Изъ новата история на българитѣ въ Турция

А. Шоповъ

 

15. Фанатичеството на г-на Ястребова („Обычаи и пѣсни турецкихъ сербовъ”). Салнаметата, това за манастирския вилаетъ (1889)

 

 

Да се обърнемъ къмъ втория фанатикъ Сърбофилъ, къмъ Г-на Ястребова, фанатичеството за когото е непростително като се вземе предъ видъ положението, което занимава. И фанатичеството на Г-на Ястребова въ това отношение достига много често до една степень, която го прави смѣшенъ, комиченъ, лишенъ отъ всѣкаква смисъль. Той е предалъ и ума си и чувствата си на мечтита си, че славянското население въ Македония трѣбва да бѫде сърбско, и тая мисль не го оставя въ покой никога и никѫдѣ. Въ което време и да се яви человѣкъ при него, той го пита:

 

— Отдѣ си?

 

— Отъ Битоля, или отъ Сѣръ или ....

 

— А, здравствуй старосърбиянецъ, ти си чистъ сърбинъ ......

 

— Не, азъ съмъ българинъ.

 

— Какъвъ българинъ? ....

 

И Г. Ястребовъ започева да вика и да се кара защо явившето се лице да се казва българинъ, когато той, Ястребовъ, на научни основания, го намѣрва че е сърбинъ. Не мисли, читателю, че това е фантазия; това е фактъ, който се повтаря всѣкой день, съ всѣкой селянинъ, живущъ въ Македония, който би се срѣ-

 

 

105

 

щналъ съ Ястребова Но резултата излазя съвършенно противоположенъ, т. е. намѣсто Г-ня Ястребовъ съ това да печели нѣщо ва сърбитѣ, той, напротивъ, още повече затвърдява българската народность въ славянитѣ, живущи въ Македония, които и прави да се относят съ недовѣрие къмъ него като неприятель на тѣхната народность.

 

Ний съжалѣемъ дѣто сми принудени да говоримъ тъй, да съобщавами такива нелѣпи работи за Г. Ястребова, но сми заставени да направимъ това, защото Г-нъ Ястрбоовъ не въ разговоръ и не въ срѣщи само проявлява вреди и неприятелства, съвършенно не на мѣсто къмъ българитѣ въ Македония, а и на к(нига) именно напослѣдъкъ въ предисловието на второто издание отъ „Обычаи и пѣсни турецкихъ сербовъ”.

 

„У насъ (въ Руссия), пише Г-нъ Естребовъ, привыкли съ понятіемъ о Македоніи связывать съ понятіе о томъ, будто ета страна отчасти заселена болгарами и недопускали мысли, что въ ней живутъ сербы” ..... И по-долѣ, въ отговоръ на нѣкой си М.: „Что въ Македоніи славяне не болгары и что и болгаризма не было тамъ, гдѣ теперь его находятъ, самъ Г. М. потвердилъ заглавіемъ своей статьи: „начало болгаризма и т. д.” — значитъ болгаризмъ не имѣлъ корня въ Македоніи, а ведетъ только свое начало не ранѣе 20—30 лѣтъ. Етого достаточно для таго, что бы за г. М. отрицать

 

 

106

 

право называть македонскихъ славянъ (старо-сербовъ) болгарами” .....

 

Отъ всичко, което пише Г-нъ Ястребовъ въ предисловието на книгата си излазя, че славянитѣ въ Македония до прѣди 20—30 години сѫ били и сѫ се наричали сърби и че българската Екзархия ги побългарила и ги принудила да забравятъ народностьта си и да се наричатъ българи. Ний трѣбва да докажемъ Г-ну Ястребову противното.

 

Съжалѣемъ, че сми принудени да исповѣдами, че прѣдисловието на казаната г. Ястребова книга, ако не доказва друго, то поне че автора му е много невѣжа въ историята. Почтенния нашъ оппонентъ въ жълчката си кърщава българитѣ на сърби и съ това показва че се нуждае отъ уроци, които да му докажатъ, че българитѣ сѫ българи. Имами много и много ясни исторически доказателства, че славянитѣ въ Македония сѫ били и сѫ се наричали българи прѣди много векове. Константинъ Багрянородний, който много добрѣ е знаялъ какви славяни е имало въ негово време (10-й вѣкъ) на Балканския полуостровъ, ясно ни казва, че въ сегашна Македония никакви сърби не е имало, а населението е било българско. Сѫщето потвърждаватъ и други стари писатели — гърцки, латински, арабски и славянски, които споменуватъ за сърбитѣ и за тѣхнитѣ жилища.

 

Византийскитѣ и западноевропейски писатели: Михаилъ Пселла, Кекавменъ, Николица, Никифоръ Вриенний, Анна Комнина, архиепископъ

 

 

107

 

Теофилактъ, Иоанъ Скилица, Георгий Кедринъ, Зонара, Годфридъ Малатерра, Раймундъ Агилский, Робертъ Монахъ, Петъръ Тудебодъ, Вилхелмъ Тирский и пр. и пр., които сѫ живѣли въ 11-й и 12-й вѣкове и отъ които нѣкои сѫ пѫтували прѣзъ сегашна Македония, въ единъ гласъ наричатъ населението на тая страна българско. Българско наричатъ това население и старитѣ норвежски саги, въ които се разсказва за минуванието на норвежскитѣ ратници презъ Балканския полуостровъ въ 1154 г. Ще забѣлѣжимъ още, че извѣстния норвежски принцъ Харалдъ, който помага на Византийцитѣ да усмирятъ жителитѣ на страната въ 1040 година, се нарича въ старитѣ скандинавски пѣсни разоритель на българитѣ (Bolgara—breunir). Нѣкои отъ горѣизброенитѣ писатели споменуватъ и за сърбитѣ, но при това ясно забѣлѣжватъ, че сърбската земя се е намѣрвала вънъ отъ сегашна Македония и доста далече на сѣверъ отъ нея. Така, напримѣръ, Анна Комнина изрично забѣлѣжва, че около края на 11-й вѣкъ пограниченъ градъ между България и Сърбия билъ Липенъ (Липенионъ), който се е намѣрвалъ тамъ дѣто е сега селцето Липлянъ въ сѣверната часть на Косово ноле. Съ това свидѣтелство на Анна Комнина се посрѣщатъ и думитѣ на Иоанъ Скилица, който казва, че сърбско-българската етнографическа граница въ 1073 година минувала покрай Прищина. Особно подробни извѣстия по тоя въпросъ ни дава Вилхелмъ Тирский, който е

 

 

108

 

живѣлъ въ 12-й вѣкъ и е пѫтувалъ по сегашна Македония и Сърбия. Около 1169 година той е дохождалъ въ Охридъ и Битоля. Вилхелмъ Тирский описва Сърбия, като гориста и мѫчно пристѫпна страна, която се намѣрвала между Далматия, Венгрия и Иллирия. А пъкъ за българитѣ Вилхелмъ Тирский казва, че населвали всичкото пространство, което се протѣга отъ Дунава до кѫдѣ Цариградъ и до Адриатическо море. И житиетата на св. Климента, писани презъ 12-й вѣкъ, назовава населението въ Македония българско.

 

Сърбския царь Стефанъ Неманя двѣ-три години прѣди смъртьта си е издалъ една граммота, отъ която се вижда за какво сѫ имали сърбскитѣ царѣ тъй наречената отъ сърбитѣ въ настоящето време „Стара Сърбия”. Стефанъ Неманя между друго казва въ граммотата си:

 

„И приобрѣтохъ отъ грьчке землѣ Лабь съ Льпляномь, Гльбочицу, Рѣке, Загрьлату, Лѣвьче, Бѣлицу, Лепеницу.”

 

Съ това Неманово свидѣтелство напълно се посрѣща и свидѣтелството на неговия синъ св. Сава, който въ своя една граммота казва слѣдѫющето:

 

„И приобрѣте отъ грьчьскые земле Патьково, Хвостно вьсе и Подримие, Кострьць, Дрьжковину, Ситницу, Лабь, Липлянь, Гльбочицу, Рѣке, Ушьку и Поморавіе, Загрьлату, Львьче, Бѣлицу.”

 

Всичкитѣ тия изброени и въ двѣтѣ грамоти мѣста сѫ се намѣрвали въ призренската область, въ нишската и на Косово поле.

 

Въ епохата, за която си говори въ казанитѣ

 

 

109

 

двѣ граммоти, българскитѣ страни сѫ били подъ владѣнието на византийцитѣ. Стефанъ Неманя и Св Сава съ своитѣ грамоти опровергаватъ притязанията на сегашнитѣ сърби.

 

Извѣстния нѣмски пѫтешественникъ Ансбертъ, който на 1189 г. е минувалъ презъ Сърбия и България заедно съ войската на Германския императоръ Фридрихъ Барбароса, ни е оставилъ драгоцѣнни свѣдѣния за тогавашнитѣ сърбски и български работи. Ансбертъ между друго говори доста подробно за дѣлата на Стефана Неманя и за неговитѣ завоевания въ Софийската область и въ сѣверна Македония. При това той изрично казва, че тия страни, които Неманя отнѣмалъ отъ Византийцитѣ, били населени отъ българи, съставлявали часть отъ земята обитаема отъ българи.

 

Извѣстния византийски историкъ Георги Акрополита, който е живѣлъ и пѫтувалъ по Македония, па и въ 1257 год. е билъ неинъ граждански управитель, описва жителитѣ на Македония като много убити нравственно и много хладнокървни. Но и при това свое деморализирано състояние, имали съзнание на тѣхната българска народность. За това Акрополита нѣколко пѫти споменува въ своята хроника.

 

Единъ русски плѣнникъ, който около края на 17-й и началото на 18-й вѣкъ е исходилъ цѣлото турско царство, говори слѣдѫющето за Скопие и скопската область: „А то мѣста Скопия село великия; стоитъ оно по рѣкѣ Вардàль....

 

 

110

 

а о крестъ таго мѣста Скопи съ трехъ странъ уѣздные люди всѣ болгарские (описание турецкой имперіи XVII вѣка, стр. 38, изданіе палестинскаго общества).

 

Въ единъ рѫкописъ, подробно описанъ отъ покойния Даничичъ, учителя на г-на Новаковича, срѣщами слѣдѫющето (гл. Сборника на югославянската академия: Starine I, 4 ):

 

Сіа книга избранна различними слови, чрьтахь ю оу Будимскои вароши діакь Вѣлко Поповичь, отьчьствомъ же отъ земли обитани отъ Българъ отъ мѣста Кратова, при дрьжаве светааго римскаго Цесара Лѣополда а подь властію срьбско-словенскаго светѣишаго патріарха нашего хажи Арсеніа Чрьноевича, въ лето 1704.”

 

Кратово, откѫдѣто е билъ Дякъ Велко, се намѣрва въ Скопския Синджакъ.

 

Па и сѫщия сърбски патриархъ Арсений Черноевичъ е наричалъ своитѣ епархий въ сѣверна Македония земля обитаема отъ Българъ. Ето що срѣщами въ единъ своерѫченъ записъ на казания патриархъ:

 

„ . . . изволи се мнѣ смѣреном архіепископу Пекском и проч, приходити иже по благодати пресветаго и животворещаго духа данними области всех србских по морских и бльгарских, и пріидох зде въ монастиръ Осоговъ.”

(Гл. Податци за историю српске цркве, Београд 1879, ст. 83 И. С. Ястребова).

 

Тоя записъ е открилъ самъ почтенния нашъ оппонентъ г-нъ Ястребовъ, но се преструва че не го разбира.

 

Сърбския историкъ Иванъ Раичъ въ своята

 

 

111

 

история казва, че земята, населена отъ сърби, се простира на югъ до Шаръ планина и Македония. На друго мѣсто тоя почтенъ сърбски историкъ, като говори за военния походъ на Янко Хуниади въ 1447 год. казва:

 

„Янко, Совокупивъ войнства своего, . . . преходитъ съ ними въ Миссію, отходитъ оттуду и въ Булгарску страну къ Видину. Не многи ту пробавивъ дни, сипьшитъ на Косово поле, еже съ Булгаріею граничитъ.

(Исторія разныхъ славянскихъ народовъ, часть 3, стр. 194.)

 

Ний можемъ да приведемъ още много доказателства, че славянското население въ Македония се е наричало българско всѣкога. Но и тия сѫ, вѣрвами, достатъчни да докажатъ колко сѫ безосновни г-да Ястребовъ, Гопчевичъ и пр. когато твърдятъ че славянитѣ въ Македония сѫ започнали да се наричатъ българи слѣдъ учреждението на Екзархията. Струвами се, че слѣдъ всичко това падатъ баснитѣ, които г-нъ Ястребовъ излага въ предисловието на книгата си.

 

Г-нъ Ястребовъ казва, че българската Екзархия, за да побългари славянитѣ отъ Македония и Ст. Сърбия, имъ е пращала писма, въ които имъ се обѣщава, че „ако признаятъ нейното вѣдомство, тѣ никакъ нѣма да измѣнѫтъ народнитѣ си (сърбски) обичаи и да изгубятъ езика си”. Г-нъ Ястребовъ твърди, че съ собственнитѣ си очи виждалъ и челъ такива екзархийски послания. На това ний ще отговоримъ г-ну Ястребову по начинъ и съ езикъ, своиственни на

 

 

112

 

начина и езика въ прѣдисловието му: лъ(..)

Призовавами Ви, г-нъ Ястребовъ, да (..)

тате подобно писмо.

 

Не само прѣди да се учреди Б. Екзархия, но и прѣди да се възбуди и разгори църковния въпросъ между гьрци и българи, български училища сѫ сѫществували въ Македония. Българската Екзархия се учреди въ 1871 година, а българско училище въ Велесъ е имало (..)отъ 1806 година.

 

Г-нъ Ястребовъ тълкува, че въ Велесъ (и) Прилѣпъ се употреблявала думата „Избугарити”, въ значение на развалямъ, осакатявамъ, изо(па)чавамъ, нарушавамъ. Ерго — ония които сѫ (ста)нали отъ сърби на българи сѫ преминали (отъ) нѣщо здраво, хубаво, неразвалено въ нѣщо (ло)шо, развглено, схизматическо. Г-нъ Ястребовъ или не разбира значението на тая дума, (или) нарочно, съ цѣль я тълкува тъй. Значение на думата избугарити е: излазямъ изъ българщината, оставямъ българската и преминувамъ въ друга народность. И самия грамматикале(нъ) съставъ на думата показва това. Избугарити се съставлява отъ предлога из, който означава, че се излазя изъ нѣщо, че се отнѣма отъ нѣщо, и отъ думата бугаринъ. По сѫщия начинъ може да се каже, напримѣръ, изтатарити, случай че нѣкой е оставилъ татарската си народность и е приелъ друга.

 

До прѣди да се основе Българската Екзархия, казва г-нъ Ястребовъ, въ Македония е имало сърбски учители, но слѣдъ нейното уч-

 

 

113

 

(редяване) сърбскитѣ учители сѫ били принудени (да ост)авятъ Македония, защото Екзархията (..)вала сумми за подържание даромъ училища за македонскитѣ общини. Това не е истина. Нека Г-нъ Ястребовъ ми покаже едно само македонско училище, което да е получавало нѣкаква помощь отъ Екзархията до прѣди послѣднята русско турска война. До това време всичкитѣ македонски общини сѫ поддържали сами, съ собственни срѣдства училищата си.

 

На страница XVI въ своето прѣдисловие Г-нъ Ястребовъ казва, че въ течение на 20—30 години. Екзархията не само ще успѣе съвършенно да побългари славянския елементъ въ Македония, но ще и да го разврати, ако не промѣни своето нравственно направление ....

 

Ний призовавами Г-на Ястребова да ни разясни публично въ що състои безнравственното поведение на Екзархията.

 

Ний се отказвами да говоримъ повече за прѣдисловието на Г-на Ястребова, защото всѣка дума отъ останалата негова часть диша злоба и ненависть къмъ Б. Екзархия и въобще къмъ всичко що е българско. Отсѫтствува всѣка сериозность, всѣко безпристрастие, всѣка чисто научна цѣль въ изслѣдванието. Не би казалъ человѣкъ че единъ сериозенъ человѣкъ би си позволилъ да напише и напечата подобно злобно прѣдисловие, съ което грубо и недостолѣпно да напада едно официално учреждение и да хвърля незаслужени пятна вързъ цѣлъ единъ народъ.

 

 

114

 

Въ конеца на книгата си Г-нъ Ястребовъ е прибавилъ почти 100 страници отъ разни търговски и други частни писма изъ разни македонски градове, съ които иска да докаже, че езика въ тия писма е сърбски. Тая именно прибавка въ Г. Ястребовата книга е още едно доказателство, че той нѣма понятие за основното различие между сърбското и българското нарѣчие. По-голѣмата часть отъ казанитѣ писма опровергаватъ теориитѣ на Г. Ястребова. Нарѣчието въ писмата отъ Шкодра, Призрѣнъ, Дяково и Ипекъ, градове, които не влазятъ въ Македония, а сѫ задъ Шаръ планина, е сърбско. Но нарѣчието въ писмата отъ Скопия, Тетово, Дебъръ, Криворѣчна Паланка, Солунъ, Кукушъ, Сѣръ; Велесъ, Гевгелия, Прилѣпъ, Куманово и всичкитѣ други македонски градове, е българско. Всичкитѣ тия писма ще докажатъ на филолозитѣ, че въ Македония говорятъ български, а не сърбски. Благодаримъ за тия свѣдѣния на Г-на Ястребова.

 

Тия си добри свѣдѣния Г-нъ Ястребовъ не е оставилъ и безъ нѣщо смѣшно. Между казанитѣ писма той е помѣстилъ и нѣколко отъ София, Самоковъ, Смирна и Кавала, съ които иска да каже, че и тамъ живѣятъ хора, които говорятъ по сърбски. Излишно бѣше това усърдие.

 

Въ заключение ний можемъ да кажемъ само едно: именно че Г. Ястребовъ е боленъ. Неговата болесть състои въ манията да гледа и познава въ всичко сърбската народность, сърбския езикъ и сърбската история.

 

 

115

 

Ще препорѫчами слѣдъ това на Г-на Я-стребова и Гопчевича да прочетѫтъ новото пѫтувание по Македония на извѣстния сърбофилъ Артур Дж. Евансъ, направено минѫлото, 1889, лѣто. Струва ми се че въ сърбофилството на Артура Еванса не можемъ да се съмнѣвами, защото той е написалъ за сърбитѣ много хубави книги, живѣлъ е доста години въ Сърбия, Босна и Херцеговина и знае сърбския езикъ.

 

Най-послѣ ще привлечемъ вниманието на читателя върху една важна книга, издавана периодически отъ вилаетскитѣ управления въ Македония. Думата ни е за Салнаметата, въ които се помѣщаватъ много интересни материали за Македонското население, за неговата численность, търговия, занятие, производителность, училища, цьркви и пр. Всичкитѣ тия свѣдѣния сѫ официални, защото се печататъ отъ самото правителство. Салнамето на манастирския вилаетъ излѣзе за първъ пѫть минѫлата 1889 год.; напечатано е въ вилаетската манастирска печатница и носи турската 1305 год. Отворете това Салнаме, именно отъ страници 284 нататъкъ, и ще видите че се исчисляватъ всичкитѣ народности въ манастирския вилаетъ; не се споменува нето дума за сърби, обаче на страница 384 се исчисляватъ:

 

мюсюлмани 320371,

власи и гърци 94376,

арменци 26,

българи 162340,

евреи 5048,

протестани 34,

латинци 4,

чужди поданници и временно пребивающи 47,

всичко 582246.

 

Манастирския вилаетъ състои отъ санджацитѣ: Битолский, Дебърский, Елбасанский

 

 

116

 

и Корчанский. Елбасанския санджакъ и по-голѣмата часть отъ Дебърския и Корчанския сѫ намѣрватъ въ Албания. А Битолския санджакъ съ една часть отъ Дебърския и Корчанския се намѣрва въ Македония. Българитѣ сѫ въ собственна Македония, т. е. въ мънастирския санджакъ и въ часть отъ Дебърския и Корчанския.

 

Нѣма причина да подозирами че Императорското правителство иска да скрие сърбския елементъ въ цѣлъ единъ Битолски вилаетх, защото въ официалнитѣ правителственни документи на Косовския вилаетъ гледами, че сѫщето това правителство не крие сърбския елементъ тамъ, дѣто се той намѣрва.

 

Въ Салнамето на Солунския вилаетъ за сърби тоже не стая дума. Сърби има само въ Косовския вилаетъ, дѣто и официално се признаватъ отъ правителственнитѣ органи.

 

[Previous]

[Back to Index]