ПРЕДГОВОР КЪМ БЪЛГАРСКОТО ИЗДАНИЕ
С вълнение пиша тези редове! Шест години след излизането на този труд на немски език в Мюнхен, стана възможна неговата публикация и в България. При това самият „генезис" на моята книга, нейната предистория са тясно свързани с България. Идеята за нея се роди в съзнанието ми малко след окупацията на Чехословакия, когато в България всички буквално се задъхвахме в оскъдния, застоял, спарен въздух под тоталитарния похлупак, когато от никъде не идваше просветление, когато на хоризонта не проблясваше и най-слабата искрица надежда, в една „ера", която наистина намираше адекватната си персонификация в дебелашките и самодоволни фигури на Брежнев и софийския му наместник. Решението ми да напиша тази книга беше реакция на това време, приличащо на кошмарен сън — сън, в който (кошмар в кошмара!) се прокрадваше ужасяващата мисъл, че той не ще свърши никога (външните пречки отпаднаха, след като през 1972 година аз „избягах" на Запад, но поради независещи от мен обстоятелства трябваше на няколко пъти да прекъсвам работата над ръкописа).
Моят живот в България постави отпечатъка си върху книгата. Както обяснявам в предговора към немския оригинал, в съответствие с характера на изследването и с приложените в него херменевтични методи, трудът се опира и върху мои лични преживявания, наблюдения, разговори, които не могат да бъдат верифициранис обичайните емпирични методи на общественоисторическите науки, т.е. не могат да бъдат документирани, но чието присъствие е не само напълно оправдано, но и необходимо. Макар че предмет на труда е комунистическият манталитет изобщо, то тези мои лични преживявания се отнасят най-вече до неговите проявления в България, защото за мен комунизмът се превърна именно в условията на българското общество в непосредствен, преживян опит — крайно горчив, но и крайно поучителен.
Както читателят вижда, и възникването, и съдържанието на книгата са свързани с България. Но аз ще се радвам, ако и с въздействието си това изследване допринесе за развоя на бавните, далеч не оптимално протичащи, но все пак несъмнено започнали вече процеси на декомунизацията на българското общество. Навсякъде — и в другите, отишли по-напред страни от бившия източен блок — освобождаването от комунизма протича мъчително, но особено мъчително протича то в душевната сфера. Тоталитаризмът се различава от традиционните диктатури и по това, че той посяга и върху човешката субективност, върху съкровените дълбини на вътрешното „аз" и се опитва „планомерно" да проникне в тях и
3
ги моделира. (Колко зловещи всъщност бяха думите на Сталин, че писателят е „инженер на човешката душа" и какво свидетелство за духовна бедност беше възхищението на мнозина от тези думи! Очевидно Сталин — и не без право — виждаше в сабия себе си идеалното въплъщение на такъв „инженер" на човешката душа!) В това отношение съзнанието на бившите поданици на реалния социализъм е много по-отровено, отколкото обикновено се мисли, пораженията върху него са много по-големи, отколкото се предполага. И тъй като терапевтичната функция на познанието е известна, то може би предлаганият труд ще бъде един малък принос към осъзнаването на онова, което ни терзаеше в продължение на десетилетия и което все още не се е превърнало напълно в минало.
За целите, които моята работа си поставя, читателят може да се информира от предговора към немското издание, непосредствено следващ тези редове. Тук ще се задоволя само да отбележа, че в нея аз се стремя да запълня една празнина в иначе огромната литература върху комунизма. Тази литература хвърля изобилна светлина върху историята, идеологията и структурите на комунизма като движение и обществен строй, но почти напълно пренебрегва душевния мир на комунистическия човек. В този смисъл смея да кажа, че предлаганата на вниманието на читателя книга е първата обстойна монография на тази тема в световната литература. Впрочем в този дух оцени книгата и критиката. Специалистът по политическа философия Алфред Щефер писа, че книгата „. . . навлиза в неразработен политологически терен" (Philosophischer Literaturanzeiger", 40 (1987) S. 374). На страниците на ежедневника „Die Welt" (Бон) Гюнтер Цем писа на 31 юли 1989 година, че в момента по въпроса за бъдещето на комунизма в политологията „... се противопоставят две школи: школата на Асен Игнатов и школата на Ален Безансон". Във виенския ежедневник „Die Presse" от 25/26 януари 1986 година, както и във февруарската книжка от същата година списание „Mut", излизащо в Азендорф, Герд-Клаус Каптенбрунер отбеляза, че който иска да назове сравними автори, трябва да спомене имената на Вернер Зомбарт, Робер Михелс, Хендрик де Ман, Артур Кьостлер, Жюл Монро, Николай Бердяев и Чеслав Милош. Тук цитирам само някои от многобройните отзиви, публикувани в Западна Германия, Австрия, Швейцария и Съединените щати. Те ми дават основание да се надявам, че предлаганият труд ще бъде от полза и за българския читател.
Кьолн, 1991 г.
Авторът