Изъ новата история на българитѣ въ Турция

А. Шоповъ

 

14. Пѫтуванието на г-нъ Гопчевичъ (Мakedonien und Alt-Sеrbiеn). Препирнитѣ му съ македонцитѣ

 

 

Като намѣрилъ, че научнитѣ изслѣдвания на Македония на Хана, Варта, Буе, Гризебехъ, Викеснелъ, Кузинери, Лаке, Ерби и Мекензи и пр. и пр. били невѣроятнѣйши глупости и безсмислици, Г-нъ Гопчевичъ се рѣшилъ да прѣдприеме едно пѫтувание и да снабди образования свѣтъ съ съчинение, което той не притежава, именно съ една всестранна, специална книга за Македония. Забѣлѣжете че качеството на „невѣроятнѣйши глупости и безмислици” самъ Г-нъ Гопчевичъ дава на цитиранитѣ европейски учени; това сѫ думитѣ съ които се започева книгата му „Мakedonien und Alt-Sеrbiеn”. Какво забѣлѣжвами отпослѣ обаче? — Гледами че самъ Г-нъ Гопчевичъ е напълнилъ книгата си съ цитати отъ самитѣ

 

 

97

 

тия, укорени отъ самого него, автори. И ако има нѣщо хубаво, нѣщо вѣрно за Македония въ книгата на Гопчевича, това сѫ именно тия цитати, отъ които се пълни казаното тенденциозно съчинение. Отъ тѣхъ ний се учимъ нѣщо за Македония. На Г-на Гопчевича всичко се аресва у казанитѣ европейски извѣстности съ и сключени е само на двѣ три думи, състоящи въ „македонскитѣ християни сѫ българи”. Дѣто нѣма думата „Българинъ,” Г. Гопчевичъ цитира всичко. Тъй напримѣръ, въ третята глава, въ вагона на желѣзницата Г-нъ Гопчевичъ, слѣдъ като се срѣщналъ съ единъ българинъ отъ с. Билячъ, Дебърско, което записалъ въ книжката си за чисто сърбско, защото българина му говорилъ на езикъ съвършенно понятенъ, слѣдователно сърбски, заимствува отъ Хана цѣлото описание на мънастира Св. Прохоръ и по-надолѣ на селото Таоръ, по Вардарската долина срѣщу Орешани, — и това по единственната причина че въ тия описания на Хана не се срѣща думата „българинъ”. Забѣлѣжете че Г-нъ Гопчевичъ не е ходилъ и не е видѣлъ нето едно отъ тия, съ думитѣ на Хана, описвани мѣста.

 

Много интересенъ е Г. Гопчевичъ когато описва препирнитѣ си съ македонцитѣ, когато тия послѣднитѣ му казвали, че сѫ българи, а той ги увѣрявалъ, че това не е истина, че тѣ се мамятъ и че тѣхната истинска народность е сърбската. И самъ пѫтешественника не крие че македонцитѣ му се чудили, даже смѣяли,

 

 

98

 

когато имъ казвалъ че тѣ сѫ сърби, а не българи. На Велеската станция, Г. Гопчевичъ заплатилъ на едно българче, което го почерпило съ чаша вода съ думитѣ: „добра вода, хладна като снѣгъ”, единъ сребаренъ грошъ и обяснилъ на едно турче, отъ което купилъ праскви, че за една гълтка вода заплатилъ повече отколкото за прасквитѣ, защото онова момче било неговъ съотечественникъ.

 

— Значи, ти си българинъ? го попитало зачудено момчето.

 

— Не, азъ съмъ сърбинъ, каквито сѫ всичкитѣ тукашни славяни, отговорилъ усмихнато Гопчевичъ. (Гледай глава 3 отъ Makedonien und Alt-Serbien)

 

Любопитно е да се узнае какво сѫ си помислили тия момчета за сърбския етнографъ.

 

Въ четвъртата глава на съчинението си, Г-нъ Гопчевичъ, слѣдъ като расправя че пѫтувалъ по Италия и Англия, дѣто названията на станцитѣ трошили езика на човѣка и пр., достига до станцията Криволакъ, дѣтр останалъ замаянъ като чулъ да се говори „чисто сърбски”, даже помислилъ, че се намѣрва въ сърдцето на сърбското кралство. Но на въпроса му отъ каква народность сѫ тия хора, имали безобразието да се обявятъ за „българи”. Г. Гопчевичъ употрѣбилъ всичкото си краснорѣчие за да ги убѣди, че человѣкъ, който говори на такъвъ понятенъ за сърбитѣ езикъ и празднува „славата,” не е възможно да бѫде българинъ. На това отгорѣ единъ отъ тѣхъ му далъ слѣдѫющий

 

 

99

 

отговоръ: „както се вижда ти смѣсвашъ „българитѣ” съ „шопитѣ”; ний не сми шопи изъ Търново и Шловдивъ, но македонски българи”. Прѣдъ видъ на такъво състояние на работитѣ, всичкитѣ неславянски пѫтешественници, като: Каницъ, Ханъ, Лежанъ, Буе, Гризебахъ, Лаке, Бартъ, Мекензи и Ерби, Кузинери, Викеснелъ, Пукевилъ и пр. сѫ достойни за вѫже, защото половинъ столѣтие сѫ държали свѣта въ заблождение относително народностьта на македонскитѣ славяни.

 

Въ Солунъ Г. Гопчевичъ се срѣща съ Г. Петрова, сѫщето лице съ което сѫ свързали контрактъ за народностьта на македонцитѣ, и описва слѣдѫющий взаименъ разговоръ, „образецъ за етнографическо изслѣдвание”.

 

— Да си предположимъ, казва Гопчевичъ на Петрова, че единъ македонецъ празднува „славата”: съгласни ли сте че той е сърбинъ?

 

— На драго сърдце, отговаря Петровъ; който празднува „славата” не може да не бѫде сърбинъ.

 

— Послѣ, ако нѣкой не употреблява члена, какъвъ е той?

 

— Разбира се сърбинъ.

 

— Добрѣ, ако нѣкой вмѣсто „азъ” говори „я”; вмѣсто „азъ сѫмъ българинъ” казва „я самъ бугаринъ”, такъвъ человѣкъ сърбинъ ли е?

 

— Безъ съмнѣние.

 

Слѣдъ като се усигорилъ и отъ тая страна, наший пѫтешественникъ търгналъ да ислѣдва града безъ всѣкакъвъ цицерони. Като

 

 

100

 

се разхождалъ край крепостьта на града, срѣща нѣколцина селяни, които карали натоварени магарета на пазаря.

 

— Що за хора сте? ги попиталъ.

 

— Бугари, му отговорили.

 

— Празднувате ли „Крсно име”?

 

— Разбира се.

 

— Гдѣ е слава ту е србинъ, имъ казалъ Гопчевичъ и се стараялъ да ги увѣри, че тѣ сѫ сърби, а не българи.

 

Селянитѣ сѫ се чудили на ума му, разбира се.

 

Единъ день Г-нъ Гопчевичъ и Г. Петровъ прѣдприели пѫтувание по равнината на Каламария. Сѣднали да си починатъ и да закусатъ подъ сѣнката на единъ дѫбъ. Селянитѣ не закъснѣли да се съберѫтъ около тѣхъ. Петровъ се зарадвалъ като слушалъ че тѣ, на Гопчевичевитѣ въпроси, отговаряли че сѫ българи. Но радостьта му не траяла дълго, защото съпѫтника му етнографъ му доказалъ като 2 и 2 = 4, че тия българи празднуватъ славата. И веднага селянитѣ се превърщатъ въ сърби и започеватъ да расправятъ на Гопчевича, че цѣлата провинция се обитава отъ сърби.

 

Случило се че единъ отъ сѫщитѣ тия селяни билъ ходилъ на Св. Гора. Гопчевичъ, който мислилъ, че цѣлия Халкидонъ е населенъ отъ гърци и за това го исхвърлилъ изъ программата на своето пѫтувание, се възползувалъ отъ случая да изучи и тая страна и помолилъ Св.

 

 

101

 

Горския поклонникъ да му направи едно описание на своето пѫтувание до Св. Гора.

 

— Отъ тука до българското село Василика . . . заговорилъ селянина.

 

— Стой, го прекѫсналъ Гопчевичъ, що за българи сѫ това? Говорятъ ли като Васъ и празднуватъ ли славата?

 

— Да,

 

— Тогава тѣ сѫ сърби. Колко кѫщи сѫ?

 

— Около 500.

 

— Добрѣ продължавай.

 

Въ глава осма, при пѫтуванието си отъ Градско, пѫтешественицитѣ застигнали цѣлъ керванъ селяни отъ Морихово, които, на въпроса какви сѫ, отговорили че сѫ българи, но били увѣрени отъ Гопчевича, че това не е истина, че тѣ сѫ сърби, защото празднуватъ славата, на което и самъ Петровъ се съгласилъ на основание еди-койси членъ отъ писменния контрактъ.

 

На р. Църна Г. Гопчевичъ вижда жени да перѫтъ. Той се приближава до тѣхъ и ги пита:

 

— Вий българки ли сте?

 

— Разбира се.

 

— Разбирате ли ме като говоря?

 

— Разбира ми.

 

— Празднувате ли славата?

 

— Празднувами.

 

— Е Петровъ, какви сѫ тия хора, българи или сърби?

 

Петровъ навелъ глава и неотговорилъ нищо.

 

Глава 10. Господинъ Гопчевичъ описва пристиганието си на хана Ракли, дѣто имало

 

 

102

 

много селяни отъ Морихово, Тиквешко, Велешко и Кичевско. Гопчевичъ захваналъ да снима показание за народностьта имъ. Всичкитѣ казали че сѫ българи, при всичко че говорили понятенъ на сърбитѣ езикъ и празднували славата. Това породило диспутъ между тѣхъ и щѣло да произлѣзе и бой, ако не билъ ханджията цинцаринъ, който подкрепилъ Г. Гопчевича.

 

По такъвъ начинъ продължава Г. Гопчевичъ да описва пѫтуванието си по Македония. Всѫдѣ той се кара съ селянитѣ защо се казватъ българи, когато празднуватъ славата; всѫдѣ проклина европейскитѣ пѫтешественници и етнографи защо тѣ да пишатъ и прогласятъ че славянитѣ, живущи въ Македония, сѫ българи, когато населението празднува „кърсното име” и говори понятенъ на сърбитѣ езикъ. Всѫдѣ македонскитѣ селяни, споредъ описанието на Гопчевича, обявявали че сѫ българи, всѫдѣ се чудили на пѫтешественника когато той ги увѣрявалъ че тѣ не сѫ българи, а сърби, при всичко това Г-нъ Гопчевичъ, на пукъ на очевидностьта, твърди и повтаря, че славянитѣ въ Македония сѫ сърби. Но въ сѫщность въ книгата „Makedonien und Alt-Serbien” нищо не е доказано, освѣнъ че славянитѣ въ Македония всѫдѣ и прѣдъ всѣкого исповѣдватъ, че сѫ българи, че принадлежѫтъ на българската народность.

 

Най-куриозното е, че Г-нъ Гопчевичъ изслѣдва Македония вързъ канапето на своето купе. Опрянъ на прозореца, съ цигара въ уста, сърбския изслѣдователъ подушва, че задъ това

 

 

103

 

бърдо лѣжи еди-кое си село съ толкова и толко кѫщи и жители. Наистина Ханъ говори че то е населено отъ българи или турци, но това не е истина, това е квадратна глупость, по тия мѣста не могатъ да живѣятъ освѣнъ сърби. Тамъ, въ оная долина, се бѣлѣятъ кѫщи. Това трѣбва да е Корешани. Но на нѣмския пѫтешественникъ не можемъ да имами вѣра. Гопчевичъ прекърщава това село въ „Корешница”, което, разбира се, е населено отъ чисти сърби. Върху оная височина лѣжи една развалина, а пъкъ върху другата на лѣво има цьрква или мънастиръ. Гопчевичъ прочита съ бинокла си надписитѣ по тѣхъ и узнава за положително, че тия памятници датиратъ отъ времето на царя Душана.

 

Демиръ Капу (желѣзната врата) е най-интересния отъ всичкитѣ проходи, които виждалъ Гопчевичъ. И когато той се възхищава отъ неговата дива романтичность, оставя „проклетия Ханъ”, който пише само „чисти глупости”, да описва тоя най-интересенъ проходъ.

 

Статистическите свѣдѣния за Македония, които сѫ помѣстени на цѣли 143 страници въ книгата на Гопчевича заслужватъ особно внимание не защото има нѣщо ново въ тѣхъ, а защото сѫ образецъ на литературна кражба. Въ 1881 година въ Пловдивъ е излѣзла една книжка отъ 106 страници подъ заглавие „Ethnographie de la Macédoine”, въ която сѫ се вмѫкнали доволно не точни цифри. Г-нъ Гопчевичъ е взелъ и е препечаталъ въ книгата си дума

 

 

104

 

по дума, точка по точка тия именно статистически свѣдѣния, съ едно само измѣнение: всѫдѣ дѣто е имало дума „българи” той я е промѣнилъ на „сърби”. Вземете и проверете.

 

*  *  *

[Previous] [Next]

[Back to Index]