ИНТЕРВЮ С АВТОРА
Е. Н.: Г-н Игнатов, не е ли странно, че един българин трябва да превежда друг българин? Сякаш след всички други бариери, езиковата з последната, която трябва да падне по пътя на тази книга към най-естествения й читател?
А. И.: Самò по себе си това не е толкова странно. В съвременния свят има автори, които поради особеностите на своя живот пишат не на родния си език. Но, разбира се, с оглед на особения контекст, в който възникна тази книга и на факта, че и името ми, и изложените в тази книга идеи бяха в продължение на дълги години пълно табу в България, впечатлението е наистина реално.
Е. Н.: Докато превеждах, изпитвах странно чувство: ядосвах се, когато . . . лесно намирах думите. Защото това ми показваше, че тоталитаризмът е жив. Сякаш вътре в мен се дръпваше някакво конче и леко се нанизваха едно до друго „почините", „обещанията", „мъдростта на партията". . . Но ако външното е станало вътрешно, ако тоталитарните структури са се превърнали в структури на човешката душевност, трябва ли. . . да убием себе си, за да свърши най-сетне тоталитаризмът?
А. И.: Аз не бих формулирал това толкова рязко. Младите, способни на развитие хора няма защо да „убият" себе си. Гражданите на бившите социалистически страни трябва не да убият своето „аз", а да го обновят. Ако си служим с думата „убивам", то можем да кажем, нека убием у нас всичко старо, наслоено от комунизма, за да се развие онова у нас, което е хубаво, конструктивно, творческо или още по-точно казано: да дадем на личността възможност да се развие по силата на собствените си импулси, без опеката на самозвани „спасители" на човечеството, които искаха да моделират някакви душевни роботи.
Е. Н.: „Психология на комунизма" е . . . жестока книга и въобще психологията е . . . жестока наука. Това, което навън, в социалното пространство „излиза" като сила, фанатизъм, класова омраза, психологията „разобличава" вътре в човека като слабост, комплекс и дори любов. Мисля си, че соед всичко, което понесохме, живеейки при тоталитаризма, сега трябва да „понесем" и . . .тази книга, и истините за себе си. . .
А. И.: Впечатлението Ви е точно. В психологията наистина има нещо „жестоко". Аз добре си давам сметка, че на места четенето може да предизвика представа та автора като за студен диагностик, който невъзмутимо прави своите дирекции. Не отричам този момент, не отричам и че не изпитвам състрадание към обектите на анализа. Но какво да са прави'
179
Все пак аз съм учен, а не писател, а от друга страна дори от гледна точка на непосредствения ни интерес съм убеден, че в последна сметка горчивата истина е по-добра от приятната лъжа. Катарзисът разтърсва, но и лекува. Само слаби хора биха предпочели сладката, но опасна дрямка на привидностите пред събуждането, което може би е болезнено, но е и предизвикателство към нашата сила, към енергията ни, към гордостта ни.
Е. Н.: Не бихте ли написали една психология на. . . постоталитаризма — на това странно, малко „болно" време, времето на несъбудените още от тоталитаризма хора, на хората, уплашени, че загубвайки тоталитаризма, загубват опеката, подкрепата и не смеят да се втурнат в живота „сами"? Не бихте ли ни оказали психологическа „помощ" тъкмо в това трудно време?
А. И.: Това е много съблазнителна тема и аз също съм мислил за нея, но нещата могат да се видят точно и добре само след известен интервал, защото в момента всичко кипи, всичко е още много хаотично. Колкото и да е ласкателна мисълта, че мога да бъда нещо като социално-психологически терапевт, ще трябва да я отхвърля, за да бъда интелектуално честен. Екзистенциалната философия показа, че болката, страданията са абсолютно индивидуални. Там никой не може да помогне и при най-добра воля. Всяка помощ там е самопомощ и, страдайки, хората преодоляват страданието.
Кьолн — София, януари 1991 г.