, Л—1. Писмото не е датувано, но според някои други писма на същия автор то се отнася за периода от 1855 до 1863 година. Писано е ръкописно, смесено с български и гръцки букви. Изобилствува с турски думи. Без нито една главна буква и без нито един препинателен знак. Поставените тук-там са от автора — А. В., за по-голяма четливост.

 

2. ЦДИА — ф. 161, оп. 3, а. е. 935, Л—3.

 

121

 

 

Може би и това не е достатъчно, за да се разбере, че Ахмед ага не е събирал данъците. Но има и други документи, в които личи, че Ахмед ага не само че не е събирал „масло, сирене, яйца” и т. н., но се е съпротивявал на ония копои, представители на властта на Гюмюш Гердан, които са сновели от село в село в нахията, за да изнудват народа и да събират материални средства. Тези документи хвърлят светлина и върху взаимоотношенията на Ахмед ага с пловдивските големци и с турската власт изобщо.

 

Първото нещо, което прави впечатление, е неподчинението на Ахмед ага. Вече видяхме, че такова непокорство е проявявал още баща му Хасан ага. И това „вироглавство” не е плод на издигането им. То се е проявявало преди Хасан ага да поеме нахията. А това ще рече, че в това неподчинение трябва да се търси друг подтекст, друг корен. И този корен води до дълбоките народностни различия на българското население в Родопите (и мохамеданско, и християнско) с пришелците — колонизатори читаци. На такъв извод ни навеждат и фактите за неподчинение и на останалите помашки войводи.

 

Неподчинението на Тъмрашлиите е една от най-характерните им черти като управници. И то се подчертава от всички, които са писали за тях. Дори Хр. п Константинов, чието отрицателно отношение към Тъмрашлиите личи съвсем определено, и той пише: „След смъртта на стария Тъмрашлия наследил го през 1860 година син му Ахмед ага, който може да се причисли към самозваните властелини в Родопите, каквито са били Иванко, Слав и Момчил” [1].

 

Очевидно авторът малко попривдига работата, но в основата си е прав. Това неподчинение си има своя подкладка и своя история. Отдавна, още преди да дойдат Тъмрашлиите начело на управлението, пловдивските управници са превръщали Рупчоска нахия в район за безнаказан и безскрупулен грабеж. Макар и вече помохамеданчени, дълго време помашките села не са имали право на местни имами и кадии. Явно, че не са им вярвали. Не са имали и местни управници, а винаги са им пращали от Пловдив и от Мала Азия. Това е тровило отношенията между цялото население на Рупчоска нахия и турската власт, най-близките представителни органи на която са в Пловдив. Турските административни и духовни управници чувствуват Рупчос като нещо далечно и чуждо, което могат да притискат и ограбват когато м както си поискат. Но и населението им отвръща със същите чувства. Това

 

 

1. „Период, списание”, 1899, бр. 60, стр. 893.

 

122

 

 

личи особено ярко в прошението на жителите до султана още от XVIII век, за което вече стана дума.

 

Това прошение говори твърде много за отношението на пловдивските големци към населението на Рупчос. И на тези сиромаси не е останало нищо друго, освен да се борят с тях както могат. На тяхна страна е и широката планина-закрилница.

 

Враждата е стара и Тъмрашлиите само продължават тази вражда .наследена от деди и прадеди. И тази тяхна борба е обща, братска, на християни и мохамедани. При Ахмед ага работата стига по-далече. По него време българите в Родопите, както и всички други българи, вече имат и една немалка опора в лицето на Русия, която има свой официален представител в Пловдив — консула Найден Геров.

 

Доказано е, че Ахмед ага е поддържал тайни връзки с Найден Геров и е използувал тази връзка за защита правата на рупчоското население от турските власти. Това се потвърждава от самия Найден Геров. В едно свое писмо от 7. I. 1861 година руският консул пише до княз Ростовски следното:

 

„Най-влиятелните турци, бейове, членове на меджлиса и др. при нужда от топливо, дървен строителен материал, масло, яйца и други съестни продукти изпращат за това кърсердари и те (кърсердарите), за да не попаднат под техните (на бейовете) гонения и за да не си загубят своите места, принуждават селяните да им доставят всичко необходимо даром или за нищожна цена”.

 

Под линия Найден Геров допълва:

 

„Кърсердаринът на уезда (нахията) Рупчос (става дума за Ахмед ага — б. а.) изпрати при мене тайно през юни т. г. старейшината на село Лилково, Мито Чорбаджи, за съвет по какъв начин да ограничи извънредните искания на Хаджи-Бекир паша, които нямал възможност повече да изпълнява, без опасност да попадне под гонение за тяхното неизпълнение и да се лиши от местото му, което владее по наследство от баща си” [1].

 

Засега не са открити други документи, от които да се види и борбата на Ахмед ага против пловдивските управници, и как той е търсил помощта на Найден Геров, но и двете са факт. А горното писмо дава красноречив отговор и на въпроса, събирал ли е Ахмед ага данъци „за себе си” и как се е противопоставял

 

 

1. ДБИС, т. I. ч. I, стр. 202.

 

123

 

 

на незаконните обирачи на сирене, масло, яйца и пр. и какви пътища е търсил за борба с пловдивските управници.

 

Ив. Кепов пише, че през 1870 година дошъл в Пловдив нов мютесариф, „строг, правосъден, пъргав” човек — Хамид Абдул паша, който успял да прекрати много злоупотреби, да уволни всички провинени чиновници и да накаже и постави в правия път други, между които и Ахмед Тъмрашлията.

 

Не можем да приемем тези мисли на Кепов не само защото той не ги доказва с документи, но и защото те са в противоречие с цялата поредица от факти на неподчинение на Ахмед ага и след 1870 година. Това ще се види в следващите страници.

 

В заключение на казаното дотук за Ахмед ага като управник-деребей, за да добие читателят по-пълна представа за него, ще приведем сравнителната характеристика на В. Дечев в очерка „Хаджи Идриз”. Тъй пише Дечев:

 

„В действителност Ахмед ага беше рупчоски цар, и то в течение на повече от тридесет години. Ако Ахмед ага бе цар, Хаджи Идриз бе рупчоски патриарх. Каквато сила и какъвто авторитет едно време са имали в една царщина царят и патриархът, такава сила и такъв авторитет са имали в Рупчос Ахмед ага и Хаджи Идриз. В ръцете на Ахмед ага се намираше грубата сила, а в душата и сърцето на Хаджи Идриз — моралната сила. Ахмед ага бе въоръжен с официална власт, ножове, пушки и тояги; Хаджи Идриз — с ум, сериозност, честност, правда, човеколюбие и слово. Ахмед ага биеше, затваряше и глобеше развалените и неблагонадеждни рупчоски елементи мохамедани, а Хаджи Идриз поучаваше, порицаваше, проклинаше. Ахмед ага вардеше търговците и занаятчиите чрез въоръжени сеймени, а Хаджи Идриз помагаше на тия търговци и занаятчии с пари и наставления. От Ахмед ага хората се плашеха, но не го обичаха. Наопъки — от Хаджи Идриз се не плашеха, но го обичаха, уважаваха и тачеха. И двамата големци имаха за цел смекчаването на нравите в Рупчос,но грубостта на Ахмед ага по-малко помагаше за постигането на гонимата цел, отколкото моралната сила на Хаджи Идриз. От 1857 до 1878 година в Рупчос грееха две звезди, от които едната се намираше над Тъмраш, а другата над Чепеларе. Тъмрашката звезда бе по-голяма, по-величествена наглед, но беше прошарена с тъмни петна. Чепеларската звезда

 

124

 

 

бе по-малка, но бе по-светла, защото по нея нямаше тъмни петна” [1].

 

Кратка оценка за Ахмед ага е дал и Н. Вранчев, който пише:

 

„Не по-малко горд и самостоятелен, ала и мъдър и справедлив управник е бил и Тъмрашлията Ахмед ага, който управлявал от Тъмраш” [2].

 

В завършек на всичко речено и писано за тоя тъмрашки големец трябва да се каже: спорове могат да се водят колкото щете и около неговата личност, и около неговите дела. Нашето скромно мислене ни отвежда в друга посока. Същественото, исторически значимото не е в личната особа на деребея Ахмед ага Тъмрашлията. а в духа, в настроението, нравите, които суровият планинец изразява, в реда, мярата, взаимоотношенията, правилата и правилцата, установени по него време сред една голяма .откъсната и изолирана планинска нахия, населена с българи, изповядващи две различни и враждуващи религии. Сам българин, Ахмед ага може би се е стремял да бъде спойка между кръвните братя, родени под един покрив, в една люлка, сукали от едно мляко — бистрата планинска водица, патили и пъшкали от едно тегло, хапани и тровени от една змия — чуждоземното робство.

 

За да се изявят тези, а не други качества у Ахмед ага, причината не е само в наследствения, субективно биологичен генезис. За Ахмед ага напълно е приложима максимата, че всичко зависи от условията, мястото и времето, пък и пе само за него, а за управлението на Тъмрашлии изобщо. И доброто, и злото, и „жилото и медът” бяха продукт на епохата, бяха оная историческа реалност в Родопите, която прилича сама на себе си, която не е била по-рано и няма да се повтори покъсно. И Ахмед ага като „цар” сред онеправданата рупчоска голота трябва да се види такъв, какъвто е, без пудра, но и без сажди. С една дума, какъвто си е в съзнанието на хората Ахмед ага ТЪМРАШЛИЯТА.

 

 

1. В. Д. Избрани съчинения, стр. 192—193.

 

2. Н. Вранчев. Българи мохамедани, Сф., 1949, стр. 21.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]