Тъмраш

Ангел Вълчев

 

2. Род и произход на тъмрашлии

 

- Какви са по народност тъмрашлии

- Кога, как и защо тъмрашлии са приели исляма?

 

Не е нужно да изброяваме имената на онези наши историци, които пишат: „турците от Тъмраш”, „турското село Тъмраш”, „тъмрашките турци” и пр. Вземете даже излезлия през 1954 година сборник „Априлското въстание 1876 година” под редакцията на проф. Александър Бурмов, в който участвува цял колектив от опитни и вещи български историци. И в него четем: „Ахмед ага Тъмръшлъ (Тъмрашлията), водач на турските орди, потушил жестоко въстанието в Перущица” [1].

 

В официалната статистика след преброяването през 1880 година в Източна Румелия в графата срещу Тъмраш всички жители без изключение са посочени като „турци”. Оттук-нататък можете да срещнете много писания, в които с повод и без повод се пише, че тъмрашлии са „турци”. Изходните начала за такова определение са тези, че тъмрашлии са участвували в съсипването на Перущица, че вярват в Аллах, че имената им са Хасан, Ахмед, Мехмед, Смаил, Адил и т. н. Христо п. Константинов дори говори за „новооснованото подир дохождането на турците село Тъмраш” [2].

 

Взети заедно, всички тези „доказателства” не са малко. Но доказателства ли са?

 

 

Какви са по народност тъмрашлии

 

Тракийци, гърци, славяни или турци? Какво знаем и какво не знаем за тях? Отговорът на тези въпроси ще ни разкрие не само историческата истина за рода и произхода, но ще ни

 

 

1. Сб. „Априлското въстание”, 1954, С., т. I, стр. 595.

 

2. Xр. п. Константинов. Непокорените села, 1887, кн. I, стр. 1.

 

22

 

 

помогне да доловим трагедията на това население в цялата ѝ дълбочина.

 

През 1884 година Костантин Иречек посещава някои села в полите на Средните Родопи и в пътеписа си пише:

 

„В с. Сотир (Храбрино) разправят за тъмрашките помаци, че те не са били уж чисти българи, когато се потурчили, но че в тях имало „гръцка жилка” [1]. Две години по-късно проф. Добруски, като цитира Иречек, допълва: „Това предание дали не може да поддържа донякъде теорията, че днешните жители на Родопа са пословенчени тракийци?” Добруски се позовава и на преданието за името на селото, разказано на Захари Стоянов, и допуща, че то е „старо, тракийско”. Подобни имена се срещали у илирийците. [2]

 

Дали наистина тъмрашлии нямат „гръцка жилка”? Никакъв, абсолютно никакъв факт, документ или дори предание не потвърждават казаното от сотирци пред Иречек. От историята е известно, че Византия е владеела Родопите, но винаги е заварвала и оставяла на място коренното, местното население. А какво е било по народност това население?

 

Безспорно е, че най-старите заселници по тези места са траките, и по-специално бесите, за които още древните историци пишат, че били „много войнствени и непокорни”, че „от никого не са побеждавани”. Тях заварват и конните легиони на Филип и Александър Македонски. Тях заварват по-късно римляните. Траките остават в планината и се бунтуват срещу всеки завоевател.

 

През периода на V—VII век цялата планина е залята от славяните, които обаче не идват като временни нашественици, а се заселват тук, смесват се с местните траки и ги пославянчват. Те остават като компактно население по тези места и до днес. Славяните възприемат от кореняците траки редица думи, местни наименования, някои обичаи, някои черти от планинския бит, но запазват определящите белези на своята народност — език, нрави, характер, бит, култура.

 

Какви са основните белези на тъмрашлии? Какъв е техният език? Как са наричали своите местности? Какъв е бил техният бит? И оттук — каква е тяхната народност?

 

Освен някои мъже, които са ходили войници в турската армия, никой друг не е знаел да чете или пише по турски. Те са говорили на същия език, на който говорят и сега жителите

 

 

1. Иречек. Княжество България, т. II, стр. 408.

 

2. Сп. „Период, списание” — 1886, бр. 21—22, стр. 322.

 

23

 

 

на всички околии села, т. е. на чист български език. Познавах лично Кафеджията от Плочник, учил ме е да товаря и сено на Средне. Той беше преселник от Тъмраш, говореше на чист български език. Синът му Алил е надхвърлил 60 години, но и сега не знае нито една турска дума, освен да брои до двадесет, нещо, което знаят всички нашенски овчари. През 1968 година посетих дъщерята на Кафеджията — Атидже. Тя говори по-добре български от много родопчани. Тъмрашлиите са говорили на същия език. Те са пели същите родопски, български песни и на жътва, и на попрелка, и на сватба, които се пеят и днес по целите Родопи.

 

Щом стана дума за песни, нека го кажем по-точно. И тъмрашлии са пели „Бяла съм, бяла, юначе”, „Кадона седи в бахчона”, „Заспал юнак в гора зелена”, „Юначе лудо, га младо” и т. н. Но заедно с тези, те са имали и такива, които са били чисто „тъмрашки” или са нагласявали съдържанието за своето родно село. Такава е била песента „Кадоно, Деридерленко”.

 

За първи път тази песен е публикувана от Хр. п. Константинов в „Страшната пролет 1876 г.”, където съдържанието е предадено в следния вид:

 

Кадоно, Деридерленко,

Ага са утре пуведам

Кой ще ти дойде в конакън

Кой ще ти сьодне в бужакън

Кой ще ти люшне дете ну,

Кому щеш чибук да палиш

Кому щеш диван да стоиш?

— Турчине, Тъмрачлянине

 

И я ще с тебе да идам

Агата турчине огрее

Драмсконо ясно слончице

Сенчица да сти направя

С коприненана корпица

Кога се турчине измориш

Пушкана да ти понеса

Кончено да ти поведа.

 

През 1925 година в сп. „Родопа”, бр. 10, същата песен е публикувана и нотирана, но с малко изменен текст. И в този вариант обаче е употребена думата „турчине”. Това значи, че песента е сътворена в късния период на робството, т. е. когато тъмрашлии вече са били приели мюсюлманската религия. Думата показва каква религия (мюсюлманска, турска) изповядват в момента, но не и какви са по народност самите тъмрашлии. Главното доказателство за това е, че самата песен е съставена и пята не на турски, а на български език. И тъмрашлии са я пели на български език, когато са влезли в село Богутево, според данните на Хр. п. Константинов. И още, песента се отнася за мома деридерленка, т. е. мома златоградчанка. Това ще рече, че тя може да е съставена

 

24

 

 

и в Даръдере (Златоград) от българите-християни, за която изповядващите турска религия тъмрашлии са „турци”. Така че не народностният, а религиозният признак е дал това определение в песента „турчине”.

 

Показателна е топонимията на Тъмраш. В нея прозират твърде много лъчи от миналото. За разлика от съседните села тук местностите носят имена от различен произход — тракийски, славянски, турски. Ето само някои от тях: Бей бунар, Чифте борика, Ропките, Сувадят, Маркова чука, Попова ливада, Рибено дере, Ходжово дере, Барата, Бориково пладнище, Ушите, Модър, Чадърът, Бодлица, Пангарлица, Света Богородица, Орлов камък, Мършева вода, Манафското гробе, Двете чешми, Студенът чучур, Коронтината, Калинова пещера, Човетанова пещера, Сертвото, Волньовото, Мангорьовото, Каракачански мандри, Върбата, Конарника, Кадива варица и пр.

 

Произходът на някои от тези имена е съвсем очевиден и известен. Например „Чадърът” се нарича така, защото през 1886 година военната комисия, която е прекарвала границата между България и Турция, на това място е разположила своите палатки (чадъри). Сертвото е било нива на Сертът, Мангорьовото — нива и ливади на Мангореви, на Манафското гробе са погребали войници от арабски произход. На Бей бунар ливадите са били притежание на един от някогашните бейове и т. н. Някои от тези имена имат повече турски произход. Те са свързани с името на притежателя на съответните имоти и носят неговото име. Това ще рече, че са нови имена, придобити по-късно.

 

А как да си обясним, че в Тъмраш, което е мюсюлманско село, има такива имена на местности като „Коронтина”, „Света Богородица”, „Бодлица”, „Пангарлица”, „Орлов камък”, „Попова ливада” и др.? Известно е, че имената, които окончават на „ец”, „ица”, „еца”, „ов”, „ев” и др., имат чисто славянски, български произход. Именно тези имеиа са най-старите и в Тъмраш. Изключение прави може би „Коронтина”, което има най-вероятно тракийски произход.

 

Не е без значение и фактът, че в Тъмраш има три гробища. Едното е в източния край на селото, на отсрещното било. Там са погребвали през последните години. Почти слято с него, или по-право като част от него, е и „Манафското гробе”. Останалите две са отсреща, на север от селото. Едното е по пътя за Коронтина, а другото, наричано още „Каурското гробе”, е над него, по пътя за Чурен. То почти не личи. Знае

 

25

 

 

се повече по име. Досега не са правени разкопки нито в едно от тези гробища. И едва ли някой ще се заеме с това. А след няколко години ще бъде вече и невъзможно, защото и трите са потънали в гъсти гори. В „Манафското гробе" през лятото на 1957 година на повърхността личаха повече надгробни плочи с надписи, но през лятото на 1968 година трябваше доста много да търсим, за да открием някоя и друга.

 

На долния край на „Манафското гробе” открихме една хубава мраморна плоча, побита над гроба, с надпис, от който бе разчетено само следното: „... Починалият, на когото господ е опростил греховете, Хасан, син на Сюлейман 1222 год.” = 1806 год.

 

Този надпис показва, че това е гробището не само на „манафите", както се смяташе доскоро, ами и на онези мюсюлмани, които са живели и са погребвани един век преди да дойдат арабите. Районът на това гробище, поне по очертания на сегашните граници, е по-голям от този на българското гробе. И това е реално, защото в далечното минало жителите на селото са били много по-малко, при това преданието за преселване от „Враца” е твърде вероятно.

 

Близо до българското гробе е местността „Света Богородица". Според преданието на старите хора там някога са ходили да „ломят", т. е. да кадят тамян над варено жито и намазана пита.

 

Още един факт. Дядо Атанас Даскалов — синът на даскал Димо от Дедево, който живя над 90 години и бе учителствувал 40 години, твърдеше, че ливадата под село Тъмраш, в реката, на равнището, се наричала „Кървава ливада”. Там някога са клали онези, които не искали да приемат мохамеданската религия. Питал съм много стари хора в съседните села, но само дядо Георги Гагов от Чурен потвърди, че имало такава ливада, но не знаел коя е тя.

 

Всички лилковци. осиковци, чуренци, дормушовци, петварци, които познават селото, разказват, че тъмрашлии са имали буквално същия бит, както и всички останали околни села. И те са правили пита и кравай при раждане, и те са пращали момари за годеж, и те са влачили моми, и те са ходили на отсек, и са празнували освен байрям и петък още и Гергьовден (Едернек), Димитровден (Касъм), Илинден и Еньовден. И те са опявали китките в покрити корита и са ги изнасяли на роса през нощта. И те са правили „отбив” и „предой”. С други думи, и техният бит е като бита на всички околни български села.

 

26

 

 

Тежък и суров е бил поминъкът на тъмрашлии, въоръжени с дървено рало и мотика, с коса и брадва ,със сърп и двурога вила. Сявали са ръж и овес, леща и фий, малко пшеница и още по-малко кукуруз. Може би в тези диви места някога и ловът да е бил по-доходен, но през XIX и началото на XX век той е бил повече занимание на хора със „здрави крака и празни глави”. На уважение е било скотовъдствого, и то главно овцевъдството. Оттук е идвал и основният дял от храната им. След хляба тулумското сирене и бърканицата (айрянът) са били основната храна на всяко семейство. Браното овче мляко и маслото са използувани по-рядко, а месото по изключение — от нахапана от вълци, окуцяла, шематна, или метилява овца. Не става дума за овчарите, а за онези, които са в село. Овчарите, мине не мине неделя, и все ще „врътнат” нещо на огнището. Балканът е голям, чужди стада много. И само който не е ходил овчар, само той не е бил чевермеджия.

 

Облеклото на тъмрашлии също не се е различавало много от селската носия в околните християнски и българо-мохамедански села — тефтикови (бозови) шалвари и долами, дорамници, калцуни, навои, сукари, бели или тефтикови чорапи, плетени качули, рядко фесове и чалми. Повече гайтан са слагали на гиздилното облекло. Жените са носели тестемели, шалове, салтамарки, клашници, плетени чорапи и фередже. Само фереджето е отличавало тъмрашлийките ог жените християнки.

 

Всичко това — език, песни, бит, обичаи, поминък, наименования, гробища и пр. — показва, че тъмрашлии са имали здрава връзка с околните села, с хората от тези села. У тях са преобладавали чертите на българи, „преминали от друг¬та страна”, приели допълнително мохамеданска религия. Оттук и всички онези различия, които са пряко свързани именно с религията — лични имена, байрями, обрязване.

 

Перущенецът Н. Гашаров, който е посещавал много пъти селото, пише: „Село Тъмраш имаше около 500 къщи чисти помаци. В къщите си, по улиците, на чешмите, в дюкяните, песните им (особено песните им) бяха не само български (б. Н. Г.), а по чисто български. Че е турско село личеше само по двете им джамии”. [1]

 

За старите връзки на тъмрашлии с българщината, със славянския род има и други, неопровержими доказателства.

 

 

1. В-к „Пловд. Общ. В-к”, П., 1931, бр. 95 от 4.XII, стр. 6.

 

27

 

 

Спомням си такъв случай. Преди десетина години отидох в Дедево. Надвечер една жена започна да вика на портата на моята леля. А лелята мълчи.

 

— Обади се — казвам ѝ, — някой вика...

 

— Чувам я, Томрашка Невена, да почака малко, знам за какво иде...

 

„Томрашка Невена”. Това ме озадачи. Чувал съм за „лоша Невена”, „добра Невена”, „ниска Невена”, „висока Невена”, грозна, стара, млада и всякаква, но не и „томрашка Невена”. Извиках веднага жената да влезе вътре. Ето какво ми разказа тя:

 

„Аз не помня, защото съм вчерашна, на 61 години. Но от нашите стари хора, от баща ми, дядо ми и другите зная, че на моя прадядо Златан неговият дядо е дошъл от Тъмраш. Изселил се е през някое си време. Та на дядо Златан са викали Томрашки Златан, на дядо Калафир — Томрашки Калафир, на къщата — томрашката коща, на мама — Томрашка Митра, макар че тя е доведена от Бойково, а на мене — Томрашка Невена”. [1]

 

Тя не знае кога е станало изселването. По предание знае, че прадядото на рода не е искал да се „извяри” и затова се изселил. Но едно е явно, че родът не случайно носи името „Тъмрашки”.

 

По-късно намерих писаното от Добруски:, „Във време на потурчването мнозина българи са побегнали от Тъмраш, та се заселили в съседните села. Примери за това намираме в село Дедево, Рупчоска околия. Там живее дядо Калафир тъмрашки. Той приказва, че дядо му бил побегнал от Тъмраш, когато са се турчили другите българи и се заселил в Дедево. Къщата му затова се казва „тъмрашка”. [2]

 

Казаното от Добруски, т. е. от дядо Калафир Тъмрашки, и от неговата внучка почти не се различава. В подробности може и това, което той е казал, да не е точно, но в главното — че са избягали от Тъмраш по време на „турченето”, е вярно. И това е още един аргумент за истината, че в Тъмраш някога са живели българи, че жителите му са помохамеданчени. Нито един от големите историци не е писал, че Тъмраш е турско село. Даже официалната турска статистика след преброяването

 

 

1. Невена Калафирова, родом от с. Дедево — спомените у автора.

 

2. Сп. „Пер. списание", 1886, бр. 21—22, стр. 332.

 

28

 

 

през 1889 година посочи, че жителите в Тъмраш са помаци. [1]

 

За народността на тъмрашлии говорят и самите турски документи. Ще се позова на джелепкешанския списък от 1576 година. Като изброява имената на онези скотовъди, от които следва да се вземе през годината данък (беглик) на живо, ето какво се казва в този списък:

 

Кааза филибе, нахия Коюн тепеси”: [2]

 

Село Чурен — Стою Доброслав, нов — 30, Златил Момчо, нов — 30, друг Златин Грую, нов — 25, Стойко Хубен, нов — 25, Георги Драгия, нов — 30.

 

Село Черешово — Кошлу Добре — 25, Тодор Михал, нов — 25.

 

Село Лилково — Стою Драгуш — 30, Саръ Петко — 30.

 

Село Тъмраш — Мустафа, син на Шеримерд — 25, Георги Рум — 30, Хюсеин чобан Абдуллах, нов — 50, Георги Лека, нов — 30, Златил Радослав, нов — 25, Драгуш Чавдарлъ, нов — 25, Тодорче Добре, нов — 25, Коджа Ширемерд, нов — 25.

 

Село Раково — Драгия чобан — 40, Пешко Стоян — 30, Стоян Раю — 30, Георги Браю, нов — 25.

 

Село Чуреков дол — Георги Белико, нов — 30” и т. н.

 

Какви изводи могат да се направят от посоченото за село Тъмраш? Първо, че през XVI век в българското село Тъмраш живеят Георгьовци, Златиловци, Радославовци, Драгушевци, Тодоровци, което показва, че коренните жители на селото са българи.

 

Второ, че наред с българските имена вече има и мохамедани. Откъде са дошли тези шереметевци? Дали са местни помохамеданчени българи, или преселници?

 

Известно е, че в тези села не е имало малоазиатски преселници, колонисти. По-вероятно е те да са юруци. Но юруците по това време са били подвижни скотовъдци. Лятно време са работили по мандрите в Родопите, а зимно — в Беломорието. Те не са идвали всяко лято в един и същи район и не са регистрирани в родопските села. „Поради това, че те (юруците) били чергарско племе, те не попадали под ведомството на определен санджак-бей. Субашите на районите, отгдето юруците минавали, следели те да не се заседяват повече от три дни на едно място из пътя и да не ограбват земите на местните феодали... Плащали данъците за зимно и лятно пасище и данъка огъл на феодалите, в чието владение

 

 

1. Сп. „Пер. сп.” 1891, бр. 38, стр. 13.

 

2. П. Петров. Асимилаторска политика, 1964, стр. 149.

 

29

 

 

отсядали със стадата си”. [1] Явно, че тези новопоявили се вече шереметевци не са юруци, а местни тъмрашлии, българи, приели вече мюсюлманската религия, а оттам и имената.

 

Трето, този списък показва, че посочените жители на Тъмраш са заможни хора. Ако се приемат доказателствата на нашата историчка Бистра Цветкова, че на 20 овце са вземали една за беглик, [2] то следва, че пет души от посочените са имали по 500 овце, двама — по 600 и един — 1000. За онези времена, когато стадата са зимували в Беломорието, тези цифри са напълно приемливи.

 

За произхода, за народността на тъмрашлии говори и голямата им любов към родния край, към тези ненагледни планински върхари, към чистия, напоен със здраве боров въздух, към „шарените” ливади, към студената водица. И тази любов, превърната в тежка носталгия, е толкова силна, че родените в Тъмраш и сега си умират с отворени очи от мъка по своя роден край.

 

През есента на 1967 година Юсеин Бодуров от село Осиково ходи в Тъмраш, в Турция. Сестра му жени дъщеря и той завел жена си на сватба. Бодура може да ви разказва с часове. Ще предам дословно онази част от разговора ни, която се отнася до Тъмраш.

 

— Повечето томрашене се събрали на едно място, образували си ново село и пак го нарекли Томраш. Мило им старото име. И сега си го викат Томраш. Ама знаеш къде е? В джендема. Аз бех на 11 октомври лани (1967) в Анадола. Околия Чумра. От Коня до Чумра е девет часа на изток с рейс. Пък Томраш е оттам нататък. Ама голяма сиромашия. Мизерия. Какво да ти разказвам. Нема коща с четмо. Нема етажи. Таваните са от кавак, асоре (рогозки) и кал. Дюшеме немя. Земя. Асоре. Пенджурчетата колкото кратунка да се провре. Пък кафенето — да те е страх да седиш вотре. Аха-а-а, да падне. Дърва нема. Греят се на волска тор, объркана с плява. И си галчот болгарски. Касу нас. Старите не знаят турски. Не могат и шикер да си купят на турски. Баба Азмена Цакова е на 97 години. Жива е, разпитва ма за нашес край:

 

— Седи ли си Томраш, бре Юсеинеее?

 

— Седи си, ама го нема... Дуварници...

 

 

1. Родопски борник, 1956, Сф., т. I, стр. 49.

 

2. Б. Цветкова. Турският феодален ред и българският народ. Сф. 1962, стр. 72.

 

30

 

 

— Ами баирете седьот ли си, бреее?

 

— Баире да ищеш. От баир са не минова. ..

 

— Ами „шарените” ливади с китките седьот ли си?

 

— Седьот си, ами къде же идат...

 

— Ами водицата на Бейбунар чучури ли си, брее?

 

— Чучури си и водицата, и чучурчето...

 

— И-и-и-их, пущинка, как не могат да я доведот и нея, че не сме се напили водица откак сме дошли...

 

Нямат вода. Кладенци. Мирише на батак. Мило им за нашес Томраш. Сега онова село брои 170 къщи, ама има томрашене и на други места. [1]

 

И така, тъмрашлии не са никакви турци, гърци. Те са чистокръвни българи, славяни, приели исляма, а то значи и неговите производни — собствени имена, религиозни празници, ритуали, обрязване и т. н. Възможно е в дълбока древност да са наследили и нещичко от траките, но то е било толкова далечно и малко, че нам е трудно да отделим това „нещичко”. Всъщност то е и маловажно.

 

По-важно е да се отговори на въпроса:

 

 

Кога, как и защо тъмрашлии са приели исляма?

 

Този въпрос е много важен, защото отговорът се отнася не само за Тъмраш, а за много села от целия район на Рупчос.

 

И от изложеното дотук се съзират някои ориентировъчни исторически периоди. Но то още не дава точен отговор на въпроса. Наличната литература на пръв поглед е изобилна, а всъщност е твърде оскъдна, бедна, понякога дори противоречива. И все пак историята си остава най-добрия извор и критерий. Да раздиплим нейните страници. По интересуващия ни въпрос са писали десетки и наши, и чужди учени. Ето само някои от по-известните: М. Дринов, [2] Ст. Захариев, [3] К. Иречек, [4] П. Р. Славейков, [5] Я. О. Буршиер, [6] Ст. Шишков, [7] В.

 

 

1. Юсеин Бодуров от с. Осиково, Смолянско. Спомените у автора.

 

2. Марин Дринов. Съчинения, т. II, С., 1909, стр. 529.

 

3. Ст. Захариев. Географско-историческо-статистическо описание на Татарпазарджишка кааза, Виена, 1870.

 

4. К. Иречек. Пер. сп. 1884, бр. 10. стр. 31—35.

 

5. П. Р. Славейков. За изтурчването на бълг., Пер. сп., 1885, кн. 15.

 

6. Я. О. Буршиер. Сп. „Мисъл", 1894, бр. 4—6.

 

7. Ст. Шишков. Родопските помаци, 1931, Пл.

 

31

 

 

Добруски, [1] Г. Димитров, [2] Вас. Дечев, [3] Н. Тодоров, [4] П. Петров, [5] К. Василев [6] и още десетки историци, писатели, публисти и други учени. Посочвам само тези, защото писаното от тях има пряко отношение към нашата тема. Разбира се, документите ни служат за изходно начало.

 

От всичко прочетено, изпитано, изследвано, разчетено засега се налага първият извод, че помохамеданчването както в Тъмраш, така и в околните села не е станало наведнъж и по един и същи начин. Неопровержими са доказателствата и за масово, и за частично, и за насилствено, и за доброволно приемане на исляма.

 

По кой начин и по кое време са приели корана тъмрашлии? Документи, осветляващи историята на селото, показват, че това е станало в продължение на дълго време. И като казвам „дълго”, имам предвид век, че и два. Частичното, поединичното е започнало още в първите десетилетия след падането на България под турско робство. Казано още по-точно — през XV век. То е ставало най-често от висшите слоеве, от чорбаджиите. Те са приемали вярата, за да запазят и мярата на господарите. Целувайки корана, те получавали право да владеят както и преди имотите си, овце, коне и други богатства. Някои данъци плащали наполовина, други — като джизие, испекче, девширие (кръвен данък за набиране на деца-еничари) — въобще не плащали и пр. [7] Както е било през всички времена и с всички народи и страни — завоеватели и победени се сродяват, побратимяват, кръщават и прекръщават, подмамвани от злато, привилегии и почести. Така е било при византийското робство, така е било и при османското. И в този смисъл помохамеданчванията са ставали „доброволно”. Относително доброволно, защото ако завоевателите не бяха нахълтали в българските земи, никой, та бил той и чорбаджия, не би отишъл да търси корана в Мала Азия.

 

„След отоманското нахлуване на Балканския полуостров по-многото от подчинените племена останаха верни на

 

 

1. В. Добруски. Пер. сп., 1887, бр. 21—22, стр. 333.

 

2. Г. Димитров. Княжество България, т. I, С., 1894, стр. 111.

 

3. В. Дечев. Миналото на Чепеларе, т. I, 1928.

 

4. Н. Тодоров. Из миналото на бълг. мох. в Род., 1958, С., стр. 64—80.

 

5. Н. Петров. Родопски сборник, 1965, кн. I.

 

6. К. Василев. Родопските българи мох., 1961, Пл., стр. 11—40.

 

7. Б. Цветкова. Турският феодален ред и българският народ, С., 1962, стр. 61—75.

 

32

 

 

християнската религия — пише англичанинът Я. О. Буршиер, — а ѝ измениха албанците, бошнашките земевладелци и част от българското племе, познато под името помаци. Процесът на обръщането на исляма е станал постепенно и е траял три века. Някои от българските земи, които сега са съвършено мохамедански, до 1468 година са имали християнски владици”.

 

И по-нататък англичанинът допълва:

 

„Помаците придобиха привилегии с променянето на вярата си. Призна им се правото да се самоуправляват в най-пълния смисъл на думата. Оттогава те живеят под управлението на своите бейове, които избират измежду отличаващите се в селото и които Портата припознава за каймакамини; те не плащат никакви данъци, те имат своя жандармерия — около десет души, а съдилищата им се управляват според неписания кодекс, останал от патриархални времена.” [1]

 

Масовите „обръщания” са били предимно насилнически, брутални, с ятаган и брадва, с въже и барут. Първото от тях е през XVI век. Неизвестен летописец ни съобщава на старобългарски език: „че някой си патриарх”, „втори юда”, отишъл при султан Селим „на поклонение” и го посъветвал да потърси начин да удържи своята власт над българите, тези „сурови человеци, в бран непобедими”, ако иска да бъде спокоен, че няма да си освободят земите. „Тогава се вдигнал с голям гняв срещу България лято Христово 1527 Селим, сам разори Тракия от Одрин града до Средец града (София) и един каймакам Мурза татарски с 46-хилядна войска татари разсипа покрай Дунава и Стара планина от Черно море до Видин, в Македония изпрати своя везир с 33 хиляди войска и изтурчил всичко от Драма даже до Босна, всички потурчи. Доспат планина тогава изтурчи. Сепино (Чепино), Крупник, Кочани, всички тогава изтурчи”. [2]

 

Тъмраш, че и целият Рупчос, цял-целеничък лежи в Доспат планина (Родопите). И по всичко личи, че са близнати от пламъците на първия мюсюлмански натиск. Това се потвърждава още повече от списъка на джелепкешаните от 1576 година, в който се вижда, че 5 от посочените 8 скотовъдци са християни, а 3 мохамедани. [3]

 

 

1. Буршиер. С. „Мисъл”, 1894, кн. 6, стр. 559.

 

2. М. Дринов. Историческо осветление... сп. „Периодическо списание”, кн. 7, стр. 10.

 

3. П. Петров. Асимилаторската политика, 1964, Сф., стр. 143.

 

33

 

 

Посоченият списък е категоричен в смисъл, че село Тъмраш през средата на XVI век е смесено. Изниква въпросът: какво е станало по-нататък с Георги Рум, Георги Лека, Златил Радослав, Драгуш Чавдарлъ, Тодорче Добре [1] и всички други българи, които не са посочени, но са живели в Тъмраш през XVI век? Родът на Златан Тъмрашки е избягал, за да не приеме „правата вяра”. [2] Но всички ли са постъпили така? Съседните села Чурен, Лилково, Ситово, Орехово, Добралък [3] са останали докрай български, макар и в тях да е имало мохамедани. Ако в тези села има преселници от Тъмраш, то поколенията им щяха да знаят също тъй, както знаят в Дедево. Но никъде, в нито едно съседно село не сме открили преселници от Тъмраш, въпреки специалните издирвания. Следователно, жителите на Тъмраш са си останали, на място и след XVI век.

 

По средата на XVIII век обаче в Тъмраш българите-християни „изчезнали”. И това „изчезване” е станало именно в този период, в тези 200 години — средата на XVI и средата на XVIII век. Историкът Кепов може би е прав, като твърди, че Чурен и Тъмраш са приели, корана „през XVII век.” [4] Това се потвърждава и от съществуващите други документи. Методий Драгинков пише, че когато е станала войната в Крит, са потурчени много села и са „разсипани 33 манастира и 218 църкви” от Костенец до Станимака” (Асеновград). [5] Тъмраш попада в този район и най-вероятно останалите българи ги е сполетяла участта на първите.

 

Летописният разказ за манастира „Свети Петър” при Пазарджик също се отнася за този период и потвърждава летописа на Драгинков. „През 1670 година султан Ахмед завоюва Мора и изпрати през морето 105 000 души войска и по сухо 150 000. Тогава заминаха през Пловдив 6 паши, от които единият от тях се казваше Мехмед паша. При преминаването си застраши родопските села, че ще ги оплени при завръщането си и ще изколи християните, и ги съветвал да се

 

 

1. П. Петров. Асимилаторската политика, 1964, Сф., стр. 149.

 

2. Невена Калафирова-Тъмрашка от с. Дедево. Спомените у автора.

 

3. Безотговорни и невежи автори на сборника „Република България”' в 1947 г. пишат, че тези села до 1878 г. били турски.

 

4. Ив. Кепов. Въстанието в Перущица, 1930, П., стр. 10.

 

5. Ст. Захариев. Географско-историческо-статистическо описание на Татарпазарджишка кааза, Виена, 1870, с. 67.

 

34

 

 

изтурчат, за да останат свободни от данъци и от ангария. От това като се уплашиха селяните, приеха изслямизма...” [1]

 

Тук му е мястото да напомним, че пътят на турските войски за Беломорието е минавал през Тъмраш. Това е пътят, който от дълбока древност е свързвал Филипопулос с топлите крайморски земи. В седловината Чатал улук, между върховете Персенк и Модър, старият римски път „се разклонява на две: източен клон — през Бяла черква — Пловдив, и западен — през Тъмраш — Кричим — Пловдив.

 

И ако през Родопите са минали 150 000 войници с 6 паши, то трябва да бъдем сигурни, че поне един ръкав от тези 150 000 души е минал оттук. Най-вероятно тогава е станало второто масово „посвещаване” в Тъмраш. Този извод се налага още повече и от факта, че събитията са през лятото, когато пътят се използува най-редовно.

 

За времето на помохамеданчването на селото не бива да се отминава казаното и от самите тъмрашлии. Като посещава Тъмраш в 1885 година, В. Добруски пише:

 

„Положително можем да кажем, че потурчването не е станало в едно и също време навсякъде, но че ислямът постепенно се е разширявал, и то в най-голям размер във времето на султана Мохамед 4 и славния му везир Мехмед Кюпрюлю — година 1661—1666. Това нещо доказа господин К. Иречек, а тъй също се потвърждава и от преданието, което имат родопските помаци за това събитие. Когато попитах помаците в Тъмраш в кое време са живели кавури (българи) в селото им, те ми отговориха: „може да има ики-юс сене (200 години) оттогава, че кой ги повни. . .” [2]

 

„Ики-юс сене”! Това ще рече някъде през XVII век. Дали това са били последните българи-християни, не се знае, но явно е едно, че известно време селото е било смесено, сиреч, че в едно и също време са живели и мохамедани, и християни. Оттук и безспорният извод, че „изверяването” не е станало еднократно и едновременно.

 

Как — „доброволно” или с помощта на брадвата са приели исляма тъмрашлии? Проучванията показват, че това е ставало повече „доброволно”. След като чорбаджиите като шереметевци и сие с по 500—1000 овце са приели исляма, след като е направен първият пробив, нататък е било вече по-лесно.

 

 

1. Родопски сборник, т. I, 1965, С., стр. 13—14.

 

2. В. Добруски. Сп. „Пер. сп.”, 1836, бр. 21—22, С., стр. 334.

 

35

 

 

Имаме обаче данни и за насилствено помохамеданчване. За това говорят документите от 1666—70 година, когато са „обърнати” 74 села в северните склонове на Родопите, между които и село Тъмраш. [1] За това говори и самото изселване на тъмрашката къща в Дедево, за това говори названието на местността „Корвава ливада”. [2]

 

За съпротива, а то значи и за насилствено налагане на корана говори и Кепов, който пише: „Някои от забегналите в непристъпните планини образували малки дружини, с които обикаляли тайно между силом потурчените българи ... Между войводите на тези дружини се споменават Страхин от Чурен (на един час от Тъмраш — б. а.) и Роглю от Перущица”. [3]

 

По-нататък авторът пише, че „потурчването продължило „половин век”, че дълго време, особено жените, продължавали да спазват всички християнски обреди, особено по празниците, запазили езика си, народните предания и песни и в душата си никога не могли да станат същински мохамедани”.

 

За времето и начините на помохамеданчването говори и туркологът-историк Хамер, който описва приключенията на султан Мехмед 4 (авджията), когато е ходил на лов с хайко от 20—30 хиляди викачи. [4]

 

За епохата и атмосферата на помохамеданчването говорят и самите тъмрашлии в 1885 година пред Захари Стоянов, като твърдят, че „преселението им станало от точка зрение за самосъхранение”, тъй като тогава имало голям карашмалък. [5] А още по-напред в пътеписа си З. Стоянов пише: „по онова време, когато се почнало потурчването на сегашните помаци (1600—1660 година)”. [6]

 

За приблизителното време на това събитие говорят и преданията от съседното село Плочник, разказани през 1893 година на Д. Чернев: „На въпроса: „Не знаеш ли ти, че вии преди години бяхте чисти българи, че вии сте само потурчени българи, а не турци, както се смятате сами”, ми отговори: „Аз това не отричам, ефенди, зная го и го зная добре. У нас още има стари хора, които помнят, че техен прадядо е бил българин от

 

 

1. Родопски сборник, т. I, 1965, Сф., стр. 23.

 

2. Атанас Даскалов. Спомени от 1961 г. Спомените у автора.

 

3. Ив. Кепов. Въстанието в Перущица, стр. 11.

 

4. Родопски сборник, т. I, стр. 28.

 

5. З. Стоянов. Съчинения, т. III, С., 1866 г., стр. 411.

 

6. Пак там, стр. 407.

 

36

 

 

еди кое си село, гдето си имали до скоро и роднини. Та ний и до сега колим агнета на Гергьовден и много други хадете ни са останали от тогава, когато сме били българи.” [1]

 

И така, всички налични исторически изследвания, всички факти и документи показват по един убедителен начин, че Гъмраш е старо българско село, че негови жители са приемали исляма и частично, и масово, и „доброволно”, и по насилствен начин. И още, че налагането на корана е. траяло цели векове — от идването на турците до средата на 18 век, когато селото е било окончателно помюсюлманчено.

 

 

1. Сп. „Славееви гори”, 1894 г., кн. I, стр. 13.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]