Диктаторътъ. Нови проучвания върху живота и личностьта на Стефанъ Стамболовъ
Антонъ Страшимировъ

 

Книга втора

ДИКТАТОРЪТЪ

 

Предговоръ къмъ книга втора
  1. Малко история  
(5)
  2. Народъ и черква  
(13)
  - Стефанъ Стамболовъ. Депутатъ 1877 год.
  3. Българска битова гражданственность  
(18)
  4. Появата на Стамболова  
(25)
  5. Стамболовъ опозиционеръ  
(31)
- Стефанъ Стамболовъ. Председатель на камарата 1886 год.
  6. Първо сблъскване. Бламъ на Каравелова. Потенциална сила на племето  
(35)
  7. Погледъ на водитель  
(41)
  8. Революционна мѣрка. Стамболовъ играе на ва-банкъ  
(48)
  9. Завой. Първиятъ дъждавенъ превратъ въ България  
(52)
10. Народъ и държава. Чужди въздействия  
(57)
11. Стихия. Стратегията на Стамболовъ  
(63)
12. Всестранность у Стамболова  
(68)
13. Стамболовъ въ сѣнка?  
(72)

 

          Предговоръ къмъ книга втора

 

Великитѣ покойници срѣдъ единъ народъ сѫ най-високата точка отъ творческия ръстъ на гражданственостьта въ него. И съ тѣхъ не бива да се партизанствува. Въобще не бива да се партизанствува съ сѣнкитѣ на заслужили къмъ страната покойници. Защото тѣхниятъ животъ е образна история на народа имъ. А историята е урокъ за всички.

 

Проникнатъ отъ това съзнание, азъ преди близо три деселѣтия написахъ характеристика за Стефанъ Стамболовъ, която озаглавихъ „Диктаторътъ". Споредъ даннитѣ, които бѣхъ събралъ още тогава, Стамболовъ се очертаваше подъ перото ми, като стихиенъ образъ съ изключително високи качества.

 

Но хората, въ реда на които бѣхъ тогава като гражданинъ, изпаднаха въ дълбоко смущение отъ моята възторжена характеристика. Преди всичко тѣ не можаха да повѣрватъ, че азъ смѣтамъ за „великъ покойникъ" единъ „тиранинъ" — азъ, лѣвичарътъ, който бѣхъ измелъ (макаръ и като екзалтиранъ младежь) доста участъци презъ неговото управление. А после — тѣ не разбираха, какво собствено азъ постигамъ съ такъва „ненавременна характеристика".

 

Така бѣше въ всички партии у насъ, уви! Не се търсѣше истината, а още по-малко правдата.

 

Нѣмаше какво да правя тогава, — трѣбваше да се свия: младъ бѣхъ, нѣмахъ куража да се дигна противъ авторитетното мнение на хора, които искренно тачахъ. И захвърлихъ работата си въ купа отъ многото почнати и недовършени замисли.

 

Но ето презъ последното десетилѣтие пѫтувахъ постоянно изъ злополучната сега наша страна и — срѣдъ живитѣ още спомена изъ градове и села за Стамболова постепенно въ съзнанието ми той се очерта наново като действително най-стихиенъ образъ между всички голѣми фигури въ новата ни политическа история. Така азъ заработихъ пакъ. Разширихъ нѣкогашната си бѣгла характеристика: превърнахъ я въ голѣмъ трудъ, който обосновахъ и осмислихъ съ спокойствието и увѣреностьта на сегашнитѣ си години.

 

 

4

 

Но и днесъ хората около мене (макаръ и чужди на всѣка партийность) пакъ сѫ въ смутъ. Тѣ недоумѣватъ преди всичко, защо азъ — художествениятъ писатель — трѣбва да се занимавамъ съ психологията и характеристиката на покойни партийни шефове? А за диктатора Стамболовъ, когото и до днесъ мнозина органически ненавиждатъ (по стара памѣть), отъ всички страни слушамъ все едното и сѫщото:

 

— Рано е още да се преценява той !

 

Ето това вече азъ отъ моя страна досущъ не мога да разбера. Нима и сега, 40 години следъ трагичната смърть на единъ могущъ трибунъ и властенъ гражданскн вождъ,—нима и сега не е време за неговото историческо преценяване? Но кога ще е най-после време? Тогава ли, когато историческиятъ урокъ отъ вчерашния нашъ день ще бѫде вече безпредметенъ и голѣмитѣ човѣшки фигури въ него ще бѫдатъ интересни само за уннверситетскн семинари ?

 

Народътъ ни е въ безпѫтица. Време е наново да отмѣримъ силитѣ си. Отъ това се движа. И съзнавамъ — поне за работата си върху Стамболова, — че се нагърбихъ съ тежка задача. Тя ме задължаваше да се откѫсна отъ всички идейни и чувствени увлечения презъ моя животъ. А това ме сътрисаше. Но бѣше наложително! Защото не виждахъ, кой отъ съвременницитѣ ми би извършилъ тази работа що-годе успѣшно. Тримата голѣми властници — Петко Каравеловъ, Стефанъ Стамболовъ и Д-ръ Константинъ Стоиловъ — не сѫ обикновени даровитости. Тѣ сѫ творчески натури на широка рѫка т. е сѫ хора не само на воля и характоръ, не само на знания и мисъль — не! Тѣ сѫ хора и на подсъзнателенъ предусетъ за нѣщата. Прочие, тѣхната всестранна преценка изисква не само кабинетна добросъвестность, но и художествено проникване.

 

А. Страшимировъ.

 


 

 

I.

Малко история.

 

Стефанъ Стамболовъ се явява на политическата арена веднага следъ закриване на Учредителното Народно Сьбрание — при първитѣ законодателни избори. И програмата му е много кѫса: „Да пометемъ консерваторитѣ".

 

А при очерталитѣ се въ Търново два политически лагера, къмъ консерваторитѣ е миналъ и цѣлиятъ черковенъ клиръ — владицитѣ. Нѣщо повече: последнитѣ още въ Учредителното Народно Събранне сѫ заели рѫководно мѣсто въ тоя лагеръ. Така — програмата на Стамболовъ „да пометемъ консерваторитѣ" не изразява ли идейната насока на Ботевския крѫгъ отъ предосвободителната борба, а именно: „Долу царе, папи, патриарси"? Апостолскиятъ периодъ отъ живота на Стамболова изключва така положения въпросъ. Младиятъ човѣкъ е вече политически наредъ съ Ботева; тѣ и двамата не се отказватъ отъ възможно споразумение съ руското императорско правителство за освобождението на България; самъ Стефанъ Стамболовъ се ползува отъ съдействието на Графъ Игнатиевъ въ Цариградъ; по-късно той се сближава съ князъ Дондуковъ-Корсаковъ по организирането

 

 

6

 

на Българското княжество и съумѣва да се издигне предъ него тъй, че когато князътъ напуща България, посочва Стамболова за ораторъ, който да изрази въ неговото лице чувствата на Българския народъ къмъ Царя-Освободитель.

 

Прочие, Стамболовъ стѫпва на политическата арена въ свободна България досущъ отърсенъ отъ бунтарскитѣ идеи на българскитѣ революционни комитети. .

 

Но всичко това не измѣстя сѫщината: почнатата борба е преди всичко срещу авторитета на българската черква. Следъ бързото разтурване на първото Законодателно Нар. Събрание, изборитѣ се произвеждатъ отъ консервативно министерство, което се председателствува отъ митрополитъ Климента. Прочие, въ името на какво се води тази борба и какъ тя успѣва?

 

*  *  *

 

Руското военно командване още при първитѣ мѣроприятия привлича въ политическитѣ борби у насъ и духовенството: не само всичкитѣ ни митрополити сѫ депутати въ Учредителното Народно събрание, но и председатель на това събравие е първиятъ български екзархъ Антимъ.

 

Това отговаря на руския битъ и духъ: Русия тогава е все още въ вълнитѣ на срѣдновѣковния теократизмъ. А отговаря то еднакво както на бита и духа въ разгромената Турция, тъй и на реда въ живота на гръцкия народъ.

 

Случаятъ, обаче, не е такъвъ съ бита и духа въ нашия народъ. Още при наченкитѣ на нашето

 

 

7

 

народно възраждане, макаръ първитѣ лѫчи да възпламватъ изъ монастиритѣ, все пакъ начело на народното движение се издигатъ свѣтски водители — учители, черковни настоятели, градски и селски стареи.

 

Черковната борба у насъ е строго свѣтска: за национално самоопредѣляне. И то не въ книжна смисъль, не за да се служи въ черквитѣ на роденъ езикъ (въ досущъ малко кѫтища изъ страната гърцизмътъ е успѣлъ да изгони черковнобългарския езикъ отъ богослуженията и отъ училищата.) Въ Турция, като теократична държава, духовенството играе свѣтска роля: и последниятъ селски свещенникъ има предъ турскитѣ власти значение на народенъ застѫпникъ. И ето: цѣлъ български народъ се дига да иска своя черковна независимость, преди всичко за да бѫде „раята" застѫпвана предъ властитѣ отъ свои духовни пастири т. е. въ „мензилишитѣ" и при всички други случаи българитѣ да не бѫдатъ защищавани (а по-право шпионирани и клеветени) отъ гръцкитѣ владици.

 

Така черковната борба у насъ е строго свѣт(с)ка, като се движи по канавата на гражданския животъ въ една теократична държава каквато е Турция. Затова практическата цель на тази борба е по-скоро едно стѫпало въ нашето възраждане, а именно: въ предстоящето свѣтско борчество на българския народъ да се отстрани първата пречка — шпионското око на гръцкитѣ владици.

 

Това личи на всѣка стѫпка въ развиващитѣ се тогава събития. Още черковната борба не е овѣнчана съ учредяването на Българската екзархия, а х. Димитъръ и Стефанъ Караджа вече съ

 

 

8

 

кръвьта си написватъ зиамето на утрешния день: „Свобода или смърть". И едновременно съ Всенародния Черковенъ съборъ въ Цариградъ, който учредява екзархията (1870 г.), въ България Василъ Левски почва организирането на всенародни революционни комитети за въорѫжена борба срещу турското владичество. Дори има една подробность, която поразява съ своя комай мистиченъ характеръ. Участвувалитѣ въ Цариградския Черковенъ съборъ народни първенци, които учредяватъ Българската Екзархия, сѫ си устроили фотографическо табло — за назидание и радость на поколенията. И ето въ най крайната дѣсна точка на това табло се намира и едно невръстно момче, 15—16 годишно. Странна загадка е, какво търси това момче въ срещата на Черковнитѣ старейшини? Защото то е... Стефанъ Стамболовъ, утрешниятъ замѣстникъ на апостола Левски и послешниятъ диктаторъ на свободна България! . . . [1])

 

А съ учредяването на българската Екзархия борбата съ гръцката Патриаршия далечъ не е завършена. Всички българи, които сѫ минали къмъ Екзархията, сѫ били отлѫчени отъ „Майката черква"; самата Екзархия е била обявена за схизматична.

 

 

1. Оригиналното табло се пази и до днесъ у живи още дейци отъ преди освобождението. Виждахъ го у стареца х. Мичевъ въ Карлово. После това табло е било префотографирано и тогава невръстното момче е било заличено отъ него — види се, като неподходяще за историческото значение на таблото. И наистина, участието на невръстния оше Стамболовъ въ тази фотографическа снимка е една случайность. Тогава той е на пѫть за духовната семинария въ Одеса, като ученикъ — степендиянтъ на Търновското училищно настоятелство.

 

 

9

 

Така при всѣка екзархийска митрополитска епархия е останалъ и гръцки владика. Нѣщо повече: голѣма часть отъ българскитѣ земи — отъ Одринско до Албания — Високата порта е изоставила подъ гръцки митрополити. И българинътъ се е видѣлъ предъ зинала опасность: народътъ е билъ черковно раздвоень.

 

Ето при това положение екзархийскитѣ дейци и всички благомислящи люде въ страната сѫ се видѣли затиснати отъ тежка грижа, а именно: формалното на гледъ раздѣляне на българитѣ (екзархисти и патриаршисти) не ще ли се превърне въ религиозно догматична вражда? Грижата не е била напраздна. Дори освобождението на България не заличи изведнажъ ненавистьта между екзархисти и патриаршисти въ Хасково. А комай въ всички градове на Одринско и Македония (че дори по селата въ цѣли околии, както бѣше въ Сѣрското поле) гъркоманитѣ българи се отчуждиха отъ българското възраждане. Това отчуждаване бѣше на мѣста толкова силно, че по-късно гъркоманитѣ минаха въ сърбоманство . . .

 

Тази грижа е обзела като тъмна мъгла душитѣ още при учредяването на Българската Екзархия. Защото въ Ромъния Любенъ Каравеловъ е вече пѣялъ: „Свободата не ще екзархъ, иска Караджата". На кѫде при тоя крѫстопѫть?

 

Ето така се е наложило на екзархията — на Българския черковенъ клиръ — да потърси опора въ легалнитѣ — „турцизиранитѣ" — елементи срѣдъ народа. Задачата е била: Високата порта да почувствува у българския народъ политико-стопанска вѣрность къмъ цѣлостьта на Отоманската

 

 

10

 

империя, та по тоя пѫть да се придобиятъ известни правдини за нацията или поне досущъ да се отстрани гръкоманската (патриаршистката) опасность.

 

Това държане на новооснованата Българска екзархия не е било нито неоправдано, нито безнадеждно. Въ Цариградъ вече се е набрала 80,000 българска колония (споредъ проучванията на покойния директоръ на статистиката у насъ Кирилъ Поповъ). Тази многохилядна колония е идела отъ всички търговски центрове на българскитѣ земи — отъ Дунава до Егея и отъ Черно море до Шаръ и Пиндъ. Тя е застѫпвала разрастналата се вече българска търговска и общопроизводителна сила въ тѣзи земи. А естествено, колкото тази стопанска сила на нацията се е разраствала, толкова по-опредѣлено се е насочвала тя къмъ всички пазари на Отоманската империя. И тъкмо тоя неясенъ и неосъзнанъ въ началото икономически лостъ движи и раздухва нашето народно възраждане [1]. Българскитѣ търговски слоеве, въ съперничеството си съ съответнитѣ слоеве у гърци, евреи и арменци, сѫ се групирали около знамето на националното обособявяне. И тъй като разрастналото се така съперничество се движи по канавата на турското държавно стопанство, туркофилството вече и у българскитѣ търговски слоеве се превръща първично въ инстиктъ, а после и въ политическо съзнание. Само така може да се обясни проникването на българи до най-високитѣ постове въ империята. Цензорътъ на гръцката патриаршия,

 

 

1. Вижъ книгата ми „Нашиятъ народъ", София 1922 г.

 

 

11

 

най-близката до халифа-султанъ въ оня моментъ политическа личность, човѣкътъ който снема и качва дори везиритѣ въ Отоманската империя, е българинътъ Турко Василаки (Велико Христовъ отъ Върбица); котленецътъ Богоридие вече не само турски князъ, но е национално прононсиранъ българинъ; нашиятъ книжовникъ Гаврилъ Кръстевичъ е комай въ положение да рѫководи външната политика на империята — е главенъ секретарь на външното министерство при Високата порта. . .

 

Прочие, готовностьта на новооснованата българска Екзархия да се облегне изцѣло върху легалнитѣ елементи въ народа и съ тѣхъ, като спечели довѣрието на Високата порта, да отстрани досущъ гръкоманската опасность т. е. да обедини черковно цѣлия народъ — тази готовность не е била нито неоправдана, нито безнадеждна.

 

Но самото това здраво благомислие на екзархийскитѣ идеолози е криело заченкитѣ на ново и не по-малко опасно народно дѣление, отколкото е било черковното.

 

Западна Европа се тресе отъ идеитѣ на новото време. Гражданскитѣ борчески кипежи тамъ проникватъ и въ Русия. А тукъ добиватъ образование преднитѣ редове на новитѣ български поколения. И идеитѣ на запада се пренасятъ отсамъ Дунава. При това зачестилитѣ победоносни руско-турски войни, като разоряватъ и обезвѣряватъ владетелитѣ турци, надъхватъ заробенитѣ християнски народи съ надежда за близка избава.

 

Така новитѣ поколения въ България изпадатъ въ политически кипежъ: въорѫжената борба

 

 

12

 

срещу турското владичество става въжделение на самитѣ широки народни маси.

 

И кипва непримиримо гражданско дѣление. Политическото благомислие — чрезъ легална дейность да се постигне черковно обединение на нацията — бива обявено за гражданска низость: благомислящитѣ се клеймятъ като „турски мекерета". А благомислящи сѫ владицитѣ, свѣтскитѣ екзархийски идеолози и комай цѣлата 80,000 българска колония въ Цариградъ — представителитѣ и рѫководителитѣ на българското национално стопанство! И тѣ отстояватъ, разбира се, своята политическа правота : за тѣхъ разшеталитѣ се изъ мирния народъ бунтари сѫ „луди глави", „чапкъни", че дори и... турски агентъ-провокатори! [1].

 

 

1. Цѣли 20 годиии следъ освобождението на България известниятъ голѣмъ капиталистъ въ Казанлъкъ Димитро Папазоглу твърдѣше досущъ искрено, въ най-топли разговори, че Василъ Левски билъ. . . турски шпионинъ! А тоя Димитро Папазоглу бѣше такъвъ горещъ българанъ. че свърза името си съ най трогателния исторически актъ при оформянето на Източна Румелия. Папазоглу е билъ депутатъ, избранъ редовно въ Казанлъшката околия, значи, ползувалъ се е съ почить въ народнитѣ маси. Преди да се открие първото народно събрание въ Пловдивъ, българскитѣ депутати се събрали на съветъ, да обмислятъ положението. Дипломатитѣ сѫ били изработили такъвъ Органически уставъ за Румелия, че българитѣ сѫ могли да заематъ всички министерски постове („директори"), само ако българскитѣ депутати сѫ били два пѫти повече отъ малцинствата. А тѣ сѫ били съ единъ — двама по-малко отъ исканото число. Но въ свикания частенъ съветъ младиятъ депутатъ отъ Старй-Загора Иванъ Салабашевъ — ученъ математикъ — намѣрилъ такъва формула за гласуване, че българскитѣ депутати можело да се укажатъ два пѫти повече отъ малцинствата. Отъ всички събрани само Папазоглу е подкрепилъ млядия човѣкъ. И когато намислената отъ математика формула успѣла, та българитѣ сѫ обезличили малцинствата, вечерьта тѣ си устроили веселие комай изцѣло за смѣтка на Димитро Папазоглу!

 

 

13

 

Ето избухналото така гражданско дѣление още преди освобождението ни е предметъ на разисквания и препирни дори до днесъ. Правятъ се два извода:

 

1) Първитѣ наши владици сѫ се издигнали като такива при Вселенската патриаршия, та сѫ имали отрицателнитѣ качества на гръцкитѣ владици: безъ национално чувство, себични, „турски еветчии (угодници)". Затова тѣ, макаръ да сѫ се обявили за българи, не сѫ съумѣли да се приобщатъ къмъ народа си, да станатъ негови плъть и кръвь, та сѫ изгубили всѣко обаяние срѣдъ маситѣ.

 

2) Българскитѣ заможни слоеве сѫ се състояли отъ изедницитѣ чорбаджии, които сѫ били органически намразени отъ народа. Затова щомъ владицитѣ ни сѫ се явили и следъ освобождението подъ рѫка съ чорбаджиитѣ, народътъ ги е осѫдилъ.

 

 

II.

Народъ и черква.

 

Турското държавно разложение — следъ вѣкове владичество — не е могло да не се отрази и върху организацията на подвластнитѣ народи. У насъ и до днесъ се предаватъ отвратителни анекдоти за нравитѣ на гръцкитѣ владици. Но въпрѣки голѣмото разложение, трѣбва да се признае, че нито на турскитѣ държавни органи, нито на патриаршиския клиръ не липсва национално чувство и гордость, доходящи до саможертва. При

 

 

14

 

гръцкитѣ освободителни движения по заповѣдъ на Високата порта цариградскиятъ „Вселенски" патриархъ е билъ обесенъ предъ патриаршията — за проявенъ непоколебимъ национализъмъ. По сѫщия редъ при нашитѣ освободителни движения първиятъ ни екзархъ Антимъ бѣ низвергнатъ отъ своя санъ и заточенъ въ Анкара — сѫщо за непоколебимо народностно чувство. Едновременно Търновскиятъ митрополитъ Климентъ Браницки е авторъ на повестьта „Нещастна фамилия" и на драмата „Иванку" — две словесни творения, които сѫ възбуждали народностно чувство въ поколенията у насъ тъй, както не е постигалъ никой отъ нашитѣ свѣтски будители. Че и до днесъ доблестното гражданско държание на 90 годишния Симеонъ Преславски не намира съперникъ.

 

Така допущането, че нашитѣ владици, като изходящи отъ патриаршеския клиръ, били носели отрицателнитѣ качества на гръцкитѣ такива (били турски угодници), — това допущане не отговаря на историческата истина, а при това крие незаслужена обида еднакво и за патриаршеския, и за екзархийския клиръ.

 

А все пакъ не може да се отрече: ето, народътъ ни остава и до сега чуждъ на религиозната обрядность и авторитетътъ на черковнитѣ ни иерарси въ свѣтския животъ на България е досущъ незначителенъ.

 

Не се ли длъжи това странно явление все пакъ на дълготрайното наше духовно робство подъ Вселенската патриаршия? Не е ли отблъснатъ народътъ ни отъ черковната обрядность само поради духа на срѣдновѣковенъ теократизмъ (власть развратна,

 

 

15

 

сребролюбива и пакъ абселютична), какъвто действително е царялъ по цѣлата иерархична стълбица на Вселенската Патриаршия?

 

Ще трѣбва да се повтори и да се подчертае: гръцкото черковно владичество въ българскитѣ области е било относително. По нашитѣ градове и села сѫ се рѫкополагали за свещенници само българи. И богослужението въ по-голѣмата часть отъ земитѣ ни се е водило неизмѣнно на славянобългарски езикъ (гърцизмътъ е взелъ връхъ и то въ по ново време — само въ градоветѣ). Наистина за духа и морала у така подбираното българско духовенство подъ гръцката Патриаршия би могло да се приложи правилото „рибата се отъ главата вмирисва". Обаче не въ това трѣбва и не въ това може да се търси произхода на странната общебългарска поговорка „вържи попа, да е мирно селото". Патриаршескиятъ духъ и моралъ витаеше въ черквитѣ и на нашитѣ съседи: гърци, сърби, румъни. Но срѣдъ тѣхъ свещенникътъ не е предметъ на такива унизителни и отвратителни анекдоти, както е това у насъ.

 

Българскитѣ народни маси (комай въ всичкитѣ наши области) сѫ преживѣли презъ срѣднитѣ вѣкове религиозенъ мистицизъмъ. Богомилскитѣ ереси сѫ вълнували народа ни презъ три вѣка. Борбата срещу тѣхъ се е водила, разбира се, отъ официалната черква. И на лице въ борбата е билъ свещенникътъ. Ето въ тази борба най-после ереситѣ сѫ взели върхъ. И навѣрно, тогава е потрѣбвало „да се върже попа, за да е мирно селото".

 

И до днесъ мужду народитѣ въ Балканския полуостровъ, ние, българитѣ, по духъ сме най-сродни

 

 

16

 

съ сериозна, осмислена религиозность. Знае се лекото и животинско отнасяне къмъ символитѣ на религията и къмъ емблемитѣ на черквата у сърби и у румѫни. У тѣхъ сексуалнитѣ псувни се сипятъ и върху всичко свещенно. Не сѫ много по-сдържани въ това отношение и другитѣ на гледъ дълбоко религиозни наши съседи: гърци и турци. При най-малкото кипване гъркътъ сипе сексуални псувни „теосу, стравросу, панагиасу" („Бога, Кръста, Св. Богородица"). А турчинътъ реди „Алахъни, Кандилини" („Бога, Кандилото"). Ние, българитѣ, не можемъ дори да слушаме това. Наистина, и руситѣ (у които сексуалнитѣ псувни сѫщо сѫ въ употрѣба) не псуватъ символитѣ на религията и черковнитѣ емблеми. Но не е ли и Русия отъ вѣкове люлка на дълбоко мистични сектантства? За всѣки случай и до днесъ сърбитѣ въ Косово и въ Босна (области, които презъ срѣднитѣ вѣкове сѫ били обхванати отъ българското богомилство) се отличаватъ отъ шумадийскитѣ сърби по това, че и тѣ, като насъ, не търпятъ сексуалното охулване на черковнитѣ символи и емблеми. Покрайнината Черна, източно отъ Парачинъ въ Моравско, е заселена презъ 18 столѣтие отъ косовски сърби. Тѣ сѫ вече отъ цълъ вѣкъ подъ властьта на шумадийскитѣ сърби. И пакъ се чуждятъ отъ тѣхъ — гнусятъ се отъ „циганскитѣ" имъ псувни.

 

Ако е вѣрно, че реформаторството въ Западна Европа води началото си отъ българското богомилство, позволено е да допуснемъ, че последното у насъ би се изработило въ нова — по-друга отъ православието — черква. Но погромътъ

 

 

----------

 


СТЕФАНЪ СТАМБОЛОВЪ

Депутатъ 1877 год.

 

 

17

 

на първото българско царство — следъ страшнитѣ опустошения на руския князъ Свѣтослава; последвалитѣ отчаяни войни на Самуила; византийското робство; новитѣ нахлувания на кумани и татари и съкрушителното турско завоевателство най-после, — всичко това е разнебитило племето. Спрѣлъ е постепенно всѣкакъвъ духовенъ животъ въ страната. И маситѣ наново сѫ се свили подъ официалната черква. Обаче, преживѣнитѣ презъ три вѣка богомилски ереси толкова сѫ измѣнили психологията на народа ни, че той и до сега е студенъ, е нехаенъ къмъ религиозната обрядность въобще. Надали има другъ народъ срѣдъ християнския миръ, въ който да сѫ на лице толкова много малки и голѣми поселища безъ черква, дори безъ параклисъ, както е това у насъ! (Селото Угарчинъ въ Северна България, което по статистиката брои 9,000 жители, значи, по-голѣмо е отъ повечето наши околийски градове, нѣма и до днесъ черква !).

 

Въ нашитѣ борби за черковна независимость има моментъ, когато ясно поличва плитката, формалната връзка на българската душа съ черковната обрядность. Напомнямъ Унията съ Римската черква. Тя веднага се пригръща отъ населението ни въ затънтени кътове — Кукушъ, Малко Търново. И това се извършва досущъ искренно: откѫсналитѣ се отъ православната черква пасоми оставатъ въ унията и до сега! Каточели наистина православната черква е само гръцка, а не и българска!

 

Борбата ни за черковна независимость е придружена съ политическа ненависть къмъ гърцизма. Но основната подбуда е — липса на благоговение

 

 

18

 

предъ официалната черква, или налична слаба привързаность къмъ нея. И само затова обоянието на българския клиръ срѣдъ народнитѣ маси у насъ нѣма черковно-религиозенъ характеръ. А нали въ свѣтскитѣ работи е таченъ само тоя, който отговаря на дадени настроения? И на това ще трѣбва да се дължи лекото минаване въ опозиция на голѣмото мнозинство представители още въ нашето Учред. Нар. събрание: тамъ настроенията сѫ се създали отъ побуди строго стопански и строго материялни. Проговорили сѫ основнитѣ потици въ българската битова гражданственность. А тѣ сѫ познати и сѫ общи за нашия човѣкъ отъ всички покрайнини. Българинътъ се движи отъ едно неусипно въждаление: „свое да имамъ, свое да работя, господарь да съмъ си" (Вижъ книгата си „Реформаторъ").

 

 

III.

Българска битова гражданственность.

 

Биографитѣ на Георги (Сава) Раковски — начинательтъ на нашата организирана борба съ орѫжие срещу турското владичество — намиратъ, че когато учениятъ немирникъ най после се е върналъ въ родния си градъ (Котелъ), той тамъ заварилъ граждански борби. Градътъ билъ раздвоенъ: надигала се „сиромашка партия" срещу „богатска" т. е. народътъ се подигналъ срещу чорбаджиитѣ. Това е било още въ половината на миналия вѣкъ (значи, много по-рано отъ епохата, която е залѣла и източна Европа съ идеитѣ на Френската революция). Чорбаджиитѣ наковладили предъ турската

 

 

19

 

власть както учения немирникъ Раковски, така и баща му, та тѣ били хвърлени въ затворъ за много години. . .

 

Подобно явление въ българския общественъ животъ подъ турското владичество се опита да даде и покойниятъ писатель П. Ю. Тодоровъ въ драмата си „Първитѣ". Събитието е пакъ отъ срѣдата на миналия вѣкъ. То е изъ живота на друга наша паланка — Елена, родниятъ градъ на поета. П. Ю. Тодоровъ бѣше съ европейско образование човѣкъ. Той и самъ произхождаше отъ чорбаджийски родъ. И „първитѣ" борби, споредъ него, въ Елена сѫ били „идейни" т. е. за свобода, за просвѣта, за гражданственость. А действителностьта е по-друга. Споменитѣ сѫ още живи въ Елена и позволяватъ проучване. Не тъкмо нови идеи, свободолюбие и нова гражданственность сѫ се зародили въ градеца къмъ половината на миналото столѣтие. Борбата е възкипѣла по строго стопански пѫть. Тя е била срещу явна и кървава експроприяция на общински, черковни и частни гори, ииви, ливади и дворища — експроприация организирана и проведена отъ еленскитѣ първенци презъ периода на улегване следъ страшнитѣ кърджалийски времена. Европейскитѣ владения на Отоманската империя сѫ били въ пълна анархия, централната власть е била за моментъ безпомощна. Но накрай Цариградското правителство взема връхъ. Това, обаче, дълго не се е чувствувало въ отдалеченитѣ краища, особено изъ планинитѣ: тамъ голѣмитѣ поселища все още поддържатъ свои въорѫжени банди за защита отъ чужди грабители. А тъй като такива вече не се явяватъ, преднитѣ

 

 

20

 

хора въ поселищата почватъ да си служатъ съ въорѫжената (ужъ за обща защита) банда: превръщатъ се на безотговорни господари въ поселищата и се отдаватъ на системно заграбване черковни, общоселски и частни имоти. За тази цѣлъ по-смѣлитѣ граждани биватъ избивани единъ следъ другъ. А началникътъ на въорѫжената банда, макаръ и вчерашенъ пандуринъ, лека-полека се изравня по имотность съ своитѣ съдружници — чорбаджиитѣ [1].

 

Турцитѣ сѫ вършили заграбване (експроприация) на българскитѣ имоти презъ всички вѣкове на своето владичество. Но у раитѣ не е имало представа, че срещу турско грабителство е могло да се води каква да било легална борба. Настѫпило е фаталистично примирение: „сила му е, — турчинъ е".

 

Но между самитѣ раи се е дошло до пълно изравняне: срѣдъ тѣхъ нѣма по-голѣмъ и по-малъкъ,— всички сѫ безправни. И затова когато понѣкога грабителството е ставало отъ рая срещу рая, всѣкога е проговорвало обичайното право: общественото миение, лична отмъстителность и пр. Ако грабительтъ е съумѣвалъ да си опре гърба о турчинъ, народътъ е отсичалъ: нѣма управия! („Когато сѫдията ти е даваджия, Господь да ти е ярдъмджия"). И ограбениятъ е прибѣгвалъ до

 

 

1. Началникътъ на въорѫжената банда въ Елена си е издигналъ въ югоизточния край на града кѫща съ бейски чардаци. Тя стои и до сега, но е запустѣла. „Наказа го богъ", — разказва населението; — „пресуши му корена! Той изби сумата свѣтъ — за да насити и чорбаджии, и себе си съ сиромашко благо".

 

 

21

 

неписания наказателенъ кодексъ: жестоко е пакостилъ на грабителя си (корени му лозето, измушква му добитъка, подпалва го).

 

При тѣзи наслоени отъ вѣкове нрави, не е било лесно да се прокара такова системно грабителство, каквото се е почнало отъ чорбаджиитѣ непосрѣдно следъ кърджалийскитѣ ужаси. И затова тѣзи грабителства сѫ били придружавани съ мѣрки, които сѫ задушили обичайното право и неписания кодексъ въ нравитѣ на населението. Въвело се е — чрезъ кърваво насилие — средновѣковенъ редъ: пълно подчинение предъ чорбаджиитѣ, подчинение като предъ турци!

 

Но нали ? — това е могло да върви тъй само презъ периода на колеблива държавна власть. Щомъ, обаче, тя се е затвърдила, у населението въ българскитѣ поселища е проговорила пакъ българската битова гражданственносъ. А основнитѣ побуди въ нея сѫ: всѣки да си е господарь („свое да имамъ, свое да работя, господарь да съмъ си").

 

Странно е, наистина, какъ е могло въ единъ народъ, който е комай изцѣло превърнатъ на турски ратаи, да се запази такъвъ психиченъ стимулъ въ трудовия животъ! Та това стремление къмъ стопанска свобода у всѣки отдѣленъ семейникъ не е на лице въ никой другъ народъ (не е въ такава стенень поне, както е у насъ).

 

Презъ срѣднитѣ вѣкове въ нашия животъ сѫ на лице масови противодържавнически увлечения. Богомилството се изработва въ социално движение. Имаме дори богомилска република около Месемврия. Отъ нея ще да сѫ били

 

 

22

 

прогонени, разбира се, болѣритѣ, монастиритѣ, духовенството . . . Всичко това е довело до общодържавническа мѣрка: за да се пречупи богомилското противодържавно (центробѣжно) стремление, отменени сѫ — гласно или негласно — леннитѣ владения на болѣритѣ, т. е. признало се е онова, което селата вече сѫ извършили на много мѣста, като сѫ разпредѣлили господарскитѣ земи между тѣзи, които сѫ ги работили. Така създаденото дребнособствено стопанство е въвело въ духа и въ бита на народа ни индивидуализиранъ демократизъмъ.

 

Завоевателитѣ турци, обаче, сѫ идѣли като военна орда: завладѣнитѣ земи се считатъ за прѣка собственость на турския султанъ, който при различни случаи раздава на заслужилитѣ си войскари „чифлици" на ленно владение. Значи, въвежда се наново онова стопанско робство, срещу което българскитѣ маси презъ вѣкове сѫ се борили първоначално съ мистицизма на религиозници (сектанти), а после и съ опредѣлена социалъ-политическа идеология. При това новитѣ турски „болѣри" сѫ идѣли сравнително съ много по-примитивенъ религиозенъ култъ и съ досущъ азиятски стаденъ (не индивидуализиранъ) битъ. Така сѫ се сблъскали два коренно различни по езикъ, религия и битъ народи. Налагало се е победенитѣ да се примирятъ. И това би станало, ако при турското нашествие нашитѣ области сѫ били по-гѫсто населени. Постояннитѣ войни преди това, обаче, и непрекѫсванитѣ грабителски нахлувания на кумани, татари, гузи и пр. е разредило поселищата. Така при турското завоевателство — и при

 

 

23

 

постепенното имъ настаняване съ своя общественъ строй и битъ по нашитѣ поселища, — българскитѣ челядници сѫ се изтегляли — явно или скрито — изъ планинскитѣ пущинаци. Така създадениятъ духъ и битъ на индивидуализеранъ демократизъмъ у българитѣ не се е накърнявалъ. Но той е добивалъ и антисоциална черта. У българитѣ нѣма вече единство, тѣ сѫ лишени отъ държава, отъ родина, отъ всѣко право. Не сѫ сигурни дори въ новозаселенитѣ планински пущинаци: завоевательтъ прониква постепенно и въ тѣхъ, та едно следъ друго — презъ вѣковетѣ — заграбва горитѣ и пасбищата. И ето нашиятъ човѣкъ прислиза до максимата: „всѣка коза за свой кракъ"...

 

Тѣзи сѫ основнитѣ черти на българската битова гражданственность. И тѣ ще сѫ проговорили въ нашитѣ народни маси, щомъ животътъ е улегналъ следъ кърджалийскитѣ ужаси. Чорбаджиитѣ вървятъ подъ рѫка съ властнитѣ турци, но сѫ сѫщо раи т. е. сѫ еднакво безправни предъ законитѣ въ Турция, както и всички раи. Прочее срещу тѣхъ може българинътъ да поведе легална борба. И тази борба се повежда — надъхана вече не само отъ българската битова гражданственность, но и отъ придобитата презъ робството нова антисоциална черта — „всѣка коза за свой кракъ". Срѣдствата, не се подбиратъ: и чорбаджии, и тѣхнитѣ противници пропълзяватъ предъ властнитѣ турци: Първоначално турцитѣ държатъ за чорбаджиитѣ, тѣ сѫ окървавени при грабителствата на обществени и частни имоти, та добиватъ наистина обликъ на „нерязани турци". Но скоро тѣзи господарски

 

 

24

 

елементи срѣдъ българитѣ биватъ изоставени отъ турската власть. Империята е централизирана, Цариградското правителство се облѣга на многобройна постоянна армия, а държавнитѣ каси сѫ досущъ изпразнени — следъ страшното гражданско размирие презъ нѣколко десетки години. Трѣбва да се потърси данъкоплатецътъ! А поради архаичната данъчна система въ империята — плаща се десетата часть отъ произведеното, — държавнитѣ каси чакатъ постѫпления не отъ земевладелцитѣ и лихваритѣ, а отъ производителя. И затова властитѣ трѣбва да се явятъ въ защита на последния, както за да е обнадежденъ той въ труда си, така и за да е платежоспособенъ. [1]

 

Така работнитѣ маси скоро почувствуватъ своята цена предъ държавата и открито се надигатъ срещу чорбаджиитѣ. А турската власть не се колебае; тя почва да се намиса досущъ азиатски въ защита на производителя: „пашитѣ" покачватъ на вѫже (безъ сѫдъ!) нагрозени и наковладени отъ „сиромаситѣ" чорбаджии. Това става на мѣста дори съ турскитѣ спахии, какъвто е случаятъ въ Видинъ (Вижъ книгата ми „Реформаторъ").

 

Ето тѣзи сѫ и такива сѫ настроенията въ българскитѣ народни маси, отъ които се надъхва опозиционното мнозинство въ Учредителното Нар. Събрание.

 

 

1. Въ народнитѣ пѣсни на Бесарабскитѣ българи има поразително много данни за намѣсата на турската власть въ полза на производителнитѣ народни маси презъ първата половина на миналото столѣтие. Вижъ книгата ми „Нашиятъ народъ".

 

 

25

 

 

IV.

Появата на Стамболова.

 

Настроенията срѣдъ мнозннството въ Учредителното Народно Събрание не сѫ държавнически. Тѣ сѫ даже революционни. Но между представителитѣ нѣма нито единъ революционеръ! Хората просто сѫ се обявили за противочорбаджийска партия, каквато въ народа е сѫществувала и се е проявила вече отъ десетилѣтия. Водителитѣ на тази „противочорбаджийска" партия въ Учред. Нар. Събрание сѫ хората отъ черковнитѣ борби — еволюциониститѣ, създателитѣ на българската Екзархия. Значи, това е граждански елементъ, който е вече изпитанъ и е годенъ за държавничество. Но той сега е изпадналъ въ особена противочорбаджийска възбуда. Т. е. прилѣлъ се е къмъ наличнитѣ въ народа настроения противъ господарския слой въ страната. А такова настроение се счита за противодържавническо въ цѣлия цивилизованъ свѣтъ! И затова токущо доведениятъ князъ Батембергъ не дига довѣрието си отъ представителитѣ на ония политически срѣди, които сѫ противъ царящия въ народа духъ: на власть остава старото консервативно министерство.

 

Князъ Батенбергъ и рускитѣ генерали, вѣрни на гражданственостьта въ странитѣ, отъ кѫдето идатъ (Русия и Германия), не сѫ въ състояние да вникнатъ, какъ може да се повѣри устройството на една нова национална държава въ рѫцетѣ на нѣкакво безлично мнозинство, което отрича имотнитѣ си първенци.

 

Не сѫ въ състояние да вникнатъ въ това и

 

 

26

 

представителитѣ на западнитѣ европейски сили. Сѫщото е дори съ нашия български историкъ — младиятъ чехски ученъ Д-ръ Константинъ Иречекъ.

 

Никой не подозира историческата трагедия, преживѣна отъ народа ни презъ нѣколковѣковното турско владичество, а именно, че у насъ постепенно и съ голѣми жестокости е прокарано стопанско — правно повръщане назадъ: възстановено е срѣдновѣковното ленно владение на земитѣ отъ нови чуждоплеменни боляри — турскитѣ бегове.

 

Освободителитѣ — руси, чужденецътъ князъ, учениятъ чехъ Д-ръ Иречекъ, европейскитѣ дипломати, — никой не подозира тоя исторически трагизмъ у насъ. И всички се движатъ отъ ония разбирания, които сѫ въ тѣхнитѣ страни: земята се владее — и, значи, трѣбва да се владее ! — ако не отъ привелигировани слоеве, то поне отъ заможнитѣ такива. А широкитѣ селски народни маси сѫ „мужици", сѫ плебеи или само изполичари . . .

 

При това въ най-ново време край държавното централизиране на Турция (презъ Кърджалийската епоха) Високата порта извършва единъ актъ отъ стопанско правенъ характеръ, който е убийственъ за народа ни. До 1857 година земитѣ въ Турция се владеятъ отъ султана и всички чифлици сѫ само ленно, значи не наследствено владение на всевъзможнитѣ бегове и паши. И ето съ държавенъ актъ отъ горнята дата тѣзи владения се превръщатъ на крепостни т. е. леннитѣ владетели на чифлицитѣ ставатъ пълноправни тѣхни господари. Така въ Турция чифлицитѣ вече може да се купуватъ и продаватъ. И въ 1859 година въ Цариградъ почватъ да издаватъ крепостни владала за чифлицитѣ. А турскитѣ

 

 

27

 

аграри (бегове, паши и всевъзможни султанши) сѫ отдавна въ пъленъ декадансъ (разложение, израждане): живѣятъ въ римско разточителство и се разоряватъ. И почватъ да продаватъ чифлицитѣ. Това настървява заможнитѣ християнски слоеве (че и еврейскитѣ такива): тѣ се втурватъ да купуватъ земи. Тогава проговорва битовото чувство и у българскитѣ селски маси. Чифлицитѣ, които турскитѣ бегове продаватъ, сѫ българска селска „бащиния": защо тя да мине въ „чужди рѫце" ?

 

Ето тази е скритата пружина въ българскитѣ масови възстания. Тя е открито изразена въ голѣмата Бѣлоградчишка буна и пакъ тя движи селскитѣ маси въ Старозогорско при опита за възстание презъ 1875 г.

 

Петко Каравеловъ, „бащата на Българската Конституция", е вице-губернаторъ въ Видинъ, преди да се яви на Учредителното Народно събрание въ Търново: той е проучилъ народнитѣ въжделения, осветени съ много кръвь, та сега тѣхъ иде да застѫпи въ устройството на новата българска държава [1].

 

А Стефанъ Стамболовъ е организаторътъ на селскитѣ маси въ Старо-Загорско, та сѫщо е надъханъ съ въжделенията на тѣзи маси.

 

Всичко това обаче е било непознато и чуждо за разбиранията на рускитѣ генерали въобще и частно за тѣхнитѣ боравения въ стопанското устройство на новосъздадената България. Тѣ, рускитѣ

 

 

1. Вижъ „Реформаторъ — Петко Каравеловъ, психологически очеркъ". Плѣвенъ, 1934 г.

 

 

28

 

инструктори, сѫ схващали задачата си така, както само сѫ могли съ известния духъ въ теократично-деспотическа Русня. По тѣхно уразумѣние, въ Турция презъ вѣкове сѫ били господари паши и бегове (тѣ сѫ владѣли чифлицитѣ, събирали сѫ данъцитѣ, устройвали сѫ предприятията и сѫ раздавали „доходнитѣ" служби). И щомъ България се освобождава, та турскитѣ паши и бегове се прогонватъ, то тѣхното мѣсто трѣбва да се заеме отъ български такива. Нищо повече!

 

Ето така сѫ могли да разбиратъ строителската си задача рускитѣ инструктори. И така сѫ действували тѣ: държавната власть зъ България е оставала — и трѣбвало е, навѣрно, за винаги да остане! — въ рѫцетѣ на имотнитѣ първенци. Нито князътъ, нито рускитѣ инструктори подозиратъ, че съ това тѣ предизвикватъ на открита борба не само дръзко лѣвичарскитѣ кадри на българската гражданственность, но и голѣмото мнозинство отъ българския народъ.

 

Българското духовенство и българскитѣ имотни първенци сѫ заели властно положение срѣдъ народа си въ най-ново време. Това е станало презъ бавната обнова на азиатски деспотичната турска държава. И затова българскитѣ предни слоеве носятъ печата на турцизмъ въ своя духъ, т. е. тѣ сѫ надъхани съ известно незачитане (гледане извисоко) къмъ народнитѣ маси. Естествено, тѣзи последнитѣ чувствуватъ това и, по сила на особенната българска битова гражданственность, отвръщатъ на първенцитѣ си съ студенина, че дори съ скрита вражда. При това въ най-ново време (презъ периода на възстанията) въ страната зрѣятъ

 

 

29

 

борчески водители, които сѫ изцѣло надъхани не само съ български националенъ романтизмъ, но и съ новитѣ идейни вѣяния на Френската революция, които съвпадатъ съ особеноститѣ на самобитната българска гражданственность. Тѣзи борчески елементи сѫ непримиримо враждебни къмъ турцизиранитѣ по духъ господарски слоеве и правятъ всичко, за да подбиятъ авторитета имъ срѣдъ народнитѣ маси. Това дразни имотнитѣ първенци и духовнитѣ ерарси: тѣ несъзнателно се отчуждаватъ отъ народнитѣ въжделения или поне ги намиратъ за крайни и неразумни.

 

Нѣма съмнение, къмъ всичко това ще трѣбна да се добави и спекулативниятъ усетъ на заможнитѣ слоеве. Въ страната предстои голѣма имуществена пертурбация: едрото земевладение или ще се раздроби, или ще мине, като едро, въ български рѫце. И въ двата случая ще иматъ думата тѣ, заможнитѣ слоеве. Защото чифлииитѣ сѫ вече частни имоти съ крепостни владала, та ще трѣбва да се купуватъ. . . За психологията на имотнитѣ люде другъ начинъ нѣма: революционнитѣ пѫтища за тѣхъ сѫ грабежъ. . .

 

Ето такива сѫ явнитѣ и скрити подбуди, които въздействуватъ върху новосъздаденитѣ български дворцови крѫгове. И следъ закриването на Учредителното Народно събрани властьта бива оставена пакъ въ рѫцетѣ на консерваторитѣ: тѣ произвеждатъ изборитѣ за първото въ България законодателно народно събрание. А това е вече много! Скача на кракъ всичко борческо въ страната. И се раздвижватъ широкитѣ маси.

 

Този е точниятъ моментъ на Стамболовата

 

 

30

 

поява срѣдъ очерталитѣ се вече партийни борби следъ Учред. Нар. събрание. Той е въ своята стихия: съзнава, че е повиканъ отново на голѣмо дѣло. Защото като началникъ въ министер. на вѫтрешнитѣ дѣла, неговото око ще е следило непосрѣдно разрастването на онова лакомство за заграбване на турски земи и имоти, което постепенно е обхващало по-заможнитѣ български слоеве. При това отъ Ромѫния, че дори и отъ Виена сѫ прилѣтѣли смѣли аферисти и гешефтари, които сѫ подушили предстоящата коренна имущественна пертурбация въ новосъздаваната национална държава. Говорело се е вече за откриване на частна банка съ внесени капитали отъ 10,000,000 рубли — все за спекулиране съ турскитѣ боейски чифлици. Вече се е развъртѣлъ открито съ своя спекулативенъ духъ и голѣмата българска гешефтарска фигура Хадженовъ, (който е почналъ своята кариера въ страната на „боеритѣ" — Румѫния).

 

Стамболовъ — едвамъ стѫпилъ въ 24 годишна възрасть —ще да се е чувствувалъ, на вѣрно, по-старъ политикъ и отъ най-старитѣ тогава въ страната И ще да е следилъ работитѣ на Учред. Нар. Събрание съ окото на менторъ. Тамъ Петко Каравеловъ, Драганъ Цанковъ и дѣдо Славейковъ сѫ застѫпвали духа и въжделенията на народнитѣ маси точно тъй, както ги е разбиралъ и Стамболовъ като апостолъ на възстания. И защото князътъ и руситѣ сѫ вземали страната на спекулантитѣ и сѫ оставили консервативното министерство да произведе изборитѣ за първото законодателно народно събрание, то той, Стамболовъ, решава: ще пометемъ консерваторитѣ!

 

 

31

 

 

V.

Стамболовъ опозиционеръ.

 

Така изборитѣ за първото българско законодателно народно събрание се произвеждатъ при раздухани страсти. На кѫде ще потръгнатъ народнитѣ маси ? Обаянието отъ руското освобождение все още стои надъ всичко друго. Къмъ това се е добавило и общото вдетиняване отъ появата на свой български князъ. А отъ името на руситѣ и на нашия князъ излиза консервативното правителство въ изборитѣ съ свои кандидати.

 

Срещу тази чувствена стена стоятъ популярнитѣ срѣдъ народа Дѣдо Славейковъ и Драганъ Цанковъ. Къмъ тѣхъ е добавено сега и името на Петко Каравеловъ — братътъ на Любена, дългогодишниятъ шефъ на революционеритѣ.

 

Прочие, кое влияние ще вземе връхъ, на кѫде ще се наклони масовото увлечение?

 

У насъ дори и сега мѫчно може да се предвиди резултатътъ отъ едни избори. А тогава — при първитѣ законодателни такива въ страната — неизвестностьта ще да е била още по-пълна.

 

Наистина, изъ по културнитѣ паланки маситѣ отдавна сѫ били политически самоопредѣленн: тѣ сѫ противъ чорбаджиитѣ. Но безчисленитѣ села, пръснати изъ горитѣ и пустиннитѣ разхълмения на Дунавската равнина, тѣ дали сѫ чули нѣщо за дѣлението въ Учред. Нар. Събрание? Навѣрно, за тѣзи затънтени села сега нѣма друго, освенъ българско управление, подъ което тѣ ще да сѫ разбирали князътъ и рускитѣ генерали . . . И после: турското население въ княжеството тогава е още

 

 

32

 

тъй компактно, че брои надъ половинъ милионъ. А за турцитѣ опозиционерството бѣше нѣщо неразбираемо: тѣ винаги и до единъ бѣха съ „хйокюмата" (съ властьта).

 

Такова е положението.

 

И все пакъ Стамболовъ заявява на Божила Райнова:

 

— Ще пометемъ консерваторитѣ!

 

Борческа екзалитация ли е това у бѫдащия държавникъ и диктаторъ или е изразъ на твърда увѣреность у единъ политически водитель, който здраво чувствува народа си и безпогрѣшно преценява политическия моментъ?

 

Ако сѫдимъ по резултата отъ изборитѣ (консерваторитѣ сѫ бити), ще трѣбва да приемемъ последното допущане.

 

Обаче, Стамболовъ, макаръ и тъй младъ, е ималъ вече случай да преживѣе дълбоки разочарования като водитель на народни маси. При това той е човѣкъ на проникновение. И не е допустимо, да е билъ увѣренъ въ изборния успѣхъ тъй, както се е представилъ на Божила Райнова.

 

Така трѣбва да се обясни и стратегията, която Стамболовъ е прокаралъ въ изборната борба сега. Той е успѣлъ да дигне на кракъ всичкитѣ свои села около Търново. Но е кандидатиралъ тукъ Драганъ Цанкова, Петко Каравелова и дѣдо Славейкова. А своята кандидатура е положилъ въ полутурския Русе . . .

 

Случаятъ е отъ психологическа важность: тази е първата стѫпка на Стефань Стамболовъ въ полето на легалнитѣ политически борби. Не оставя ли той себе си въ сѣнка и не издига ли

 

 

-----------

 

СТЕФАНЪ СТАМБОЛОВЪ

Председатель на камарата 1886 год.

 

 

33

 

на лице даже Драганъ Цанкова (къмъ когото не може да храни добри чувства по стара памятъ), само защото не е напълно увѣренъ въ общия изборенъ успѣхъ ?

 

Споредъ конституцията, изборитѣ ще станатъ съ прѣко гласуване на всички граждани, навършили 20 годишна възрасть. При такъвъ редъ Стамболовъ би билъ сигуренъ въ избора си само въ Търновско. Защо той не се кандидатира нѣкѫде въ околиитѣ тукъ? Очевидно, има мѣсто за неговата кандидатура въ голѣмия и гѫсто населенъ окрѫгъ, въ който той е най-популярниятъ човѣкъ — поне между борческитѣ елементи.

 

Да се говори за Стамболовъ, че не прави кариера въ живота, т. е. че не е кариеристь, е излишно. Кариеристи сѫ малкитѣ хора. Голѣмитѣ фигури въ живота чертаятъ несъзнателно своята кариера и тя стои надъ оная на кариериститѣ. А такъва своя кариера Стамболовъ е вече начерталъ толкова преди освобождението, колкото и при руската окупация. Защо ще се отказва той сега отъ нея и ще се туря въ сѣнка?

 

Загадката се крие въ неговитѣ 24 години. Споредъ констисуцията, кандидатътъ за нар. представитель трѣбва да е навършилъ 30 годишна възрасть. Стамболовъ не би се посвѣнилъ (както и постѫпва следъ своя изборъ !) да погази буквата на закона: — той чувствува своята самоцена и носи въ себе съзнанието, че е повече зрѣлъ политически отъ кой да е другъ въ страната. Прочее, формалното погазване на закона не го е смущавало. Но неговитѣ 24 години представятъ друго неудобство. Ако изборитѣ дадатъ мнозинство на консерваторитѣ, тѣ ще касиратъ Стамболова още въ първитѣ заседания на камарата. А то би било, преди всичко, обидно, унизително, уронваще. Обаче, не само това ще да го е смущавало. Най-после ако изборитѣ дадатъ консерваторско

 

 

34

 

мнозинство, той би могълъ и самъ да си сложи мандата, безъ да се яви въ камарата (както е случаятъ съ Д-ръ Константинъ Стоиловъ, който е само 25 годишенъ бива избранъ въ Шуменъ, но щомъ вижда че консерваторитѣ сѫ бити, слага си мандата).

 

Онова, което движи Стамболова въ тѣзи първи законодателни избори, е самата борба: тя трѣбва да се изнесе съ пълна сериозность! Консерваторитѣ може да излѣзатъ победители въ изборитѣ, това е допустимо. Но трѣбва да се вкаратъ въ събранието колкото се може повече приятели на народа! Затова щомъ Стамболовъ е само 24 год. и, значи, може основателно да бѫде касиранъ, ако консерваторитѣ наистина иматъ мнозинство, то — не бива той да ангажира едно мѣсто на сигурна либералска кандидатура, каквито сѫ търновскитѣ околии.

 

Само така може да се обясни Стамболовата „скромность" въ дадената изборна стратегия. Медната монета е размѣнна и е само за безпомощнитѣ въ живота. А Стамболова въобще не спада дори къмъ златнитѣ размѣнни монети ! И щомъ бива избранъ въ Русе, той се явява въ първото законодателно народно събрание като фурия (споредъ Д-ръ Иречека, въ едно отъ заседанията е взелъ 24 пѫти думата!). И се налага тъй, че когато се е провѣрявалъ изборътъ му — и е станало дума за неговата възрасть, — либералното мнозинство е оглушило

 

 

35

 

консерваторитѣ т. е. не е допуснало дебати. Самъ Дѣдо Славейковъ е взелъ думата и изхокалъ консерваторитѣ, като е далъ да се разбере, че Стамболовъ е избранъ за народенъ представитель още преди да се освободи България. . . Очевидно, Стамболовъ не е станалъ утекчителенъ съ своето „натурничество". Наопаки, веднага се е дошло до случай, когато и самитѣ дворцови крѫгове сѫ почувствували „младежа Стамболовъ" като действителенъ водитель на мнозинството въ Народното събрание.

 

 

VI.

Първо сблъскване. Бламъ на Каравелова. Потенциална сила на племето.

 

Петко Каравеловъ малко ще да е познавалъ индивидуалистичния бунтарски духъ на нашитѣ хѫшове, макаръ да е миналъ и самъ презъ руската нихилистическа школа. И навѣрно, отначало е билъ въ възторгъ отъ дръзкия, но съ широкъ духъ и голѣма ораторска дарба Стамболовъ. Скоро, обаче, и той, и Драганъ Цанковъ сѫ се видѣли зле попарени.

 

Либералното мнозинство въ първото законодателно Нар. събрание е бламирало най-после консервативното министерство. И князъ Батенбергъ се е видѣлъ принуденъ да повика избрания отъ сѫщото мнозинство представитель на камарата — Петко Каравеловъ — на преговори.

 

Каравеловъ е вече прекипѣлъ човѣкъ (36 годишенъ). Той е дошелъ въ България като славянофилъ. И сега, явилъ се въ двореца при князъ Батенберга да преговаря за съставяне на ново министерство,

 

 

36

 

той ще да е схващалъ, какви трудности му предстоятъ. Ясно е било за всички политици тогава, че нито князъ Батенбергъ, нито рускитѣ комисари и нито дипломатическото тѣло въ София сѫ склонни да предадатъ властьта на «празднословни демагози, които си играятъ съ простодушието на народа". Каравеловъ не е можелъ да не прецени тази атмосфера въ мѣродавнитѣ крѫгове. При това той по темпераментъ е държавникъ напълно отъ кариерата — въ най-добра смисъль. А е човѣкъ и на проникновение. Така той не би се колебалъ да шкартира предъ държавния глава много отъ онова, което се говори въ камарата, та да „превземе калето отъ вѫтре" т. е. да спечели разположението на двореца ако не въобще къмъ либералитѣ, то поне лично къмъ себе си.

 

Прочие, Петко Каравеловъ повежда съ князъ Батенберга преговори не за съставяне на министерство отъ либерали, а за „коалиционенъ кабинетъ" т. е. за кабинетъ въ съюзъ съ консерваторитѣ. И най-после приема много неизгодна комбинация: — дветѣ борящи се страни да бѫдатъ застѫпени въ новия кабинетъ като равни сили, нѣщо което далечъ не е отговаряло на действителното съотношение: консерваторитѣ сѫ били въ Народното събрание само малка групичка.

 

Ето съ такъво решение Каравеловъ се явява предъ частното заседание на парламентарното мнозинство, т. е. предъ либералитѣ. И преживѣва крахъ: бива бламиранъ. Стамболовъ е съвладелъ мнозинството и е опълчилъ всички срещу опортюнизма на Каравеловъ. Д-ръ Иречекъ отбелязва

 

 

37

 

случая въ своя „Български дневникъ" съ известно злорадство:

 

„Падането на Каравелова захванало въ недѣлното тайно заседание, гдето той никаквата не я свършилъ, тогава се указало, че истинскиятъ водитель билъ Стамболовъ"

(Д-ръ Иречекъ „Български дневникъ", томъ I, стр. 72).

 

 

Съ това се свършва животътъ на първото българско законод. нар. събрание: князътъ го разтурва. Д-ръ Иречекъ пакъ бележи въ своя дневникъ — сега вече презрително: „Русия не е освсбодила българитѣ, за да стане министръ изгонениятъ семинаристъ". Очевидно, за официалнитѣ срѣди Стефанъ Стамболовъ, 24 годишниятъ натурникъ депутатъ, е още само изпѫденъ семинаристъ...

 

Ние не знаемъ, дали самиятъ виновникъ на тоя безплоденъ свършекъ на първото българско законодателно събрание — Стамболовъ — не се е смутилъ отъ това. Но нѣма съмнение, че този е историческиятъ моментъ, когато князъ Батенбергъ и рускитѣ комисари за пръвъ пѫть се сблъскватъ съ нашата гражданственность, която е наслоена върху българскитѣ сектантски волнения презъ срѣднитѣ вѣкове, а въ ново време е надъхана отъ перихонскитѣ трѫби на ботевщината, като е калена и презъ турскитѣ кланета и пожарища.

 

*  *  *

 

Потенциялната сила на единъ народъ се застѫпва презъ сѫдбоносни времена отъ голѣма историческа личность. Петъръ велики въ Русия е

 

 

38

 

това, което Наполеонъ е въ Франция и Бисмаркъ — въ Германия.

 

Но може ли да има какво да било сравнение между тѣзи три универсални образи въ историята на човѣчеството?

 

Нали? — всѣки отъ тѣхъ въплощава волевата стихия и гения на своя народъ. Но докато самитѣ тѣзи народи може да се съпоставятъ, да се измѣрватъ сравнително и да се преценятъ т. е. да бѫдатъ очертани и подредени единъ до другъ по една сравнителна стълбица, — тѣхнитѣ въплощения въ стихийни исторически образи не се подаватъ на такъво съпоставяне. Петъръ велики, Наполеонъ и Бисмаркъ сѫ коренно различни по между си и по своитѣ основни черти сѫ досущъ чужди — като да сѫ различни величини. Може би, въплощението на всички духовни сили у даденъ народъ само въ една историческа личность представя такъво сгѫстяване на багритѣ, че не се подава на анализъ.

 

Но ако това е така съ въплощенията въ великитѣ народи т. е. ако между такива въплощения не може да става никакво сравнение, колко по-малко може да се допусне какъвъ да било паралелъ между застѫпника на духовната национална мощь срѣдъ единъ малъкъ народъ и — нѣкоя историческа фигура съ мирово значение.

 

Подчертавамъ това, за да кажа: ако Стефанъ Стамболовъ, като историческа фигура, действително въплощава духовната мощь на народа си, не бива той да бѫде сравняванъ не само съ подобни фигури въ историята на великитѣ народи,

 

 

39

 

но не бива да бѫде сравняванъ съ никого и отъ съвременницитѣ въ самия свой народъ.

 

А Стамболовъ действително застѫпва скритата духовна стихия на българизма. Само 18 годишно момче, той е вече фанатизиранъ като богомилъ въ нѣкакъвъ прудонизмъ и погнатъ отъ вещата въ работа си руска явна и тайна полиция, успѣва съ татарска непоколебимость да се укрие и после да се прехвърли въ Румъния като морякъ въ гръцки параходъ. А следъ не повече отъ две години го виждаме да е замѣстникъ на най-голѣмата въ оня исторически моментъ обществена фигура срѣдъ народа ни — Дяконътъ. Не, самото това начало вече показва, че сме предъ единъ общественъ възходъ на отдѣлна личность, която се очертава не само като нѣщо изключително, но и като феноменъ.

 

При това у Стамболова имаме и основната черта на универсалнитѣ исторически фигури. Той презъ цѣлия си животъ се движи и действува съ пълно съзнание на своята самоцена. Макаръ да не се подава на обществено мнение и да не се увлича отъ обществени настроения, той бива чувствуванъ комай винаги и всѣкѫде въ страната като националенъ вождъ.

 

Националенъ вождъ — едно голобрадо още момче !

 

Влиза, въпрѣки ранната си възрасть, въ първото законодателно народно събрание на освободената си родина, като незаконенъ депутатъ. Налага се на всички, обезличва установени вече водители и сплотява, надъхва, опълчва мнозинството отъ представителитѣ срещу княза, срещу

 

 

40

 

рускитѣ комисари, срещу европейската дипломация — бихъ казалъ, срещу цѣлъ свѣтъ... И директивата му е, на гледъ, абсурдна: той се движи — и води всички други! — по многовѣковния български максимализмъ: „или всичко, или нищо"...

 

Ето случаятъ съ провалянето на Петка Каравеловъ, който е човѣкъ комай съ черти на гениалность, а при това е държавникъ толкова непоколебимъ въ властническитѣ си предначертания, колкото е и реалистично гъвкавъ въ своя държавнически опортюнизмъ. Той уговаря съ двореца единъ кабинетъ, преходенъ отъ консерватизмъ къмъ либерализмъ. Какво по-разумно отъ това за ония дни на първи стѫпки въ свободния политически животъ? Но Стефанъ Стамболовъ се издига като фурия срещу това отстѫпление. Въ тоя моментъ той застѫпва съ цѣлия себе (съ разумъ, съ чувство, съ воля) ето това: „Не искамъ да знамъ разумно ли е: така трѣбва, — и нищо повече!" („Ако ще е, да е", „Съ половинъ хапка уста се не пълни", „така иска селото" и пр. български битови мѣрки).

 

Каточели Стамболовъ се движи отъ нѣкаква слѣпа народостна стихия, мистичната особеность на която застѫпва съзнателно и подсъзнателно. Защото той е неизмѣнно такъвъ и въ успѣхи, и въ злополуки. Нищо го непречупва! Огненъ облакъ да би се сипналъ върху главата му или да би той падналъ въ нектитѣ на пантера, пакъ до последния мигъ отъ живота си би обмислялъ (съ татарска упоритость и съ славянски наивитетъ), какъ да се спаси, и би напрегналъ сетни сили, за

 

 

41

 

да може действително да победи смърьта. Свѣткавична съобразителность и фаталистична вѣра въ успѣхъ при горещъ, комай южански темепераментъ, — такива сѫ рудиментитѣ въ тъй сложното инакъ естество на Стефана Стамболовъ.

 

 

VII.

Погледъ на водитель.

 

Стои открита, обаче, една сѫщина. Кое у Стамболова надвива: слѣпата духовна стихия ли (предусетъ, интуиция) или дейното съзнание (самокритика, резонъ и самовладение)?

 

Обдарената натура успѣва да стане творческа само, когато съгласува своитѣ разностранни способности и ги подчини на известна преценка върху обкрѫжаща го действителность (епоха и срѣда).

 

Провалянето на Петка Каравеловъ (и разтурването на първото Законодателно Народно Събрание) представя единъ решителенъ мигъ отъ новата политическа история на България. При тоя случай проявява ли Стефанъ Стамболовъ творческо достояние, т. е. като хвърля въ рискувана за държавата игра българския максимализмъ, той слѣпешката ли действува (по предусетъ, по интуиция) или влага въ постѫпкитѣ си и здравъ погледъ на водитель върху действителностьта ?

 

При изборитѣ за първото Закон. Нар. Събрание Стамболовъ действува предпазливо. Неувѣренъ е. Каточели не познава народа си и не знае нито на кѫде той ще клони, нито на какво е способенъ!

 

 

42

 

Това се дължи, може би, на обстоятелството, че Стамболовъ не познава голѣмата западна половина на България (която сравнително е най-малко турцизирана), а твърде добре познава източната (която пъкъ е подавена отъ турско население). Ако Стамболовъ познаваше н. пр. Видинския край, би оставилъ Петка Каравеловъ да се кандидатира тамъ, кѫдето този е много популяренъ, а самъ Стамболовъ би се кандидатиралъ въ Търновско.

 

Само така може да се обясни н(е)увѣреностьта на Стамболовъ при първитѣ законодателни избори. Следъ успѣха въ тѣхъ, обаче, за него нѣма колебание: той вече познава народа въ неговата цѣлость и знае, на какво може да се облѣга.

 

Прочие, смѣло може да се твърди, че при провалянето на Петко Каравелова, Стамболовъ действува не само по сила на слѣпа духовна стихия (предусеть), но и по сила на безпогрѣшенъ водителски погледъ.

 

Обаче и Петко Каравеловъ трѣбва да е увѣренъ въ подръжката на народнитѣ маси — следъ съкрушителната победа на „радикалитѣ" въ първитѣ законодателни избори. Защо, прочие, той отстѫпва предъ волята на княза? Дали Каравеловъ е слабодушенъ или Стамболовъ е непримиримъ поради липса на политическа гъвкавина?

 

Нѣма съмнение, Петко Каравеловъ е краенъ опортюнистъ. Но той е твърдъ въ заетата еднажъ идейна позиция и проявява непоколебимъ характеръ. Въ горния случай имаме само тактично отстѫпление: единъ практически компромисъ, а не идеенъ. Защо го прави Каравеловъ, а Стамболовъ

 

 

43

 

е тъй непримиримъ, че довежда работитѣ не само до партийна, но и до държавна криза?

 

Каравеловъ е реаленъ държавникъ. И стихията му е въ прѣкото властничество (чуждо му е всѣко теоретизиране; нѣма волята да напише дори една вестникарска статия; нѣколкото такива, издадени отъ негово име, сѫ само продиктувани отъ него, а не и написани!). Обаче, тоя деенъ държавникъ е прекаралъ две десетилѣтия кабинетенъ животъ въ Москва. А кабинетностьта е гледане на живота съ далекогледъ т. е. съ всестранна обективность. Затова Петко Каравеловъ и до края на своя животъ е строго правдивъ къмъ всѣкого и къмъ всички, въпрѣки своята южанска сприхавость. За него консерватори и либерали не сѫ партийници само — не! Тѣ сѫ и човѣци съ свои недостатъци и преимущества. И не рѣдко консерваторътъ е (като човѣкъ) за предпочитане предъ либерала. . . Въ това Петко Каравеловъ ще да се е убедилъ още преди освобождението на България. Той е дошелъ тогава да види престарѣлата си майка въ Копривщица, миналъ е презъ Цариградъ, а е ходилъ и въ Букурещъ при своя батю — революционера Любенъ Каравеловъ. Въ Цариградъ Петко Каравеловъ се е движилъ въ високитѣ крѫгове на нашитѣ еволюционисти („черковници"), за него пише дѣдо Симеонъ Преславски въ споменитѣ си отъ онова време. А въ Букурещъ е съветвалъ своя батю Любена да изостави революционерството (въорѫжената борба). Очевидно, Петко Каравеловъ е заплененъ отъ господарския слой въ страната (който е билъ на чело въ борбитѣ за черковна независимость). И

 

 

44

 

съ право. Въ черковническитѣ кадри на 80 хилядната тогава българска колония въ Цариградъ (а сѫщо и срѣдъ тия въ Пловдивъ) се е билъ вече изработилъ достолепниятъ типъ на българския имотникъ, търговецъ и капиталистъ. У тоя слой вече се очертаватъ известни благороднически белези: „на сѫдъ не ходи"; „не се заядай съ властьта"; „свидетели не търси" (правятъ си взаимно крупни парични услуги, безъ всѣкакви документи и на „четири очи"). Петко Каравеловъ ще да се е почувствувалъ подкупенъ отъ тѣзи качества на оформилитѣ се вече български господари. И при неговата правдивость на кабинетенъ човѣкъ той все ще да е вникналъ, че при централизираната и модернизирана Турция ролята на еволюциониститѣ е поне съ толкова голѣмо историческо значение, колкото е онова на революционеритѣ. Само така може да се обясни, че той въ Букурещъ съветва своя батю Любена, да изостави пѫтя на въорѫжената борба.

 

Така у Петка Каравеловъ нѣма застрастено партизанство срещу хората, които още въ Учред. Нар. Събрание образуватъ групата на консерваторитѣ. Наопаки той вижда поне у нѣкои хора около себе си (напр. у своя съперникъ въ водителството Драганъ Цанковъ) качества твърде отрицателни.

 

Ето, прочие, предпоставкитѣ, които обясняватъ решеностьта у Каравелова, да отстѫпи до тамъ въ преговоритѣ си съ князъ Батенберга, щото скланя на коалиция съ консерваторитѣ като ги счита за равна на либералитѣ сила.

 

 

45

 

А Стефанъ Стамболовъ нѣма тѣзи психологични предпоставки. Неговиятъ граждански духъ е оформенъ въ Ботйовския крѫгъ, който сипе гръмъ и молнии срещу „царе, папи, патриарси". Човѣкътъ все е още по психология хъшъ. И тази черта е на лице у него презъ цѣлия му животъ, въпреки наличния твърдъ държавнически разумъ. Стамболовъ години наредъ въ свободна България се държи далечъ не само отъ дворцовитѣ крѫгове, но дори и отъ София: стои въ Търноно, макаръ че е вече председатель на Народното събрание. Очевидно, човѣкътъ не може да се привие, да стане „официаленъ". Прочие, въ случая съ Петко Каравеловъ той е непримиримъ не отъ партизанска заслѣпеность, а отъ неугъвчивостьта на довчерашенъ нелегаленъ дѣецъ.

 

Има обаче още една рискувана страна въ неговото държане при блама на Каравелова следъ уговорената предъ княза коалиция съ консерваторитѣ. България е държава вече — съ своя власть, съ своя войска. И щомъ се предизвиква — съ Стамболовия максимализмъ — разтурването на камарата, правителството не ще ли насили изборитѣ? Това допущане не е своеволно. Консервативното министерство наистина е замислило, споредъ Д-ръ Иречекъ, да създаде нѣщо като румѫнска „Сигуранца" т. е. голѣма насилническа полиция. И ако властьта би се решила на това, тя би спечелила изборитѣ. Така дѣлото на лѣвицата би било за моментъ проиграно — по вина на Стамболова. Прочие, ако той е зрѣла творческа натура — съ здравъ усетъ за действителностьта — какъ не е предвидѣлъ тази възможность?

 

 

46

 

Силно обдаренитѣ натури се учатъ не отъ книгитѣ, а отъ живота. При това и отъ книгитѣ съ малко четене тѣ постигатъ толкова, колкото срѣдно обдаренитѣ натури не успѣватъ съ кабинетенъ трудъ презъ цѣлъ животъ. Стамболовъ има теоретична подготовка по икономически въпроси отъ идейническитѣ си боравения като семинаристъ въ Одеса и като революционенъ идеологъ въ Ромъния (чете „Капитала" на Маркса и полемизира съ автора). Той успѣва да дигне на кракъ 4000 тракийски чифлигари при Ст.Загорския опитъ за възстание. Така Стамболовъ познава основнитѣ подбуди на българскитѣ народни маси („свое да имамъ, свое да работя, господаръ да съмъ си"). А като рѫководно лице въ министерството на вѫтрешнитъ дѣла при административното организиране на нова България той ясно вижда най-обтегнатата струна въ стопанския животъ на момента: почналата обща имуществена пертурбация въ страната. Турската поземелна аристокрация („спахийтѣ") владѣе всички по ценни земи — работнитѣ поля, горитѣ, пасбищата, воднитѣ падове (воденици, тепавици) и най-личнитѣ сгради и юртлуци въ градоветѣ. Прехвърляното на тѣзи владения въ рѫцетѣ на българскитѣ господарски слоеве е почнало още далечъ преди освобождението. Сега задачата е била: този процесъ да се пресѣче и земитѣ да се дадатъ на българскитѣ работни маси. А такива реформи не сѫ ставали никѫде и никога безъ кръвь — това Стамболовъ ще да е чувствувалъ, ако не го е разбиралъ. Прочие, обяснимо става, че той отива до крайность, защото предугажда развитието на събитията: „чорбаджиитѣ нѣма за нищо да се откажатъ „доброволно"

 

 

47

 

отъ плячката, която имъ се е паднала сега и която имъ е въ рѫцетѣ!"

 

А готовностьта на Каравелова, да се „съортачи" съ чорбаджиитѣ, е била стѫпка наистина рискувана за онова реформаторско дѣло, което той е прокламиралъ въ Учредителното Нар. събрание: „Азъ мога да призная, като bona fide possessor (върху земята б. р.) само общинитѣ („Дневници на Учредителното Нар. Събрание въ Търново", стр. 154). Защото действително тази реформа не е могла да бѫде прокарана съ „доброволното" съгласие на княза и на господарския слой въ страната! Хората вече сѫ узрѣли дори за позорни дѣяния, стига да заграбятъ нѣкой турски чифликъ. . . (Вижъ книгата ми „Реформаторъ").

 

Стефанъ Стамболовъ, нѣколко годишенъ революционеръ срѣдъ народнитѣ маси, не е можелъ да не почувствува, какво ще бѫде впечатлението въ села и градове отъ едно „съортачаване съ чорбаджиитѣ". Това ще пречупи и ще притѫпи борческата ревность у всички!

 

А къмъ това се е добавила и една надеждна проява. За руски дипломатически представитель въ София е билъ пратенъ нѣкой си Кумани, отъ гръцки произходъ, човѣкъ твърде спекулативенъ, но просвѣтенъ и прозорливъ. Ето тоя човѣкъ не се е поколебалъ да заяви, че трѣбва властьта да се предаде на либералитѣ!

 

Прочие, защо да се правятъ концесии на „консерваторската клика"?

 

Остава още едно последно допущане: не се ли е движилъ Стамболовъ отъ честолюбиви подбуди (за първенство), като е бламиралъ Каравелова

 

 

48

 

и е предизвикалъ разтурването на първото Закон. Нар. събрание?

 

Последвалитѣ събития изключватъ такова допущане.

 

 

VIII.

Революционна мѣрка. Стамболовъ играе на ва-банкъ

 

Хората сѫ още добромислящи, консервативното министерство не се решава да насили изборитѣ за второто Закон. Нар. събрание и тѣ даватъ пакъ голѣмо мнозннство на либералитѣ. Нѣщо повече: сега много отъ сдържанитѣ до тоя исторически моментъ елементи сѫ се втурнали въ борба срещу „чорбаджиитѣ". Избраното мнозинство е такова, че Д-ръ Иречекъ бележи въ своя „Български дневникъ":

 

„На обѣдъ говорихъ съ Д-ръ Шишманова, който е чудесенъ глашатай на всичко, каквото става между умѣренитѣ либерали . . . Стамболовъ въ бѫдещата камара не щѣлъ така да господствува, както въ миналата. Тази камара била по-порядъчна, по-интелигентна отъ първата; консерватори имало малко"

(„Бъл. дневникъ", т. I стр. 124).

 

 

Очевидно, действителностьта оправдава позицията на Стамболова при блама на Каравелова преди разтурването на първата камара: предусетътъ (интуицията) у него е безпогрѣшенъ. А доколко е вѣрна преценката на „глашатея" Д-ръ Шишмановъ (Д-ръ Ив. Д. Шишмановъ — професоръ по късно), че въ новата камара Стамболовъ нѣма да господствува, — развитието на нѣщата ще покаже.

 

 

49

 

Щомъ почватъ разговоритѣ около съставянето на наложеното вече либералско министерство, дворцовитѣ крѫгове не криятъ намѣренияга си. Д-ръ Иречекъ ги отбелязва въ своя дневникъ.

 

„Цанковъ (Драганъ) ще бѫде министъръ на вѫтрешнитѣ работи, Балабановъ (Марко) — на външнитѣ; Каравеловъ на финанситѣ (незнае дори що е вергия); Хр. Стояновъ на правосѫдието и Климентъ (митрополитътъ който е министръ-председатель Б. р.) ще изхвърли Цанковъ. Не тръгне ли и тогасъ, ще трѣбва coup d'etat"

(Д-ръ Иречекъ „Български дневникъ", т. I, стр. 107).

 

 

Д-ръ Иречекъ е виенски салоненъ младъ човѣкъ. Той гледа извисоко на току що заваренитѣ отъ него въ България общественицитѣ и не си е наложилъ дори труда, да прелисти дневницитѣ на Българ. Учред. Нар. събрание, за да види, колко знаятъ тѣзи общественици и какво мислятъ. Затова младиятъ чехски ученъ режи на кѫсо: „съ такива водители не може да се управлява държава"! И, разбира се, както подобава на суетенъ младъ човѣкъ, той говори това, което мисли, на лѣво и на дѣсно — особено предъ такива „глашатаи", какъвто е споредъ него, Д-ръ Шишмановъ.

 

И всичко това е предметъ на шушукания срѣдъ либералитѣ. Тѣхнитѣ водители — еволюциониститѣ Драганъ Цанковъ и Петко Каравеловъ взематъ бележки отъ това и се посвиватъ: готови сѫ пакъ на отстѫпки. Дори се мълви, че при възникналото съперничество между двамата водители (за кой да бѫде пръвъ министъръ) Каравеловъ, който е пакъ избранъ за председатель на камарата,

 

 

50

 

е билъ склоненъ да състави министерство наново въ коалиция съ консерваторитѣ.

 

Ето, при това критическо състояние на духоветѣ срѣдъ либералното мнозинство, у Стамболова проговарятъ усета и волята не на „министерияблъ" т. е. не на човѣкъ съ егоистични подбуждения за първенство, а на човѣкъ, който е дълбоко проникнатъ отъ чувство и съзнание за важностьта на политическия моментъ. И тъй като тѣзи свои чувство и съзнание той е изработилъ като нелегаленъ деецъ, като революционеръ, сега пакъ не се поколебава да потърси крайни срѣдства за борба срещу заканитѣ на княза и „чорбаджиитѣ".

 

Между това господарскитѣ апетити за обсебване на бейскитѣ имоти въ България сѫ се изострили до крайна степень. На това сѫ оссбено помогнали спекулативнитѣ планове на руския пълномощенъ министръ Кумани. Той произхождалъ отъ кавказкитѣ гръцки колонии, участвувалъ е въ международна комисия по Суезкия каналъ и, споредъ Симеонъ Радевъ („Строителитѣ на съвременна България") отъ това време Кумани „бѣ запазилъ известенъ вкусъ къмъ полу-политическитѣ, полу-гешефтарски предприятия". А по това време нѣкой си Утинъ, представитель на руски финансисти, е вече тормозелъ предшествувалитѣ консервативни министерства съ своя проектъ за банка, която да почне голѣми държавни строежи въ България. Но срѣдъ консерваторитѣ се е вече оформила силна гешефтарска група (около Хадженова). Тя е подушила съперникъ въ Утинъ и се е опълчила на борба. Ето така Утинъ привлича на своя страна руския дипломатически представитель Кумани.

 

 

51

 

И тъй като ще съперничатъ на българскитѣ спекуланти, двамата руски люде минаватъ къмъ либералното мнозинство. „«Кумани се надѣваше, че отъ признателность къмъ силната негова подръжка, либералитѣ ще удобрятъ „финансовата програма" (Симеонъ Радевъ) т. е. Кумани се надѣва, чрезъ либералитѣ да прокара гешефтарския планъ на Утина. И съ право. Либералитѣ сѫ въ уплаха. Тѣ иматъ на своя страна нѣкои отъ рускитѣ комисари (които враждуватъ открито по между си) и отъ тѣхъ узнаватъ, че Батенбергъ прави всичко, за да измоли съгласието на Царь освободитель — да му разреши coup d'etat въ България т. е. суспендиране на конституцията и разгонване на либералитѣ. Прочие, застѫпничеството на Кумани предъ Царь-освободителя е спасително за либералитѣ. Ето затова, споредъ Радевъ, „поставенъ отъ Кумани до стената, Каравеловъ даде заповѣдь да се изработи нуждния законопроектъ (за банката на Утина — Б. Р.) и го внесе въ Събранието". Българската гешефтарска група около Хадженовъ избухва. И се почва жестока клеветническа кампания срещу либералитѣ. Симонъ Радевъ описва случая твърде живописно:

 

„Пуснали се слухове, че Каравеловъ билъ заинтересуванъ въ тази банка, че Стамболовъ получилъ пари отъ Утина и пр. Както е обичай, когато се лансира нѣкое измислено обвинение, опредѣляха се точно сумитѣ. Цифритѣ никога не сѫ липсвали на една искусна клевета. Въ „Български гласъ" — Т. Икономовъ описваше перипетиитѣ ва тоя гешефтъ, отбулваше въ него намѣрението да

 

 

52

 

се пороби икономически България". . . . „Една огромна сензациа се създаде около тази история. Либералитѣ се развълнуваха и почнаха да искатъ обяснение отъ своитѣ министри". . .

(С. Радевъ, „Строителитѣ на съвр. България", т. I. стр. 197—198).

 

 

Законопроектътъ за банката на Утина не е нито внесенъ въ камарата. Кумани чувствува гешефтарския си неуспѣхъ като ударъ и „оставя Каравелова и Цанкова на тѣхната участь".

 

Така либералитѣ висватъ на въздуха. Не ще ли се разреши отъ Петербургъ на князъ Батенберга да суспендира конституцията?

 

Его моментътъ, когато се хвърля въ акция пакъ Стамболовъ — толкова съ своята стихийна енергия, колкото и съ революционния си опитъ. Той използува отсѫтствието на князъ Батенбергъ (този е отишелъ пакъ въ Петербургъ) и вниса въ Събранието законопроектъ за нова военна организация на страната. Споредъ тоя законопроектъ въорѫжава се цѣлиятъ народъ, а военачалницитѣ ставатъ изборни. . .

 

И Народното Събрание, проагитирано отъ Стамболова, гласува законопроекта съ голѣмо мнозинство!

 

 

IX.

Завой. Първиятъ дъждавенъ превратъ въ България.

 

Придадената отъ робството черта къмъ нашата обща психология — „всѣка коза за свой кракъ" е на лице и днесъ. Ние не чувствуваме голѣмитѣ хора между насъ и се взаимно подценяваме: всѣки е капитанъ. Така трѣбва да се

 

 

53

 

сѫди и за преценката на Д-ръ Шишмановъ върху новата камара, — че е „по-интелигентна" и въ нея не ще „господствува" Стамболовъ. Единъ се издигналъ надъ всички други — това дразни !...

 

Намирамъ, че сѫщата черта проявява и единствениятъ познавачъ на новата ни история — Симонъ Радевъ. И той по свой редъ се отнася извисоко къмъ действущитѣ лица въ критическия исторически моментъ презъ първото управление на либералитѣ въ България. Ето какъ е характеризиранъ тоя моментъ отъ него:

 

„Трѣбва да се признае, че дѣлата на либералитѣ не бѣха всѣкога достойни за похвала. Особено лошо впечатление правѣше съ своитѣ крайности Народното Събрание, гдето една група отъ млади депутати, предводителствувани отъ Стамболова, бѣха пренесли всичката нетолерантность на провинциални идеолози. Неутихналъ още ревоволюционеръ и ораторъ въ първата фаза на своето красноречие, т. е. отъ тия, които робуватъ на думитѣ си, преди да владѣятъ чрезъ тѣхъ свѣта, достатъчно младъ, за да отождествява привързаностьта си къмъ своитѣ идеи съ ненавистьта къмъ противницитѣ си, Стамболовъ не допускаше по отношение на консерваторитѣ ни пощада, ни даже законность. Съ него вървѣха, все като него буйни, Никола Живковъ, П. Станчевъ, Хр. Самсаровъ, Ячо Бръшляновъ и други млади хора, кои бивши емигранти въ Влашко, кои едва що излѣзли изъ турскитѣ затвори: ожесточени всички отъ опозиционната борба и екзалтирани отъ победата. Тѣ влѣзоха сега въ Събранието като въ завоевана страба, жадни за отмъщение.

 

 

54

 

Първата тѣхна жертва бѣ Д. Грековъ най-буйниятъ отъ консерваторитѣ, най-опасниятъ, може би, понеже бѣ ораторъ съ силенъ темпераментъ. Депутатъ въ Учредителното Събрание, два пѫти министъръ, Грековъ биде касиранъ, сега като румѫнски поданикъ, понеже преди освобождението билъ адвокатъ въ Браила. Касиранъ бѣ и Евлоги Георгиевъ, избранъ отъ Русчукъ. И нѣму намѣриха вина, че въ турско време билъ руски поданикъ".

(С. Радевъ, „Строителитѣ на съврем. България", г. I, стр. 798—198).

 

 

Симонъ Радевъ би билъ правъ да подчертае хулителния езикъ, неблагоговението предъ никого и дръзкото отрицателство въобще у нашитѣ хъшове — хората отъ Любенъ Каравеловски и Ботевски крѫгъ. Но това е само психологическата черупка на ония хора! Нима тѣ нѣматъ своята ядка, нима тѣ не сѫ високо обдарени целни натури? Не, история не се твори отъ хулигани. А кѫде е онова, съ което н. пр. единъ Стамболовъ стои, поне въ известни моменти, по-горе отъ Петка Каравеловъ, отъ Драганъ Цанковъ, отъ Дѣдо Славейковъ, та съвладява мнозинството? Или това мнозинство е съставено отъ хъшове? Не, то се състои отъ народни представители комай все изъ първитѣ хора отъ вчерашнитѣ черковни настоятели въ страната. И ето тѣ вървятъ по Стамболова! И тѣ сѫ вървѣли по Петка Каравеловъ и Драганъ Цанковъ въ Учред. събрание, кѫдето не сѫ били нито Стамболовъ, нито кой да е другъ отъ „уличнитѣ" хъшове. . .

 

Стамболовъ се очертава като народенъ вождъ не само съ своята по-нататъшна роля въ новата ни

 

 

55

 

история, но и като апостолъ преди освобождението на България. Той не е скитникъ, не теоретизира и идеитѣ за него иматъ цена само доколкото посрещатъ прѣкия зовъ на историческия моментъ отъ българската действителность.

 

Ето, това върши той и сега — толкова като трибунъ, който е виновникъ за разтурването на първото Законод. Нар. Събрание, толкова и като вдъхновитель на второто такъво. Преди всичко той съ своя водителски жаръ е самороденъ и не е билъ дори въ детинството си между ония въ живота, „които робуватъ на думитѣ си, преди да владѣятъ чрезъ тѣхъ свѣта". Симонъ Радевото нивелиране (изравняне) на всѣкого съ всички само поради „младость" е удобно за самодоволството на преценителя, но е несериозно. При това Стамболовъ е трагиченъ типъ: нищо не върши наполовина и не знае да се връща т. е. води подзетата работа, безъ да скѫпи нито своята суета, нито славата си. Той има само предусета, че може: нищо повече!

 

Възкипѣлитѣ политически борби въ новоосвободената страна се очертаватъ още въ Учред. Събрание: мнозинството остава вѣрно на широкитѣ работни маси въ народа си — на общобългарското въжделение „свое да имамъ, свое да работя, господарь да съмъ си". Срещу това въжделение се дига въ Учред. Събрание голѣмиятъ ораторъ на „чорбаджиитѣ" Д. Грековъ. Но тамъ (въ Учред. Събрание) го бие въ адвокатскитѣ му и господарски домогвания Петко Каравеловъ. (Вижъ книгата ми „Реформаторъ"). Съ „чорбаджиитѣ" сѫ, обаче, и владицитѣ ни. Това тежи предъ рускитѣ комисари, предъ европейскитѣ

 

 

56

 

представители въ България и предъ новоизбрания князъ. Д. Грековъ е вече на два пѫти министъръ (само въ три години ). Не, тоя опасенъ човѣкъ трѣбва да се обезличи. И затова го обявяватъ за не българинъ т. е. намиратъ, че е билъ до освобождението на България румънски поданикъ, та го касиратъ. Да, несправедливо е! Защото дори Петко Каравеловъ е билъ руски поданникъ. Но това ли е важно? Води си отчаяна борба за кауза, която никѫде и никога не е била разрешавана безъ кръвь, а именно: земята като собственость да се даде на работнитѣ маси!

 

Сѫщитѣ побуди действуватъ и при касирането на Евлоги Георгиевъ. Той е единствениятъ „милионеръ", известенъ въ българския свѣтъ тогава. А е кандитиранъ и избранъ отъ консерваторитѣ презъ едно време, когато въ страната се борятъ — за предстоящитѣ голѣма гешефти — дветѣ финансови групи: българската около Хадженова и руската около посланника Кумани. Прочие Евлогий Георгиевъ съ своитѣ „милиони" представя опасность за Кумани, който подкрепя либералитѣ. А и безъ това либералитѣ има защо да се боятъ отъ финансовото засилване на консерваторитѣ. Българската гражданственость е още девственна; масата на избирателитѣ върви непринудено съ либералната партия. Така ли ще да е, обаче, ако консерваторитѣ почнатъ да хвърлятъ въ изборитѣ „рубли" т. е. ако почнатъ изборнитѣ подкупи, които сѫ тъй общи въ всички парламентарни страни?

 

Ето съвокупность отъ внушителни доводи, които осмисляватъ както изгонването на Евлоги Георгиевъ отъ камарата, тъй и „революциониятъ"

 

 

57

 

законопроектъ за въорѫжението, прокаранъ отъ Стамболова. И правъ е Драганъ Цанковъ като обяснява това последното тъй, както го предава Симеонъ Радевъ въ стр. 200 отъ I томъ на съченението си:

 

„Младитѣ начело съ Стамболова разказва дѣдо Цанковъ; готвеха опълчението, за да направятъ всѣкакъвъ държавенъ превратъ невъзможенъ. Тѣ сѫ искали да турятъ гемъ на княза".

 

 

Така разбира предприетото отъ Стамболова и самъ князъ Батенбергъ. Той узнава за опасния законопроектъ въ Виена, връщайки се отъ Русия. И ведна телеграфира на министъръ-председателя Драганъ Цанковъ — да осуети гласуването му отъ камарата. Но законопроектътъ е билъ вече прокаранъ, твърди дѣдо Цанковъ. Правилно е да се допусне, че и да не е билъ миналъ още този законопроектъ въ Събранието, Цанковъ надали би пожелалъ да осуети гласуването му. Узрѣло е вече въ душитѣ съзнанието, че князътъ е съ консерваторитѣ. И психичниятъ завой е билъ вече станалъ срѣдъ либералитѣ, та Стамболовъ съ своя законопроектъ е само изразилъ общата готовность на борба.

 

 

X.

Народъ и държава. Чужди въздействия.

 

Навѣрно, злополукитѣ — вѫтрешни и външни — на днешна България се длъжатъ преди всичко на това, че кръстосанитѣ външни въздействия пречеха за политическото осмисляване на българската битова гражданственость.

 

 

58

 

Русия — освободителката — е единъ гигантски воененъ лагеръ, който е насоченъ да държи въ намордникъ необятна Азия. Тя е била винаги слаба срещу модернизирана и забогатѣла Западна Европа. И затова Петербургъ отстѫпи предъ решенията на Берлинския конгресъ. Тази е първата и най-голѣма фаталность за българизма. И отъ нея последваха всички други злини. Създаването на малко българско княжество съ конституционно управление при една единствена камара (безъ контролна за законодателството горна такъва) отговаряше на безсилието у освободителитѣ ни срещу Европа. Последната ни наложи свой князъ, а срещу него руситѣ намираха интересъ да противопоставятъ народа. Така още при основаването на държавата ни се е търсило — и се е наложило — пречка за единение между държавенъ глава и народъ.

 

Еднокамарната конституционна система е революционна. И затова е — и трѣбва да е — само едно преходно състояние за минаване къмъ правилно парламентарно устройство на държавата. Петко Каравеловъ — бащата на Българската конституция — е непоколебимъ реформаторъ: съ еднокамарната парламентарна система той свърза рѫцетѣ на господарскитѣ елементи въ страната — съ цѣлъ да оземли народнитѣ маси, да модернизира данъчната система въ тѣхна полза и да създаде ефтинъ кредитъ (като направи невъзможно срѣдновѣковното лихварство).

 

И успѣва — поне доколкото външнитѣ въздействия сѫ му дали време и възможность.

 

Но еднокамарната конституционна система противоноставя направо държавния глава срещу

 

 

59

 

волята на мнозинството. Нѣма срѣдищна инстанция: горна камара. И князътъ у насъ, който е „господарь", а не „управитель", се е видѣлъ принуденъ да слѣзе отъ своята висота и да се намѣси въ борбата между либерали и консерватори.

 

Това е станало по поводъ прокарания въ второто Събрание „Законъ за Народното опълчение" (по предложението на Стамболова). Князъ Батенбергъ упражнилъ своето върховно право на „вето": не е утвърдилъ тоя приетъ революционенъ законъ за въорѫженитѣ сили въ страната.

 

И е билъ правъ.

 

При революционни увлечения държавниятъ глава въ всѣка страна се облѣга на армията, на която той е главнокомандуващъ. Нѣма ли тази опора, нѣма и държавенъ глава: той не може да бѫде арбитъръ между борящитѣ се граждански resp. слоеви и класови организации въ страната. А съ това парламентарната държава изгубва основата на своята конструкция: — и законодателната, и изпълнителната власть минаватъ въ рѫцетѣ на „народа" т. е. на шепата налични водители, които ако сѫ единодушни, сѫ вече конвентъ, ако ли пъкъ сѫ разединени, наложително става издигането на диктаторъ. . .

 

България е създадена отъ Русия. преди всичко за да е авангардъ въ нейната близко-източна политика. А тази политика засѣга всесвѣтски интереси. Така на бѫдащитѣ български държавници се е налагало да бѫдатъ само фигуранти въ голѣмата европейска шахматна игра. Но на Русия въ тази игра е пречилъ българскиятъ князъ — толкова като мандатйоръ на Европейския Западъ, колкото и като олицетворитель

 

 

60

 

на истинкта за самосъхранение у новосъздадената България. Защото ако Русия, слаба предъ Европейския Западъ, бѫде принудена да воюва съ него, ще пострада най-напредъ нейниятъ авангардъ, нали?

 

Но ето, князътъ вече се е сблъскалъ съ народното настроение въ страната. И иска (многократно!) разрешение отъ царь-освободителя, да суспендира революционния парламентаренъ редъ въ нея. Дворцовитѣ крѫгове въ Петербургъ не довѣряватъ на европейския мандатйоръ (княза) и менажиратъ българскитѣ народни маси. Но най-после решаватъ: да позволятъ на князъ Батенберга тази авантюра, че дано съ това той стане по скоро невъзможенъ въ страната...

 

Въ такъва схема се движатъ събитията. Отъ начало князъ Батенбергъ действува много предпазливо. Датата на решения превратъ се държи въ такъва тайна, че е изненаданъ дори Д-ръ Иречекъ, който бива назначенъ за министръ на просвѣтата въ новото непарламентарно правителство. А либералитѣ, макаръ да очакватъ тоя ударъ, пакъ биватъ така издебнати, че превратътъ ги съкрушава: тѣ се попиляватъ безъ всѣкакъвъ отпоръ.

 

Редица данни около тоя пръвъ държавенъ превратъ въ България подсказватъ, че прѣкиятъ съветникъ на княза въ случая е Д-ръ К. Стоиловъ. Тоя младъ човѣкъ (само 27 годишенъ тогава) е съ много широкъ мисловенъ крѫгозоръ. А макаръ и съ най-закрѫглена господарска психология, той все пакъ носи чертитѣ на българската битова гражданственность. При това е обхванатъ отъ българския възродителенъ романтизмъ, та е добъръ синъ

 

 

61

 

на народа си. Първъ срѣдъ всички свои политически съвременници Д-ръ К. Стоиловъ се издига до мисъльта, че България не бива да върви слѣпешката съ Русия. Като началникъ на дворцовата канцелария при князъ Батемберга, той е билъ съ него въ Петербургъ при несполучливия нихилистически атентатъ противъ царь освободителя въ самия императорски дворецъ. И отъ наблюденията си тамъ се убеждава, че напраздно Европа се бои отъ мощьта на Русия; тя е дълбоко корумпирана и е комай гнила държава. Прочие бѫдащиятъ основатель и шефъ на Народната партия чертае една предвидлива външна политика още въ 1880 г. България може да има цена и за Русия, и за Запада не само съ своята военна позиция въ Балканитѣ, а и като търговски обектъ. При заваренитѣ отъ Турция търговско-пѫтни съобщения България е открита само за Западно — Европейския вносъ. Д-ръ Стоиловъ чертае: да се прокара презбалканска линия за Дунава, че страната да се открие и за руския вносъ. Така България ще може вече и като руски пазаръ да проявява известна политическа игривость, ако не и независимость спроти противоречивитѣ интереси между изтока и запада у насъ. [1]

 

Така Д-ръ Стоиловъ — съ извънредно обширнитѣ си знания и съ своята поразителна далновидность — смѣта да играе решителна роля следъ суспендиране на конституцията т. е. да отстои (съ всичката си млада енергия и съ здравия инстинктъ

 

 

1. Документирано изложение върху това читательтъ ще намѣри въ отдѣлна моя книга за Д-ръ Стоиловъ.

 

 

62

 

на господарь) правото за сигурно бѫдаще на своя народъ и на своята страна. Той очаква да бѫде назначенъ за шефъ на новото непарламентарно правителство. Но това не ще се е посрещало съ моментнитѣ задачи на руската дипломация: — тя налага за председатель на новото непарламентарно българско правителство свой генералъ.

 

Д-ръ Стоиловъ е потресенъ. Въ неговата страна, въ България — и при наличностьта на политическа групировка отъ господарски елементи (консерваторитѣ, които стоятъ надъ тълпитѣ и сѫ готови да обосноватъ съ благомислие държавното устройство на родината си) — е назначено небългарско правителство! „Д-ръ Стоиловъ се е нѣщо надулъ", бележи въ своя български дневникъ Д-ръ Иречекъ: „не е доволенъ отъ министерството на външнитѣ дѣла, което му се предложи".

 

А тримата лидери на консерваторитѣ — Д-ръ Стоиловъ, Гр. Начевичъ и Д. Грековъ — не сѫ могли да откажатъ своето участие въ назначеното „руско" министерство. Навѣрно, доводитѣ на князъ Батенберга сѫ били, че задачата на момента е да се притѫпятъ партийнитѣ страсти. А това е могло да се постигне, като се постави на чело въ управлението авторитетътъ на освободителката Русия.

 

Но скоро се е почувствувало, че доло, въ народнитѣ маси, възкипява нова умраза срещу „чорбаджиитѣ", че тази умраза се насочва вече срещу самия князъ Батенбергъ. Сега въ центъра на движението е изпитаниятъ агитаторъ Стефанъ Стамболовъ съ неговия Търновски окрѫгъ, който е

 

 

63

 

гражданскиятъ пулсъ въ страната за оня исторически моментъ.

 

Така само следъ една година Д-ръ Стоиловъ „депозира" предъ княза обширенъ докладъ, въ който чертае съ редица мотивирани точки обстойна програма за вѫтрешната и външна политика на държавата.

 

И се оттегля отъ министерството заедно съ Начевича и Грекова.

 

Моментътъ е сѫдбоносенъ за младия нѣмски принцъ: той се вижда изоставенъ отъ всички българи.

 

 

XI.

Стихия. Стратегията на Стамболовъ.

 

Изборитѣ за Свищовското велико народно събрание (което е заседавало само единъ день, гласувало е пълномощията на князъ Батенберга за самолично управление презъ седемь години и се е разтурило) се извършватъ подъ знака : „така искатъ Русия и князътъ".

 

А това е чувственната стихия на маситѣ въ княжеството презъ ония години. И Стамболовъ е пакъ съ безпогрѣшния усетъ на националенъ вождъ: схваналъ е, че въ момента нищо не може да устои срещу тази стихия.

 

Не че се е оттеглилъ той отъ изборната борба. Наопаки: напрѣгналъ е всички сили да изпрати нѣколко видни либерали въ това събрание — за протестъ. Самъ, обаче, не е положилъ своята кандидатура! Избралъ е въ Търново Драганъ Цанкова, Петка Каравеловъ и Дѣдо Славейкова, а себе си е поставилъ въ сѣнка.

 

 

64

 

Психологично не може да се твърди, че въ случая Стамболовъ е проявилъ „естествената скромность на голѣмъ човѣкъ" т. е. че той е отстѫпилъ на хора, предъ едногото отъ които поне „благоговѣе" (споредъ С. Радевъ). Нѣма съмнение, доколкото човѣкъ е голѣмъ, не може да не чувствува величината на обдаренитѣ около себе си. Стамболовъ е ценялъ до края на своя животъ Каравелова (заканвалъ се е еднажъ да го „обеси", но все пакъ не е допусналъ да стане това!). Но да благоговѣе предъ него — не. Имаме и историческия фактъ: Стамболовъ бламира Петка Каравеловъ за опортюнизма му — въ частното събрание на мнозинството (либерали) презъ първото законодателно нар, събрание. Наистина, по-късно, предпочита Каравелова предъ Драганъ Цанкова. Това, обаче, не е „благоговение". Пъкъ и въобще Стамболовъ не би могълъ да благоговѣе предъ никого отъ своитѣ съвременници. Не защото е изпиталъ себе си като водитель, та се чувствува по-силенъ, но защото младиятъ човѣкъ наистина застѫпва еднакво положителнитѣ и отрицателни качества въ духа на своя народъ. А нашиятъ човѣкъ, българинътъ, благоговѣе само предъ известни морални максими (напр. не псува и нетърпи да се псува Богъ). Той, обаче, е изгубилъ, (навѣрно, порадн дълготрайната робия) чувството на чиноначалие: не благоговѣе предъ никакви обаятелни личности! И тази отрицателна черта е толкова силна у насъ, че ние не благоговѣемъ дори предъ царь и патриархъ. Да, българинътъ — отъ малъкъ до голѣмъ — е комай равнодушенъ (или е само егоистично

 

 

65

 

подобострастенъ) къмъ обдаренъ човѣкъ и къмъ водитель въобще.

 

Така въ горния случай не бива да търсимъ у Стамболова „благоговене" къмъ Драганъ Цанкова, Петко Каравеловъ и Дѣдо Славейкова. Той ги издига като стоящи на лице въ либералната партия (и тѣхъ изпраща въ Свищовското велико нар. Събрание) само по сила на вѣренъ усеть у националенъ вождъ: — трѣбва да се протестира! Но протестътъ е една формална работа. Истинската борба — вливане нова подбуда въ чувствената стихия на народнитѣ маси — предстои следъ протеста. И нея ще поведе, разбира се, той — Стамболовъ: въ това е неговата стихия. Но ако той би употребилъ за формалния протестъ въ Свкщовъ и самия себя си, би се „поизхабилъ", навѣрно.

 

Защото политическата атмосфера следъ преврата е била, наистина, много тежка. Намѣсти народнитѣ маси сѫ тъка възбуяли въ своята чувствена стихия („за Русия и княза"), че сѫ били способни да линчуватъ либералитѣ. При това и консерваторитѣ не сѫ стояли съ скръстени рѫце. Наистина, нравитѣ сѫ били още благодушни : нѣмало е изобщо шайки. Все пакъ организирането на такива почва именно при откриване на Свищовското Вел. Нар. Събрание. Тамъ е съставена първата полицейска шайка за побой надъ опозиционнитѣ депутати (съ водитель гъркъ, — не се е намѣрилъ тогава българинъ за тази позорна роля!). И тази шайка е нападнала въ квартиритѣ имъ тримата търновски депутати. Решено било, да не ги допуснатъ въ заседанието на Великото Събрание: — тамъ не бивало да се чуе никакъвъ протестъ.

 

 

66

 

И шайката (подъ опеката на „Ремлингенъ герой" — руски офицеръ — шефъ на жандармерията) извършила задачата си успѣшно: Петко Каравеловъ е трѣбвало да избѣга презъ Дунава въ Румъния, а Драганъ Цанковъ и Дѣдо Славейковъ сѫ успѣли да намѣрятъ сѫщата нощь файтонъ и осъмнали въ Русе.

 

Стамболовъ не е романтикъ, и не се въодушевява отъ лична храбрость. Видѣхме го при неуспѣха му въ Ст.Загора. Но типиченъ е случаятъ следъ Горно-орѣховското предателство презъ 76 година: той се е укрилъ въ Търновскитѣ села (навѣрно, въ Самоводени). Значи, е билъ само на единъ преходъ отъ Бѣла Черква. И е могълъ, ако е искалъ, да се присъедини къмъ Бѣлочерковската чета, за да участвува въ славната епопея на Дрѣновския монастиръ. А не го е направилъ. Хитрувалъ ли е? Егоистично ли се е крилъ?

 

Подчертахъ вече, Стамболовъ е трагически типъ: не знае да отстѫпва. И поставенъ въ критическо положение, той не може да бѣга (както е случаятъ съ бедния романтикъ поетъ Бачо Киро следъ погрома въ Дрѣновски манастиръ): — ще да си сложи главата. А той има съзнанието, че притежава достойнства, по-ценни отъ личната романтична храбрость. И ги скѫпи. Не отъ страхъ — за Стамболова това чувство (като пъзливость) е непознато. (Когато турцитѣ го търсятъ подъ дърво и камъкъ въ кръвопролитията презъ 76 година, — той дикизиранъ се явява при обесването на габровския водитель Цанко Дюстабановъ, само за да му прати прощална цѣлувка!).

 

 

67

 

Въ Свищовъ Стамболовъ би съумѣлъ — съ свои изпитани хъшове — да се опре на косерваторската шайка, водена отъ гъркъ. Но после? Да поеме Балкана ли? Или сѫщо да напусне княжесгвото, да се озове наново въ Румъния?

 

Не, мѣрката на Стамболова за себе си и за нѣщата е по-друга. Тази негова мѣрка надхвърля пазарнитѣ преценки и присѫди. Той вниква въ чувствената стихия на народнитѣ маси презъ оня исторически моментъ и търси своята съзнателна и подсъзнателна стихийность, за да я прилѣе къмъ тая въ народа, че наново да поведе градове и села.

 

И успѣва! Скоро хвърленитѣ отъ него въ Тьрново две политически пѣсни заливатъ цѣла България. Едната е срещу героя по изборитѣ за Свищовското Вел. Нар. Събрание—началникътъ на жандармерията Ремлингенъ. Години наредъ ние, децата презъ ония години, проглушавахме улицитѣ съ ритмичния припѣвъ: „Развилня се, разбѣсня се Ремлингенъ герой!" А втората Стамболова пѣсень пакъ отъ ония дни се пѣеше и по селата — пѣеше се като нова народна пѣсень: „Млада невѣста" оплаква жестоката си сѫдба, че майка ѝ я „задомила за единъ нѣмецъ". . .

 

Князъ Батенбергъ — „задомениятъ за България нѣмецъ" трѣбваше въ скоро време да почувствува, че насочената въ негово име чувствена стихия на народнитѣ маси срещу либералитѣ се повръща поройно назадъ — срещу самия него.

 

 

68

 

XII.

Всестранность у Стамболова.

 

Презъ първитѣ години на политическитѣ борби въ България либералитѣ сѫ безсребреници: тѣ живѣятъ и боравятъ на „юнашка вересия" (всички сѫ задължнѣли до уши по гостилници и хотели). И следъ преврата въ 1881 г., всѣки се вижда въ безизходность. (Петко Каравеловъ става гимназиаленъ учитель въ Пловдивъ; дѣдо Славейковъ приема да бѫде назначенъ отъ Д-ръ Иречекъ въ софийската Народна библиотека).

 

А трѣбватъ срѣдства: борбата изисква издаване на вѣстникъ и поддържане на агитатори!

 

Ето моментъ, въ който Стамболовъ изненадва, бихъ казалъ, и самия себе. Той е вече адвокатъ — най-внушителниятъ предъ окрѫжния сѫдъ въ Търново. А при трескавитѣ имуществени прехвърления тогава, адвокатството дава фантастични доходи. Но трѣбватъ срѣдства, много срѣдства. Хъшоветѣ отъ Ромъния сѫ сега пакъ хъшове въ България: окѫсани и безъ „топка" (хлѣбъ). При това основаниятъ отъ Стамболова въ Търново борчески вестникъ се преследва отъ властьта съ всички позволени и непозволени срѣдства.

 

Трѣбва фокусъ:! Или каси да се разбиватъ, или ... да се фабрикуватъ фалшиви монети!

 

Стамболовъ се хвърля на работа: става не обирачъ на каси и не фалшификаторъ, а „гешефтаръ".

 

Наполеонъ, преди своя възходъ, търгува съ добитъкъ за клане въ Парижъ. Съ сѫщата търговия Волтеръ на младини спечелва богатство за

 

 

69

 

цѣлъ животъ. Дори романистътъ Балзакъ по-късно проявява спекулативность: основава голѣма печатница въ Парижъ, открива златни рудници въ Италия. . .

 

Отъ българскитѣ диалектни групи мизиецътъ е най-положителенъ и издържливъ гешефтаръ. Стихията му е обаче купуване и продаване на имоти. Дори и свадбитѣ въ Мизия се приключватъ не съ пѣсни и хора, а съ покупко-продажба на нива, ливада, гора. . . И ето Стамболовъ проявява тази стихия на мизиецъ: търгува съ мѣста въ София (отъ Търново, съ поставени хора), купува цѣли села отъ изселващи се турци (съ меритѣ и горитѣ имъ) и ги прехвърля на лакомитѣ за земя балкански колибари; експлоатира гори, изнася въ Виена голѣми партиди орѣхови трупе (за индустриялни цѣли)... Разбира се, горко на търговецъ, който се е полъгалъ на съдружничество съ Стамболова! Човѣкътъ е гешефтаръ само като фокусникъ въ момента. Инакъ си е неизмѣненъ хъшъ: кѫдето дава, не търси, и отъ кѫдето взема, — не връща. . . Свищовскиятъ търговецъ Никола Константиновъ, който по-късно бѣше и министъръ-прогресистъ, се сдружава съ Стамболова по износа на орѣхови трупе за Виена. И хвърля въ работата значителна сума. Търговията успѣва, макаръ и следъ извѣстно затѣгане: — само за една изнесена партида Стамболовъ е взелъ 500 златни наполеона. Но „съдружникътъ" Константиновъ не е получилъ ни сантимъ. „Обра ме", — викалъ бедниятъ човѣкъ презъ цѣлъ животъ. Види се, Константиновъ не е можелъ да разбере, че за българскитѣ хъшове, които сѫ бездомничели

 

 

70

 

въ името на „майка България", не е било за изтърване да заставятъ и единъ „честенъ търговецъ" да жертвува една-две шепи лири за „общото дѣло"...

 

Инакъ възмущенията и оплакванията на Никола Константиновъ сѫ се оправдавали и съ това, че Стамболовъ вече никакъ не изглеждалъ „хъшъ". А още по-малко ималъ видъ на „идеенъ човѣкѣ". Свърталището му е било при известната въ Търново „Бѣла Бона", кѫдето сѫ се устройвали луди „гуляи" и цѣлонощни картоиграчества. Стамболовъ е билъ въ най-буйната си възрасть (27—28 годишенъ). При това той, макаръ и да се е заобикалялъ съ най-крайнитѣ „копуци", („хора отъ колъ и вѫже"), все пакъ е билъ „първиятъ човѣкъ въ града" и си „пиялъ кафето съ Климентъ Бранички авторътъ на „Нещастна фамилия" и „Иванко", голѣмъ политикъ, вѣренъ на Батенберга тогава архиерей и бившъ министръ — председатель на консервативенъ кабинетъ. . .

 

Народнитѣ маси иматъ свой вѣренъ усетъ за хората и за нѣщата. Дори при корави (наслоени отъ вѣкове и непокътнати отъ нови подбуди) нрави, тѣ — народнитѣ маси — чувствуватъ явилия се голѣмъ човѣкъ срѣдъ тѣхъ. И движени отъ стадния инстинктъ, да си иматъ „камила" (водитель), тѣ сами се притискатъ около него, безъ да придирватъ, какви „лудории" върши той „когато Господь спи".

 

Презъ ония години, когато за Стамболова (който „не прекланя глава дори предъ княза") се мълвятъ отъ противницитѣ му най-неприлични истории (и не винаги клеветнически!), — тогава въ

 

 

71

 

Търново му става на нозе по улицитѣ мало и голѣмо „като на владика".

 

Разбира се, това обаяние се е дължало преди всичко на неговото боравене като апостолъ преди освобождението. (Ние, децата отъ ония години, длъжимъ всѣкакъвъ свой идеализмъ на мистичното благоговене у нашитѣ бащи и батювци къмъ „героитѣ" отъ възстанията. Еднажъ на Кирилъ и Методии въ Варна държа речь Стоянъ Заимовъ — снаженъ, но съ пръстено лице човѣкъ. Стече се цѣлиятъ градъ: „ще говори възстанникъ, който билъ на заточение въ Диаръ-бекиръ". Ораторътъ говорѣше весело. Но отъ слушателитѣ нѣкои плачеха. Мълвѣха: „Такъвъ човѣкъ! Добре че се е спасилъ отъ поганцитѣ").

 

Но не сѫ били безъ значение и новитѣ дързости на Стамболова. Наопаки, той сега съ всѣка стѫпка като граждански водитель е засилвалъ своето обояние на апостолъ отъ вчерашнитѣ борби. Всичко у него — погледъ, жестъ, гласъ, фраза, — всичко е чертаяло около челото му ореолъ на изключителенъ човѣкъ. Споредъ живитѣ съвременници, Стамболовъ отъ онова време е билъ „несравнимъ" като адвокатъ. „Никой нѣмаше неговиятъ гласъ, неговата фраза и интонациитѣ му". Като ораторъ той се е облѣгалъ, обаче, не на тѣзи свои данни — гласъ, фраза, интонация. Въобще той обайвалъ не съ класически издържано словоразпредѣление. У него не сѫ личали предварително усвоени жестове и ораторско саморисуване. Наопаки, обичалъ е и грубия делниченъ езикъ, а често е бивалъ и пренебрежителенъ къмъ аудуторията (правялъ сурово лице и жестоветѣ му не

 

 

72

 

рѣдко сѫ били отсечени, като на воененъ). Силата му е била въ свѣткавичната мисъль и въ строгата правдивость, която обаче никога не е прислизала до сангвиничната откровеность на славянина. „При заключение на своитѣ речи той понижаваше гласъ, но натъртваше мислитѣ си, каточели гвоздеи кове".

 

 

XIII.

Стамболовъ въ сѣнка?

 

Князъ Батенбергъ — следъ близо две години самолично управление — потърсва помирение съ Петка Каравеловъ (дори се „целуватъ по устата" — вижъ книгата ми „Реформаторъ"). Така либералитѣ най-после се затвърдяватъ въ вѫтрешното управление. Но Стефанъ Стамболовъ не е между кандидатитѣ за министри: нито самъ се домогва, нито го канятъ. Защо ?

 

Преднитѣ хора на консерваторитѣ сѫ „скѫсали" съ княза, особено Д-ръ Стоиловъ, който е обиденъ, та е постѫпилъ въ военното училище — да добие офицерски чинъ (следъ като е билъ министръ на външнитѣ дѣла!). Така князъ Батенбергъ, отчужденъ отъ всички и безпомощенъ, не е можелъ самъ да наложи оставянето на Стамболова въ сѣнка поради проявенитѣ отъ него крайности (особено съ политическитѣ му пѣсни). Прочие, защо Стамболовъ стои на заденъ планъ? Може би, Стамболовъ се държи и въ самата срѣда на либералитѣ като таралежъ. Той недолюбва Драганъ Цанковъ, който е твърде чуждъ за него натюрелъ — хитъръ, суетно амбициозенъ, ориенталски издига самия себе въ култъ за околнитѣ,

 

 

73

 

безъ да е богатъ по знания и по обхватна мисълъ. А Петко Каравеловъ, макаръ да е сѫщо чуждъ по характеръ на Стамболова (по е кабинетенъ и затова въ знанията си е твърде самомнителенъ), все пакъ го държи въ респектъ както съ своя здравъ смисълъ и предвидливость по всички отправления на държавния животъ, така и съ своята непоколебима, руска преданность къмъ широкитѣ народни маси. Но Петко Каравеловъ е за Стамболова твърде държавнически кариеристиченъ: повече е въ плѣнъ на своитѣ умозрителни проникновения и по-малко темпераментенъ (макаръ и да играе на нервность, на сприхавость). При това Каравеловъ е „славянофилъ", нѣщо, което за Стамболова е не само наивно, като идеалъ, но е признакъ и на духовна „назадналость".

 

Следъ всичко онова, което Стамболовъ застѫпва презъ дветѣ години на изпитание въ борба съ реакцията (успѣва да избере за Свищовското В. Нар. Събрание либералскитѣ лидери, а после води съ неизчерпима енергия печатната и устна пропаганда противъ „узурпаторския режимъ" на княза), той е на една висота, която не може да не ценятъ и Цанковъ, и Каравеловъ: тази висота чувствуватъ вече всички. И затова веднага следъ изборитѣ за третото законодателно Нар. Събрание поражда се — и то у Драганъ Цанковъ — мисъльта, за председатель да се избере на това събрание Стефанъ Стамболовъ !

 

Очевидно, не сѫ на лице подбуди и настроения, които да обяснятъ, защо е Стамболовъ все пакъ на заденъ планъ: защо не е министръ ?

 

 

74

 

Остава само единъ скритъ възелъ въ отношенията срѣдъ либералитѣ — възелъ по сила на който Стамболовъ сега се държи „резервирано". Тлеящето съперничество между Драганъ Цанковъ и Петко Каравеловъ избухва въ пожаренъ размѣръ: заплашва „голѣмата", „победоносната" либерална партия съ разцепление. „Хитрецътъ" Цанковъ се опитва да привлече на своя страна Стамболова : кандидатира го за председатель на камарата. Стамболовъ не се подава. Обаче, не минава и къмъ Каравелова. Остава посрѣдъ. А това не винаги е изгодно за лични домогвания, каквито впрочемъ у Стамболова нѣма не само въ тоя моментъ, но и въобще: той е подхранванъ отъ съзнание, че е надъ другитѣ. По всичко личи: Стамболовъ вижда, че либералната партия е въ опасность отъ вѫтрешно разложение и че трѣбва преди всичко тя да се спаси. И ето какво подчертава Д-ръ К. Иречекъ въ своя „Български дневннкъ" отъ 26 февруарий 1884 година:

 

. . . „Въ политиката голѣма каша. Има съборъ на представителитѣ на „либералнитѣ бира" (подмѣтане за биропиене въ либералнитѣ бюра — Б. Р.) Буря и караница. Стамболовъ, като най-даровитъ, води работитѣ къмъ помирение"

(Т. II, стр. 466).

 

 

За Д-ръ Иречека България и народътъ иматъ историко-фолклоренъ интересъ. Инакъ — държавата е създадена отъ Русия — и нищо повече. За борбитѣ отъ преди освобождението той се интересува само инцидентно. И Стамболовъ за него е само по-„даровитъ", та затова играе роля. А всичко онова, което е издигнало Стамболова до положението

 

 

75

 

да е арбитръ между Драганъ Цанкова и Петко Каравелова (на непълна още 30 годишна възрасть), — това Д-ръ Иречекъ не търси.

 

А очевидно, при възкипѣлитѣ егоистични страсти въ либералната партия тежестьта на Стамболова (да е беззаветната духовна мощь, която налага единение) се дължи преди всичко на издържания отъ него пѫть на водителски възходъ.

 

И все пакъ това не обяснява ето тази странность: кипежътъ е въ София, тамъ е пулсътъ на политическия животъ, а Стамболовъ все още не се премѣства тукъ, не напуща Търново, държи се о „провинцията" и, значи, остава си „провинциалистъ", както бихме се изразили ние днесъ. Зашо? Не е ли той все още чувствено противъ княза, срещу когото се е дигналъ въ единъ моментъ съ всичкия си хъшовски темпераментъ ? Тъй е присѫще това на всѣкого отъ насъ, българитѣ: — надъхаме ли се съ ненависть къмъ нѣкого, мѫчно си надвиваме. Или — не е ли Стамноловъ вече озлобенъ отъ руската скрита и явна намѣса въ държавния животъ на страната т. е. не е ли вече „русофобъ".

 

Историческото значение на силно обдаренитѣ натури въ живота на единъ народъ се крие преди всичко въ това, че като се издигатъ — (поне въ по значителни моменти) надъ общия уравенъ не само по умъ, а и по лични (неприсѫщи на другитѣ) морални достойнства, тѣ съ това повеждатъ кракъ за общо издигане на новитѣ поколения. Ако имахме данни да се убедимъ, че Стамболовъ стои въ Търново (не се премѣства въ София) само отъ ненависть къмъ княза следъ пълното му капитулиране предъ интелигенцията и предъ народа, — ако имахме такива

 

 

76

 

данни, трѣбваше — и трѣбва! — да заключимъ, че той е далечъ по-низко отъ оная висота, на която го виждаме срѣдъ неговитѣ съвременници въ дадения исторически моментъ. Но такива данни, за щастие, нѣмаме.

 

А легендата, създадена по късно отъ обаятелното перо на Захарий Стоянова, че хората отъ крѫга на Любена Каравеловъ и Христа Ботйовъ сѫ били русофоби — и сѫ се проявявали като такива още презъ руската окупация, — е само легенда. Следъ турскитѣ кланета презъ възстанията (а сѫщо и презъ освободителната руско-турска война) не е имало българинъ, който да не е билъ надъханъ съ безкрайни умраза и ожесточение къмъ азиятеца. И никому въ България не е минавало презъ ума да мисли, дали руситѣ идатъ да завладѣятъ българскитѣ земи или не. За заболѣлата българска душа е било безразлично въ оня кървавъ исторически моментъ, кой ще владѣе от самъ Дунава, — само турцитѣ да не сѫ! Отъ тази българска ярость не е билъ свободенъ и Стамболовъ. Свидетелствува речьта му при изпращането на князъ Дондуковъ — Корсаковъ, речь, съ която той наистина е успѣлъ изрази клетвенната и незаличима признателность на българитѣ къмъ проляната за тѣхното спасение руска кръвь. Такива дълбоки преживѣвания не се изпаряватъ въобще и още по-малко въ година-две! А увлеченията на единъ Ремлингенъ по изборитѣ за Свищовското В. Нар. събрание не сѫ могли да побудятъ „русофобство" дори и за това, че самото име на тоя офицеръ издава не руския му произходъ.

 

 

77

 

Стамболовъ не напуща Търново — и не се обзавежда въ София — дори когато е вече председатель на Нар. Събрание. Причината не е въ желанието му да отбѣгва официалнитѣ срѣди, нито е скромность, нито пъкъ е отъ цезаревска грандомания („предпочитамъ да съмъ първъ въ село, отколкото втори въ Римъ"). Преди съединението на дветѣ Българии и преди прокарването на централната желѣзнична линия столицата е само административенъ, а не и стопански центъръ на княжеството. Такъвъ е Търново — било като стоварище на стоки (по Дунава презъ Свищовъ), било като срѣдище на капитали и търговци отъ миналото. Къмъ това трѣбва да се добави и обстоятелството, че Търновскиятъ окрѫгъ е най-гѫсто населенъ и съ най-културни маси. Дълго следъ освобождението тамъ се чувствува истинскиятъ пулсъ на живота въ страната. И Стамболовъ е действувалъ пакъ съ вѣренъ усетъ, като не е бързалъ да се премѣсти въ София: неговата нова популярность почва отъ Търново и, може би, затова тя расте не съ години, а съ месеци. И тази популярность е такъва, че се налага дори на най-авторитетнитѣ му противници въ страната. Ето единъ характеренъ случай. При изборитѣ за Свищ. Вел. Нар. събрание князъ Батенбергъ тръгналъ да посети Търново съ агитационни намѣрения. Но търновскитѣ консерватори го предопредили, да не идва, — ще се изложи: Стамболовъ проагитиралъ селата тъй, че населението можело да посрещне княза съ черни знамена (трауръ за погребената конституция). Батенбергъ се сумѣсълъ и не отишелъ въ Търново. А после вече се държалъ сърдитъ къмъ града: не го е посещавалъ дори, ко

 

 

78

 

[[ 78, последната страница от книга 2, липсва ]]

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]