Тъмраш

Ангел Вълчев

 

3. Тъмрашлии — управници на Рупчоската нахия

 

- Хасан ага Караходжов

- Имането на агите

 

Стотици, ако не и хиляди години, затънтено в сенчестите дебри на Родопите, далече от цар и султани и село Тъмраш безропотно е посрещало и изпращало гости и разбойници, бирници и кадии, господари и деликанлии управници. Тъмрашлии пасли овце и кози, мулета и магарета, свличали дърва и греди, драпали по усойните места за кора хляб и широкият свят нито е чувал, нито е знаел за тях.

 

Но през XIX век настанали други времена. Името на тъмрашлии се понесло по цялата планина, че и по-далече в султанската империя. И това име се кръстосва по всички пътища и пътечки, чудеса и премеждия, радости и скърби в летописа на Рупчос, речи го, цял век. Настъпило времето на тъмрашлии.

 

Това време се наченало, когато в султанска Турция станали или са на път да станат дълбоки икономически и политически, социални и национални промени. Феодално-спахийските порядки се рушат, ленната система е подсечена до корен, кърджалийското движение наред с всичките му обирлъци така разлюлява моралните и правните устои на империята, че тя потреперва чак до върховете. Дошло време да поникнат и избуят такива самозвани „държавници” като видинския Пазвантоглу, египетския Мехмед али и тъмрашкия Хасан ага.

 

Законите на новата обществено-икономическа формация — капитализма — като подземна река вече подравя темелите ма цялата империя и нейния вековен ред. Най-характерното в тези изменения е промяната в собствеността. Земята е основното владение на собствениците по това време. Твърдението на Хр. п. Константинов, че след потурчването целият

 

38

 

 

Рупчос бил посветен [1], не отговаря на истината. Грешка допуска и Ст. Шишков, който в 1894 година писа, че „допреди 60—70 години всички владения в Турция са принадлежали па деребейовете. [2] Според последните проучвания на нашите историци, земята в Турската империя се е деляла главно на тимари, зиамети, хасове, султански хасове (султанска земя), мюлкове и вакъфи. [3]

 

Наред с всички тези форми обаче имало и така наречени „бащинии”, които били наследявани от баща на син и пр. [4]

 

Като правило султанът е бил собственик на всички земи, но това не означава, че лично султанът се е разпореждал за всяко парче земя. И част от държавните, и подарените на спахиите, и вакъфите в крайна сметка били обработвани от местното население, което поемало задълженията да плаща данъците за тези земи и да дава отбива на собственика.

 

До края на 18 век част от вакъфските земи, особено пасища, е била преотстъпена на юруците. Бащиниите са били „като закопчалка” между тези земи. [5] Но през 18—19 век поради бунтовете и обирите на кърджалиите, юруците престанали да се движат с овцете си през лятото из родопските пасища. Те отсядали по Беломорието и започнали да преотстъпват правата си върху земята на местното население. И закупуването е ставало на сравнително ниски цени. После местното население раздробило големите планински пасища на малки късове и ги превърнало в ниви. [6]

 

Все по-често се практикувала покупко-продажбата на недвижимите имоти. А системата на покупко-продажба е „давала възможност и на други хора — забогатяващи търговци, еничари, занаятчии и пр. също да се „оземлят”. Нараснал броят на селяните, които са имали собствена земя — мюлк” [7].

 

 

1. Сп. „Периодическо списание”, 1889, бр. 59—60, стр. 889, „Из Родопите”.

 

2. Сп. „Славееви гори", 1894 г., бр. 4, стр. 12.

 

3. Бистра Цветкова — Турският феодален ред и българският народ, София, 1962 г., стр. 32.

 

4. Авторът разполага с много тапии и крепостни актове, някои от които от 17, 18, 19 в. за частно право върху земята. Много селяни са владеели „бащинии” по 50—100 декара. Повечето от оригиналните документи са за владеене на мирийска земя, т. е. данъкът е събиран от държавата, а не от вакъфите.

 

5. Н. Хайтов, Девин, 1964 г., стр. 52.

 

6. Из миналото на българите-мохамедани в Родопите, 1958 г., С., с. 58.

 

7. Кирил Василев. Родопските българи мохамедани, 1961, Пд., с. 157.

 

39

 

 

Именно в това време, в тези нови условия се извисила фигурата на тъмрашкия деребей.

 

 

Хасан ага Караходжов

 

Неговото издигане за управител съвсем не е случайно. Явно е, че той не е бил от бедните, нито дори от средните собственици, а е мерил мегдан с баш чорбаджиите. И колкото са били нивите и горите му, колкото са били овцете и козите му, колкото е тежала кесията — толкова е тежала и думата му. Така че първата пружина за издигането на Хасан ага като върховен управник на целия Рупчос е било неговото имане.

 

Вторият лост за бързото извисяване на този тъмрашки деребей е кърджалийското движение. Специално в Тъмраш пушечните залпове на кърджалиите начело с Мехмед Синап били вече заглъхнали. Кара Ибрахим бил вече пълновластен господар в нахията, но ехото от довчерашните бунтове на гладните не било отминало. При това магистралата за главната дружина на Синапаят и Дертли Мехмед минавала баш през Тъмраш, през западния чатал на стария „римски път”.

 

Борбата с кърджалийското движение е била кошмар за султана. Ферман след ферман са идвали, какви ли не средства били изпробвани, за да сложи край на тези смутни, „революционни елементи” [1]. Турската власт обаче не била в състояние да се справи сама, без участието на местното население. И тя формирала временни местни отреди, нещо като доброволческа милиция, за борба с внезапно нападащите кърджалии и даалии. Начело на тези отреди стояли местни войводи и главатари [2]. Те са получавали власт, за да командуват поверените им хора и села. С течение на времето тази власт растяла. Растели и ролята и бабаитлъкът на местните главатари. Те започват да се обявяват за „всьо и вся” в селото, боричкали се с главатарите от съседните села за мери и пасища, засилвали междуселските вражди, заграбвали държавни и вакъфски земи и скоро започнали да виждат границите на своето село или нахия като граници на самостоятелна държава. Постепенно дошло онова време, когато властта трябвало да се брани от самите тях.

 

 

1. Кирил Василев. Родопските българи-мохамедани, 1961, П., с. 163.

 

2. Сп. „Родопски напредък”, 1903, бр. 11, стр. 116.

 

40

 

 

Между тези местни главатари е и Хасан ага от Тъмраш, който имал немалка заслуга за ликвидиране на последните остатъци от хайтите. Той идва на власт в едно време, когато под ударите на обективните закономерности султанът е принуден да даде „самоуправление” на родопските нахии, като за „войводи” и управници признава местни, кореняци българи с мохамеданска вяра. В Райково и Смолян вече се носи славата на прочутия ахъчелебийски деребей-Салих ага. Такъв е процесът в цялата страна, където се издигат местни аяни.

 

Хасан ага, старият Караходжолу, не е ни чел, ни слушал за тия повратни исторически събития в империята. Той е техен съвременник, лизал е и солта, и пипера на това смутно време и, види се, добре си е сторил сметката. Когато Хасан ага идва на власт и става рупчоски управител, нахията брои около 50—60 села (вж. картата). Това става през 1832 година. Цели 34 години преди това нахията се е управлявала от Кара Ибрахим — убиеца на Мехмед Синап. В тази нахия са влизали селата от Перущица до Триград и от Югово до река Въча. След смъкването на Кара Ибрахим през 1832 година, а не „от края на миналото столетие (XVIII век)”, както пише Хр. п. Константинов [1], управлението на нахията се поело от Хасан ага, а седалището се пренесло от Чепеларе в Тъмраш.

 

За да стане той, а не друг управител, сигурно е изиграло роля и обстоятелството, че е бил зет на Салих ага, който по това време бил в своя зенит. Вярно, Рупчос не е влизал в Ахъчелебийската кааза, но думата на Салих ага се е чувала надалеч. Не случайно Хасан ага почти без никакви сътресения и разтакавания взел властта и преместил седалището. Да не говорим за това, че роднинските връзки са играли своята роля през всички времена, а камо ли за онова време, когато в турската държава не се е знаело кой пие и кой плаща.

 

Издигането на местни българи с мохамеданска вяра за войводи и управници обективно е способствувало за появата на редица нови явления.

 

За народа в този край съвсем не е било безразлично дали ще го управлява арнаутин или черкезин, който не е ни видял, ни чул теглото му, който не разбира ни от думата, ни от душата му, или ще го управлява местен владетел, чиято съдба е свързана с тези хора от детинство и до гроб.

 

Да се очаква, че ще се подобри икономическото положение на сиромаха през управлението на тези местни български

 

 

1. Xр. п. Константинов. Непокорените села, кн. 1, 1887, стр. 4.

 

41

 

 

деребейове, е жива утопия. Съвършено прав е проф. К. Василев, който пише: „Напразно родопчани очаквали, че техните сънародници ще подобрят тяхното положение. Новите управители натрупали богатства за сметка на местното население и използували своята власт за още по-голямо забогатяване” [1]. Това с пълна сила важи и за Хасан ага Караходжолу от Тъмраш.

 

Една от най-характерните черти на управлението на Хасан, а после и на сина му Ахмед ага е непокорството им към турските официални власти. Хр. п. Константинов пръв обърна по-сериозно внимание на това. Ето какво пише той за издигането на Хасан ага и за неговото непокорство:

 

„Ако в Цариград е имало да се плаши правителството от разни големци в различни области, то най-много се плашило и най-много главоболия е имало от Пазвантоглу от Видин, от Къроглу (?) [2] в Мала Азия и от Тъмрашлията в Родопите. Особено последният не е зачитал официалните турски власти до неотколешно време, както се вижда от следующата случка:

 

Около 1845 година в Пловдив бил назначен някой си Дели Исмет [3]. Когато дошел, научил, че в границите на пловдивския пашалък има краище, което се управлява от един независим владетел. Това бил Тъмрашлията Хасан ага. Исмет паша търпял няколко време, но любопитството му го принудило да повика Хасан ага само да го види какъв човек е. На първите пашови пратеници Хасан ага гордо отговорил, че ако Дели Исмет е много мераклия да го види — свободен е да отиде в Тъмрач. На третите той не си дал труд и да отговори.

 

Тогава Дели Исмет се обърнал към градските големци-мохамедани в Пловдив, стари приятели на по-стария Тъмрачлия, те да го повикат. Те проводили свои хора до Хасан ага и го помолили в тяхно име да отиде в Пловдив, за да го види пашата. Хасан ага не строшил хатър на старите си приятели и с 600 души левенти юнаци, опасани с алени пояси, огиздени с гевезени джамадане и с ачик еллай копаране, обръжени с посребрени тюфеци и пищове, накичени със

 

 

1. „Родопа — българска твърдина" — 1960 г., Соф., стр. 54.

 

2. Къроглу не е известен в историята. Навярно става дума за Караосмановци.

 

3. Дели Исмет според документите е назначен в Пловдив на 15 август 1848 година. Хр. п. Константинов не твърди за точност в датата.

 

42

 

 

сребърни паласки и червени като кръв келемлици, отзовал се ненадейно в Пловдив. Той се отправил право в пашовия конак до р. Марица. Дружината му напълнила двора на конака и градината, обиколила от всички страни конака, а Хасан ага с няколко души, без да пита някого, влиза при пашата. „Добър ден, добър ден, защо ма викаш?” — пита Хасан ага Исмета, без да сяда. „Викам та да та видя” — отговорил пашата. „Добре, виж ма, виде ли ма?” — казал Хасан ага. „Видех та” — отговорил пашата. „Като ма виде; добре виде ли ма? Сбогом, сбогом” — свършил Хасан ага и си излязъл. Прибрал си дружината и си излязъл. И се упътил назад. Уплашеният в началото паша, дошъл на себе си след излизането на Хасан ага из конака и казал на окръжающите го големци: Право да ви кажа нищо не разбрах, ворните го назад по-хубаво да се видим с този чиляк и да се разбереме.

 

Няколко големци стигнали Хасан ага до шадравана на Узунчаршия и му рекли: „Върни се назад, върни се, пашата та вика по-добре да са видите”. Хасан ага се обърнал малко на дясно и отговорил: „Кажите пашону му, че ма е маке еднож радала”, и бутнал конете, та се ворнал с многобройната си дружина в Тъмрач.

 

Когато той е управлявал Рупчос, наказвал е със смърт всички злодейци, които не са могли майсторски да крадат и убиват. Особено немилостив е бил към онези, които докосвали честта на жена и мома. Той е управлявал, и по-добре да кажем владеел, Рупчос цели 70 години. От 1860 година властта му преминала у сина му Ахмед ага.” [1]

 

Същото, почти дословно, е описано от Н. Хайтов, който допълва, че случката му е била разказана и от „паметливата старица Елена Генчева”, само че отнасящи се за сина на Хасан ага — Ахмед [2].

 

Дали Хасан ага е вършил подобни „подвизи”, документално не може нито да се докаже, нито да се отрече. Никола Гашаров пише, че „Срещу него пловдивският паша изпратил отделение войска, но Караходжолу ги срещнал над Дермендере, разбил ги и почти всички изклал. Пашата получил наставление от Цариград да влезе в пряко разбирателство с Караходжа и му признае властта „сердар” (главатар) върху част от Родопите.” [3]

 

 

1. Хр. п. Константинов, Непокорените села, Търново, 1887, кн. 1. стр. 4—5.

 

2. Н. Xайтов. Миналото на Яврово, 1958, стр. 32.

 

3. Пловд. общ. вестник, 1932, бр. 125—126.

 

43

 

 

Издигането, политиката и методите на управление и независимостта от пловдивските управници са били обект за изследване и на известния историк Иван Кепов. Той пише, че Хасан ага „ходил на поклонение в Мека, успял да завърже познанство с влиятелни турци, да спечели тяхното доверие и да се издигне до положението на пълен господар на цялата Рупчоска нахия... Но все пак Хасан ага се прочул по целия Рупчос и като защитник на населението: той не позволявал на правителствените чиновници да грабят и изнудват населението при събирането на данъците и определянето на десятъка. Поради това станал неприятен на пловдивските властници, които почнали да го преследват. Караходжолу тогава се обявил и против самата власт, разбивал пращаните против него отреди и най-после успял да си извоюва напълно независимо положение. Като разбрали, че силом не ще могат нищо да сторят против тоя „планински цар”, пловдивските паши решили да го спечелят с добром. Те го поканили в Пловдив на среща, като му обещали пълна сигурност. Но гордият помак не им доверявал твърде, та тръгнал с 40 души добре въоръжени конници-помаци, на които и дал нужните наставления в случай на измяна. В Пловдив Караходжолу бил приет с нужната почит, убедили се уж в неговата невинност и му било отстъпено да управлява и отсам Родопите — чак до Марица, като по тоя начин под негова власт се намерила и Перущица” [1].

 

Двадесет и шест години по-късно Константин Гълъбов, който приема случката за вярна, я описва малко по-различно и от двамата. Той пише, че Хасан ага е бил „придружен от стотици помаци” (без да уточнява числото), че го придружавал някакъв дервиш, нарочно изпратен, че „дружината на Хасан ага се разположила” на площада пред конака и от балкона бил прочетен султански ферман. Когато Караходжолу чул мютесарифина да произнася името на падишаха, паднал на колене и оставил пушката си настрана. Същото направили и другите хора от дружината му...

 

Когато се изправили на крака отново с оръжие в ръка, Караходжолу вече бил най-властният човек в Родопите „и добил право да управлява чак до река Марица”.

 

Като се върнал в Тъмраш, започнал да отмъщава на противниците си и един от тях „бил нарязан жив на късове, с

 

 

1. Ив. Кепов, ц. к., стр. 13.

 

44

 

 

които жестокият караагасъ заповядал да накичат клоните на елхите...” [1]

 

По-нататък Гълъбов пише, че Хасан ага „начело на хиляди башибозуци, въоръжени от властта, се отправил за Мала Азия и потушил толкоз жестоко бунта, че после сред арабското население изкарали песни за него”. [2]

 

Англичанинът Буршиер пише за Хасан ага така: „В началото на настоящото столетие Хасан ага от Тъмраш, с божия милост и народна воля, стана учител и владетел на помашкото царство. Владението му включваше 30 села с 20 000 население. Хасан ага управлява здраво, па може да се каже и справедливо, защото не е имало въстание против него или оплакване от страна на поданиците през дългото му 70-годишно царуване. С полезна строгост той осъждал злодейците и издавал примерни присъди против онези, които са си играли с женската чест.

 

В 1860 година Хасан ага умря в зряла възраст, а син му Ахмед, именуван „старикът”, го наследи в главатарството.” [3]

 

Наложително е тези разкази да минат през ситото на изследването. Читателят долавя разликата в отношението на Хр. п. Константинов, на Кепов и Гълъбов. Без да спорим с тях, трябва да приемем за валидно най-важното — че Хасан ага не се е подчинявал на пловдивските власти. Това се потвърждава и от всички по-сетнешни събития. Гористата планина, новите исторически условия, омразата на българите-мохамедани към колонизаторите управници във Филибе са съдействували твърде много за самовластие и самоуправство.

 

В посочените разкази обаче има неща, които не можем да отминем. Първо, не е вярно, че Хасан ага управлява 70 години, както пише Хр. п. Константинов, а след това и Буршиер. Нито до 1860 година, както пишат Дечев и Хайтов. Хасан ага е поел управлението през 1832 година и е починал през 1855 година. Това се установява от документи, за които ще стане дума после.

 

Второ, не може да се приеме за вярна цифрата от 600 души конници, която съобщава Хр. п. Константинов и Хайтов приема за вярна. Тя се поставя под съмнение от самия факт, че по него време в Тъмраш едва ли е имало възможност Хасан ага да събере толкова ездитни коне и конници.

 

 

1. К. Гълъбов. Въстанието на героична Перущица, 1956, стр. 26.

 

2. Пак там, стр. 27.

 

3. Сп. „Мисъл”, 1894, кн. 6, стр. 560.

 

45

 

 

Трето, не може да се приеме за вярно писаното от Гълъбов, че Хасан ага е потушавал бунтове в Мала Азия. Гълъбов не съобщава от какъв извор черпи този факт, но той е съвсем неправдоподобен. Хасан ага не се подчинявал на турските официални власти в собствената си кааза, та камо ли да отива да се бие за тях. Централната турска власт в Цариград е имала достатъчно сили и средства в Мала Азия, за да не търси помощта на тъмрашлиите от хиляди километри, и то от онези, които не искат да знаят за царщината. Що се отнася до това, че Хасан ага „се поклонил” на мютесарифина в конака, то се опровергава от цялата поредица неподчинения на тъмрашлиите след това.

 

 

Имането на агите

 

Как е управлявал имотите си, какво, от кого, кога и как е купувал, как се е разпореждал Хасан ага през цялото време на живота си, ние малко знаем, но в края на краищата в негова собственост се оказват три чифлика, няколко хиляди глави овце, няколко воденици, къщи за четиримата му сина, пасища и гори с граници „пот, дере и камек”.

 

Маята на неговото богатство са били овцете. С колко е започнал в началото на XVIII век, не знаем. Но през четиридесетте години стадата му са броили вече хиляди глави. Проблемът за фуража е бил решен, защото овцете лятно време са пасли в планината, неограничавани от никого, а през зимата са отвеждани на паша в Беломорието. И не само Хасан ага, а мнозинството е имало по много овце. Това се вижда от самия турски списък от 1576 година, където само осем души наброяват 4700 броя, без да са никакви аги. През XIX век, според Васил Дечев, Салих ага притежавал 6000 овце [1]. Захари Стоянов пише в „Записките си”, че котленци имали по 1000-2500 овце [2].

 

В очерка за Девин Н. Хайтов пише: „В коритото на Въча по време на Берлинския конгрес има 110 000 глави овце и към 80 000 глави едър домашен добитък — крави, мулета, коне. Хаджиреджепови в Триград имат 12 000 овце, Кабаците и Найпли притежават 7000 стотина глави едър добитък,

 

 

1. В. Дечев. Избр. съчинения, 1968, Пл., стр. 422.

 

2. Захари Стоянов. Записки по българските въстания, 1894, стр. 31.

 

46

 

 

20 мулета и 10 души аргати само за овце. В Девин х. Юсуф Банкатов, заедно с четиримата си братя, владее стадо от 6000 овце, 3000 кози, около 200 говеда, десетина мулета и т. н.” [1]

 

Всяко село е имало своите „аги”, а те пък своите „кюмета” (големи стада, ферми). „Тъмрашките аги (Ахмед и неговите братя) държали първенството между всички. Техните овце били наистина безбройни, техните еркичи — найдебели. Има дори един „лаф”, че еркичите на тъмрашлията Ахмедаа ходели подковани със сребърни „дюкмета” (големи сребърни монети)”. [2]

 

Данните, които Хайтов взема от спомените на Методи Тодев от 1905 година, са явно преувеличени. Но те не са далеч от истината. Вече казахме кои условия обуславят това.

 

Че тъмрашлиите са имали големи стада, се вижда и от техните овчари и кехаи. Така Петър Атанасов Коилов, чийто баща е бил много години кехая на Ахмедаа преди Освобождението, казва, че Ахмед ага е имал 3000 овце [3]. Адил ага е имал около 1000—1500 [4]. Сигурно не са били по-малки стадата и на братята им — Смаил и Мустафа, които са получили по равно наследство.

 

Живата стока е била маята на Хасан ага и синовете му за всяко стопанско начинание, за натрупване на големи богатства. Тази стока е носила цели дисаги суха пара. А около стадата са слугували и на агите, и на овцете цяла сюрия кехаи и помощник-кехаи, сагмалджии и шилетари, мандраджии и карачи. Тяхната плата най-често е била за хляба, цървулите и навущата и най-много някое шиленце на края на годината. Дъждовните дни и нощи в планината, „гурбетчилъкът” през зимата далече от род и дом удвоявали и утроявали бързо растящите богатства на агите. Законите на капиталистическото натрупване са действували в пълна сила както навсякъде другаде, така и при Хасан ага и синовете му.

 

Според спомените на онези, които познават отчасти личния живот на Караходжовите аги, те не са имали големи къщи. Конаците им далеч не са приличали на конаците на Салих ага. Данните на съвременниците се отнасят за периода след 1900 година. Но какви са били конаците преди 1878 година, ние нямаме никакви фотографии и описания. Захари Стоянов посещава Ахмед ага през 1885 година, но и той, макар да е

 

 

1. Н. Хайтов. Девин, 1964, стр. 44.

 

2. Пак там.

 

3. Петър Коилов от с. Брезовица. Спомените у автора.

 

4. Калин Шумаров от с. Ситово. Спомените у автора.

 

47

 

 

пренощувал в тези конаци, не ги описва, не ни съобщава подробности за тях. Само на едно място казва: „Като достигнахме до конаците на агата, няколко души изтопуркаха из стълбите и се впуснаха да ни хванат конете с извънредна любезност.” [1].

 

От това и от най-общите спомени на други стари хора от съседните села се разбира, че конаците са били на „два ката”. Нищо не знаем за мащабите им. Можем само да допуснем, че тъмрашлиите едва ли са стояли по-назад от Кара Ибрахим в Чепеларе, от Агушевите в Могилица и други родопски величия по онова време. Възможно е те да не са стигнали конаците на Салих ага в Смолян, защото са държали повече на чифлиците, но сигурно и конаците им не са били малки. Известно ни е, че в целия Тъмраш къщите били строени предимно от широколъшки майстори и оттук се досещаме и за архитектурата не само на конаците, но и на цялото село.

 

Тук му е мястото да кажем, че тъмрашлиите са имали харемлъци, т. е. забранени стаи за жените и дъщерите си, когато е идвал външен човек, но тези харемлъци съвсем не са едно и също с харемите на турските бейове и арабски шейхове. Не само агите, но и всички останали мъже в Тъмраш са имали по една жена. Многоженството у тях не е прието. Това е още едно доказателство за техния български произход. Хасан ага е имал една жена и тя е била от Чепеларе. Ахмед ага е имал една жена, от Хвойна, съшо българо-мохамеданка и се е казвала Айше [2]. Смаил също е имал една жена, също българо-мохамеданка. Само Адил е поел риска да води две жени. Но скоро изпъдил едната [3].

 

Тъмрашките аги не са имали и много слугини. Жените им са въртели сами къщите си. Само Ахмед ага е имал една ратайкиня, която е шетала в конака му. Тази домашна прислужничка е била Катерина Добричкова от село Дедево, която стояла до 1878 година, а след идване на русите в селото се върнала в Дедево и вече не отишла при Ахмед ага [4].

 

овече се знае за мъже ратаи: овчари, воденичари, коняри, пъдари и други. Така Вълчан Огнянов от село Дедево е стоял 12 години овчар у Смаил ага на Средне на чифлика. Стоян Пудев от Лилково е бил дълги години овчар у Адил ага. Атанас Коилов и Георги Божилов, наречен затова

 

 

1. Зах. Стоянов. Съчинения, т. III, 1966, стр. 412.

 

2. Калин Шумаров от с. Ситово. Спомените у автора.

 

3. Атидже Даулова от с. Устина. Спомените у автора.

 

4. Атанас Даскалов от с. Дедево. Спомените у автора.

 

48

 

 

Георги кехая, а оттам и родът му — Георгикехайови, са били дълги години кехаи у Ахмед ага. Бащата на Георги кехая, Божил Джумеров, е бил овчар у Хасан ага. Батин от Бойково е бил мелничар у Адил ага. Ангел Андонов Аризанов от Лнлково е бил шивач у Ахмед ага след Освобождението и т. н. Да не говорим за други десетки обикновени овчари, които са минали през стадата и чифлиците на агите и от които са смъквали по две и по три ризи в годината.

 

Богатствата на прочутите властелини без съмнение са трупани и от ангария, която под разни форми е намирала приложение чак до 1911 година. Какви размери е имала тя преди Освобождението, ние не знаем, но няма съмнение, че ангария е имало, защото не е било възможно ратаите да обработят цялата земя. Много стари хора в Лилково разказват, че след 1900 година са карали безплатно дърва на Адил ага, защото той им е разрешавал да пасат конете и да секат за себе си дърва на Модър, на Конарника и на Чатал улук.

 

От Атанас Николов Харизанов, роден през 1887 година, съм записал следното:

 

„Бях младеж, Адил каза, че ще разреши на лилковци да секат дърва на Чатал улук от неговата гора, ако дадат по четири лева на комин и по два товара дърва, но да ги докарат в Тъмраш, в дома му. Ние с дядо Лазар Ихтиманов закарахме заедно. Отидохме на двора. Дядо Лазар вика: „Излизай бе, Адилее, какво си се курдисал (нагиздил) като въшлив черибаши”. Пък Адил му вика: „Еееех, дели Лазо, още си с първата глава”.

 

Сетне нареди да ни черпят по една ракия. Даде ни и тютюн, па рече: „Да пушите до Пангарлица, а там да угасите цигарите, че граничарите ще ви хванат за контрабандисти”. Така и сторихме. Тогава Адил бе на около седемдесет години” [1].

 

Подобни епизоди от този период има още. Наистина горите са били един от добрите източници на тежките богатства. Те далеч не са имали тази стойност, както сега, защото освен едни мулета, нищо друго не е влизало в тези гори. Има стотици декари, в които човек не бе влизал допреди 15—20 години. Но все пак тези гори не са били без значение. От тях са свличали по реката стотици кубици дърва за огрев чак до Храбрино и Първенец. От тях са секли дървения материал за градежа на конаци, къщи и чифлици. От юруците са били

 

 

1. Атанас Н. Аризанов от с. Лилково. Спомените у автора.

 

49

 

 

изкупени стотици декари пасища и гори на Модър и Персенк. По-късно синовете на Хасан ага продали тази гора на гъркоманина Гюмюш Гердан от село Първенец. За дялбата и продажбата са изпели и песента:

 

Поскараа са троица брате

за бащина ми пуста планино.

Делили са са колко делили,

най-малконо му дял не сторили. [1]

 

Продажбата явно е станала след смъртта на Хасан ага и на четвъртия им брат Мустафа, т. е. след 1860 година. През двайсетте години на XX век внуците на Гюмюш Гердан са водили дело за същата гора против България.

 

Стотици декари гори Хасан ага е имал на Средне, Топкория, Бряновщица. Тях той завещал на своите синове. Най-ярки измерения обаче имането на Хасан ага и на синовете му получило в лицето на техните чифлици.

 

 

1. Пловдивски общински вестник, 1932, бр. 125—126.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]