Тъмраш

Ангел Вълчев

 

4. Чифлиците на тъмрашките аги

 

- Първият

- Вторият

- Чифликът на Бряновщица

- Легендата за изгоряното дете

 

Много мастило е изписано и много легенди са изприказвани за тези чифлици, или по-право за един от тях, ала истината си остава похлупена от неизвестността, или от онази историческа инерция, която е отнела у мнозинството автори собствените им очи и уши. Първите допускат грешка, а следващите приемат наготово от първите и на свой ред задълбочават и разширяват тази грешка до степен на скалъпване на нова „истина”.

 

Като правило, досегашните историци пишат за един-единствен чифлик, „който се намира на „Среднек” и където се събирали башибозуците при потушаване въстанието в Перущица. И още, че този чифлик е „собственост на Ахмед ага, който отдавна водил землищни спорове с Перущица” и по време на въстанието си отмъщавал и за това. Излишно е да спорим с авторите на подобни писания. Изложението на фактите ще направи безпредметен този спор.

 

Старият Хасан ага Караходжов е построил и оставил не един, а три чифлика. Единият се намира на два часа път южно от село Тъмраш, на южната страна на връх Модър. Вторият, средният, се намира на два часа път северно от Тъмраш, на местността Средне. Третият — на три-четири часа път северно от Тъмраш, в местността Тиклата. Но Хасан ага е имал четирима сина — Ахмед, Мустафа, Смаил и Адил. Най-голям, с най-много земя е бил чифликът на Тиклата и затова е считан за два дяла. При дялбата първият се паднал на Ахмед ага, вторият, средният — на Смаил, третият, на Тиклата — на Мустафа и Адил.

 

Какво представляват тези чифлици?

 

51

 

 

 

Първият

 

Той е най-старият и е бил построен на една не дотам равна поляна с размери около 50—60 декара. Южната окрайнина на тази уединена в планината равнина се надвесва над скалиста пропаст, дълбока почти километър. На североизток поляната завършва с гора, а гората е изпълзяла до самия връх Модър, висок 1993 метра. На северозапад е връх Голица със своите величествени подшилени риолитови зъбери, боднали хълбоците на белите облаци. Просторът на юг е величествен и безкраен. Цялото средно и горно корито на река Въча, с всички прилежащи към него върхове, барчини и барчинки, долове и рекички, лежи пред очите. Когато човек стъпи на скалата и погледне в губещия се хоризонт, у него се създава чувството, че вижда края на света.

 

Самият чифлик е бил изграден върху тази поляна. Той е давал приют на забъркани и „оправени” посетители на планината, бил е обект на специални посещения от знайни и незнайни пътешественици, големци и достолепни приятели на Хасан, а след това и на Ахмед ага. Но само един от тези посетители е оставил, и то оскъдни бележки за него. През лятото на 1848 година френският професор пътешественик Викеснел, който е изучавал в подробности европейската част на Турската империя, е посетил чифлика и ето редове от неговия бележник:

 

„Това селско имение е разположено върху едно плато, в подножието на един хълм на височина 1718 метра. Управителят (Хасан ага — б. а.) на съседните планини живее тук със семейството си през лятото, от 15 май до 15 октомври. През останалото време резиденцията е необитаема поради снега. Стада от овце, рогат добитък и зеленчукова градина изхранват обилно стопанина и неговите хора, живеещи в този пущинак, където намерихме най-сърдечно гостоприемство.

 

Оттук се вижда Осиково. На 2 левги (4 километра — б. а.) на запад 20 градуса е с. Михалково — българско село, изградено край един поток на 470 м височина, Фотена (Фотен — б. а.) — българско село, изградено на голям поток. Дървен мост. . . Асъкория (Равногор — б. а.) — българско село. . .” [1]

 

Така е видял Викеснел чифлика в средата на XIX век. А какво представлява той сега? За последен път посетих тези места през 1967 година. Вече всичко беше в развалини. Строен

 

 

1. Викенсел, А. Пътуване по европейска Турция. Париж, 1868, т. II, стр. 187.

 

52

 

 

най-вероятно през 30-те години на XIX век, чифликът е бил изгорен през май 1878 година. Как точно е изглеждал тогава, ние не знаем, но и днес все още се очертават десет отделни помещения, групирани в две самостоятелни сгради. В основната, кацнала на самата урва, се откриват шест помещения с обща площ около 300 квадратни метра, или речено на модерен език — очертават се на етаж по два двустайни апартамента. Ясно, че тук е живял Хасан, а сетне и Ахмед ага. И можем да си представим как прочутите тъмрашки деребейове са сърбали изстудената ракия и са се любували на величествената синееща панорама, която може да се оприличи само на едно безкрайно родопско халище.

 

Две думи за мащабите на стаите. Най-южното помещение е дълго 11,50 и широко 5,20 метра. Останалите четири, които образуват заедно правоъгълник, имат различна големина. Югозападното — 5,20 на 9 метра, северозападното — 7 на 10 метра, североизточното — 5 на 9 метра, югоизточното — също 5 на 9 метра. В средата между южните и северните се очертава голям салон, широк 4 метра.

 

В северната част на поляната се намира друго помещение, което е служило навярно за добитък. То е дълго 33 и широко 6 метра. Зидовете му сега са запазени на височина от 30 до 70 см, широки също 70 сантиметра. На много места в окрайнините на самата поляна личат останки от зид. Това ще рече, че дворът на чифлика е включвал цялата поляна от 50—60 декара. Но владението на Ахмед ага около чифлика сигурно е включвало стотици декари ниви, ливади, гори и пасища по Чатал улук, Модър, Персенк, Ушите, Каракачанските мандри и т. н.

 

Градивото на чифлика отдавна е разпиляно. Дървенията е или изгорена, или разграбена, а камъните са изтъркаляни по стръмнината или са използувани за направата на една наскоро градена близка стопанска постройка. Някои от зидовете са запазени на височина до 150 см, но повечето от тях достигат метър. Те имат „широколъшка дебелина” (70 см). Всички стени са изграждани с риолит, който е набавян от близките върхове, търкалян по стръмнината, пренасян на ръце и на тарги. „На две крачки” от сградата се намира красива, тумбеста като купа варовита скала. Но деребеите не са я покътнали. Може би не са харесали градивото ѝ или не са искали да разваля гледката пред очите им.

 

На 150—200 метра югоизточно при „вълчите дупки” се намира главата на малка река, десен приток на река Въча. Тук

 

53

 

 

под самия боботещ извор е била разположена воденица. Явно, че тази бистра водица не е била в сила да върти големи воденични камъни, но все пак е смогвала да превръща ечемика и овеса в ярма за добитъка.

 

Известно е, че този чифлик е граден от майстори от Гела. Но за архитектурата му нищо не знаем. Осман Газев от село Осиково през 1968 година разказваше следното:

 

„Лякем на чуфликен е имело гулеми и убави кощи. То е било гулема рабута. По-лани, след Балканската война, ага са разворнахме, та ходих та откачих една шарена врата, та я турих на мойна коща. Здрава като нова ...” [1]

 

Известно е още, че и след 1878 година чифликът на Чатал улук е обитаван няколко години. През 1886 година, когато на два километра източно от него, по билото на Чатал улук, се установява държавната граница с Турция, той вече е превърнат в граничарска застава на турските войници. Относителна представа за него през това време ни дава една фотография, направена през 1930 година от фелдфебела-музикант на 21-ви полк в Смолян Атанас Керетчиев (Даракулят). [2]

 

Заслужава внимание още един факт — чифликът на Хасан, а после на Ахмед ага, отстои на 10 часа път от Пловдив и приблизително толкова от Перущица. Между него и Перущица се намират село Тъмраш, село Чурен, село Кехайовци, а след Освобождението и Скоболево. Това е достатъчно много, за да няма собственикът му никакви землищни спорове с Перущица. Обръщам внимание на този факт, защото даже през 1972 година Мария и Манол Манолови твърдят, че чифликът на Ахмед ага бил в съседство с Перущица. [3]

 

 

Вторият

 

Средният чифлик Хасан ага е построил на Средне, на 15 км северно от Тъмраш [4], което ще рече — на 20—25 км далече

 

 

1. Осман Аса нов Газев, роден в Осиково в 1885 г. Спомените у автора.

 

2. Единственото копие е изложено във военния музей на поделението в Смолян. Но тук погрешно се счита за снимка на турската казарма на вр. Модър, превзета в 1912 година от 21 лолк. Самата казарма се намира от северната страна на вр. Модър, на два часа път от чифлика. А снимката, сверявана от автора на местността, е снимка на останки от чифлика на Ахмед ага, превърнат по-късно в турска застава.

 

3. Сп. „Исторически преглед”, 1972 г., кн. 1, стр. 98—99.

 

4. Според цитираната статия на Манолови, „Среднек” е „над Тъмраш”, макар че тази местност е 100 метра по-ниско от село Тъмраш. Явно, авторите не познават и географията на района.

 

54

 

 

от първия. Самата местност се е казвала Барчина. Впрочем жителите на Плочник, в чието землище попада и сега, казват: „Да идем на Барчина”. „Средне” са я нарекли допълнително за туй, че там е изграден средният чифлик. Наблизо е местността Дойлянова вода, с остатъци от колибите на юруците, от които са закупени земите.

 

За разлика от околностите на Модър тук местността е заоблена, „питомна”. Десетки декари земя са превърнати в хубави ниви и ливади. Дължината на това плато надхвърля два километра, а ширината — наполовина. Какво ли не ражда тази равнина: пшеница, ръж, овес, ечемик, леща, боб, грах, фий, картофи. Овощните дървета и житата тук зреят по-рано. защото ги хваща „долнякът” откъм Тракия. Ливадите са жива мъка за косачите, но когато се напоят и наторят, тревата избуява до пояс. А горите са без синори, безкрайни. Тук букът и борът се прегръщат и придават на местността своеобразна красота и свежест. С една дума, Средне е място и за орачи, и за хайдути.

 

Ето тук, на тези разкошни зелени ливади, окръжени от тучни пасища, старият Хасан ага построил един от своите чифлици. В историческата литература понякога се среща твърдението, че този чифлик е владян от Ахмед ага. [1] Това не е истина.

 

Бойковци, които десетки годиин обработват земите около някогашния чифлик, казват: „Да идем на Смаиловото”, „Смаиловите ливади”, „Смаиловите баири” [2] и пр. Че не друг, а Смаил е владеел този чифлик, се вижда и от един документ, издаден и заверен от пловдивския нотариус в началото на века.

 

След Съединението, по-точно след 1886 година, държавната граница между България и Турция разпокъсала земите на Смаил ага. Една част, в това число и чифликът, останала изцяло в България, а друга — в Турция. Това принудило Смаил ага да продаде онази част, която лежала на българска територия. Всички считали, че той ще я даде на лилковци, с които тъмрашлии са били най-добри достове. Но Смаил я продал на бойковци. Продал я не на отделни хора, а на цялото село, на общината. И то на ниска цена — повече от 900 декара за 4656 лева.

 

 

1. Сп. „Исторически преглед”, 1972 г., кн. 1, стр. 98.

 

2. Иван Христов Рангелов от с. Бойково, спомените у автора.

 

55

 

 

Освен Смаил ага на Средне са имали имоти и други тъмрашлии. Един от тях е бил Мечкаря. След 1885 година и той продал на лилковци ниви и ливади, гори и планини с граници „пот, дере, камек”. Смаил и Мечкаря си преброили парите и накривили шапките, а след тях бойковци и лилковци се хванали гуша за гуша — кой до къде и колко владее. В пловдивските съдилища се точили дело след дело, Христо (Хитьо) Канин и Димитър Фиданов потропали чак в Цариград, за да изкарат крепостни актове [1]. А през това време на Средне се местили синури, размятали се дряновици, трошили се ребра и косила, дерели се палта и долами, хвърчали гугли и каскети. Кръв се леела, кокали се трошили за гори и келемета. И тия свади се проточили с години и десетилетия, като се почне от края на XIX век, та се свърши, кажи-речи, на 9 септември 1944 година.

 

През 1908 година било насрочено ново дело и заради случая бойковци решили да потърсят Смаил ага, преселен вече в Смолян. Той дошъл на границата в Чуренска река и пред свидетелството на двама граничари подписал въпросния документ, в който между другото четем:

 

„Долуподписаний Смаил аа х.Хасанов от село Тъмраш (Турция) с настоящото си упълномощавам господин Филип Николов от село Бойково, Пловдивска околия, да вземе крепостни актове върху името ми и след това да даде такрил вместо мене на общината на село Бойково, Пловдивска околия и окръг, пред господина нотариуса при Пловдивския окръжен съд и я снабди с крепостни актове за продадените ѝ от мене на 19 януари 1899 година долуозначените недвижими имоти за четири хиляди шестстотин петдесет и шест (4656) лева, която сума си получих напълно, затова давам право (пълно право) на пълномощника на Филип Николов да подписва всички книжа по издаването на такрил и подава заявления за протоколни постановления от надлежната община, държавен бирник, земледелческа банка и др. нужни книжа за същите имоти и всичко извършено ще го считам, че аз съм го сам извършил (направил) до издаването на крепостни актове на бойковци за следующите недвижими имоти, находящи се в землището на село Брезовица, Ситовска община, Пловдивска околия, а именно:

 

1. Една развалена плевня със стаи, ниви и гора в местността Топкория, с пространство 32 декара между съседи: Сувад,

 

 

1. Димитър Вангелов Ихтиманов от с. Брезовица. Спомените у автора.

 

56

 

 

Али Бекир, Хюсеин и Саръосманови, Абди, Мехмед, Исеин, Мехмед, Саид, Церква и път, оценен за 998 лева.

 

2. Един развален чифлик с ниви, ливади, гора и келеме с пространство 490 декара на местността Средне, между съседи: Сухо дере, Ахмед Узунов, гьол, фурна, голям Девиш, Дойлянов камек, Атанас Славин, Османови синове, Атанас Марин, Георги Тодорин, Ибраим Ахмедов, Калафир Калинов, Петър Гегов и път през средата, оценени за 2100 лева.

 

3. ...

 

9. Една нива и ливада с пространство 24 декара в местността Средне, между съседи: Сюлеман, Осман Кехайов, Атанас Льонтов и път, оценена за 97 лева.

 

За всичко гореизложено в настоящото тлномощно удостоверявам със саморъчния си подпис ...” [1]

 

От документа е видно, че Смаил ага е мерил мегдан с най-богатите люде не само в Тъмраш, но може би и в цялата нахия. Прибавете към посочените в документа 900 декара, най-малко още 1000, които не се водят в никакви документи, но които Смаил ага е владял на общо основание. Вземете например имота на Топкория. По регистрите се водят 32 декара, а според очертаните граници там има не по-малко от 300 декара. Сложете към продадените в българска територия още няколкостотин декара, останали в землището на Тъмраш, т. е. в Турция, добавете чифлика с десетките крави, телета, волове, мулета и коне, притурете и няколко хиляди овце и кози с две-три дузини кучета, 5—6 мандри с десетки борилки, чурилки, казани, цадаци и всякакъв друг мандаржийски инвентар и пред вас ще се изправи един внушителен за родопските мащаби феодал, вкопчил за юздите и Бойково, и Плочник и Брезовица. Кой ще коси ливадите, кой ще оре и жъне нивите, кой ще пасе овцете, ще прави мандри и егреци? Смаил ага? Едва ли! На него му стига да обикаля с коня овчари и ратаи, да върти аговските работи и броеници, да посреща и изпраща гости и достове, да купува и продава, а за работа — сиромаси мнооого.

 

 

1. Препис от оригинала, заверен и подписан от пловдивския нотариус през 1908 година, се намира у автора, предаден му от Ангел Личков. Документът бе публикуван в сп. „Родопи”, 1969 г., кн. 10 и затова твърдението на Манолови, че чифликът на Средне е владян от Ахмед ага е странно.

 

57

 

 

И все пак, когато си представяме богатството на Смаил ага, трябва да знаем, че той не може да се мери с чифликчиите в полето, защото тук става дума за планинска земя, голяма част от която са гори, келемета и пущинаци.

 

Какво представлява чифликът сега? Помня развалините от дете. Но за точните мащаби бих могъл да кажа съвсем малко конкретни неща, защото през 1969 година на старото място, почти върху неговите темели, беше изграден овчарникът на обединеното стопанство „Родопи”.

 

 

Чифликът на Бряновщица

 

Третият чифлик, построен от Хасан ага, е бил в местността Тикла. Може да се каже още на Лещенско, на Бряновщица, на Сурица и все ще бъде вярно. Ако приемем, че Тъмраш някога е бил в местността „Враца”, то този чифлик лежи изцяло в землището му. Той отстои на 10—12 километра от Перущица и най-вероятно него имат предвид онези, които пишат, че оттук са тръгнали „ордите на Ахмед ага”. Любопитна е неговата история, тя развързва много спорни възли.

 

Иди, че гадай какво е представлявал някога чифликът с неговите грамадни, речи го, крепостни стени и мазгали, с бейските одаи и харемлъци, с обширните дворове, натъпкани с хиляди глави овце и кози, с неговите наблюдателници и въоръжени пазванти, с лая на цяла сюрия вълкодави, огиздени с тежки, едрошипи гюслюци. Добре че Захари Стоянов е оставил няколко щрихи, които дават макар и бледа представа за това рядко по своите мащаби имение.

 

„Още повече развалините на Аговия чифлик и по-добре неговите летни палати могат да се видят не само от Пловдивските тепета, но и от Джумаята” [1] — пише той.

 

И по-надолу: „То не е току-така прост чифлик, каквито ние знаем — то е палат, летен дворец, крепост, той ни напомня с първо виждане още дворците на феодалните владетели, които не сме виждали с очи, но сме прочитали поне. Где са чифлиците на нашите чорбаджии и чиновници? Всички, вместо събрани, те не могат направи едната само стена на аговия дворец. Макар и изгорен тоя дворец, по неговите зъбести стени, белите му комини, които още стърчат над развалините, високите стени, напъстрени с множество мазгали, двете чешми,

 

 

1. Зах. Стоянов. Съчинения, т. III, 1966, Сф., стр. 407.

 

58

 

 

които още текат в двора му със същата бързина, ясно и определено свидетелствуват, че тук е царувало робство, че притежателят е бил силен.

 

А какво местоположение! Какъв изглед! Какъв връх! На десетина крачки пред лицето на двореца захваща буков лес...

 

Вижда се Пловдив, Стара планина, Средна гора, Рила, Пазарджик (авторът малко се е поувлякъл — Пазарджик не се вижда — б. а.). Аз вярвам, че ако някой кабадай княз, да речем например нашият Александър Батенберг, който душа дава за хубавото и разкошното (намекът е повече от ясен), с първо виждане още щеше да слезе от коня си и да начете на пътя няколко хиляди пари за тоя чифлик. Наши паши са близо до това място, но не дават и пукната пара за такива работи. Гледай им сурата, па им мисли за млякото” [1].

 

Увлечен в хвалби на Ахмед ага, авторът дори е преувеличил, като казва, че „такива (чифлици) има той още четири по разните върхове на Родопите, но най-много е обичал тоя, който описахме”. Считам за излишно да доказваме отново, че Ахмед ага не е имал четири чифлика, и не защото в целия Тъмраш не е имало четири чифлика, но както се видя, негов е само чифликът на вр. Модър.

 

Историята на този чифлик е дълга и широка, но и множко засукана, та е подвела не един автор, но така или иначе, се налага да спрем накратко при нея, защото именно тази история разплита много заплетени нишки.

 

Дали Хасан ага е имал тук наследствено място, завещано от баща и деди, не се знае. но вече се установява, че той е купил тук земя и върху тази земя построява своя трети, последен и най-голям чифлик. Както казахме, той е имал четирима сина, а дотогава е притежавал два чифлика, затова този градил по-голям, за двамина.

 

Чифликът е издигнат в границите на 1846—1855 година [2]. Това се вижда от спомените на редица стари жители от съседните села и което е по-важно — от някои неопровержими документи. Атанас Даскалов от село Дедево през 1961 година, когато бе на 94 години, разказваше, че неговата майка — Гана, жена на даскал Димо, е участвувала в градежа. Направените изчисления водят до времето около Кримската война. Между другите подробности той разказваше и това, че част

 

 

1. Зах. Стоянов. Съчинения, т. III, 1966, Соф., стр. 410—411.

 

2. Сава Вълков Кацаров от с. Чуреново, Смолянско, чийто род е преселен от Широка лъка, твърди, че чифликът е граден от широколъшки майстори. Спомените у автора.

 

59

 

 

от камъните са „носени от реката на самар и на гръб” [1]. Същото се потвърждава от много други хора, между които и Рангел Симонов Марчев от село Бойково, който казва: „Чифликът е граден с камъни от реката с мулета и на гръб. Един бейски ратай на майтап викал: „Аго, трудно вървят тия пусти камене нагоре, но лесно се търкалят надолу. Дали ще съм жив да ги видя как ще се търкалят... Мъжете и жените са работили поотделно. Много им е било драго да ходят на чифлика, защото свирили гайди и играли хоро. Гайдаджия е бил Паракоза от горните села [2] (предполага се, че е от Осиково).”

 

За да си представим по-добре какво значи това „носили камъни от реката”, трябва да знаем, че чифликът е на един хребет, че реката е на един километър надолу, че наклонът не е по-малък от 60°. Да не приказваме за това, че стръмнината е обърната на юг, точно срещу слънцето. Вярно, изнасянето е ставало по криволичещи пътеки или на „синджир”, от ръка в ръка. Но с това теглото не става по-малко.

 

Не е трудно да се досетим, че Хасан ага, освен купената земя, е използувал и своето обществено положение, сила и власт, за да присвои около закупеното още толкова, ако не и повече. Но като разширил своя имот, старият рупчоски управител се сблъскал с жителите на село Брестовица, чието землище и по това време се простира до чифлика. И започва една борба, една война, която се води с позволени и непозволени средства; започва едно надхитряване, едно гърмене на авзалии и тюфеци, едно трошене на кокали. И едно съдебно дело, което продължава, речи го, повече от 70 години. Много наши историци, когато говорят, че Тъмраш и Перущица са имали стари вражди за мери и пасища, изхождат главно от това историческо дело между Тъмраш и Брестовица.

 

Какво е било преди това, какви дела са водени, как са се сражавали тъмрашлии и брестовичани, не ни е известно, но в 1861 година пловдивският съд е принуден да отиде на самото място, а след това и да издаде следното:

 

„Решение [3]

от II. мухарем 1278 (1861) година

 

Съгласно височайшия ферман с дата началото на месец Джемал-евел-миналата година, адресиран до бившия Пловдивски

 

 

1. Атанас Даскалов от с. Дедево, роден 1867 г. Спомените от 1961 г.

 

2. Рангел С. Марчев от с. Бейково, роден 1873 г. Спомените у автора.

 

3. Преводът е направен от съдебните власти в началото на века и е възможно да са допуснати и неточности.

 

60

 

 

Управител — негово превъзходителство — АБДУЛ АЗИС ПАША до мен молителствувателя и до други, с които се заповядваше да се разгледа долуспоменатия спор на самото място, аз, молителствувателят заедно с настоящия Пловдивски Мютесарифин негово превъзходителство М. Ефенди и членовете на Пловдивския Съд честития Хаджи Исмаил Бей и уважаемия Махмуд Бей отидохме в долуспоменатото спорно място и като съставихме там шерийския съвет представиха се в този съвет, като тъжители: Костадин Ташев, Т. Атанасов, Дамян Митов — терзия, Иван Георгиев — арабаджия, Дамян Пенчев, Йовчо Георгиев, Киро Иванов, Атанас Тодоров, Игнат Танев, Митю Добричков, Г. Тодоров, Митю Гълъбов, Р. Иванов, Г. Цветков, Коста Рангелов, Добричко Ристов, Дим. Петров, Тома Славов, Никола Добричков, Захари Дамянов, Никола Георгиев, Тодор Величков, Трифон Трендафилов, Трифон Манолов, К. Цветков, Георги Иванов, Коста Колев, Рангел Иванов, Хаджи Тодор Кочев и Трендафил Тодоров — всички жители от с. Брестовица, Овчехълмска община на град Пловдив, които в присъствието на заместника на стопанина на правителствените земи горепоменатия мютесарифин — и на чиновника на тапийските документи в гр. Пловдив — Есад Ефенди се тъжиха против присъствуващите в същия съвет братя по баща — Кара Ходжуоглу хаджи Мустафа и Мехмед Адил Хасанови жители на с. Тъмраш, същата община, на които завладяването на долуописаната спорна земя се доказа по шерийски начин чрез свидетелите: Джиноглу Сюлейман Ахмедов и Салихоглу Осман Сюлейманов от с. Чурен, както следва:

 

Че планината от правителствените земи, вътре в която понастоящем е съставен шерийският съвет, състояща се от: около 200 уврата пространство ниви, 10 уврата място ливади и 290 уврата пасбища — а всичко 500 уврата [1] с граници, откъм изток „Хумен”, откъм юг — реката „Тъмраш”, откъм запад — мястото, тъй наречено „Дуварлъ-тарлъ”, и откъм север — „Кара тепе”, беше наше задружно и равно прите жание по наследство от бащите ни и дедите ни, като плащахме десятък на произведенията си на стопанина на земите. Обаче осем години преди от тази година (1861—8) покойният ХАДЖИ АСАН бащата на казаните ХАДЖИ МУСТАФА

 

 

1. Един уврат е равен на 930 кв. метра, т. е. по-малко от декар.

 

61

 

 

и МЕХМЕД АДИЛ преди две години от смъртта си приживе насилствено и произволно е завладял ограничената горе планина, а след смъртта му неговите двама синове — казаните Хаджи Мустафа и Мехмед Адил също я завладяват и притежават от шест години насам. Като заявихме това, желаем да се заповяда на казаните X. Мустафа и М. Адил, за да се оттеглят от ограничената горе планина и да ни я предадат.

 

Казаните Хаджи Мустафа и Мехмед Адил в отговор заявиха, че претендираната планина, в която е съставен сега шерийският съвет, се нахожда в пределите на с. Тъмраш и е от правителствена земя, която се намираше под притежанието с тапийски документи на известни лица от жителите на селото ни.

 

Покойният ни баща Хаджи Хасан приживе, като се е намирал в пълното си умствено и здраво положение преди 15 години купил казаната планина от притежателите и с позволението на стопанина на имотите и е притежавал 9 години до смъртта си онези места, които са ниви и ливади, като плащал десятък от произведенията им на чиновника безпрекъснато. а мястото за пасбище безплатно. Също и ние след неговата смърт до днес пред казаните тъжители притежаваме и завладяваме без спор казаната планина 6 години, а всичко 15 години.

 

Вследствие отблъскването претенциите на казаните жители, преди всичко се взеха под внимание книжата, които се намериха в ръцете на двете страни за спорната планина и като се констатира, че те са незаслужаващи доказателства документи, поиска се от тъжителите да представят доказателства, съответствуващи на изложените им по-горе претенции, обаче всеки един от тях показа немощието си да представи подобни.

 

След туй казаните Хаджи Мустафа и Мехмед Адил чрез показанията на свидетелите Джионглу Сюлейман Ахмедов, Салихоглу Осман Сюлейманов, Саид Мехмедов, Мехмед Мустафов (изброяват се десет имена) ... и Атанас — зет на попа от с. Перущица, които свидетели нямат никакво ползване от спорната планина — доказаха своите претенции присъствено по шерийски всеизвестен начин и след проверяване честността на свидетелите, като се уведомихме, че са честни и правдиви, то на основание туй: Отхвърля се тъжбата на казаните тъжители: Костадин Ташев, Тодор Дамянов, Иван

 

62

 

 

Георгиев, Другия Дамян ... против казаните Хаджи Мустафа и Мехмед Адил, като незаконна.

 

След туй съобщи се както на горепоменатия чиновник — Есад Ефенди, така и на казаните Мехмед Адил и Хаджи Мустафа щото съгласно закона за земите трябва да се снабдят с документи, като заплатят надлежното мито за владало за нивите и ливадите, а за пасбищата да се определи муката (един вид данък).

 

Казаните X. Мустафа и Мехмед Адил, като обещаха, че ще извършат това, издаде се настоящето решение (илям) днес на II мухарем 1278 (1861) година”.

 

Погледнат от различни аспекти, този документ позволява да се направят най-разностранни и конкретни изводи, тълкувания, доказателства. В случая ще обърнем внимание на следното. Повече от ясно е, че се води спор между брестовичани и тъмрашлии, а не между перущенци и тъмрашлии, както често се греши. От имената на собствениците е видно, че Ахмед ага няма нищо общо нито с чифлика, нито в спора, както се пише често в литературата [1].

 

Мястото на чифлика е купено от Хасан ага през 1846 година. Хасан ага е умрял 9 години след тази дата и 6 години преди делото, или точно в 1855 година. Това значи, че не е управлявал до 1860 година, както се съобщава в литературата до сега [2].

 

Трябва да обърнем особено внимание на оня интересен за нас момент, дето е казано, че „претендираната планина се нахожда в пределите на село „Тъмраш”, че е от „правителствени земи”, че се намирала под „притежанието с тапийски документ на известни лица” от Тъмраш. Не навеждат ли тези редове отново на мисълта, че селото наистина се е намирало тук, на няколко километра в местността „Враца”, и че е прогонено от неизвестен „карашмалък”, както са твърдели самите тъмрашлии? Не са ли тези „известни лица” поколение от жителите на някогашния непомюсюлманчен Тъмраш?

 

Макар от документа да се вижда, че Хасан ага е плащал данък като всеки друг владелец на земи, той сигурно е укривал поне половината. Тази мисъл се налага още и от факта, че както брестовичани, така и неговите наследници не са представили никакви документи, които да определят някакви граници

 

 

1. К. Гълъбов. Ц. к., стр. 29.

 

2. Xр. п. Константинов. Сп. „Период, спис.”, бр. 60, 1899, стр. 893; Н. Хайтов. Миналото на Яврово, С., 1958, стр. 32.

 

63

 

 

на имота. Те са спечелили делото със свидетели, а свидетели по това време над път и под път, стига да има с какво да се облажат и напоят.

 

Видно е, че и през 1861 година Овчехълмската община е обхващала не само селата северно от Марица, а и южно от реката, че Брестовица и Перущица са влизали в нейните предели. И ако някога са управлявани от тъмрашлии, както се споменава от някои автори [1], то е било краткотрайно.

 

Сега, след повече от сто години, думата „отхвърля” не означава нищо повече от една празна юридическа фраза. Но тогава е звъняла като камбана на погребение. Същия ден, когато пловдивските „многоуважавани”, „честити”, „превъзходителства”, „представители на владетеля на земите” и още разни „долу” и „гореподписани” пловдивски величия отивали към Бряновщица, в Дермендере вече ги чакали „150 души сиромаси” брестовичани. Край дермендерската река една дузина въртят на ръжени няколко тлъсти шилета, друга дузина заледява мастиката, трета точи брестовишко вино, отлежало „от римско време”. Съдът трябва да разбере, че за Брестовица тия 500 уврата означават овце и кози, сирене и масло, месо и мляко — означават живот за едно село.

 

Но съдът не разбрал. И можем да си представим какво са давали наследниците на Хасан ага, за да спечелят не делото, а тази думичка: „отхвърля”.

 

Огорчението на брестовичани и техните поддръжници е било толкова голямо, че Константин Муравенов на 12 юли писал на Найден Геров: „...до 150 души сиромаси чакаха в Дермендере по ханищата, да видят решението, но на пусто, че нищо не стана, имаха грях няколко агнета да се похарчат и няколко оки ракия да се изпият и друго нищо” [2].

 

Дали разните величия от „почтения съд” са отлепили по някоя и друга плешка — не се знае, но на следващия ден отдъхнали при Исмаил бей в Марково, дето довършили останалото от срещата на марковския големец с чуждестранните консули в Пловдив от предния ден. Времена!

 

Съдът си е съд, решението — решение, но краят е още далече. Кавгите продължават. Продължават и взаимните преследвания. И везните натежават ту на едната, ту на другата страна, главно в зависимост от това, към кого са разположени повечко големците във Филибе (Пловдив). Хасан ага е силен,

 

 

1. Ив. Кепов. Ц. к., стр. 13; К. Гълъбов. Ц. к., стр. 26.

 

2. Документи за българска история, т. III, стр. 55—56.

 

64

 

 

синовете му и особено Ахмед ага, са още по-силни, но и те си имат премного вражди с пловдивските турски управници, за да не могат винаги да печелят битката.

 

Как се развивали споровете през близките няколко години, ние не знаем, но явно, че брестовичани не са кандисали и обжалвали решението на съда от 1861 година и в 1873 година делото отново излиза и се гледа пак на самото място. Сега съдът е разположен благосклонно към брестовичани и присъжда мерата от 500 уврата да-се отнеме от наследниците на Хасан ага и синовете им.

 

Ето и самия документ:

 

Министерство на

Вътрешните работи и

Вероизповеданията

 

Препис от турски

 

РЕШЕНИЕТО

(на турския съд от 1873 и 1874 г.)

 

Гербова книга за решения от 15,001 до 20,000 гроша с цена 10 гроша.

 

Подписаният молетелствувател имам чест да изложа следното:

 

В изпълнение на предписанието на височайшия ферман с дата 8 реби-юлий-евел настоящата година, украсен с императорската турга и отправен от Пловдивския Окръжен управител — Фексим паша, до покорния молителствувател, до градския мюфтия и до други лица трябваше да се направи оглед на самото място и да се тури край на долуизложения спор, вследствие на което аз — представителят на земите, горепоменатият управител — Фексим паша, градският мюфтия — Исмаил Махзули ефенди, Българският Митрополит — Панайот ефенди, членът от административния съвет — Тодорак, членът от гражданското отделение — Хаджадур Ага, Риза ефенди — вакъфски писар и законен пълномощник на вакъфския каймакам мютевлия на долупоменатия вакуф — Ахмед сабит ефенди — чиновник от императорската дефтер-хана — Хаджи Рашид ефенди и други лица, имената на които са записани в дневника, отидохме в спорните места, за които става дума по-долу и там се откри шерейско заседание, в което се явиха жителите от с. Дереджик — Овчехълмска околия, Пловдивско, което село е от вакуфите на покойната шах Султана и на покойния ѝ мъж Зал Махмуд Паша, вакуфите, на

 

65

 

 

които се управляват от императорското вакуфско Министерство. а именно: свещеник Павел Поп Тодоров Рангелов, Рангел Иванов, Георги Петков, Трифон Трендафилов, Георги Митов, Митю Матов, Мичо Иванов, Гане Танев, Кольо Добричков, Тодор Георгиев, Тодор Митов, Митю Цветков. Тодор Велев. Лигор Димитров, Ташо Колев и Георги Тасев, всички по народност българи, турски поданици, които предявиха следния иск срещу присъствуващите в същото заседание: Хасан Ефенди и Мурад Ага х. Мустафови х. Караходжиеви, жители от с. Тъмраш, Рупчоска околия, Пловдивско, които според както се е доказало и установило чрез свидетели съдружно са присвоили долуозначените земи, а именно: „тази планина, в която заседава шерийският съвет от около 5000 уврата, известна под името „Лешница топрак” находяща се на разстояние седем часа от селото на Дереджик и пет часа и половина от с. Тъмраш с граници: от изток — Хуменски дол, от юг — Тъмрашки дол, от запад — Диварлийска нива и от север — Кара-тепе (Черни връх) открай време е специално пасбище и балталък на селяните ни, които безспорно са ги владели и притежавали, като са се ползували от дървата и като са пущали добитъка си да пасе и пие вода, тъй щото не би трябвало да има в това място никаква чужда намеса, обаче покойният — Хаджи Асан ага Караходжиев, жител от с. Тъмраш и дядо на поменатите Хасан Ефенди и Мурад ага; още преживе, когато е бил — Кър Ягаса на речената околия, т. е. преди 20 г. от датата на настоящето, е издействувал да му се издаде една тапия за тази местност с гореозначените граници, в която тапия тези земи са изложени като мирийски, след което той е построил вътре един чифлик, разработил малко земи и ги превърнал в ниви и пуснал добитъка си в останалите места. След смъртта си той е оставил синовете си: хаджи Мустафа и Мехмед-Адил от които хаджи Мустафа приживе като помислил, че тези земи преминават на него по наследство, турил ръка на тях, разработил още някои места и ги превърнал в ниви и ливади, а пък след неговата смърт поменатите: Хасан Ефенди и Мурад Ага разработили и други места и по тоя начин превърнали в ниви повече от 200 уврата, а останалите 4800 уврата приспособили за бранище, пущат добитъка си да пасе вътре, ползуват се от сеното и водата му и като казват, че тъй било още от старо време, не позволяват на жителите на селото ни да се ползуват, както е било открай време. Вследствие на гореизложеното молим шерийския съвет да разпита по този въпрос поменатите Хасан

 

66

 

 

Ефенди и Мурад Ага и да им заповяда да се откажат от означеното място от 5000 уврата, като го предадат на нас, за да ни служи за мера, както е било открай време”.

 

Ответниците в отговора си доброволно признаха и изповядаха, че съдружно са турили ръка на реченото място от 5000 уврата, но възразиха както следва:

 

„Ние носим при себе си едно решение с дата 11 мухарем 1278 г. 1861 г., издадено и подпечатано от тогавашния Пловдивски шерийски най-пин — Мустафа Назиф Ефенди, според което той е свикал тогава на самото място шерийския съвет, пред който записаните в това шерийско решение от казаното село — Дереджик: Константин Ташев, Тодор Атанасов, шивача Дамян Митов, коларя Иван Георгиев, Дамян Нейчев, Павльо Георгиев, Киро Иванов, Атанас Тодоров, Игнат Ташев, М. Добричков, Г. Тодоров, Д. Гълъбов, Р. Иванов, Г. Цветков, К. Рангелов. Добричко Христов, П. Димитров, Томо Славов, Никола Добричков, Захари Дамянов, Никола Георгиев, Т. Величков, Трифон Трендафилов, Трифон Манолов, Костадин Цветков, Г. Иванов, К. Колев, Рангел Иванов, Хаджи Тодор Кочев и Трендафил Тодоров, заявил, че това място е останало съдружно и по равно по наследство от деди и бащи и се намирало под тяхно владение и че Хаджи Хасан Ага го присвоил произволно. Този иск е бил предявен, когато е бил жив покойният ни баща — х. Мустафа Ага, който от своя страна отговорил, че означеното място било на известни лица от с. Тъмриш, които имали тапия и че покойният му баща и наш дядо — Хаджи Асан Ага го е купил от тях, които му ги продали след разрешение от представителя на земите и като казали, че продават 500 уврата с означените граници. След смъртта на Хаджи Асан Ага това място преминало по наследство на речения му син и наш баща — Хаджи Мустафа ага и на другия му син — Мехмед Адил Ага, които цели 15 години са го владяли”.

 

Предвид на гореизложеното тогавашният найпин предложил да докажат твърдението си жителите на с. Дереджик чрез свидетели и им дал срок за това, след изтичането на който те не могли да представят такива, когато баща ни Хаджи Мустафа Ага доказал правото си чрез показанията на няколко души, вследствие на което искът на селяните от с. Дереджик тогава е бил отхвърлен като неоснователен. Понеже и Мехмед Адил Ага е продал на баща ни дяла си от реченото място, то ние го владеем на законно основание по наследство от баща ни.

 

След като казаха това, те представиха предметно шерийско

 

67

 

 

решение, което е съгласно с твърденията им, и тапийски актове от разни времена. След този отказ на ответниците съдът намери, че доказателствата на исците са за предпочитане и им предложи да представят свидетели в полза на своя иск.

 

Като свидетели се явиха неимеющите никаква полза от означеното място: Ахмед Мехмедов и Салих Хаджи Мустафов, жители от с. Каратаир, Овчехълмска околия, и Палас, Рупчоска околия, които показаха границите на това място и доказаха по шерийски ред и в присъствието на страните твърдението на исците.

 

След това имаминът и жителите от тези две села — Мустафа Хюсеинов, Мустафа Мехмедов, Салих Абдиев, Мехмед Османов и Али Мехмедов удостовериха тайно и явно, че казаните свидетели са справедливи и приемливи.

 

На основание на това съдът постанови решение и заповяда на всекиго от ответниците: Хасан Ефенди и Мурад Ага да се откажат от означеното място от пет хиляди уврата и да го предадат на поменатите заявители — жители от с. Дереджик, за да им бъде пасбище, добитъкът им да пасе и се пои, а те да се ползуват от него, като секат и дърва, както е било от старо време.

 

Издадено на 11 шабан 1290 (1873) г.

 

Следват:

печат от Мустафа Рюшидже

№ 560 — Взето за разноски 3000 гроша

8 септември 1873 г.

 

печат: на Пловдивския Окръжен Съд

Това решение е съгласно установения ред

17 шабан 1290 г.

Одрински Градски Найбин:

печат: Е. Сей Мехмед Тефик

 

Следва и заверката на Девтерханата от 10 джемал — юлий: евел 1291 (1874) г. [1]

 

И тук много факти от решението през 1861 година се повтарят.

 

 

1. Оригиналът на арабица се намира у автора, предаден му от адвоката по делото в 1931 година — Георги Люленин. Най-вероятно става дума за 500, а не за 5000 уврата, както е писано във втория документ, тъй като очертаните граници на местността не включват повече от 5—600 декара. Грешката може би е допусната в самия препис от истинското оригинално решение, който е направен от брестовичани след Освобождението.

 

68

 

 

Но и времето си е казало думата. Сега в съда се явяват други ищци и ответници — следващото поколение. Адил ага е продал може би част от имота си на своите племенници и в делото участвуват само наследниците на Мустафа. Както се вижда, тук вече се сочат 5000 уврата земя, при повторени граници от 1861. Отново се вижда, че Овчехълмската околия се простира на юг от Марица и включва Карабаир и Брестовица. Съдът отново взема решение, но и това не е достатъчно.

 

Годините минават, а борбата не спира. Не може и да се предполага, че внуците на Хасан ага и племенниците на управляващия и всевластен в Рупчос Ахмед ага ще бъдат помалко упорити и ще се откажат от мястото.

 

Как се води борбата в съда, със законни средства — ние не знаем, но до нас достига една дописка, публикувана в печата през 1874 година, от която разбираме, че обстановката нараства, взаимоотношенията се изопват, намесват се вече и други тъмрашани и започва да се лее кръв, падат хора. В тази дописка четем:

 

„Брестовица — 10 юли. Ако погледне човек на тукашните сърцераздирателни явления .несъмнено би казал, че тук е друг владетел, с други особени закони и наредби, нагодени с цел за в полза на едни, а за вреда на други. Казваме го това не ние, а самите ощетителни за населението случки, които искат да кажат до нейде, че е настало време „правото на по-силния”. Подобно нещо през миналата и настоящата година се е случвало и случва с жителите на нашето село. Хората са се сбъркали вече и не знаят как да се отнесат със злодеянията на комшиите ни помаци-турци, а най-вече за това, защо правосъдието държи своя си поглед върху тази работа на страната на злодеятелите ни. За уверение в това нека приведем станалото и пресъденото. В прадядови времена един от богатите помаци от с. Тъмраш направил си чифлик на предела на нашата и тяхна гора. Време било тогава благоприятно, та почнал в тъмнината, без да го усетят, да изплете кошницата си. А то какво било, че той от година на година присвоявал по нещо от нашето място. След смъртта му остана всичко в наследство на сина му. Той за да го направи напълно свое притежание, сполучва да си набави лъжливи тапии, уж оставени от баща му, и се показва най-после истински господар на чужд имот. Уплашени нашите от това, защото виждат, че един от изворите на поминъка им се отнема, представят се пред правителството, като залагат и мило и драго, за да им се даде принадлежното им право. Цели две години, в дъждове и пекове,

 

69

 

 

в калове и прахове, определените от селото хора за тази работа са били готови да се явяват пред правителството. Сполучиха най-после да им се даде мястото. Наше ще е уж казаха, но с него само очи ни замазаха. И приходите от мястото той ги приема. Ако отиде стоката на селото да пасе там. ще видиш вечерта да дойде човек или с пробита глава, или с пречупени нозе. Като се каза, че гората ни наистина остая пак връз село, нашите тогава отидоха да си приберат сеното. Но научен помака за деня, в който щяха да отидат, приготвил от едноселците си нещо до 40 души въоръжени хора, за да избият нашенци. Мнозина от отишлите за сеното си дойдоха вечерта, кой с ръка ранена, кой с нога пречупена, а най-много двама си изтеглиха тоя ден, те насмалко щяха да се поминат. Какво направи тук правосъдието? — Нищо. Но не били честити нашите да си останат само с това. Техните глави, гърди и гърбове имали злочестието да изпитат и още по-голям удар. И наистина в един зимен ден, кога бе паднал най-големия сняг, нашите колко били по гората за дърва, страшно ги подгонвали цял ден. Едни от тях се избавили, като се заровили в големия сняг, а други с бягане, а които били уловени, извели ги на чифлика и там като удрят на некому по един чист тимар, изпращат ги да си дойдат. На едни от битите им зели обущата и боси горките едва си дошли до селото. И тоз път правителството не показа никаква справедливост, само тая добрина ни стори, че прати двама человеци свои да пазят мир и тишина. Помака, като видя, че не може да следва тоя скроен начин за достигане плана си, търсеше сгоден случай да докара до голяма крайност нашенци. И такъв случай му се представи. Тези дни в топрака на съседното ни село Дермендере и Коматево един от жителите на Тъмраш (турчин), като крал жито от снопите на казаното село през нощта, усетен бил от вардачите ли, от други ли, убил се там. Като са научават за това селяните му и гореказания помак те подир 5—6 дена напъждат коня му в нашия кър, с цел за да обвинят нас за убиването на казания. Нашите вардачи, като намират коня, довеждат го в селото ни, и като се ненамерил господаря на коня, чорбаджиите ни го пращат на правителството. И след него се праща коня на правителството (което е било 7—8 дена след убиването на крадеца), тогава тъмрашлиите пращат сина на убития да извести на правителството, че е убит баща му. Тук, като намира коня, той обвинява нашите вардачи за убийците и на другия ден без да се изпита работата, затварят ги и двамата. Подир два дена обвиняват още едного от нашенците и ако и да е бил болен

 

70

 

 

много, трябвало да иде да посети тъмницата неправедно. Та кога наши хора нещо до 40 души бидоха ранени от помаците, тогава тям нищо не стори правосъдието, а сега за един убит крадец и то от други хора, ние дадохме трима 30-годишни момци да лежат неправедно в затвора. Знаят мнозина кой е убил крадеца, но не се иска това да се узнае, а да се затворят нашите хора. Молим правосъдието дано да вникне с по-голямо внимание и безпристрастие на тая работа.” [1]

 

Както се вижда от самата дописка, работата става дебела. Авторът изхожда от средите на Брестовица и макар да не визира никакви хора, насочва удара не против наследниците на Хасан ага въобще, а против един. И макар да не е казано никъде, не е трудно да се досетим, че този „един” не е някой друг, а именно Мехмед (Адил) ага. Този „един от богатите помаци”, който си направил чифлик „в прадядови времена”, не е никой друг, а старият Хасан ага Караходжолу. Дали авторът не е запознат или съзнателно насочва стрелите си към един противник, не се разбира, но пише, че „След смъртта му (на Хасан ага) остава всичко в наследство на сина му”. Приведените вече документи доказват, че Хасан ага има не един, а четирима сина, че чифликът на Лещенско е наследен от двама от тях, че те от своя страна ги препредават вече на внуците на Хасан ага и т. н.

 

Повече от истина е, че Караходжови са заграбили брестовишка общинска мера. И това хич не бива да ни учудва. Та кой феодал и чифликчия е забогатял по друг начин? В самата дописка се разказва, че в спора постепенно се намесват и други тъмрашани. Някой може да помисли, че тази разпра има религиозен характер, че се бият мохамедани и християни, но това не е истина. В дъното лежат междуселските разпри за земя и пасища. Между впрочем, в същото време землищни битки се водят между християните от Извор и Дедево, между Бойково и Храбрино, между Ситово и Лилково, Брестовица и Перущица, Перущица и Чурен, а после и Скобелево, между мохамеданите от Тъмраш и Чурен, между Тъмраш и Осиково и пр. Землищните борби представляват цяла тъмна глава от историята на целия Рупчос, пък и не само на Рупчос. В държавните архиви и днес се пазят съдебни дела между стотици села в България.

 

Докато на местността стават кървави свади, делото митарствува от ръце в ръце. То се гледа през 1886, 1894, показва

 

 

1. В-к „Източно време”, 1874, Цариград, бр. 24 от 24 юли, стр. 3.

 

71

 

 

се през 1904 година. Но от 1861 до 1904 година са изминали повече от 40 години. Историческата обстановка се е завъртяла на 360 градуса, станало е Априлското въстание, преминала е очистителната буря на Освободителната война, чифликът е опожарен, станало е Съединението в 1885/6 година, поставена е нова, и то не землищна, а държавна граница между Турция и България и цялото землище на Лещенско, Враца, Средне с чифлиците барабар са останали в България, а село Тъмраш — в Турция.

 

Сменили са се две поколения ищци и ответници. Отдавна са умрели редица брестовичани, които някога са завели делото. Умрели са и Хасан ага, и Ахмед ага, и Мустафа и синът на Мустафа — Мурад. Останалите внуци и правнуци са в чужда държава — Турция, и затова вместо тях в съда се явява техен нарочен пълномощник. В неговото пълномощно се чете:

 

„Стана ясно на съда, че наследството на покойния Мустафа х. Хасанов, бивш жител на с. Тъмраш, Рупчоска околия, Драмски окръг, се е присвоило от еднокръвните му пълновръстни синове: Хасан и Мурад, последния от които и той посетне умрял и частта от наследството преминало на законната му съпруга — Айше Хасанова и пълнолетния му еднокръвен син Мустафа, както и пълновръстните му еднокръвни дъщери: Хасиме и Сабире, малолетната му еднокръвна дъщеря — Хурие и малолетния такъв син Абдула.

 

Наследството на поменатия Мустафа е разделено съгласно закона за делба на 48 дяла, 24 от които са присвоени от големия син Хасан

 

3 от съпругата на Мурад — Айшето

12 от синовете на Мурад: Мустафа и Абдула

9 от дъщерите на Мурад: Хасиме, Сабире и Хурие.

 

Поменатите наследници, познати на съда със същите имена, се явиха на шерийското заседание, с изключение на Хурие и Абдула, които се представят от големия им брат — Мустафа, техен утвърден настойник, всички единодушно заявиха следното: „Като определяме и назначаваме за наш пълномощник — Бюрекчи Хафъз Исмаил Ефенди, живущ в град Пловдив при голямата джамия даваме му настоящето генерално пълномощно със следните права:

 

Да се съди за възстановяване правата пи нарушени от външно лице над останалите от покойните Мустафа и Мурад имоти, а именно: Бранището или иначе наименовано „Тикла чифлик”, находящо се в Източна Румелия с граници: на изток Тъмрашкото дере, на запад с границата на с. Перущица, с границата

 

72

 

 

на с. Чурен, от друга страна с Мухли декташ и Хуменското дере, собствеността на което се установява чрез 22 крепостни актове, както и за нивите, ливадите и пр. в района на горния чифлик.

 

Предвид на това като утвърдяваме горното издадохме настоящия хюджит на 15 реджип 1322 (1904) г. — (няма подписите им) —

 

Следват заверките на: Рупчовски първостепенен съд

Драмския Окръжен съд

Солунския Апелативен съд

Книгопазител търговсактове

 

Към пълномощното са прикрепени 14 крепостни актове, които трябва да докажат, че тъмрашлиите имат право на тази земя. Всички актове са издадени през 1871 година. В първия от тях четем:

 

Султан Азисова

Императорска турга № 513

за Мирийска земя

 

Причината за издаването на тази императорска турга е: Според както става явно от пристигналата в императорската Дефтер хана ведомост, на която броевете са писани отдолу — Адли ага притежател на 1/2 нива от около 25 уврата в с. Тъмраш, местността „Суват”, Рупчоска околия, съседи: Чешма дере, нивата на притежателя на този акт и ливадата — от баща му Хаджи Мустафа в присъствието на надлежния чиновник, отчуждил на братята Хасан и Мурад [1] притежател на другата част. Този акт се издаде за доказателство, че на горепоменатите се даде позволение за притежаване, като плащат всяка година законния десятък на надлежния чиновник.

 

9 зюлхидже 1289 (1871) г.

 

Обърнете внимание на последния израз — „Плащат всяка година законния десятък на надлежния чиновник”. Това ще рече, че и в 1871 година, т. е. в епохата, когато управлява прочутият Ахмед ага, те не само че не събират данъци за себе си. както пишат Манолови, [2] а плащат, както всички чифликчии и те данък.

 

 

1. В превода на първия крепостен акт погрешно е казано „Ахмед”. Това се вижда от всички следващи 13 крепостни акта, които в тази си част са еднообразни с цитирания.

 

2. Сп. „Исторически преглед”, бр. 1, 1972 г., стр. 100.

 

73

 

 

Не е необходимо да цитираме останалите 13 броя „турги”, които се различават по това, че са за различни ниви и ливади, с различни размери и граници. По-важно е да се види, че тези турги подкрепят исканията на едната страна от едно станало вече историческо дело.

 

Това дело продължава. Отново е гледано през 1907, 1910, 1911, 1915, 1920 и завършено пак на местността през 1931 година. Правят се описи и преписи, водят се и се заверяват документи, представят се и се явяват свидетели, дават се несметни пари по адвокати, съдии и свидетели.

 

Но 1931 година вече не е нито 1861, нито 1873, нито 1904, нито дори 1911 година. България съществува самостоятелно, свободно повече от половин век. И нейната граница не е нито Стара планина, както бе до 1855, нито на 5 км южно от Чифлика, както бе до 912 година. Станала е Балканската война и не само филикът, а цялото село Тъмраш вече не съществува.

 

Наследниците са се преродили няколко пъти, а с това и ищците, и ответниците. Многократно са се менили и съдии, и адвокати, и свидетели. В последното заседание адвокатът на Брестовица предявява една дузина искания за нередовност на пълномощното, оспорва идентичността на имената, предявява искане за минала давност и какво ли не.

 

Най-важното — наследниците, внуците и правнуците на Хасан ага са изселени в Анадола и новоиздадените в тяхна защита документи се оспорват, тъй като са от друга държава.

 

И в края на краищата съдът решава, че тъмрашлиите нямат никакво право, и присъжда цялата земя с чифлика барабар да се даде на Брестовица.

 

В заключение на това досадно дело една малка подробност. През 1920 година Брестовишката община представя 13 свидетели — двама от Бойково, трима от Дедово, един от Лилково, пет от Брезовица, един от Айрене и един от Пловдив. Но нито един от Перущица.

 

От своя страна тъмрашлии са призовали 32 свидетели, 7 души от Скобелево, един от Чурен, 3 от Перущица и един от Пловдив — също перущенец, 6 от Бойково, 3 от Лилково, един от Брезовица, 3 от Чуреково, 3 от Лесково (Смолянско), един от Настан, 2 от Осиково и един от Чукуркьой (Забърдо).

 

Същите свидетели са призовани и през 1931 година, но едни от тях са се отказали, други са възпрепятствувани, трети са починали. Всичко горе-долу върви в полза на брестовичани. Има обаче един свидетел, който ги тревожи. Той е перущенец, живее в Пловдив, солидна клечка е в Пловдивската община, при

 

74

 

 

това не се знае дали пълномощникът на Караходжовите — бюрекчията Хафъх Нюманов — не му е бутнал на четири очи нещо златно. Той наистина може да обърне работата. Най-добре е да не се яви на делото. Но как да стане? Най-после магията е сторена, и то в типичен тъмрашки стил.

 

Делото се гледа на чифлика. Между Пловдив и мястото на заседанието лежи прочутата Лещенска гора, прилична на същинска джунгла (Свърталище на партизаните през 1941—1944 година). В едно дере няколко брестовичани причакват свидетеля, заставят го да „почака”, докато се мръкне. И той не се е явил на делото. Да оставим другите подробности, че някои от свидетелите на тъмрашлиите вече свидетелствуват против тях и т. н.

 

И така, голямата борба за 500 уврата земя между тъмрашлии и Брестовица завършва в полза на Брестовица. Иначе не може и да бъде. Тя се води 70 години, на пръв поглед дълго, но не е чак като делото — Дедево—Извор за Пепелаш, което се води — 120 години.

 

С тези редове ще приключим историята на чифлика в Бряновщица. Историята си е история. Било е време, когато чифликът е бил „сарай”, когато цели дузини чанове и тюмбелеци са ечали по скалистите припеци на Каратепе, когато тежки аги са сукали мустаци, въртели броеници и посрещали големци и приятели, когато се водели съдебни дела и са трошени сурови дряновици по кървави глави за орна земя и камънаци. Било е, но нявга. А какво е днес? Какво е станало и останало от „летните палати” на Караходжовите наследници?

 

За последен път посетих тези места през 1968 година. Панорамата е също тъй хубава, както и някога. На юг безмълвни синеят гористите котловини на тъмрашката и лилковската река. Под заоблените ребра на Чернатица, при Момин мост, реките се сключват и започват с двойна сила да дълбаят тясното корито, изсечено в скалистия пролом. Отвъд реката са ливадите на Средне, обкръжени от вечно зелени гори. Гори, гори, гори — до безкрая. На отсрещния хребет, накацали като лебеди, едва се очертават първите къщи на Бойково. А на север Тракийската равнина се топи в синя мараня.

 

На самото било до чифлика е кацнала кулата, която се вижда от десетки километри, строена в началото на века. Тя е изградена с камъни, взети от разрушения чифлик. Външната половина на стените от първия етаж и ъглите на двата входа са зидани с дялан мрамор. Кемерът на входа е направен от четири риолитови камъка, „вързани” пак с дялан мрамор.

 

75

 

 

В своята половинвековна история кулата е служила и за гранична митница, и за горски пункт, и за туристическа хижа, и за партизанска сушина. Но днес тя е жив свидетел на самото разрушение.

 

А чифликът представлява жалки останки. Построен е на самата височина, обърната точно на юг, естествено защитена от север, изток и запад. Яки каменни стени са очертавали границите му от четирите страни. В момента напълно запазена е само долната, южната стена, дълга 120 и висока 3 метра. От западната са останали само 50 метра, от източната — около 40, а от северната личат само основите. Градивото им е построило хижа „Бряновщица” и полуразрушената кула.

 

В североизточната част на двора все още се очертават отделни помещения, Виждат се дори 3—4 „кладенци”, широки и дълбоки по два метра. Сигурно са основа на някогашни наблюдателни кули, от които люти пазванти са следели всичко около чифлика.

 

Пътят край северната стена е постлан с калдъръм. Поляната е открита, просторна и дълга, кажи-речи, в цялата околност няма друга като нея. Целият двор на някогашния „палат” е задушен от диви сливи, габър и наскоро залесени борчета. Сега стените личат от десет километра, но след десет години няма да ги намериш и от десет метра. Защото всичко ще потъне в непрогледните гори. Стените са изградени от камък, вар и пясък. Измазани в бяло, с тесните мазгали, те приличат на крепостни стени. В зида личат и речни камъни. Значи част от градивото наистина е влачено чак от реката, която е провъртяла дъното на хребета на два километра оттук.

 

Отсреща, по билото на Средне, обрасло с дъб, бук и габър, се редят един след друг силни гърмежи. Планината трепери. Бойковци прекарват шосе през пущинака.

 

 

Легенда за изгореното дете

 

От трите чифлика този на Бряновщица е най-младият. Неговата история се побира в три десетилетия. Но на него било писано да види и да пати най-много, да влезе в историята не само на Тъмраш, но и на Перущица, че и на други села. За него и около него се водят не само съдебни дела, но се трошат ребра и глави, по неговата каменна стълба, висока 60 стъпала, се търкалят зашити в чувал инатлии апаши, той се оказва

 

76

 

 

свърталище на плячкаджии по време на Априлското въстание, той пламва първи в Освободителната война ...

 

В плитката „торбичка” на неговия летопис са завързани такива случки и премеждия, които и днес навяват омраза, страхове и ужас. Най-ярко от всички е преданието за изгореното дете. Появило се преди 60—70 години, това предание и днес кръстосва страниците на нашата историческа и художествена литература, разказва се в близки и далечни села от стари и млади. Но противоречията в писаното и разказваното са толкова големи, че поставят под съмнение верността на самата случка. Това ни застави да прекараме писаното, ако не през ситото, то поне през решетото на изследването, да отделим чакъла от калта и да видим кое е истина и кое „насосана” работа, плод на фантазия и омраза.

 

Какво е това — легенда, предание или действителна случка? Каква е нейната история?

 

За първи път тази легенда се появи през 1902 година в знаменитата повест на Антон Страшимиров „Рамадан бегови сараи”. По това време авторът е бил „селско даскалче” три години подред в село Аязлар (Светлен), Поповско, където преселници от Родопите, наложили „своя мек, южнобългарски диалект” [1], му разказвали случки и предания.

 

В първия вариант на повестта, отпечатана в 1902 година, Страшимиров разказва, че някога в Кърджалийско живял Рамадан бег, „най-богат над богатите”. „В стадата му беснеел мор — страшен, тайнствен, невидим ...” Тогава „вещица стара — врачка из далечни земи” казала, че цяр за овцете има — „черен въглен от костите на първа мъжка рожба ...” Било по жътва и аргатите донесли дете от „долно поле”. Изгорили го на клада. Накърмили овцете. И те спрели да мрат. Но след това сараите изгорели заедно с жената и децата на Рамадан бег [2].

 

През 1932 година перущенецът Никола Гашаров писа, че той лично е разказвал тази случка на Страшимиров, послужила за основа на повестта. Това сигурно е вярно, защото в първото издание под заглавието „Рамадан бегови сараи” авторът е писал: „Родопска легенда, посветена г-ну Гашарову в Перущица”.

 

В по-късните издания „Кърджалийско” е заменено с „Ахъчелебийско” (Смолянско). Разбира се, Страшимиров е писател

 

 

1. А. Страшимиров. Творчество и живот, 1931, стр. 32—33. — Сп. „Родопски преглед”, 1931, бр. 8—9, стр. 190.

 

2. Сп. „Наш живот”, бр. 11—12, 1902 г.

 

77

 

 

и може свободно да размества повествуванието си във времето и пространството.

 

Същата случка е залегнала в историческата книга на Кепов — „Въстанието в Перущица”, излязла през 1930 година. В нея Кепов пише, че случката е станала в чифлика на Бряновщица. Тази истина се разкрила чрез „Една страшна изповед” на един от злодейците.

 

„Една пролет — пише Кепов — между овцете на Тъмрашлията се появил някакъв мор и напразни били усилията да се намери лек. Тъкмо тогава, както всяка година, пристигнал от Цариград ходжа-проповедник. Като чул оплакванията на Хасан ага, ходжата скоро го успокоил:

 

„Лесна е тая работа. Нощес ще се помоля на Аллаха и той ще ми каже цяр, с който да излекувам стадото ти завинаги.”

 

Овчари били българите Тодор Радинов от с. Чурен и Стоян Сивков от с. Лилково. Какъв цяр е посочил фанатизираният ходжа, се вижда от потресената изповед на Т. Радинов пред отца Леонтия, игумен на манастира „Св. Тодор”.

 

— Отче игумене, голям грях ми тежи на душата. Смили се над мене, моля ти се, чети ми молитва, та дано и дядо господ се смили и ми прости.

 

— Кажи, синко, що грешно си извършил?

 

— Овчар съм на Тъмрашлията, който заповяда на целия Рупчос. Овцете ги хвана някаква болест и всеки ден почнаха да мрат по една, по две, по три. Какво ли не правихме, но лек не можахме да намерим. Пред жътва дойде ходжа и ни каза лек страшен, отче игумене.

 

— Е, какъв цяр ви каза той?

 

— Рекъл на агата да опечем живо тригодишно мъжко гяурско дете, да размесим пепелта в ярмата и да накърмим овцете, от което щели да оздравеят.

 

— Е, па вие направихте ли това?

 

— Агата ни заповяда: правим, що правим, но да извършим тая работа — иначе щел да вземе и на двама ни главите. Беше жътва. Думаме си с другаря Стоян Сивков, чудим се и се маем що да сторим. Хората улисани в жътва, а децата оставени по края. Съгледахме мъжко дете край пътя — не зная дали имаше три или четири годинки. Грабнахме го, турихме го в чувала и го занесохме на чифлика. Тук агата го нахрани добре, но то клетото все ревеше и се дърпаше като обезумяло... През нощта накладохме голям огън и го хвърлихме живо в жарта. Агата гледаше и чакаше да изгори. Три пъти горкото излиза

 

78

 

 

от огъня, но и трите пъти по заповед на агата ние го повръщахме с тоягите назад, докато най-после цяло се обърна на пепел.

 

— Като чух това — разказвал по-нататък отец Леонтий, — не можех да изтърпя. Косите ми настръхнаха, калимявката ми падна от главата и лудо му кряснах:

 

— Стига! Стига! Никаква прошка няма за такъв грях! Махай се по дяволите и каквото си правил — от бога да найдеш!

 

Тодор се разплакал и напуснал манастира. Няколко месеца по-късно, през една есенна нощ, чифликът на Хасан ага при Сурица пламнал и бързо станало всичко на пепел. А на заранта овчарите Тодор и Стоян били намерени заклани в кошарата при овците. Кой и защо е запалил чифлика и заклал двамата овчари — никой нищо не узнал. Дори Ахмед ага, който наследил баща си като управник на Рупчос, не посмял да издирва причините за това.”

 

Прави впечатление, че Кепов е отделил писаното с друг шрифт, както е отделял други разказвани, но недоказани случки в историята на Перущица. Под линия той е подчертал:

 

„Тая потресна драма, която характеризува тъй силно фанатичните проповеди на ходжи и молли сред помашкото население, Г. Натев чувал от самого отца Леонтия, от дядо Михо х. Тилев, Стоян Кр. Стоилков и други перущенски старци”.

 

През 1932 година, т. е. две години след Кепов, перушенецът Никола Гашаров, който е разказвал случката на Страшимиров, писа за същото, като внесе нови елементи. В неговия репортаж четем:

 

„Не можем да не споменем и една потресающа-варварска случка, напълно достоверна, която издава тогавашните крайно груби нрави и дълбоко религиозен мрак.

 

В чифлика на Кара Ходжа имало много стада. Мор се появил в стадата му и ежедневно смърт тръшкала сюрия овце. Цяр търсел и за цяр питал всесилният деспот. По едно време при него се явил някой си българин Тодор Арадинов от с. Чурен, който, види се, само от подлизурство предложил на агата страшния цяр срещу мора: Да се намери едно „кавурско” българско мъжко дете „първескинче”, да се изгори детето, докато стане на пепел, тази пепел да се постави в ярмата и да се закърмят овцете — морът веднага щял да спре.

 

Заповед за намиране на детето била дадена от агата на неговите верни слуги и още на другия ден била проследена една млада жена от близкото село Бойково, която отивала да жъне, носеща на гърди дете бозайниче и водеща за ръка тригодишното

 

79

 

 

си мъжко дете, първа рожба, за да седи при люлката на малкото, когато майката е в нивата на жътва. Без да се даде възможност на по-голямото деге да извика, било грабнато, отнесено в чифлика и оттук на връх „Върхът” и близо до село Чурен било хвърлено в голям огън, около който като жертвоприношение стояли: чобаните, „ветеринарният лекар” Тодор и лично агата.” [1]

 

Двадесет и три години след Гашаров Константин Гълъбов, роден също в Перущица, описва случката. В основата си той е повторил казаното от Кепов, но внася и някои новости. Той пише, че злодеянието е извършил Ахмед ага, а не Хасан ага. Освен това в неговата книга е писано:

 

„Разбира се, овцете продължавали да мрат и в скоро време измрели всички.

 

Обхванати от угризение на съвестта, овчарите отишли в манастира „Св. Тодор” да изповядват греха си пред отец Леонтий Вълчев и да се причестят. Игуменът се ужасил. Той им казал, че за такъв грях няма прошка ни тук на земята, ни горе на небето, и ги изпъдил от църквата, без да им даде причастие. На излизане овчарите оставили в дискоса лирите, които им дал Ахмед ага, но отец Леонтий им викнал гневно:

 

— Вземете ги, изроди проклети, вземете ги! Не трябват на църквата вашите пъклени лири!

 

Те си излезли и само няколко месеца след това, през една есенна нощ, били намерени заклани в кошарата на чифлика. През същата есенна нощ изгорял и чифликът. Разказвало се после, че отмъщението извършил бащата на нещастното дете, цалапачанинът бай Стойко” [2].

 

След Гълъбов през 1963 година Николай Жечев, без да разказва подробно случката, пише:

 

„Със своята жестокост към българите се отличили тъмрашките аги, за безчинствата на които се разказват страховити и трагични истории. И сега, столетие оттогава, не може равнодушно да се чете описанието за невероятното по своята чудовищност злодеяние на Ахмед ага Тъмрашлията, който накарал да изгорят живо тригодишно момче-българче, за да лекува с пепелта заболелите си овце” [3].

 

Жечев не е запознат с района и събитията в този край, иначе не би писал, че „Тъмраш е област в Средните Родопи”.

 

Една година след Жечев и 34 години след Кепов, т. е. в 1964 година, излезе книгата на Любомир Дойчев „Баташката чета”, посветена на хайдутина Тодор Банчев. Този безстрашен

 

 

1. „Пловдивски общински вестник”, Пд., 1931, бр. 127.

 

2. К. Гълъбов. Ц. к., стр. 30.

 

3. Н. Жечев. Перущица въстана, С., 1963, стр. 7.

 

80

 

 

комита е хайдутувал от 1857 до 1867 година. В книгата си Дойчев повтаря писаното от Кепов, като внася нова подробност: че Тодор Ванчев и неговата чета една вечер научили за злодеянието, станало на чифлика, и

 

„При зори на другия ден чифликът на помашкия чорбаджия и деребей Хаджи Хасан Караходжолов в Лещенско под връх Сурица пламнал изведнъж от четири страни. Скоро целият чифлик се превърнал в купища пепел. В пепел се превърнаха и двамата агови овчари — Тодор Радинов от село Чурен и Стоян Сивков от Лилково — коравосърдечните убийци на детето от село Цалапица”. [1]

 

Последният вариант на злодеянието се появи през 1965 година. Авторите на един родопски пътеводител писаха:

 

„По време на Априлското въстание Ахмед ага не само че изклал много перущенци в църквата „Св. Арахангел”, но изгорил едно тригодишно момченце и с праха на костите му зобал овцете си, за да ги лекува от мор. В неравната борба от селото загинали 208 души” [2].

 

Преди да започнем анализа на изложеното, трябва да посочим, че никой освен Кепов и Гълъбов не е сметнал за нужно даже да посочи източника, от който се е ползувал. А в изложението има крещящи противоречия с безспорни истини. Вземете само последната цифра. Нима Перущица е дала само 208 жертви по време на Априлското въстание? Та нали Гълъбов изброи 352 души поименно!

 

Но да се върнем на случката с изгореното дете. Всеки читател вижда сериозните различия между авторите. Кой от тях е прав? Истина ли е самата случка? Ние ще изложим резултатите от изследването, а читателят сам да направи своето заключение.

 

Тежките години на робството лишиха нашия народ от писмо и четмо в един дълъг откъс от време. В отделни случаи нашата история от този период, впрочем това важи за историята на всеки народ, се обляга на легенди, предания, спомени, наследявани от поколение на поколение. И във всяко предание лежи зърно от истина. На същото основание приемаме, че и в преданието за изгореното дете лежи някаква истина. Като вземем предвид религиозния фанатизъм, изискването на корана да се убиват „неверниците” и пр., допущаме, че някога и някъде случката наистина е станала. Можем ди обаче да докажем, че това е станало точно на чифлика в Лещенско, че

 

 

1. Любомир Дойчев. Баташката чета, Сф., 1964, стр. 65.

 

2. Н. Папазов, Ив. Панайотов, К. Страшимиров — „Родопи”, Сф., 1965, стр. 150.

 

81

 

 

това го е извършил Хасан ага или Ахмед ага, че овчарите са от Чурен и Лилково, че чифликът е изгорен, и то от посочените хора, че отец Леонтий е разказвал тази чудовищна случка и пр. и пр. Можем ли да назовем хората, селата, местностите със собствените им имена, както това правят безотговорно някои автори? Не. Не можем. Изследванията не потвърждават тези твърдения.

 

Сянката на недоверието идва преди всичко от сериозните различия между самите автори. Първо — времето. Страшимиров казва: „Векове са минали оттогаз”. Кепов и Дойчев пишат, че е станало при Хасан ага, а то ще рече до 1855 година. Гълъбов твърди, чо го е извършил Ахмед ага, а съставителите на пътеводителя уточняват, че го е извършил Ахмед ага, и то по време на Априлското въстание, т. е. 1876 година. Кое е истина?

 

Второто различие идва от съветниците на агата. Страшимиров пише, че го научила „вещица стара”. Кепов и Гълъбов — че го подучил ходжа, пристигнал от Цариград. Гашаров твърди, че Тодор Радинов дал този съвет, за да се подмаже, и т. н. Кое е истина?

 

Различие има и по отмъщението. Страшимиров и Кепов пишат, че никой не узнал кой е запалил чифлика и заклал овчарите. Гълъбов съобщава, че бащата на детето, цалапачанинът бай Стойко отмъстил, Дойчев твърди, че това сторил Тодор Ванчев. Кое е истина?

 

Страшимиров не уточнява откъде е детето. Кепов, Гълъбов, Жечев, Дойчев пишат, че е от Цалапица, Гашаров — че е от Бойково. Авторите на пътеводителя твърдят, че е от Перущица. Кое е истина?

 

Повечето автори пишат, че овчарите са заклани същата есен след злодеянието. Гашаров пише, че Радинов живял след Освобождението. Кепов пише, че само Радинов се изповядал при отец Леонтий. Гълъбов — че и двамата овчари се изповядали и дори оставили в дискоса по една лира. Кое е истина?

 

Изниква основателно въпросът: щом като различията са толкова много и така съществени — истина ли е самата случка? Какво показват изследванията?

 

Първо, както бе документирано установено, чифликът е построен след 1846 година и до Освобождението никога не е горен. Той е запален от 4 до 6 януари 1878 година. Второ, от посочените документи е видно, че Ахмед ага никога не е владял чифлика на Бряновщица и не е имал там никакви стада. Ако това е станало, то е при Хасан ага, а то значи до 1855 година,

 

82

 

 

когато Хасан ага умира. Трето, кои са овчарите? За 30 години при стада от 2—3 хиляди овце са стояли десетки овчари or десетки села. В Чурен действително е имало човек на име Тодор Харадинов. Починал е късно след Освобождението. Бил „луда глава”. Според някои чуренци, той убил двама турци. Предполагат, че става дума за него, но без да знаят сами, че той е извършил подобно злодеяние. Случката те разказват в най-различни варианти и дори твърдят, че те са я разказвали на перущенци и последните я знаят от тях.

 

Изследванията на родовете в Лилково показват, че от сто години насам в селото не е имало род Сивкови. От разпитваните десетки лилковци само двама смътно си спомнят, че са чували за подобен род, но дали от по-стари хора или от литературата — сами не знаят. Единият — Ангел Михайлов, дори изказва предположение, че Сивкови са били българи-мохамедани. Изследването обаче показва, че нито в изселените от Кримската война насам, нито в останалите в селото родове Сивкови не е имало.

 

Тъй като в литературата упорито се пише за такъв Стоян Сивков, то някои лилковци предполагат, че става дума за Стоян Пудев, който е бил овчар при Адил ага и е убит на чифлика в Бряновщица. Но това не е истина, защото Пудев е убит на 6 януари 1878 година от отстъпващите турци — войници и бежанци. Синът му Михал, който тогава е бил на 25 години, следователно добре помни, е присъствувал на залавянето на баща си и едва се е спасил с бягство [1].

 

При изследването се натъкнахме и на такива версии. Никола Андонов от село Петвар разказваше, че неговият дядо Ставри и някой си от рода на Андрееви са извършили това злодеяние. Поради това господ белязал децата на Ставри. Истина е, че у Ставреви има хора с по 6—7 пръста. Но нима това е доказателство?

 

Ситовци и по-специално Калин Шумаров разказваше, че овчарите са от Ситово, но те не взели живо дете, а изкопали кости от юрушките гробища при Дойляновата вода и накърмили овцете на чифлика на Средне.

 

От всички, които разказват и пишат, нито един не черпи данни от участниците. Според Кепов, отец Леонтий е първоизточникът, от когото е произлязла тази случка. Георги Натев я бил чул от него и я разказал на Кепов. Но изниква въп-

 

 

1. Ангел Михайлов Пудев от с. Лилково. Спомените у автора.

 

83

 

 

росът — защо Натев сам не е описал случката в своята книга, която издаде още 1901 година? [1]

 

Единствен Гълъбов твърди, че лично е говорил с отец Леонтий. Той пише: „Като ученик в петокласното училище в Пазарджик аз посетих отец Леонтий в манастира „Свети Петър”, гдето той прекарваше дълбоките си старини. Попитах го дали наистина Ахмед ага е изгорил живо дете от Цалапица. Старецът потвърди с кимване на глава, но отказа да разправи подробности около тази страшна случка, защото страдаше ог задух — само очите му овлажняха” [2].

 

Колкото и странно да изглежда, ние не вярваме на проф. Гълъбов, че се е срещал с отец Леонтий. Той явно допуска някаква досадна грешка. Та как могат да се срещат умрели с неродени! Нали отец Леонтий е починал през 1891 година, а самият проф. Гълъбов е роден в 1892 година! Съмнение поражда и фактът, че в първото издание на своята книга, издадена през 1940 година, Гълъбов не споменава и дума за такава среща с отец Леонтий.

 

И така, вярна ли е случката? Нека читателят прави сам заключението си. Ние ще повторим своя извод, че както във всяко предание, така и в това има зърно от истина. Изглежда, че писателят Антон Страшимиров най-плътно се доближава до нея. Възможно е на незнайно място, в незнайно време и от незнайни хора да е извършено подобно злодейство. Но да се твърди, че това е станало в чифлика на Бряновщицаче са го изгорили хора от Чурен и Лилково, че чифликът е бил запален, а овчарите заклани и т. н., е вече измислица. От истините могат да се създават легенди, но от легендите да се съчиняват „истини” с действителни хора или села е най-малко недомислие.

 

 

1. Г. Натев. Защитата на Перущица, Пд., 1901.

 

2. К. Гълъбов. Ц. к., стр. 30.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]