Тъмраш

Ангел Вълчев

 

1. Историко-географски измерения

 

- Корените

- Името

 

Корените

 

В новите географски карти Тъмраш не е отбелязан, но ако прекарате две прави линии: Пловдив — Девин и Асеновград—Батак, те ще се пресекат точно в Тъмраш. Отстои на 36 километра южно от големия тракийски център Пловдив и лежи, речи го, в сърцето на Средните Родопи.

 

Разположен в хубава, да не кажем в китна за тези места долина, чиито прелести личат през всички сезони на годината. От три страни Тъмраш е опасан и защитен с неизменно зелени гористи върхове и само на север, където се оформя коритото на едноименната му река, просторът е по-далечен. Повече полегата, неговата орна земя е плодородна и удобна за работа. Тук не само виреят всякакви житни култури, но и жътвата става по-рано, отколкото в съседните села. Някога са правили сполучливи опити с царевица, боб, леща, грах, макар че надморската височина достига 1200 метра и нагоре.

 

Доскоро в някогашното село се отиваше само пеша и с коне, макар че е толкова близо до Пловдив. И тази изолираност в планината му придаваше особена окраска. Сега дотам може да се отиде и на колела, но го посещават само „трупчии” и от дъжд на вятър „туристи” с леки коли. А какви ненагледни места има Тъмраш!

 

Сегашните темели отстоят на еднакво разстояние от Лилково, Чурен, Брезовица и Осиково. Но редица данни, предания и писания ни отвеждат в една тъмна и далечна история назад в миналото и настоятелно подсказват, че старите корени на селото са на друго място. В незапомнени времена то е лежало в склоновете на Върховръх, на 15 километра северно от сегашните му основи, в местността Враца.

 

17

 

 

В тази удобна за селище местност се откриват белези, които усилват твърденията на старите хора от съседните на Тъмраш села. В това ни убеждават и самите тъмрашлии, живели в селото през миналия век.

 

През август 1885 година Захари Стоянов пътува от Пловдив до Тъмраш. И ето какво пише той: „На половин час разстояние от двореца (чифлика на Бряновщица) излязохме на една широка поляна, дърветата на която се състояха повече от сливи, круши и пр., нещо питомно и непривично за буйната планинска папрат. Помаците водачи не закъсняха да ни обяснят причината за това. Те казваха, че на това място, което се нарича „Враца”, е било едно време тяхното село Тъмраш. Но това време, според думите на водачите, било много отдавна ... Преселението им станало от едно село в друго от точка зрение на самосъхранение, тъй като тогава имало голям карашмалък, заключиха помаците”. [1]

 

Местността Враца граничи със землищата на Перущица и още повече подсилва преданието, че Тъмраш и Перущица са образувани от двамата братя Темню и Перю. Историкът Иван Кепов счита, че това предание „е измислено”, но истината си остава загадка.

 

Константин Иречек споменава за село Волга, което се намирало малко пò на запад от местността Враца, и че жителите му „ги изпъдил оттам някакъв хайдушки войвода Страхин (помак), та слезли в селото (Устина — бел. а.). Още каже се знае коя къща в селото най-напред е съградена”. [2] Следователно в този район е имало село. В Устина са отишли част от хората — турците (?), както счита Иречек, ами останалите? Не са ли те отишли в Перущица, Чурен или в Тъмраш?

 

 

Името

 

Да се спрем на името Тъмраш. Може би то ще открехне повече залостените порти на вековете. То идва от дълбока древност и остава непроменено до днес, макар да се среща в различни нюанси. [3]

 

 

1. З. Стоянов. Съчинения, 1966 г., т. 3, стр. 411 (вж. в. „Борба” — 1885, бр. 13, 14, 15).

 

2. К. Иречек. Княжество България, т. II, стр. 434.

 

3. Проф. Дуриданов смята, че думата има славянски произход. Сп. „Родопи”, 1970, бр. 11, стр. 31.

 

17

 

 

Най-добрият познавач на имената у нас проф. Васил Миков пише, че „Тъмраш” е тракийска дума [1]. Той счита, че името произхожда от характера на местността, и привежда следния довод:

 

„До Върбовка (Севлиевско) една издадена напред височина със стръмни склонове се нарича със старинното име Тъмреш. Същата форма, само че с много по-големи размери, има и почти забравеното областно име Тъмраш в северните склонове на Родопите” [2].

 

Възможно е името да идва от формата на местността, но за нас е по-важно, че има тракийски произход.

 

В подкрепа на това твърдение е и старата тракийска легенда, че Тъмрас е син на Дионисий, бога на бесите, и на една от ония три неизвестни хубавици, дъщери на жреца Каукъл, от чиито гърди млякото потекло само, за да накърми новороденото момче Тъмрас. Тъмрас засукал от гърдите на трите майки, раснал-пораснал, но бил осъден да си остане див и суров планинец — страшен за всички зверове, лишен от чувство за обич и за песента на Дионисий [3].

 

Никакви закономерности в славянската реч не могат да ни дадат точно тълкуване за произхода на името. В руската историческа литература то се среща като Темриш, Термиш [4], Томреш [5], Демраш [6] и др. Но очевидно в основата си името е едно и също.

 

Хората в околните села го наричат Томраш. Така са го наричали и самите тъмрашлии. Така го наричат те и сега. В литературата обаче то е останало Тъмръш. И това отчасти е правилно, защото сегашният звук „ъ” в миналото се е изговарял като „о”. В Лилково, Осиково, Чурен и другите съседни на Тъмраш села и сега казват „рока”, а не „ръка”, „дорву”, а не „дърво”, „Томраш”, а не „Тъмраш”.

 

Още едно потвърждение на схващането, че името идва от дълбока древност, е намереният турски списък на джелепкешаните от 1576 г. Там селото е посочено със същото си

 

 

1. В. Миков. Произход и значение на имената, С., 1943, стр. 169.

 

2. Пак там, стр. 199—200.

 

3. В-к „Бяло море", 1937, бр. 38.

 

4. Сборник материалов по Русско-турецкой войне 1877—78, Петербург, 1888 г., т. 71, стр. 235.

 

5. Пак там, т. 73, стр. 192.

 

6. Сборник материали по гражданското управление и окупацията на България, Петербург, 1888 г., т. 5, стр. 322.

 

18

 

 

име Тъмраш [1]. Втората гласна е „а”, т. е. така, както я произнася местното население, а не „ъ”, както произволно го промениха. В открития „Кратък регистър на джизието от неверниците във вилаета Филибе, отнасящ се до 1633—1634 година, името е преведено „Тъмреш” [2].

 

За първи път името „Тъмръш” с употреба на „ъ” и и двете гласни се появява в 1880 година, когато погрешно бива записано от преброителите [3]. И в нашата литература остана с това име, макар че и досега хората си го произнасят и трябва да се произнася „ТЪМРАШ”. Това би отразявало най-вярно истинското име, онаследено от народа, и в същото време би отговаряло на изменението, станало с гласната „о” в „ъ”.

 

За първи път за числеността на селото се съобщава в 1633—34 година, когато в регистъра за джизие е записано: „Село Тъмраш 20 къщи, нови 5.” [4] Този документ не показва точния ръст на селото поради няколко причини, но все пак поставя първите ориентири. Не дава точна представа поради две неща — регистърът е за джизие, т. е. за събиране на данък само от немюсюлмани. Следователно посочените 20 къщи плюс 5 „нови” данъкоплатци са само немюсюлманите тъмрашлии, т. е. само онези, които още не са били приели исляма. Според джелепкешанския регистър от 1576 година, за който ще стане дума по-нататък, в Тъмраш вече е имало и няколко семейства, които са приели исляма още тогава. Това ще рече, че в 1633—1634 година селото е брояло повече от 25 къщи, но колко точно — не е известно.

 

От този документ с положителност може да се твърди това, че в посочената година българите, неприели исляма, са живели в 25 къщи, тъй като данък джизие, според тогавашните закони на империята, са плащали само и всички немюсюлмани. Данъкът се е плащал на двор, на къща, независимо от броя на мъжете в семейството. След 1690 година данъкът на двор (подворен) става данък на глава (поголовен) за всички мъже над 15 години, макар в едно семейство да е имало по 3—4 мъже.

 

От цитирания документ става ясно, че българите-християни

 

 

1. П. Петров. Асимилаторска политика на турските завоеватели, 1964, С., стр. 149.

 

2. В-к „Септемврийско знаме”, Пазарджик, 1963, бр. 85.

 

3. Официална статистика на източнорумелийското население. 1880, Пловдив, стр. 16.

 

4. В-к „Септемврийско знаме”, Пазарджик, 1963 г., бр. 85.

 

19

 

 

през тези години все още са имали някаква независимост, че са се раждали, раснали и делили, че се размножавали и образували нови семейства. И всяко ново домакинство е било завеждано в регистъра за джизие като нов данъкоплатец. Оттук се появява и допълнителното определение „нови 5” в регистъра, което ще рече, че между двете преброявания село Тъмраш се е нароило с 5 нови български — християнски — семейства.

 

Как се е развивал Тъмраш, колко хора е стигал в древността, ние не знаем. За годините непосредствено преди Освобождението Васил Дечев пише: „По онова време след Тъмраш, Чепеларе е било второто село в Нахията” [1] (Рупчоска нахия — б. а.). Но и това още не може да ни даде точна представа за мащабите на селото. В други документи е показано, че в 1872 година Тъмраш е броял „300 къщи и е плащал на турското правителство 8528 гроша вергия, 7100 гроша десятък, 8272 гроша беглик, всичко 23 900 гроша” [2].

 

За да имаме по-ясна представа, какво означава село с 300 къщи в сърцето на Родопите през онова време, трябва да знаем, че тогава Черешово е брояло 40 къщи, Осиково — 50, Чуреково — 80, Михалково — 50, Лилково — 80, Брезе — 100, Беден — 80, Настан — 60, Грохотно — 50, Гьоврен — 50, Ягодина — 200, Мугла — 150. Нито едно среднородопско село тогава не е надминавало 200 къщи. А Тъмраш — 300.

 

За първи път в 1880 година официално се съобщава, че в село Тъмраш са преброени 120 къщи, 144 семейства и 732 жители, от които 364 мъже и 368 жени. Тези цифри не дават точна демографска картина, защото по време на Освободителната война, т. е. две години по-рано, част от селяните, увлечени от бягащата турска армия, се изселили извън пределите на Източна Румелия и не са преброявани.

 

Според спомените на възрастните хора от съседните села, през 1912 година и преди това селото отново е брояло около 300-320 къщи. Тази цифра е сравнително точна. Макар и да не личат добре всички отделни помещения, през 1968 година от развалините се наброиха около 450 сгради, част от които са служили за плевни.

 

И през това време 300 или 350 къщи е една внушителна цифра, с която могат да се мерят само села като Павелско, Широка лъка с махалите, Чепеларе и Девин. Зенитът на

 

 

1. Сп. „Родопски напредък", 1903, кн. 2, стр. 99.

 

2. Хр. п. Константинов. Непокорените села, кн. 1, 1887, Търново, стр. 9.

 

20

 

 

Тъмраш е някъде през 1872—78 година. Като се има предвид, че в много къщи са живели по две и повече домакинства, излиза, че селото е стигало и над 350 семейства. Ако се вземе средната за онова време гъстота — 6—7 души в семейство, става ясно, че селото е брояло над 2500 души, което значи, че преди Освобождението с него не може да се мери нито едно родопско село.

 

След първото опожаряване селото бързо се е съвзело и скоро е достигнало пак редицата на най-добрите родопски села. Като ни представя картината на селото в началото на века, баба Гина Гугова разказва:

 

— Тъмраш беше голямо село, хубаво, с къщи на два ката, чардаклии, повече сини и жълти отпред, покрити с тикли. Джамията имаше три викала [1].

 

Тази картина се допълва от спомена на Атидже Даулова, родена в Тъмраш [2]. Тя разказва: „Къщите бяха на два ката, с тикли и дъски. Имаше осем махали. На две места събираха говедата. Във всяка махала и дюкян. На конете даваха зоб с шиник и те играеха на вортка . . .” [2]

 

Ако човек и сега посети селото, ще разбере, че мнозинството от сградите са били на два етажа, нещо, което се вижда от стърчащите здрави каменни стени, от тяхната дебелина и дължина, от самия факт, че главният строителен материал — камък и дърво — е вземан на място и никой не е давал за него лев. Горният кат на сградите в повечето случаи е бил от добре измазан плет (чит), от разцепени на две дебели пръти. Стени от такъв материал могат да се намерят и сега във всяко околно село.

 

За покрив са използували главно плочи, но много често и дъски или дялани цепеници. Прозорците на къщите в повечето случаи са били ниски и тесни, от 30 до 60 см, кръстосани с букови пармаци, а нощем повечето са се закривали от дъсчени капаци. За отопление са използували дърва, а за осветление — борина.

 

 

1. Гина Гугова от с. Лилково; спомените у автора.

 

2. Атидже Даулова от с. Устина, спомените у автора.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]